Носът представляваше нов тип район, какъвто Къмплейн не беше виждал никога преди това. Нито солидността на Кърмовата Стълба, нито уютната теснота на Кабините, нито зловещата враждебност на Джунглата, нито дори кошмарното море, от брега на което бе отвлечен от Гигантите — нито едно от тези помещения не можеше да сравни с Носа; толкова той бе различен от всичко онова. Наистина, ръцете му, както и ръцете на Марапер и Фармър, бяха извити и завързани зад гърба му, но опитните очи на ловеца не си почиваха и за миг, докато водеха групата им към лагера.
Основната черта, с която Носът се отличаваше от многочислените селища, изгубени сред гниещия континент на Джунглата, бързо стана очевидна. Племето Грийн и подобните му непрекъснато се движеха, докато Носът имаше заседнал характер, а границите бяха стабилни и неизменни. Това следваше да се отнесе повече на случая, отколкото на целенасочена дейност. Къмплейн никога не бе имал определени представи за Носа. И затова страшни бяха картините, които рисуваше въображението му.
Той забеляза, че територията на Носа превишава обикновените размери на отделните селища и на практика представлява отделен район. Дори барикадите по границите рязко се отличаваха от примитивните конструкции на Кабините. Патрулът, който ги бе хванал, си пробиваше път през храстите, после стигна до някаква масивна преграда. Множество звънчета бяха накачени по нея и ако някой я докоснеше, те започваха да звънят. След преградата се намираше коридор — сив и мръсен, но без водорасли и запълнен с барикада от маси и други мебели. Гарнизонът се състоеше от часови с лъкове и стрели.
Започна се разпит парола-отговор, след което отрядът от четирима мъже и две жени бе допуснат да мине през този заслон. Зад него се криеше още една преграда, но този път от тънка лоза и мрежа, така те се защитаваха от комарите, бича на Джунглата. Всъщност оттук започваше Носът. Къмплейн най-много се порази от пълното отсъствие на водорасли. Корените в Кабините биваха дърпани, късани и отъпквани, но без особен ентусиазъм, тъй като знаеха, че почистеният район скоро ще се покрие с растителност. При това дълбоките корени често оставаха неповредени. Впрочем близостта на Джунглата се усещаше навсякъде, като се започне от въздуха, изпълнен със сладко-киселия аромат на млечния сок и се свърши с изсъхналите стебла, използувани като тояги от мъжете, и семената, с които си играеха децата.
На Носа водораслите бяха така грижливо унищожени, сякаш никога не ги е имало тука. Дори почвата, която ги хранеше, бяха изхвърлили. Лампите светеха ярко — не ги закриваха листата. Наоколо всичко изглеждаше странно: твърдо, оголено, и затова мина доста време, преди Къмплейн да съобрази, че тези врати, коридори и етажи се намират не в някакво отделно царство, а се явяват аналози на точно такива места от другите части на кораба. Външният им вид бе така своеобразен, че беше трудно да се намери нещо да прилича на картините от Кабините.
Тримата бяха напъхани в тясно помещение, там им развързаха ръцете, прибраха имуществото им и ги затвориха.
— О, Съзнание! — възкликна Марапер. — Нима в такива условия трябва да се намира един твой безгрешен свещеник, да им изгният душите на тези мръсни близачи на метал!
— Но те позволиха да произнесеш молитва над тялото на Уентъдж, отче — отбеляза Фармър, докато се опитваше да си почисти от калта косите.
Те го изгледаха изумени.
— А ти какво си очаквал? — поинтересува се Марапер. — Нали тези парцаливковци също са хора. Но това не означава, че на следващия си обяд те няма да се накичат с червата ни.
— Ако не бяха ми взели парализатора… — въздъхна Къмплейн.
Но те им бяха взели не само парализаторите, но и торбите, и всичко, което носеха със себе си.
Къмплейн кръстосваше безсмислено тясното помещение. Както и в многото каюти на Кабините, така и в него нямаше никакви отличителни белези. До вратата в стената бяха вградени два циферблата, сега повредени, до другата стена се допираха койките, а решетката на тавана пропускаше слаба струйка въздух. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат с нарастваща тревога пристигането на стражите. Понякога тишината се прекъсваше от куркането в стомаха на Марапер, при което всички се размърдваха.
Свещеникът се захвана да чисти калта, полепнала по плаща му. Не влагаше особено усърдие в заниманието си и когато вратата се отвори и на нея се появиха двама юначаги, той се изправи и тръгна към тях, като се провря край Фармър.
— Пространство за вашите „аз“ — каза той. — Веднага ме заведете при вашия лейтенант. Много е важно и трябва колкото се може по-бързо да се видя с него. Аз не принадлежа към тези, на които може да се заповядва и да чакат.
— Всички идвате с нас — отсече късо един от мъжете, — така ни наредиха.
Като се подчини на разума си, Марапер веднага тръгна, но не престана с потока обиди и протести, дори когато ги изблъскаха в коридора. Потеглиха към вътрешността на Носа, а по пътя няколко групи минувачи се заинтересуваха от външния им вид. Къмплейн забеляза, че тези хора ги зяпат с ярост, а някаква жена на средна възраст се развика:
— Проклети кучета, вие убихте моя Франк, сега и вас ще ви убият!
Усещането на приближаващата се опасност изостри органите на всички чувства на Къмплейн и затова с най-големи подробности запомни детайлите на пътя. Също както в Джунглата, това, което свещеникът бе нарекъл Главен коридор, бе блокиран на нивото на всеки етаж. Така разстоянието, което трябваше да изминат, ставаше доста по-дълго, пътят им се виеше по коридорите и съединителните проходи. Колкото повече се отдалечаваха, толкова повече маршрутът им приличаше на права линия, а бе по-скоро като винт, по който куршумът върви вътре в цевта.
Така преминаха две секции. Къмплейн с известна изненада забеляза на една от разделящите врати надписа: „Секция 22“. Това някак си не се връзваше с безбройните секции, които преминаха, преди да ги хванат, освен ако от другата страна на Носа не започваха Джунгли. В този случай Носът заемаше двадесет и четири секции.
В това бе трудно да се повярва. Ловецът трябваше да си напомни, че и преди не беше вярвал в разни неща, в чието съществуване после се убеди. Но какво всъщност се намираше зад секциите?
Той можеше да си въобрази само някакви свръхводорасли, растящи в мястото, което майка му наричаше огромното пространство на тъмнината, където светели различни странни лампи. Дори теорията на кораба, разработена от свещеника, не беше в състояние да изтрие от паметта му привичните от детство картини. Той с определено удоволствие сравняваше тези две теории. Преди не беше изпитвал нищо друго освен раздразнение, когато му се налагаше да обяснява нещо, неподдаващо се на обяснение. Но бързо се бе избавил от старите навици, които в племето Грийн ограничаваха мисленето. Вътрешният монолог бе прекъснат неочаквано от стражите, които го наблъскаха заедно с Марапер и Фармър в просторна стая, влязоха сами вътре и затвориха след себе си вратата. Двама други мъже ги чакаха.
Тази стая не се отличаваше особено много от останалите, в които Къмплейн бе успявал да влезе. Първото нещо, което видя, бяха ярки цветя, поставени във ваза. Без да се съмнява, ловецът предположи, че са тук с някаква цел, но каква — не можеше да си представи. Второто нещо бе, че в стаята се намираше една девойка. Тя седеше на стола със спокойно отпуснати ръце и ги гледаше зад масата, облечена в чист сив мундир. Косите й бяха черни и грижливо вчесани се спускаха по рамената. Сивите й очи подчертаваха бледото и изразително лице. Като се залюбува на плавната линия, която съединяваше бузите с устните, Къмплейн неочаквано усети, че от нея се излъчва някакъв сигнал, но за съжаление той не успяваше да го разбере. Изглеждаше така млада и с мила муцунка, от която се излъчваше ако не красота, то ласкаво внимание, но достатъчно бе погледът да се премести на брадичката й и това изражение рязко се променяше. В него се криеше внимателно, но безпогрешно предупреждение, че прекалено близкото запознанство с нея може да бъде опасно. Тя изгледа внимателно пленниците. Когато очите й се спряха на Къмплейн, по него премина странна тръпка.
Нещо в позата на Фармър подсказваше, че и на него момичето бе направило силно впечатление. Но директният й поглед, така непривичен за Кабините, объркваше още повече.
— Значи, ето такива сте вие, бандитите на Грег — каза тя накрая.
Сега, след като тя ги бе разгледала така внимателно, се видя, че вече е изгубила интерес към тях. Обърна главата си настрана и се зае да изучава нещо на стената.
— Добре стана, че хванахме поне някои от вас. Вие ни бяхте причинили достатъчно неприятности, сега ще ви подложим на изтезание, за да получим по-конкретни сведения. А може би вие искате да ни разкажете всичко веднага и доброволно, а?
Гласът й през цялото време оставаше студен и равнодушен, с такъв тон високомерните хора говорят с престъпниците. Стана им ясно, че изтезанията тук са обичайно средство на общуване, когато предполагат, че имат работа с хора от даден тип.
Фармър заговори пръв.
— Ти си добра жена, моля те, спести си изтезанията за нас!
— Не искам и не мога да бъда добра — възрази девойката. — Що се отнася до пола ми, това, както ми се струва, не влиза в интересите на вашите личности. Аз съм инспектор Уейън и разпитвам всички пленници, които доставят на Носа. Някои, преди да са си признали, се налага да бъдат пропускани през специална обработка. Като негодяи от особен вид, вие нищо не заслужавате. Ние трябва да знаем как да се доберем до леговището ви.
Марапер разтвори широко ръце.
— Повярвай ни, ние не знаем нищо — произнесе той. — Нито за някакво леговище, нито за някакви негодници. Нямаме нищо общо с тях. Нашето племе се намира на разстояние много секции далеч оттук. Аз съм един беден свещеник и при никакви обстоятелства не мога да лъжа.
— Беден ли? — повтори тя и войнствено насочи напред брадичката си. — А какво търсите толкова близо до Носа? Или не знаете, че нашият район е опасен?
— Ние и понятие си нямахме, че се намираме така близо до Носа — забеляза свещеникът. — Водораслите тук са така гъсти, а ние идваме отдалече.
— Конкретно откъде?
Това бе първият въпрос на инспектор Уейън. Марапер отговори послушно, макар и не много охотно. Но по никакъв начин не успя да се отклони от темата. Независимо дали девойката се обръщаше към тях, или ги изслушваше, погледът й не ги удостои с внимание. За нея те бяха едно нищо, дори още по-лошо — просто една глутница събрани заедно кучета. Като хора не съществуваха — нито стоящите зад нея мълчаливи фигури на стражите, нито излезлият напред Марапер, който пристъпваше от крак на крак, размахваше ръце и не преставаше да се жалва.
В течение на разпита девойката започна да губи увереността си, че са членове на някаква банда. Тази банда, както разбраха от разговора, извършвала нападения над Носа от някаква близка база и това ставало по време, когато съществували други, макар и неказани сега, значително по-важни проблеми.
Разочарованието на Уейън бе предизвикано от това, че те се оказаха къде по-неинтересни, отколкото бе очаквала, и като следствие започна да става още по-студена. И колкото повече хлад показваше, толкова повече се разпалваше Марапер. Буйното и леко възбуждащо се въображение му подсказваше многобройни варианти, от които неизбежно произтичаше, че тази сурова млада жена с едно мръдване на пръстта си може да ги изпрати на Дългото Пътуване. Накрая пристъпи напред и се облегна с длани на масата.
— Но вие досега така и не разбрахте — натърти той — това, че именно ние не сме обикновени пленници. Когато вашият патрул ни нападна, ние идвахме към Носа с много важни сведения.
— Така ли? — повдигналите се рязко нагоре вежди подсказваха за триумфа му. — Преди минута ти казваше, че си само беден свещеник на малко племе. Почна да ми става скучно от тези постоянни противоречия в показанията ти.
— Знание! — произнесе Марапер. — Нима така е важно откъде идва? Предупреждавам ви напълно сериозно, аз съм ценен човек.
Уейън си позволи една студена усмивка.
— Значи, следва да те пощадим, защото вие притежавате някаква важна информация, така ли? А, свещенико?
— Казах, че АЗ разполагам с определена информация — подчерта Марапер, като бузите му дори се издуха от усилието. — Ако заедно с това ти проявиш милосърдие и пощадиш моите бедни и в нищо невиновни спътници, аз ще се радвам много.
— О, така ли?
Тя се върна при масата, седна на стола и на устните й се появи сянка на усмивка, което смекчи суровия израз на лицето й. Тя погледна Къмплейн и запита:
— А ти, ако нищо не знаеш, какво можеш да ми предложиш?
— Аз съм ловец — отвърна Къмплейн, — а приятелят ми Фармър е земеделец. Ние наистина нищо не знаем, но сме готови да предложим силата си.
Уейън, без дори да го погледне, спокойно постави и двете си ръце на повърхността на масата. После вдигна очи и с тях подкани Фармър:
— А ти, глупако — каза девойката, — досега не произнесе нито дума. Какво ще ми предложиш?
