Както лъчът на радара, отразен от някакъв предмет, се връща към източника си, така и биенето на сърцето на Рой Къмплейн сякаш изпълваше цялото обкръжаващо го пространство. Стоеше пред входа на жилището си и се вслушваше в бесните удари на пулса в слепоочията.
— Е, давай, отивай, ако въобще се каниш да си отиваш, е? Ти ми каза, че тръгваш!
Свадливият глас на Гуина зад гърба му ускори решението. Издаде някакъв глух вопъл, без да се обръща, трясна вратата и затърка ръцете си до болка, с единствената цел да се успокои. Така изглеждаше животът му с Гуина: отначало викове без никакъв повод, а после тези бесни, изтощаващи като болест, гневни изблици. И най-лошото бе, че чистият гняв липсваше, а имаше някакво отвратително лепкаво чувство, което и при най-нагорещената обстановка не изгонваше от съзнанието това, че той скоро отново ще се окаже тук и ще моли унизително прошка. Какво да прави? Къмплейн не можеше да мине без нея.
В ранината наоколо се мотаеха няколко души. Още не бе дошло времето за работа. Групичка, седяща на пода, играеше на „скачачи“. Къмплейн се приближи и без да вади ръцете си от джобовете, навъсено започна да наблюдава над главите им хода на играта. Полето бе разчертано направо на пода и представляваше квадрат със страни около два мъжки лакътя. По него в безпорядък бяха разпръснати кокалчета и жетони. Един от играчите се наведе и премести своите жетони.
— Обхванах пет позиции — обяви той с безжалостно тържество.
После повдигна глава и заговорнически намигна на Къмплейн.
Но той безразлично се обърна. Дълго време бе изпитвал някакъв болезнен интерес към тази игра. Бе готов да играе безкрай, докато младите му крака започваха да болят от дългото седене прегънат, а уморените очи преставаха да различават сребърните жетони. И за много други, едва ли не всички хора от племето на Грийн, в играта се криеше някаква магия; даваше им не само усещането за простор и сила, но и емоции, от каквито обикновеното им съществуване бе напълно лишено. Но сега омаята се разсея напълно и Къмплейн бе свободен, макар че би било прекрасно отново да намери нещо, което да го привлече така.
Така унило замислен, тръгна напред и почти не обръщаше внимание на разположените от двете страни врати, но затова бързо вдигаше глава при всеки срещнат. Неочаквано забеляза насочилия се към Барикадите Уентъдж, който инстинктивно закриваше лявата страна на лицето си от чуждите очи. Той никога не бе взимал участие в общите развлечения и въобще не понасяше, когато наоколо му имаше хора.
Защо Съветът го бе пожалил, когато е бил малък? В племето Грийн на бял свят се появяваха доста уродливи деца и всички имаха една участ: ножът. Връстниците наричаха Уентъдж Разкъсаната Устна и непрекъснато му се подиграваха, но сега, когато израсна и стана силен и агресивен, насмешките станаха сдържани и по-замаскирани.
Без да си дава сметка, че ленивата му разходка бе придобила някакъв смисъл, Къмплейн също се насочи към Барикадите, поглеждайки Уентъдж. В този участък се разполагаха най-удобните помещения, които бяха дадени за нуждите на Съвета. Вратата на едно от тях неочаквано се отвори и се показа самият лейтенант Грийн, съпровождан от двама офицери.
Макар този човек да бе на преклонна възраст, раздразнителността му и нервната походка още носеха следи от младежкия му темперамент. Малко зад него замислено крачеха офицерите Пейч и Цилак с парализатори, пъхнати в коланите.
За голямо удоволствие на Къмплейн Уентъдж се изплаши от неочакваната среща, обхвана го паника и отдаде чест на вожда.
Това бе жалък жест — главата се наведе към ръката, а не обратното, — на който Цилак отвърна с измъчена усмивка. Чинопочитанието отдавна бе станало само незадължителен обичай, макар на думи никой да не смееше да го признае.
Когато самият Къмплейн трябваше да мине край тях, той постъпи съгласно с общия обичай — обърна се и започна да гледа в друга посока. Никой нямаше право да мисли, че щом е ловец, то е с нещо по-зле от другите. Нали е казано: „Нито един човек не е по-лош от другите, освен ако сам не изпитва нужда да оказва на някого уважение.“
Настроението му се подобри значително, той догони Уентъдж и го тупна с ръка по лявото рамо. Докоснатият мигновено се обърна и насочи към корема му къс заострен шиш. Винаги се държеше като човек, обкръжен от всички страни с неочаквани опасности. Върхът попадна точно в пъпната област на корема.
— По-спокойно, красавецо. Винаги ли така поздравяваш приятелите си? — запита Къмплейн и отблъсна настрана оръжието.
— Помислих си… Пространство за тебе, ловецо… Защо си без работа? — неуверено произнесе Уентъдж, като отмести очи настрани.
— Защото съм решил да се поразходя с теб към Барикадите. Освен това тенджерите ми са пълни, а данъците — платени. Аз лично не усещам недостиг на месо.
Нататък вървяха мълчаливо. Къмплейн се опитваше да се настани от лявата страна на Уентъдж, но той не го допусна. Впрочем ловецът не искаше излишно да го дразни — можеше внезапно да се разяри и да налети на бой.
Побоищата и смъртта бяха обикновено явление в Кабините — служеха като естествено средство срещу високата раждаемост, но никой не умира с радост с цел да поддържа равновесието.
Близо до Барикадите бе пълно с хора и Уентъдж веднага се дръпна настрана, като си мърмореше нещо за ред, който той ще въведе някога. С вид на оскърбено достойнство се настани до стената.
Главната Барикада представляваше всъщност дървена преграда, напълно блокираща коридора. Винаги до нея имаше двама стражи. На това място кабините свършваха и започваше преплетен лабиринт с водорасли. Самата барикада се явяваше временно съоръжение и непрекъснато се преместваше заедно с племето.
Племето на Грийн бе номадско: не притежаваше необходимите умения да получава достатъчно храни и непрекъснатият недостиг на месо го принуждаваше често да сменя местоположението си. Това ставаше с придвижване на предната и задната барикада. Нещо подобно ставаше и сега. Атакуваха преплетените водорасли отпред, унищожаваха ги, но им позволяваха спокойно да си растат зад тях; така племето бавно захапваше по малко от безкрайните коридори — като червей в гнила ябълка. Извън барикадата работеха мъже, които така яростно сечаха дългите стебла, че хранителният сок летеше на всички страни. После събираха грижливо насечените парчета и извличаха колкото се може повече сок от тях. Изсъхналите пръчки употребяваха за различни цели. Най-отдалечено, точно под проблясващите остриета, ставаше събирането на млади клончета за особени подправки и семена за най-различна употреба: и като храна, и като копчета, и като насипен баласт за своеобразния местен вариант тамбурина, и като жетони, и, накрая, като играчки за децата (за щастие плодовете бяха големи и не можеха да влязат в ненаситните детски гърла).
Най-трудната работа при очистването на територията от водораслите беше изтръгването на корените, които подобно на плътна яка мрежа пробиваха почвата под краката, а на някои места въздушните корени дълбоко потъваха в пода. След разправата с корените друга група хора събираше с лопати тор за фермите. На тези места почвата бе изключително тлъста и покриваше пода с дебелина почти половин метър; това показваше, че очистваните територии са напълно неизследвани и тук не е минавало друго племе. Пълните кошници се занасяха в Кабините, където в поредните помещения се залагаха нови ферми.
В кипящата пред барикадата работа взимаше участие и още една група мъже, която живо интересуваше Къмплейн. Това бяха стражите. С по-висок ранг от останалите, те биваха избирани изключително от средите на ловците и съществуваше определена надежда, че в един от сънищата-видимост Къмплейн благодарение на щастлива случайност ще бъде причислен към тях и ще стане член на тази предизвикваща завист класа…
Когато почти монолитната стена заплетени водорасли бе изкоренена, очите на хората се спряха на тъмните очертания на вратите. Стаите зад тях криеха в себе си различни загадки, хиляди странни предмети, понякога полезни, а в повечето случаи безполезни и дори лишени от смисъл — всички те някога били собственост на измрялата раса на Гигантите.
Задълженията на стражите се заключаваха в това, да отварят вратите на тези древни гробища и да изясняват какво от намереното може да се окаже полезно за племето. При това те, естествено, не забравяха и себе си. През определено време находките се разпределяха сред всички или се унищожаваха в зависимост от капризите на Съвета. Много от намереното се признаваше за опасно и се изгаряше. Самата процедура по отварянето на такава врата криеше риск, макар той да бе по-скоро въображаем, отколкото действителен. По Кабините се разпространяваха слухове, че няколко малки племена, бродещи също по Джунглите в търсене на препитание, след като отваряли вратите, изчезвали тихо и завинаги.
Къмплейн не беше единственият, комуто доставяше удоволствие да наблюдава работата на другите. Много жени, всяка заобиколена с тълпа деца, се навъртаха край барикадата, пречейки с присъствието си на тези, които се занимаваха с носенето на пръчките и тора. Към тихото бръмчене на мухите, от които нямаше отърваване, се прибавяха и детските гласове. Под съпровода на тези шумове стражите отваряха следващата врата. За миг настъпваше тишина и дори селяните прекратяваха работата си и надничаха в разкрилата се стая. Но тя им донесе само разочарование.
Нямаше нищо, дори и величествен и предизвикващ страх скелет на Гигант. Това бе малък склад, пълен с различни лавици, на които бяха наредени кутии с разноцветни прахове.
Две от тях с жълт и червен прашец паднаха и се търкулнаха, като оставиха след себе си две пътечки по пода и две облачета във въздуха. Чуха се изпълнените с възторг гласчета на децата, които рядко имаха щастието да видят нещо ярко украсено, а стражите, извиквайки къси и енергични заповеди, строиха живия транспорт и наредиха да пренасят плячката в очакващата ги зад барикадата кола.
Къмплейн усети, че любопитството му е изчезнало, и си тръгна. Може би, независимо от всичко, трябва да отиде на лов?
— Но защо там, в гъсталака, има светлина, щом на никого не е нужна?
Независимо от шума Къмплейн чу този въпрос. Обърна се и видя, че го е задало едно от децата, наобиколили седящия в ъгъла висок мъж. До него няколко майки добродушно се усмихваха и лениво гонеха мухите.
— Светлината е необходима, за да растат водораслите — бе отговорът. — Ти също не можеш да живееш в тъмнина.
Това бе произнесено от Боб Фармър, едър и бавен човек, който поради качествата си ставаше само за работа в полето. Характерът му бе по-весел, отколкото допускаше Науката, и затова децата го обичаха много.
Къмплейн изведнъж си спомни, че Фармър минава за дърдорко, и почувства внезапно неочакваната потребност с нещо да се развлече. Гневът, предизвикан от жена му, отдавна бе преминал и сега усещаше вътре в себе си само гнетяща пустота.
— А там какво е имало, преди да се появят водораслите? — поинтересува се дребничко момиченце.
Децата явно се опитваха малко наивно да накарат Фармър да се разприказва.
— Разкажи им историята на Света, Боб — помоли една майка.
Фармър с тревога погледна Къмплейн.
— Не ми обръщай внимание — каза ловецът, — тези теории за мен не означават нищо.
Властелините на племето не поощряваха празното теоретизиране и въобще всякакви разсъждения, нямащи практическо значение. Това обясняваше причината за безпокойството на Фармър.
