Тик-так
Джереми зяпна завивките на леглото си.
Бяха изписани от край до край. С неговия почерк.
Писмената продължаваха по калъфката на възглавницата и нататък по стената. Имаше и скици с линии, вдълбани в мазилката.
Намери молива си под леглото. Дори го бе подострил. Насън! По текста и чертежите личеше, че се е трудил часове наред. Бе се опитал да запише съня си.
И то със списък на частите върху едната страна на пухения дюшек.
Всичко бе ясно и смислено във видението, точно като чук или прът, или пък гравитационния балансьор на Уилбрайт. Все едно срещна стар приятел. А сега… Взря се в надрасканите редове. Бе писал толкова припряно, че личеше пренебрежението към препинателните знаци, дори и към някои букви. Все пак долавяше някаква логика.
Чувал бе за такива случки. Великите изобретения понякога бяха плод на сънища или видения. Нали Хепзиба Уитлоу е измислил часовника с регулиращото се махало, понеже е работил като градски палач? Нали Уилфрейм Балдертън е признал, че идеята за балансьора с форма на рибешка опашка му е хрумнала, след като преял с омари?
Да, всичко му беше ясно в съня. Но на дневна светлина виждаше, че тепърва има да се бъхти.
В малката кухня зад работилницата тракаха съдове. Побърза да слезе, помъкнал чаршафите.
— Обикновено ям… — започна от вратата.
— Препечена филийка, гошподине — прекъсна го застаналият до печката Игор, поглеждайки през рамо. — Леко кафявичка, както предполагам.
— Откъде знаеш?
— Един Игор умее да познава, гошподине — сподели Игор. — Каква прелештна кухничка ши имате, гошподине. За пръв път виждам чекмедже ш надпиш „Лъжици“, в което наиштина има шамо лъжици.
— Игор, вещ ли си в работата със стъкло? — попита Джереми, без да се заслушва в приказките му.
— Не, шър — отвърна Игор, зает да маже масло по препечената филийка.
— Не?
— Не шъм вещ, гошподине. Иштината е, че аз шъм изумителен майштор в работата шъш штъкло. Мнозина от предишните ми гошподари имаха нужда от… по-ошобени апарати, които отникъде не можеха да купят. Вие какво ишкате да направя?
— Как да започнем изработването на това?
Джереми просна чаршафа върху масата. Филийката падна от пръстите на Игор, които имаха чернилка под ноктите.
— Какво ти е? — учуди се Джереми.
— Някой шякаш мина по гроба ми, гошподине — смънка потресеният Игор.
— Ъ-ъ… но ти всъщност никога не си имал гроб, нали? — осведоми се Джереми.
— Изразих ше образно, гошподине — отвърна Игор с намек за обида.
— Това е идеята ми за… за един часовник…
— Да, Штъкленият чашовник — кимна Игор. — Знам. Дядо ми Игор е помогнал за изработването на първия.
— Първия ли? Но това е само приказка за дечица! А аз го сънувах и…
— Дядо ми Игор чешто повтаряше, че имало нещо твърде необичайно в цялата иштория — заяви Игор. — Взривът и вшичко оштанало…
— Избухнал ли е? Да не е заради онази метална пружинка?
— Е, не е било взрив в точния шмишъл на думата. Никой Игор не ше плаши от взривове. Но онзи бил… по-ошобен. А ние уж шме на „ти“ ш ошобеното.
— Значи казваш, че наистина го е имало?
Игор като че се смути.
— Е, от една штрана… да. Но от друга… не.
— Нещо или съществува, или не съществува — натърти Джереми. — В това изобщо не се съмнявам. Пия си лекарството.
— Шъщештвувал е — упорстваше Игор, — но пошле ше оказало, че никога не го е имало. Така чух от моя дядо, а той е шъздал онзи чашовник ш ей тези две ръце!
Джереми погледна надолу. Ръцете на Игор бяха доста набръчкани, пък и не липсваха белези по китките.
— В нашия род много държим на нашледяването — обясни Игор, щом видя накъде гледа.
— Така да се каже… ръце втора ръка, ха-ха — промърмори Джереми.
Питаше се дали да не отскочи да пийне от лекарството си.
— Оштроумна забележка, гошподине — похвали го Игор. — Дядо Игор повтаряше, че шлед това вшичко било като… нашън.
