Тик-так
Някой от членовете на Гилдията на часовникарите навестяваше Джереми веднъж седмично. Неофициално. Винаги имаше повод — да му възложат поръчки или да вземат готовите изделия, защото каквото и друго да говореха за момчето, в часовникарството беше гений.
Тези посещения бяха и ненатрапчив начин да проверяват пие ли си лекарството и забелязват ли се признаци на лудост.
Часовникарите бяха наясно, че от сложните механизми на човешкия мозък понякога изскача бурмичка. Членовете на гилдията обикновено бяха старателни хора, вечно се стремяха да постигнат нечовешка точност, а това си имаше своята цена. Възникваха проблеми. Не само пружинките се пренавиваха понякога. Комитетът на гилдията се състоеше, общо взето, от благи и сговорчиви мъже. И почти не проявяваха склонност към лукавство.
Доктор Хопкинс, секретарят на гилдията, се изненада, че вратата към магазина на Джереми му бе отворена от човек, който наглед е оцелял след твърде тежка злополука.
— Аз… ами дойдох да се видя с господин Джереми — успя да смотолеви.
— Да, гошподине. Гошподарят ши е у дома.
— А вие… хъм… сте?…
— Игор, гошподине. Гошподарят Джереми беше така добър да ме вземе на шлужба.
— За него ли работите?
Доктор Хопкинс огледа странното същество от главата до петите.
— Да, гошподине.
— Хъм… Да не сте се навъртал около особено опасни машини?
— _Не_, гошподине. Той е в работилницата.
— Господин Игор — подхвана доктор Хопкинс, щом влезе в магазина, — сигурно сте научил, че господин Джереми пие едно лекарство, нали?
— Да, гошподине. Чешто го шпоменава.
— И… хъм… здравословното му състояние е?…
— Добро, гошподине. Много е увлечен по швоята работа. Шъш шветнали очи и вирната опашка.
— Вирната опашка, значи? — смънка доктор Хопкинс. — Хъм… При господин Джереми обикновено не се задържат прислужници. Опасявам се, че метна часовник по главата на последния си помощник.
— Така ли, гошподине?
— Хъм… не е мятал часовник по вашата глава, надявам се.
— Не е мятал, гошподине. Държи ше шъвшем нормално — прецени Игор, човекът с четири палеца и шевове по цялата шия. Отвори вратата към работилницата. — Гошподин Джереми, дошъл е доктор Хопкинш. Ще направя чай.
Джереми седеше с изопнати рамене до масата и очите му искряха.
— А, докторе. Много мило, че се отбихте.
Доктор Хопкинс огледа набързо работилницата.
Имаше промени. Възголемичко парче стена от летви и мазилка, изписано и изчертано с молив, бе донесено отнякъде и сложено на триножник в единия край. Работните маси, обикновено осеяни с часовници в различен стадий на сглобяване, сега бяха покрити с кристални буци и парчета стъкло. Силна миризма на киселина насищаше въздуха.
— Хъм… нещо ново ли? — осмели се да попита доктор Хопкинс.
— Да — потвърди Джереми. — Изследвах свойствата на някои свръхплътни кристали.
Доктор Хопкинс си позволи въздишка на облекчение.
— А-а, геология… Превъзходно хоби! Много се радвам. Да знаеш, не е добре да мислиш само за часовници! — дружелюбно и с искрица надежда добави той.
Челото на Джереми се набръчка, сякаш мозъкът зад него се бореше с твърде непривична представа.
— Да — съгласи се след малко. — Знаете ли, че медният октират вибрира точно два милиона четиристотин хиляди седемдесет и осем пъти в секунда?
— Толкова много ли? — поклати глава доктор Хопкинс. — Брей…
— Така е. А известно ли ви е, че светлинният лъч, минал през кристален октивиум, се разлага само на три цвята?
— Колко интересно — отбеляза доктор Хопкинс и мислено се успокои, че положението можеше да е и по-лошо. — Хъм… дали се заблуждавам, или тук има някаква… остра миризма?
— От канализацията е — увери го Джереми. — Прочиствахме я. С киселина. Ето за какво ни е необходима киселина. За отпушване на тръбите.
— Тръбите, а? — примига доктор Хопкинс.
Не беше, образно казано, в свои води в света на канализацията.
Чу се пращене и синя светлина проникна за миг под вратата на кухнята.
— А твоят… прислужник Игор… С него всичко ли е наред?