Фармър спокойно я изгледа и също така спокойно наведе очи.
— С мълчанието си само скривам тревогата си, госпожо — каза той ласкаво. — В нашето дребно племе няма такива дами, които поне в нещичко да се сравняват с тебе.
— Такова изказване едва ли може да се смята за подкуп — произнесе с безразличие Уейън. — Е, добре, свещенико, надявам се, че информацията ти ще се окаже наистина интересна. Може би ще ми кажеш най-после каква е всъщност работата?
Сега Марапер изживя кратък миг на триумф. Той пъхна двете си ръце под плаща си и енергично поклати глава:
— Ще запазя информацията си за върховната власт — съобщи той. — Много съжалявам, но не мога да я споделя с тебе.
Девойката дори не показа, че е обидена. Изглежда, бе така уверена в себе си, че ръцете й, които лежаха на масата, дори не трепнаха.
— Веднага ще повикам началника си — отвърна тя.
Един от стражите получи нужната заповед и изчезна единствено за да се върне много бързо с енергичен мъж на средна възраст.
Появилото се ново лице им направи силно впечатление. Дълбоките бръчки така го нарязваха, сякаш водата, течаща от планините, си бе прокарала русло в телесната плът. Това усещане на древна мощ само се усилваше от белотата на красивите му коси. Очите бяха широко разтворени, а устните свидетелстваха за упоритост и силна воля. Агресивното изражение на лицето бе смекчено от усмивката, с която награди Уейън, след което двамата започнаха тих разговор ъгъла на стаята. От време на време той хвърляше по някой изучаващ поглед на Марапер.
— Дали ще успеем, ако се хвърлим към вратата? — прошепна на Къмплейн със сподавен глас Фармър.
— Не се прави на идиот — отвърна ловецът. — Ние от стаята няма да излезем, да не говорим за барикадите.
Фармър изръмжа нещо неясно и изглеждаше така, сякаш се кани да избяга на собствен риск. Но именно в този миг към тях се приближи шефът на девойката.
— Ние ще ви подложим и тримата на една проверчица — каза той доброжелателно. — Така че скоро, свети отче, отново ще си поприказваме. Стража, заведете засега затворниците в трета килия.
Заповедта бе изпълнена незабавно. Независимо от протестите на Фармър, него заедно с Къмплейн и Марапер ги изблъскаха от стаята и след няколко крачки ги набутаха в друга. Стражите затвориха вратата.
Марапер бе смутен. Ясно съзнаваше, че опитът му да се избави от неприятностите за сметка на спътниците си може да завърши със загубата на тяхното уважение и затова се опита да повдигне настроението им.
— Е, деца мои — провъзгласи той, като вдигна високо ръце, — Дългото Пътуване винаги има начало, така казва Науката. Носарите са много по-цивилизовани от нас и затова можем да очакваме най-лошото. Позволете ми да произнеса последните си молитви.
Къмплейн се обърна и седна в далечния ъгъл на килията. Така постъпи и Фармър. Свещеникът ги последва и отпусна до тях обемистото си седалище, като опря ръце в колената си.
— Стой по-далеч от мен, свети отче — предупреди го Къмплейн. — Остави ме на мира.
— Какво ти става, умът ли ти изчезна? — поинтересува се свещеникът със сладкия си като сироп глас. — Или предполагаш, че Науката допуска спокойствие в последните минути на живота? За последен път трябва да бъдеш въведен в Съзнанието. Така че следва ли да се отдаваш на печал? Нима животът ти, жалък и вонящ, заслужава нещо повече от храчка? Какво е ценното в душата ти, което не заслужава пълно унищожение? Рой Къмплейн, ти си болен и ти трябва моето наставление.
— Приеми за сведение, че аз вече не съм от твоята партия, ясно ли е? — уморено каза Къмплейн. — Сам ще се погрижа за себе си.
Свещеникът направи някаква гримаса и се обърна към Фармър.
— А ти, друже мой, какво искаш да ти кажа? — запита той.
Фармър се усмихна, като напълно се владееше.
— Бих желал да прекарам поне един час с тази очарователна инспекторка, а после и Пътуването ще поема с радост — отвърна той. — Можеш ли да го направиш за мен, Марапер?
Преди свещеникът да измисли съответното наставление, вратата се отвори, появи се някакво безобразно лице, последвано от ръка, която започна енергично да мами Марапер. Той се изправи и с жест, който показваше самообладанието му, оправи дрехите си.
— Ще помоля за вас, деца мои — изрече той.
Марапер достойно излезе в коридора заедно с часовоя. Миг по-късно се оказа лице в лице в инспектора и началника му, който, като приседна на края на масата, заговори пръв:
— Пространство за твоето „аз“. Както разбрах, свещенико, наричат те Хенри Марапер. Името ми е Скойтс, магистър Скойтс, и в задълженията ми влиза да разпитвам всички външни хора. Всеки, който попадне на Носа, застава или пред мен, или пред инспектор Уейън. Ако си този, за когото се представяш, не те очаква нищо лошо. От Джунглата до нас достигат различни създания, от които трябва да се защитаваме. Мисля, че правилно съм те разбрал, ти си дошъл тук, за да съобщиш някакви сведения?
— Преодолях дълъг път през множество секции — заяви Марапер — и не мога да одобря начина, по който ме посрещате.
Магистър Скойтс кимна.
— Каква е твоята информация? — запита той.
— Мога да я съобщя само на капитана.
— Капитана ли? Тук няма друг.
Марапер се оказа в безизходно положение, тъй като не искаше да използва думата „кораб“ до мига, когато ситуацията не го принуди.
— Кои са вашите началници? — запита той.
— Инспектор Уейън и аз отговаряме само пред Съвета на Петимата — с раздразнение съобщи Скойтс. — Но на среща със Съвета, преди да сме се уверили в ценността на информацията ти, не можеш да разчиташ. И по-бързо, отче, че имам и много други спешни работи. Търпението е старомодно качество, което не притежавам и не се каня никога да придобивам. Та, какви са тези сведения, за които толкова говориш?
Марапер се поколеба — моментът беше съвсем неподходящ. Скойтс се изправи, сякаш се канеше да си тръгва. Уейън явно прояви нетърпение. Повече не биваше да отлага.
— Светът — важно каза той. — Това значи: и Носът, и Джунглата, и всичко, дори и най-далечните райони, та чак до Кърмовата Стълба, са едно-единствено творение — кораб! Той е дело на човешки ръце и се движи в среда, която се нарича космическо пространство. Доказателствата ми за това са неопровержими.
Той замълча и се опита да прецени направеното впечатление. Изглеждаше, че Скойтс изпитва още съмнения.
Марапер красноречиво се зае да развива хипотезата си в подробности. Накрая заяви:
— Ако ми повярвате и ми дадете власт, то аз ще управлявам кораба и можете да бъдете сигурен, че ще стигнем там, в местоназначението му, и тогава веднъж завинаги ще се избавим от него и свързаните с начина ни на живот грижи.
Той млъкна. По лицата им беше изписано тъжно разочарование. Те се спогледаха и се разсмяха, но в изблика имаше много отчаяние. Марапер се обърка и започна да разтрива долната си челюст.
— Не ми вярвате, защото съм от малко племе — измърмори той.
— Не, свети отче — приближи се до него момичето. — Виждаш ли, ние на Носа отдавна знаем за кораба и пътешествието му през космоса.
Марапер отвори устата си:
— Това значи… капитанът на кораба… намерили сте го? — възкликна той.
— Капитанът не съществува. Изглежда, още преди много поколения е потеглил на Дългото си Пътуване.
— А кормилната зала? Намерихте ли я?
— Няма я тази зала — каза девойката. — Ние знаем само легендите за нея и нищо повече.
— О! — възкликна свещеникът и отново си възвърна жизнеността и енергичността. — В нашето племе дори легендите са угаснали, сигурно защото ние живеем далеч встрани от предполагаемата ни родина. Но тя съществува, вие търсили ли сте я?
Скойтс и Уейън се спогледаха, после мъжът кимна с глава, сякаш отговаряше на незададен въпрос.
— Понеже, както чувам, си открил част от тайната — каза Уейън, — ние можем да ти доверим и останалото. Но трябва да знаеш, че по тези въпроси далеч не всички са наясно, дори и на Носа. Ние, избраните, държим тези сведения за себе си, предвиждайки, че могат да предизвикат безпорядък и дори масови безумия. Както казва една поговорка, истината още никого не е направила свободен. Както правилно спомена, ние наистина сме на кораб, но няма вече никакъв капитан. Летим безкрай в космическото пространство и никой не ни управлява. Предполагаме, че корабът се е отклонил от курса. И ще лети вечно, докато всички на борда му не потеглят на Дългото Пътуване. Да се спре, е невъзможно, ние претърсихме целия Нос, но не намерихме Кормилното.
Тя замълча и със съчувствие започна да наблюдава как Марапер възприема тъжната истина. Прекалено страшна беше тя, че да я приеме без вътрешна съпротива.
— Какъв ли е ужасният грях на нашите деди? — измърмори Марапер и по навик прекара дланта си през гърлото, но навреме се овладя. — Но Кормилното съществува — каза той. — Вижте, аз имам доказателство.
Измъкна от мръсната си дреха книгата с плановете на електрическата мрежа и започна енергично да я размахва.
— Нима не са те обискирали на барикадата? — удиви се Скойтс. — Как си успял да я пренесеш?
— Предполагам, за сметка на излишната вълна под мишниците — ухили се свещеникът и намигна на Уейън.
Той явно тържествуваше. Разположи тържествено книгата на масата и с театрален жест показа схемата, с която бе запознал преди време и Къмплейн. Малък кръг с надпис „Кормилно“ ясно се виждаше в предната част на кораба. И докато следователите наведени разглеждаха книгата, той им обясни как този скъпоценен документ е попаднал в ръцете му.
— Книгата е направена от Гигантите — каза той, — на които, относно това няма никакво съмнение, е принадлежал корабът.
— Това го знаем — забеляза Скойтс. — Но тази книга наистина е ценна. Сега имаме посочено конкретно място за Кормилното и трябва да го проверим. Уейън, мила, да вървим веднага.
Девойката издърпа дълбоко чекмедже от масата, извади един парализатор и ремък, който затегна на тънката си талия. Това бе първият парализатор, който Марапер видя тук, и най-вероятно те бяха рядкост на Носа. Спомни си, че за добрата въоръженост племето Грийн трябваше да благодари на бащата на Бергъс, който случайно бе намерил склад с това оръжие в Джунглата, на много секции далеч от Носа.
Те вече се канеха да тръгват, когато вратата се отвори и вътре влезе висок мъж. Дрехите му бяха изискани, а косите — дълги и внимателно вчесани. Изглежда, бе някой от Съвета на Петимата, тъй като Скойтс и Уейън се изправиха с уважение.
— До ушите ми стигна, че си получил нови пленници, магистре Скойтс — бавно произнесе влезлият. — Хванал ли си най-после някой от хората на Грег?
— Боя се, че не, съветник Дейт — отвърна Скойтс. — Това са само трима пътешественици от Джунглата. Ето един от тях.
— А къде са другите двама? — поиска да знае съветникът.
— Те са в трета килия, съветнико — отвърна магистърът. — Ще ги разпитаме по-късно. В дадения момент ние с инспектор Уейън сме заети с този пленник.
Съветникът, изглежда, се поколеба известно време, но кимна и излезе. Свещеникът с уважение погледна след него, а подобно нещо крайно рядко се случваше с него.
— Това е съветник Зак Дейт — обясни Скойтс на Марапер, — един от членовете на Съвета на Петимата. В бъдеще, ако ти се наложи да разговаряш с някои от тях, и особено с Дейт, следи за маниерите си.
Уейън пъхна в джоба си книжката на свещеника. Излязоха в коридора и видяха как старият съветник завива зад ъгъла. Очакваше ги дълъг път, в най-отдалечената част на Носа, където съгласно със схемата се намираше Кормилното.
Няколко сън-видимости биха им били необходими да преминат това разстояние, ако нямаха плана и ако пътят не беше свободен от водорасли. Марапер вървеше дълбоко замислен над собственото си бъдеще — без съмнение намирането на Кормилното щеше да укрепи положението му, — но и с интерес наблюдаваше обкръжаващото го.
Скоро откри, че Носарите силно се отличават от този идеален образ, който им приписваха в Кабините, и дори от този, който той самият предполагаше. Имаше много хора, но това бяха преди всичко деца. Бяха облечени къде по-скромно от хората в Кабините. Малкото предмети на тоалета им — чисти и акуратни, подсказваха високо ниво на хигиена, но самите хора бяха слаби, буквално кожа и кости.
Това говореше за липса на храни. Като поразмисли над тези въпроси, Марапер стигна до хитроумния извод, че имайки малко взимане-даване с храсталаците, Носът не само разполага със скромен отряд ловци, но и те са с къде-къде по-лоша квалификация.
А скоро се убеди, че макар и целият Нос от барикадата в „Секция 24“ до края на „Секция 1“ да се намираха във властта на Носарите, заети всъщност бяха главно номерата от двадесет и две до единадесет, и то не напълно. Причината за това, може би само частична, свещеникът разбра, когато минаха „Секция 11“. Трите следващи секции не се осветяваха. Магистър Скойтс запали фенерчето си и тримата продължиха пътя си в полумрак.