— Сън, значи…
— Работилницата ше променила. Чашовника го нямало. Побърканият доктор Уингъл, който му бил гошподар по онова време, изобщо не ше занимавал шъш штъкления чашовник, а работел по извличането на шлънчевите лъчи от портокалите. Вшичко ше оказало различно и такова ши било поначало. Вше едно другото никога не ше е шлучвало.
— Но нали историята попаднала в книга с детски приказки!
— Да, гошподине. Иштиншка главоблъшканица.
Джереми се вторачи в чаршафа, осеян с драскулки. Точен часовник. В това беше същината. Часовник, който ще направи ненужни всички останали часовници, както му каза лейди Ле Гион. Създаването му би отредило на майстора място в историята на времеизмерването. Вярно, в книжката се разказваше, че дамата Време била пленена в онзи часовник, но Джереми изобщо не се интересуваше от „измислици“. Впрочем часовникът само измерва. Дължината не се оплита в линийката, нали? Часовникът не върши нищо друго, освен да брои непрестанно зъбците на разни колелца. Или… на светлината.
Светлина със зъбци. Точно това видя в съня. Не ярко сияние в небето, а напрегната линия, виеща се надолу и нагоре като морска вълна.
— Ти би ли могъл… да направиш подобно нещо?
Игор пак разгледа чертежите.
— Да — кимна той. Посочи няколкото стъклени съда около рисунката на централната колона в часовника. — Знам какво е това.
— В моя с… искам да кажа, че си ги представих съскащи — обясни Джереми.
— Тези штъкленици ша голяма тайна — просвети го Игор, като деликатно реши да не рови във въпроса за виденията. — Гошподине, тук ще ше намерят ли медни пръти?
— В Анкх-Морпорк ли? Лесна работа.
— А цинк?
— Колкото искаш.
— Шярна кишелина?
— Цели дамаджани, ако се наложи.
— Май умрях и попаднах в рая — поклати глава Игор. — Гошподине, вие шамо ми дайте доштатъчно мед, цинк и кишелина и ще ше разхвърчат ишкри.
Тик-так
— Името ми — промълви Лу Цзе и се облегна на метлата си, а разпененият тинг вдигна ръка — е Лу Цзе.
Цялото доджо се смълча. Нападателят се задави насред ревовете си.
— Ай! Хао… гнг? Гнх? Ау, мааааам…
Изобщо не помръдна, а някак се сви навътре в себе си и от бойната стойка се прегърби ужасен и разкаян.
Лу Цзе се пресегна и драсна клечка кибрит в брадичката му, без мъжът да се възпротиви.
— А как е твоето име, момко? — попита и запали оръфаната си папироска.
— Името му е Кал, Лу Цзе — заяви наставникът на това доджо и закрачи напред. Срита вцепенилия се нахалник. — Ей, Кал, знаеш правилата. Изправи се срещу човека, когото предизвика, или свали колана.
Присвитата фигура остана неподвижна още миг, а после много предпазливо, с подчертано смирени движения се зае да развърже възела.
— Не, не, няма нужда — благо го възпря Лу Цзе. — Беше свястно предизвикателство. Приемливо „Ай!“ и съвсем не лошо „Хай-иий!“. Общо взето, поносими бойни безсмислици, каквито не се чуват често напоследък. Пък и никой не иска панталонът му да се смъкне в такъв момент, нали? — Той подсмръкна и добави: — Особено в такъв момент. — Старецът потупа смалилия се младок по рамото. — Просто не забравяй правилото, което си научил от своя наставник още в първия ден, разбрахме ли се? И… защо не отидеш да се поизмиеш, а? Все пак някои от нас ще трябва и да чистят тук. — Обърна се и кимна на наставника. — Щом бездруго дойдох, учителю, бих искал да покажа на младия Лобсанг Машината на непредвидимите топки.
Наставникът се поклони ниско.
— Тя е на твое разположение. Метачо Лу Цзе.
Лобсанг се помъкна след нехайно крачещия Лу Цзе. Зад гърба му наставникът, който не пропускаше шанса да втълпи урока си, извика:
— Доджо! Какво гласи Първо правило?
Дори треперещият нападател смънка в хор с останалите:
— Не постъпвай неблагоразумно, когато се изправиш срещу дребнички, плешиви, сбръчкани, усмихнати мъже!