— Да, докторе, благодаря за загрижеността. Впрочем той е от Юбервалд.
— О… Юбервалд е… много голям. Обширна страна.
Това беше първият от двата факта, които доктор Хопкинс знаеше за Юбервалд. Прокашля се неуверено и спомена втория факт:
— Чувал съм, че тамошните хора нерядко са особняци.
— Игор ме увери, че никога не е имал нищо общо с подобни хора — невъзмутимо сподели Джереми.
— Ами чудесно. Направо прекрасно. — Замръзналата усмивчица на Джереми вече лазеше по нервите на доктор Хопкинс. — Както виждам, по него… хъм… има много белези и шевове.
— Да. Културна особеност.
Доктор Хопкинс си отдъхна.
Опитваше се да открие най-доброто у всекиго, но животът в града стана толкова по-сложен в сравнение с момчешките му години, вече имаше джуджета, тролове, големи и дори зомбита. Не беше сигурен дали харесва това, което се случваше наоколо, но явно почти всичко спадаше към „културните особености“ на различните раси. Срещу такова нещо няма как да възразиш. И той не възразяваше. „Културните особености“ незнайно как решаваха проблемите, като всъщност обясняваха, че проблеми няма.
Светлината в пролуката под вратата угасна. Не след дълго Игор влезе с поднос, на който имаше две чаши чай.
Докторът беше готов да признае, че чаят е приятен, но от дъха на киселина в стаята му се насълзяваха очите.
— Е… хъм… докъде стигна с новите навигационни таблици?
— Желаете ли бишквитка ш джинджифил, гошподине? — попита Игор до ухото му.
— А-а… хъм… да. О, господин Игор, тези бисквити са изключително вкусни.
— Вземете ши още две, гошподине.
— Благодаря ви. — Доктор Хопкинс вече пръскаше трохи с всяка произнесена дума. — Навигационните таблици… — повтори той.
— Уви, нямах възможност да напредна в работата — призна Джереми. — Бях зает със свойствата на кристалите.
— Аха. Да. Ти вече спомена. Е, то се знае, ще ти бъдем много благодарни, колкото и време да отделиш по своя преценка — отстъпи доктор Хопкинс. — И ако не си против да чуеш мнението ми, радвам се да видя, че имаш ново увлечение. Прекаленото съсредоточаване върху едно нещо води до… хъм, събиране на зловредни течности в мозъка.
— Имам лекарство — напомни Джереми.
— Да, разбира се. Ъ-ъ… между другото, аз поначало трябваше да мина край аптеката днес…
Доктор Хопкинс извади от джоба си голямо, увито в хартия шише.
— Благодаря ви. — Джереми махна през рамо към лавицата отзад. — Както сам се убеждавате, предишното почти свърши.
— Да, предположих — подхвърли доктор Хопкинс, сякаш часовникарите не следяха бдително как спада равнището на течността в тези шишета. — Е, аз ще си вървя. Добре е, че се занимаваш с кристалите. Като момче колекционирах пеперуди. Великолепно е да си имаш хоби. С мрежичка и бурканче за консервация в ръце бяха щастлив като птичка в небето.
Джереми не преставаше да му се усмихва. Имаше лек намек за изцъкляне в тази усмивка.
Доктор Хопкинс допи набързо чая си и остави чашата на чинийката.
— Крайно време е да си тръгвам — смотолеви той. — Толкова работа имам… Няма да отвличам и теб от заниманията ти. Кристали, а? Прекрасни са. Такава радост за окото.
— Нима? — озадачи се Джереми. Поумува, сякаш решаваше дребна главоблъсканица. — О, да. Игра на светлината.
— Искрят — подсказа му доктор Хопкинс.
Игор чакаше до входната врата и кимна на доктор Хопкинс, който го попита тихичко:
— Сигурен ли сте за лекарството?
— Няма шъмнение, гошподине. Два пъти на ден го виждам да ши шипва по една шупена лъжица.
— Това е добре. Той може да… Понякога не се погажда с хората.
— Така ли, гошподине?
— Той е извънредно… хъм, придирчив на тема точност…
— Да, гошподине.
— … което е похвално, разбира се. Прекрасно нещо е точността. — Доктор Хопкинс изсумтя. — С мярка, разбира се. Е, желая ви приятен ден.
— И на ваш, гошподине.
Когато Игор се върна в работилницата, Джереми внимателно отсипваше от синия сироп в лъжица. Щом я напълни, изля течността в мивката.
