В Кабините често използваха следната пословица: „Прави и не мисли.“ Поривистостта се считаше за признак на мъдростта, а щастливците винаги бяха действали в съответствие с първите си подбуди. Това бе единствено възможният принцип, тъй като при постоянния недостиг на възможности за някаква работа винаги имаше вероятност апатичното бездействие, така лишаващо от сили, да обхване цялото племе. Марапер бе специалист по използуване на всевъзможните традиции и сега, за да постигне целта си, прибягна до този неопровержим аргумент за мигновена мобилизация на останалите трима участници в експедицията. Те взеха разни пакети, навлякоха дрехите си и навъсено се повлякоха след него по коридорите, като в движение пъхаха в поясите си парализаторите. Малко бяха тези, които ги срещнаха по пътя, а от срещнатите никой не им обърна особено внимание — собствената навяваща скука умора след миналия празник ги занимаваше много повече. Марапер се спря пред вратата на своето жилище и се бръкна за ключа.
— Защо се спряхме? Започнем ли да се въртим наоколо, то ще ни хванат и разкъсат на парчета. Щом сме решили да вървим в Джунглата, да тръгваме веднага…
Марапер обърна подпухналото си лице към говорещия, но веднага го върна обратно, като не се унижи да стигне до обяснения. Вместо това разтвори вратата и повика:
— Рой, излез и се запознай със своите другари!
Както се полага на опитен и готов винаги за всичко ловец, Рой се появи на прага с парализатор в ръка и внимателно огледа тримата души, които се намираха до Марапер. Познаваше ги добре.
Първият беше Боб Фармър, който лениво подпираше ръцете си на двете секири, закрепени на пояса му. Вторият — Уентъдж, непрекъснато въртеше заострен стоманен прът. Третият — Рафъри, оценителят, имаше обичайния си неприятен поглед.
— Няма да напусна Кабините в подобна компания, Марапер — каза той уверено. — Ако тези са от най-добрите, които си намерил, то не разчитай на мен. Аз предполагах, че това ще бъде сериозна експедиция, а не просто една комедия.
Свещеникът издаде някакъв звук, напомнящ кукуригане, и тръгна напред, но Рафъри го блъсна и пръв се оказа срещу Къмплейн, а ръката му стоеше на дръжката на парализатора. Мустаците му помръдваха в опасна близост до лицето на ловеца.
— А, ето го и нашият прославен специалист по месото — съобщи той. — И защо ти така се държиш…
— Както искам, така се държа — отвърна Къмплейн. — Ти по-добре остави на мира тази играчка, иначе ще ти подпаля пръстите. Светият отец ми каза, че ще бъде експедиция, а не очистване на мръсотията на бардака.
— Това си е експедиция — прекъсна го свещеникът. Задъхваше се от злоба и обръщаше тресящото си лице ту към единия, ту към другия. — Всички вие, в името Господне, тръгвате с мен в Джунглата, дори да ми се наложи и труповете да ви мъкна. Дърдорковци празни, сами си плюете в муцуните, кретени безмозъчни, не си ли давате сметка, че не заслужавате дори собствения си поглед, а какво да кажем за моя. Взимайте парцалите си и тръгвайте, иначе ще извикам стражите.
Като заплаха това бе така идиотски, че Рафъри не сдържа истеричния си смях.
— Присъединих се към тебе, само и само да се избавя от такива говеда като Къмплейн — съобщи му той. — Е, какво пък, ти си ни предводител! Води ни, вожде наш!
— Щом така смяташ, то защо си губиш времето в разни глупави сцени? — ехидно се заинтересува Уентъдж.
— Защото съм заместник на шефа — късо отвърна Рафъри, — и мога да устройвам, каквито си сцени искам.
— Ти не си никакъв мой заместник, Ери — сряза го Марапер. — Аз ви водя сам и пред мен всички сте равни.
При тези думи Уентъдж злорадо се ухили, а Фармър каза:
— Ако сте престанали да се дъвчете, то може да тръгваме наистина, преди да са ни открили и пребили, а?
— Не бързай толкова — намеси се Къмплейн. — Аз все още не разбирам, какво търси тук оценителят? Защо не се занимава със своите задължения? Има си толкова приятно местенце. Защо трябва да го изоставя? Това не мога да го разбера. На негово място никога не бих се и мръднал.
— Защото мозъкът ти е по-малко, отколкото на жаба — изръмжа Рафъри и с цялото си тяло налетя на обтегнатите ръце на свещеника. — Всички ние си имаме причини да напуснем това загубило ума си племе, но моите причини са си моя лична работа.
— Защо ти, Къмплейн, толкова усложняваш нещата? — възкликна Уентъдж. — А ти самият защо идваш с нас? Аз съм напълно уверен, че нямам никакво желание да се намирам в едно общество с тебе!
Неочаквано между тях се вмъкна мечът на свещеника. Те видяха как побеляха пръстите му, които яростно стискаха дръжката.
— Аз съм свят човек — викна той, — но се кълна във всяка капка невинно пролята кръв в Кабините, че ще изпратя на Дълго Пътуване първия, който каже още една дума!
Те замряха в пълно мълчание, а ненавистта ги бе вкаменила.
— О, сладко, носещо мир острие — нежно прошепна свещеникът, но веднага каза с абсолютно нормален глас: — Рой, вземи това нещо — подаде му връхната си дреха — и се приведи в ред. Ърн, остави на мира парализатора; държиш се като момиченце, на което са подарили нова кукла. Успокойте се и да вървим, но само като сговорна дружина. Ние трябва да преминем и още една барикада, преди да навлезем в Джунглата, така че дръжте се за мен. Това няма да е така лесно.
Той затвори вратата към стаята, замислено погледна ключа, после го пъхна в джоба си и без да обръща внимание на останалите, закрачи по коридора. Те се поколебаха миг-два, но после го последваха. Марапер с каменно спокойствие напълно пренебрегваше присъствието им. Като стигнаха следващото кръстовище, завиха наляво и след още малко — отново наляво. Последният коридор водеше в къса задънена уличка, заградена накрая с мрежа. Там имаше дежурен страж и това съоръжение се наричаше странична барикада. Пазачът беше спокоен, но изглежда с усърдие се отнасяше към задълженията си. Седеше на един сандък, опрял брада на ръцете си, но щом петимата бегълци се появиха иззад ъгъла, мигновено скочи и насочи парализатора към тях.
— Аз ще съм щастлив, ако имах възможността да стрелям! — произнесе той ритуалната фраза за предупреждение.
— А аз да умра — доброжелателно отвърна Марапер. — Прибери оръжието си, Туемърс, ние не сме от Чуждите. Ти ми изглеждаш нещо изплашен.
— Стой на място, или ще стрелям! — това, че го нарекоха по име, не притъпи подозрителността на стража. — Какво търсите тук? Стойте и петимата!
Марапер дори не забави крачка, останалите волю-неволю вървяха напред, като се стараеха да не изостават. Къмплейн се заинтересува от сцената, макар и да не можеше да каже защо именно.
— Прекалено слабо ти е зрението за такава работа, приятелю — забеляза свещеникът. — Ще трябва да кажем на Цилак да те обследват. Това съм аз, Марапер, хранителят на твоята предизвикваща опасения психика, свещеникът, заедно с няколко добропорядъчни граждани. Ние нямаме днес кръв за тебе, момко.
— Аз мога да гръмна всекиго — войнствено заплаши Туемърс.
Той размахваше парализатора и същевременно отстъпваше с гръб към мрежестата решетка.
— Запази оръжието си за по-добри цели, макар и да не знам ще ти попадне ли нещо по-хубаво — продължи свещеникът. — Идваме с важна работа при тебе.
Докато си разменяха тези думи, Марапер нито за миг не прекъсна движението си и неусетно се оказа почти плътно до изправения страж. Нещастникът се колебаеше — другарите му бяха далече и нямаше да го чуят, ако вика, освен това една лъжлива тревога означаваше бой с камшици, а на него така му се искаше да си запази скромното положение. Тези няколко мига колебание се оказаха съдбоносни. Свещеникът беше съвсем близо. Мигновено измъкна изпод плаща късия си меч и с енергично изсумтяване го заби в корема на пазача. После ловко подхвана прегънатото тяло. Когато ръцете на Туемърс започнаха безсилно да удрят гърба му, той отново го прободе, но този път с явно удоволствие.
— Отлична работа, свети отче — оцени Уентъдж — И аз не бих го направил така добре.
— Маестро! — съгласи се с уважение в гласа Рафъри. — Приятно е да видиш свещеник, който така успешно претворява същността на учението си в реалния живот.
— Също ми е приятно да слушам похвалите, но не говорете така високо — изръмжа Марапер, — иначе тези кучета ще вдигнат тревога. Фармър, вземи го.
Тялото бе прехвърлено на гърба на Фармър, който беше с една глава по-висок от останалите и най-подхождаше за тази цел. Марапер небрежно изтри острието в куртката на Къмплейн, скри меча и започна с интерес да разглежда решетката. От един бездънен джоб извади секачки и преряза проводника, който държеше портата затворена. Дръпна дръжката, вратичката поддаде, но само два-три сантиметра и повече не мръдна. Свещеникът започна да се сражава с нея, като я дърпаше насам-натам, но безрезултатно.
— Дай на мен — каза Къмплейн.
Задърпа с всички сили и портата като заскърца с отдавна ръждясалите си панти, неочаквано се отвори. Точно след нея в пода се намираше някакъв люк.
— Това скърцане май ще изплаши всички стражи в Кабините — каза Фармър и с интерес заизучава надписа: „Викане на асансьора“, поставен непосредствено до шахтата. — И какво ще последва, свети отче?
— Най-напред хвърли тук тялото — разпореди се Марапер, — но по-бързо де.
Тялото незабавно бе хвърлено в слепия отвор и след минута те с удоволствие чуха тъп удар.
— Кошмар! — радостно произнесе Уентъдж.
— Още е топличък — прошепна Марапер. — Надявам се, че можем да пропуснем погребалния ритуал, ако сами искаме да останем живи. А сега, деца мои, не се бойте, този мрачен и тъмен отвор е дело на човешка ръка. Някога, както ми се струва, в него се е движило нещо като машина. Ние ще последваме тялото на Туемърс, но, разбира се, не с такава скорост.
В центъра на шахтата висяха различни кабели. Свещеникът се хвана за тях и внимателно се спусна на по-ниското ниво. Под краката му зееше бездна. Застана на един тесен праг, хвана се с една ръка за мрежата, а с другата извади резачката. Необходимо му бе известно време да направи в преградата достатъчно голям отвор, през който да се провре. Останалите, един след друг, минаха същия път. Къмплейн тръгна последен. Спусна се по кабелите и се прости с Кабините с лишено от сантименталност пожелание.
Събраха се и петимата — мълчаливо се сбиха в плътна купчина. Сега се намираха на чужда територия, но навсякъде водораслите бяха едни и същи. Като се надигна на пръсти, Марапер внимателно и грижливо затвори вратата зад тях и се заоглежда, като едновременно обтягаше и поправяше плаща си.
— Струва ми се събитията засега са достатъчно — съобщи той. — Освен ако вие не се каните да възобновите дискусията по въпросите на ръководството.
— Тази работа никога не е изисквала пояснения — заяви Къмплейн и погледна Рафъри.
— Не се опитвай да ме провокираш — каза оценителят. — Ще следвам вожда ни и ще насека на парчета всеки, който се опита да ми попречи.
— Ние ще си имаме достатъчно грижи в тази местност, и това ще успокои ненаситните стремежи — съобщи Уентъдж с тон на проповедник, после протегна ръка към очакващата ги стена от водорасли. — Казано ни бе да престанем с караниците и да си пазим мечовете за враговете.
Макар и неохотно, но трябваше да признаят правотата му.
Марапер обтегна плаща си и внимателно го разгледа. На страните му имаше засъхнали капки кръв.
— А сега ще отидем да поспим — заяви той. — Ние ще разбием вратата на първото попаднало ни помещение и ще се разположим там. Така ще прекараме нощта. В коридора прекалено ще се забелязваме, а в стаята може да оставим часови и да спим спокойно.
— Не е ли най-добре още преди съня да се отдалечим от Кабините колкото се може повече? — запита Къмплейн.
