Тик-так
И в този безкраен миг призракът на господин Шобланг, за когото сценката беше размита и смътна, сякаш я гледаше през марля, промълви:
— Но това си е направо невъзможно! Видя ли, а?
— КАКВО ДА ВИДЯ? — уточни мрачната фигура до него.
Шобланг се обърна.
— А-а… — Добави с внезапна увереност: — Ти си Смърт, нали?
— ДА. СЪЖАЛЯВАМ ЗА ЗАКЪСНЕНИЕТО.
Духът, доскоро познат като монаха Шобланг, се вторачи в купчинката прах, останала от телесното му вместилище през последните шестстотин години.
— И аз съжалявам, че се позабавих — призна си и смуши с лакът Смърт.
— МОЛЯ?
— Е, ясно ти е… Доста животец навъртях в това тяло. Шегичка, де.
Смърт кимна.
— АХА. ВСЪЩНОСТ, ГОСПОДИН ШОБЛАНГ, ТИ ХЕМ СЕ ЗАБАВИ, ХЕМ ПОДРАНИ. ШЕГИЧКА, ДЕ.
— Моля?
— УМРЯ ПРЕЖДЕВРЕМЕННО.
— Ами да, и аз бих казал същото!
— А ИМАШ ЛИ ПРЕДСТАВА ЗАЩО СЕ СЛУЧИ? ТОВА Е ТВЪРДЕ НЕОБИЧАЙНО СЪБИТИЕ.
— Знам само, че барабаните се отплеснаха и май отнесох голям заряд, когато един от тях мина на свръхскорост. Но какво ще кажеш за това хлапе? Гледай как ги направлява, все едно са танцова трупа! Ех, ако ми беше ученик! Какви ги дрънкам?! Аз бих имал на какво да се поуча от него!
Смърт се вгледа.
— ЗА КОГО ГОВОРИШ?
— За онова момче на площадката, не го ли виждаш?
— ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ НЕ МОГА ДА ВИДЯ НИКОГО НА ПЛОЩАДКАТА.
— Какво?! Ей го, бе, точно пред теб! Направо ще ти извади оч… Вярно, ти пък нямаш очи…
— ВИЖДАМ КАК СЕ МЕСТЯТ ТЕЗИ ЦВЕТНИ ШПУЛКИ…
— А според теб кой ги движи? Та ти си Смърт! Нали уж виждаш всекиго?!
— ДА, ВСЕКИГО… КОГОТО СЕ НАЛАГА ДА ВИЖДАМ.
— Ъ-хъм — прокашля се Шобланг.
— О, ДА… ДОКЪДЕ БЯХМЕ СТИГНАЛИ?
— Слушай, щом съм… ами подранил… ти не би ли могъл?…
— ВСИЧКО СЛУЧИЛО СЕ ОСТАВА.
— Що за философия е тази?
— ЕДИНСТВЕНАТА, КОЯТО ВЪРШИ РАБОТА. — Смърт извади животомер изпод наметалото си и го погледна. — КАКТО ВИЖДАМ, ЗАРАДИ ТОЗИ НЕОЧАКВАН ПРОБЛЕМ НЕ ТИ ПРЕДСТОИ ПРЕРАЖДАНЕ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ. ИМАШ ЛИ КЪДЕ ДА СЕ ПРИЮТИШ?
— Да се приютя ли? Ами че аз съм мъртъв! Не е същото като да загубиш ключа от дома си! — разсърди се Шобланг, който вече избледняваше.
— ДАЛИ НЕ МОЖЕШ ДА СИ УРЕДИШ ПО-РАННО РАЖДАНЕ?
Шобланг изчезна.
И във вечния миг Смърт се обърна да огледа още веднъж залата с въртящите се цилиндри…
Тик-так
Барабанчето от креда се завъртя отново с тихо проскърцване.
Един по един и дъбовите Забавители набираха скорост, за да поемат все по-голямото натоварване. Този път нямаше писък и вой на прегрети основи. Въртяха се бавно като поостарели балерини — ту в едната посока, ту в другата, за да уравновесяват товара, докато милиони хора във външния свят огъват и усукват времето. Скрибуцането напомняше за някогашните клипери, заобикалящи Бурния нос с попътен вятър в платната.
После изпъшкаха каменните цилиндри, поели онова, което беше непосилно за по-дребните им подобия. В скрибуцането се вплете и боботене, но доста по-умерено отпреди…
Лу Цзе внимателно отпусна ръка и се изправи.
— Чистичко, спретнато разтребване — установи той. — Всички се потрудихте здравата. — Погледна задъханите слисани монаси и повика с жест най-старшия. Извади оръфана папироска от склада зад ухото си и подхвана: — Я ми кажи, Овнеблъс Ръкоздрав, според теб какво се случи преди малко?
— Ами-и… имаше изблик, който излезе изпод…
— Не, бе, не. Питам за по-късно — прекъсна го Лу Цзе и драсна кибритена клечка в подметката на сандала си. — Виж какво, аз пък не мисля, че вие, момци, търчахте безцелно като заклани кокошки, а един послушник се качи на площадката и извърши най-ловкото, най-плавното повторно уравновесяване, на което някога съм бил свидетел. Немислимо е да се случи, защото такива неща просто не може да има. Е, прав ли съм?