Колкото и неприятна да беше тъмнината в Джунглата, толкова по-силно беше впечатлението от нея тук. Глухо и отчетливо се чуваха стъпките им. Неподвижност цареше наоколо. Но когато накрая стигнаха „Секция 7“, където несигурно примигваха лампите, околността не стана по-весела. Ехото на крачките ги съпровождаше, а навсякъде се виждаха следи на унищожението.
— Погледни тук — произнесе Скойтс и показа едно място, където цял участък от пода бе изтръгнат и обърнат към тавана. — На този кораб някога е имало оръжие, способно и на такова нещо. Как бих искал да имам такова нещо за разрушаването на стени. Тогава бихме се добрали до космическото пространство.
— Само да имаше някъде на Носа прозорци — каза Уейън, — тогава, може би, истинското предназначение на кораба не би било забравено.
— Според плана — намеси се Марапер, — в Кормилното има достатъчно големи прозорци.
Те замълчаха. Прекалено безрадостна беше гледката, че да изпитват особено желание да разговарят. Повечето врати бяха отворени така, че се виждаха свободно помещенията и намиращите се в тях изпочупени и загиващи мълчаливо под дебелите вековни слоеве прах различни машини.
— На този кораб стават такива неща, за които и понятие си нямаме — мрачно каза Скойтс. — Сред нас се намират враждебно настроени призраци.
— Призраци ли? — удиви се Марапер. — Ти вярваш ли в призраци, магистър Скойтс?
— Роджър смята — поясни Уейън, — че пред нас стоят два проблема. Първият е корабът. Къде отива и как да се спре? Това е фундаменталният проблем и никога няма да го решим. Другият се появи неотдавна. Нашите деди не се бяха сблъсквали с него. На кораба се появи някаква странна и тайнствена раса, която преди не е съществувала.
Свещеникът погледна девойката. А тя предпазливо поглеждаше зад всяка отворена врата. Скойтс правеше същото. Марапер усети как на тила косите му неприятно се размърдаха.
— Имаш предвид Чуждите ли?
Тя кимна.
— Свръхестествената раса се представя за хора — каза тя. — Ти по-добре от нас знаеш, че три четвърти от кораба се заема от Джунглата. Някъде в горещите блата, в кипналата гниеща маса листа се е зародила съвършено нова раса, която се маскира като хора. Но те не са хора, те са врагове. Промъкват се от скривалищата си, шпионират ни и ни избиват.
— Затова ние трябва постоянно да сме готови — добави Скойтс.
След тези думи Марапер също започна да поглежда зад вратите.
Обстановката бързо започна да се променя. Трите концентрични коридора на всяка секция неочаквано се смениха от два, а завоите станаха по-остри. В секция под номер 2 имаше само един коридор с разположени по него помещения. В центъра се виждаше вратата, която водеше в Главния коридор. Но тя бе затворена завинаги. Скойтс леко почука по нея.
— Ако ни се удаде да я отворим, по този пряк коридор — каза той — бихме стигнали до Кърмовата Стълба на противоположния край на кораба, за не повече от един сън-видимост.
Сега те вървяха по спирална стълба с перила. Напред беше Марапер и сърцето му биеше силно. Ако планът е верен, то тези стъпала водеха право в Кормилната зала.
В края на стълбата в полумрака пред очите им се представи малка кръгла стая без мебели, с голи стени и под. Марапер се хвърли да търси врата. Напразно…
Той се разрида, като със сълзи заоблекчава отчаянието си.
— Те ни излъгаха! — извика той. — Ние всички сме жертви на нещо ужасно…
Но не можа да намери вярната дума.
Рой Къмплейн се прозя отегчено. Лежейки на пода на камерата, той за двадесети път промени позата си. Боб Фармър седеше, опрял гръб на стената, и не преставаше да върти тежкия пръстен на дясната си ръка.
Те не намираха за какво да си говорят. Всъщност нямаше и за какво да мислят. Почти с облекчение посрещнаха появяването на грозния часовой с лице на булдог, който пъхна глава в процепа между вратата и касата и повика Къмплейн. За това той използува старателно подбрани оскърбления.
— Ще се срещнем с пътешествието — успокояващо произнесе Фармър, когато Къмплейн се надигна.
Къмплейн му махна с ръка и тръгна след часовоя, усещайки сърцето си да бие все по-бързо и по-бързо. Отведоха го в друга стая, не там, където ги беше разпитвала инспектор Уейън. Вървяха по същия коридор, по който вече бяха минавали, до помещението, разположено до барикадата в „Отсек 24“. Часовоят страшилище затвори вратата след него, като остана от външната й страна.
Къмплейн се озова в стаята сам с магистър Скойт. Офицерът следовател изглеждаше по-възрастен от обикновено. С дългите си пръсти той подпираше глава така, като че имаше зъбобол. Тези пръсти не вдъхваха доверие. По-скоро те навеждаха на мисли за изтънчен садизъм, макар че сега, на фона на измъченото му лице, сякаш се задоволяваха с мазохизъм.
— Пространство за теб — тежко произнесе той.
— Пространство — отговори Къмплейн.
Той знаеше, че след малко ще бъде подложен на някакви изпитания, но в момента го занимаваше най-вече фактът, че момичето отсъстваше.
— Искам да ти задам няколко въпроса — продължи Скойт. — По много причини би било желателно да им дадеш правдоподобни отговори. Първо — къде си роден?
— В Кабините.
— Така наричате своето село? Имаш ли сестри или братя?
— В Кабините ние се подчиняваме на Науката — предизвикателно отговори Къмплейн. — Ние преставаме да признаваме нашите братя и сестри в момента, когато те са порасли до кръста на нашите майки.
— По дяволите Нау…
Скойт замълча, потривайки челото си. Имаше вид на човек, който с огромни усилия запазва самообладание. Без да вдига глава, той продължи с изморен глас:
— Колко свои братя и сестри би познал, ако те заставят да го направиш?
— Само три сестри.
— И нито един брат?
— Имах един, но той се побърка много отдавна.
— Какви доказателства имаш, че си се родил в Кабините?
— Доказателства? — повтори въпроса Къмплейн. — Ако искаш да имаш доказателства, то доведи и попитай майка ми. Тя е все още жива и ще ти разкаже за всичко с удоволствие.
Скойт стана.
— Разбери едно — каза той. — Нямам време да чакам, докато ти благоволиш да ми отговориш. Всички на кораба се намираме в дяволски сложна ситуация. Виждаш ли, ние живеем на кораб, който лети неизвестно накъде. Тази стара кутия, която вече започва да се разпада, е пълна с призраци, тайни, загадки и кръв. И някой злополучен кучи син трябва да приведе всичко в ред, докато не е късно. Ако вече не е късно.
Магистърът въздъхна и замълча, като че ли той беше този нещастен кучи син, носещ цялата тежест на отговорността на раменете си. След това малко поуспокоен каза:
— Трябва да разбереш най-после простата истина, че между нас няма незаменими хора. Ако ти се окажеш безполезен, ще се отправиш…
— Много съжалявам — каза Къмплейн. — Може би щях да бъда по-склонен към сътрудничество, ако знаех от коя страна…
— Ти трябва да бъдеш на собствената си страна. Или Науката не те е научила на това? „Опознай себе си и ще опознаеш човечеството.“ В твой личен интерес е да отговаряш на моите въпроси.
За миг Къмплейн бе склонен да отстъпи без колебание. Но в следващия момент, чувствайки се някак по-сигурен, запита:
— А Хенри Марапер отговори ли на всички твои въпроси?
— Свещеникът ни излъга — отвърна Скойт. — И затова се отправи на Пътешествието. Това е нормалното наказание за тези, които твърде дълго изпитват търпението ми.
Когато моментното стъписване от тази новина премина, Къмплейн се опита да прецени можеше ли изобщо това да е истина. Той не се съмняваше в безпристрастността на Скойт като човек, принуден да убива в полза на делото и постъпващ така без колебание. И все пак не можеше да си представи, че няма да види повече бъбривия свещеник. Зает с тези свои мисли, той отговаряше на въпросите на Скойт. Те се отнасяха най-вече до пътя им през Джунглите. И когато Къмплейн започна да описва обстоятелствата, при които те се оказаха в ръцете на Гигантите, запазващият досега спокойствие офицер следовател удари с длан по масата.
— Гигантите не съществуват! — извика той. — Те са измрели отдавна и ние сме наследили от тях кораба.
Но въпреки явния си скептицизъм той се зае, както навремето и Марапер, да уточнява подробностите. И тогава стана ясно, че той малко по малко започва да вярва на разказа на Къмплейн. Той се намръщи още повече, замисли се и започна да барабани с дългите си и тънки криви пръсти по масата.
— За Чуждите знаем, че са наши врагове — обясни той, — но Гигантите винаги сме считали за миролюбив народ. С тяхно съгласие ние наследихме кралството им. Но какви биха били съображенията им, ако те и досега живеят в Джунглите? Най-вероятно е да се укриват от враждебни подбуди. А нашите главоболия и без тях са прекалено много.
Къмплейн подчерта, че Гигантите не са го убили, въпреки прекрасната възможност да го сторят. Не са убили и Ърн Рафъри, макар че въпросът за това, къде беше изчезнал оценителят, все още остава неизяснен.
Но, така или иначе, ролята на Гигантите беше най-малкото двусмислена.
— Склонен съм да повярвам на твоя разказ, Къмплейн, — заяви накрая Скойт, — защото хората срещат Гиганти. Но се чуват само слухове, нищо конкретно. В края на краищата Гигантите не представляват опасност за Носа. А най-главното — те не са в съюз с Чуждите. Само да можех да се заема с всяко от тези неща поотделно…
Той замълча, а след минута запита:
— Далеч ли е мястото, където те заловиха Гигантите?
— Доста. На около четиридесет отсека.
Магистър Скойт неволно махна с ръка:
— Прекалено далече — каза той. — Мислех да се разходим дотам, но Носарите не обичат водораслите.
Вратата внезапно се отвори и се появи запъхтян пазач.
— Магистре, нападение на барикадата! — викна той без каквито и да било предисловия. — По-бързо. Там ви очакват!
Скойт веднага скочи. Лицето му се вкамени. На половината път до вратата той спря и се обърна към Къмплейн:
— Ти остани тук — заповяда той. — Аз ще се върна веднага щом мога.
Вратата се затвори. Къмплейн остана сам. Все още не вярвайки на това, той се огледа. В срещуположния край на стаята, зад креслото на Скойт, имаше врата, а от другата му страна — още една. Мебелировката на стаята се състоеше от стелажи край всички стени, отрупани със счупени инструменти. На пода в ъгъла се търкаляха четири торби. Къмплейн веднага позна в тях собствеността на Марапер, Уентъдж, Боб Фармър. Четвъртата беше неговата. Като че ли нищо не бе изчезнало от скромното им съдържание, макар и да се забелязваха следи от щателно претърсване. Къмплейн задържа погледа си там само миг, след което премина през стаята и открехна вратата. Тя водеше към страничната част на коридора. От едната посока се чуваха множество гласове, а само на няколко крачки от другата страна започваха храсталаците. Разстоянието до тях не се охраняваше. С разтуптяно сърце Къмплейн затвори вратата и се притисна с гръб към нея.
— Да се опитам ли да избягам, или не?
Марапер беше убит и нямаше причина да смята, че и с него няма да постъпят по същия начин. По-разумно беше да се махне. Но къде? Кабините са твърде далеч, за да успее човек сам да се добере до тях. Но близките племена охотно ще приемат ловеца. Къмплейн изведнъж си спомни, че Уейън беше взела тяхната група за хора от някакво племе, осъществяващо нападение над Носа. Отначало, твърде зает със собствените си проблеми, той не придаде особено значение на думите й. Но сега помисли, че това може да се окаже същото племе, което в момента нападаше барикадата. Те сигурно ще приемат радушно един ловец, познаващ малко Носарите. Той метна торбата си през рамо, отвори вратата и побягна към храсталака. Всички врати в коридора бяха затворени, освен една. Пробягвайки край нея, Къмплейн неволно погледна навътре и остана като вкаменен. Там спокойно, като в сън, на постелка лежеше тяло. Лежеше в неудобна поза, с кръстосани крака, а за възглавница му служеше окъсано мръсно наметало. Лицето, изпълнено с меланхолия, напомняше прехранено куче.
— Хенри Марапер! — извика Къмплейн.
Той нямаше сили да откъсне поглед от познатия профил на свещеника. Косата и слепоочията му бяха изцапани с кръв. Къмплейн се наведе и внимателно докосна ръката на светия отец. Тя беше студена като лед. В същия момент той се пренесе в атмосферата на Кабините. Науката действаше автоматично, като условен рефлекс. Без да се замисля, той направи печален жест, съответстващ на ритуалния ужас. „Страхът не трябва да достига Подсъзнанието — провъзгласяваше Науката. — Той трябва да бъде незабавно отхвърлен с помощта на серия от ритуални движения, означаващи смущение.“
След поклоните, риданията и останалите изрази на печал Къмплейн съвсем забрави за намерението си да бяга.