— Е, какво пък, всичко това са само догадки, защото нямаме никакви записи за събитията, предшестващи възникването на племето Грийн — каза Фармър, — а дори и да има нещо, то не намираме някакъв особен смисъл в него.
След тези думи той изгледа внимателно възрастните си слушатели и побърза да добави:
— Освен това в главите ни е пълно с по-важни работи, отколкото разказването на старинни приказчици.
— Каква е тази история за Света, Боб? — нетърпеливо запита едно момче. — Интересна ли е?
Фармър поправи косите, падащи немирно на очите на момчето, и важно произнесе:
— Това е най-поразителната история, която може да се въобрази, защото се отнася за нас всички и за целия ни живот. Светът е съвършен. Той е изграден от множество палуби, подобни на тази. Навсякъде има подобни пространства, които никъде не завършват, защото представляват затворен кръг. Така ние бихме могли да вървим безкрай и никога да не стигнем границите на Света. Палубите се състоят от тайнствени помещения. В някои има полезни вещи, в други — вредни, но всички коридори са обраснали с водорасли.
— А хората на Носа? — запита друго момче. — Вярно ли е, че имат зелени лица?
— Ще стигнем и до тях — каза Фармър и понижи така глас, че слушателите му трябваше да приседнат по-близо. — Вече ви казах какво ще срещнете, ако тръгнете по страничните коридори. Но доберете ли се до главния коридор, ще се окажете на пътя към най-отдалечените части на Света. По него ще успеете да се доберете и до областите на Носовите.
— Наистина ли те имат по две глави? — запита малко момиче.
— Не, разбира се — отвърна Фармър. — Те са по-цивилизовани от нашето малко племе.
Той отново внимателно погледна възрастните си слушатели.
— Но ние знаем малко за тях, защото до територията им има много препятствия. В задълженията ни влиза колкото повече пораствате, толкова повече да знаете за обкръжаващия ни свят. Запомнете, ние не знаем много, а освен нашия свят може да съществуват и други, за които само може да се досещаме.
Децата се позамислиха, но една жена се разсмя и каза:
— Много полза ще имат да си блъскат главата с това, което може да бъде и което въобще го няма.
Къмплейн при тръгването си помисли, че в дъното на душата си е съгласен с тази жена.
Такива теории, смътни и най-разнообразни, съществуваха множество, но нито една не получи одобрението на властите. Той помисли дали един донос за Фармър няма да подобри положението му, но за съжаление никой не взимаше на сериозно този човек, а и той бе така бавен. Неотдавна, по време на последната видимост, бе бит публично с камшик за мързел по време на работа.
А Къмплейн сега трябваше да реши друг проблем — да отиде ли на лов, или не. Изведнъж откри, че през цялото това време безсмислено измерва с крачки пространството до барикадата и обратно. Нервно сви юмруци. Животът си върви, обстоятелствата се менят, но през цялото време все нещо не достига и не достига.
Опита се, както бе свикнал да прави в детството, да напрегне мислите си в търсене на онзи елемент, който така не му стигаше и който би трябвало да го спаси от уморителното безпокойство. Смътно се досещаше, че подсъзнателно върви към някаква криза, към някаква промяна… сякаш в него се разгаряше треска, но чувстваше, че ще бъде много по-лошо.
Внезапно хукна да бяга. Гъстите му черни коси падаха пред очите. Преливащата ярост и тревога направиха младото му лице, склонно към пълнота, мъжествено и симпатично. Резките очертания на брадата подсказваха за характер, а устните — за смелост.
И все пак над това доминираше чертата, присъща на всички от племето — поглед, пълен с униние и безсмислена обида.
Къмплейн бягаше почти сляпо, без да вижда нищо от стичащата се по лицето пот — в Кабините бе прекалено топло. Никой не му обърна внимание: безсмисленото бягане бе нещо обикновено, така много хора се опитваха да се спасят от преследващите ги кошмари и да се избавят от постоянното раздразнение. Той знаеше само едно: длъжен бе да се върне при Гуина. Само жените притежаваха магическата способност да даряват забрава.
Когато се втурна в каютата им, Гуина замря неподвижна, а в ръката си държеше чашка чай. Направи се, че не го забелязва, но настроението й се измени и от слабичкото лице изчезна злобата. Тя имаше едро тяло и то по странен начин контрастираше с малкото лице. За миг се стегна напрегнато, сякаш очакваше физическо нападение.
— Не ме гледай така, Гуина. Аз не съм твой смъртен враг.
Той би желал да й каже нещо съвсем друго, а гласът му не изразяваше достатъчно покаяние, но при вида й гневът отново заговори в него.
— Разбира се, ти си моят смъртен враг — натърти тя, без да го погледне. — Аз никого не дарявам с такава ненавист, както теб.
— В такъв случай дай ми глътка чай и да се надяваме, че ще се отровя.
— Само за това мечтая — произнесе тя с ядовит глас и протегна чашата.
Той добре я познаваше. Нейният гняв не приличаше на неговия. Неговият минаваше бавно, нейният — мигновено. Тя можеше да го удари по лицето, а след миг да го люби, като това й се удаваше най-добре.
— Усмихни се — помоли той. — Ти знаеш, че се джафкаме за глупости.
— За глупости ли? Лидия, значи, е глупост за тебе? Само защото нашето единствено момиченце умря още щом се роди, е глупост, нали?
Той използва мига, че Гуина се протегна за чашката, и като прекара длан по голото й рамо, напъха пръсти в деколтето на блузката й.
— Престани! — викна тя и се задърпа. — Какъв мерзавец! Ти не си способен да мислиш за друго, дори когато те помоля. Пусни ме, животно такова!
Той не я пусна. Вместо това я прегърна и с другата ръка. А когато тя се опита да го ритне, ловко й сложи марка и заедно с нея падна на пода. Когато приближи лицето си до нейното, Гуина се опита да го захапе за носа.
— Махни си ръцете! — с труд се изтръгна от нея.
— Гуина, мила — ласкаво й зашепна.
Поведението й внезапно се измени, раздразнението се смени с неочаквана нежност и тя започна да го милва.
— А после ще ме вземеш ли със себе си на лов?
— Разбира се. Ще направя всичко, което пожелаеш…
Но това, което искаше или не искаше Гуина, не оказа никакво влияние на следващите събития, защото в този миг в стаята задъхани влетяха двете племенници на жена му, Анса и Дейзи, съобщиха, че баща й, Озбърт Бергъс, е зле и я вика при себе си.
В един от сънищата-видимост той бе заболял от загниване и Гуина вече го бе посещавала в далечното му жилище. Но всички смятаха, че дълго няма да издържи. Обикновено болестите в Кабините завършваха по един и същи начин.
— Трябва да отида при него — каза Гуина.
Обичаят родители и деца да живеят разделено, в критични моменти не се спазваше така строго, а и законът позволяваше посещаването на болните.
— Той бе за нас неоценим човек — церемониално произнесе Къмплейн.
Озбърт Бергъс в продължение на много сънища-видимост бе старши водач и смъртта му бе за племето значителна загуба, но независимо от това Къмплейн не показа желание да навести тъста си. Племето Грийн бе преуспяло в изкореняването на сантименталностите. Щом Гуина излезе, той тръгна към пазара да се види с оценителя на месо Ърн Рафъри и да разбере колко струва днес месото. По пътя мина край местата с оградени животни. Те бяха повече от натъпкани с домашни добичета, месото бе по-вкусно и нежно от дивечовото, донасяно от ловците. Рой Къмплейн не беше мислител и никак не успяваше да разреши парадокса: никога досега племето им не беше живяло така добре, никога досега плантациите им не даваха такава реколта, че даже обикновеният селянин ядеше месо всяка четвърта сън-видимост, но затова пък той, Къмплейн, беше по-беден откогато и да било. Ловуваше все повече, но хващаше все по-малко дивеч и много ловци, сблъскали се със същия проблем, захвърлиха занаята си и се захванаха с нещо друго.
Не успявайки да осмисли логическата връзка на ниските цени, които Рафъри бе поставил на дивеча, и изобилието от храна, Къмплейн си обясняваше печалното положение на нещата с това, че оценителят с неприязън се отнася към клана на ловците.
Къмплейн се промуши през тълпата, изпълваща пазара, и с не много почтителен тон викна на оценителя:
— Пространство за твоето „аз“.
— За твоя сметка — с готовност отвърна оценителят.
Той вдигна очи от листа, в който така се бе вдълбочил.
— Днес месото поевтиня, ловецо. Трябва да хванеш повече зверове, че да заработиш шест парчета.
— И така червата ми се обръщат! Когато те видях за последен път, ти твърдеше, че ще падне цената на зърното, негоднико!
— Изразявай се по-вежливо, Къмплейн, на мен твоето месо и даром не ми е нужно. Да, казах ти, че цената на зърното ще спадне, това е истина, но и цената на месото падна още повече.
Оценителят с удоволствие разтърси пищните си мустаци и се заля в смях. Няколко мотаещи се наблизо мъже се присъединиха към неговото веселие. Един от тях, нисък човечец на име Чин, от когото винаги вонеше, пред себе си имаше купчина кутии, които смяташе да продаде. С внезапен ритник Къмплейн ги помете и те полетяха на всички страни. С бесен рев Чин скочи да ги събира, като едновременно се сражаваше с тези, които сграбчиха внезапната плячка. От това зрелище Рафъри се разсмя още по-силно, но сега не над Къмплейн.
— Радвай се, че не живееш сред Носарите — все още смеейки се, го утеши Рафъри. — Тези хора творят истински чудеса. Те омагьосват с дъха си годните за храна животни и ги ловят с голи ръце, така че ловци съвсем не са им нужни.
С ловко движение на ръката той хвана мухата, която го бе захапала за врата.
— Освен това те са успели да се избавят от тези проклети насекоми.
— Глупости — намеси се един старец, който се промъкна през тълпата по-близо.
— Не спори напразно с мен, Ефи — каза оценителят. — Освен ако не цениш разходите си повече от доходите си.
— Това са глупости! — потвърди Къмплейн. — Няма да се намери такъв идиот, който да повярва, че има място без мухи.
— Затова пък аз прекрасно си представям място без Къмплейн! — произнесе Чин.
Той вече бе събрал кутиите си и сега страшно се пулеше на виновника за унижението си. Двамата се втренчиха един в друг, готови за бой.
— Е, дай му да разбере! — подкани Чин оценителят. — Покажи му, че аз не желая да виждам тук разни субекти, които ми пречат да се занимавам с работата си.
— Откога този помияр е заслужил повече уважение от ловеца? — обърна се към всички останали старият човек, наричан Ефи. — Казвам ви, лоши времена настават за племето. Щастлив съм, че няма да съм им свидетел.
Вместо отговор наоколо се разнесе бърборене, пълно с ехидност към старческата сантименталност.
Внезапно Къмплейн усети, че това обкръжение го е изморило, разблъска тълпата и си тръгна. Но забеляза, че старецът го последва, и внимателно му кимна с глава.
— Виждам всичко като на длан — с готовност заяви Ефи, явно желаейки да продължи тъжния си монолог. — Ние ставаме все по-слаби. Скоро никой няма да иска да напускаме Кабините и да сечем джунглите… Няма да имаме никаква цел, няма да има смели мъже, ще останат само лентяите и хвалипръцковците. После ще дойдат болестите, смъртта и нападенията на други племена. Виждам го така ясно, както и тебе, и там, където преди е бил лагерът на племето Грийн, отново ще израснат джунгли…
— Слушал съм, че Носарите не били глупаци — използвали разума си, а не магиите.