— Добро си е това Първо правило — отсъди Лу Цзе и въведе новия си послушник в съседната зала. — Срещал съм мнозина, които щяха да са по-добре, ако го спазваха.
Спря, без да погледне Лобсанг Лъд, и изпъна ръка към него.
— А сега, ако нямаш нищо против, ми върни лопатката, която открадна от мен още при запознанството ни.
— Учителю, изобщо не съм те доближавал!
Усмивката на Лу Цзе не се промени и за миг.
— О, да, вярно. Моля те да ми простиш. Старческо бръщолевене. Нима не е речено в писанията „Щях да си забравя и главата, ако не я бях заковал с пирон“? Да не се бавим повече.
В тази зала подът беше дъсчен, но дебела тапицерия покриваше високите стени. Тук-там по нея имаше кафеникави петна.
— Ъ-ъ… Метачо, имаме такава зала и в доджото за послушници — престраши се Лобсанг.
— Но топките са кожени и меки, нали? — Старецът доближи голям дървен куб. Но страната му, обърната към залата, се редяха отвори. — И излитат твърде бавно, доколкото си спомням.
— Е… да — призна Лобсанг.
Видя как Лу Цзе дръпна огромен лост. Под тях метал зачегърта по метал, плисна силен воден поток. В сглобките на дървото захъхри напираш въздух.
— Тези обаче са дървени — спокойно отбеляза Лу Цзе. — Хвани една.
Нещо бръсна ухото на Лобсанг и зад него тапицерията се разтресе от забилата се надълбоко топка, която тупна с глух тропот на пода.
— Защо да не е мъничко по-бавно… — реши Лу Цзе и завъртя някаква ръчка.
След като петнадесет топки изхвърчаха напосоки. Лобсанг улови една с корема си. Лу Цзе въздъхна и бутна нагоре грамадния лост.
— Браво на теб.
— Метачо, не съм свикнал да… — подхвана момчето, щом се надигна от пода.
— О, знаех, че няма да хванеш нито една — осведоми го Лу Цзе. — Дори нашият буен приятел в доджото нямаше да хване нито една при тази скорост.
— Но нали я намали!
— Само колкото топките да не те убият. Беше изпитание. Всичко е изпитание. Да вървим, момко. Не е редно игуменът да ни чака.
Лу Цзе тръгна напред, оставяйки след себе си струйки цигарен дим.
Лобсанг вървеше подир него и се изнервяше. Нямаше съмнение, че този е Лу Цзе, случката в доджото го доказваше. Бездруго си знаеше, че е истина. Щом погледна малкото кръгло лице, обърнато нагоре към разярения боец, и прозря. Но… само метач? Е, това явно беше високо положение, защото наставникът нямаше да се поклони по-ниско и пред игумена, и все пак…
А сега се мъкнеше след този човек по коридори, където дори на монах бе забранено да пристъпи под страх от смъртно наказание. Рано или късно щяха да си навлекат неприятности.
— Метачо, наистина е крайно време да се заема със задълженията си в кухнята… — подхвана момчето.
— А, да. Кухненските задължения. За да вникнеш в достойнствата на послушанието и усърдния труд, нали?
— Да, Метачо.
— И има ли полза?
— О, да.
— Сериозно?
— Ами… не.
— Не са чак толкова голяма работа, колкото разправят, от мен да го знаеш — сподели Лу Цзе. — Докато, момчето ми, тук имаме… — мина през сводест вход — … истинска поука!
По-голяма зала Лобсанг не бе виждал. Снопове светлина проникваха като копия през остъклените пролуки в покрива. А под тях, ширнала се на стотина метра и поверена на грижите на старши монаси, които ходеха над нея по телени мостчета, се намираше…
Лобсанг вече бе чувал за Мандалата.
Изглеждаше, че някой е пренесъл тонове шарен пясък и ги е нахвърлял по пода в грамадна завъртулка от цветен хаос. Но в хаоса се бореше да оцелее и някакъв ред — издигаше се, спадаше, разпростираше се. Милионите случайно премятащи се песъчинки въпреки всичко оформяха фигура, която се множеше и проникваше из кръга, сблъскваше се или се сливаше с други форми и накрая потъваше в общия безпорядък. Това се повтаряше безспир и превръщаше Мандалата в безмълвна яростна война на цветовете.