— Страхувам се, че ще бъдем принудени да прекъснем това прекрасно представление — произнесе зад гърба му женски глас.
Къмплейн изплашено скочи и се обърна. Пред него с насочен парализатор стоеше Уейън, съпроводена от двама пазачи. Устните й бяха изумителни, но усмивката й не предвещаваше нищо добро. С това приключи опитът на Къмплейн да избяга.
Сега дойде редът на Боб Фармър. Него също го отведоха в помещението в „Отсек 24“ и там отново стоеше магистър Скойт. Изражението на лицето на магистъра беше още по-мрачно. Той започна, както и при Къмплейн, с въпроса — кога и къде е роден разпитваният.
— Някъде в храсталаците — както винаги бързо отвърна Фармър. — Аз всъщност никога не съм знаел точно къде.
— Защо не си роден в племе?
— Родителите ми бяха бегълци от някакво малко племе, живеещо в Средния Коридор, още по-малко от Кабините.
— Кога се присъедини към племето на Грийн?
— След смъртта на родителите ми — отговори Фармър. — По онова време аз бях вече достатъчно голям.
Устните на Скойт, обикновено плътно стиснати, в момента приличаха на тънък белег от рана. Появи се гумена палка, която магистърът прехвърляше от ръка в ръка. Той се приближи до Фармър, без да сваля поглед от него.
— Имаш ли някакви доказателства за това, което ми каза току-що?
Фармър, пребледнял и настръхнал, не преставаше да върти пръстена на ръката си.
— Какви доказателства? — попита той.
Устата му пресъхна съвсем.
— Каквито и да са, гарантиращи твоя произход. Такива, на които би могло да се повярва. Ние не сме някакви си диваци от Джунглите, Фармър. Ако ти си се родил в храсталаците, ние искаме да знаем кой си ти и какво представляваш.
— Отец Марапер може да потвърди кой съм аз.
— Марапер е мъртъв. Освен това мене ме интересува някой, който те е познавал от дете.
Той се обърна така, че двамата застанаха лице в лице.
— Накратко казано, Фармър, ние искаме това, което ти, както ми се струва, не можеш да ни дадеш — доказателство, че си човек.
— Аз съм повече човек, отколкото ти, малка…
Казвайки това, Фармър вдигна ръка и замахна. Скойт умело избегна удара и силно стовари палката върху рамото му. Прикован към мястото си, чувствайки, че ръката му изтръпва от този удар, Фармър се поуспокои. Само лицето му запази гневния си израз.
— Имаш твърде бавна реакция — сурово произнесе Скойт. — Трябваше да се предпазиш.
— В Кабините винаги ми казваха, че съм доста отпуснат — промърмори Фармър, потривайки удареното си място.
— Колко време си живял в племето на Грийн? — със заповеден тон го попита Скойт.
Той отново се приближи до Фармър. През цялото време си играеше с палката, сякаш се готвеше пак да го удари.
— О, аз вече съм загубил представа за времето. Може би два пъти по сто дузини заспиване и събуждане.
— Ние на Носа не използваме такава примитивна система за измерване на времето като вашата. Четири цикъла на заспиване и събуждане ние наричаме ден. Това означава, че ти си прекарал в племето шестстотин дни. Това е значителен период от живота на човек.
Той стоеше и гледаше Фармър, като че ли очакваше нещо. Изведнъж вратата се отвори и на прага застана запъхтян пазач.
— Магистре! Нападение на барикадата! — извика той. — По-бързо. Там ви очакват!
Преди да излезе, Скойт се обърна и със студено изражение на лицето каза:
— Ти остани тук. Аз ще се върна веднага щом мога.
В съседното помещение Къмплейн се обърна към Уейън. Парализаторът й беше вече в кобура на колана.
— Значи цялата тази история с нападението е само трик, за да излезе магистър Скойт от стаята? — попита той.
— Правилно — спокойно отговори инспекторката. — Погледни какво прави Фармър през това време.
Дълго време Къмплейн стоеше, без да откъсва поглед от нейните очи. Те го притегляха като магнити. Двамата стояха един до друг, сами в стаята, която девойката наричаше наблюдателна. Тази стая беше съседна на помещението, в което сега се намираше Фармър, а преди малко и той самият. След като се посъвзе, Къмплейн се обърна и прилепи лицето си до направената в стената пролука. Притесняваше се да не би то да издаде чувствата му. Той направи това точно навреме, за да види как Фармър грабва малката масичка, завлича я в средата на стаята, покачва се на нея и протяга ръка към решетките на отвора, разположен на тавана на всяко помещение. Но пръстите на неговия другар се свиха безпомощно на няколко дюйма от решетките. Той се надигна колкото може, след това подскочи, но след няколко неуспешни опита се отказа от това занимание и започна да се озърта объркано. Забеляза вратата, зад която бяха скрити неговите вещи. Блъсна масата, побягна към вратата и след малко се скри от погледа на Къмплейн.
— Избяга като мене — каза Къмплейн.
Той се обърна и с някаква нова решителност погледна момичето в лицето.
— Моите хора ще го заловят, преди да се добере до храсталаците — небрежно отбеляза Уейън. — Не се съмнявам, че приятелят ти Фармър е Чужд, а след няколко минути ще получим и доказателства за това.
— Боб Фармър? Невъзможно!
— Малко по-късно ще поговорим за това — усмихна се инспекторката. — А засега ти си свободен, Рой Къмплейн. Свободен си точно толкова, колкото всеки от нас. И тъй като имаш определени знания и опит, то аз се надявам, че ще ни помогнеш да разрешим някои проблеми.
Колко по-красива от Гуина беше тя и в същото време какво страхопочитание изпитваше човек в нейно присъствие.
— Ще ти помогна за всичко, за което мога — каза Къмплейн.
В гласа му прозвуча ентусиазъм.
— Магистър Скойт ще ти бъде признателен — отговори Уейън доста рязко и се отдръпна.
Това го върна на земята и той почти толкова рязко попита защо Носарите така се страхуват от Чуждите. В племето на Грийн също се плашеха малко от тях, но само защото бяха различни, не приличаха на обикновените хора.
— А нима това не е достатъчно? — попита тя.
Момичето започна оживено да разказва за могъществото на Чуждите. Няколко от тях вече бяха заловени с помощта на различни методи на магистър Скойт. Но с изключение на един, всички останали бяха успели да избягат. Захвърляха ги в камерата със завързани ръце и крака, понякога дори и в безсъзнание. И въпреки всичко те изчезваха. Когато в камерата имаше и пазачи, след това те не си спомняха нищо. По себе си нямаха никакви следи от насилие.
— А Чуждият, който не успял да избяга? — запита Къмплейн.
— Той умря по време на разпита. Нищо не можахме да разберем от него, освен това, че е дошъл от Джунглите.
Тя го изведе от стаята. Къмплейн преметна торбата си през рамо и уморено закрачи до нея, като от време на време хвърляше поглед към лицето й — ясно и изразително като лъч светлина. Но тя вече не му се струваше така мила както преди. Сигурно беше склонна към бързи промени в настроението. Затова той реши да опита да бъде по-суров с нея, като прибегне към стария изпробван начин на общуване с жените, приет в Кабините. Какво да се прави, животът, с който бе свикнал в Кабините, беше толкова див и тяхното племе изоставаше в развитието си най-малко с хиляда смени на съня с действителността.
В „Отсек 21“ Уейън спря.
— Ето, това е твоята стая — съобщи тя. — Моята е три врати назад. А на Роджър Скойт е срещу моята. Някой от нас след малко ще те заведе да хапнеш нещо.
Къмплейн отвори вратата и погледна вътре.
— Никога досега не съм виждал такава каюта — неуверено каза той.
— И имаше голяма вероятност изобщо да не видиш, нали? — подхвърли иронично момичето.
Тя тръгна към своята стая. Известно време Къмплейн гледаше след нея, след това смъкна изцапаните си с кал обувки и влезе в жилището. Най-красивият предмет там беше мивката с чешма, от която течеше тънка струйка вода. Имаше и легло, покрито не с листа, а с някаква вълнена тъкан. Но най-силно впечатление му направи картината, висяща на стената. Това беше някаква многоцветна композиция, която не изразяваше нищо конкретно. И все пак тя не беше лишена от смисъл. Освен това в стаята имаше и огледало. Къмплейн погледна в него и видя съвсем неочаквано изображение: дивак, изпоцапан с кал, със слепени от млечен сок коси и облечен с одърпани, изпокъсани дрехи. Той веднага се зае да измени този облик. В същото време се опитваше да си представи какво си е мислила Уейън, гледайки такъв варварин. Той се изми. Облече си чисти дрехи, които извади от торбата, и останал без сили, се отпусна на леглото. Независимо от умората си обаче не можа да заспи. Мислите му подскачаха в главата като бесни. Гуина си отиде, Рафъри — също, Уентъдж, Марапер, а сега и Боб Фармър. Всички си отидоха. Той остана сам. Сега пред него се откриваха нови възможности и това беше много интересно. Ставаше му мъчно само когато си спомняше добродушното, пълно със самоувереност лице на Фармър. Докато той размишляваше за всичко това, на вратата се показа Скойт.
— Да идем да хапнем — кратко каза той.
Къмплейн вървеше до него и внимателно го поглеждаше. Опитваше се да си представи какво мисли Скойт за него. Но офицерът следовател беше твърде зает със собствените си мисли, за да обръща внимание на Къмплейн. След малко той вдигна глава и установи, че Къмплейн гледа към него.
— Какво да се прави — не съвсем приятелски произнесе магистърът. — Твоят приятел Фармър се оказа Чужд. Когато бягаше към храстите, той видя тялото на вашия свещеник, но не се спря. Нашите пазачи се нахвърлиха върху него и го заловиха без много усилия.
Срещайки неразбиращия поглед на Къмплейн, той нетърпеливо тръсна глава.
— Това не е нормален човек — поясни Скойт. — Не е от тези, които са възпитани в нормалните части на кораба. В противен случай той щеше неволно да спре и да извърши ритуална церемония над трупа на приятеля си. Това е дълбоко заложено във всеки човек от деня на раждането му. Между другото, само твоето поведение ни увери окончателно, че си човек.
Той замълча и не произнесе повече нито дума, докато не стигнаха до столовата. Не обръщаше внимание дори на поздравите на многото мъже и жени, които срещнаха по пътя си. В столовата имаше още няколко офицери. Уейън стоеше на отделна маса. Като я видя, Скойт веднага се развесели. Приближи се до нея и постави ръка на рамото й.
— Лаур, скъпа! — радостно каза той. — Колко ободрително е да види човек как ни очакваш. Трябва да изпием по бира. Нека отбележим залавянето на още един Чужд. Той вече никъде няма да ни избяга.
Уейън се усмихна.
— Надявам се, че сега вече ще хапнеш нещо, Роджър.
— Нали знаеш глупавия ми стомах — отвърна й той.
Магистърът с жест извика дежурния и веднага след това започна да разказва за подробностите при разобличаването на Фармър. Къмплейн седна при тях, но настроението му не беше от най-добрите. Той не можеше да се пребори със завистта в себе си, като виждаше как непринудено разговаря Скойт с Уейън, макар следователят да беше поне два пъти по-възрастен от нея. Пред тях поставиха бира и странно бяло, но удивително вкусно месо. Беше приятно да се храни човек, без да е обкръжен от мухи, които в Джунглите ставаха, и то нерядко, неочаквана добавка към всеки залък. И въпреки всичко Къмплейн ровеше в чинията си по-усилено и от Скойт.
— Нещо си се омърлушил — забеляза Уейън, — а трябва да се радваш. Нима тук не е по-добре, отколкото в една стая с Фармър?
— Фармър беше мой приятел.
Каза първото нещо, което му дойде наум.
— Но и Чужд — важно заяви Скойт. — Той притежаваше всички характерни качества — беше бавен, доста едър и неразговорчив. Започвам да ги различавам от пръв поглед.
— Ти си гений, Роджър — Уейън се разсмя. — Но може би ще хапнеш поне малко от рибата.
С приятелски жест тя постави ръката си върху неговата. Може би това беше причината за избухването на Къмплейн. С рязко движение той захвърли вилицата.
— По дяволите твоята гениалност! — изкрещя той. — А какво ще кажеш за Марапер? Той не беше Чужд и все пак ти го уби! Мислиш ли, че ще мога да забравя за това? И след такова убийство ти все още искаш да разчиташ на моята помощ?
Скойт бе отворил уста да отговори, но изведнъж я затвори, вглеждайки се в него зад гърба на Къмплейн. На рамото на ловеца се отпусна тежка ръка. Къмплейн рязко се обърна. Пред него стоеше свещеникът, който потриваше ръце и ту се усмихваше, ту се мръщеше. Къмплейн засия и го хвана за ръката.
— Да, Рой, това съм аз и никой друг. Подсъзнанието ме беше напуснало, оставяйки само усещането за студ. Надявам се, че планът ви успя, магистър Скойт?