— Ако нещо съветвам, то е най-доброто — каза Марапер. — Мислите ли, че някой от онези лениви лешояди ще рискува мръсната си шия, като тръгне по непознатата територия, където така лесно може да се попадне на засада? Аз няма да изморявам езика си, като отговарям на идиотските ви въпроси, ще кажа ясно и кратко: длъжни сте да правите това, което ви заповядам. Именно на това е основано единството, а без единство ние сме нищо. Нека твърдо се придържаме към този принцип и тогава всичко ще преодолеем. Рой? Ърн? Уентъдж? Фармър?
Свещеникът по ред се вглеждаше във всеки един, сякаш проверяваше дали всички са на мястото си. Под погледа му те присвиваха очите си като четири сънени сови.
— Ние вече приехме тези условия — нетърпеливо забеляза Фармър. — Какво повече искаш от нас? Да ти целуваме и подметките ли?
Независимо, че по този начин изказа общото мнение, останалите трима започнаха да мърморят против него. По-леко им беше да стоварват раздразнението си на него, отколкото на свещеника.
— Подметките ми ще целуваш само когато заслужиш правото си на тази награда — заяви Марапер. — Надявам се, че не само ще започнете да ме слушате без дискусии, но ще прекратите и взаимните си спречквания. Не разчитайте, че ще ви дразня самолюбието или други подобни глупости. Не искам промени в догмите на Науката. Ако ни се наложи да се отправим в Дългото Пътуване, то ще го направим по най-правилния начин. Но не може да си позволим постоянни разпри и кавги — хубавите времена в Кабините свършиха безвъзвратно. Някои от опасностите, които ще срещнем, са ни известни: мутанти, Чуждите, други племена и, накрая, странните хора от Носа. Но не се съмнявам никак, че ни очакват и опасности, за които нямаме никакво понятие. Ако изпитвате неприязън към някого от спътниците си, запазете това чувство за неизвестното, което ще срещнем. Ще ни се наложи! — Марапер ги изгледа изучаващо. — Закълнете се! — заповяда той.
— Всичко това е така мило — избърбори Уентъдж. — Съгласен съм, разбира се, но това означава, че напълно се отказваме от собствената си личност. Ако ти го очакваш от нас, то и ние очакваме нещо от тебе, Марапер. Да прекратиш най-после това дърдорене. Чисто и просто ни кажи в какво се заключава работата и ние ще знаем какво се иска от нас, но ни избави да слушаме тези твои нравоучения.
— Напълно правилно — бързо добави Фармър, преди да се разгори нова дискусия. — Господи, да се закълнем и да свърнем в страничния коридор.
Те се съгласиха да пренебрегнат правото си на ругатни и след свещеника започнаха да се промъкват през преплетените растения. Марапер в движение извади от бездънните си джобове огромна връзка магнитни ключове. Само след няколко метра се натъкнаха на първата врата.
Спряха се и духовникът се зае да изпробва ключовете един след друг. Къмплейн премина напред и миг по-късно те чуха гласа му:
— Тук вратата е изкъртена! — викна той. — Сигурно е минало друго племе. Ние ще си спестим грижите, ако се приберем тука.
Останалите дойдоха при него, като се промушваха през шумящите водорасли. Вратата бе отворена около половин пръст. Те с тревога се вгледаха в нея. Всяка врата бе неизвестен път в неизвестното. Още помнеха разкази за затаена смърт зад такива сякаш затворени врати и този страх бе заложен от ранното им детство.
Като вдигна парализатора, Рафъри ритна вратата с крак. Тя се разтвори и настъпи пълна тишина. Стаята бе съвсем тъмна. Изглежда източникът на светлина бе унищожен още в незапомнените времена. Ако стаята беше осветена, водораслите в гонитбата си за светлина биха пробили вратата, но в тъмните кътчета не обичаха да се вмъкват повече от хората.
— Тук има само плъхове — каза Къмплейн и задиша свободно. — Влизай, Рафъри, какво още чакаш?
Без да каже нито дума, Рафъри извади джобното си фенерче и го запали. Тръгна пръв, останалите се тълпяха след него. Помещението се оказа много голямо — осем на шест крачки — и напълно празно. Неравното светло петно захващаше части от тавана, горните стени и пода, покрит с разбита мебел. Кресла, столове, маси, измъкнати чекмеджета носеха още следите на мощни удари със секира. Леките на вид метални стелажи бяха нагънати и се въргаляха в праха. Петимата мъже се спряха на прага и внимателно се вглеждаха, като се опитваха да преценят преди колко време е станал този варварски акт, който сякаш се усещаше и във въздуха, тъй като разрушението за разлика от съзиданието преживява тези, които са го извършили.
— Тук може да се спи — отбеляза късо Марапер. — Рой, погледни в онази врата, ей там.
Посочената врата бе отворена наполовина. Като заобиколи останките на масата, Къмплейн я блъсна. Показа се малка баня, където също цареше духът на разрушението. Порцелановата раковина бе разцепена на две, а тръбите на водопровода — изтръгнати от стената, по която още се виждаха потоците стара ръжда. Тук вода не бе текла отдавна. Къмплейн разглеждаше помещението, когато мръснобяла мишка неочаквано изскочи от тръбата, профуча по пода, избяга от ритника на Фармър и се скри в гъсталака водорасли.
— Достатъчно — реши Марапер. — Сега ще похапнем, а после ще хвърлим чоп кой да ни пази през нощта.
Те ядяха, като грижовно използуваха взетите запаси и обсъждаха на висок глас темата за рационалността на дежурството. Понеже Къмплейн и Фармър го смятаха за естествено, а Рафъри и Уентъдж — за излишно, мненията се разделиха поравно, защото свещеникът не си даде труд да разреши спора. Той мълчаливо дъвчеше, после изтри грижливо с кърпа яките си ръце и все още преглъщайки, каза:
— Рафъри, ти ще бъдеш дежурен пръв, Уентъдж — втори, така че ще получите възможност да докажете правотата си. По време на следващия сън ще дежурят Фармър и Къмплейн.
— Ти каза, че ще хвърляме чоп — подозрително произнесе Уентъдж.
— Размислих.
Каза го така небрежно, че Рафъри недоволно се приготви за атака.
— Предполагам, че ти, свети отче, никога няма да бъдеш часови — подхвърли той.
Марапер разпери широко ръцете си и на едрото му лице се изписа детска наивност.
— Деца мои, вашият духовник и така ви пази през цялото време, както на сън, така и наяве. — После неочаквано промени темата, като извади изпод плаща си някакъв кръгъл предмет. — С помощта на това приспособление — съобщи той, — от което така предвидливо избавих Цилак, ние можем научно да установим времето на дежурствата, така че нито един от вас да не се преумори повече от другите. Виждате ли, на едната си страна това нещо има кръг с цифри и три стрелки. Нарича се часовник, измерва времето, а също и времето на дежурствата. Направили са ги Гигантите, а това означава, че и те са имали работа с безумците и Чуждите.
Къмплейн, Фармър и Уентъдж ги заразглеждаха с интерес. Рафъри, който вече се бе сблъсквал с такива предмети в качеството си на оценител, седеше с безразличен вид. Свещеникът отново докопа своята собственост и започна да върти един винт, поставен в страната на предмета.
— Правя го с цел да работят — обясни той. — От трите стрелки, тази, тънката, се движи прекалено бързо и ние няма да й обръщаме внимание. Двете дебели се местят с различна скорост, но нас ще ни интересува тази най-малката. Виждате ли, тя сега показва цифрата осем. Ърн, ти ще дежуриш, докато стрелката не стигне цифрата девет и тогава ще събудиш Уентъдж. А ти, Уентъдж, когато стрелката посочи десет, ще ни събудиш и ние ще продължим пътя си. Ясно ли е?
— Накъде ще вървим? — замърмори Уентъдж.
— За това ще говорим, когато се наспим — важно произнесе Марапер. — Сега сънят е най-важното. Събудете ме, ако забележите нещо пред вратата, но без излишна паника. Аз лесно се ядосвам, когато ми развалят съня.
Той се разположи в ъгъла, като блъсна настрани едно счупено кресло, което му пречеше, и започна да се готви за сън. Без да се колебаят, всички последваха примера му, само Рафъри го гледаше с неприязън. Всички вече лежаха на пода, когато Уентъдж нерешително каза:
— Отче, Марапер… — в гласа му прозвуча молба. — Не би ли могъл да се помолиш за целостта на кожата ни?
— Прекалено съм изморен, че да се грижа за целостта на нечия кожа — отвърна Марапер.
— Поне една кратичка молитва, свети отче.
— Е, както ти е угодно. Деца мои, пространство за нашето „аз“, да се помолим.
Така лежейки на пода, той започна молитвата. Отначало в думите му нямаше особена сила, но с идването на вдъхновението го обхвана повече страстност.
— О, Съзнание, ето ни нас, недостойните, да бъдем семена Твои, ибо греховете ни са много и не се опитваме да ги отритнем от себе си, макар това да е нашият дълг. Ние сме бедни и животът ни е оскъден, но докато те притежаваме Тебе, не сме лишени от надежда. О, Съзнание, стани бдителен страж на петте плоски съдчета наши, понеже сега надеждата ни е по-нужна на нас, гребците, отколкото на онези, останали в спокойствието, и затова в нас има повече място за Тебе. И понеже ние знаем, че щом Ти изчезнеш, появява се Твоят враг, подсъзнанието, то позволи ни да вярваме, че мислите наши ще се обръщат само към Тебе. Направи краката ни бързи, ръцете силни, погледът остър и гневът ни — яростен, така че да победим и унищожим тези, които се осмелят да ни пречат. Позволи ни да ги надвием и да ги поразим! Позволи ни да разпръснем червата им по целия кораб! Позволи ни да стигнем крайната цел, пълни с Тебе и верни само на Тебе. Позволи ни Твоята искра да гори в нас, докато не ни надвият нашите врагове и не дойде времето да потегляме на Дългото Пътуване…
Подсилвайки молитвата, свещеникът се изправи, седна и възнесе ръцете си нагоре — това движение всички повториха, — а малко преди края разтърси рамене и в съответствие с ритуала, прекара пръст през гърлото си.
— А сега, млъквайте — завърши той и се намести в ъгъла си.
Къмплейн лежеше притиснал гръб до стената, а под главата си бе сложил чантата. Обикновено лесно заспиваше, като звяр, прескачайки състоянието на дрямка между съня и бодърстването, но в това непривично обкръжение само бе затворил очи и се опитваше да разсъждава. Мислите му естествено бяха само обобщени фрази: празният матрак на Гуина, Марапер, който победно се извисява над трупа на Цилак, Мелър и мишката, изскочила между пръстите му, решетката на Барикадата, стражът Туемърс, падащ безсилно в ръцете на свещеника… Тези картини ги свързваше само това, че се отнасяха до това, което вече беше, а бъдещето не поражда никакви образи.
Сега той се стремеше към някаква неизвестна цел, навлизаше в мрака, за който му бе разказвала и от който така се страхуваше майка му. Той не направи никакви изводи, не загуби време за предположения, напротив, нещо като надежда се събуди в него, в съответствие с известната теза, гласяща: „Дяволът, който ти не познаваш още, може да победи този, който ти е познат.“
Преди да заспи, той още можеше да вижда осветяваната слабо от коридора стая и вековните гъсталаци в цепнатината на полуотворената врата. В постоянната и безветрена задуха се чуваше непрекъснатият шум на водораслите, а понякога долиташе тих трясък, когато някое семе падаше на пода. Растенията така бързо растяха, че когато Къмплейн се събуди, младите стръкове бяха с десетина сантиметра по-високи, а старите се бяха натрупали като преграда пред вратата. Скоро и те, и другите ще бъдат унищожени от тъмнината. И все пак, наблюдавайки постоянно тази вълна, той не разбираше колко много тя напомня човешкия живот.
— А ти хъркаш, свети отче — дружелюбно отбеляза Рафъри, когато с началото на новата видимост седнаха да закусват.
Отношенията им бяха претърпели някакви незабележими изменения, сякаш по време на съня им бе подействала някаква невидима магическа сила. Чувството, че са бегълци, преситени от живота в Кабините, бе изчезнало някъде. Бегълци бяха и си оставаха, но само в смисъла, че като всички мъже и те се стремяха да избягат; но на първо място усещаха връзката, която ги обединяваше и противопоставяше на останалия свят. Дежурството се отрази благотворно на душевното състояние на Рафъри, който сега изглеждаше тих и се държеше почти послушно. От петимата изглежда само Уентъдж не бе изпитал някакви промени.