Монасите в Залата на забавителите не бяха сред най-прозорливите политически играчи в манастира. Тяхната работа беше да поддържат, да смазват, да възстановяват и да изпълняват нарежданията на човека, който стои на площадката. Челото на Овнеблъс Ръкоздрав се набръчка.
Лу Цзе въздъхна.
— Чуй какво се случи според мен — подхвана той услужливо. — Вие, момци, се оказахте подготвени за произшествието… нали?… и направо сащисахте мен и този младеж с практическите умения, които всички показахте. Игуменът ще пусне няколко щастливи мехурчета, когато научи. И на вечеря бихте могли да очаквате още по няколко момо в своите тугпа, ако схващаш накъде бия.
Ръкоздрав предпазливо вложи тези думи в своя мисловен молитвен барабан и му се стори, че небето наистина ги чу. Лицето му грейна в усмивка.
— Само че… — Лу Цзе пристъпи към него и сниши глас. — Вероятно ще се отбия тук наскоро, защото май е крайно време залата да бъде преметена, и ако не ви заваря, момци, наежени и ГОТОВИ да се ритате по задниците от усърдие, ще бъда принуден да… си поприказвам с вас.
Усмивката се стопи.
— Добре, Метачо.
— Проверете всеки цилиндър и се погрижете за основите.
— Добре, Метачо.
— И някой да изнесе останките на господин Шобланг.
— Добре, Метачо.
— Тогава ви желая да се забавлявате до насита. Ние с младия Лобсанг ще си вървим. Допринесохте много за образованието му.
Хвана момчето за ръка и то без съпротива се остави да бъде изведено от залата покрай дългите редици въртящи се, бръмчащи Забавители. Под високия таван още се стелеше рехав синкав дим.
— Истина е реченото в писанията — промърмори Лу Цзе, щом поеха нагоре по наклонения коридор. — „Направо ме разби.“ Ами да! Забеляза онази инверсия още преди да е настъпила. А аз щях да издухам всички ни чак в идната седмица. Най-малко.
— Извинявай, Метачо.
— „Извинявай“ ли? Няма за какво да се извиняваш. Не те знам какъв си, синко. Прекалено си бърз. И свикваш с това място като пате с водата. Няма нужда да учиш разни неща, които други хора наизустяват с години. Старият Шобланг, дано се прероди в топло уютно кътче… дори той не би могъл да уравновеси натоварването с точност до секунда. И то по целия проклет свят! — Метачът потръпна. — Един скромен съвет от мен — не позволявай да ти проличи. Хората понякога се държат смахнато, ако ги смаеш.
— Добре, Метачо.
— И още нещо — продължи Лу Цзе, излизайки на дневна светлина. — Защо се сащиса така, преди да побеснеят Забавителите? Почувства ли нещо?
— Не знам. Просто… всичко беше сбъркано за миг.
— Случвало ли ти се е преди?
— Не-е… Малко приличаше на онова над Мандалата.
— Каквото ще да е, внимавай да не се изтървеш пред някого. Тукашните тузари напоследък май не знаят дори как действат цилиндрите. И на никого не му пука. Нима човек забелязва вещ, която му служи твърде добре? Разбира се, в отминалите времена никой не можеше да стане монах, без да прекара поне шест месеца в шетане из онази зала — смазване, чистене, пренасяне. И беше по-добре за всички! А сега се чуват само приказки за смирение и космическа хармония. Да, ама някога това се учеше пак в залата. Човек бързичко схващаше, че не отскочи ли пъргаво, ако му креснат „Има изхвърляне!“, ще го цапардосат две-три годинки там, дето най-силно боли. Проумяваше и че няма по-хубава хармония от уравновесяването на цилиндрите.
Този коридор водеше към централните сгради на манастира. Наоколо още щъкаха хора, когато двамата се запътиха към Мандалата.
— Сигурен ли си, че имаш сили да я погледнеш отново? — провери Лу Цзе.
— Да, Метачо.
— Ти си знаеш.
Балконите около залата бяха претъпкани с монаси. Лу Цзе обаче си проби път чрез учтиво, но решително побутване с метлата. Старшите монаси се тълпяха в самия край.
Ринпо го зърна.
— А, Метачо. Прах ли бърса, та се забави толкова?
— Цилиндрите загубиха управление и се ускориха прекомерно — процеди Лу Цзе.
— Ясно, но ти бе призован от самия игумен — укори го старшият помощник.
— Преди години и най-смотаното човече тук щеше да се втурне с все сила към залата, ако чуеше гонговете.
— Да, но…
— _БЪРРРбърррбъррр — обади се игуменът и Лобсанг чак сега видя, че е в носилка на гърба на помощника и има везана качулчица, за да не му се простуди главичката. — Лу Цзе открай време набляга на практичния подход… бъррр._ — Издуха няколко млечни мехурчета в ухото на Ринпо. — Лу Цзе, радвам се, че затруднението е било премахнато.