— Май си се наслушал на онзи тип Фармър или подобните му — ядосано забеляза Ефи. — Някои хора се опитват да ни заслепят и така да ни отклонят от истинските ни врагове. Наричаме ги хора, но те не са хора, а Чужди. Чуждите, ловецо — същества свръхестествени. Ако зависеше от мен, бих заповядал всичките да ги убиват. Как бих искал отново да преживея лов на вещици, но вече не го правят. Когато бях малък, ние през цялото време устройвахме такива ловове. Племето ни е станало прекалено меко, казвам ти го. Ако зависеше от мен…
Той засумтя и замълча, припомняйки си явно някакво клане от отминалите отдавна години. Къмплейн забеляза приближаващата се Гуина и се отдалечи почти незабелязан.
— Как е татко? — запита той.
Тя направи с длан ритуалния жест, пълен със смирение.
— Ти добре знаеш какво е това гнилота — произнесе тя с безцветен глас. — Той замина на Дългото Пътешествие, преди да дойде следващия сън-видимост.
— Пълни с живот се оказваме пред лицето на смъртта — тържествено произнесе Къмплейн. — Бергъс бе достоен човек.
— А Дългото Пътешествие винаги има начало — завърши тя цитата от Литанията. — Не успяхме да направим повече нищо. Да вървим, Рой. Вземи ме на лов в пущинака, е, моля те…
— Месото падна до шест парчета — каза той. — Няма смисъл да отиваме, Гуина.
— За парче може да се купи много нещо, например кутия за главата на баща ми.
— Това е грижа за мащехата ти.
— Аз искам да отида на лов с тебе!
Той познаваше този тон. Като се обърна сърдито, мълчаливо се насочи към предната барикада. Гуина удовлетворена ситнеше след него.
Ловът бе станал за Гуина най-великото развлечение. Той я избавяше от Кабините, където на жените им бе забранено да напущат територията на племето. Освен това ловът я въодушевяваше. Тя не взимаше участие в самото убийство, просто се промъкваше като сянка след Къмплейн, проследявайки зверовете, живеещи в пущинака. Независимо от разширяващото се отглеждане на домашни животни и падането на цените на дивеча, Кабините не бяха в състояние да задоволят все по-нарастващото търсене на месо. Племето непрекъснато се намираше на ръба на кризата. То бе възникнало преди две поколения, основано от дядото на Грийн, и още известно време не можеше да се самообезпечава. Всъщност всяко събитие или обстоятелство, способно сериозно да измени обстановката, би могло да доведе до това, че много хора биха тръгнали да си търсят щастието сред други племена.
Отначало Къмплейн и Гуина вървяха по пътеката, започваща веднага след барикадата, но после навлязоха в пущинака.
Няколкото ловци, които срещнаха по пътя си, мълчаливо изчезваха в листака и сега ги заобикаляше самотата — шумолящото безлюдие на джунглата.
Къмплейн водеше Гуина нагоре по тесния проход, пробивайки гъсталака и стараейки се да оставя колкото се може по-малко следи.
Горе се спряха и Гуина започна неспокойно да наднича през рамото му.
Всяко водорасло се стремеше към светлината с огромна жажда за живот, сплитайки със съседите си гъста мрежа над главите им. По тази причина осветлението бе доста слабо и по-скоро възбуждаше въображението, а не помагаше на зрението. Това се допълваше от мухите и множеството малки насекоми, които като лек дим се виеха край растенията. Полезрението бе така силно ограничено, че заобикалящото ги дори на една ръка разстояние изглеждаше нереално.
Но този път нямаше никакво съмнение: внимателно ги оглеждаше някакъв мъж с малки очички и матовобяло лице. Намираше се само на три крачки пред тях, но сред листака почти не се забелязваше. Гърдите му, широки и мускулести, бяха голи, а цялото му облекло се състоеше само от шорти. Къмплейн и Гуина спряха изненадани, но стана така, че колкото повече се вглеждаха в непознатия, толкова по-ясно ставаше всичко наоколо, с изключение на това, че там наистина имаше мъж. Неочаквано той изчезна.
— Това дух ли беше? — Гуина трепна.
Като стисна в ръката си парализатора, Къмплейн тръгна напред. Той бе вече почти уверен, че това бе само илюзия, възникнала от играта на сенките — такова усещане предизвикваше скоростта, с която наблюдаващият ги изчезна.
Миг по-късно от него не остана и следа, с изключение на няколкото смачкани растения на мястото, където бе стоял.
— Да не отиваме нататък — нервно зашепна Гуина. — Това е или Носар, или Чужд.
— Не изглупявай — отвърна Къмплейн — Добре знаеш, че в гъсталаците понякога се срещат диви хора, обхванати от безумие и живеещи сами, като зверовете. Той няма да ни причини никакво зло, а ако бе искал да ни застреля, отдавна би го направил.
Независимо от тези думи студени тръпки минаха по кожата му, когато си помисли, че скитникът може в този миг да ги следи, подготвяйки неминуемата им гибел.
— Но той имаше такова бяло лице… — възрази Гуина.
Той рязко се обърна, хвана я за ръка и така тръгнаха напред. Колкото по-бързо изчезнат от това място, толкова по-добре.
Те бързо пресякоха пътеката на дивите свине и завиха в страничния коридор. Тук Къмплейн се прилепи с гръб към стената и накара Гуина да направи същото.
— Слушай внимателно и гледай не идва ли някой след нас — прошепна той.
Водораслите шумоляха, безбройните мухи бръмчаха. Внезапно тези звуци се усилиха до такъв шум, от който, както се стори на Къмплейн, главата му щеше да се пръсне. Но сред тази разнообразна гама можеше да се отдели един, който не би трябвало да съществува тук.
Гуина също го чу.
— Приближаваме се към друго племе — зашепна тя. — То е там отпред.
Звукът, който бяха доловили, бе плач на дете, и издаде близостта на чужденците далеч преди те да достигнат барикадата, далеч преди да се усети миризмата им. Преди няколко дни този район се кръстосваше само от свине, а сега всичко свидетелстваше, че се приближава друго племе, че то идва от друга палуба и че е нахлуло в ловните територии на племето Грийн.
— Ние ще съобщим това при завръщането си — каза Къмплейн.
Той отведе Гуина в обратната посока. Без труд те се придвижваха напред, броейки по пътя завоите и следвайки пътеката на свинете. Този район им бе известен като Стълбата на Храната и тук от по-високите нива можеше да се достигнат по-долните палуби. Зад ъгъла пред тях достигаше отчетливо грухтене и звуците на дърпани и късани стебла. Там сигурно пасяха свине.
Къмплейн заповяда на Гуина да остане горе, свали лъка си от дясното рамо, сложи стрела и започна внимателно да се спуска долу. Кръвта на ловеца закипя в жилите му и сега, промъквайки се като сянка през джунглите, той забрави всички други грижи. Очите на Гуина го следяха с нямо възхищение. На това място водораслите бяха намерили свободно пространство да достигнат истинските си размери и приличаха на гъвкави дървета, като короните им образуваха горе плътна зелена повърхност. Ловецът се приближи до самия край и погледна надолу. Сред високите храсти, грухтейки от удоволствие, пасяха животните. Виждаха се само възрастни свине, но се чуваха и гласчетата на прасета.
Внимателно се заспуска по стълбите и се запровира между растенията, но за миг усети жал към живота, който след малко ще прекъсне. Екзекуция на свине! Постара се да сподави в себе си това чувство — Науката не одобряваше жалостта.
Край майка си се въртяха три прасета, две черни и едно златисто. С дълги крака, космати, те приличаха на вълци с чувствителните си ноздри и изтеглените муцуни. Самката се обърна, изглежда, подсъзнателно усети нещо, повдигна глава и мъничките й очички подозрително зашариха наоколо, като при това се извърна с широкия си хълбок удобно…
— Рой, на помощ! — долетя пронизителен вик.
Това бе гласът на Гуина, пълен със страх.
Свинското семейство се хвърли панически да бяга, без да се оглежда, прасетата пробиваха храсталака непосредствено след майка си. Но вдиганият от тях шум не можеше да заглуши звуците на борбата, която се водеше горе.
Къмплейн нито миг не се колеба. При първия вик на Гуина се обърка, изпусна стрелата си и дори не метна на рамо лъка си, а сграбчи парализатора и полетя нагоре по стълбата. Но растящите навсякъде водорасли забавяха бягането му и когато стигна площадката, на нея вече нямаше никого.
Наистина отляво се раздаваше някакво чупене и той се хвърли в тази посока. Бягаше наведен, като се стараеше да бъде колкото се може по-малка мишена, и след няколко минути видя двама брадати мъже да дърпат Гуина.
Тя не се съпротивляваше. Изглежда, я бяха зашеметили.
И в този миг той едва не стана жертва на третия мъж, когото не бе забелязал. Той бе малко назад и затаил се сред водораслите, прикриваше изтеглянето на другарите си. Сега мъжът изстреля една стрела по коридора, която изсвири край ухото на Къмплейн.
Ловецът се хвърли на пода и така избегна и втората стрела, след което бързо изпълзя встрани, като разсъди, че от гибелта му никой няма да има полза.
Настъпилата тишина се нарушаваше само от привичното шумолене на водораслите. Но всъщност и никой няма да има полза, ако остане жив — тази мисъл го връхлетя като камък по главата. Той загуби и плячката си, и Гуина.
Сега го чакаше съдът на Съвета, където ще трябва да докладва за обстоятелствата, при което племето се е лишило от една жена. Шокът засенчи в първия момент осъзнаването на необратимостта на тази загуба. Къмплейн не обичаше Гуина, често дори я ненавиждаше, но тя му принадлежеше, тя беше негова собственост.
За щастие нарастващият в него гняв натежа над останалите емоции. Гняв. Това бе единственото вярно лекарство, съгласувано с препоръките на Науката. Той сграбчи няколко изгнили пръта и ги хвърли напред с проклятия. Гневът му се усили така, че безумието стана единствен изход. Безумието! Той се търкаляше по земята, гърчеше се, ръмжеше и виеше като див звяр сред безучастната тишина.
След известно време яростта му отслабна и си отиде, като остави след себе си празнота. Той седеше, хванал с ръце главата си, и усещаше как бие под дланите му разгорещеният мозък. Не му оставаше нищо друго, освен да се изправи на крака и да тръгне към Кабините. Той е длъжен да съобщи за станалото. Главата му бе пълна с безрадостни мисли.
Аз мога да седя тук безкрайно.
Тук винаги духа лек вятър и той винаги има една и съща температура! Тъмнина пада много рядко. Край мен водораслите растат, падат и гният. Тук мен нищо не ме заплашва, в най-лошия случай — смъртта.
Но само продължавайки да живея, аз мога да намеря това „нещо“. А може „нещото“ въобще да не съществува?
Но ако не съществува такова важно „нещо“, то това е също форма на съществуване. Отвор. Стена. Свещеникът казва, че ще стане катастрофа…
Аз почти мога да си представя „нещо“ — то, огромно е като… Нима може да има нещо по-голямо от Света? Не, та това си беше точно Светът… Светът, корабът, земята, планетата… Това са само теории на други хора, а не мои. Това са такива жалки напъни, тези теории нищо не обясняват, това са само мърморения на обърканите…
Ставай, слабоумнико!