— Проверяват, да знаеш — спомена на прислужника си. — И си въобразяват, че още не съм забелязал.
— Убеден шъм, че го правят добронамерено, гошподине.
— Опасявам се, че не мисля достатъчно ясно, когато пия лекарството. Дори смятам, че съм много по-добре без него, а ти какво ще кажеш? То ме нрави муден.
Игор потърси убежище в мълчанието. Опитът го убеждаваше, че много от най-великите открития бяха дело на хора, които си бяха побъркани според общоприетите представи. Затова все повтаряше, че отговорът на въпроса за лудостта зависи от гледната точка и ако надничаш към света през нахлупените на главата си гащи, всичко ти се струва прекрасно.
Обземаше го обаче тревога за младия господар Джереми. Той никога не се смееше, а Игор беше почитател на буйния маниакален кикот, който му вдъхваше увереност.
Откакто престана да пие лекарството, Джереми не започна (както би очаквал Игор) да бръщолеви несвързано и да крещи „Луд! Казват, че съм бил луд! Ще им дам аз да се разберат! А-ха-ха-ха!“. Само стана… по-съсредоточен.
А и тази усмивка… Игор не се стряскаше лесно, иначе не би могъл да застане пред огледалото, но у него наистина се прокрадваше леко безпокойство.
— Та докъде бяхме?… — промърмори Джереми. — А, да, я ми помогни.
Двамата преместиха масата. Под нея съскаха десетки стъкленици.
— Мощноштта не штига — отбеляза Игор. — Ошвен това, гошподине, не шме разположили огледалата доштатъчно добре.
Джереми дръпна покривалото от устройството върху тезгяха. Заблещукаха стъкло и кристали, и то доста чудновато. Както и Джереми откри предишния ден с новата острота в погледа си, дължаща се на грижливо изсипваните в мивката две супени лъжици дневно, някои ъгли в механизма изглеждаха сбъркани. А един кристал изчезна, щом го постави на мястото му, макар да нямаше съмнение, че още е вътре — личеше по отблясъците.
— Гошподине, вътре вше още има твърде много метал — недоволно промърмори Игор. — Предишният проект ше е провалил именно заради металната пружинка.
— Ще измислим нещо — обеща Джереми.
— А и домашно предизвиканите мълнии изобщо не могат да ше мерят ш иштиншките — заядливо увери Игор.
— И те ми стигат, за да проверя методите си.
— Да проверите методите ши… — намусено повтори Игор. — Извинете, гошподине, но никой Игор не „проверява методи“. Вържи го на операционната маша и го прашни ш една хубавичка мълния, това е нашият девиз. Така ше проверява.
— Игор, ти май не си доволен от нещо.
— Моля да ми проштите, гошподине. Климатът не ми понашя. Швикнал шъм ш чешти гръмотевични бури.
— Чувал съм, че някои хора дори имат нужда от гръмотевична буря, за да живнат — промълви разсеяно Джереми, докато внимателно променяше разположението на един кристал.
— А, и това го имаше, когато работех при барон Финкелщайн — потвърди Игор.
Джереми отстъпи крачка назад. Разбира се, устройството върху тезгяха не беше същинският часовник. Предстоеше му да се потруди усърдно (но виждаше всичко в завършен вид, щом затвореше очи), за да създаде часовника. Това беше само опитен образец, за да провери дали е на прав път.
А той беше на прав път. Знаеше си го.
Тик-так
Сюзън се върна по обзетите от вцепенение улици, настани се пред бюрото на мадам Фраут и се остави отново да потъне в потока на времето.
Изобщо не проумя как го постигаше. Просто успяваше. За останалия свят времето не спираше, за нея също — само че тя някак влизаше в примка от време и всичко друго си беше все същото, докато тя не си свърши работата. Поредната наследена семейна черта. Най-гладко минаваше, ако не се замисляше излишно, досущ като при ходене по въже. Впрочем вече си имаше други теми за размисъл.
Мадам Фраут отмести поглед от лавицата над камината, където нямаше никакво плъхче.
— О, изглежда се е махнало…
— Мадам, вероятно е било зрителна илюзия — успокои я Сюзън.
„Повече принадлежал към света на смъртните. По това сме си приличали…“
— Да, ъ-ъ… разбира се…
Мадам Фраут някак нахлупи очилата на носа си, въпреки че верижката си остана оплетена в копчето. Така сама се закотви към собствения си бюст, но беше по-готова да се пръсне, отколкото да дърпа непохватно верижката.