Метачът се поклони, а игуменът игриво заудря главата на старшия помощник с дървеното си мече.
— Историята се повтори, Лу Цзе. Дум-дум-бъррр…
— Пак ли стъкленият часовник? — попита метачът.
Старшите монаси се опулиха.
— Но как е възможно да си научил?! — ахна помощникът. — Още не сме превъртели назад Мандалата!
— В писанията е речено „Това го усещам и с космите по врата си“. Пък и цилиндрите само веднъж досега са бушували така. Всички излязоха от контрол. Приплъзване на времето. Някой отново изработва стъкления часовник.
— Но нали няма никаква възможност за това? — упорстваше помощникът. — Заличихме и последната следа!
— Ха! — сопна му се Лу Цзе. — В писанията е речено „Не съм в гора расъл и трева пасъл“. Такова нещо не се премахва напълно. Пак се просмуква в света. В приказки. В сънища. В рисунки по стените на пещери и каквото още се сетиш…
Лобсанг се загледа надолу в Мандалата. Около няколко високи цилиндъра в далечния край на залата се бяха струпали монаси. И тези барабани приличаха на Забавителите, но само най-малкият се въртеше бавно. Другите оставаха неподвижни и се виждаха символите, издълбани по тях от горе до долу.
„Съхранение на формите“ — неочаквано се мярна в ума му. Тук се пазят формите на Мандалата, за да бъдат повтаряни. Днешните — в малкия цилиндър, дълготрайните — в по-големите.
Под него по повърхността на Мандалата като вълнички се преливаха шарени петна и разкъсани фигури. Един от монасите в далечината се провикна и малкият цилиндър спря.
Мятащите се песъчинки бяха замрели.
— Така изглеждаше и преди двайсетина минути — обясни Ринпо. — Виждаш ли онази синьобяла точка? После се разпростира…
— Знам какво виждам — навъсено го прекъсна Лу Цзе. — Човече, бях там, когато се случи за пръв път! Ваша святост, наредете им да пуснат поредицата за стария Стъклен часовник! Времето ни свършва!
— Аз обаче съм убеден, че трябва да… — започна помощникът, но удар с гумена тухличка го накара да замлъкне.
— _Ишкамгърнеишкамгърне…_ ако Лу Цзе е прав, не бива да пропиляваме времето си, господа, а ако греши, имаме предостатъчно време, нали? Гърнеишкамгърне!
— Благодаря ви — промълви метачът и сви длани пред устата си. — Ей! Вие там! Втори цилиндър, четвърти бхинг, някъде около деветнадесета гупа! И без да се помайвате!
— Длъжен съм най-почтително да изкажа възраженията си, ваша святост — намеси се помощникът. — Подготвили сме се именно за такива извънредни произшествия…
— Знам ви аз подготовката за произшествия — натърти Лу Цзе. — Винаги нещо сте пропуснали.
— Що за нелепост! Вложихме толкова усърдие в…
— Всеки път забравяте за самото скапано произшествие. — Лу Цзе пак се обърна към залата и уплашените монаси, които я обслужваха. — Готови ли сте? Така ви искам! Веднага предайте записа в кръга! Иначе ще ме принудите да сляза при вас! А хич не ми се иска да го правя!
Мъжете около цилиндрите се разшетаха припряно и нова фигура замести предишната под балкона. Линиите и цветовете се озоваха на други места, но един синьобял кръг заемаше центъра.
— Ето го — посочи Лу Цзе. — По-малко от десет дни преди първия удар на часовника.
Монасите се смълчаха. Лу Цзе се ухили мрачно.
— А десет дни по-късно…
— Времето спря — довърши Лобсанг вместо него.
— И така може да се каже — съгласи се метачът.
Лицето му се зачервяваше. Един монах отпусна ръка върху рамото му.
— Никой не вини теб, Метачо. Знаем, че не е имало начин да се добереш там навреме.
— Да се добираме навреме е смисълът на всичко, което вършим тук — възрази Лу Цзе. — Чарли, бях стигнал почти до проклетата врата. Твърде много замъци, но твърде малко време…
Зад него Мандалата мудно се завърна към отмерването на настоящето.
— Ти в нищо не си сбъркал — утеши го монахът.
Лу Цзе бутна ръката му и заговори на игумена над рамото на помощника.
— Преподобни господине, искам разрешението ви незабавно да открия този часовник! — Чукна с пръст по носа си. — Ще го надуша! Чакам този момент от толкова години! Този път няма да ви подведа!
В тишината от устата на игумена изскочи мехурче.
— Несъмнено е пак в Юбервалд — настоя метачът, но в гласа му прозвуча и молба. — Там най-много обичат да бърникат в електричеството. Познавам всяка педя по онези земи! Пратете още един-двама с мен и ще пресечем всичко в зародиш!
— _Бабабабаба…_ Лу Цзе, необходимо е въпросът да бъде обсъден, но ти благодарим за предложението… бабабаба… Ринпо, искам всички… блъмблъмблъм… оперативни агенти сред старшите монаси да бъдат в Залата на тишината след пет… бабаба… минути! Цилиндрите въртят ли се… блъмблъм… в пълна хармония?
