… так
Сюзън и Единна излязоха през врата, врязана в скалите. Пътеката криволичеше между рододендроните излизайки от долината. Слънцето докосваше хоризонта. Беше топло, макар недалеч да имаше заснежени поля.
Сюзън поседна на един камък и зачака.
— Доста път има до Анкх-Морпорк — въздъхна Единна.
— Ще ни вземат оттук — обясни Сюзън.
Първите звезди вече се показваха в небето.
— Звездите са много хубави — сподели Единна.
— _Наистина_ ли го мислиш?
— Уча се. Хората вярват, че са хубави.
— Да, де, но понякога се взираш във Вселената си мислиш: „Хубаво, ами аз?“ И все едно чуваш как Вселената ти отговаря: „Ти пък какво искаш?“ — И Сюзън въздъхна. — Не можеш да се занимаваш с отделния човек, когато спасяваш света. Задължително е да си студенокръвен пресметлив гадняр.
— Ти като че цитираш чужди думи. Кой го каза?
— Една безнадеждна идиотка — промърмори Сюзън. Насили се да мисли за друго и подхвана: — Не очистихме всички. Все някъде има още Ревизори.
— Дреболия — невъзмутимо я увери Единна. — Виж слънцето.
— Какво да му гледам?
— _Залязва._
— Е?…
— Значи времето в света тече. А тялото иска своето, Сюзън. Скоро моите… моите бивши колеги, бягащи и сащисани, ще се уморят. И ще бъдат принудени да заспят.
— Да, ясно, но…
— Луда съм. Знам си го. В първите моменти ужасът беше неописуем. Би ли могла да ме разбереш? Да си представиш интелект на милиарди години в тяло, което е доскорошна маймуна, произлязла от някакъв гризач, той пък от дребен гущер? Хрумвало ли ти е какво може да изскочи необуздано от тази тъма?
— Какво се опитваш да ми обясниш?
— Те ще умрат насън.
Сюзън се замисли. Безброй милиони векове, прекарани в точно логично мислене… а после мътното минало на човека ти се стоварва наведнъж. Едва не ги съжали. Замалко.
— Но ти не си мъртва.
— Не съм. Май съм… различна. Сюзън, много е страшно да си различна. Ти таеше ли романтични надежди за онзи младеж?
Срещу внезапния въпрос не можеше да има защита. Но лицето на Единна не изразяваше нищо друго освен изнервена загриженост.
— Не — промърмори Сюзън.
За жалост Единна не бе вникнала в някои тънкости на човешкото общуване. Не знаеше кога тонът подсказва: „Зарежи тези приказки, иначе дано огромни плъхове те гризат денем и нощем.“
— Признавам, че изпитвах необичайни чувства КЪМ неговата… част, която беше часовникар. Понякога той се усмихваше и беше нормален. Исках да му помогна, защото беше много затворен в себе си и печален.
— Не е задължително да си признаваш такива неща! — рязко изрече Сюзън. — А и как научи думата „романтично“?
— Намерих си книги с поезия — почти срамежливо отвърна Единна.
— Виж ти… Никога не съм вярвала на поезията.
„И дано плъховете са исполински и прегладнели!“
— Стори ми се любопитна. Как е възможно отпечатани на страницата думи да имат такава мощ? За мен няма съмнение, че да бъдеш човек е твърде трудно и един живот не стига да се научиш — ТЪЖНО обобщи Единна.
Сюзън се смути. В края на краищата Единна не беше виновна, че е такава. Хората се учат, докато растат, сблъскват се с неща, за които никой не е написал правила. А Единна не бе имала време да порасне.
— Сега какво ще правиш?
— Измъчва ме едно чисто човешко желание.
— Е, ако има с какво да ти помогна…
Единна не бе научила, че и в такива думи не се влага особен смисъл.
— Благодаря ти. Да, има с какво да ми помогнеш.
— Ами… добре… само кажи…
— Желая да умра.
А откъм залеза в галоп препускаха неколцина конници.
Тик-так
В развалините догаряха огньове и осветяваха нощта. Повечето къщи бяха направо заличени, макар че Сото би предпочел думата „разпарчетосани“.