Той стана. Дори ако връщането в Кабините нямаше много смисъл, седенето тук — още по-малко. Но преди всичко го задържаше съзнанието за това, каква ще бъде реакцията: старателно избягващи го погледи, глупави шеги за съдбата на Гуина и накрая наказанието за изгубването й. Той тръгна назад, без да бърза, пробивайки си път през водораслите.
Преди да се появи на поляната пред барикадата, той изсвири. Познаха го и го пуснаха. За времето на дългото му отсъствие в Кабините бяха станали големи промени, които независимо от силната си потиснатост не можеше да не забележи.
Сериозен проблем за племето беше липсата на дрехи, за което ясно говореше хаотичната им разнородност. Нямаше двама еднакво облечени души, и това в условията, когато индивидуализмът най-малкото не беше разпространено качество.
Дрехите не служеха на племето за защита от лошото време — от една страна, те просто прикриваха голотата и успокояваха страстите, а, от друга — явяваха се най-лесният начин да се определя общественото положение. Само елитът — стражи, ловци и хора с положение, си позволяваше нещо като мундири, останалите представляваха разнородна тълпа, навлечена с най-различни тъкани и кожи.
Но сега старите и безцветни одежди изглеждаха като нови. Дори просяците се разхождаха в прекрасни зелени парцали.
— Какво става тук, дявол да го вземе, Бейч? — поинтересува се Къмплейн от минаващия край него мъж.
— Днес сутринта — стражите намериха склад с бои. Боядисай се — готви се Голям празник!
Наблизо се вълнуваше голяма тълпа. Край борда горяха огньове, на които — прилични на магьоснически казани — стояха пълни с кипяща течност всички оказали се свободни съдове.
Жълт, ален, червен, виолетов, черен, пурпурен, зелен, златен — всички тези цветове бълбукаха весело за радост на събралите се.
Непрекъснато някой пъхаше в избран съд нещо от гардероба си. И от облаците пара се носеха възторжени възклицания.
Това бе единственият начин на употреба на боите. След като Съветът реши, че не са му нужни, стражите предоставиха тенекиените кутии за всеобщо ползване.
Започнаха танци. Във влажни дрехи, изпускащи всички цветове на дъгата, мъже и жени, разплисквайки мътните локви, се бяха хванали за ръце в голям кръг. Някакъв ловец скочи на един сандък и запя, последва го жена в жълта рокля, която се зае да пляска с ръце. Някой удари тамбурина. Все повече и повече хора подскачаха край котлите. Така те танцуваха, задъхвайки се в радостна самозабрава, пияни от оргията на цветовете, каквито повечето от тях досега не бяха виждали.
Занаятчиите и някои от стражите, отначало безразлични, в края на краищата бяха обхванати от общото настроение и постепенно се присъединиха към танцуващите. От помещението, където се занимаваха със селскостопански работи, и от барикадите тичаха мъже, които също се канеха да вземат участие в общия празник.
Къмплейн ги огледа с мрачен поглед и като се обърна с гръб, тръгна в посока на Комендатурата, където трябваше да рапортува.
Един офицер мълчаливо изслуша съобщението, после му заповяда да иде непосредствено при лейтенант Грийн.
Загубата на една от жените можеше да бъде оценена като сериозна постъпка. Племето Грийн наброяваше около деветстотин души, от които половината непълнолетни. Жените бяха около сто и тридесет. Затова никой не се чудеше, че схватките за жени в Кабините са една от най-разпространените неприятности.
Заведоха Къмплейн при лейтенанта. Заобиколеният от стражи, помнещ къде по-хубави времена възрастен мъж седеше на масата свъсил страшно надвисналите над очите му огромни вежди. Макар и да не мърдаше, видът на фигурата му изразяваше неодобрение.
— Пространство за твоето „аз“ — произнесе плахо Къмплейн.
— За твоя сметка — злобно отвърна лейтенантът.
Помълча известно време и избоботи:
— Ловец Къмплейн, как изгуби жена си?
С треперещ глас Къмплейн описа станалото на площадката на Стълбата за Храна.
— Това е работа само на Носарите — завърши той накрая.
— Не ни разказвай подобни глупости! — изръмжа Цилак, един от приближените на Грийн. — Ние вече сме слушали тези истории за свръххората. Ние не им вярваме. Племето Грийн владее цялата тази страна на Джунглата.
Докато Къмплейн продължаваше разказа си, злостта на лейтенанта нарастваше и нарастваше. Започна да трепери, очите му се напълниха със сълзи, от изкривените устни закапаха лиги, а от носа — сополи. Под яростния му напор масата започна ритмично да се клати. Грийн се тресеше, ръмжеше, а лицето му под перчема гъсти, разпилени сиви коси стана направо синьо. Независимо от уплахата си ловецът бе принуден да си признае, че това е едно наистина неповторимо зрелище.
Неочаквано настъпи кулминацията. Лейтенантът, едва жив от изтощение, падна и замря. Веднага Цилак и Пейч застанаха над тялото му с готови парализатори. Лицата им трепереха от гняв. Много бавно, още гърчейки се, лейтенантът се изправи, застана на краката си и с труд се отпусна в креслото. Той явно бе силно изтощен от този ритуал.
Така след време и удар ще получи, помисли Къмплейн и това му донесе неочаквано утешение.
— Сега трябва да те накажа съгласно със закона — с усилие произнесе старецът.
Той безпомощно зашари с очи из помещението.
— Гуина беше безполезна за племето, макар да бе дъщеря на такъв знаменит баща — каза Къмплейн и облиза с език устните си. — Виждате ли, тя не можеше да има деца. Роди само едно момиче и повече не забременя. Разберете, така го каза отец Марапер.
— Марапер е гаден мръсник! — извика Цилак.
— Твоята Гуина бе така привлекателна и красива — каза Пейч. — И май е била добре в леглото, а?
— Ти, младежо, познаваш законите — заяви лейтенантът. — Тях ги е създал моят дядо, когато е основал това племе. Заедно с Науката те имат голямо значение за племето ни. Какъв е този шум навън? Да, моят дядо… бил е велик човек. Помня как в деня, когато умираше, изпрати да ме повикат…
Въпреки че страхът още не беше го напуснал, Къмплейн с неочаквана яснота видя и четиримата такива, каквито са всъщност: задълбочени в себе си, те обръщаха на другите внимание само в онази степен, в която откриваха в тях собствените си страхове. Изолирани и самотни, те бяха в конфликт с всички наоколо.
— Каква ще бъде присъдата? — Цилак рязко прекъсна спомените.
— Почакай де, нека помисля. Казано честно, ти вече си наказан със загубата на такава жена, Къмплейн. Временно никаква друга няма да се намери за тебе. Какви са тези вопли там?
— Той трябва да бъде наказан публично, иначе ще започнат да говорят, че губите властта си — хитро забеляза Пейч.
— Е, разбира се. От дъното на душата си знам, че ще го накажа. Забележката ти е излишна, Пейч. Ловец Къмплейн, ти в продължение на шест следващи сън-видимости ще получаваш по шест удара с бич, като наказанието ще бъде изпълнявано от капитана на стражите преди сън, като се започне от днес. Това е. Можеш да си вървиш. Цилак, за бога, иди и виж какво всъщност става там…
Къмплейн затвори вратата след себе си и се оказа в самата сърцевина на оргията на цветовете и звуците. Стори му се, че се е събрало цялото племе и всички взимат участие в този безсмислен и безумен танц. При други обстоятелства би се присъединил към тях, понеже, като всеки от тях, се стремеше макар и за кратко да захвърли от себе си сивото еднообразие на дните, но в сегашното си настроение само внимателно заобиколи тълпата, като се постара да не попада пред очите на никого. Но същевременно се въздържа и от завръщане в килията си (по обичая и от нея ще го изгонят, понеже на ергените не се полагаше отделно помещение). Въртеше се около тълпата, наблюдаваше буйството на танците и усещаше в стомаха си тежестта на предстоящото наказание.
Отделни групи се отделяха от общата маса и заиграваха на двойки в такт с музиката на някакви инструменти. Оглушителният шум, трескавите движения на крака и ръце…
Гледайки всичко това, човек, който не взимаше участие в буйството, можеше да открие немалко причини за безпокойство.
Само няколко души не участваха във всеобщото празненство. Това бяха високият доктор Линдси, Фармър, Уентъдж, както винаги криещ лицето си, и палачът. Последният бе просто на работа, заради която се бе появил със свита на стражи, и застана до Къмплейн.
На осъдения ловко свалиха дрехите, след което си получи първата порция от определеното наказание. В нормални условия изпълнението на палача би привлякло тълпа зяпачи, но сега вниманието им бе приковано към по-интересно зрелище и затова ловецът страдаше почти в самота. На следващия ден щеше да разчита на по-многобройна публика. Като скри нанесените рани под дрехите си, той с труд се отправи към жилището си. Там го очакваше отец Марапер.
Отец Хенри Марапер бе едър и набит мъж. Когато сядаше на пода, той се опираше с гръб о стената, а огромният му корем равномерно се вълнуваше пред него.
Позата, в която се намираше, бе обичайна за него, но затова времето на появата му бе необичайно. Къмплейн спря пред сгърчената фигура на свещеника и зачака приветствие или обяснение, но понеже такова не последва, бе принуден да заговори пръв. Обаче нищо не му дойде в главата, освен неопределено изсумтяване.
Марапер вдигна нагоре мръсната си лапа.
— Пространство за твоето „аз“, сине мой.
— За твоя сметка, отче.
— И за сметка на безпокойството на твоето съзнание — небрежно провъзгласи свещеникът, след което, дори без да се опита да се надигне, изпълни ритуалния жест, означаващ символа на гнева.
— Набиха ме, отче — съобщи Къмплейн.
Той си наля в чаша жълтеникава вода от стомната, отпи няколко глътки, а останалите използва за навлажняване и приглаждане на косата си.
— Да, чух за това, Рой. Надявам се, да си получил облекчение?
— Разбира се, но изключително за сметка на гърбината ми.
Той се зае да си сваля ризата, като го правеше много бавно и внимателно. Болката, предизвиквана от докосването на материята към раните, бе почти приятна. Естествено, по време на следващия сън-видимост ще бъде значително по-лошо. Къмплейн хвърли окървавената дреха на пода и я наплю. Раздразнението му се усили от безразличието, с което свещеникът наблюдаваше действията му.
— Ти защо си тук, а не на танците, Марапер? — с яд запита той.
— Задълженията ми са свързани с духа, а не с развлеченията — набожно произнесе свещеникът. — Освен това познавам и по-добри начини на забавление.
— Като например грабежите в пущинака, нали?
— Утешава ме това, че ти така сериозно се отнасяш към работата си, приятелю. Това съответства на Науката. Страхувах се, че ще те намеря в дълбоко униние, но както виждам, моето утешение, за щастие, не ти е нужно.
Къмплейн хвърли поглед на лицето на Марапер, но се постара да не среща ласкавата му усмивка. Свещеникът не беше личност приятна и в тези минути приличаше повече на някакво идолче, отколкото на човек от плът и кръв — жив паметник на качествата, на които човек бе задължен за оцеляването си: хитростта, коварството и егоизма.
Не намирайки сили да се справи сам със себе си, Къмплейн неочаквано изпита прилив на благодарност към този човек — той поне го познава и ще се справи.