Характерът му постепенно се подлагаше на разрушителното въздействие на самотата и самоунижението. Можеше или да бъде убит, или напълно да бъде сломен.
— През тази видимост трябва да се отдалечим колкото се може повече — каза Марапер. — В следващия сън-видимост ще бъде както винаги тъмно, а да се пътешества в подобно време не се препоръчва, тъй като фенерчетата могат да ни издадат. Но преди да потеглим, бих искал да опиша нашите планове, а за това ще е нужно да кажа нещо за кораба.
И като не преставаше да се прозява, той се усмихна и ги обходи с погледа си.
— Така, да започнем с факта, че се намираме на кораб. Съгласни ли сте?
Настойчивият му поглед накара всеки да даде някакъв отговор. При Фармър това беше „разбира се“, Уентъдж просто изръмжа, сякаш не отдаваше особено значение на въпроса, Рафъри махна безразлично с ръка, докато Къмплейн каза — „не“. Марапер живо се заинтересува от това „не“.
— Най-добре ще бъде, ако ти бързо загрееш всичко, Рой — каза той. — Отначало фактите. Слушай внимателно и се отнеси към това с пълна сериозност, тъй като проявата на войнствена глупост може да предизвика моя гняв, а това да свърши зле за всички ни.
Той започна да се разхожда между изпотрошената мебел и от цялото му масивно тяло се излъчваше авторитет.
— Така значи, Рой, запомни едно нещо: да не си на кораба, е право противоположно на това, да си на него. Ние знаем какво е това — да си на кораба, и затова смятаме, че съществува само кораб. Но съществуват и други места, множество на брой, огромни и най-разнообразни, които не се явяват кораб. Това знам от записите на Гигантите. Корабът е бил построен от тях за някаква само на тях известна цел, която, поне засега, е скрита за нас.
— Това вече сме го слушали и в Кабините — отбеляза мрачно Къмплейн. — Нека допуснем, Марапер, че аз ти повярвам. И какво от това? Кораб или свят, нима за нас има някаква разлика?
— Ето това ти не разбираш. Погледни тук — като каза това свещеникът се наведе, сграбчи няколко водорасли и започна с тях да маха пред лицето на Къмплейн. — Ето нещо естествено, нещо, което расте само — каза той.
Марапер скочи, отиде в банята и ритна така порцелановия умивалник, че се чу приятен звън.
— Това е направено изкуствено — продължи свещеникът. — Разбираш ли сега? Корабът е изкуствено съоръжение, а светът — естествено. Ние сме естествени същества и истинският ни дом не е този кораб, построен от Гигантите.
— Но дори и да е така… — започна Къмплейн.
— Именно така е. Всичко е именно така — доказателствата са навсякъде около нас: коридорите, стените, стаите — изкуствени са, но ти така си свикнал с тях, че не го забелязваш.
— Това, че не го забелязва, не е важно — каза Фармър. — То няма никакво значение.
— Това го виждам — гневно възрази Къмплейн. — Само не мога да си го обясня.
— Добре де, стой тихо и мисли, а ние през това време ще продължим — каза Марапер. — Аз съм прочел много книги и знам истината. Гигантите са построили кораба с някаква конкретна цел. Из пътя тази цел е била загубена, а самите Гиганти са измрели. Останал е само корабът.
Той престана да се разхожда и се подпря на стената, като подложи челото си за опора, а когато продължи с обяснението, изглежда приказваше само на себе си.
— Останал е само корабът, а в него, като в капан, цялото племе човешко. Станала е някаква катастрофа, нещо страшно и са ни изоставили на собствената ни съдба. Това е проклятието, което ни е връхлетяло за някакъв ужасен грях, извършен от прадедите ни…
— Това дърдорене не струва и счупен грош — с раздразнение се намеси Уентъдж. — Опитай се най-после да забравиш, че си свещеник, Марапер. Всичко това няма никакво отношение към нашата бъдеща съдба.
— Има, и то огромно — възрази Марапер.
Лицето му стана печално, той пъхна ръце в джобовете си, но веднага извади едната и си забърка по зъбите.
— Що се отнася до мен, основно ме интересува теологичната страна на въпроса. Що се отнася до вас, то е важен фактът, че някога корабът е тръгнал за някъде. И това, че е тръгнал, е по-важно от самия кораб, защото именно там ние трябва да се намираме всъщност. Там е нашето истинско място. В тези неща няма нищо тайнствено, освен за малоумните. Тайната е в следното: защо крият от нас, къде се намираме сега? Какво става всъщност зад гърбовете ни?
— Май нещо някъде се е счупило — побърза да предположи Уентъдж. — Аз винаги съм казвал, че нещо не е станало както трябва.
— Не смей да приказваш такива неща в мое присъствие — процеди презрително свещеникът.
Стори му се, че известно съгласие с възгледите на Уентъдж може да отслаби авторитета и положението му.
— Заговор. Против нас се плетат разни интриги. Пилотът или капитанът на този кораб някъде са се скрили и ние се носим в далечината под ръководството му, не осъзнавайки, че въобще пътешестваме и не знаем целта на пътешествието. Този капитан е някакъв полудял човек, който се крие от всички, а върху нас е паднало наказанието за греховете на дедите ни.
На Къмплейн всичко това се струваше поразително и неправдоподобно, дори още по-неправдоподобно, отколкото мисълта, че се намират на движещ се кораб. Но приемането на една мисъл повличаше след себе си приемането и на друга. Затова запази мълчание. Зашемети го нахлулото усещане на нестабилност. Като погледна останалите, не забеляза да възприемат с ентусиазъм възгледите на свещеника. Фармър иронично се подсмиваше, лицето на Уентъдж изразяваше привичното си неудоволствие, а Рафъри нетърпеливо дърпаше мустаците си.
— Планът ми е следният — изрече Марапер. — За съжаление, осъществяването му е свързано с вашата помощ. Ние трябва да намерим този капитан, като открием мястото, където се крие. Сигурно си е оборудвал надеждно убежище, но нито едни, дори и по най-здравия начин заключени врати, не са препятствие за нас. А щом го намерим — убиваме го и захващаме властта над кораба.
— И какво ще правим с кораба, когато го завладеем? — поинтересува се Фармър с тон, който явно се опитваше да погаси прекаления ентусиазъм на Марапер.
Но свещеникът само за миг изглеждаше объркан.
— Ще намерим някаква цел — каза той. — Нюанси от този род оставете на мен.
— Къде всъщност ще търсим този капитан? — поиска да разбере Рафъри.
Вместо отговор свещеникът разтвори наметалото си, пъхна ръка под расото и небрежно размаха книгата, която Къмплейн вече беше виждал. Натика показалеца си в заглавието, но това не направи впечатление на никого, тъй като само Рафъри умееше да чете, и то на срички, без да успява да гради думи от тях.
Като прибра книгата, Марапер милостиво обясни, че се нарича „Схема на електрическите комуникации на звездния кораб“. Каза — а това бе още един повод да се похвали — по какъв начин книгата е попаднала в негово разпореждане. Тя била в онзи склад, в който стражите на Цилак намерили кутиите с бои, и била хвърлена в купчината предмети, за които е трябвало да се произнесе инспекцията на Съвета. Марапер я забелязал и като разбрал важността й, я пъхнал в джоба си. Но го хванал един от стражите. Мълчанието на този крайно лоялен човек можело да се купи само с обещанието, че ще тръгне заедно с Марапер и ще си поделят властта.
— Това ли бе стражът, който Мелър уби до вратата на моята стая? — поинтересува се Къмплейн.
— Същият — каза свещеникът и автоматически направи жест за съжаление. — Но когато размислил както следва над всичко, е решил, че повече полза ще извлече, ако съобщи за намеренията ми на Цилак.
— Кой знае, може и да е бил прав — ядно забеляза Рафъри.
Свещеникът се направи, че не е чул това изказване, отвори книгата и разгъна един чертеж, като натисна с ръка непокорната хартия.
— Ето, така изглежда ключът към нашето общо дело — заяви той с дълбока убеденост. — Това е планът на кораба.
Но за свое най-голямо съжаление му се наложи да прекъсне монолога си, тъй като на останалите това понятие беше напълно неизвестно.
Този път Къмплейн имаше преимущество пред Уентъдж, тъй като много бързо съобрази за какво е нужен планът, а преди всичко разбра как по двумерно изображение може да се съди за триизмерен предмет, при това такъв огромен като кораба. Докато на Уентъдж не бяха помогнали и направените почти в естествена големина рисунки на Мелър. В края на краищата реши, че трябва да се съгласи с факта, който не възприемаше, точно както Къмплейн се съгласи със съществуването на кораба, макар и да не виждаше за това разумни доказателства.
— Досега още никой не е разполагал с такъв точен план на кораба — поучаваше ги Марапер. — Щастие е, че ми попадна в ръцете. Озбърт Бергъс знаеше много за кораба, но в съвършенство познаваше само областта на Кърмовата Стълба и част от Джунглата.
Планът показваше ясно, че корабът има формата на изтеглено яйце, по-широко в средата и затъпено в двата си края. Вътрешността му имаше осемстотин и четири секции, приличащи на монети в напречното си сечение. Повечето от тях (с изключение на няколко, разположени по краищата) се състояха от по три концентрични етажа: горен, среден и долен. По тях минаваха коридорите, съединяващи се един друг с асансьори и стълби, а по коридорите се намираха жилищните помещения, сред които имаше и огромни — по цял етаж. Всички секции се съединяваха с общ коридор, минаващ по централната ос на кораба — Главния коридор. Но съществуваха и отделни връзки между коридорите на различните секции, а също и на различните етажи. Единият край на кораба бе отбелязан с отчетлив надпис „Машинна зала“, а другият — „Кормилна зала“. На това място Марапер тикна показалеца си.
— Ето къде ще намерим капитана — изрече той. — Който се намира там, управлява кораба. Там ще отидем!
— Благодарение на този план, това ще бъде лесно като детска забава — каза Рафъри и потри доволно ръце. — Трябва да се движим единствено по Главния коридор. Може би да те слушаме, Марапер, не е чак толкова голям идиотизъм, а?
— Това няма да е така лесно — възрази Къмплейн. — Ти всички видимости си прекарал на топличко в Кабините и съвсем не познаваш условията извън тях. Главният коридор е добре познат на ловците, но за разлика от останалите той не води никъде.
— Макар и да формулираш възгледите си по наивен начин, Рой, но тук си прав — съгласи се Марапер. — В тази книга намерих обяснение защо той не води до никъде. Ето какво е: около Главния коридор са разположени аварийните врати. Всяка секция е така направена, че в случай на опасност мигновено да се изолира от останалите.
Той се зае да прелиства страниците с чертежите.
— Дори и аз не всичко разбирам, но като че ли е достатъчно ясно — станала е някаква авария, пожар или нещо подобно, и от тогава Главният коридор е затворен завинаги.
— Заради това при движение през водораслите е така трудно да се отиде някъде — допълни Фармър. — Ние просто се въртим в кръг. Остава ни единствено да намерим допълнителните входове, които още са отворени, и да ги използуваме. А това значи дълго време да бродим из гъсталаците, а не да вървим направо.
— По този въпрос ти ще получиш подробна инструкция. Благодаря — каза кратко свещеникът. — И понеже виждам колко сте ми умни, то без повече мъдрувания можем да потеглим на път. Вдигни на гърба си онзи денк, Фармър, и върви начело.
Те послушно се изправиха. Зад вратата ги очакваше негостоприемната Джунгла.
— Но за да стигнем до кърмата, ние трябва да преминем през територията на Носарите — забеляза Къмплейн.
— Изплаши ли се? — ехидно подметна Уентъдж.
— Да, Пробита Бърно, изплаших се.
Уентъдж злобно се изплю и се обърна, но бе така увлечен, че не реагира остро на противното му прозвище.
Мълчаливо си пробиваха път през гъсталаците, като се придвижваха бавно и уморително. Самотен ловец можеше да се движи из Джунглата, като раздалечава стеблата и се държи близо до стената. Но сега не можеха да използуват този способ, защото разместените растения удряха идващите отзад. Това можеше да се избегне, ако разстоянието между тях бе по-голямо, но те инстинктивно се държаха един за друг и нито се откъсваха напред, нито изоставаха. За придвижването близо до стената им пречеше само едно: на това място слоят на покритите с хитинова обвивка семена бе по-дебел, тъй като след удара си в стената, падаха в близост до нея и всяка стъпка предизвикваше силно тряскане. Тренираното ухо на Къмплейн безгрешно отбелязваше този факт: изобилието на семената, които бяха любима храна на дивите свине и кучета, безпогрешно показваше присъствието им в този район. Но засега много повече им досаждаха облаците мухи, които непрекъснато бръмчаха край ушите им. Рафъри вървеше напред и сечеше водораслите. Всеки път, вдигайки секирата, той я прекарваше в опасна близост до главата си и така се опитваше да прогони наглите насекоми.