Един монах вдигна поглед от току-що донесения му свитък.
— Така изглежда, ваша святост.
— Моите поздравления към отговорника за таблото… БИШКИТКА!
— Но Шобланг е мъртъв — смънка Лу Цзе.
Игуменът престана да пуска мехурчета от устата си.
— Скръбна вест. Знам, че беше твой приятел.
— Не биваше да го сполети такъв край — мърмореше си метачът. — Не биваше.
— Овладей се, Лу Цзе. Скоро ще си поговоря с теб. Бишкитка!
Старшият помощник, подканен с удар на гумена маймунка по ухото, се отдалечи забързано.
Навалицата от монаси се разреди — всеки тръгна да се заеме отново със задълженията си. Лу Цзе и Лобсанг останаха на балкона, очите им втренчени в преливащата се Мандала.
Лу Цзе се прокашля.
— Вече си забелязал онези цилиндри в дъното, нали? Малкият записва формите за текущия ден, а всичко по-интересно се запазва в по-големите.
— Току-що си предспомних, че ще кажеш това.
— Точна дума. Точна. Това момче има дарба. — Лу Цзе заговори съвсем тихо: — Някой гледа ли ни?
Лобсанг се озърна.
— Още има неколцина наоколо.
Лу Цзе пак заговори гръмко.
— Учил ли си нещо за Големия трясък?
— Чух само слухове, Метачо.
— Ъхъ, слухове имаше в изобилие. „Денят, когато времето спря“ и други щуротии. — Лу Цзе въздъхна. — Да знаеш, повечето неща, които ви преподават, са лъжи. Налага се. Понякога стоварят ли ти истината наведнъж, не можеш да я осмислиш. Ти познаваше целия Анкх-Морпорк, нали? Някога да си се отбивал в операта?
— Само за да упражнявам джебчийския занаят.
— А някога да си се чудил, като я гледаш? Поглеждал ли си изобщо малкия театър отсреща? Май се нарича „Дискътъ“.
— О, да! Даваха ни от най-евтините билети, седяхме на земята и мятахме фъстъци по сцената.
— И нищо ли не те накара да се замислиш? Грамадна опера, цялата в плюш, позлата и многолюден оркестър, а отсреща — схлупено театърче със сламен покрив, няма друго освен голо дърво, липсват седалки и само някакъв си тип свири съпровод на продран рог?
Лобсанг вдигна рамене.
— Ами не. Такъв си е животът.
Лу Цзе едва не прихна.
— Ех, че е гъвкав човешкият ум! Смайващо е към какви криволици успява да се нагоди. Там свършихме превъзходна работа…
— Лу Цзе…
Един от по-младшите помощници чакаше почтително да привлече вниманието му.
— Игуменът иска да говори веднага с теб.
— А, добре. — Метачът мушна с пръст ученика си и му прошепна: — Момко, отиваме в Анкх-Морпорк.
— Ама как?! Нали каза, че искаш да те изпратят в…
Лу Цзе му намигна.
— В писанията е речено „Искаш ли, ще те отрежат“, не чатна ли? Момко, има и други начини да сготвиш един дангданг, а не само да го задушиш с плинг.
— Има ли?
— О, да, ако си купил достатъчно плинг. Сега да поговорим с игумена, а? Време му е за хранене. За щастие вече е на твърда храна. Поне се отървахме от кърмачката. Беше много смущаващо и за него, и за младата жена, честно казано. Човек не знаеше накъде да се извърне, а пък на него му беше най-трудно. Все пак духовно той е на девет столетия…
— Сигурно много е помъдрял.
— Много, да, много. Но възрастта и мъдростта не винаги вървят ръка за ръка, както честичко установявам — сподели Лу Цзе пред прага на игуменските покои. — Някои хора само оглупяват от дадената им власт. Не се отнася за негова святост, разбира се.
Игуменът бе сложен на високото си столче и съвсем наскоро бе оплескал с пълна лъжица полезна храна старшия си помощник, който пък се усмихваше с вида на човек, чийто пост зависи от доволния му вид, докато по челото му се стича боровинков крем.
Лобсанг се усъмни не за пръв път дали игуменът тормози помощника си съвсем невинно. Ринпо несъмнено беше от онези леко противни особи, които будят у здравомислещите хора непреодолимото желание да сипват бълвочи по косите им и да ги налагат с гумени играчки. Игуменът пък беше достатъчно стар, за да не пренебрегва детето в себе си.
— Повикал сте ме, ваша святост — поклони се Лу Цзе.
Игуменът разсипа паницата върху расото на старшия помощник.
— _Уахахахаха а-а…_ да, Лу Цзе. На колко години си?
— На осемстотин, ваша святост. Ами че това възраст ли е!
— И все пак ти си прекарал немалко време в света отвън. Доколкото разбрах, имал си желание да се оттеглиш в заслужен отдих и да отглеждаш градините си.
— Да, но…
— Но — усмихна се игуменът с ангелска невинност — досущ като стар боен кон и ти цвилиш весело при звука на тръбата, нали?