Лу Цзе прекрачи върху твърде крехко наглед надлезче от дъски и въжета.
— Е? Какво ще кажеш?
Лобсанг вдиша дълбоко. Струваше му се, че ако падне оттук, ще се гмурне в бушуващата шарения и никога, за нищо на света няма да се удари в пода. Примига и разтърка с длан челото си.
— Тя е… зла.
— Нима? — промълви Лу Цзе. — Малцина го споменават първия път. Обикновено се сещат за думи като „възхитителна“.
— Обърква се!
— Какво?!
Лобсанг стисна с все сила въжените перила.
— Формите…
— Историята се повтаря — увери го Лу Цзе. — Винаги ги има.
— Не, те са… — Лобсанг се помъчи да обхване всичко с поглед. Под формите на повърхността имаше фигури, маскирани като частици от хаоса. — Говоря за… другите…
Той се килна напред.
Въздухът студенееше, светът се въртеше и земята подскочи нагоре, за да го погълне в себе си.
Спря само на педя от него.
— Нюгейт Лъд?
— Лу Цзе? Мандалата е…
Но къде се дянаха цветовете? Защо въздухът беше влажен и миришеше на град? После призрачните спомени избледняха. Докато изчезваха, натякваха: „Как е възможно да сме спомени, щом тепърва ще се случим? Ясно е, че помниш само как се покатери чак до покрива на Гилдията на пекарите и откри, че някой е разхлабил всички мертеци, защото тъкмо това се случи ей сега, нали?“
И последният умиращ спомен прошепна: „Ей, ама това беше преди месеци…“
— Не, загадъчно падащо хлапе, ние не сме Лу Цзе — отрече гласът, който го заговори. — Можеш ли да се обърнеш насам?
Макар и твърде трудно, Нюгейт някак успя да извие глава. Сякаш беше заседнал в гъста смола.
Едър як младеж с мърляво жълто расо седеше върху катурнат сандък на няколко крачки от него. Щеше да прилича на монах, ако не беше косата му, защото тя пък приличаше на съвсем отделен организъм. Ако кажем, че беше черна и вързана на конска опашка, ще пропуснем шанса да употребим думата „чудовищна“. Това беше коса с характер.
— Общо взето, името ми е Сото — представи се мъжът, седнал под Лобсанг. — Марко Сото. Няма да си губя времето да запомням твоето, докато не научим дали ще живееш занапред, ако схващаш. Я ми кажи — някога замислял ли си се за добродетелите на духовния живот?
— За момента ли питаш? И още как! — избълва… да, Нюгейт. „Нали така се казвам? Защо все си спомням Лобсанг?“ — Ъ-ъ… чудех се дали не може да се захвана с друго занятие!
— Ще бъде благоразумна смяна на призванието — поощри го Сото.
— Това да не е нещо като магия?
Нюгейт пак се напъна да помръдне, но продължаваше да виси и да се върти полека във въздуха точно над очакващата го земя.
— Не съвсем. Ти май оформяш времето.
— Аз ли?! И как съм го направил?
— Не знаеш ли?
— Не знам!
— Ха, чуйте го само! — подхвърли Сото сякаш на невидим дружелюбен събеседник. — Вероятно въртящият момент на цял Забавител се изразходва, за да не причини дребното ти фокусче невъобразими вреди по целия свят, а ти не знаеш как си го направил?
— Не знам!
— Тогава ще те научим. Ще си живееш добре, пък и ще ти се открият чудесни перспективи. Поне… — изсумтя Сото — … ще бъдат за предпочитане спрямо сегашните.
Нюгейт напрегна сили, за да завърти още малко главата си.
— И на какво по-точно ще ме научите?
Мъжът въздъхна.
— Хлапе, още ли ще ме разпитваш? Идваш или не?
— Как?…
— Виж какво, предлагам ти шанс, какъвто се пада веднъж в живота, ако ме разбираш.
— И защо да е шанс, който се пада веднъж в живота, господин Сото?
— Явно не проумяваш. Ти, тоест Нюгейт Лъд, имаш шанс и ако го пропуснеш, втори просто няма да дочакаш.
Нюгейт обаче се поколеба. В известен смисъл продължаваше да пада. Нямаше представа защо е уверен в това, но знанието беше несъмнено като калдъръма под него. Сбъркаше ли в избора си, падането щеше да завърши. Дотук мина лесно. Само последните сантиметри щяха да се окажат непреодолимо затруднение.