Първото допълнително съединение между секциите откриха сравнително лесно. Намираше се в къс страничен коридор и се състоеше от две отделни метални врати, сега леко открехнати. Би трябвало да осигуряват възможност за преминаване от един в друг коридор, но сега цялото пространство между тях бе запълнено с растителност. На първата врата висеше надпис „Секция 61“, а на втората — „Секция 60“. Марапер доволно се изхили, но бе така горещо, че избягна да се впусне в коментари. Къмплейн по време на ловуванията си не един път се бе натъквал на подобни съединения, виждал бе такива надписи, но тогава те не означаваха нищо за него. Сега се опита да коригира предишния си опит с концепцията за движещия се кораб, но това бе така умозрително, че не ставаше за логически анализ.
В „Секция 60“ срещнаха други хора. Първи вървеше Фармър и със стоическо упорство разчистваше пътя, когато неочаквано се отвори една излизаща в коридора врата.
Такива врати винаги означаваха опасност. В подобни случаи се събираха вкупом и ги отминаваха едновременно, но този път погледнаха и видяха вътре една старица. Тя лежеше гола на пода, а до нея спеше завързана с връв овца.
Жената бе така обърната, че те успяха с най-големи подробности да разгледат лявото й ухо. В резултат на някаква странна болест то така се бе разраснало, че като огромна гъба се показваше от редките й сиви коси. Цветът му бе пронизително розов и контрастираше по странен начин с бледото й лице. Тя бавно извърна глава и ги загледа с гуреливите си очи. Веднага, без да измени израза на лицето си, започна глухо да ридае. Тогава Къмплейн забеляза, че другото й ухо е напълно нормално.
Овцата се събуди, побягна до обтягане на връвта, като блееше от страх, и започна да се дърпа. Преди петимата да успеят да минат край вратата, от задната стая изскочиха двама мъже, разтревожени от виковете, и безсилно се спряха до виещата старица.
— Те няма нищо да ни направят — с облекчение забеляза Фармър.
Това беше очевидно. Тези двамата бяха старци, на които годините ги бяха накарали да се прегърбят. Единият се бе приближил плътно до Дългото Пътуване, докато другият — страшно слаб и без ръка, изгубена изглежда в някоя схватка с ножове — бе малко по-млад.
— Трябва да ги убием — заяви Уентъдж и едната половина на лицето му просия. — И да започнем с тази кошмарна вещица.
Като чу тези думи, старицата престана да вие.
— Пространство за вашите „аз“ — каза бързо тя. — Зараза да връхлети на очите ви, ако се осмелите да ни докоснете, а проклятието, което виси над вас, да падне на главите ви…
— Пространство за твоето ухо, лейди — мрачно се усмихна Марапер. — Да вървим, герои мои, няма смисъл да се задържаме. По-бързо де, преди виковете на тази идиотка да привлекат нещо по-опасно.
Отново се гмурнаха във водораслите. Тримата обитатели на стаята ги гледаха неподвижно. Може би представляваха остатък от някое племе от Джунглата, но по-правдоподобно изглеждаше да са просто бегълци, които с труд си осигуряваха препитанието в тази дупка. От този миг нататък пътешествениците все по-често намираха следи на други мутанти или отшелници. На отделни места гъсталаците бяха отъпкани, което безспорно облекчаваше пътя им, но напрежението непрекъснато да бъдат готови за бой им причиняваше значително повече неудобства. Но нито веднъж не ги нападнаха.
Следващият допълнителен преход между секциите се оказа затворен. Не успяха да помръднат стоманените идеално залепени врати, независимо от съвместните си усилия.
— Трябва да има някакъв начин да ги отворим — гневно изрече Рафъри.
— Кажи на монаха да се порови в дяволската си книга — посъветва Уентъдж. — Що се отнася до мен, аз ще започна да обядвам.
Марапер искаше веднага да продължи нататък, но останалите се присъединиха към Уентъдж и мълчаливо задъвкаха.
— А какво ще стане, ако се окажем в секция, в която всички врати са затворени като тази? — поинтересува се Къмплейн.
— Изключено е — заяви важно Марапер. — В такъв случай ние никога не бихме чули нищо за Носарите. Сигурно има път — и то не един, — водещ в онези райони. Трябва само да преминем на друг етаж и да потърсим.
В края на краищата те намериха проход в „Секция 59“, а после с поразително бързина — в „Секция 58“. Но времето минаваше. Настъпваше тъмният сън-видимост и отново ги обхвана тревога.
— Забелязахте ли нещо любопитно? — неочаквано запита Къмплейн.
В тази минута той водеше групата и тялото му бе обляно в собствената пот и сока на водораслите.
— Видът на водораслите е друг.
Това беше истина. Гъвкавите млади стебла бяха станали месести и не така здрави. Имаше по-малко листа, затова пък се срещаха по-често восъкообразните зеленикави цветове. И почвата под краката им се измени. Обикновено тя бе слегната и плътна, пронизана от гъста мрежа корени, които изсмукваха всяка капка влага, а сега бе станала мека и при всяка крачка избиваше влага, а самите растения бяха по-тъмни.
Колкото повече се придвижваха напред, толкова по-забележими ставаха различията. Скоро започнаха да вървят през блато. Минаха през храсталаците на огромни домати и край някакви други растения, обсипани с плодове, които не познаваха. Сред явно слабеещите водорасли все повече попадаха нови видове растения. Тези неочаквани промени ги накараха да се разтревожат. Но независимо от това, в страх пред настъпващата тъмнина, Марапер заповяда да спрат за почивка. Той се вмъкна в едно помещение, на което вратата отдавна е била изкъртена.
Стаята бе пълна с ролки на плътна материя с много сложни рисунки. Светлината на фенерчето на Фармър обезпокои неизброимо число молци, които с труд се раздвижиха по топовете плат. Рисунките изчезнаха веднага, но затова пък се появиха безброй проядени дупки. Насекомите кръжаха така из помещението, че хората се чувстваха като попаднали в центъра на пясъчна буря.
Някакво огромно насекомо се насочи право в лицето на Къмплейн и го накара да се дръпне настрани. За миг изпита странно усещане, което и по-късно му се наложи да изпита и да си припомни — макар и насекомото да прелетя край ухото му, в него се появи впечатлението, че то е попаднало право в главата му.
Разбира се, това беше халюцинация, но усещаше, че насекомите по странен начин изпълват мозъка му. Това усещане изчезна така внезапно, както се бе появило.
— Ако се съди по всичко това, тук няма начин да заспим — каза той с неудоволствие.
Тръгнаха нататък. Следващите отворени врати, които успяха да намерят, водеха в помещение, идеално приспособено да разположат лагера си. Преди тук е имало някаква работилница и обширната стая беше запълнена с мотори, стругове и разна друга машинария, нямаща, от тяхна гледна точка, никакъв смисъл. От един кран, който не позволяваше да бъде затворен, течеше тънка струйка вода, стичаше се в мивката, а оттам в намиращата се в дълбините на пода огромна кухина за събиране на отпадъци. Въпреки че бяха порядъчно изморени, те се умиха, напиха и хапнаха от своите запаси.
Когато завършиха с вечерята, падна мрак, дойде всъщност истинската нощ, която настъпва на всеки четвърти сън-видимост. Никой не поиска молитва, а и свещеникът също не я предложи.
Той бе също така изморен като останалите и зает със същите мисли. Те бяха преодолели три секции, а от кормилното ги разделяше още порядъчно разстояние. За първи път Марапер осъзна, че независимо от указанията по чертежите, той дори приблизително не е в състояние да прецени истинските мащаби на кораба.
Скъпоценният часовник бе връчен на Къмплейн, който на свой ред трябваше да го предаде на Фармър, когато стрелката опише пълен кръг. Ловецът със завист наблюдаваше как останалите се разположиха по масите и почти мигновено потънаха в дълбок сън. Известно време се разхожда из стаята, после умората го накара да седне. Инстинктивно потърси отговори на хилядите безпокоящи го въпроси, но и това бързо го умори. Седеше облегнат на стената и гледаше затворените врати.
През матовото прозорче мъждукаше слабата светлина на контролните лампи в коридора. Кръглите му форми започнаха да нарастват, да се поклащат и постепенно да се размиват, докато накрая Къмплейн затвори очи.
Събуди се от внезапното чувство на тревога. Вратата беше отворена. В коридора, почти напълно тъмен, гинеха бързо водораслите. Върховете им се чупеха и се притискаха един в друг, сякаш бяха измръзнали старци под едно одеяло. Ърн Рафъри го нямаше в стаята.
Къмплейн стана, измъкна парализатора и като се вслушваше в различните шумове, се приближи до вратата. Неправдоподобно изглеждаше някой да беше отвлякъл Рафъри. Не би се минало без боричкане и вдигане на олелия, която би събудила всички. Следователно Ърн бе излязъл от стаята по собствена воля.
Но защо? Може би е чул нещо в коридора?
Всъщност, в далечината се разнасяше някакъв звук, така приличащ на бълбукане на вода. Колкото повече Къмплейн се вслушваше, толкова повече звукът му се струваше по-силен. Бързо огледа спящите и тръгна да търси този източник. Тази рискована стъпка му се стори по-вярна, отколкото да събуди свещеника и да си признае, че е задрямал по време на пост.
В коридора внимателно включи фенерчето си и веднага откри стъпките на Рафъри, които се виждаха ясно в калта. Те водеха към неизследваната част на етажа. Сега бе лесно да се върви — водораслите се бяха струпали в центъра на коридора, а край стените беше празно. Къмплейн вървеше предпазливо, като не запалваше без нужда светлината, а парализаторът бе готов за действие. На пресечката се спря за миг, но после решително тръгна към течащата вода.
Растенията изчезнаха напълно. Появи се гол, сякаш излизан от водата под. Къмплейн усети, че я гази и тя му мие краката. Тръгна още по-внимателно, като се стараеше да не плиска при стъпване. Това беше нещо съвсем ново. Отпред по коридора се видяха отблясъци на светлина. Когато се приближи, се оказа, че свети в огромно, отделено от коридора с двойни стъклени врати помещение. Приближи се и спря пред надпис с отчетливи контури: „Плувен басейн“. Прочете го, повтори израза, но не разбра нищо. Веднага след вратата започваше плавна стълба към редица колонки, които се разполагаха на високото. До една от тях се намираше човек.
Къмплейн мигновено отскочи от вратата.
Но човекът не шавна и ловецът като реши, че не са го забелязали, се вгледа по-внимателно. Човекът стоеше с гръб към него и напомняше на изчезналия оценител. Къмплейн предпазливо затвори вратата и веднага водата заля краката му. Потокът течеше по стъпалата и ги превръщаше в истински водопад.
— Рафъри! — повика той.
И същевременно насочи парализатора си към него. Трите срички, казани с нормален глас, но усилени многократно от резонанса, прозвучаха като гръмове и ехото ги повтори няколко пъти, докато не затихна в тъмнината на обкръжаващата ги пещера. Изчезвайки, ехото сякаш изтри всички останали звуци и остави само звънящата в ушите глуха тишина.
— Кой е там? — зашепна човекът.
Независимо от уплахата си, Къмплейн също прошепна името си, след което мъжът му махна с ръка. Отначало ловецът не помръдна и едва новата покана го накара предпазливо да се заизкачва по стълбите. Когато се доближи до фигурата, се убеди, че наистина е оценителят. Рафъри го хвана през рамо.
— Спиш, а, глупако! — просъска в ухото му той.
Къмплейн кимна виновно, като се страхуваше от нов гръмогласен отзвук. Рафъри не започна да развива темата, а само мълчаливо протегна ръка. Ловецът, поразен от израза на лицето му, послушно погледна в показаната посока.