— Не бих казал — отрече Лу Цзе. — Няма нищо забавно в звука на тръбата преди битка.
— Исках да кажа, че копнееш пак да излезеш навън с оперативна задача. Но нали си помагал много години и в обучението на тези агенти? Говоря за господата пред теб.
Мнозина едри яки монаси седяха на скамейката до едната стена. Бяха се приготвили за отпътуване — на гърбовете си имаха навити постелки и носеха свободни черни дрехи. Кимнаха притеснени на Лу Цзе и в очите им над черните маски се мярна срам.
— Дадох всичко от себе си — заяви метачът. — Естествено обучаваха ги други. Аз просто се опитах да поправя грешките им. Изобщо не съм ги учил да бъдат нинджи. — Лакътят му за кой ли път намери ребрата на Лобсанг. — Ученико, тази дума на езика на Ахатовата империя означава „вятър работа“ — обясни с кънтящ шепот.
— Имам намерение да ги изпратя веднага… УАА! — Игуменът стовари лъжичката си по облегалката на столчето. — Това е моята заповед, Лу Цзе. Ти си легендарна личност, но мина много време, откакто стана легенда. Защо да не се опрем на бъдещето? Бишкитка!
— Схванах — тъжно отрони Лу Цзе. — Е, все някога щеше да ме сполети. Благодаря ви за загрижеността, ваша святост.
— _Бръмбръм…_ Лу Цзе, познавам те отдавна! Няма да припарваш и на двеста километра от границите на Юбервалд, проумя ли?
— В никакъв случай няма да ходя натам, ваша святост.
— И това е заповед!
— Разбира се, ясно ми е.
— Ти обаче си нарушавал… баабаа… и преди моите заповеди. В Омния. Не съм забравил.
— Тактическо решение, взето от изпратения човек на самото място. Нищо повече, ваша святост. Беше по-скоро тълкуване на вашата заповед — оправда се Лу Цзе.
— Аха, като отиде именно където ти бе наредено да не стъпваш и като направи точно онова, което ти забраних изрично?
— Да, ваша святост. Понякога човек трябва да бута двуръчния трион поред и от двете страни, за да си нареже дървата сам. Сторих онова, което не биваше да правя, на мястото, където не биваше да съм, но така постигнах каквото бе необходимо да се направи там, където то трябваше да се случи.
Игуменът впери в метача дълъг пронизващ поглед, с какъвто малките деца често удостояват света.
— Лу Цзе, ти няма… мънмънбуубуу… ти дори няма да доближаваш Юбервалд. Разбрахме ли се?
— Да, ваша святост. Прав сте, разбира се. Но в своята немощ не мога ли да поема в друга посока — към мъдростта вместо към насилието? Бих искал да покажа на този младеж… Пътя.
Другите монаси се разкикотиха.
— Пътя на перачката ли? — уточни Ринпо.
— Госпожа Космипилитска беше шивачка — безметежно го поправи Лу Цзе.
— Чиято мъдрост се състоеше в изречения като „Няма да зарасне по-бързо, ако го човъркаш“, нали? — упорстваше старшият помощник.
— Никоя рана не зараства по-бързо, ако я човъркаме — потвърди метачът и невъзмутимостта му беше като дълбоко езеро. — Може да е нищожен и тесен Път, но колкото и да е недостоен за вниманието ви, той си остава моя Път. — Лу Цзе се озърна към игумена. — Така беше в отминалите времена, ваша святост. Помните ли? Учителят и ученикът тръгват заедно по света. Така ученикът трупа знания от практиката и примера, а после открива собствения си Път, в чийто край пък намира…
— … себе си… блъм… — промълви игуменът.
— Но първо си намира учител — завърши Лу Цзе.
— Той е късметлия, щом ти… блъмблъм… ще му бъдеш учител.
— Преподобни господине — започна метачът, — такава е същината на различните Пътища, че никога не се знае кой ще бъде учителят. Аз мога само да го поведа по някоя от безбройните пътеки.
— Тоест към града — натърти игуменът.
— Да. А Анкх-Морпорк е много далеч от Юбервалд. Не искате да ме изпратите в Юбервалд, защото съм старец. Затова с цялото си уважение ви моля да зачетете поне тази прищявка на стареца.
— Нямам друг избор, щом представяш молбата си така — реши игуменът.
— Преподобни господине… — намеси се Ринпо, който май смяташе, че има избор, и то богат.
Лъжичката пак издрънча оглушително по подноса.
— Лу Цзе е прославен човек! — кресна игуменът. — Без никакво съмнение очаквам от него да постъпи правилно! Ех, ако можех да очаквам и… блъмблъм… да върши каквото съм поискал от него! Забраних му да отива в Юбервалд! Нима искаш от мен да му забраня и да не отива в Юбервалд?! БИШКИТКА! Оповестих волята си! А сега, господа, ще бъдете ли така добри да излезете? Имам спешна работа.
Лу Цзе се поклони и сграбчи Лобсанг за ръката.
— Движение, момко! — прошепна му. — Да се разкараме оттук на секундата, докато някой не се е усетил!
На излизане срещнаха по-младши помощник, понесъл гърне с изрисувани по него зайчета.