— Напълно, свети отче — каза Скойт. — Моля ви, хапнете нещо от тази ужасна храна и обяснете всичко на вашия другар. Може би тогава той ще промени гневното си отношение към нас.
— Ти беше труп — плахо произнесе Къмплейн.
— Това беше само едно Кратко Пътешествие — отговори свещеникът.
Той седна и протегна ръка към каната с бира.
— Магьосникът магистър Скойт измисли този неудобен за мене начин, за да провери теб и Фармър. Той намаза главата ми с кръв от плъх и ме приспа с помощта на някакъв ужасен наркотик. Така разигра сцената на смъртта при вашето появяване.
— Само нищожна порция хлороводород — потвърди Скойт.
Той загадъчно се усмихна.
— Но аз те докоснах. Ти беше студен — възрази Къмплейн.
— Аз и сега съм студен — каза Марапер. — Това е от наркотика. А каква беше тази чудовищна противоотрова, която ми дадоха вашите хора?
— Стрихнин, предполагам — отвърна магистърът.
— Всичко това беше изключително неприятно. Затова сега аз съм най-малко герой. Светец съм бил винаги, а ето че сега съм и герой. Изпълнителите на вашия план бяха така добри да ми дадат горещо кафе, когато дойдох на себе си. Никога нищо толкова хубаво не съм срещал в Кабините. А тази бира е още по-добра.
Очите му се срещнаха с все още пълните с изумление очи на Къмплейн. Намигна му, звучно се оригна и после каза:
— Аз не съм дух, Рой. Духовете не пият.
Преди да приключат с яденето, Скойт отново бе обладан от грижи. Той измърмори нещо за извинение, стана и си отиде.
— Толкова напрегнато работи — каза Уейън, проследявайки с поглед отдалечаващата се фигура. — На всички ни не е леко. Преди да се оттеглим за сън, аз бих искала да ви обясня нещата и да ви запозная с нашите планове, защото при следващото си събуждане ще имаме много работа.
— О, точно това е, което бих искал да чуя — радостно възкликна Марапер.
Той отмести чинията си встрани.
— Естествено, вие разбирате, че интересът ми към тези въпроси е чисто теологически. Но преди всичко ми се иска да зная каква ще бъде моята роля в тази работа.
Уейън се усмихна.
— Най-напред ще унищожим Чуждите. След разпита Фармър трябва да ни разкрие скривалището им. Ние ще отидем там и ще ги избием до един. Тогава вече ще имаме време и възможност да се заемем с многото загадки, свързани с кораба.
Всичко това тя изговори на един дъх, като че ли се опитваше да избегне нови въпроси. След това бързо ги изведе от столовата и заедно тръгнаха по безкрайните коридори. Марапер отново дойде във форма и се възползва от случая, за да разкаже на Къмплейн за неудачния си опит да открие командната кабина.
— Колко много неща са се изменили — със съжаление произнесе Уейън.
В момента те се изкачваха по желязна стълба, от двете страни на която имаше метални врати. Те бяха отворени и даваха възможност да се премине от един етаж на друг.
— Някои от вратите са отворени — обясни Уейън, показвайки с ръка, — други са затворени. Например край Главния Коридор всички те са заключени. И това е добре, защото иначе всеки скитник на кораба много лесно би могъл да попадне на Носа. Но ние не можем по собствено желание да отваряме или затваряме вратите, както сигурно са можели да правят това Гигантите, когато корабът им е принадлежал. Те са заключени вече от много поколения. Все някъде има устройство, с което се управляват. Обаче ние сме твърде безпомощни и, уви, нямаме власт над много неща.
Лицето й придоби напрегнато и войнствено изражение. Съвсем интуитивно, което учуди и самия него, Къмплейн помисли: „У нея започват да се наблюдават признаци на професионално заболяване, както и тогава, когато отъждествяваше Скойт с неговата работа.“ Той веднага се възпротиви на собствените си мисли. Но когато си представи гигантския кораб, носещ се заедно с всички тях в безкрайното пространство, беше принуден да признае, че предизвикващи тревога факти наистина има предостатъчно. Желаейки да разбере повече за отношението на момичето към всичко това, той попита:
— А вие с магистъра единствените хора, които се занимават с тези неща, ли сте?
— За бога, разбира се — не! Не сме само изпълнители. Неотдавна беше създадена група, която се нарича Комитет за Спасение. Всички офицери от Носа, освен командващите пазачите, са свързани с нея. Освен това Комитета ръководят трима от Съвета на Петимата. С единия от тях ти вече се познаваш — съветника Зак Дейт. Един висок, дългокос. А сега ви водя към втория. Това е съветникът Трегонин. Той е библиотекар и ще ви разкаже за тайните на мирозданието.
По такъв начин Рой Къмплейн и свещеникът се оказаха на първата си лекция по астрономия. По време на разказа си Трегонин непрекъснато ходеше из стаята от единия й край до другия. Той беше смешно малък и слабоват, едва ли не с женско телосложение. Целите му владения бяха натъпкани с безразборно разхвърляни книги и различни антики. В това помещение безпорядъкът беше толкова ярък, че се превръщаше в своеобразно произведение на изкуството. Като начало Трегонин им съобщи, че скоро до Носа, както и в Кабините, книгите и изобщо цялата печатна продукция се унищожавали. Това се провело, от една страна, от суеверие, а, от друга, за укрепване на властта на управляващите, които искали да държат подчинените си в невежество.
— Извън всякакво съмнение е, че точно по този начин още в началото е било изгубено и самото понятие за кораба — превзето съобщи съветникът. — Това, което виждате пред себе си, е най-вероятно всичко, което се е запазило на Носа като цяло. Останалото е загинало. А в това, с което ние разполагаме, се съдържа само част от истината…
Когато съветникът започна своите обяснения, Къмплейн изведнъж престана да забелязва забавните жестове, които съпровождаха разказа му. Той забрави за всичко. Беше захласнат в чудесната история, която се разкри пред него в тази малка стая. Това беше като мозайка, съставена от множество малки елементи.
В космическото пространство, където се движеше техният свят, съществували и други светове. При това два вида: едните се наричали слънца и излъчвали топлина и светлина, другите се наричали планети и били зависими от топлината и светлината на първите. На една такава планета, свързана със слънцето, което така и се наричало — Слънце, някога са живели хората. Това място се наричало Земя и хората живеели на повърхността, защото вътрешността й била монолитна и лишена от светлина.
— Хората не падали от Земята даже и когато се намирали по високите й части — обясни Трегонин. — Привличането, което ги е задържало, позволява и на нас самите да се движим по извивките на бордовете, без да се страхуваме, че ще паднем. Хората са разкрили много различни тайни. Те намерили начин, който им позволил да напуснат Земята и да изследват другите планети, свързани с тяхното Слънце. Сигурно това е било много сложно, тъй като за откриването му е било необходимо много време. Обаче другите планети се различавали от родната им по много неща. На повърхността им било или прекалено студено, или прекалено топло. Затова хората не можели да живеят там. А това ги притеснявало, тъй като на Земята започвало да им става доста тясно. Накрая те решили, че трябва да изследват и планети на други слънца, за да се запознаят с условията за живот и на тях.
На това място записите, с които разполагаше Трегонин, ставаха неясни. В едни се казваше, че Космосът е напълно празен, а в други — че в него има хиляди слънца, наречени звезди. По някаква причина, неизвестна на корабните жители, на хората им било трудно да вземат решение към кое слънце да се насочат. Но в края на краищата, с помощта на специални апарати, те избрали едно яркосветещо слънце, наречено Процион. Около него имало разположени планети и се намирало на разстояние от Земята, изчислено само на единадесет светлинни години. Обаче преодоляването и на такова разстояние за онова време било сериозен проблем. В Космоса нямало нито топлина, нито светлина, а и самото пътешествие трябвало да продължи сравнително дълго. Толкова дълго, че много поколения хора щели да измрат, преди то да завърши.
— Във връзка с това хората построили кораба, на който ние сега се намираме. Обособили осемдесет и четири отсека от изключително здрав материал, оборудвали го с всичко, което може да потрябва, предали му своите знания, заредили го с енергия, която дават тежките частици, наречени йони.
Трегонин замълча и с бързи ситни крачки отиде в ъгъла на стаята.
— Погледнете насам! — подкани ги той. — Така изглежда моделът на планетата, която преди много, много години са напуснали нашите прадеди. Моделът на Земята.
Той вдигна над главата си Глобус.
Избелял и изпоцапан от невнимателни ръце, на него все още личаха очертанията на моретата и континентите.
Къмплейн погледна развълнувано към Марапер. По лицето на стария свещеник се стичаха сълзи.
— Каква прелестна история — ридаеше той. — Ти си мъдър човек, съветнико. Вярвам на всичко, вярвам във всяка твоя дума. Колко величествени са били хората, колко неизмеримо могъщи…! Аз съм само един беден стар провинциален свещеник и Бог ми е свидетел, че нищо не ми е било ясно…
— Ей ти, я спри с тази истерия! — неочаквано рязко заповяда Трегонин. — Не трепери над собственото си нищожество, а слушай какво ти говоря. Значение имат единствено фактите, а не чувствата.
— Вие сте свикнали с тази мисъл, а аз — не! — Марапер без стеснение продължаваше да плаче със сълзи. — Само като си помисля за тази сила…
Трегонин внимателно върна Глобуса на мястото му и се обърна към Уейън с явно презрение на лицето.
— Инспекторе, ако този жалък тип не престане да хленчи, ще ви помоля незабавно да го махнете оттук. Не понасям сантименталности, добре знаете. Това не мога да го изтърпя.
— А кога ще достигнем до планетите на Процион? — бързо попита Къмплейн. Той не можеше да понесе мисълта, че ще му се наложи да си отиде оттук, без да е разбрал всичко.
— Разумен въпрос, млади човече — каза Трегонин. Той за първи път внимателно погледна Къмплейн. — Ще се постарая да дам и разумен отговор. Струва ми се, че полетът към Процион преследва две цели. Такъв голям кораб е бил построен не само за това, че прекалено дългото пътешествие в малко пространство би се оказало непоносимо, но преди всичко защото той е превозвал определен брой хора, наречени колонисти. Те трябвало да слязат на новата планета, да живеят там и да се размножават. За тях била предназначена и голяма част от машините. Намерих каталог с трактори, бетонобъркачки, машини за прокарване на пътища и не помня какво още. Друга тяхна задача е било събирането на информация за новата планета, както и на различни експонати за подробни изследвания след завръщането на Земята.
С присъщите му нервни движения Трегонин се придвижи към шкафа и измъкна метална кутийка с дузина стъкленици. Те бяха толкова малки, че се събираха на дланта му. Отвори една от тях и в нея имаше много крехки полупрозрачни пластинки, напомнящи нокти.
— Микрофилми — поясни Трегонин.
Той внимателно избута с крак разсипалите се пластинки под масата.
— Донесоха ми ги от една далечна част на Носа. Влагата ги повреди, но даже и да бяха здрави, за нищо не биха ни послужили. За тяхното разчитане е нужна специална литература и специален апарат.
— В такъв случай аз не разбирам — започна учудено Къмплейн.
Съветникът го спря с движение на ръката си.
— Ще ти прочета надписите на етикетите, запазени по кутиите, и ти ще разбереш. Само тези етикети са запазени — каза той. — Ето тук например е написано така: „Филм — снимка на Новата Земя от въздуха, от стратосферата и от орбита. Средата на лятото, сев. пол.“ Ето и друго: „Филм — флора и фауна, континент А, Нова Земя.“ И така нататък.
Той постави настрана касетите и след кратко мълчание добави:
— Такива са, млади човече, отговорите на твоите въпроси. Въз основа на тези филми може да се твърди, че корабът щастливо е достигнал до планетата Процион. А сега ние отново летим към Земята.
В отрупаното с толкова различни неща помещение отново настъпи мълчание. Всеки от присъстващите потъна в собствените си мисли. Най-напред се опомни Уейън. Тя стана и заяви, че е време да тръгва.
— Почакай — помоли я Къмплейн и пак се обърна към съветника. — Вие ни казахте толкова много и в същото време толкова малко… Щом летим към Земята, то кога ще достигнем до нея и изобщо може ли това да се определи с точност?
— Мило мое момче — започна Трегонин, после въздъхна, като че искаше да смени темата на разговора, — нима не виждаш колко много е било унищожено? Отговорите на въпросите не винаги се разбират, а и някои от самите въпроси вече ги няма, ако разбираш за какво говоря. Разреши ми да ти отговоря така: Ние знаем разстоянието от Новата Земя, както са я нарекли колонистите, до Земята. То се равнява на единадесет светлинни години. Обаче аз не успях да определя по никакъв начин с каква скорост се движи нашият кораб.
— Но едно нещо ние малко или много знаем — намеси се Уейън. — Разкажи на Рой за списъка на Носа, съветник.