— Няма как да не призная, че не съм доволен от посоката на житейския си път в момента — промърмори той. — И май ще имам полза, ако реша да я променя.
— Така е по-добре.
Косматият мъж извади изпод расото си нещо подобно на сгънато сметало. Но щом го разгърна, някои части изчезнаха с мимолетно блещукане, сякаш скочиха на място, където са недостъпни за погледа.
— Какво правите?
— Знаеш ли що е кинетична енергия?
— Не.
— Ама тъкмо от нея имаш в излишък. — Пръстите на Сото играеха по топчетата, които ту се появяваха, ту ставаха невидими. — Тежиш петдесетина килограма, нали?
Пъхна малкия уред в джоба си и отиде до близката каруца. Направи нещо неясно за Нюгейт и се върна.
— След броени секунди ще завършиш падането си — обясни Сото и остави някаква вещ на земята под момчето. — Опитай се да си го представиш като ново начало в живота ти.
Нюгейт падна. Удари се в земята. Въздухът припламна в алено, натоварената каруца отсреща подскочи цяла стъпка нагоре и се стовари тежко. Едно колело отхвърча настрана.
Сото се наведе и стисна вялата десница на Нюгейт.
— Как си? Някакви натъртвания?
— Малко ме наболява — призна потресеното момче.
— Може и да си по-тежичък, отколкото изглеждаш. Ако ми позволиш…
Сото го прихвана под раменете и го помъкна в мъглата.
— Може ли да отида до?…
— Не.
— Но гилдията…
— Не съществуваш за гилдията.
— Що за тъпотия, вписан съм в регистрите там.
— Не си вписан. Ще се погрижим за това.
— Как? Не можеш да пренапишеш историята!
— Хващаме ли се на бас за един долар?
— Ама аз в какво се на тресох?
— Ние сме най-тайното общество, което можеш да си представиш.
— Я гледай… И кои сте?
— Монасите на историята.
— Хъ… Изобщо не съм чувал за вас.
— Убеди ли се колко ни бива?
Точно толкова ги биваше.
А после времето просто изтече край него.
И настоящето се завърна.
— Добре ли си, момко?
Лобсанг отвори очи. Някой като че се опитваше да изтръгне едната му ръка от рамото.
Погледна над ръката си към Лу Цзе, който лежеше по корем на разлюляното надлезче и стискаше китката му.
— Какво стана?
— Според мен, момко, вълнението ти дойде в повечко. Само не поглеждай надолу.
Под Лобсанг нещо бучеше като извънредно разгневен пчелен рой. Той по навик реши да се озърне.
— _Казах ти да не поглеждаш надолу!_ Отпусни се.
Лу Цзе се изправи. Вдигна Лобсанг е изпъната ръка, сякаш носеше перце, и сандалите на момчето се озоваха над дъските на надлезчето. А под тях монасите тичаха по телените мостчета и крещяха.
— Тъй, стискай клепачи… не поглеждай надолу!… и аз ще те отведа до отсрещната страна, бива ли?
— Аз… ъ-ъ… си спомних… града, когато Сото ме намери… спомних си… — отпаднало мънкаше Лобсанг, влачейки се след метача.
— Можеше да се очаква в тези обстоятелства — отвърна Лу Цзе.
— Но… но аз помня, че там и тогава си спомних, че съм тук. И теб, и Мандалата!
— Не е ли речено в свещеното писание „Според мен стават много неща, за които и представа си нямаме“?
— Аз… Метачо, и до този текст още не съм стигнал.
Лобсанг усети по-хладен въздух, значи бяха влезли в прокопания през скалата тунел от другата страна на залата.
— Уви, едва ли ще го прочетеш в тукашните писания — промърмори Лу Цзе. — А, ето, вече можеш да отвориш очи.
Продължиха нататък, а Лобсанг си разтриваше главата, все едно се мъчеше да пропъди странните си мисли.
Зад тях синкавочервените завихряния около мястото, където щеше да падне момчето, постепенно избледняха и се стопиха.
Както е написано в „Първи свитък на Уен Вечно изненадания“, Уен и Дръвчо стигнали до зелената долина между извисяващите се върхове. И Уен изрекъл:
— Това е мястото. Тук ще има храм, посветен на нагъването и изглаждането на времето. Виждам го.