Седеше встрани и наблюдаваше бдително, поставил паничката за подаяния пред краката си. Естествено имаше далеч по-интересни и изтънчени похвати, ако един Монах на историята искаше да остане незабелязан. Сото обаче си избра паничката, откакто Лу Цзе го просвети, че хората просто не искат да видят онзи, който проси милостиня от тях.
Видя как спасителите извлякоха телата от къщата. Отначало помислиха, че един труп е ужасно обезобразен от взрива, но тялото се надигна и заяви, че е Игор, и то в чудесно състояние за един Игор. Разпозна и доктор Хопкинс от Гилдията на часовникарите, като по чудо останал невредим.
Сото обаче не вярваше в чудеса. Настрои се подозрително, защото съсипаната къща се оказа препълнена с портокали и доктор Хопкинс бръщолевеше как щял да извлича събраната в тях слънчева светлина. Пък и искрящото сметалце на монаха показваше, че се е случило нещо невъобразимо.
Реши да прати доклад и да чуе какво имат да му кажат момчетата от Ой Донг.
Взе си паничката и се запъти по задните улички към агентурната си база. Не се промъкваше. Пребиваването на Лу Цзе в града се бе оказало много поучително за повечето му жители, които имаха навика да нападат изневиделица. Хората в Анкх-Морпорк знаеха какво гласи Първо правило.
Е, досега. Три фигури налетяха тромаво от мрака. Ако Сото не се бе навел, размаханата тежка брадва щеше да му отнесе главата.
И с това бе свикнал, разбира се. Винаги се намираха хора, които имат нужда от повторно поучение. Не го затрудняваха толкова, че да не се справи с едно ловко цепене на времето.
Изправи се, готов да се измъкне, когато дебел кичур черна коса падна на рамото му, плъзна се по расото и тупна на земята почти безшумно. Погледът на Сото накара нападателите да отстъпят.
През червената пелена на яростта виждаше, че и тримата носят изцапани сиви дрехи, а на вид са още по-побъркани от типичните обитатели на тези улички. Приличаха на обезумели счетоводители.
Един посегна към паничката му.
Всеки спазва някакво условие в живота си, неизречен придатък към общоприетите правила — „ако много ми се прииска“, „ако никой не ме гледа“ или дори „ако първият бонбон е с нуга“. Столетия наред Сото вярваше в светостта на живота и абсолютната безполезност на насилието, но личното му условие гласеше „само не косата“.
Въпреки това беше готов да им даде шанс.
Те отскочиха, когато той запрати паничката и изскочилите остриета се забиха в дървената стена.
Паничката зацъка.
Сото се втурна по уличката, свърна вихрено зад ъгъла и чак тогава кресна:
— Залегнете!
Уви, за Ревизорите се оказа фатален фактът, че той закъсня с нищожна частица от секундата…
Тик-так
Лу Цзе се трудеше в своята Градина на петте изненади, когато въздухът заискри, надроби се и образува фигура пред него.
Лобсанг стъпи на пътеката. Момчето носеше черно расо, избродирано със звезди. Дрехата се диплеше в безветреното утро, сякаш собственикът й стои насред буря. Лу Цзе допускаше, че донякъде е така.
— Пак ли си тук, вундеркиндче?
— В известен смисъл не съм си отивал — отвърна Лобсанг. — При теб всичко ли се подреди добре?
— Ти не знаеш ли?
— Бих могъл да науча. Но част от мен иска да се придържа към традицията.
— Е, игуменът прелива от подозрения, а и плъзнаха разни смайващи слухове. Не се разприказвах. Пък и какво ли знам аз, обикновеният метач?
Лу Цзе пак насочи вниманието си към болното насекомо. Преброи мислено до четири, преди да чуе думите на Лобсанг.
— Моля те… Непременно трябва да знам това. Според мен петата изненада си ти. Прав ли съм?
Лу Цзе склони глава встрани. Тихият шум, с който бе свикнал дотам, че не го чуваше, изведнъж се промени.
— Всички цилиндри размотават време. Усещат, че си тук, момко.
— Няма да се застоявам, Метачо. Моля те…
— Искаш само да научиш малката ми изненада?