— Точно за това се готвя да говоря — раздразнено отвърна Трегонин. — Преди ние, т.е. Съветът на Петимата, да дойдем на власт на Носа, нас ни управляваха хора, които се наричаха губернатори. Благодарение на тях Носарите за много кратко време се превърнаха от нищожно племе в могъщ народ. Тези губернатори имаха традиция да предават един на друг един списък или, както те го наричаха, Завещание. Именно този списък-завещание аз получих от последния губернатор преди смъртта му. Това е само едно изброяване на имената на предишните губернатори, но под името на първия е добавено — той затвори очи и сякаш дирижирайки с тънката си ръка, цитира по памет — „Аз съм четвъртият капитан на кораба по пътя му към родината, но тъй като тази титла звучи смешно в настоящия момент, предпочитам да се нарека губернатор, макар и това да не съответства съвсем на положението на нещата…“
Съветникът отвори очи.
— Сега ясно ли ти е — произнесе той, — че макар имената на тримата негови предшественици да са изчезнали, въз основа на Списъка ние знаем колко поколения са се сменили на кораба от момента на неговия старт към Земята — двадесет и три.
— Това е много дълъг период — глухо изрече Марапер, който от доста време мълчеше. — И кога ще достигнем до Земята?
— Твоят спътник вече зададе този въпрос — отвърна Трегонин. — Аз само мога да кажа колко е продължило до момента нашето пътешествие, но никой няма представа колко още ще продължи и кога ще свърши. Преди да се появи първият губернатор, е станала някаква катастрофа или нещо подобно и от този момент корабът се движи в космоса неуправляем и, ако мога така да се изразя, без никаква надежда за нас.
Докато лежеше, независимо от умората си, Къмплейн не успя да заспи. В главата му, изпълвайки го с ужас, се въртяха странни образи. Измъчваше се от въпроси, на които сам не можеше да даде отговор. Много пъти си припомняше и анализираше всички детайли от разказа на съветника, като искаше по този начин да се успокои. И бездруго всичко беше до невъзможност потискащо. Но от цялото разнообразие на факти един незначителен, незабелязан от никого по време на посещението им в библиотеката, не му даваше покой и се връщаше непрекъснато като упорит зъбобол. Преди това този факт изглеждаше незначителен и Къмплейн, единственият, който го забеляза, не каза нито дума. Но сега значението на този детайл се усилваше дотолкова, че приглушаваше даже мисълта за звездите.
Докато Трегонин изнасяше своята лекция, Къмплейн не отделяше поглед от тавана. Между решетките там внимателно, като че ли слушаше и разбираше всичко, поглеждаше малък плъх.
— Няма място за твоето „аз“ тук, Рой — разгневи се Марапер. — Престани да се месиш в работите на Носарите. Зная, това е работа на момичето. Помни ми думата, тя те използва! Ти си така увлечен в разгадаване на пикантните тайни, скрити под полата й, че вече не различаваш дървото от водораслите. Но не забравяй, че сме дошли тук, водени от свои собствени цели.
Къмплейн замислено поклати глава. На сутринта след събуждането той закусваше в компанията само на свещеника. Столовата беше пълна с офицери, но Уейън и Скойт още ги нямаше. Марапер отново подхвана любимата си тема за необходимостта да вземат властта в свои ръце.
— Не си актуален, Марапер — кратко го прекъсна Къмплейн. — И освен това те моля да не намесваш в тези неща инспектор Уейън. Носарите имат много по-сериозни цели от идиотското ти завземане на властта. А и каква ще бъде ползата, ако унищожиш една група от тях? С какво ще помогне това на теб и на кораба?
— По дяволите корабът! Случай, Рой, повярвай на своя стар изповедник, който никога не те е подвеждал. Тези хора те използват за своите цели. Следователно здравият разум ни подсказва и ние да постъпим с тях по същия начин. Не забравяй, че Науката ни учи да мислим само за себе си. И това е най-доброто средство да се избавим от вътрешни конфликти и противоречия.
— Забравяш нещо — каза Къмплейн. — Науката казва и така: „… и отведи кораба до пристанището!“ Така завършва едно от основните й учения. Ти винаги си бил учудващо лош свещеник, Марапер!
Появяването на Уейън прекъсна разговора. Както никога досега тя изглеждаше свежа и привлекателна. Съобщи, че вече е успяла да похапне. Марапер измърмори пренебрежително нещо като извинение и гордо се отдалечи. Нещо в позата на момичето подсказа на Къмплейн, че тя е доволна от оттеглянето на свещеника. Той също беше доволен от това.
— Разпитаха ли вече Фармър? — заинтересува се Къмплейн.
— Не. Само един от членовете на Съвета на Петимата — Зак Дейт, мина да го види и това е всичко. Роджър, т.е. магистър Скойт ще го разпита по-късно. Сега той е зает с други, по-неотложни задачи.
Къмплейн не попита какви са тези задачи. Близостта на момичето така го зашеметяваше, че му беше трудно да разговаря. Най-много от всичко му се искаше да й каже, че има чудесна прическа. Но вместо това с големи усилия на волята се застави да я попита какво трябва да прави той сега.
— Като начало си почини — оживено заговори тя. — За това съм и дошла — да ти покажа Носа.
Разходката се оказа интересна. Както и в Кабините, голяма част от помещенията бяха празни и стояха отворени. Уейън поясни, че всичко, което е било тук, е оставено на планетата от Процион, наречена Нова Земя. Някои от помещенията бяха превърнати във ферми със значително по-широк размах, отколкото в Кабините. Повечето от животните Къмплейн никога досега не беше виждал. За първи път видя например плуващите в аквариумите риби. От Уейън той разбра, че именно от тези риби се взема бялото месо, което толкова му хареса. Навсякъде се виждаха поразително разнообразни растения. Голяма част от тях се отглеждаха при специално осветление. Имаше и много култивирани водорасли и плодни храсти. Една много дълга стая беше превърната в градина. Дърветата растяха край стените, а храстите и по-дребните растения — в центъра, в специално оформени лехи. Тук за първи път Къмплейн видя грейпфрути. Беше много горещо. Работниците бяха голи до кръста. По лицето на Къмплейн също се стичаше пот. Той забеляза, че блузата беше прилепнала по гърдите на Уейън. За него това бяха най-сладките плодове, които можеха да съществуват на кораба.
В отседите на фермата работеха много мъже и жени. Те изпълняваха различни по сложност операции. Като племе, водещо заседнал живот, Носарите считаха селското стопанство за своя основна дейност. Но въпреки това, според думите на Уейън, добивите бяха незначителни, независимо от огромните усилия на работниците. А животните по необясними причини и без всякакъв повод често умираха. Гладът и тук представляваше постоянна заплаха.
Те преминаха в другите отсеци. В някои от тях беше съвсем тъмно, а по стените се виждаха белези от неизвестни забравени оръжия. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-осезаеми ставаха следите от катастрофата. Погълнати от тишината на руините, те стигнаха до силовия сектор. Той, както каза момичето, беше забранена зона за всички, с изключение на няколко офицери. Тук не живееше никой, всичко беше оставено на времето. Цареше абсолютно мълчание и всичко тънеше във вековен прах.
— Понякога се опитвам да си представя как е изглеждало всичко това преди — прошепна Уейън. Тя премина с лъча на прожектора по стените на коридорите. — Изглежда, тук е било шумно. В този отсек се е произвеждала двигателната сила и сигурно са били нужни много хора.
Широко отворените врати от двете страни на коридора бяха съвсем различни от обичайните за кораба. Освен това те бяха снабдени и с допълнителни масивни ключалки.
Преминавайки последния тесен проход, те се оказаха в огромна, висока няколко етажа зала. Лъчът на прожектора се губеше в тъмнината, попадайки на разни причудливи масивни конструкции с колела, кофи, куки, щипки и какво ли не още.
— Всичко това някога е било пълно с живот — прошепна Уейън, — а сега е мъртво.
Независимо от размерите на залата на техните гласове не отговаряше дори слабо ехо. Купищата метал, събрани тук, поглъщаха всеки звук.
— Сигурно всичко тук се управлява от командната зала. Само да можехме да я намерим.
Тръгнаха обратно и Уейън го заведе в една друга зала, напомняща предишната. Макар и малко по-малка по размери, все пак за нормалния стандарт и тя беше гигантска. Както другите части на отсека, така и тази зала беше покрита с дебел слой прах. Но тук имаше нещо различно — дълбокият протяжен звук, изпълващ цялото пространство.
— Слушай, тук силата още не е умряла — каза момичето. — Тя все още живее зад тези метални стени. Ела. Ще ти покажа още нещо.
Тя го заведе до едно странично помещение, в което почти всичко бе заето от частите на една огромна машина. Тя беше облицована с плочи и напомняше три огромни пръстена, притиснати с трупчета един към друг. Малко по-нататък те се скриваха в стените. Следвайки съвета на Уейън, Къмплейн долепи ръката си до една от тръбите и почувства как тя съвсем ясно вибрира. Отстрани на единия пръстен се намираше ремонтен люк. Уейън завъртя ключалката и го отвори. Дълбокият звук веднага се усили, като че ли неизвестен музикант дръпна главната струна. Момичето насочи светлината на прожектора в отвора. Къмплейн гледаше втренчено. В тъмнината нещо непрекъснато се въртеше, като леко проблясваше и издаваше този непонятен чужд звук. От намиращата се в самия център тънка тръбичка върху движещите се повърхности на малки капки падаше някаква течност.
— Това космическото пространство ли е? — запита Къмплейн с глух глас.
— Не, разбира се — отвърна Уейън и затвори люка. — Това е един от трите огромни вентилатора. Малката тръбичка в центъра смазва оста му. Тези вентилатори никога не спират и предизвикват движението на въздуха в целия кораб.
— Ти откъде знаеш това?
— Знам го, защото Роджър веднъж ме доведе тук и ми обясни всичко.
При тези думи Къмплейн изведнъж загуби интерес към всичко наоколо. Той не успя да се сдържи и попита:
— Какво представлява за тебе Роджър Скойт, Уейън?
— Аз много го обичам! — с чувство отвърна момичето. — Аз съм сираче. Майка ми и баща ми са се отправили на Дългото Пътешествие, когато съм била още съвсем малка. Роджър Скойт и жена му нямат деца и са ме осиновили. Жена му загинала преди много периоди за сън, по време на едно от нападенията над Носа. Оттогава Роджър се грижи за мене и ме учи на всичко.
Огромната вълна на облекчението вдъхна достатъчно смелост на Къмплейн и той със страстно движение хвана ръката на момичето. Тя веднага угаси прожектора и отскочи настрани. В тъмнината прозвуча подигравателният й смях:
— Аз дойдох тук с тебе, драги мой, не за да разменяме любезности. А и ти трябва най-напред да се проявиш някак, за да получиш правото да бъдеш по-близо до мене.
Той се опита да я хване, но само удари главата си в нещо. Неуспехът го раздразни и обиди. Обърна й гръб и потърка удареното си място.
— Защо ме доведе тук? — попита Къмплейн. — Защо си толкова лоша с мене?
— Твърде сериозно се отнасяш към Науката, както и можеше да се очаква от човек, израснал в някакво полудиво племе — ехидно забеляза Уейън, но веднага добави доста по-нежно: — Успокой се, не бъди толкова сърдит. Недей да мислиш, че всеки, който ти откаже нещо, трябва да бъде вече твой враг. Такива остарели възгледи повече подхождат на твоя приятел Марапер.
Обаче не беше толкова лесно да се успокои разстроеният Къмплейн. Особено след напомнянето за Марапер, което извика в паметта му намеците на свещеника. Рой се потопи в мрачно мълчание. Уейън не поиска да го извади от него и обратния път те минаха мълчешком, всеки вглъбен в себе си. Два-три пъти Къмплейн отправяше към момичето умоляващи погледи, надявайки се, че тя ще заговори, но Уейън направи това чак към края, и то без да гледа към него:
— Има още нещо, за което трябва да те попитам — неуверено произнесе тя. — Ние трябва да открием скривалището на Чуждите и да унищожим тази шайка бандити, която не ни оставя на спокойствие. Но тъй като нашите хора са основно фермери, ние нямаме ловци. Даже обучените ни пазачи не се решават да се отдалечат много навътре в храсталаците. Те сигурно няма да бъдат в състояние да преодолеят пътя, който сте изминали вие. Ти си ни нужен, Рой, за да ни преведеш до нашите врагове. А можем да ти покажем и много неща, които ще те убедят, че те са и твои врагове.
Сега тя гледаше Къмплейн с мила и малко виновна усмивка на лицето си.
— Когато ме гледаш така — въздъхна той, — съм готов дори и да тръгна към Земята!
— Това сигурно няма да поискаме от тебе — каза тя.
Момичето се усмихна още веднъж. За пръв път тя излизаше от рамките на своята предпазливост.
— А сега трябва да отидем да разберем как вървят нещата при Роджър. Сигурна съм, че той пак е поел върху себе си всички грижи за кораба. Аз говорих с тебе за Чуждите, а той ще ти разкаже всичко, което знае за бандата главорези на Грег.
В бързината тя не забеляза учудването, появило се на лицето на Къмплейн.
Освен много работа, в момента магистър Скойт имаше и определени сполуки. За пръв път той усещаше, че е постигнал нещо конкретно. Скойт беше радушен и добронамерен в поздрава си към Къмплейн като към стар познат. Отново се беше наложило да отложат разпита на Фармър, който се намираше под строг контрол в съседната стая. Това стана заради поредната суматоха в Джунглите. Патрулът на Носарите беше чул някакъв шум в храсталаците и рискува да се отдалечи до „Отсек 29“.