— Хич не е лесно да се прераждаш — изрази мнението си Лу Цзе, тичайки с все сила по коридора. — Сега задачата ни е да се махнем от манастира, защото скоро някой ще реши да се прави на голям хитрец. Грабвай си торбата и постелката!
— Но нали никому не би хрумнало да се възпротиви срещу заповед на игумена? — учуди се Лобсанг, като заби пети в пода, за да свърне зад поредния ъгъл.
— Ха! Той ще задреме след десетина минутки, а ако му бутнат в ръцете нова играчка, когато се събуди, накрая ще бъде твърде зает да натиква зелени кубчета в сини кръгли отворчета и ще забрави думите си. Политика, момко! Тук си имаме в излишък идиоти, които ще задърдорят, че са убедени какво всъщност е искал да каже игуменът. Хайде, размърдай се! Среща след една минута в Градината на Петте изненади.
Когато Лобсанг нахълта в градината, Лу Цзе прилежно опаковаше една планина-бонсай в бамбукова рамка. Върза последния възел, сложи пакета в торбата и я нарами.
— Няма ли да се повреди? — разтревожи се момчето.
— Ама нали е планина? Как тъй ще се повреди? — Лу Цзе си взе и метлата. — Ще наминем да си побъбрим с едно старо приятелче, преди да се отправим на пътешествие. Може и да ни светне за туй-онуй.
— Какво става, Метачо? — не се стърпя Лобсанг.
— Ето какво е положението, момко. Аз, игуменът и оня тип, с когото ще разменим по някоя приказка, се познаваме от памтивека. Но сега не е същото като преди. Игуменът не може да изтърси ей така: „Лу Цзе, ти си един дърт мошеник и тъкмо ти пробута идеята за Юбервалд в главите на всички наоколо, но аз поне проумях, че си намислил някаква хитрина, затова дим да те няма, щом си надушил нещо.“
— Но той е върховният повелител тук!
— Именно! Адски трудно е да се наложиш, когато си върховен повелител. Под теб има страшна гмеж от хорица, които всичко оплескват. А както той уреди нещата, младежите ще могат да се позабавляват, като търчат из Юбервалд и крещят „Хай“. Ние обаче тръгваме към Анкх-Морпорк. И игуменът знае това. Е, донякъде.
— Как научи, че някой прави часовника точно в Анкх-Морпорк?
Лобсанг се мъкнеше след Лу Цзе по обрасла с мъх скрита пътека през гъсталака от рододендрони. Водеше към външната стена на манастира.
— _Знам._ Помни ми думата — ако някой махне запушалката от дъното на Вселената, верижката й ще ни отведе право в Анкх-Морпорк и ще чуем от загубеняка „Ама аз само исках да видя какво ще стане“. Всички пътища водят към Анкх-Морпорк.
— Защо ли си мислех, че всички пътища водят надалеч от Анкх-Морпорк?
— Не и за нас в момента. А, стигнахме.
Лу Цзе потропа на вратата на грубовато скована, но голяма барака, долепена до самата стена. В същия миг избумтя взрив и някой… не, поправи се Лобсанг, нечия половина изхвърча вихрено от неостъкления прозорец и се стовари върху пътеката със сила, достатъчна да смели всички кости. Едва когато търкалянето на парчето спря. Лобсанг видя, че това е дървена кукла в монашеско расо.
— Ку явно се забавлява — отбеляза Лу Цзе.
Изобщо не бе помръднал, макар куклата да прелетя край ухото му.
Вратата се отвори с трясък и един пълничък стар монах надникна развълнуван.
— Видяхте ли? Видяхте ли?! И то само с една лъжичка! — Кимна им. — Здрасти, Лу Цзе. Очаквах те. Подготвих някои нещица.
— Какви? — неволно попита Лобсанг.
— Кое е момчето? — отвърна с въпрос Ку, щом ги пусна да влязат.
— Непросветеното дете носи името Лобсанг — осведоми го метачът и огледа вътрешността на бараката. На каменния под още димеше черен кръг, около който бе разпилян опушен пясък. — Нови играчки, а, Ку?
— Експлодираща мандала — щастливо обясни монахът и се разтърча възбудено. — Просто поръсваш от специалния пясък върху най-обикновена фигура — където пожелаеш и първият враг, който СТЪПИ отгоре… Бум! И незабавно сменя кармата си. Не пипай това!
Лу Цзе се пресегна и изтръгна от шарещите пръсти на Лобсанг паниката за подаяния, която току-що бе взел от масата.
— Не забравяй Първо правило — напомни му и метна паничката.
Тя се завъртя и от нея изскочиха скрити остриета. Заби се в една носеща греда.
— Но тази паничка може да отсече главата на човек! — възкликна момчето… и чу слабичко потракване.
— … три, четири, пет… — броеше на глас Ку. — Всички да залегнат… Сега!
Лу Цзе просна Лобсанг по лице секунда преди паничката да избухне. Парчета метал прелетяха със свистене над главите им.