— А аз — не, учителю — признал си Дръвчо.
— Ето го къде е — посочил Уен и ръката му изчезнала.
— Аха, там ли? — промърморил Дръвчо.
Няколко черешови венчелистчета се зареяли към главата на Уен от едно дръвче, каквито виреели диви край поточетата.
— И този съвършен ден ще продължава вечно — промълвил той. — Въздухът е свеж, слънцето свети ярко, има лед в ручеите. Всеки ден в долината ще бъде този съвършен ден.
— Учителю, може да стане малко еднообразно — обадил се Дръвчо.
— Казваш го, защото още не знаеш как да боравиш с времето. Но аз ще те науча да се отнасяш с него като с палто — да го носиш при нужда и да го сваляш, щом не е необходимо.
— А ще се налага ли да го пера? — попитал Дръвчо.
Уен се взрял в него бавно и съсредоточено.
— Дръвчо, ти или прояви извънредно усложнено мислене, или твърде глупаво прекали с тази метафора. Според теб кое е вярно?
— Мисля, че съм тъп, учителю.
— Добре — похвалил го Уен. — Непредвидено благо е, Дръвчо, че си мой ученик в този момент, защото успея ли да науча теб, значи ще мога да науча всекиго.
На Дръвчо видимо му олекнало и той се поклонил.
— Чуй сега втората част от моя замисъл.
— Аха — промърморил Дръвчо.
Заблуждавал се, че си е придал мъдро изражение, макар че всъщност имал вид на човек, който си е спомнил за болезнен спазъм на червата.
— Когато замисълът има и втора част, учителю, значи е добър замисъл — добавил той.
— Намери ми пясък с всички цветове и плоска скала. Ще ти покажа начин да направиш видими теченията на времето.
— Както кажете.
— Моят замисъл има и трета част.
— _Трета_ част, значи?
— Мога да науча малцината надарени да владеят своето време, да го забавят или ускоряват, да го съхраняват и насочват като водата в тези потоци. Опасявам се обаче, че повечето хора не биха си позволили да развият тази способност. Длъжни сме да им помогнем. Налага се да създадем… устройства, които ще натрупват или отдават време, когато е необходимо, защото хората няма да напреднат, ако се носят като паднали листа в ручей. На хората им е нужна възможността да прахосват, наваксват, губят и печелят време. Това ще бъде нашата главна задача.
Лицето на Дръвчо се разкривило от усилието да проумее. После бавно вдигнал ръка.
Уен въздъхнал.
— Каниш се да попиташ какво стана с палтото, нали?
Дръвчо кимнал.
— Остави го това палто. То не е важно. Просто помни, че ти си чистият лист хартия, на който аз ще напиша… — Уен също вдигнал ръка, защото устата на Дръвчо се отворила — … поредната метафора, нищо повече. А сега, моля те, приготви нещо за обяд.
— В пряк или преносен смисъл, учителю?
— И в двата.
Ято бели птици изпърхало от дърветата и закръжило над главите им, преди да отлети другаде в долината.
— Ще има гълъби — изрекъл Уен, а Дръвчо се разбързал да накладе огън. — Всеки ден ще има гълъби.
Лу Цзе остави послушника в преддверието. Онези, които се отнасяха с неприязън към метача, вероятно биха се изненадали, че той отдели миг да оправи расото си, преди да влезе при игумена. Лу Цзе обаче пренебрегваше само правилата, не и хората. Стисна с два пръста папироската и я пъхна зад ухото си. Познаваше игумена почти от шест столетия и го почиташе. Не се намираха мнозина, които Лу Цзе да уважава. Повечето просто търпеше.
Обикновено метачът се погаждаше с хората в обратнопропорционална зависимост с важността на тяхното положение. И те му отвръщаха със същото. Старшите монаси… е, не може да се очакват лоши помисли сред постигнали просветлението особи. Вярно беше обаче и че щом зърнеха Лу Цзе да се мъкне нахално из храма, немалко от тях опетняваха своята карма. За мнозина с определен начин на мислене метачът беше лично оскърбление заради липсата на каквото и да било формално образование или официален пост, неговите глупости за Пътя и невероятните му постижения. Затова се чудеха, че игуменът изпитва симпатия към него — едва ли имаше друг човек в долината, толкова различен от метача, толкова учен, непрактичен и крехък. Но нали изненадата е заложена в самата природа на Вселената?