— Да. Знам почти всичко друго.
— Но сега ти си времето. Каквото и да ти кажа в бъдеще, ти го знаеш още сега, нали?
— Отчасти съм и човек. И искам да остана отчасти човек. Значи ще нарушавам поредността. Моля те…
Лу Цзе въздъхна и се загледа в цъфтящите череши.
— Когато ученикът е способен да победи учителя, нищо не бива да остане скрито от него. Помниш ли?
— Да.
— Чудесно. В момента Желязното доджо би трябвало да е свободно.
Лобсанг не скри учудването си.
— Ъ-ъ… Желязното ли? Не е ли онова с метални шипове навсякъде по стените?
— Да. И по тавана. Влезеш ли, все едно си попаднал в обърнат наопаки таралеж.
Лобсанг се втрещи.
— Но то не е за тренировки! Правилата гласят…
— За същото говоря — кимна Лу Цзе. — И аз казвам, че ще отидем точно там.
— Тъй ли…
— Добре е, че не възразяваш. Оттук, момко.
Където стъпеха, от дърветата падаха цветчета като дъжд. Влязоха в манастира и минаха по познатия път.
Така стигнаха до Мандалата и пъстрият пясък се надигна в спирала, подскочи като кученце да посрещне своя господар. Лу Цзе чуваше виковете на монасите зад гърба си.
Такива новини се разнасяха из долината като мастило във вода. Стотици монаси, послушници и метачи се помъкнаха подире им в същинска опашка на комета.
А над тях се сипеше виелица от бели цветчета.
Накрая Лу Цзе застана пред грамадната, кръгла, метална врата на Желязното доджо. Резето бе поставено пет метра над земята. Който нямаше работа вътре, не биваше да влиза.
Метачът кимна на бившия си ученик.
— Ти отвори. Аз не мога.
Лобсанг го погледна в очите и се взря в резето. След това притисна длан към вратата.
Изпод пръстите му плъзна ръжда. Червени петна избиха по древния метал. Вратата започна да се рони. Лу Цзе мушна с пръст и падна парче рохкаво желязо.
— _Бишкитка!_
Тълпата се раздели на две. Дотича старшият помощник, понесъл на ръце игумена.
— Какво става… бишкитка!… тук? Кой е… смешен човек!… този, Метачо? Цилиндрите в залата направо танцуват!
Лу Цзе се поклони.
— Той е времето, преподобни, точно както предполагахте. — Без да се изправя, изгледа косо Лобсанг и му изсъска: — Поклони се!
Лобсанг се озадачи.
— _И сега ли_ съм длъжен да се покланям?
— Поклони се, иначе ще видиш ти! Прояви дължимото уважение! Още си мой ученик, докато не те освободя!
Стъписаният Лобсанг се поклони.
— И защо ни посещаваш в нашата долина извън времето? — попита игуменът.
— Искам да… да науча Петата изненада…
— … преподобни… — подсказа Лу Цзе.
— … преподобни.
— Навестил си ни само за да научиш една от малките хитрости на метача?
— Да… преподобни.
Монасите зяпнаха Лобсанг. Игуменът се усмихна ангелски.
— И ние би трябвало да се поучим от теб. Доколкото знам, никой от нас не можа да измъкне от него тайната. Но… това е Желязното доджо. В него важат строги правила! Двама влизат, но само един излиза!… Дай ми слонче!… Разбираш ли?
— Но аз не съм искал да…
Метачът заби лакът в ребрата на Лобсанг.
— Започни с „преподобни“!
— Но аз никога не съм…
Този път шамар изплющя по врата на Лобсанг.
— Не можеш да се откажеш! — натърти Лу Цзе. — Твърде късно е, вундеркиндче! Преподобни, ученикът ми разбира.
— _Ученик_ ли, Метачо?
— О, да, преподобни. Остава мой ученик, докато аз не реша да го освободя.
— Нима?… Бишкитка!… Тогава нека влезе. И ти с него, Метачо.
— Аз само помолих… — започна Лобсанг.
— Влез вътре! — изрева Лу Цзе. — Да ме посрамиш ли искаш? Да си помислят хората, че на нищо не съм те научил?