Никой от тях преди не беше виждал такова грамадно помещение. Светлина падаше само от една лампа в лявата страна, а огромното пространство се точеше в безкрайността и изчезваше в мрака. Вместо под имаше плътна водна повърхност, по която се разхождаха концентричните кръгове на вълни. От светлината тази повърхност блестеше като огледало. На отсрещната страна се издигаха тръби, които поддържаха площадки на различна височина, а от двете страни се различаваха, макар и зле, вратите на каютите.
— Каква красота! — възкликна Рафъри. — Кажи, не е ли тук прекрасно?
Къмплейн го изгледа с недоумение. Думата „прекрасно“ имаше изключително еротично значение и се употребяваше за жени с поразителна сексуалност. Но беше принуден да признае, че разкриващата се пред него гледка изисква особено определение. Той отново погледна водата. Те не бяха виждали досега подобно нещо. За тях водата бе просто тъничката струйка на кранчето или бликащото слабо фонтанче от гумения маркуч.
„Какво може да означава такова количество вода?“ — замисли се той. Макар и зрелището да бе печално и да угнетяваше, но в него имаше някаква красота.
— Аз знам какво е това — тихо произнесе Рафъри.
Той гледаше водата като хипнотизиран, а лицето му стана толкова добро, че трудно можеше да се познае.
— Чел съм за това в книгите, които ми донасяха да оценявам, но досега смятах, че са измислици и дивотии.
Той замълча за известно време.
— Мъртвите не стават и дори най-дългата река благополучно се влива в морето — процитира той. — Това е море, Къмплейн. Ние се натъкнахме на море. Толкова пъти съм чел за него. Както ми се струва, това доказва, че не сме на кораб. Ние сме просто в подземен град.
Тези думи не направиха никакво впечатление на Къмплейн, който по принцип не придаваше особено значение на имената, които се даваха на предметите и явленията.
Но нещо друго го порази, това, че се изясняваше загадката, така тревожеща Къмплейн: защо Рафъри бе изоставил топличкото си местенце и бе тръгнал заедно със свещеника в такава рискована експедиция. Сега знаеше, че причината е сходна и със собствените му стремежи — тъга по нещо такова, което не знаеше преди, което не бе докосвал с пръст. Но вместо да изпита по-голяма общност с Рафъри, реши, че трябва да се държи с него предпазливо. Общите цели неизбежно водят към нечия гибел.
— Защо дойде тук? — запита той, като понижи така гласа си, че да не предизвика отново ехо.
— Докато ти спеше спокойно, аз се събудих и чух гласове в коридора — каза Рафъри. — През матовото прозорче видях двама души, които минаха край мене, но те бяха така големи, че можеха да бъдат само Гигантите.
— Гигантите ли? Но Гигантите ги няма вече, Рафъри!
— Нали ти казвам, че бяха Гиганти, на височина бяха поне два метра. През прозорчето видях главите им.
Той млъкна.
— И ти ги последва до това място?
— Да.
Като чу това, Къмплейн внимателно заоглежда заобикалящите ги сенки.
— Слушай, ти да не се опитваш да ме уплашиш?
— Не съм те молил да идваш с мен, а освен това защо трябва да се боим от Гигантите? Парализаторите ще се справят с човек, независимо от размерите му.
— Сигурно ще бъде по-добре, ако се върнем. Няма смисъл да стърчим тук повече, а освен това съм длъжен да бъда на поста си.
— Да беше мислил за това преди — каза Рафъри. — После ще доведем тук Марапер и ще узнаем, какво ще помисли за морето. Но преди да си тръгнем, бих искал да погледна още нещо — мястото, където изчезнаха Гигантите.
Той посочи с ръка към каютите, там, където само на няколко сантиметра над повърхността на водата се извисяваше нещо квадратно. Върху него падаше светлината на единствения източник, който изглеждаше така, сякаш Гигантите специално го бяха поставили на това място.
— Зад това възвишение се намира люк — зашепна Рафъри. — Гигантите се спуснаха вътре и го затвориха след себе си. Да отидем по-близо и подробно да го разгледаме.
Този проект се показа на Къмплейн напълно лишен от смисъл, но като не желаеше да спори, каза:
— Добре, но нека се държим в сянката, в случай че някой влезе.
— Водата тук стига до глезените — съобщи оценителят. — Не те ли е страх, че ще си намокриш краката?
Бе го обхванало странно въодушевление, съвсем като дете, но независимо от детското отсъствие на страх пред опасността, той послуша съвета на Къмплейн да се държат близо до стената. Наведоха се и тръгнаха по брега на морето, като държаха оръжието си готово. Така стигнаха до люка, който бе напълно сух зад квадратната си ограда. Рафъри заговорнически смигна на Къмплейн и бавно повдигна капака. От цепнатината нахълта мека светлина и в нея видяха желязна стълба, водеща към дъното на кладенеца, изпълнено с проводници и тръби, както и две облечени в работни комбинезони фигури, мълчаливо работещи над нещо край главния шибър.
Изглежда след повдигането на капака те чуха шума на водата, тъй като и двамата едновременно дигнаха глави и с изумление погледнаха Рафъри и Къмплейн. Без съмнение това бяха Гиганти — огромни и мощни, с тъмни лица.
Рафъри веднага загуби ума и дума. С грохот пусна капака да падне, обърна се и търти да бяга където му видят очите. Къмплейн побърза да го последва. Само миг по-късно оценителят изчезна под водата.
Къмплейн рязко спря. Точно пред себе си видя краищата на дупката. От дълбочината, на няколко крачки от него, махайки отчаяно ръце, се опитваше да изплава Рафъри.
Като се наведе толкова, колкото беше възможно, Къмплейн протегна ръка да му помогне. Независимо от старанието си, Рафъри не успя да се хване за нея и като започна да изпуска мехури, потъна отново. Когато се появи пак, удаде му се да се хване за ръба и да се изправи на крака. Сега бе до пояса във водата. Като дишаше тежко и сипеше наоколо си проклятия, той се опита да се придвижи напред и да хване ръката на Къмплейн, но в същия миг люкът се отвори.
Гигантите имаха намерение да излязат. Къмплейн рязко се извърна и успя да забележи, че и Рафъри се хвана за парализатора, който никак не беше повреден от водата. Освен това той забеляза една странна светлина, която мигаше над главите им. Без да се цели, стреля в посока на появилата се от кладенеца глава и не уцели. Гигантът скочи към тях и Къмплейн обхванат от страх изпусна оръжието си. Когато се наведе да го търси в черната вода, Рафъри стреля над главата му. Гигантът се заклати и полетя във водата с плясък, който многократно се повтори от ехото. Значително по-късно Къмплейн осъзна извънредно важното обстоятелство, че чудовището нямаше оръжие.
Но вторият Гигант беше въоръжен. Като видя съдбата на спътника си, той се спря на стълбата и прикрит зад възвишението, стреля два пъти. Първият изстрел попадна в лицето на Рафъри. Раненият без нито звук потъна във водата. Къмплейн падна по корем, като вдигна цял облак пръски. Но за умелия стрелец си остана добра цел. Зарядът попадна в сляпото му око. И обхванат от безсилие, започна да потъва във водата.
В самия център на механизма, наричан с името човек, се намира мощна воля към живот. Този механизъм е така тънък и чувствителен, че някакви неприятни последици в детството могат да породят стремеж, право противоположен на жаждата за живот — тягата на смъртта. И двете тенденции водят спокойно съвместно съществуване, и човек си живее, и съвсем не си дава сметка за това. Само внезапна криза проявява наличието им и самата двойнствена природа на човека; по такъв начин човек, преди да се окаже в състояние да води борба с външната опасност, трябва да издържи продължителна война със самия себе си.
Така беше и с Къмплейн. След като съзнанието му се върна, първо се появи само страшното желание да избяга отново в себе си, в безсъзнанието. Но и тя му бе така противна, че миг по-късно го обхвана жаждата за действие — необходимо му бе да бяга, необходимо му бе да се измъкне от това положение, в което се озова… А стремежът към бягство изчезна по същия начин и остана мисълта да се покори на съдбата и отново да потъне в спасителното нищо, но животът упорито се възвръщаше.
Изминаха само няколко секунди, преди да отвори очи. Лежеше в полумрак по гръб и нещо като сив таван плаваше над него едва ли не на сантиметри над главата му. Или се местеше назад, или той самият се движеше напред. Не беше в състояние да определи това и предпочете да затвори очи. Усили се чувството на неудобство и това му подсказа, че крайниците му са вързани.
Главата му се пръскаше от болки, а отвратителната миризма така изпълваше гърдите му, че дишането се превръщаше в сериозен проблем. Той разбра, че Гигантите са го нагостили с някаква газова ампула с мигновено действие, но най-вероятно без неприятни последствия.
Отново отвори очи. Таванът все така си отиваше назад, но постоянно действащото тръскане показваше, че се намира на нещо движещо се. Неочаквано това нещо спря и Къмплейн видя изправения над него Гигант, най-вероятно същия, който го бе уцелил, а после отвлякъл. Иззад полуспуснатите клепачи забеляза, че исполинът, поради ниското помещение, може да върви само на четири крака. Миг по-късно той натисна нещо на стената и част от тавана се вдигна нагоре. Нахлу светлина и се донесе шум на ниски гласове. След известно време Къмплейн вече без труд различаваше тези ниски гласове, така типични за начина на разговаряне на Гигантите. Преди да успее нещо да направи, похитителят му го свали от количката и без особени усилия го вдигна нагоре в отвора. Огромни ръце го поеха и доста внимателно го поставиха до стената.
— Идва на себе си — каза един глас със странен акцент.
Къмплейн почти веднага разбра казаното. Тези думи го обезпокоиха, тъй като, от една страна, той с нищо не бе показал, че е дошъл в съзнание, а, от друга, същото би могло отново да предизвика употребата на упойващия газ.
През отвора вдигнаха още някакво тяло, а после се изкачи и Гигантът. Започна някакъв тих разговор и това, което Къмплейн успя да подслуша, бе, че второто тяло е на убития от Рафъри Гигант. Оцелелият спътник описваше развоя на събитията и скоро стана ясно, че се обръща към други двама, но от мястото, където лежеше ловецът, се виждаше само стената. Той едва не се задуши, опитвайки се да очисти гърдите си от отвратителната миризма.
Някакъв друг Гигант се появи от едно странично помещение и започна да издава с привичен глас разни разпореждания. Похитителят на Къмплейн отново започна да разказва за случилото се, но го прекъснаха по средата на една дума.
— Спря ли изтичането? — запита новопоявилият се.
— Да, мистър Къртис. Ние поставихме нов вентил на мястото на стария, който беше ръждясал и спряхме водата. Освен това разблокирахме потока и сменихме няколко тръби с нови и когато вече бяхме свършили, се появиха тези птички. Сега басейнът трябва да е вече празен.
— Добре, Рендъл — произнесе началническият глас, който принадлежеше на Гиганта с име Къртис. — Но защо си домъкнал тука този врътльо?
Известно време цареше тишина, а после другият глас виновно отвърна:
— Ние и понятие си нямахме колко са те, и се страхувахме, че ще ни нападнат в контролната шахта. Ние трябваше да излезем и да видим какво става. Ако знаехме, че са само двама, бихме ги оставили на мира.
Гигантите разговаряха така бавно, че независимо от странния акцент, Къмплейн нямаше никакви трудности в разбирането на отделните думи. Но така и не улови общия смисъл на разговора и бе започнал да губи интерес към него, когато неочаквано съобрази, че говорят за него.
— Ти сигурно разбираш, Рендъл, че ще си имаш неприятности — произнесе суровият глас. — Ти знаеш добре инструкциите, а това ми мирише на трибунал. Струва ми се, че трудно ще докажеш, че си действал в интерес на самоотбрана, когато вторият врътльо е потъвал.
— Той не потъна — каза с ядна гримаса Рендъл. — Извадих го от водата и го оставих на затворения люк на контролната шахта. Не му остава нищо друго, освен да се съвземе.
— Да оставим настрана тези подробности. Какво всъщност смяташ да правиш с този екземпляр?
— Ако го бях оставил там, щеше със сигурност да потъне.
— Защо го домъкна тук?
— Може да го треснем по лицето и така да решим проблема, а мистър Къртис? — намеси се в разговора още един Гигант.
— Изключено е. Това ще бъде престъпно нарушаване на предписанията. А би ли могъл хладнокръвно да убиеш човек?
— Та това е само един врътльо, мистър Къртис — защитаваше се запитаният.
— Да го изпратим на превъзпитание? — предложи Рендъл и в гласа му се усещаше възторг от собствената му идея.