Това беше точно този район, в който заловиха Къмплейн и Марапер. Този участък, отстоящ само на две секции от границите на Носа, навремето беше подложен на сериозни разрушения и патрулът не се осмели да се отдалечи много. Разузнавачите се върнаха в празни ръце. Съобщиха, че в „Отсек 30“ се води някаква битка и се чуват пронизителни мъжки и женски викове.
С това можеше всичко да приключи. Но скоро след това един от бандата на Грег се приближи до барикадата и помоли да го пуснат и да му дадат възможност да поговори с някой от началниците.
— Той е тук, при мене, в съседната стая — каза Скойт. — Това е странна личност. Казва се Хаул. С изключение на това, че нарича своя главатар „господин капитан“, във всичко останало прави впечатление на съвсем нормален.
— Какво иска, или е дезертьор? — попита Уейън.
— Много по-лошо от дезертьор, Лаур — отговори й Скойт. — Битката, за която съобщиха патрулите, се е водила в Джунглите между хората на Грег и някаква друга банда. Хаул не иска да каже нищо повече. Накратко казано, с посредничеството на Хаул Грег предлага мир и иска да предаде племето си под покровителството на Носа.
— Това е уловка — викна Уейън. — Те просто искат да проникнат сред нас.
— Не мисля, че е така. Хаул сигурно говори искрено — възрази Скойт. — Затруднението е в това, че Грег, знаейки с каква репутация се ползва на Носа, иска някой от Носарите да отиде при него за обсъждане на условията. Това трябва да бъде жест на добра воля от наша страна. Който бъде избран за тази мисия, ще тръгне за Джунглите заедно с Хаул.
— Струва ми се подозрително — заяви отново Уейън.
— Изглежда, ще бъде най-добре ти самата да отидеш и да го видиш. Само че се подготви за гледката. Това не е най-красивият екземпляр на човешкия род.
В помещението с Хаул се намираха и двама офицери, които трябваше да го пазят. Но вместо това те усилено налагаха здраво завързания с лиани посланик на Грег.
Скойт ги отпрати доста рязко. Дълго време обаче Хаул лежеше неподвижен, само простенвайки, по корем на пода. Едва обещанието за нова порция удари с камшика го накара да се надигне и седне.
Това наистина се оказа изключително странна личност, малко отличаваща се от мутант. Проказата го беше лишила от коса, нямаше нито брада, нито вежди. Зъбите му също почти липсваха. Някаква вродена деформация бе направила горната част на лицето му значително по-голяма от долната. То беше така изменено, че на човек му се струваше, че горната челюст висеше във въздуха. Челото му беше толкова изпъкнало, че почти изцяло скриваше очите. Обаче най-странното в него беше размерът на главата му — не по-голяма от два мъжки юмрука, поставена върху съвсем нормалното му тяло.
Доколкото можеше да се разбере, той беше на средна възраст. Виждайки сериозната заплаха в лицата на Уейън и Къмплейн, той започна да мърмори несвързано фрази от (Литанията), ученията на Науката:
— За да не ме лишат от нерви…
— Добре, Грозна Муцуно — рязко го прекъсна Скойт, — какви гаранции може да даде твоят началник на нашия представител, ако изобщо изпратим такъв?
— Ако аз се върна без проблеми при капитана — промърмори Хаул, — вашият човек безпрепятствено ще се върне при вас. Мога да се закълна в това.
— На какво разстояние оттук се намира бандитът, когото наричаш капитан?
— Това ще разбере човекът, който дойде с мене — отвърна спокойно Хаул.
— Правилно, но ние ще изтръгнем от теб тази информация сега.
— Няма да успеете!
В гласа на този странен човек прозвуча нещо повече от обикновена увереност.
Скойт беше принуден да го признае и затова му заповяда да стане, да пооправи външния си вид, да пийне вода и след това попита:
— Колко души има в бандата на Грег?
Хаул отмести чашата и се изправи с предизвикателно опрени на хълбоците ръце.
— Това ще разбере вашият човек, който тръгне с мене да договаря условията. Аз казах всичко, което трябваше да кажа. Сега решавайте сами ще се съгласите ли, или не. Обаче знайте предварително, че ако дойдем тук, ние няма да ви създаваме никакви грижи. По-охотно ще се бием за вас, отколкото против вас. В това също мога да се закълна.
Скойт и Уейън се спогледаха.
— Струва си да опитаме, стига да намерим някой лекомислен желаещ — заяви след малко Скойт.
— Трябва да тръгвам към Съвета — каза Уейън.
Къмплейн, който досега не бе казал нито дума в очакване на подходящ момент, сега се обърна към Хаул:
— Кажи, човекът, когото наричаш капитан, има ли някакво друго име, освен Грег?
— Ти можеш сам да го попиташ, когато бъде сключено съглашението — отвърна Хаул.
— Човече, погледни ме внимателно. Не ти ли напомням с нещо за капитана?
— Капитанът е с брада — ехидно отвърна парламентьорът.
— Ще се наложи да накарам главата ти малко да поработи — промърмори Къмплейн. — Какво ще кажеш за това — аз имах брат, който много отдавна обезумя и избяга в Джунглите. Наричаше се Грег Къмплейн. Това е твоят капитан, човече!
— О, господи! — простена Хаул. — Като помислиш само, че капитанът има жив брат, който живее тук, в това гнездо на скунсове…
Къмплейн развълнувано се обърна към магистър Скойт, на чието лице беше изписано изумление.
— Аз съм съгласен. Аз ще отида с този човек при Грег.
Това предложение явно устройваше Скойт.
С присъщия си ентусиазъм той веднага вложи всичката си енергия, за да изпрати Къмплейн колкото може по-бързо. Скойт използва цялата си учтива и непоколебима настойчивост, за да предизвика незабавното събиране на Съвета на Петимата. Трегонин с голямо неудоволствие беше измъкнат от библиотеката. Зак Дейт беше откъснат от Теологически диспут с Марапер. Дюпон, Билой и Раскин също бяха принудени да се откъснат от нещата, с които се занимаваха. След секретното съвещание беше извикан Къмплейн. Инструктираха го за условията, които трябваше да постави пред Грег, и го изпратиха с пожелания за пространства. Той трябваше да действа бързо, за да успее да се върне преди началото на следващия цикъл за сън.
Макар и присъствието на хората на Грег на Носа да криеше определени трудности и неприятности, Съветът се съгласи с това предложение. Това означаваше за тях прекратяване на непрестанните сблъсъци, а освен това по този начин се печелеше ценен съюзник за предстояща война с Чуждите.
Дежурният пазач върна на Къмплейн прожектора и парализатора му. Той тъкмо беше зает с проверката им, когато в помещението се втурна Уейън, плътно затваряйки вратата след себе си. На лицето й беше изписано забавно упорство.
— Аз идвам с тебе — съобщи тя без всякакъв коментар.
Къмплейн се опита да възрази. Тя никога не се беше разхождала из храсталаците, а в тях можеха да се крият различни опасности. Освен това Грег можеше да се окаже измамник, а тя беше жена.
Уейън прекъсна възраженията му.
— Няма смисъл да дискутираме — произнесе решително тя. — Това е заповед на Съвета.
— Ти си ги заставила, принудила си ги! — викна той.
При това Рой забеляза, че е напълно прав, и неочаквано се почувства изключително щастлив.
— Защо си поискала да тръгнеш с мене? — попита тихо Къмплейн.
Отговорът му се стори не толкова утешителен, колкото очакваше. Оказа се, че на Уейън винаги й се е искало да половува в Джунглите и според нея сега се откриваше много добра възможност. Това напомни на Къмплейн за Гуина и нейната страст към лова. А това не беше най-приятният спомен за него.
— Ще трябва да внимаваш за себе си — важно произнесе той.
Заедно с това Къмплейн се надяваше, че причината за присъединяването на Уейън към него беше все пак по-лична.
Малко преди да тръгнат, при тях се появи Марапер, за да разменят няколко думи. Сега той бе намерил за себе си нова цел — приобщаването на Носарите към Науката. С появяването на Съвета и неговите ласкави напътствия Науката започна да губи влиянието си. Нейният основен противник беше Зак Дейт, затова и се разгоряха споровете между него и Марапер.
— Не мога да понасям този човек — мърмореше свещеникът. — В него има нещо отвратително искрено.
— Моля те да не предизвикваш тук дискусии — посъветва го Къмплейн. — Поне не сега, когато тези хора решиха да ни приемат, Марапер. За Бога, успокой се! Постарай се поне за малко да се освободиш от привичките си.
Марапер с такава ярост тръсна глава, че чак бузите му се разтресоха.
— Ти си преминал на страната на невярващите, Рой — съкрушено произнесе той. — Аз не мога да не споря. Тревогата се крие в дълбините на човешките същества и аз съм длъжен да я изкарвам на повърхността. В това се крие разковничето на избавлението. И ако по такъв начин намеря съмишленици, толкова по-добре. Рой, приятелю мой, двамата с тебе преминахме такъв дълъг път и всичко това — да намериш девойката, която те развращава!
— Ако имаш предвид Уейън, свети отче — каза Къмплейн, — по-добре я остави на мира. Веднъж вече те предупредих, че тя изобщо не те интересува.
Той каза това толкова предизвикателно, че Марапер побърза да покаже съгласието си:
— Не си мисли, че имам нещо против нея, Рой. И макар да не мога да одобря това като свещеник, то като мъж, повярвай ми, искрено ти завиждам.
Марапер имаше съвсем отпуснат и угрижен вид, когато Къмплейн и Уейън се отправиха към барикадата, до която вече ги чакаше Хаул. Предишното многословие на свещеника се замести от объркването му в напълно новата обстановка на Носа. Тук той съвсем не можеше да намери своето място.
Хаул ги очакваше, наклонил настрани невероятно малката си глава. Той беше повече от доволен от предстоящото си завръщане в Джунглите, тъй като приемът, който му беше оказан на Носа, не беше много радушен. Веднага след като ги пропуснаха зад барикадата, той тръгна напред, раздвижвайки водораслите с привични движения. След него вървеше Уейън, а Къмплейн беше в края на групата. Хаул се придвижваше толкова ловко, че Къмплейн, независимо че беше ловец, можеше само да му завижда. При доста бързото си движение този човек не докосна дори и едно листо. В дълбините на душата си Къмплейн се опитваше да разбере какво би могло до такава степен да го порази, че да бъде готов да смени естествената си среда на живот със суровата дисциплина на Носа.
Трябваше да преминат само два отсека. Затова, за щастие на Уейън, прекараха кратко време между храсталаците. Съвсем скоро след тръгването момичето вече знаеше от опит, че Джунглите съвсем не са романтично кътче от кораба. Те представляваха унило еднообразно място, пълно с дребни черни комари. Уейън беше благодарна на съдбата, когато Хаул най-накрая спря и заразглежда нещо между буйната растителност.
— Аз познавам този район — каза Къмплейн. — Недалеч оттук е мястото, в което ни заловиха с Марапер.
Пред тях се намираше черен разрушен коридор с надупчени стени и таван, пробит от някакъв древен взрив. Именно на това място експедицията от Кабините за пръв път се сблъска с неприятното състояние на безтегловност. Хаул включи прожектора си и изсвири пронизително.
Веднага от отвора в тавана се спусна въже.
— Ако се приближите и се хванете за въжето — поясни той, — ще ви издърпат нагоре. Приближете се внимателно и се дръжте по-здраво. Много е просто.
Би могло да бъде и по-просто, отколкото казваше Хаул. Уейън, попадайки за пръв път в състояние на безтегловност, извика от страх.
Къмплейн беше изпитвал вече веднъж това състояние и успя да хване момичето и да го задържи. Без да обръщат внимание на загубата на чувството за собствено достойнство в момента, те се хванаха за въжето и заплуваха нагоре. Издърпаха ги през отворите на пода и тавана на следващия етаж. Сигурно взривът бе засегнал доста голям участък. Хаул презрително пренебрегна въжето. Той скочи нагоре и се оказа там още преди тях.
Посрещнаха ги четирима дрипльовци, които като че ли си играеха на „подскачане“. Скоковете им бяха толкова небрежни, сякаш резултатът от тях не ги интересуваше.
Уейън и Къмплейн се намираха в една доста повредена стая. В нея също имаше частична безтегловност. До отвора, през който те влязоха, бяха поставени различни решетки. Явно те служеха за защита при нападение.
Къмплейн очакваше, че сега ще му отнемат парализатора. Но Хаул само размени няколко думи със своите дрипави приятели и ги преведе в следващата стая. Тук изведнъж се върна пълната тежест на телата им. Коридорът беше изпълнен с лежащи в безредие върху постелки от сухи водорасли ранени мъже и жени с превързани глави и крайници. Изглежда, това бяха жертвите на скоро отминалите битки. Хаул премина бързо край тях, съчувствено примлясквайки с уста, и влезе в другото помещение. То беше пълно с въоръжени мъже, повечето от които също бяха окичени с лепенки и превръзки.