Желязното доджо наистина представляваше купол, осеян с шипове като дълги игли. Десетки хиляди покриваха кошмарните стени.
— Кому е щукнало да го построи? — промърмори Лобсанг.
— Тук човек се учи на дисциплина. Прибързаността понякога е още по-опасна за нападащия, отколкото за нападнатия, както може би и ти ще се убедиш. Поставям едно условие тук сме само хора. Съгласен ли си?
— Разбира се, Метачо. Тук сме само хора.
— И без номера.
— Добре, без номера. Но…
— Ще се бием или ще бърборим?
— Но щом само единият от нас ще излезе, значи трябва да те убия…
— Или аз теб. Такова е правилото. Хайде да започваме.
— Не знаех!
— Животът е като указания на кутия с овесени ядки — по-благоразумно е да ги прочетеш предварително. Сега сме в Желязното доджо, вундеркиндче!
Лу Цзе се поклони. Лобсанг вдигна рамене и също се поклони.
После разпери ръце и бавно се издигна във въздуха.
— Нали се уговорихме без номера? — заяде се Лу Цзе.
— Да, Метачо — потвърди Лобсанг, увиснал насред залата. — Но веднага се сетих, че не бива да забравям Първо правило.
— Аха! Похвално. Научил си нещо!
Лобсанг се понесе към него.
— Не би повярвал какво видях след последната ни среща. Светове в други светове като онези кукли, които изработват в Юбервалд. Чух музиката на годините. И знам повече, отколкото успявам да проумея. Но не знам Петата изненада. Тя е някакъв фокус… или изпитание.
— Всичко е изпитание — напомни Лу Цзе.
— Тогава ми покажи Петата изненада и аз няма да ти сторя зло.
— Обещаваш ли?
— Обещавам — тържествено повтори Лобсанг.
— Чудесно. Достатъчно беше да попиташ — ухили се до ушите Лу Цзе.
— Моля?! Вече те питах, но ти отказа да ми отговориш!
— Трябва да попиташ в подходящия момент, вундеркиндче.
— Сега ли настъпи той?
В писанията е речено „Най-добрият момент е сегашният“. Ето я и Петата изненада!
Бръкна под расото си.
Лобсанг го доближи още малко.
Метачът извади евтина карнавална маска — уродливи очилца, залепени на огромен розов нос и с пищни черни мустаци отдолу.
Лу Цзе си я сложи на лицето и размърда уши.
— Бау!
— Какво?…
— Бау! — повтори метачът. — Не съм казвал, че изненадата е особено интересна, нали?
Лобсанг се разсмя. Усмивката на Лу Цзе стана още по-широка. Лобсанг се разкикоти и отмалял стъпи на рогозката.
Ударите се посипаха сякаш от нищото — по корема, по тила, по кръста. След миг краката му загубиха опора. Просна се възнак и Лу Цзе го притисна на пода в позата на Възседнатата риба. Единственият начин да се измъкне беше да си извади ръцете от раменете.
Скритите зад стените зрители въздъхнаха шумно.
— _Дежа-фу!_
— Как тъй? — изломоти Лобсанг в рогозката. — Нали никой от монасите не владее дежа-фу?
— Защото не съм ги учил! — натърти Лу Цзе. — Ще обещаваш да не ми сториш зло, а? Много благодаря! Предаваш ли се?
— Не си споменавал, че ти го владееш!
— Ако ще да съм стар, не съм изкуфял! — кресна метачът. — Да не мислиш, че ще се изтърва за този номер?
— Не е честно…
Устните на метача се озоваха на сантиметър от едното ухо на Лобсанг.
— На кутията не пишеше „честно“, момко. Но ти можеш да победиш, ясно ти е. Превърни ме в прах, какво ти струва? Нима бих могъл да спра времето?
— Не мога!
— Тоест не искаш. Е, предаваш ли се?