— Нека състоянието на нервите ми не те тревожи, отче — каза той. — Ти вече знаеш, че загубих жена си, и сега животът ми струва малко. Всичко, което постигнах, а то не беше много, загубих, това, което запазих, ще ми отнемат със сила. Стражите, които днес ме налагаха и утре отново ще ме нашибат, ще дойдат и ще ме изгонят при самотните мъже и децата. Никаква награда за успешния лов, никакво съчувствие за бедата. Законите на това племе са прекалено сурови, свети отче, самата Наука е пълна с гадни формулировки, а целият този потискащ ни свят не е нищо друго освен източник на нещастия. Защо трябва да бъде именно така? Защо няма и намек, че има и по-добро? Какво пък, сигурно и аз някога ще се побъркам като брат ми. Ще пробягам през тази тълпа кретени и всеки от тях ще наградя с моята болка!
— Избави ме да слушам останалото — каза свещеникът. — Имам достатъчно богата енория, за която трябва да се грижа. Винаги съм готов да те изслушам, но гнева остави за себе си…
Той стана, протегна се и с царствен жест поправи на плещите си мръсното наметало.
— Но какво ни дава този живот? — запита Къмплейн.
Той се бореше с яростното желание да стисне с яките си пръсти тлъстата шия на свещеника.
— Защо сме ние тук? Каква е целта на съществуването на този свят? Като пастир божи отговори ми честно на това.
Марапер дълбоко въздъхна и протегна двете си ръце към пространството.
— Деца мои, невежеството ви е поразително, затова пък колко надменност има във вас! Ти казваш „Свят“, а разбираш само това малко и незначително племе. Светът е нещо далеч повече. Ние, водораслите, джунглите, Носарите — с една дума, всичко — се намираме в своеобразна кутия, наричана кораб и летяща от една част на външния свят в друга. Казвал съм ти това много пъти, но ти просто не си в състояние да го разбереш.
— Отново тези теории — мрачно възкликна Къмплейн. — Какво от това, че светът се нарича кораб или корабът се нарича свят, така или иначе за нас това няма никакво значение.
По неизвестни причини тази теория въобще не се ползваше с уважение в Кабините, но сега тя разтревожи душата му и възбуди у него страх. Той стисна юмруци и каза:
— Сега бих искал да заспя, отче. Сънят поне носи успокоение, а ти ми говориш само със загадки. Знаеш ли какво понякога сънувам? Ти винаги казваш, че в съня си трябва нещо да разбера, но защо никога не мога да чуя от това дори думичка.
— И не само насън — вежливо забеляза свещеникът и се обърна към изхода. — Исках да те запитам нещо важно, но сега ще трябва да почакам. Ще се върна утре сутринта и се надявам да те видя в по-добро настроение, а не в избиващото те под действието на излишна доза адреналин — заяви той и затвори след себе си вратата.
Марапер бе изчезнал отдавна, а Къмплейн продължаваше да седи, впил поглед в затворената врата, като съвсем не чуваше гамата, донасяща се отвън. Накрая изтощен се изтърколи на празната постеля.
Сънят не идваше, затова пък се появиха спомените за безбройните скандали, които те с Гуина разиграваха един на друг в тази стая и се заливаха с изтънчени оскърбителни изрази — все от тези чести и безсмислени дуели. Преди му се струваше, че това ще продължи безкрай, но сега и този епизод свърши. В тази минута Гуина спеше с някой друг.
Тогава Къмплейн бе обзет от две противоположни чувства — съжаление и облекчение едновременно. Припомняйки си всички обстоятелства при отвличането на Гуина, неочаквано си представи призрачната фигура, която при вида им се разтвори в гъсталака. Но веднага в главата му плъпнаха и други спомени за странни произшествия, които му се струваха още по-опасни, отколкото тайнственото изчезване на фигурата. През това време отвън се възцари тишина. Дълбането в собствените му мисли бе заело повече време, отколкото бе предполагал. Танците свършиха, танцьорите ги повали сънят. Само неговото съзнание бодърстваше сред смъртоносните завеси на тишината, обхванала коридорите на Кабините.
Ако в тази минута бе отворил вратата, щеше да чуе тихо шумолене — отзвукът на растежа на водораслите. Но под действието на нервното напрежение дори самата мисъл да отвори вратата му се струваше ужасна. Спомни си легендите, които се разпространяваха — легендите за тайнствени необикновени същества.
На първо място това бяха загадъчните хора от Носа. Територията им се разполагаше много далече, а те самите се различаваха с някакво неизвестно могъщество, тайнствено оръжие и съвсем различни обичаи. Постепенно се разселвали из гъсталаците водорасли и в бъдеще, както твърдяха легендите, щели да се справят с всички останали племена. Но макар и Носарите да вдъхваха ужас, поне нямаше никакво съмнение, че все пак са хора.
Докато мутантите, на свой ред, бяха полухора.
Изгонени от племената си, те живееха или сами, или на малки групи в гъсталака. Имаха или прекалено много зъби и пръсти, или прекалено малко мозък, а заради многочислените вродени уродства те едва успяваха да спасят жалкия си живот.
Те бяха страхливи и по тази причина им се приписваха множество отвратителни качества.
И, накрая, Чуждите. Те въобще не бяха хора. В сънищата на старците, такива като Ефи, се явяваха постоянно. Те възникваха свръхестествено от горещия чернозем на джунглата, а убежищата им се намираха на места, до които никой не беше стигал. Нямаха нито сърца, нито кръв, но външно приличаха на хора, благодарение на което биха могли да живеят незабелязано сред обикновените смъртни, събирайки сили — подобно на вампири — да изсмучат от човека цялата му жизнена енергия. Понякога племето провеждаше хайки за тях. Телата на подозрителните биваха разпаряни, но като правило там намираха кръв и вътрешности. Този пример най-добре показваше колко са неуловими Чуждите, в чието съществуване никой не се съмняваше — доказателство бе фактът за организирането на преследването им. Дори в този миг те можеха да се крият зад вратата и бяха неясна заплаха, подобна на мълчаливия образ сред растенията.
Такава бе примитивната митология на племето Грийн, като тя не се различаваше съществено от подобните кошмарни повествования, разпространени сред другите племена, които блуждаеха по територията, известна под името Джунгли.
Особено място в тази митология заемаха така наречените Гиганти. За Носарите, мутантите и Чуждите знаеха най-малкото, че съществуват. Понякога от гъсталаците измъкваха жив мутант и го заставяха да танцува продължително, докато хората не се уморяха от зрелището и не го отправеха на Дългото Пътешествие. Множество войници бяха готови да се хвалят и кълнат, че са се били с Носарите и Чуждите. Но въпреки това и трите вида имаха нещо нереално в себе си. По време на видимостта, в компанията на други такива храбреци, беше леко да се вярва или не в тяхното съществуване.
С Гигантите нещата стояха иначе. Те бяха съществували напълно реално. Някога всичко им е принадлежало, светът е бил техен, а някои твърдят, че и самите хора произлизат от тях. Следите на могъществото им се виждаха навсякъде, миналото им величие беше очевидно.
Ако някога намислят да се върнат, то всяка съпротива би била безсмислена.
И над всички тези фантастични образи проблясваше като маяк още един, по-фантастичен, по-скоро просто символ, отколкото конкретно същество. Наричаха го Бог.
Никой не изпитваше страх пред него, но името му рядко се споменаваше, така че поразителното бе по какъв начин то въобще се запазва и прехвърля от поколение на поколение. С него бе свързан изразът „боже пази“, който звучеше много убедително, макар и да не казваше нищо конкретно. По такъв начин понятието Бог бе сведено в края на краищата до дружелюбно проклятие.
Но въпреки всичко това нещото, което Къмплейн бе забелязал днес в Джунглите, беше къде-къде по-тревожно от всичко останало. Отдавайки се на тези размишления, той си спомни още един факт: детския плач, който те с Гуина чуха.
Тези два отделни факта неочаквано обединиха в единно цяло тайнствения непознат и приближаващото племе. Този мъж не беше нито Чужд, нито още по-тайнствено същество. Той беше най-обикновен ловец от плът и кръв, само че принадлежеше на друго племе, а значи и обяснението се оказваше просто и разбрано.
Къмплейн се отпусна и легна. Разсъжденията подобриха настроението му, но въпреки това бе в известна степен недоволен, че не стигна до тези изводи по-рано. Но бе открил в себе си неочаквани способности за дедукция, от което изпита удовлетворение.
Прекалено зле използва мозъка си. Целият му предишен живот бе само набор от автоматични реакции. Управляваха го местните обичаи, Науката или собствените му настроения. Сега това трябваше да се промени. От тази минута той ще стане друг, подобен, е, да кажем, като Марапер. Ще преценява събитията, но не в онзи материален смисъл, както Рафъри оценява стоката.
За проверка трябва да се запаси с определени данни, които ще съставят единното цяло.
С помощта на този метод и достатъчно количество разнообразни данни той може би ще успее да осъзнае логически концепцията на кораба…
Почти незабелязано Къмплейн потъна в сън. Когато се събуди, не го поздрави, както обикновено, миризмата на вряща храна. Рязко стана и мигновено изохка, като се хвана за главата. После слезе от леглото. За миг му се стори, че мъката по Гуина напълно го е овладяла, но веднага усети, че вътре, някъде дълбоко в него, се пробужда енергията.
Той се канеше да действа, усещаше потребност веднага да извърши нещо, а какво се крие зад това — времето ще покаже. Отново се появи предчувствието за бъдещи огромни промени.
Напъха се в панталоните, добра се до вратата и широко я разтвори. Вън стоеше странна тишина. Къмплейн прекрачи прага.
Гуляят беше свършил и участниците в него не бяха се опитали дори да се приберат вкъщи, а лежаха сред разноцветните петна, направо там, където ги бе съборил сънят. Почти всички безумно хъркаха и само децата тук-таме се опитваха напразно да пробудят сънните си майки. Кабините приличаха на бойно поле след безкръвна битка, за жертвите на която страданията още не бяха свършили.
Къмплейн тихо вървеше сред спящите. В помещението, предоставено на самотните мъже, се надяваше да намери някаква закуска. За миг се вгледа в любовна двойка, разположила се на полето за игра на „скокльовците“. Мъжът се оказа Чин. Ръката, с която прегръщаше пухкавата девойка, се криеше под роклята й, лицето си бе тикнал в Орбитата, а краката му пресичаха Млечния Път. Малки мушици пълзяха по момичето и изчезваха под дрехите й.
В далечината се видя някаква фигура, в която Къмплейн с неудоволствие позна майка си. В Кабините имаше закон, наистина, не особено строго спазван, че детето трябва да прекрати отношенията си с братята и сестрите си, когато достигне с главата си бедрото на възрастен, а с майка си, когато израсне до пояса й.
Но Мойра бе жена своеобразна и упорита, езикът й не признаваше никакви закони и тя се захващаше да бърбори с многочислените си деца при всеки удобен случай.
— Здравей, мамче — измърмори Къмплейн. — Пространство за твоето „аз“.
— За твоя сметка, Рой.
— И лоното ти да бъде все така плодоносно.
— Ти добре знаеш, че съм вече достатъчно стара за такива удоволствия — каза тя, обидена от това, че синът й я бе поздравил прекалено формално.
— Мамо, търся нещо за похапване.
— Е, да, така е, когато Гуина вече я няма. Казаха ми за това. Уини е била свидетелка как са те били и е чула да четат присъдата ти. Ще видиш, това ще довърши бедния й баща. Жалко че не успях за бичуването, разбира се, следващите ще се постарая да не пропусна, естествено, ако ми се удаде. Но аз с такъв страшен труд успях да си осигуря малко прекрасна зелена боя и ето че блузката, която съм облякла, е като нова. Харесва ли ти? Това наистина е фантастично.