Лу Цзе кимна на младшите помощници, които отвориха голямата лакирана врата.
— Как е негова святост днес?
— Зъбите още го мъчат, о, Лу Цзе, но той поддържа приемствеността и наскоро направи първите си крачки напълно задоволително.
— Да, стори ми се, че чух гонгове по този повод.
Струпаните в средата на стаята монаси се отдръпнаха, щом Лу Цзе доближи кошарката с играчки. Уви, тя беше неизбежна принадлежност в момента. Игуменът тъй и не овладя изкуството на кръгообразното остаряване и по принуда постигаше дълголетие по традиционния начин — чрез серийно прераждане.
— А, Метачо! — Той непохватно захвърли жълтата си топка и се развесели. — Как са планините? Ишкам бишкитка, ишкам бишкитка!
— Няма съмнение, ваше преподобие, че успях да предизвикам вулканична дейност. Това ме насърчава.
— И се радваш на неизменно добро здраве, нали? — осведоми се игуменът, а пухкавата му ръчичка налагаше прътите на кошарката с дървено жирафче.
— Да, ваше преподобие. Радвам се да видя, че отново сте сред нас.
— Но не се справям добре с ходенето, за жалост… бишкитка, бишкитка, ишкам бишкитка. Уви, младите тела са своеволни… БИШКИТКА!
— Изпратил сте ми съобщение, ваше преподобие. То гласеше: „Подложи този на изпитание.“
— Какво ще кажеш за нашия… ишкам бишкитка, ишкам бишкитка, ишкам бишкитка ВЕДНАГА… младок Лобсанг Лъд? — Един помощник притича с чиния, отрупана със сладки сухарчета. — Впрочем ще си вземеш ли сухарче? — добави игуменът. — М-м-м, шладка бишкитка!
— Не, ваше преподобие. Имам си всички зъби, от които се нуждая.
— Лъд е същинска загадка, нали? Неговите наставници… вкушна бишкитка, м-м-м, м-м-м, бишкитка… ми казват, че е извънредно надарен, но някак не присъства изцяло тук. Ти обаче го познаваш отскоро и не знаеш цялата му история, затова… м-м-м, бишкитка… бих искал да чуя твоите непредубедени наблюдения… м-м-м, БИШКИТКА!
— Той е неуловимо бърз — сподели Лу Цзе. — Като гледам, може би ще започне да реагира на събитията, преди да са настъпили.
— Няма как да знаем това предварително. Ишкам мечо, ишкам мечо, ишкам, ишкам МЕЧО!
— Изправих го срещу Машината на непредвидимите топки в доджото за напреднали и той налучка отвора частичка от секундата преди топката да е излетяла.
— Да не е някаква… бълбук… телепатия?
— Ако и толкова проста машина притежава съзнание, май здравата сме загазили — отвърна Лу Цзе и вдиша дълбоко. — А в помещението на Мандалата той откри формите в хаоса.
— Позволил си на един послушник да види Мандалата?! — изпадна в ужас старшият помощник Ринпо.
— Ако искаш да провериш дали някой ще се научи да плува, направо го бутни в дълбокия вир — сподели убеждението си Лу Цзе и вдигна рамене. — Има ли друг начин?
— Но да я гледа без съответната подготовка…
— Той видя формите — натърти Лу Цзе. — И реагира към Мандалата.
Предпочете да не добави „А Мандалата реагира към него“. Искаше да си поблъска главата над това. Когато се наведеш да надзърнеш в бездната, от нея не се очаква да ти маха с ръчичка.
— И все пак… мечомечомечоуаауаа… е абсолютно забранено — напомни игуменът.
Порови нескопосано в играчките, взе голямо дървено кубче с картинка на весело синьо слонче и замери неточно Ринпо.
— Понякога си позволяваш твърде много, Метачо… виж, шлонче!
Помощниците изпляскаха с ръце при този признак за точно разпознаване на животни.
— Той видя формите. Знае какво става. Просто още не съзнава какво знае — упорито обясни Лу Цзе. — А още в първите секунди на срещата ни открадна от мен малък ценен предмет. Продължавам да недоумявам как извъртя този номер. Възможно ли е да бъде наистина толкова бърз без обучение? Кое е това момче?