Сюзън беше способна да лиши от самообладание и планински ледник. Не беше нужно да прави друго, освен да седи кротко и да гледа учтиво и отзивчиво.
— Мадам, всъщност какво искахте да ми кажете? Лошото е, че оставих класа си да се занимава по алгебра, а децата започват да шумят, щом решат задачите.
— Алгебра ли? — попита мадам Фраут, по неволя вторачена в бюста си, което никой друг не бе правил досега. — Но тя е твърде трудна за седемгодишни деца!
— Вярно е, но не им казах това и те още не са го открили самостоятелно. — Сюзън реши, че е време да се заеме с другата си работа. — Мадам, сигурно ме извикахте заради моята молба?
Мадам Фраут я зяпна.
— Каква…
Сюзън въздъхна и щракна с пръсти.
Заобиколи бюрото, отвори чекмеджето до неподвижната директорка, извади бял лист и старателно съчини подходящ текст. Остави мастилото да изсъхне, понамачка хартията, за да има по-използван вид, и я пъхна под останалите книжа. Единият край се подаваше, за да го види по-бързо мадам Фраут.
Върна се на стола си. Пак щракна с пръсти.
— … молба? — довърши въпроса си директорката и чак тогава огледа бюрото. — А, тази ли…
Сюзън съзнаваше, че е жестоко да постъпва така. Но макар мадам Фраут да не беше в никакъв случай лош човек, пък и се отнасяше с един вид хаотична благост към децата, не бе лишена и от глупост. А Сюзън нямаше неизчерпаеми запаси от търпение към глупостите.
— Да, моля ви за няколко дни отпуск — обясни на директорката. — Уви, неотложни семейни проблеми. Естествено подготвих задачи за децата по време на моето отсъствие.
Мадам Фраут се зае да размишлява. Сюзън не търпеше и двоумене. Щракна с пръсти.
— „ОХ, ТАКА ЩЕ МИ ОЛЕКНЕ — започна с глас, чиито вибрации проникваха чак в подсъзнанието. — АКО НЕ Я ЗАБАВИМ НЯКАК, ЩЕ СВЪРШАТ ПРЕДМЕТИТЕ, ПО КОИТО ДА ГИ ОБУЧАВАМЕ! ТЯ ВСЕКИ ДЕН ВЪРШИ МАЛКИ ЧУДЕСА И ЗАСЛУЖАВА ДА Й УВЕЛИЧА ЗАПЛАТАТА.“
Облегна се спокойно, за пореден път щракна с пръсти и видя как думите се настаняват на най-видно място в ума на мадам Фраут. Скоро се размърдаха и устните на директорката.
— Ами да, защо не… — смънка тя накрая. — Трудихте се толкова всеотдайно и… и… — Дори свръхестествено властен глас не може да изкопчи повишение на заплата от една училищна директорка, затова мадам Фраут изфъфли: — Тези дни ще трябва да помислим и за някакво дребно поощрение…
Сюзън се върна в класната стая и през остатъка от деня продължи с малките си чудеса — например махна лепилото от косата на Риченда, изсуши напиканите обувки на Били и зарадва класа с кратка разходка до континента Четири хикса.
Когато родителите дойдоха да си приберат отрочетата, децата от класа й размахваха пастелни рисунки на кенгуру. Сюзън се утешаваше с надеждата, че червената пръст по обувките им (в случая с Били — червената кал, той още не умееше да стиска дълго) няма да привлече ничие внимание. И вероятно беше права. Не само в „Снобинс“ порасналите хора не виждаха онова, което беше немислимо да приемат за истина.
Седна да си поеме дъх.
Празната класна стая беше смътно приятна. То се знае, всяка учителка би изтъкнала, че най-приятно е отсъствието на децата, особено на такива като Джейсън.
Но по масичките край стените и рафтовете над тях имаше изобилни доказателства, че учебният срок не е пропилян. Стените бяха изпъстрени с рисунки, показващи добро овладяване на перспективата и палитрата. Класът задружно си направи бял жребец от изрязани кашони и неусетно научи още много факти за конете, а Сюзън научи колко наблюдателен всъщност е Джейсън. Наложи се да му отнеме дългата картонена тръба и да обясни, че този кон е възпитан.
Денят й се стори твърде дълъг. Повдигна плота на бюрото си и извади „Мрачни приказки“. Бутна настрана няколко листа и пред погледа й лъсна черно-златната украса по една кутия.