— Чуй ме, мамо, ужасно ме боли гърбът, а освен това нямам никакво желание да говоря.
— Разбира се, че ще те боли, Рой. Странно би било, ако е иначе. Направо се разтрепервам, като си помисля как ще изглеждаш в края на наказанието. Имам мехлем, с който ще те натъркам, и това ще ти облекчи мъките. А после ще те покажа на доктор Линдси, ако само имаш някакъв дивеч, с който да му платиш за съвета. Но сега, когато Гуина я няма, сигурно ще се намери нещо. Казано честно, аз никога не съм я обичала.
— Чуй, мамо…
— Ако отиваш на проповедта, ще дойда с тебе. Иначе излязох просто да се поразходя. Старата Тумер-Мънди ми каза под секрет, откъде всъщност го е разбрала, само бог знае, че стражите са намерили малко чай и кафе в склада на боите. Ти забеляза ли, че това не раздаваха? Кафето на Гигантите е къде по-хубаво от нашето…
Потокът думи го заливаше дори когато лапаше закуската. После се остави тя да го заведе в стаята си, където му намаза гърба с нещо лепкаво. По време на тези действия бе принуден, за кой ли път, отново да изслуша всички добри съвети.
— Рой, помни, че не винаги ще бъде така лошо. Просто сега имаш дни на неуспехи. Не позволявай това да те пречупи…
— Нещата винаги са били лоши, така че, мамо, защо въобще трябва да се живее?
— Ти не трябва да говориш така. Знам, че Науката препоръчва по-често да прекарваме времето си в печал, а и ти не можеш да виждаш нещата така, както ги виждам аз. Винаги съм твърдяла, че животът е велика тайна. Само фактът, че живеем…
— Всичко това го знам. За мен животът е само един наркотик, с който някой ме опива!
Майка му погледна изкривеното от гняв лице и се смути.
— Когато се опитвам да те утеша — каза тя, — представям си огромна чернота, която обхваща всичко. И неочаквано в тази чернота започва да мига огънче, а после и други. Това са пламъчетата на нашия живот, насочени към благото, и сиянието им осветява всичко наоколо. Но какво означава тази чернота, кой запалва тези огънчета и защо… — тя въздъхна. — Когато тръгнем на Дългото Пътуване и когато нашите огънчета угаснат, тогава сигурно ще знаем повече.
— И ти казваш, че това те утешава — презрително подхвърли Къмплейн.
Той отдавна вече не слушаше тези метафори на майка си, въпреки че, без да желае да си го признае, точно те смекчиха тъгата му.
— Да, разбира се, това ме утешава. Усещаш ли как някъде там пламтят огънчетата?
Като каза това, тя с малкия си пръст докосна точките на масата между тях.
— Доволна съм, че моето огънче не гори в самота в някакво непознато място.
Сгънатият й пръст се прицели някъде в пространството.
Къмплейн поклати глава и стана.
— Не го виждам — призна си той. — Може би щеше да е по-добре, ако светеше някъде по-далеч.
— Разбира се, би могло да бъде и така, но тогава и всичко наоколо щеше да е различно. От това се страхувам, че можеше да е различно.
— Възможно е да си права. Лично аз просто предпочитам всичко да е тук, но да е иначе, мамо. Брат ми Грег, който напусна племето и отиде да живее в Джунглата…
— Още ли мислиш за него? — оживи се старицата. — Грег беше щастливец, Рой, и ако бе останал, то сега би бил вече страж.
— Мислиш ли, че е още жив?
Тя недоволно поклати глава.
— Там, в дебрите? Бъди съвсем сигурен, отдавна са го хванали Чуждите. Колко жалко, колко жалко. Грег щеше да бъде добър страж, винаги съм го казвала.
Къмплейн се канеше вече да тръгва, когато тя добави:
— Старият Озбърт Бергъс още диша. Казаха ми, че вика дъщеря си Гуина. Сега ти си длъжен да отидеш при него.
Поне сега тя казваше безспорната истина и в дадения случай изпълнението на дълга можеше прекрасно да се съчетае с удоволствието, защото Бергъс бе един от признатите герои на племето.
По пътя си не срещна нито една жива душа, с изключение на едноокия Оливело, който мъкнеше на здравия си гръб две убити патици и с кисел вид го поздрави.
Помещението, което Бергъс използваше за стопанството си, бе в самия край на Кабините, макар преди време от него да се виждаше предната барикада. Но сънищата-видимост минаваха, племето бавно се придвижваше напред и това обиталище изоставаше назад. Озбърт Бергъс бе на върха на славата си, когато живееше в центъра на района, заеман от племето. Сега, на стари години, стаите му бяха разположени в покрайнините.
Последната граница — барикадата, разделяща племето от Джунглата, започваше веднага след вратата му. От най-близките съседи го отделяха доста празни помещения, чиито страхливи стопани се бяха преселили по към центъра. Старият инат обаче си остана на мястото, без да обръща внимание на нарастващите трудности при общуването с останалото общество, и предпочиташе съзерцателния начин на живот сред опустошението пред мерзостта да бъде заобиколен непрекъснато от тълпи жени.
До това място следите на празненството не бяха стигнали. Настроението на всеобщо щастие, възцарило се в района на Кабините, не бе стигнало унилата и безрадостна територия на Бергъс. Някога, много-много отдавна, най-вероятно по времето на Гигантите, на това място бе станал взрив. Стените били опърлени яко, а по средата на палубата зейнала дупка с размерите на човек. Необходимо е да се допълни, че в района на жилището на стария водач никога не бе имало светлина.
Непрекъснатото придвижване на племето напред също бе внесло своя дял в остаряването на тази територия, а водораслите, гъсто избуяващи зад барикадата, пускаха през мръсния под измъчени и изпочупени израстъци, които стигаха до бедрата на хората. С известна тревога Къмплейн почука на входа. Вратата се отвори и сред шума на множество гласове и кълба въртящи се пари той видя лежащия Бергъс, завит с нарязани мекожълти водорасли, дълги около половин метър. Тялото му напомняше на труп, пронизан от растящи клони.
— И така корабът бил загубен и човекът бил загубен — хъркаше старецът и очите му, без да виждат, се спряха на влезлия Къмплейн. — Навсякъде намирах тези развалини и повтарям: колкото повече време минава, толкова шансовете ни да се намерим изчезват. Вие, глупави жени, не ме разбирате, безразлично ви е, но аз казвах на Гуина много пъти, че той вреди на племето. Ти лошо правиш — така му казвах, — като унищожаваш всичко, на което се натъкнеш, само защото не ти е нужно лично. Ти гориш книги, унищожаваш филми, тъй като се боиш, че някой може да ги използва против тебе. Казвах му, в тях се съдържат такива тайни, които ние трябва да знаем, а той, глупакът му с глупак, не разбираше, че не бива да се унищожава всичко поред, а да се приведе в някакъв порядък. Казвах му, че съм видял повече етажи, отколкото той е слушал, казвах му… Какво търсиш тук?
Понеже това прекъсване в безкрайния монолог бе предизвикано най-вероятно от неговото присъствие, Къмплейн се поинтересува не може ли да бъде с нещо полезен.
— Полезен ли? — повтори Бергъс. — Аз винаги сам съм се грижил за себе си, както далеч преди мен и моят баща. Той беше велик водач. Искаш ли да узнаеш как се е появило нашето племе? Ще ти разкажа. Баща ми, заедно с мен, тогава бях съвсем малък, откри това, което Гигантите наричали арсенал. Да, помещение, пълно с парализатори, пълно-препълнено! Без това откритие племето Грийн никога не би станало това, което е сега. Да, аз и сега бих стигнал до арсенала, ако не се боях. Това е далече в центъра на Джунглата, там, където краката стават ръце и подът избягва, където започваш да летиш из въздуха като муха…
Той вече почва да бълнува, помисли Къмплейн. Няма никакъв смисъл да му казва за Гуина, щом бърбори за крака, станали ръце.
Неочаквано старият водач замълча и заговори отново едва след няколко минути.
— Откъде се взе тук, Рой Къмплейн? Дайте ми да пийна, че гърлото ми е направо пресъхнало!
Като кимна на една жена да донесе питието, Къмплейн каза:
— Дойдох да видя как се чувстваш. Ти си велик човек и ми е жал, че те е постигнала такава беда.
— Велик човек… — глуповато замърмори старецът, но изведнъж гневно се развика: — Къде ми е питието? Дявол да ви вземе, какво правите там, жени проклети? Задниците ли си миете?
Една млада жена се усмихна кокетно на Къмплейн и подаде на стареца чашата. Бергъс бе прекалено слаб сам да пие и затова ловецът побърза да му помогне, като наливаше гъстата течност направо в устата му.
При това той забеляза, че очите на водача се опитват да се срещнат с неговите, но според обичая се постара да не допусне това. Обърна се и внезапно усети царящата наоколо мръсотия. На борда имаше достатъчно много кал, че да растат по него водорасли, но тук дори сухите стебла бяха изпоцапани с нещо лепкаво.
— Защо не е тук лейтенантът? Къде е доктор Линдси? Къде се е скрил отец Марапер? — неочаквано се разбесня Къмплейн. — Те са длъжни да се погрижат за по-добри условия за тебе.
— По-внимателно с тази лъжица, синко. Почакай малко, докато преглътна. Ох! Проклет корем. Така ме боли. Доктор ли? Аз заповядах на жените да го отпратят. Лейтенантът? Не му е до мен. А освен това и той е така стар като мен. В един от сънищата-видимости Цилак ще го свали и сам ще поеме властта. Той е човек…
— Може би трябва да доведа свещеника? — с отчаяние произнесе Къмплейн, като видя, че Бергъс отново започва да бълнува.
— Свещеника? Че кой е той? Хенри Марапер? Ела по-близо, ела, ще ти кажа нещо, което само ние двамата ще знаем. Това е тайна. На никого не съм я казвал. И никога не съм говорил за нея. Спокойно де. Хенри Марапер ми е син. Да. И не вярвам в тези негови измислици, да, не вярвам!
На това място той отново се загърчи и захърка, че Къмплейн сметна тези звуци за предизвикани от болката, докато не съобрази, че това е само смях, често прекъсван от викове: „Мой син.“
Да седи повече тук, беше безсмислено. Недоволно се изправи, кимна късо на една от жените и побърза да излезе, като остави Бергъс с такива гърчения, че клоните на корема му се удряха едни в други. Останалите жени не проявяваха никакъв интерес към ставащото и лениво си говореха разни сплетни, като гонеха от себе си мухите.
Откъси от дърдоренията им преследваха Къмплейн, докато вървеше към вратата.
— И откъде само взима тези дрехи, бих искала да знам? Та той е само един сополанко. Казвам ви, той е доносник…
— Мама Калидрам преди малко роди седем близначета. Всички умряха, само едно още се мъчи. Бедното. Помните ли, последният път тя роди петорка? Казах й направо в очите да бъде предпазлива с това момче…
— Всичко загубил…
— Лъже…
— Никога досега не съм се смяла така…
Когато Къмплейн се оказа в тъмния коридор, той се облегна към стената и с облекчение въздъхна. Честно казано, нищо не направи, дори не каза за изчезването на Гуина, макар че затова дойде, но въпреки това нещо в него се измени, сякаш някаква огромна тежест се намърда в главата му, започна да причинява странна болка и го изпълваше със смътни предчувствия за приближаващи се промени.