— Добавих нова функция, откакто не си виждал устройството — похвали се монахът, когато те се надигнаха. — Вече е годно за разностранна употреба. Разбира се, нищо не пречи да си сипваш в него и варения ориз. Впрочем разгледахте ли това?
Взе в ръце молитвен барабан. Лобсанг и Лу Цзе отскочиха.
Ку завъртя барабана и тежестите в краищата на вървите задумкаха по опънатата кожа.
— Вървите се свалят мигновено, ако е необходимо да бъде удушен някой — обясни монахът. — А самата кожа се смъква… с това движение… и вадиш скрития вътре кинжал, щом възникне нужда от него.
— Но нищо не пречи барабанът да бъде използван и за молитви, нали? — сподели догадката си Лобсанг.
— Досетлив си — одобри Ку. — Пъргава мисъл. Молитвата винаги може да ти послужи като последно убежище. Ние дори разработваме една доста перспективна мантра с включени в нея обертонове, които имат твърде особено въздействие върху човешката нервна сис…
— Ку, не ми се вярва, че тези джунджурийки ще ни потрябват — прекъсна го Лу Цзе.
Монахът въздъхна.
— Лу Цзе, защо поне не се съгласи да превърнем метлата ти в тайно оръжие? Нали ти показах чертежите…
— Тя и сега си е тайно оръжие — възрази метачът. — Защото е метла.
— А какво ще кажеш за новите якове, които развъждаме? Само да дръпнеш поводите и рогата им…
— Ку, дойдохме за цилиндрите.
Монахът изведнъж ги загледа гузно.
— Цилиндрите ли? Какви цилиндри?
Лу Цзе прекоси стаята и натисна с длан част от стената, която се плъзна встрани.
— Тези цилиндри, Ку. Не ме разигравай, че нямаме време.
Лобсанг видя два предмета, които по нищо не се различаваха от мънички Забавители, всеки в метална рамка с дъсчена поставка. Към рамките бяха закрепени хамути.
— Още не си казал на игумена за тях, нали? — подхвърли Лу Цзе и се зае да оправи хамута на единия цилиндър. — Знаеш, че ще ги забрани, ако научи.
— Не очаквах никой да е научил! — промърмори Ку. — А ти как…
Лу Цзе му се ухили.
— Никой не обръща внимание на метачите.
— Но те са в експериментален стадий! — заломоти почти паникьосан Ку. — Щях да обясня на игумена, разабира се, но изчаквах, докато имам какво да му покажа! И ще бъде страшно, ако попаднат в неподходящи ръце!
— Значи ние ще се погрижим да не попаднат — обеща Лу Цзе, вглъбен в разглеждане на ремъците. — Как се задвижват в момента?
— На тежестите и храповите колелца не можеше да се разчита — увери го Ку. — Уви, бях принуден да използвам… часовников механизъм.
Лу Цзе се вцепени и го изпепели с поглед.
— _Часовников механизъм?!_
— Само като движеща сила и толкоз! — опна се Ку. — Нямаше какво да сторя!
— Твърде късно е, ще се примирим. — Лу Цзе откачи другата рамка от стената и тикна цилиндъра в ръцете на Лобсанг. — Заповядай, момко. Като го увием в парче зебло, ще прилича на раница.
— Но какво е това?
Ку въздъхна.
— Преносим Забавител. Опитайте се да не ги потрошите, моля ви.
— И защо са ни необходими?
— Дано не се наложи да научиш — вметна Лу Цзе. — Благодаря ти, Ку.
— Убеден ли си, че не предпочиташ няколко времеви бомби? — с надежда попита монахът. — Хвърляш една на пода и времето ще се забави с…
— Ние няма да се товарим с много багаж — непреклонно отсече Лу Цзе. — Ще излезем отзад, ако нямаш нищо против.
От задната врата започваше тясна пътека, която свършваше при малка вратичка в стената. Парчета от дървени кукли и обгорени камъни подсказваха, че Ку и помощниците му често наминават насам. Следващата пътека минаваше покрай едно от многото ледени поточета.
— Ку ни мисли доброто — спомена вървящият забързано Лу Цзе. — Но ако го бяхме послушали, щяхме да дрънчим на всяка крачка и да се взривяваме, щом поседнем.
Лобсанг подтичваше, за да не изостане.
— Метачо, ще вървим няколко седмици до Анкх-Морпорк!
— Ще си прорежем пътя дотам — отвърна Лу Цзе, спря и го изгледа. — Как мислиш, ще се справиш ли?
— Постигал съм го стотици пъти… — започна Лобсанг.
— Да, в Ой Донг. Но в долината вземат всякакви предпазни мерки. И това ли не знаеше? Цепенето на времето в Ой Донг е лесно, момчето ми. Тук е друго. Въздухът все ти пречи. Дребна грешчица и ще ти се стори, че се е превърнал в канара. Задължително е да оформяш сцепеното време около себе си, за да напредваш като риба във вода. Умееш ли да го правиш?
— Обясниха ни това-онова на теория, но…
— Сото разказваше как в града си спрял времето заради себе си. Нарича се Позата на койота. Мъчна работа, а не вярвам да ви учат на този номер в Гилдията на крадците.
— Метачо, май имах късмет тогава.