— Да, но той е прекалено стар. Те приемат само деца. И как ти мина през главата тази идиотска мисъл да го донесеш тука!
— Е, казах ти вече, че не можех да го оставя там, а когато извадих и приятеля му, то… там е толкова страшно. Стори ми се, че чух нещо. Та, хванах го и бързо се скрих на безопасно място.
— С други думи, поддал си се на паниката, Рендъл — завърши Къртис. — Във всеки случай, тук врътльовци не са ни нужни. Трябва да го върнеш обратно. С това да завършим.
Той говореше късо и повелително и настроението на Къмплейн забележимо се подобри, тъй като нищо повече не го устройваше от завръщането на същото място, откъдето бе дошъл. Не се страхуваше от Гигантите. Те бяха толкова бавни и добри, че едва ли ще бъдат кръвожадни. В това успя да се ориентира. Положението на самия Къртис никак не можеше да разбере, но предложението му бе така привлекателно за ловеца.
Започна спор относно способа на връщане на Къмплейн. Приятелите на Рендъл застанаха на негова страна и започнаха да възразяват на началника си, докато търпението му се изчерпа.
— Е, добре де — не изтърпя той, — отивай в бюрото и позвъни на Малкото Куче. Мисля, че той ще ни даде авторитетен съвет.
— Огъваш ли се, Къртис? — подхвърли един от останалите, когато те с все така бавни но характерни за Гигантите крачки, без дори да погледнат Къмплейн, се отправиха заедно с Къртис в съседното помещение, като хлопнаха вратата след себе си.
Първата мисъл, която мина през главата на Къмплейн, беше, че Гигантите са поразително глупави, щом го оставят без охрана, та нали той може да избяга през същия този отвор в пода, откъдето го вкараха. Но тази надежда веднага изчезна, когато се опита да се обърне настрани. Движението предизвика остра болка в мускулите му, а вонята в белите дробове се усили. Той не се сдържа и извика. После се видя принуден да се върне в предишното положение. Но след излизането на Гигантите самотата му продължи не повече от няколко секунди.
В близост до краката му се чу някакво скърцане, той леко извърна глава и видя как един малък участък от стената бавно се измести настрана. После от отвора с неравни краища се появиха фигури, като че ли взети от нечий кошмар. Бяха петима. Влетяха вътре с огромна скорост, обиколиха Къмплейн, преминаха през тялото му и отново се скриха в дупката. Най-вероятно бяха нещо като разузнавачи, защото веднага след тях се появиха други плъхове и по начина на движението им можеше да се разбере, че не са последни.
Петимата разузнавачи, слаби, но стегнати, на шиите им се виждаха кръгли якички. Един от тях бе наполовина сляп: в празната очна яма, едновременно със здравото око се мърдаше хрущял. От трите плъха, последвали първия, един беше черен като нощта и правеше впечатление на предводител. Той стана, изправи се и заразмахва из въздуха розовите си лапи. Яка не се виждаше, затова пък горната част на тялото му бе покрита с най-различни метални парчета — имаше и пръстен, и копчета, и напръстник, и гвоздеи, — всичко това образуваше нещо като ризница. На пояса висеше някакъв предмет, който приличаше на къс меч.
Плъхът гневно се разпищя и веднага върналите се разузнавачи наобиколиха Къмплейн, скочиха на краката му, изкачиха се на гърдите му и започнаха да се зъбят на милиметри от очите му. Личната охрана на началника, състояща се от още два плъха, нервно се озърташе наоколо и увисналите им мустаци напрегнато потреперваха.
Пазачите стояха на четири крака, а дрехите им се състояха от малки, небрежно ушити наметала.
Къмплейн трепереше. Той бе свикнал да вижда плъхове, но непонятната им организираност и разумността на действията им събудиха в него страх. Прекрасно си даваше сметка, че ако плъховете решат да му изгризят очите, с нищо не може да им попречи. Беше напълно в тяхна власт. Но те явно имаха по-важна задача от това да търсят деликатеси.
Появи се ариергардът и от дупката се показаха четири едри и охранени самки. Сумтейки, те мъкнеха малка клетка, която по нареждане на пискливия им шеф бързо поставиха до лицето на Къмплейн и така му осигуриха прекрасната възможност да разгледа съдържанието й, а също да вдъхне излъчващия се аромат. Зверчето, което се намираше вътре, бе доста по-едро от плъховете. Над пухкавата козина на главата му стърчаха две дълги уши, а опашката му представляваше нещо като бяло мъхесто топче. Къмплейн нито веднъж през живота си не беше виждал такова създание, но веднага го позна. Според разказите на старите ловци това беше заек, крайно рядко зверче, тъй като се явяваше любимо ядене на плъховете.
С интерес го наблюдаваше. Когато клетката бе поставена на желаното място, разузнавачите отидоха до вратата, като наблюдаваха дали Гигантите няма да се появят, а началникът скочи към заека. Зверчето отчаяно се задърпа, но усилията му бяха напразни, тъй като бе завързан към прътите на клетката за четирите си лапи. Шефът наведе напред глава и след миг в зъбите му блесна малкия меч, приличащ повече на сърп, който той започна да размахва пред гърлото на пленника. Демонстрацията продължи около минута и началникът скри меча, но продължи да жестикулира с лапи, като започна да бяга между клетката и лицето на Къмплейн.
Заекът явно разбра какво искат от него. Къмплейн се изуми, когато видя как очите му изскочиха от орбитите си, а той самият затрепера, като почувства как нещо чуждо се опитва да докосне мозъка му, да влезе вътре, да го запълни… Бе така отвратително, че независимо от старанията си, не можеше да се отърве от него. Нещото навлизаше в мозъка му, без да бърза, но настойчиво. Опита се да тръсне глава, но отвратителното усещане не мина, а дори се усили. То му напомняше на мъчително търсене на нещо пипнешком, със здраво затворени очи. Сякаш умиращ човек броди в отчаяние по тъмните помещения и се опитва напразно да намери ключа за светлината.
Пот изби по челото на Къмплейн. Като затрака със зъби, се опита с последни сили да прекъсне неприятния контакт, който неочаквано успя да открие верния път към съзнанието му.
Внезапно в мозъка на Къмплейн се втурнаха въпроси:
Защо…
Какво…
Кой…
Как може…
Ти можеш ли…
Ти искаш ли…
Тогава Къмплейн завика. Странното шепнещо бърборене вътре веднага изчезна, а безсмислените въпроси престанаха. Часовите изоставиха светкавично постовете си и заедно с носачите скочиха към пленения заек, заобиколиха го и отново изчезнаха с клетката през дупката в стената. Началникът начело на личната си охрана ги следваше по петите и шумно навикваше изоставащите. Подвижният участък на стената се върна на мястото си точно навреме, защото в стаята, привлечен от виковете на Къмплейн, влезе един Гигант. Той с крак обърна ловеца. Къмплейн безпомощно го гледаше и напразно се опитваше да каже нещо.
Като се успокои, гигантът се върна обратно, но остави вратата отворена.
— На врътльото го заболяла главата — съобщи той.
Сега Къмплейн чуваше гласовете им. Стори му се, че общуват с някаква машина, но беше прекалено развълнуван от произшествието с плъховете, че да обръща внимание на нещо друго. Известно време вътре в черепа му се намираше някакъв безумец. Науката го предупреждаваше — мозъкът е нечист орган. Светата троица — Фройд, Юнг и Босит — са преодолели и тримата страшната преграда на съня, брат на смъртта, и са открили зад нея не нещо цяло, както са вярвали преди, а подземни галерии и лабиринти, пълни с вампири, закопани съкровища, пиявици и стремежи, които изгаряха като концентрирана сярна киселина. Човекът се видял разголен, пълен със страх и комплекси. Основната цел на Науката била да извлече колкото се може повече такива болезнени подбуди на бял свят, но може би още не е успяла да проникне така дълбоко?
В Науката винаги са се използували термините „съзнание“ и „подсъзнание“, но само в алегоричен смисъл. А може би подсъзнанието наистина съществува и е способно да подчини на себе си разума на човека? Всички ли възможни коридори и лабиринти е изследвала Светата троица? Не беше ли подсъзнанието това, което викаше в него безумеца? Неочаквано се появи отговорът. Беше така прост, макар и сложен за разбиране: между неговото съзнание и това на зверчето бе осъществен контакт. И странните въпроси излизаха именно от заека, а не от някакво чудовищно същество, затаило се в неговия мозък. Обяснението го успокои — та заекът можеше винаги да бъде убит. Следвайки истинската философия на Кабините, Къмплейн измете всички следващи разсъждения и престана да мисли повече за това.
Лежеше спокойно и почиваше, като се стараеше да очисти гърдите си от натрупаните в тях остатъци от зловонията. Мина минута и отново се върна Гигантът — похитителят на Къмплейн, Рендъл. Без да каже нито дума, той го вдигна и отвори люка в пода. Най вероятно спорът е завършил в полза на Къртис.
Рендъл с товара си отново се спусна в тесния тунел, постави Къмплейн на количката и ако се съдеше по звуците, се настани някъде зад главата му. Каза тихо нещо на другарите си, включи двигателя и сивия таван пак заплува над главите им. Тук-таме по равната му повърхност се срещаха пресичания на разни тръби и кабели. По едно време спряха.
Гигантът запипа нещо по тавана, натисна на едно място с пръст и квадратите над главата му се раздалечиха. Къмплейн бе пренесен през отвора, после през вратата и поставен на пода.
Отново беше се оказал в Джунглата. Миризмата не предизвика в ловеца никакво съмнение.
Известно време Гигантът стоя мълчаливо над него — като сянка сред сенките, а после изчезна. Полумракът на съня-видимост го прегърна като майчина ръка. Отново беше у дома си, сред опасностите, които не му бяха чужди. Той заспа.
Легиони плъхове тичаха по него, натискаха го към пода, появи се заекът и се намъкна вътре в черепа му, като забуйства из лабиринтите на мозъка…
Събуди се изплашен и поразен от ужасния си сън. Наоколо беше все така тъмно. Неподвижността на крайниците, предизвикана от газовия удар, бе преминала. Гърдите бяха напълно чисти. Той внимателно се надигна.
Нагласи фенерчето така, че да дава възможно най-тесния сноп лъчи. Изправи се и тръгна към вратата, като предпазливо оглеждаше тъмния коридор. Пред него, докъдето му стигаше погледът, имаше само дълбока пропаст.
Внимателно тръгна напред и заопипва с ръка по дясната редица врати. Като от време на време запалваше фенерчето, установи, че стои на влажния и гол под. Сега знаеше къде се намира. Гигантът го бе върнал там, където по думите на Рафъри се простираше морето. Щом разбра местонахождението си, Къмплейн внимателно включи светлината. Морето беше изчезнало. Приближи се до края на кладенеца, в който се провали Рафъри, но и той беше празен и почти сух. От оценителя не беше останала и следа. Стените на кладенеца, макар и покрити с кървавите дрипи на ръждата, леко проблясваха. А на дъното топлият въздух бързо изсушаваше последните локви.
Къмплейн се обърна и бързо напусна залата, като се стараеше да не предизвика ехо с някое невнимателно движение. Влажната почва леко поддаваше под краката му. Той внимателно заобиколи гниещите остатъци на водораслите от миналия сезон и накрая се приближи до каютата, където се бяха спрели.
Рязко свирна, като се опитваше да прецени кой сега стои на пост: Марапер? Уентъдж? Фармър? Мислеше за тях почти с любов, като си повтаряше на ум популярната в Кабините пословица: „Познатият дявол е по-добър от непознатия.“ Сигналът му остана без отговор. Обтегнат като струна, той се пъхна в стаята — там беше празно. Всички бяха изчезнали и Къмплейн се оказа сам самичък в Джунглата.
Веднага изгуби ума и дума. Прекалено много беше преживял: и Гигантите, и плъховете, и заекът — това можеше да понесе. Но не и ужасяващата самота в Джунглата. Той се замята по стаята, риташе разхвърляните предмети и сипеше проклятия, после изскочи в коридора и с вой се хвърли в гъсталаците.
Нечие тяло падна отзад върху него и Къмплейн рухна на купчината водорасли, съпротивлявайки се отчаяно на нападателя. Нечия ръка със сила запуши устата му.
— Престани да крещиш, кретен такъв! — изръмжа в ухото му познат глас.