В жилището на Бергъс бе така горещо, че Къмплейн усети как се облива с пот. Дори тук, в коридора, още се чуваше женското дърдорене. Неочаквано видя Кабините такива, каквито бяха всъщност: огромна пещера, пълна с бръмчене на множество досадни гласове, и наоколо никога и никъде няма друго освен празните досадни гласове, замиращи в далечината…
Видимостта бавно завършваше. Скоро щеше да започне периода на съня и Къмплейн чувстваше как с приближаването на следващата порция от наказанието стомахът му става нещо неспокоен. През три сън-видимости на четвъртата както в Кабините, така и в околната територия настъпваше мрак. Наистина той не беше пълен — тук и там по коридорите тлееха квадратчетата на контролните лампички и напомняха луната, а само в помещенията бе безлунно и цареше тъмнина.
Такъв всъщност бе привичният закон на природата. Наистина старците казваха, че по времето на техните родители тъмното не продължавало така дълго, но като правило старците имат такава лоша памет и така обичат да разказват странни истории за детството си, че…
В тъмнината водораслите се опрашваха и листата им падаха като на празни люспи. Гъвкавите им стебла ставаха сухи, лесно се чупеха и всички с изключение на най-младите почерняваха. Такава бе кратката зима. Когато се появяваше слънцето, младите кълнове и стръкове енергично поемаха нагоре, като покриваха мъртвите растения с нова вълна зеленина. След четири сън-видимости и те умираха. Този цикъл преживяваха най-силните и приспособените.
Сегашната видимост по-голяма част от неколкостотинте души, живеещи в Кабините, прекарваха бездейно, предимно в хоризонтално положение. След подобно варварско веселие винаги идваше период на апатия и спокойствие. Всички чувстваха облекчение и в същото време бяха неспособни да се включат във всекидневната рутина. Умората и вялостта като безброй пипала бяха омотали племето. Водораслите зад барикадата отново започнаха да си възвръщат изчистените поляни — но дори и това не бе в състояние да изправи на крака хората.
— Бих могъл да ги изколя до крак и нито една ръка не би се стегнала за защита — каза Уентъдж.
По дясната част на лицето му се плъзна нещо, което напомняше вдъхновение.
— Че защо не го направиш? — иронично се поинтересува Къмплейн. — Ти знаеш какво се казва в Литаниите: сдържаните лоши желания нарастват и разрушават съзнанието. Хващай се на работа, Пробита Бърно.
Той мигновено бе хванат за ръка и острието на ножа застина на милиметър от гърлото му. Право пред него се оказа удивително лице — дясната половина изкривена от гняв, лявата — застинала в мъртва чужда усмивка, а голямото сиво око в нея гледаше само за себе си, заето с личните си видения.
— Ти не ще посмееш повече никога да ме наричаш така, гниеща развратнице — злобно засъска Уентъдж.
После се обърна и отпусна ръката с ножа. Яростта му се смири, угасна и се появи нещо като разкаяние. Той си спомни за уродливостта си.
— Прости ми.
Къмплейн също искаше да изкаже съжалението си за изречените думи, но Уентъдж вече не го слушаше.
Развълнуван от тази случка, Къмплейн бавно продължи напред. Бе срещнал Уентъдж, когато се връщаше от гъсталаците, където бе следил за приближаващото племе. Ако нещата доведат до сблъскване, то това нямаше да стане скоро. Отначало ще започнат схватки между следящи се един друг ловци, а това, независимо че означаваше смърт за много от тях, би ги избавило от еднообразието на всекидневието. Но сега Къмплейн реши да остави тези мисли за себе си. Нека някой друг, по-почитащ от него властта, да донесе това на лейтенанта.
Той тръгна към жилищата на стражите, където го чакаше поредната порция камшици, и не срещна по пътя си никого освен Уентъдж. Навсякъде още цареше апатията и даже палачът се оказа неспособен за действие.
— Имаш още много сън-действителности пред себе си — каза той. — Къде си се разбързал? Изчезвай и ме остави да си полежа спокойно. Върви и си търси нова жена.
Къмплейн се върна в своята кутийка. Режещата болка в стомаха затихна. Някъде в едно от страничните коридорчета някой свиреше на китара. До него достигна част от песента, изпълнявана от приятен тенор.
Това бе стара и забравена песен и той я прекъсна, като затвори вратата здраво. Вътре го очакваше Марапер.
Неочаквано Къмплейн усети странно напрежение. Стори му се, че знае какво ще каже свещеникът. Беше така, сякаш някога вече бе взел участие в тази сцена. Неволно се опита да се справи с тези емоции, но чувствата го обхванаха като паяжина.
— Пространство за твоето „аз“, сине мой — лениво го приветства свещеникът. — Имаш загрижен вид.
— Понеже съм озадачен, отче, едно убийство би ми помогнало.
Независимо от неочакваните думи, смътното усещане, че всичко това е било, продължаваше да се усилва.
— Има работи къде по-важни от убийствата. Работи, които ти дори не си сънувал.
— Не ми повтаряй тези глупости, отче. След миг ще кажеш, че животът е една загадка, и ще започнеш да дърдориш като майка ми. А аз знам, че трябва някого да убия.
— Ще го направиш — успокои го свещеникът. — Това е добре, че го искаш. Никога не се поддавай на смирението, сине мой, то е способно да унищожи всекиго. Всички ние сме заклеймени. Осъдени сме за греховете на нашите прадеди. И сме като слепци, които цял живот без цел се скитат по света…
Къмплейн бе така изморен и останал без сили, че се строполи в леглото. Чувството, че това нещо вече се бе случвало с него, изчезна безследно. В този миг желаеше само сън. Утре сутринта ще го изгонят от тази стая, ще го нашибат, но днес му се искаше само да спи. Отмерената реч на Марапер внезапно секна и Къмплейн, като вдигна глава, видя свещеника, опрял се на постелята, внимателно да го гледа.
Ловецът не успя да се извърне и очите им се срещнаха. Най-твърдият закон, на който се подчиняваше племето, забраняваше на мъжете да се гледат един друг в очите. И най-искрено вежливите хора се даряваха само с коси погледи. Къмплейн прехапа устни, а лицето му изрази крайно отвращение.
— Дявол да те вземе, какво искаш от мен, Марапер? — извика той.
В него закипя желанието да каже, че съвсем наскоро е разбрал за незаконния му произход.
— Та ти днес още не си получил шестте си удара с камшик, момчето ми, нали така?
— Ти си свещеник и това не те засяга.
— Духовният пастир не може да бъде егоист. Аз те питам за твоя полза, а освен това отговорът ти има за мен голямо значение.
— Не, не съм ги получил. Както сигурно ти е известно, те за нищо не са годни. Дори и палачът.
Очите на свещеника отново настойчиво търсеха неговите очи. Къмплейн се извърна и макар позата да беше съвсем неудобна, се захвана да разглежда стената, но следващият въпрос на свещеника го накара да трепне.
— Ти никога ли не си имал желанието да се предадеш на безумието, Рой?
Пред мисления взор на Къмплейн въпреки желанието му се появи картинка: той бяга по Кабините с нажежен парализатор в ръка и всички със страх и почит се отдръпват пред него и го оставят господар на положението. Много от най-уважаваните мъже, в това число и брат му Грег, бяха обхванати от безумие, което се бе изразило в дива ярост и след като си пробиваха път през тълпата, изчезваха в ненаселените райони, живееха там в самота или се присъединяваха към други племена от страх пред завръщането и очакващото ги наказание. Той знаеше, че заслужава не по-малко уважение, но подобна идея не би трябвало да излиза от един духовник.
Нещо подобно би препоръчал и доктор на безнадеждно болен, но не и свещеник, длъжен да съхранява духа на племето и още в зародиш да гаси подобни изблици.
За пръв път в главата на ловеца се мярна мисълта, че Марапер също е достигнал някаква преломна точка в живота си и също се стреми към нещо неизвестно и неразбираемо и се опитва да разгадае нещо непознато.
— Погледни ме, Рой. И ми отговори.
— Защо ми приказваш така?
Той се изправи и седна. Тонът на свещеника го обезпокои.
— Аз трябва да знам какво всъщност става с тебе.
— Ти знаеш какво се казва в Литанията: „Ние произлизаме от скотовете и дните наши преминават в непрестанен страх.“
— Ти вярваш ли в това? — поинтересува се Марапер.
— Разбира се. Така е предначертано в Науката.
— Нужна ми е твоята помощ, Рой. Ти ще дойдеш ли с мен, ако тръгна извън границите на Кабините през Джунглата?
Това бе казано тихо и бързо, така тихо и бързо, както биеше изпълненото със съмнения сърце на Къмплейн. Той дори не се опита да стигне до някакъв извод, дори не се опита да вземе смислено решение, веднага трябваше да се вслуша в инстинктите, защото разумът знаеше прекалено много.
— Това изисква мъжество — каза той след дълго мълчание.
Свещеникът се потупа по дебелите бедра и нервно се прозя, като издаде един звук, доста наподобяващ писукане.
— Не, Рой, ти лъжеше точно така, както са го правили поколения лъжци преди тебе. Тръгнем ли си оттук, това означава само бягство, опит да се измъкнем от отговорност, която обществото ни налага като възрастни. Ние ще се измъкнем скришом, а това, мое момче, означава, да се отдадем на вечния стремеж за връщане към природата, неволното желание да се отдадем на начина на живот на прадедите ни. Така че в крайна сметка това си е чиста проба страхливост. И така, ще тръгнеш ли с мен?
Някакво скрито значение на тези думи подкрепи Къмплейн във взетото решение. Той ще тръгне! Той ще избяга от тази преграда, която все не успява да преодолее. Изправи се от кревата и се постара да скрие решението от внимателния поглед на Марапер, докато не му разкаже по-подробно за пътешествието.
— И какво, свети отче, ще правим с теб в тези гъсталаци?
Свещеникът заби пръст в ноздрата на големия си нос, а после внимателно загледа ръката си.
— Няма да бъдем сами. С нас ще дойдат още достойни хора. Те вече са готови. Теб те обезчестиха, оставиха те без жена. Какво имаш да губиш? Искрено искам да се съгласиш, за твое благо наистина, макар и да предпочитам да ме съпровожда някой по-сговорчив, макар и не така зорък с очите като тебе, ловеца.
— Кои са те, Марапер?
— Ще ти кажа само ако се съгласиш да тръгнеш с нас. Ако ме предадете, то стражите ще ни прережат с удоволствие гърлата, на всички ни и особено на мен.
— А накъде ще се насочим? Какво ще правим?
Марапер бавно стана и се протегна. Почеса се с показалеца по косите и едновременно с това се постара да придаде на лицето си най-тайнственото изражение, на което бе способен, вдигна едната си пухкава устна нагоре, а другата спусна така, че устата между тях започна да напомня завързано на възли въженце.
— Върви, сам знаеш къде, Рой, щом нямаш доверие на ръководството си. Ти си като жена, само гримасничиш и питаш. Ето какво мога да ти кажа: моите планове са така велики, че надхвърлят възможностите на твоя разум. Власт над кораба! Ето какво ми трябва, а не просто някоя глупост. Пълна власт над целия кораб. Ти даже не можеш да разбереш какво всъщност означава това!
— Не смятам да се отказвам — измърмори Къмплейн.
Той се беше объркал от войнствения вид на свещеника.
— Значи идваш с нас?
— Да.
Без да каже нито дума, свещеникът му стисна ръката, а лицето му просия.