— Чудесно. Постарай се и занапред да бъдеш късметлия. Ще ти стигне времето за упражнения, докато слезем под линията на вечните снегове. Налучкай майсторлъка, преди да стъпим на трева, иначе кажи „сбогом“ на краката си.
Наричаха го цепене на времето…
Има похват в свиренето на духови инструменти, наречен кръгово дишане. Като си помагат с него, гайдарите не се свиват на топка и дробовете им не се пръскат. Цепенето на времето е почти същото, само че вместо с въздух се борави с време и не се вдига толкова шум. Обучен монах успяваше да разтегли секундата в час…
Но това не стигаше. Щеше да се движи в устойчив, неподатлив свят. Предстоеше му да се научи как да вижда отблясъците на светлината и да чува призраците на звуците, докато допуска по мъничко време в личната си Вселена. Не беше непосилно, ако откриеше увереност в себе си. Сцепеният свят изглеждаше почти нормален, объркваха се единствено цветовете…
Все едно ходеше по залез-слънце, макар че светилото едва помръдваше високо в небето. Светът отпред лилавееше, а при всяко озъртане Лобсанг виждаше зад себе си оттенъка на спечена кръв. И се чувстваше самотен. Съзнаваше и какво го потиска най-много — тишината. Е, имаше някакъв звук, почти недоловимо за слуха цвърчене. И стъпките му бяха странно приглушени, освен това шумът стигаше до ушите му по-късно от допира до земята.
Подминаха края на долината и излязоха от вечната пролет в истинския свят на снеговете. Студът започна да се промъква като острие, забивано от садист.
Лу Цзе вървеше нехайно напред, сякаш нищо не го тормозеше.
Да, де, разказваха и такива истории. Говореше се, че Лу Цзе вървял безчет километри и когато самите облаци замръзвали и се сгромолясвали от небето. Някои твърдяха, че студът бил безсилен срещу него.
И все пак…
В тези истории Лу Цзе беше и по-едър, по-силен… а не кльощав, нисичък и плешив човечец, който предпочиташе да не влиза в схватки.
— Метачо!
Лу Цзе спря и се обърна. Очертанията му се размътиха за миг, Лобсанг също размота времето около себе си. Светът си възвърна цветовете и макар че студът вече нямаше пробойната сила на бургия, беше лют.
— Кажи, момко.
— Готов си да ме учиш, нали?
— Ако е останало нещо, което не знаеш, младо генийче — суховато го заяде Лу Цзе. — Цепиш времето добре, както виждам.
— Не ми побира умът как се бориш с този студ!
— А, нима не знаеш тайната?
— Пътят на госпожа Космипилитска ли ти дава такава мощ?
Лу Цзе надигна полите на расото си и подскочи като танцьор в снега, откривайки тънките си крака, увити в дебели жълтеещи крачоли.
— Няма други като тях, казвам ти — похвали се той. — И до ден-днешен тя ми изпраща тези двойно плетени гащи — отвътре коприна, отвън три пласта вълна с двоен шев на клинчетата. И то на съвсем приемлива цена. По шест долара парчето, нали съм й отдавнашен клиент. Защото в писанията е речено „Облечи се топло, да не мръзнеш до смърт“.
— И това ли е само хитрост?
Лу Цзе като че се изненада.
— Какво?…
— Питам те дали всичко е фокуси и номера? Всеки в манастира те смята за велик герой, обаче… ти не се биеш и си мислят, че си пълен с необичайни знания… и… и ти просто залъгваш хората. Прав ли съм? Дори игумена, нали? Надявах се, че ще ме учиш… на онова, което си струва да знам…
— Знам адреса й, ако те интересува. Не е зле да споменеш моето име… О-о, Май говориш за друго, а?
— Не съм неблагодарник, но се чудех…
— Дали няма да си послужа с тайнствени сили, които съм овладял с усърден труд през целия си живот само за да си стопля краката? Това ли било?
— Ами…
— Да опошля светото учение заради уюта на коленете си, така ли си го представяш?
— Както го казваш, звучи зле…
Незнайно защо Лобсанг сведе поглед.
Стоеше в една педя сняг. А Лу Цзе — не. Около сандалите му имаше две локвички. Ледът се топеше под пръстите на краката му. Под розовите топли пръсти…
— Е, не се отнася за пръстите — призна метачът. — Госпожа Космипилитска е истинска вълшебница на дългите гащи, но хич не я бива да обръща петите. — Лобсанг вдигна глава и едното око насреща му намигна. — Не забравяй Първо правило. Такава ни е уговорката. — Лу Цзе потупа втрещеното момче по рамото. — Дотук се представяш добре. Я да седнем на завет и да си сварим нещо топло.
Метачът посочи скали, които поне щяха да ги опазят от вятъра. Снегът се трупаше пред тях на високи преспи.
— Лу Цзе…
— Слушам те, момко.
— Мъчи ме един въпрос. Ще ми отговориш ли прямо?
— Естествено ще се опитам.
— _Какво става, по дяволите?!_
Лу Цзе изчисти снега от един камък.
— А, този въпрос е от по-трудните…