Лобсанг усещаше, че някои части от тялото му не издържат. Раменете му горяха. „Мога да се освободя от тялото. И наистина нищо не ми пречи да го превърна в прах с една кратичка мисъл. И да загубя. Аз ще изляза, той ще е мъртъв И ще ме е победил.“
— Не се притеснявай, момко — кротко изрече Лу Цзе и го пусна. — Забравил си Деветнадесето правило: „Никога не забравяй Първо правило!“ И трябваше да се замислиш защо поначало има Първо правило. — Метачът се изправи и продължи: — Но ти, общо взето, се представи задоволително и като твой наставник без колебание те препоръчвам за достоен да носиш жълтото расо. — Сниши глас. — Всички онези зяпачи видяха как победих времето, страхотно ще си украся биографията. А Първо правило ще е на почит.
— Метачо, но нали само един от нас може да излезе? — усъмни се Лобсанг, разтривайки раменете си.
— Тъй ли било? Самото участие в играта променя правилата. А аз казвам да вървят по дяволите.
Ръцете на мнозина монаси избутаха останките от вратата.
— _Бишкитка!_
— Според мен игуменът охотно ще ти връчи жълтото расо — предположи Лу Цзе. — Само не се сърди, ако го нацапа с лиги.
Излязоха на дългата тераса заедно с всички обитатели на Ой Донг.
По-късно Лу Цзе си мислеше, че церемонията беше твърде необикновена. Игуменът не се развълнува излишно, защото на малките деца им е все едно върху кого повръщат. Освен това Лобсанг беше господар в дълбините на времето, но игуменът беше повелител на долината и уважението трябваше да бъде взаимно.
Връчването на расото обаче се оказа най-трудният момент.
Лобсанг отказа да го приеме. Наложи се старшият помощник да попита за причината сред плъзналия в тълпата шепот.
— Не съм достоен, господине.
— Но, гос… Лобсанг Лъд, всички чухме как Лу Цзе обяви, че времето ти като ученик е завършило.
Лобсанг се поклони.
— Тогава ще приема метлата и расото на метач, господине.
Този път сякаш цунами се стовари върху множеството. Някои ахнаха, други се засмяха смутено. А метачите, на които бяха позволили да прекъснат работата си, за да гледат, наблюдаваха напрегнато и мълчаливо.
Старшият помощник облиза своите внезапно пресъхнали устни.
— Но… вие… сте въплъщение на времето…
— В тази долина, господине — твърдо отсече Лобсанг, — съм достоен да бъда метач.
— Има ли церем… връчваме ли на метачите… — мънкаше старшият помощник.
Лу Цзе се показа иззад гърба му.
— Разрешете да ви улесня, ваше помощничество.
— Лу Цзе? А-а… ъ-ъ… е-е… да…
— Мога да донеса почти ново расо, господине, и нека момчето вземе старата ми метла, ако ми подпишете нареждане да получа нова от склада.
Старшият помощник се хвана за думите му като удавник за сламка.
— Да, бъди така добър…
Лу Цзе се стрелна отзивчиво и недоловимо за окото, като слиса онези, които си въобразяваха, че го познават.
Дотърча с метлата и расото, избеляло и изтъняло от усърдното търкане в камъни и изплакване в реката.
— Ъ-ъ… а-а… благодаря ти… а има ли специална церемония за… за…
— Съвсем простичка, господине. Няма канонично утвърдени слова. Обикновено казваме: „Ето ти расото, пази го, защото е собственост на манастира.“ А за метлата добавяме: „Вземи си метлата и се грижи за нея, а загубиш ли я, ще бъдеш глобен. И не забравяй, че метлите не растат по дърветата.“
— Ъ-ъ… а дали игуменът…
— О, не, немислимо е игуменът да връчи метлата и расото на един метач — припряно се намеси Лобсанг.
— Лу Цзе, тогава кой… а-а… е-е…
— Ваше помощничество, обикновено ролята се пада на старшия метач.
— А? Дали по някакво щастливо стечение на обстоятелствата ти не си…
Лу Цзе се поклони пъргаво.
— _О, да_, господине.
Старшият помощник, още подмятан от вълните на безпомощност, сякаш зърна сушата. Грейна в налудничава усмивка.
— Питам се… питам се… ще бъдеш ли любезен да… да…
— С удоволствие, господине. — Лу Цзе се завъртя на пети. — Веднага ли?
— Да, да, моля те!