Дребен подарък от родителите на Винсънт.
Тя впи поглед в кутията.
Всеки ден тази мъка… Каза си, че това вече е нелепо. Отгоре на всичко „Хигс & Микинс“ не продаваха вкусни шоколади. Нищо повече от масло, захар и…
Порови сред жалките смачкани кафяви хартийки в кутията и извади шоколадов бонбон. В края на краищата от човек не може да се очаква да не хапне поне едно бонбонче, нали?
Сложи го в устата си.
Гадостгадостгадостгадост! Вътре имаше нуга! Единственият й шоколадов бонбон за днес и се оказа гадост изкуствена гадост розово-бяла гадост гнусна гадост тъпа нуга!
Е, от човек не може да се очаква да смята, че такъв бонбон влиза в сметките, нали?9 Имаше пълното право да си вземе още…
Учителката в нея, която имаше чифт очи и на тила си, долови смътно движение. Тя се завъртя светкавично.
— Никакво търчане напред-назад с тази коса в лапичките!
Смърт на мишките се закова насред подтичването по масата с пособия по природознание и я погледна гузно.
— ПИСУК?
— И никакво пъхане в шкафа с помощните материали — по навик избълва Сюзън.
Затвори с трясък плота на бюрото си.
— ПИСУК!
— Ами, точно това се канеше да направиш. Направо те чувах как си го мислиш.
Беше възможно да постигне някакво разбирателство със Смърт на мишките, стига да го смята за някакво миниатюрно подобие на Джейсън.
Шкафът с помощните материали! Едно от величавите бойни полета в историята на класната стая редом с къщичката за игра. Но временното притежание на къщичката все някак се уреждаше от само себе си, без Сюзън да се намесва. От нея се искаше само да е готова с мазило за рани, носна кърпичка и умерено съчувствие към победените. А за шкафа с помощните материали войната беше безмилостна. Вътре имаше бурканчета с боички на прах, купчинки листове, кутийки с пастели и по-стряскащи предмети като резервен панталон за Били, въпреки че той правеше всичко по силите си. Съдържаше и Ножицата, която според наложените на класа правила се смяташе за нещо по-страшно от Световен унищожител. Разбира се, там бяха и кутийките със звездите. В шкафа можеха да бъркат само Сюзън и — най-често — Винсънт. Въпреки неуморните и изобретателни усилия на Сюзън (не си послужи единствено с пряка измама), той неизменно оставаше официалният „отличник по всичко“. Всеки ден стигаше до мечтаната награда — отваряше шкафа с помощните материали, изваждаше моливите и ги раздаваше. За другите в класа и особено за Джейсън шкафът представляваше вълшебна страна, в която се стремяха да проникнат при първия нищожен шанс.
„Честно казано — призна си Сюзън, — щом усъвършенстваш изкуството да отбраняваш шкафа с помощните материали, да надхитриш Джейсън и да опазиш домашния любимец на класа жив до края на срока, овладяла си поне наполовина учителското майсторство.“
Тя подписа дневника, поля окаяните растения в саксиите по перваза, отиде да донесе хрускави зелени листенца от живия плет за насекомите, които наследиха мястото на Хенри Хамстера (избрани поради свойството да не им личи много дали са живи или мъртви), прибра още няколко разпилени пастелчета и се взря в столчетата из класната стая. Понякога я вадеше от равновесие фактът, че почти всичките й познати едва достигат метър на ръст.
Изобщо не беше уверена, че си струва да се довери на дядо си в такива моменти. Всичко се въртеше около Правилата. Той не можеше да се намесва, но познаваше добре слабостите й и успяваше да я провокира и да я накара да излезе в света…
„Някой като мен.“ Да, умееше да събуди любопитството й.
„Някой като мен. Изведнъж някъде в света се появява опасен часовник и ненадейно ми се казва, че имало някой като мен.“
„Някой като мен. Само че не съвсем като мен. Аз поне познавах родителите си.“
Бе изслушала разказа на Смърт за високата тъмнокоса жена, която броди от стая в стая по безкрайния си стъклен палат и ридае за детето, което е родила и може да вижда всеки ден, но не и да го докосне…
„И откъде да започна?“
Вярно е. Шоколадов бонбон, който не сте искали да изядете, не се брои за шоколад. Това откритие е от същия дял на кулинарната физика, който е установил, че храната, изядена докато ходите, не съдържа никакви калории.