— Е, сега кажи ми кои са те — напомни Къмплейн и сам се изплаши от избора си.
Марапер пусна ръката му.
— Спомни си старата поговорка, Рой: „Истината още никого не е направила щастлив.“ Скоро ще узнаеш. Но за твое добро, бих предпочел засега да не казвам това. Тръгването смятам да осъществим през следващия сън. Сега те напускам, защото ме чакат още много работи. На никого нито дума, разбра ли?
На вратата се спря, пъхна ръка в пазвата си, извади нещо и триумфално го размаха във въздуха. Къмплейн разпозна, че това е книга, принадлежала някога на Гигантите.
— Ето нашия ключ към победата! — театрално провъзгласи Марапер.
После той отново скри книгата в дрехите си и затвори вратата след себе си, като остави Къмплейн да стои изправен сред стаята си. В главата му безумстваха буйни мисли, които се въртяха в кръг и не водеха доникъде. Марапер беше свещеник, притежаваше знания, от които другите бяха лишени, и този същият Марапер би трябвало да бъде вожд, ако…
Той бавно се приближи до вратата и я отвори. Свещеникът беше изчезнал от полезрението и наоколо нямаше никого, освен брадатия художник Мелър, който, погълнат напълно от работа, с огромно търпение рисуваше на стената на коридора, а четката му често спохождаше разноцветните бои, намерени през миналия сън-видимост. Под ръката му на стената се оформяше огромна котка. Мелър бе така съсредоточен, че не забеляза Къмплейн, който тихичко се върна в помещението си.
Ставаше късно и Къмплейн си направи вечеря, но когато се наведе над чинията, тя беше почти празна. Нахрани се набързо, без да съобразява напълно какво върши, а когато отново надникна навън, Мелър продължаваше да рисува като обзет от транс. Затвори вратата и започна да си оправя постелята. Дръпна рязко сивото палто на Гуина, което продължаваше да си виси на закачалката, и го напъха в шкафа. Побърза да легне и се опита да заспи.
Неочаквано в стаята влетя сумтящият и задъхан Марапер. Хлопна вратата и се захвана с проклятия да дърпа плаща си, който се бе прищипнал.
— Скрий ме, Рой, бързо ме скрий! Престани да се пулиш, кретен такъв! Стани и вземи ножа си. Сега ще се домъкнат стражите и Цилак с тях! Гонят ме. Те насичат бедните стари духовници веднага щом ги настигнат…
Като викаше така, изтича до леглото на Къмплейн, дръпна го до стената и се опита да се намърда под него.
— Какво си направил? Защо те гонят? — запита Къмплейн. — Защо дойде именно тук да се криеш? Защо и мен ме забъркваш в това?
— Тук няма никакви подлости, просто те чувствам най-близък, а краката ми не са приспособени за бягане. Животът ми е в опасност.
Докато казваше това, Марапер нервно се озърташе, сякаш търсеше по-добро скривалище, но, изглежда, се увери, че няма да намери, и се закри със спуснатия край на одеялото.
— Те сигурно са забелязали как съм влязъл тук — простена той. — Работата не е в моя живот, а във великия план, който се канех да осъществя. Аз споделих това с един страж, а този скот побягна право при Цилак!
— Но защо аз… — раздразнено започна Къмплейн, но веднага замълча, като дочу внезапния шум в коридора.
Вратата се разтвори с такава сила, че едва не излетя от пантите и не смачка ловеца, който се намираше до нея. Той закри лице с ръце, залюля се и се загърчи на пода, като направи вид, че е пострадал жестоко.
А през пръстите си гледаше Цилак, дясната ръка на Грийн и първи кандидат за поста на сегашния им ръководител. Цилак влетя в стаята, с ритник затвори вратата и презрително се взря в ловеца.
— Престани да се гърчиш! — изрева той. — Къде е свещеникът? Видях как той влезе тук…
Той се обърна, като държеше в ръката си готов парализатора, но в същия миг Къмплейн сграбчи дървената масичка на Гуина и замахна с всички сили към черепа на Цилак. Раздаде се така милият за ушите трясък на трошени дърва и череп и бъдещият шеф рухна на пода. Още не бе успял да падне, когато Марапер се оказа на крака. Наежи се и от напрежение се озъби, след което нанесе и втори удар, но този път с тежкия нар.
— Попадна ми в ръчичките, слава Богу! — въздъхна той.
Със скорост, така достойна за удивление у такъв пълен човек, той сграбчи парализатора и се обърна към вратата.
— Рой, отвори! Там сигурно чакат и други, а това е единственият ни шанс да си запазим живота.
В същия миг вратата се отвори без помощта на Къмплейн и на прага се появи художникът Мелър. Лицето му беше бяло като тебешир. Той пъхаше остър нож в пояса си.
— Ето моята жертва, свещенико — каза той. — Най-добре ще направиш веднага да я вземеш и да не чакаш да дойдат и други.
Художникът хвана за яката лежащия неподвижно в коридора страж, вмъкна го в стаята с помощта на Къмплейн и затвори вратата.
— Не знам каква е тази работа, монахо, но когато този момък чу шума вътре, побягна да вика приятелчетата си — отбеляза Мелър и изтри от челото си бликналата пот. — Стори ми се най-добре да го успокоя, преди да викне още гости.
— И да тръгне той в Дългото Пътуване в мир — със слаб глас произнесе Марапер. — Това е чиста работа, Мелър. Следва да призная, че за любители ние добре се справихме.
— Умея да си служа с ножа — съобщи художникът, — но предпочитам да го хвърлям, тъй като не понасям ръкопашните схватки. Мога ли да седна?
Къмплейн така бе поразен от стремителното развитие на събитията, че седна между двете тела и се заслуша в биенето на сърцето си. Привичният, съществуващ досега Къмплейн, бе заменен от мъж, действащ като автомат, с твърди движения и мигновени реакции. Същият, който по време на общия лов винаги взимаше инициативата. Той се опита да открие поне някакви следи от живот у Цилак и поваления като от гръм страж, но на нито един не намери пулса. Какво толкова пък, в малките племена смъртта е такова обикновено явление като например мухите.
„Смъртта е най-древният спътник на човека“ — казваше се в Литанията. Науката също посвещаваше на този неизбежен завършек на проточилия се спектакъл немалко място. Съществуваха определени канони при срещата със смъртта. Тя предизвикваше страх, а страхът не биваше да съпровожда човека. Като се убеди в настъпилата смърт, Къмплейн автоматически изпълни стереотипния жест на отчаянието, както го бяха научили в детството му.
Мелър и Марапер се присъединиха към него. Свещеникът тихо хлипаше. Скоро церемонията и всички ритуални заклинания за Дългото Пътуване завършиха и те се върнаха, ако така може да се каже, в нормалното си състояние.
Сега стояха изплашени до труповете и напрегнато се гледаха един друг, но същевременно бяха страшно доволни от себе си. Вън както преди стоеше пълна тишина и само на всеобщата отпуснатост, настъпила след веселбата, бяха задължени, че досега не се появи никакъв любопитен човек. Постепенно у Къмплейн се върна способността да разсъждава.
— А какво стана със стража, който е издал плановете ти на Цилак? — запита той. — Скоро ще си имаме неприятности, свети отче, ако не побързаме да изчезнем оттук.
— Той вече не може да ни навреди никак, дори и да останем завинаги тук — каза свещеникът. — Освен да ни развали настроението. Изглежда плановете ми не са предадени нагоре и имаме доста време, преди да започнат да търсят Цилак — допълни той, като показа стража, довлечен от Мелър. — Подозирам, че е имал някаква своя цел, иначе не би се явил сам. Така май е най-добре за нас, Рой. Но, изглежда, ще ни се наложи да тръгваме веднага. Сега Кабините не са здравословно място за нас.
Свещеникът бързо се изправи, но не можа да овладее треперенето на краката си и отново седна. След минута отново се опита да стане, но този път много по-бавно.
— За човек с толкова хилаво телосложение добре се справи с ножа, нали? — изхили се той, като се обърна към художника.
После на лицето му се изписа известна загриженост.
— Ти още не си ми обяснил, свети отче, защо те гониха — напомни Мелър.
— За това още повече ценя своевременната ти помощ — вежливо отвърна свещеникът и тръгна към вратата.
Мелър с ръка загради изхода.
— Аз искам да знам в какво сте ме въвлекли — заяви той.
Марапер се изправи, но продължи да мълчи.
— Защо да не дойде с нас? — не издържа Къмплейн и нервно запита.
— А, това ли е — бавно произнесе художникът. — Вие напускате Кабините? Е, какво пък, желая ви успех, приятели. Надявам се да намерите това, което търсите. Аз предпочитам да си остана в безопасност и да продължа да рисувам картините си, но искрено ви благодаря за поканата.
— Ако забравим този дребен факт, че покана нямаше, аз напълно съм съгласен с тебе — забеляза Марапер. — Наистина, приятелю мой, ти току-що показа на какво си способен, а на мен са ми нужни хора на действието, но, уви, не цяла армия, а само няколко души.
Мелър се дръпна назад и Марапер, като хвана дръжката на вратата, в известна степен стана по-добър:
— Нашият живот и без това е достатъчно кратък, но този път ние сме ти задължени за него, приятелю. Връщай се при боите си и никому нито дума!
Той бързо закрачи по коридора и Къмплейн тръгна след него. Племето още бе потънало в сън. Минаха край един закъснял патрул, който бързаше към една от задните барикади, и край компания накичени с разноцветни парцали младежи и девойки, опитващи се да възкресят миналото веселие. С тези две изключения Кабините изглеждаха безлюдни.
Марапер рязко сви в един страничен коридор и се насочи към жилището си. Огледа се на прага, извади магнитен ключ, отвори вратата и просто наблъска вътре Къмплейн. Това бе обширно помещение, напълнено с различни вещи, трупани в продължение на целия му живот, хиляди измолени или дадени като подарък предмети, които след изчезването на Гигантите бяха останали безстопанствени. Интерес предизвикваха като талисмани, като остатъци на цивилизация, много по-богата и могъща, отколкото тяхната собствена. Ловецът заразглежда объркано странните предмети: фотоапарати, електрически вентилатори, книги, контакти, батерийки, нощни лампи, клетки за птици, вази, връзка ключове, две картини, нарисувани с масло, хартиена тръба, на която бе написано „Карта на Луната“, телефон-играчка, и накрая кошничка, пълна с бутилки, на етикета на които пишеше: „Шампанско“. Всички тези неща, не винаги придобити по честен път и нищо неструващи, бяха годни да задоволяват само любопитството.
— Стой тук, аз ще извикам и останалите трима заговорници — разпореди се Марапер и забърза към изхода. — После веднага тръгваме.
— А ако те те предадат като онзи страж?
— Няма да го направят. Сам ще се убедиш, когато ги видиш — рязко подхвърли Марапер. — Доверих се на стража само защото той забеляза, че от архива нещо беше изчезнало.
И той почука по книжката, скрита на гърдите му.
Свещеникът хлопна вратата и Къмплейн чу щракането на магнитната ключалка. Ако от тези грандиозни планове нищо не излезе, ще трябва да употреби доста усилия да обясни присъствието си тука, а най-вероятно го чака смърт на място за убийството на Цилак. Той чакаше напрегнато и нервно потъркваше изтръпналата подутина на ръката си. После се сети да я погледне. В дланта му се бе забила малка треска. Крачетата на масичката на Гуина никога не бяха достатъчно гладки…