Той спря да се съпротивлява. Започна да различава в слабата светлина надвесената над него фигура.
— Аз мислех, че съм ви загубил — каза той и неочаквано заплака.
Нервното напрежение отново го превърна в дете: плещите му затрепераха, по бузите му потекоха сълзи…
Марапер го удари силно по лицето.
Пътешествието продължаваше. Те упорито изкореняваха водораслите и се промъкваха напред, внимателно преодолявайки тъмните участъци, в които нямаше светлина и не растяха растения. Минаваха през обитавани някога райони, където всички врати бяха изкъртени, а в коридорите лежаха купища счупени предмети. Всички живи същества, които срещаха по пътя си, бяха боязливи и се стараеха, доколкото е възможно, да ги избягват. Впрочем те не бяха много — някакъв самотен козел, отделни или на групи получовеци, които панически се спасяваха с бягство, щом само Уентъдж плеснеше с ръце. Такива бяха Джунглите, с притаени в дебрите им векове страх и мълчание.
Кабините, напълно забравени, останаха далече назад. Те забравиха даже за своята смътна цел, тъй като всекидневните реалности, постоянно подлагащи техните физически възможности на все нови и нови изпитания, изискваха всичките им сили и внимание. Да се търсят допълнителните съединения между секциите даже и с помощта на плана на Марапер, не винаги беше лесно. Асансьорните шахти често се оказваха блокирани, а етажите завършваха на глухо. Обаче те упорито се придвижваха напред, преодолявайки отначало петдесетите отсечки, след това — четиридесетите, и накрая на осмата явка след излизането от Кабините достигнаха отсечка „29“.
По това време Къмплейн вече започна да вярва в теорията на кораба. Промяната на възгледите му ставаше постепенно, но основателно, и съществена роля за това изиграха разумните плъхове. Когато Къмплейн разказваше на своите спътници за това, как са го похитили Гигантите, въобще не спомена за инцидента с плъховете. Той инстинктивно предвиди, че фантастичният елемент, който би придобил неговият разказ, щеше да намали впечатлението от него и можеше да предизвика недоверието на Марапер и Уентъдж. Но мислено постоянно се връщаше към тези предизвикващи инстинктивен страх твари. При това той отбеляза поразителното сходство между плъховете и хората, проявяващо се в тяхното по човешки жестоко отношение към съществата от друг вид, в конкретния случай — към зайчето. Плъховете живееха така, както им беше възможно, без да обръщат никакво внимание на обкръжаващия ги свят. Но нали и с тях самите съвсем неотдавна беше същото.
Марапер внимателно изслуша разказа за Гигантите, но се въздържа от коментарии.
— А те знаят ли къде се намира капитанът? — попита той след малко.
Него го интересуваха главно детайлите относно разговорите на Гигантите и той повтаряше имената Къртис и Рендъл, като че ли шепнеше заклинания.
— А кой беше този — Малкото куче, с когото отидоха да разговарят? — попита той.
— Мисля, че това е нечие име — отвърна Къмплейн, — а не истинско малко куче.
— Чие име?
— Не знам. Вече ти казах, че бях почти в безсъзнание.
Колкото повече размишляваше над това, толкова по-малко разбираем ставаше за него чутият разговор; всичко толкова много се разминаваше с жизнения му опит, че не можеше даже отчасти да разбере смисъла.
— Как ти се струва, това наистина ли беше името на Гиганта, или просто название на някакъв предмет? — настояваше свещеникът.
Той дърпаше Къмплейн за ухото.
— Струва ми се, че те само са имали намерение да поговорят с някакво си „Малко куче“.
По молба на Марапер цялата четворка претърси помещението, отбелязано като „плувен басейн“, в което по-рано е било морето. По това време то беше напълно изсъхнало, никъде не намериха и Рафъри, което беше много чудно, ако се вземат предвид думите на единия от гигантите, че оценителят, също както и Къмплейн, трябва бързо да се свести след отравянето с газа. Викаха го и го търсиха навсякъде, но напразно.
— Сигурно мустаците му украсяват сега някой мутант — заяви Уентъдж. — Да вървим нататък.
Не можаха да открият и люка, който водеше в помещението на гигантите. Стоманената плоча, която закриваше входа към контролния кладенец, в който Къмплейн и Рафъри за първи път видяха Гигантите, беше затворена и изглеждаше, като че ли никой никога не беше я отварял. Духовникът погледна скептично Къмплейн и с това търсенето завърши. Последваха съвета на Уентъдж и продължиха нататък. Целият този инцидент силно подкопа положението на Къмплейн и Уентъдж, възползвайки се бързо от ситуацията, веднага стана първи заместник на вожда. Той вървеше непосредствено след Марапер, Къмплейн и Фармър се влачеха отзад. Но във всеки случай това предизвика външно сплотяване на групата.
Ако по време на дългата тишина, в която се промъкваха по безкрайните криволици на коридорите, Къмплейн се превърна в много по-голяма степен от преди в човек, склонен към размисъл и анализ, то и свещеникът също се промени. Бъбривостта му постепенно намаляваше със стопяването на жизнените сили. Най-накрая той можа да си представи истинския мащаб на поставените пред него цели и стремежът към завършването на пътешествието изискваше напрежението на цялата сила на волята му.
— Нещо лошо е ставало тук съвсем неотдавна — заяви той по време на една почивка.
Опрял се на една стеничка, той разглеждаше открилия се пред него по-долен етаж на „Сектор 29“. Останалите също се спряха. Прорасналите храсталаци продължаваха още на два метра пред тях, след което започваше тъмнина, в която нищо не можеше да расте. Причината за неочакваната липса на светлина беше очевидна: с някакво оръжие, неизвестно в Кабините, в незапомнени времена бяха пробити отвори в тавана и стените на коридора. От дупката на тавана висеше ъгълът на масивен шкаф, всички лежащи наблизо врати бяха откъснати от пантите. Навсякъде в стените се виждаха по-малки отвори, напомнящи следи от шарка — съдейки по всичко — последствия от някакъв гигантски взрив.
— Най-накрая местенце без тези дяволски водорасли — заключи Уентъдж.
Той извади фенерчето.
— Да тръгваме, Марапер.
Свещеникът продължаваше да стои, опрян на стената и хванал се с две ръце за носа.
— Като че ли сме съвсем близко до Носа, Рой — каза той. Страхувам се да не ни издадат фенерчетата.
— Ако искаш, можеш да ходиш на тъмно — отвърна Уентъдж.
Той тръгна напред. Фармър, въздъхвайки, закрачи след него. Без да каже нито дума, Къмплейн заобиколи Марапер и последва останалите.
Мърморейки си нещо под носа, свещеникът се отдели от стената. Никой не би реагирал на унижението с по-голямо достойнство от него.
Преди да влезе в сянката, Уентъдж включи фенерчето и освети лежащото пред него пространство. Там ставаха странни неща. Къмплейн, който беше най-опитен наблюдател, пръв забеляза неестествения вид на водораслите. Както обикновено, близо до тъмния участък те растяха нарядко, но този път стъблата им бяха някак си странно гъвкави и като че ли нямаха сила да преодолеят собствената си тежест. Освен това те се бяха разпрострели много по-далече от обикновено от източника на светлина. Неочаквано Къмплейн почувства, че подът се изплъзва под краката му. Вървящият отпред Уентъдж се спъна без причина, а Фармър се придвижваше с някакви странни подскачащи крачки. Къмплейн се почувства съвършено безпомощен.
Целият отработен механизъм на собственото му тяло престана да го слуша и той се почувства като че ли се мята във вода и едновременно с това изпитваше необяснимо усещане за лекота. В главата му шумеше, кръвта чукаше в слепоочията му. Той чу изумения вик на Марапер, след което свещеникът го блъсна отзад. В същия миг Къмплейн отлетя по дъга, извивайки дясната ръка на Фармър, и сгънат наполовина, удари бедрото си в стената. Подът плуваше бавно срещу него, той протегна ръце пред себе си и пльосвайки се, се отпусна на корема си. Зашеметен се вгледа в обкръжаващата го тъмнина и видя, че Уентъдж, продължавайки конвулсивно да стиска фенерчето, се отпуска още по-бавно. Погледна на другата страна и видя Марапер да пърха във въздуха като гигантски хипопотам, изпулил очи и безмълвно шепнейки с устни. Фармър хвана свещеника за ръката, ловко се засили и го отхвърли на безопасно място. След това, независимо от своята маса, грациозно се промъкна в тъмнината отпред, натам, откъдето се раздаваха проклятията на Уентъдж. Придвижвайки се по стената, Фармър го хвана, ловко го отблъсна с крак и без да бърза, се върна на предишното си място. Въодушевен от това зрелище, Къмплейн съобрази, че тук се откриват идеални условия за пътешествие. Нещо стана в коридора (той смътно предположи, че се е изменил въздухът, въпреки че си остана годен за дишане) и сега те можеха бързо със скокове да се придвижват напред. Той стана внимателно, стисна по-силно фенерчето и скочи.
Учуденото му възклицание се затъркаля по коридора като гръмко ехо. Само протегнатите му ръце спасиха главата му от удар, но това движение така силно го разклати, че той падна на гърба си. Беше зашеметен от случилото се, но все пак се придвижи напред на около десет крачки. Спътниците му останаха далече назад, едва различими на фона на зелените водорасли. Неочаквано Къмплейн си спомни хаотичните спомени на Озбърт Бергъс. Какво всъщност казваше той? Нещо, което тогава му се струваше бълнуване. „Място, в което ръцете стават крака, а ти летиш във въздуха като муха.“ Значи, старият гид е идвал и дотук! Къмплейн с учудване си помисли за милите обрасли с водорасли коридори, които го отделяха сега от Кабините.
Сигурно беше се изправил твърде рязко, защото отново започна да се върти. Неочаквано му прилоша. Повърнатото се разхвърча във въздуха на малки мехурчета, които кръжаха около него, докато тромаво се връщаше при другарите си.
— Корабът се е побъркал! — каза Марапер.
— Защо твоята карта не показва това? — злобно попита Уентъдж. — Аз никога не съм й вярвал.
— И магарето ще разбере, че тази безтегловност се е появила тук след съставянето на плана. Поне един път размърдай гънките на мозъка си, ако въобще ги имаш — изкрещя Фармър. Това непривично за него избухване можеше да се обясни само с тревогата, която издаде следващата му забележка: — Мисля, че вдигнахме достатъчно шум, за да тръгнат всички Носари по следите ни. Стегнете се — и бързо назад!
— Назад! — извика Къмплейн. — Но ние няма да можем да се върнем. Пътят към следващия сектор се намира някъде близо до нас. Трябва да проникнем през една от тези разбити врати и да вървим по-нататък по стаите, като се стараем да се придържаме към паралелна на коридорите посока.
— А по какъв дяволски начин ще направим това? — попита Уентъдж. — Или имаш нещо, с което да пробиваш стените?
— Можем само да пробваме, като се надяваме, че там има някакви вътрешни врати — каза Къмплейн. — Боб Фармър е прав, да останем тук, е чисто безумие.
— Добре де, но… — започна Марапер.
— Какво, Дълго Пътуване ли ти се прииска? — гневно попита Къмплейн.
Той отвори най-близката повредена врата и решително се отправи навътре. Фармър тръгна след него. Марапер и Уентъдж се спогледаха и ги последваха.
Провървя им, тъй като случайно попаднаха в обширно помещение. Тук беше светло и бяха пораснали буйни водорасли. Къмплейн яростно ги сечеше, като се стараеше да се придържа към стената към коридора.
При придвижването напред отново го обхвана безтегловност, но този път въздействието й беше по-малко неприятно, а освен това водораслите му помагаха да запази равновесие.
Минута по-късно се добраха до цепнатина в стената и Уентъдж погледна през нея в коридора. Някъде далече се мяркаше кръгло петънце светлина.
— Някой върви след нас — съобщи той. Спогледаха се тревожно и ускориха крачките си.
Пътят им беше преграден от метален шкаф, около който пищно се бяха разрасли водорасли, и за да го заобиколят, те минаха към центъра на стаята. Във времената на Гигантите тя е била столова и дългите маси, обградени с кресла от стоманени тръби, заемаха цялото пространство. С бавната, но неудържима сила, свойствена на растенията, водораслите бяха оплели плътно мебелите, образувайки непроходимо, високо до кръста препятствие. Колкото по-навътре навлизаха, толкова условията за придвижване ставаха по-трудни и стана ясно, че скоро връщането към стената ще стане невъзможно.