— Както кажете. Лобсанг Лъд, крачка напред!
— Слушам, Метачо!
Лу Цзе му подаде износеното расо и овехтялата метла.
— Метла! Расо! Не ги губи, не сме червиви от пари!
— Приемам ги с благодарност. За мен е чест — промълви Лобсанг.
Поклони се. Лу Цзе също се поклони. Щом главите им се събраха, метачът изсъска:
— Голяма изненада!
— Благодаря.
— Изпипано, както се полага на мит. Просто плаче да бъде вписано в свитъците, ама малко намирисва на самодоволство. Повече не пробутвай такива номера.
— Добре.
Изправиха се.
— И… какво следва? — смотолеви старшият помощник.
Беше съкрушен и го съзнаваше. Вече нищо нямаше да бъде както досега.
— Ами нищо особено — отвърна Лу Цзе. — Метачите се захващат с метенето. Ти започни от тази страна, момко, а аз — от онази.
— Но той е самото време! — завайка се старшият помощник. — Синът на Уен! За толкова неща бихме искали да го питаме!
— За толкова неща не бих искал да ви отговоря — засмя се Лобсанг.
Игуменът опръска със слюнки ухото на старшия помощник, който се примири.
— Разбира се, не ни се полага да ви разпитваме.
— Не ви се полага — потвърди Лобсанг. — Предлагам да се заемете с извънредно важните си дела, защото трябва да вложа цялото си усърдие в метенето на тази тераса.
Старшите монаси трескаво дадоха нареждания с жестове и обитателите на манастира с голямо нежелание се разпръснаха.
— Ще ни зяпат от всяко местенце — смънка Лу Цзе.
— Непременно — съгласи се Лобсанг.
— Е, кажи как се развиват нещата?
— Много добре. И майка ми е щастлива. Ще се оттегли на отдих с баща ми.
— Какво?! В нещо като къщичка в провинцията?
— Не е точно така, но има прилика.
Минута-две се чуваше само шумоленето на метлите.
После заговори Лобсанг:
— Лу Цзе, аз знам, че на ученика подобава да поднесе скромен дар на учителя си, когато времето на учението завърши.
— Може и така да е — изопна гръб Лу Цзе, — но не се нуждая от нищо. Имам си рогозката, паничката и Пътя.
— Всеки копнее за нещо.
— Ха! Не позна, вундеркиндче. Аз съм на осемстотин години. Отдавна оставих копнежите зад гърба си.
— Брей… Колко жалко. Надявах се да измисля нещо. — Лобсанг също се изправи и нарами метлата. — Както и да е. Трябва да тръгвам. Има още много работа.
— Убеден съм, че има. Не се съмнявам. Например земята под дърветата. И докато не съм забравил, вундеркиндче… Върна ли метлата на онази вещина?
Лобсанг кимна.
— Да речем… че възстанових положението. Но е доста по-нова отпреди.
— Ха! — Лу Цзе събра с метлата още опадали цветчета. — Просто така, значи. Колко лесно било за крадеца на време да изплати дълговете си!
Лобсанг явно долови укора и заби поглед в краката си.
— Е, признавам, може и да не съм изплатил всички дългове…
— Нима?
Лу Цзе като че разглеждаше с интерес дръжката на своята метла.
— Но когато се налага да спасяваш света, не можеш да мислиш само за един човек, защото и той е част от света — продължи Лобсанг.
— Я гледай… Наистина ли го мислиш? Момко, наслушал си се на твърде чудновати лафове.
— Но сега имам време — сериозно сподели Лобсанг — И се надявам тя да ме разбере.
— Направо ще се шашнеш какво е готова да разбере една дама, ако намериш верните думи — утеши го Лу Цзе. — Желая ти сполука, момко. Все пак не се справи зле. А и нали в писанията е речено „Най-добрият момент е сегашният“?
Лобсанг му се усмихна и изчезна.
Лу Цзе продължи да мете. И не след дълго се засмя. Ученикът поднася дар на учителя, а? Сякаш времето можеше да му даде нещо…
Спря, озърна се и се разкикоти гръмко.
Над главата му с всяка секунда съзряваха череши.