Като в лош сън те си разчистваха път между огромните маси и кресла, слепи от комарите, които като мъглива димка се вдигаха от листата и се спускаха към лицата им. Гъсталакът стана съвсем непроходим. Цели купища водорасли се бяха сгромолясали на пода под собствената си тежест, образувайки гниещи хълмове, на които растяха вече други растения. Появи се лепкава сива плесен, която скоро ги лиши окончателно от възможността да използват краката си. Плувнал в пот и дишайки тежко, Къмплейн погледна към Уентъдж, който работеше да него. Здравата половина на лицето му беше така подпухнала, че очите му не се виждаха. Той си бърбореше нещо тихичко, носът му течеше и като забеляза отправения към него поглед на Къмплейн, започна монотонно да ругае. Къмплейн мълчеше. Тревогата не го напускаше, а и горещината го изкарваше вън от себе си.
Най-накрая те се промъкнаха през плътната стена от растения, спускащи се някъде от тавана. Това им отне доста време, но затова пък стигнаха до края на помещението. Но от коя страна? Те загубиха ориентация и съвсем не знаеха в коя посока трябва да се движат по-нататък. Марапер, дишайки тежко, се отпусна на зарития със семена под, опря се на гладката стена и уморено изтри потта от лицето си.
— От мене толкова, аз съм дотук — прошепна той.
— Ние и без това не можем да вървим по-нататък — рязко каза Къмплейн.
— Рой, не забравяй, че идеята не беше моя.
Къмплейн въздъхна дълбоко. Въздухът беше тежък, а освен това не го напускаше усещането, че кръвоносните му съдове са наблъскани с комари.
— Остава ни само едно: да вървим покрай стената до тогава, докато не се натъкнем на някаква врата. Покрай стената ще ни е по-лесно да вървим — заключи той.
Въпреки собствените си думи той седна до свещеника.
Неочаквано Уентъдж се закашля. Всеки пристъп го сгъваше наполовина. Обезобразената страна на лицето му беше също толкова подпухнала, колкото и здравата, така че деформацията стана почти незабележима. Когато се закашля за седми път, светлината изгасна навсякъде.
Къмплейн веднага скочи на крака и насочи лъча на фенерчето към Уентъдж.
— Престани да кашляш! — заповяда той. — Стой тихо.
— Изгаси фенера! — изсъска Фармър.
Те замряха настръхнали, като усещаха сърцата си да се изкачват към гърлото. Да стоят повече в такава задуха, бе все едно бавно да се превръщат в желе.
— Това може да е просто стечение на обстоятелствата — отбеляза Марапер, но с неуверен глас. — Помня, че и преди светлината е изгасвала така.
— Това е работа на Носарите — прошепна Къмплейн. — Те са ни проследили.
— Остава ни само едно: тихо да се промъкнем край стените до най-близката врата — заяви Фармър, като повтори почти дума по дума последното предложение на Къмплейн. — Да, те веднага ще ни чуят. Най-добре е да не мърдаме. Дръжте парализаторите си готови. Те, най-вероятно, искат да се промъкнат към нас…
Спотаиха се, а потта ги обливаше. Горещата и задушна вечер ги обгръщаше като дишането на зачервена пещ.
— Кажи Литанията, отче — замоли Уентъдж с разтреперан глас.
— Господи! Не сега — въздъхна Фармър.
— Кажи Литанията — повтори настойчиво Уентъдж.
Те чуха свещеника да коленичи. Уентъдж с тежко дишане го последва.
— На колене, говеда — изрева той.
Марапер започна монотонно с Признанието на Вярата. А Къмплейн с чувство на пълна безпомощност мрачно си помисли: „Ние се оказахме в пълна безизходица, чака ни смърт, а монахът взе да се моли. Не зная защо, но го смятах някога за човек на действието.“ Той поглади парализатора, като внимателно се вслушваше във всички странични звуци, а после без особено убеждение се включи в молитвата.
Гласовете им ту се усилваха, ту отслабваха, но в края всички те се почувстваха по-добре.
— И откривайки в себе си нашите лоши инстинкти, ние можем да избавим душите си от вътрешните конфликти…
— … и да живеем в душевна и телесна чистота… — повтаряха след него.
— … така ще процъфтява психическото здраве. И недостойният ни живот в определения ни срок да поеме Дългото Пътуване. И корабът щастливо да влезе в пристанището — завърши свещеникът.
Ободрен от собственото си изпълнение, свещеникът, макар и наоколо да беше съвсем тъмно, пропълзя от човек на човек, стисна им ръката и пожела на всеки пространство. Къмплейн рязко го отблъсна.
— Запази този театър до мига, в който положението ни се измени — каза ловецът. — А сега е време ние да се измъкнем оттук. Ако съумеем да вървим тихо, то ще чуем всеки, който се опита да ни приближи.
— Нищо няма да излезе от това, Рой — възрази Марапер. — Ние тук сме скрити добре, а освен това аз съм уморен.
— Ти май вече забрави за онази власт, която се стремеше да получиш, а?
— Да останем тук — молеше свещеникът, — водораслите са прекалено гъсти.
— Е, Фармър, ти какво ще кажеш? — запита Къмплейн.
— Чуйте!…
Напрегнаха слух. Водораслите поскърцваха, увяхваха без светлина и безропотно се готвеха за смъртта. Комари звъняха край ушите им. И въздухът, изпълнен докрай с тези звуци, ставаше все по-непригоден за дишане. Масата на гниещите растения поглъщаше целия кислород, отделян от здравите. Внезапно Уентъдж бе обхванат от безумие. Нахвърли се на Фармър, повали го на земята и те се впиха яростно един в друг.
Къмплейн мълчаливо се наведе и напипа мускулестото тяло на Уентъдж. А възседнатият от врага си Фармър напразно се опитваше да откъсне от себе си ръцете му, които здраво го стискаха за шията.
Ловецът хвана Уентъдж за рамената и го издърпа настрана. Уентъдж нанесе напосоки удар, не уцели и сграбчи парализатора. Успя да го измъкне, но Къмплейн го хвана за китката и завъртя ръката му, като го застави да се наведе и едновременно с всичка сила го удари в челюстта.
Но в тъмното сгреши малко и ударът попадна в гърдите на Уентъдж, който политна, размаха безцелно ръце, като за миг успя да се освободи, но ловецът отново го хвана. И този път бе точен.
Краката на Уентъдж се огънаха и той рухна на пода.
— Благодаря — измърмори Фармър.
Не беше способен да каже нещо повече. Отново се заслушаха. Но само скърцането на водораслите се донасяше до тях, този звук ги бе съпровождал цял живот и може би щяха да го чуват дори когато потеглят на Дългото Пътуване. Къмплейн протегна ръка и докосна разтреперания като от треска Фармър.
— Ти трябваше да използваш парализатора против този луд човек.
— Изби го от ръката ми — отвърна Фармър. — А сега съм загубил някъде из калта това дяволско оръжие.
Наведе си и започна да тършува несръчно из лепкавата кал, образувана от разлагащата се растителна маса. Свещеникът също се наведе и включи фенерчето си, което Къмплейн веднага изби от ръката му. Но Марапер бе открил вече стенещия под краката му Уентъдж и клекна до него.
— Виждал съм много хора, които ги е подгонвало безумието — прошепна Марапер, — но границата между нормалното състояние и лудостта у бедния Уентъдж е така размазана. Това е припадък. Ние, свещениците, го наричаме хиперклаустрофобия. Мисля, че всички ние, в една или друга степен, страдаме от нея. Тя е предизвикала много смъртни случаи у племето Грийн, макар и не такива стремителни. Повечето болни гаснат като лампи.
Като обясни това, свещеникът доволно щракна с пръсти.
— Достатъчно за историята на болестта, свети отче — каза Фармър. — Кажи по-добре какво да правим с него?
— Най-добре ще бъде, ако го оставим тука и да изчезваме — предложи Къмплейн.
— Вие какво, не виждате ли колко силно ме интересува този случай? — възмути се Марапер. — Аз познавам Уентъдж още от дете и сега трябва да присъствам на смъртта му в тази тъмнина. Чудесно и изумително е да имаш възможност да проследиш напълно човешкия живот. Това е все едно да се запознаеш с напълно завършено произведение на изкуството. Човек се отправя на Дълго Пътуване, но след себе си оставя следа във вид на историята на живота си, записана в паметта на останалите. Когато Уентъдж се появи на бял свят, майка му живееше изгонена от племето си в дебрите на Джунглата. Тя бе изменила на двама мъже, но трети отишъл с нея и ловувал за нея. Тя беше лоша жена. Мъжът загинал по време на лов, а тя, понеже не била в състояние да живее сама в гъсталаците, намери убежище у нас, в Кабините. Тогава Уентъдж беше пълзящо бебе, дребно създание, на което уродливостта почти не се виждаше. Майка му, както често се случва с неомъжените жени, стана наложница на един от стражите и загина по време на някаква пиянска схватка, преди синът й да достигне зряла възраст.
— Как смяташ, чии нерви се успокояват от този разказ? — заинтересува се Фармър.
— Страхът е вездесъщ, а животът ни е благодеяние, оказано ни свише — отвърна Марапер. — Погледнете съдбата на нещастния си другар. Както често става, краят на живота е свързан с началото му. Колелото прави пълен оборот и се чупи. Като дете не знаеше нищо друго, освен страдания. Другите деца издевателстваха над него заради майка му, която беше лоша жена, и заради лицето му. Оттогава Уентъдж започна да се отнася към тези две неприятности като към едно нещастие. Затова той вървеше винаги до стената, като криеше грозната част на лицето си, затова убиваше при всяко споменаване на майка му. И ето че сега, когато се оказа в Джунглата, спомените от детството се върнаха. В него възкръсна онзи срам, чийто източник е майка му, обхвана го детският страх пред тъмнината, пред неверието в утрешния ден.
— Е, а сега, когато тази кратка лекция по психоанализа завърши толкова щастливо — невесело се намеси Къмплейн, — може би ще бъдеш така добър да си припомниш, че Уентъдж полудя и кой знае защо още не е умрял. Продължава да живее и е опасен за нас.
— Аз, сине мой, се канех да го довърша — каза Марапер. — Запали за миг фенерчето, но внимателно, не бива да го мушкам с ножа като свиня.
Къмплейн внимателно се наведе и усети как прииждащата кръв към главата кара черепа да се разпуква. Поиска му се да направи същото като Уентъдж — да захвърли гадните ограничения, налагани от разсъдъка, и да полети с вопъл и стон през гъсталаците. Едва по-късно се появи разбирането: той затова е слушал свещеника в този критичен миг, защото с неочакваното си обръщане към привичния религиозен ритуал Марапер — и това беше несъмнено — намери изход за собствения си страх. Своеобразното възкресяване на детството на Уентъдж всъщност бе замаскиран начин сам да се спаси.
— Струва ми се, че отново ще започна да кашлям — произнесе Уентъдж с напълно нормален глас, когато неочаквано дойде в съзнание.
В тънкото като молив снопче светлина на фенерчето Къмплейн едва позна лицето му. Преди беше слабо и бледо, а сега — подпухнало и налято с кръв. Би напомняло маска на вампир, ако в очите вместо огънчетата се виждаше студът на смъртта. Щом светлината го докосна, той скочи. Къмплейн не беше готов за нападение и падна, но Уентъдж само рязко се обърна, заразмахва ръце и се хвърли в храстите.
Фенерчето на Марапер пламна и измъкна от тъмнината още виждащия се в зелената стена гръб на бягащия човек.
— Кретен такъв, изгаси светлината! — възкликна Къмплейн. — Ще го уцеля с парализатора.
Но не успя. Уентъдж едва бе почнал да навлиза в храстите, когато неочаквано се спря и обърна назад. Къмплейн чу ясно някакъв странен свирещ шум. За миг настана тишина, после шумът се повтори и беглецът се показа в светлото петно на фенерчето на свещеника.
Спря се, постоя така известно време, заклати се, падна и на четири крака се опита да запълзи към тях. На две крачки от Марапер рухна. Известно време се гърчи, а после замря. Мъртвите му очи изумено се бяха вперили в стрелата, която стърчеше от гърдите му. Те още не бяха успели да помръднат, безсмислено поглеждаха неподвижното тяло, когато от мрака излязоха въоръжени стражи на Носарите и ги обградиха.