Сред тях беше и Грег Къмплейн.
Нямаше никакво съмнение, че това бе Грег. Вечното недоволство, застинало в изражението на очите му, и плътно стиснатите тънки устни не можеха да се скрият нито от буйната брада, нито от побелелите слепоочия.
Когато Къмплейн и Уейън се приближиха, той стана.
— Това е капитанът — обяви Хаул. — Капитане, доведох вашия брат и тази очарователна дама. Те ще водят с вас преговорите.
Грег направи няколко крачки към тях. Той гледаше толкова втренчено, сякаш от това зависеше животът му. Пренебрегна старите обичаи на Кабините и продължи да ги гледа право в очите. По време на целия оглед лицето му изобщо не трепна. Като че ли двамата бяха от дърво или пък той беше абсолютно безчувствен. За него кръвните връзки нямаха никакво значение.
— Ти официално ли пристигаш от Носарите? — обърна се той най-после към по-малкия си брат.
— Да — отговори Рой.
— Бързо си спечелил тяхното доверие, така ли е? Много малко време ти е било необходимо за това.
— Какво изобщо знаеш за тези неща ти? — предизвикателно изговори Къмплейн.
Упорството и чувството за собствено достойнство и независимост бяха много силни у Рой от момента на бягството му от Кабините.
— Зная някои неща за Джунглите — отвърна Грег. — Най-малкото аз съм техният капитан. Зная също така, че сте отивали към Носа. Няма значение откъде имам тази информация. По-добре сега да пристъпим към работа. Защо си довел със себе си жена? Да ти бърше носа ли?
— Съвсем точно го каза — най-добре е да пристъпим към работа — прекъсна го рязко Рой.
— Струва ми се, че е дошла с тебе, за да не те изпуска от очи и да наблюдава как ще се държиш — продължи да мърмори Грег. — По-добре елате с мене. Тук има прекалено много хора. Хаул, ела и ти с нас. Ти, Дейвис, засега остани тук.
Къмплейн и Уейън преминаха след попрегърбения Грег в съседното помещение. Там цареше неописуем хаос. По мебелите бяха окачени окървавени парцали и дрехи. Пропити с кръв бинтове се търкаляха по пода като разхвърляни карнавални ленти. Грег може би беше запазил в себе си някакви остатъци от добри маниери, тъй като побърза да се извини за безпорядъка, когато забеляза израза на отвращение по лицето на Уейън.
— Жена ми загина по време на сражение — съобщи той. — Беше разкъсана на парчета. Никога не сте чували такъв писък. А аз не успях да стигна до нея, просто не успях. Тя отдавна би разчистила цялата тази мръсотия. Може би вие ще ми помогнете да го направя?
— Ние ще изслушаме вашите предложения и незабавно ще си тръгнем — студено заяви Уейън.
— Какво беше това сражение, Грег? Защо сте толкова уплашени? — намеси се Къмплейн.
— И за теб аз съм капитан — отвърна брат му. — Никой не ме нарича Грег. Разбери едно — аз не се страхувам. Все още нищо не е успяло да ме изплаши достатъчно. Аз мисля само за своето племе. Ако останем тук, всички ние ще загинем, в това няма съмнение. Трябва да се преместим някъде, а Носът е достатъчно безопасно място за това.
Той уморено приседна на леглото и повика с жест брат си.
— Виж, сега вече тук стана опасно. Хората можем да победим, но не и плъховете.
— Плъховете? — като ехо повтори Уейън.
— Да, плъховете, мило ми девойче — озъби се насреща й Грег. — Огромни, силни, отвратителни плъхове, които са способни да мислят и действат като хора. Знаеш ли за какво говоря, Рой?
Къмплейн пребледня.
— Да — потвърди той. — Те вече ме преследваха. Общуват със сигнали, обличат се в дрипи и вземат в плен други животни.
— О, значи ти знаеш? Поразително. Знаеш повече, отколкото очаквах. Но все пак това е страшна опасност. Тези глутници от плъхове са най-голямата опасност на кораба. Те са се приучили да действат заедно. Точно така направиха по време на последния сън, когато ни нападнаха. Затова ни се налага да се махнем оттук. Ние просто няма да бъдем в състояние да се справим, ако отново се появят толкова много от тях.
— Чудно — не се сдържа Уейън. — На Носа никога не е имало такова нещо!
— Може и да не е имало, но Носът не е целият свят — с ирония отбеляза Грег.
Според неговата хипотеза плъховете се криеха на групи в Джунглите. Там можеха да се срещнат самотни хора, които лесно да нападнат и ликвидират. Последното им нападение беше, от една страна, доказателство за достатъчно добрата им организираност, а, от друга — щастлива случайност. Но плъховете не успели да оценят силите на бандата на Грег. На това място в обясненията си Грег очевидно реши, че и бездруго е казал твърде много неща, и неочаквано промени темата.
Както твърдеше той, плановете му за преселване на Носа бяха изключително прости. Трябваше да запази групата си, наброяваща около петдесет души, като самостоятелна единица, без да се смесва с останалите обитатели на Носа. Те трябваше да прекарват периодите между съня, както и досега, скитайки из Джунглите. На Носа щяха да се връщат само през времето за сън. На свой ред те биха поели върху себе си задължението да защитават Носарите от Чуждите, Гигантите, плъховете и всички останали нападатели.
— А какво искаш в замяна? — попита Къмплейн.
— В замяна искам да запазя правото си на капитан на своите хора. Освен това всички трябва така да се обръщат към мене — капитанът.
— Не ти ли се струва, че това е някак детинско?
— Така ли мислиш? Ти никога не си виждал по-далеч от носа си. Разполагам с дневник, според който аз, а, разбира се, и ти, т.е. ние сме потомци на капитана на този кораб. Той се е наричал капитан Къмплейн. Капитан Грегъри Къмплейн. Целият този кораб му е принадлежал. Само си представи това, ако можеш…
Обикновено грубото лице на Грег сега просветна. Някъде дълбоко, дълбоко в него се таеше искрица човечност, желание да живее в мир с околните. Но само след миг той отново се превърна в отвратителния дивак, седящ важно върху купчината мръсни бинтове. Когато Уейън попита за възрастта на дневника, той само сви рамене и небрежно отвърна, че не знае. Бил прочел само първата страница. Къмплейн язвително си помисли, че и за това брат му сигурно е изгубил доста време.
— Дневникът се намира в шкафа зад гърба ти — каза Грег. — Ако стигнем до някакво съгласие, може да ти го покажа. Взехте ли вече решение?
— Твърде малко ни предлагаш, братко, за да ни се стори предложението ти привлекателно — отговори Къмплейн. — Да вземем например плъховете. Ти преувеличаваш опасността от тях поради причини, известни засега само на тебе.
— Така ли мислиш? — Грег стана. — Ела тогава сам да видиш. Хаул, ти остани тук и не сваляй очи от тази дама. Това, което ще видим сега, не е за нейните нерви.
Той преведе Къмплейн по някакъв изоставен коридор. Обясни му колко съжалява, че е принуден да напусне своето топло убежище. Катастрофалният взрив и възникналата след него система от затворени врати между отсеците бяха създали за бандата му нещо, подобно на крепост. В нея можеше да се проникне само през отвора в тавана, през който бяха издърпали Къмплейн и Уейън. Грег поглеждаше порасналия си и станал по-сериозен брат с все по-очевидно удовлетворение.
Накрая той отвори една врата, която водеше в малка стая, по-скоро напомняща килер.
— Виж своя стар приятел — каза Грег.
Зрелището пред погледа на Къмплейн напълно го зашемети. На твърдия под, покрит с дебел слой мръсотия, лежеше човек. Едва успя да го познае. Със сигурност това беше Ърн Рафъри, оценителят. На ръката му липсваха три пръста. Половината от мускулите на лицето му също бяха разкъсани. Нямаше ги и двете му очи. Голяма част от някога прекрасните му мустаци беше огризана. Къмплейн веднага разбра, че всичко това са направили плъховете. Без да му се обяснява, той и сам виждаше следите от зъби по наяденото лице. Оценителят не мърдаше.
— Няма да се учудя ни най-малко, ако се окаже, че той вече се е отправил към Пътешествието — безразлично произнесе Грег. — Горкият дрипльо, през цялото време се измъчва. Изгризан е половината от гръдният му кош.
Той гнусливо надигна умиращия за рамото, после небрежно го пусна. Главата безволево се отметна назад.
— Все още е топъл — каза Грег. — Но е в безсъзнание. Предполагам ти стана ясно с какво трябва да се борим. Преди последния сън ние намерихме твоя приятел на много отсеци разстояние оттук. Той каза, че плъховете са го довършили. От него разбрах всичко за тебе. Позна ме, бедният. Не беше лошо момче…
— Един от най-добрите — съгласи се Къмплейн.
Гърлото му беше така стегнато, че той едва изговаряше думите. Във въображението му се сменяха картините, предшестващи такъв страшен финал. Гледаше като хипнотизиран обезобразеното лице на Рафъри, докато брат му разказваше цялата история.
Плъховете заловили Рафъри в басейна. След като бил доведен до състояние на безсъние с газа на Гигантите, плъховете го поставили на нещо като носилка и го замъкнали в своята дупка. Там започнали разпита му, придружен с много мъчения. Дупките им се намирали между два затрупани етажа, където не би могъл да достигне нито един човек. Там било буквално претъпкано с плъхове. По поразителен начин те били построили ямите и леговищата си от най-различни предмети и материали. Рафъри видял там много животни, пленени от плъховете, и намиращи се в кошмарни условия. Голяма част от тези животинки били физически обезобразени. Много от пленените притежавали способността да проникват в чуждите мисли. Именно тях използвали плъховете при разпита на Рафъри.
Къмплейн потръпна. Той си спомняше много отчетливо ужаса, който го бе обзел, когато буквално беше чул в мозъка си неясните въпроси на заека.
Преживяванията на Рафъри са били много по-продължителни, а следователно и много по-страшни.
Ако плъховете бяха постигнали резултат при разпита, а и без това те знаеха много за хората, то и Рафъри беше научил от тях някои неща. Преди всичко те познаваха кораба, както никой от хората не го знаеше. Храсталаците и гъстата растителност не представляваха за тях никаква преграда. След катастрофата те се придвижваха по тесните пространства между етажите и попадаха рядко пред погледите на хората. Движеха се по хилядите тръби, канали и други отвори, представляващи кръвоносната система на огромния кораб.
— Сега вече ти е ясно защо тук стана неуютно да се живее — каза Грег. — Не ми се иска и моята глава да бъде огризана до кости. Струва ми се, че с тези плъхове възможностите за живот тук приключват. Но да се върнем към твоето момиче. Направил си много добър избор, братко. Моята не беше така стройна, пък и ставите на краката й така отичаха, че тя на можеше понякога да свива колене. Но, разбира се, в леглото това не й пречеше…
Когато се върнаха, Уейън много се зарадва. Тя седеше и пиеше някаква топла напитка. Хаул с някакво притеснение и объркване обясни, че от вида на окървавените бинтове на момичето му станало лошо и той трябвало да й донесе за пиене.
— Остана малко и за вас, капитане — каза той, — моля ви да бъдете така добър да го изпиете.
Докато Грег пиеше, Къмплейн започна да се приготвя за тръгване. Той все още беше силно потресен от срещата си с Рафъри. Грег остави чашата, въздъхна и погледна с очакване брат си. Под външно глупавото му безразличие се криеше тревога. Без съмнение, той нямаше търпение колкото може по-бързо да преведе бандата си на Носа. При това, може би за първи път си даваше сметка, че неговото братче малко по малко става сила, с която трябва да се съобразява.
— Имам подарък за тебе. Можеш да го вземеш със себе си — след неловко мълчание произнесе Грег.
Той взе от леглото някакъв предмет и го пъхна в ръката на Къмплейн.
— Това е нещо като парализатор. Взех го преди време от един Гигант, на който случайно се натъкнахме. Той убива с топлина. Не е много прост за използване и ако не внимаваш, можеш да се изгориш. Но срещу плъховете е изключително ефективен.
„Парализаторът“ представляваше тежък метален предмет. Ако се натиснеше спусъкът, от него излизаше невидима струя топлина. Къмплейн я усещаше и от разстояние, макар радиусът на действие на оръжието да не беше много голям. Той прие подаръка с благодарност и по неочаквано сърдечен и за себе си начин се сбогува с брат си. По-късно помисли колко интересно все пак е това чувство — радостта от срещата с някой близък.
Уейън и Къмплейн вървяха сами обратно към Носа. Затова Къмплейн беше още по-внимателен от обикновено. Навсякъде по пътя му се привиждаха плъхове. Те се върнаха у дома си без проблеми и намериха Носа изпълнен с викове и суматоха.
На Носа беше проникнал Гигант. Той не беше преминал през нито една бариера, които, разбира се, се охраняваха внимателно. И все пак неочаквано се появи в „Отсек 14“ пред едно момиче, което се връщаше от работа. Преди да успее тя да извика, Гигантът я хвана, запуши й устата и я завърза. Повече нищо не направи на момичето, а веднага изчезна. Без да губи време, тя освободи устата си и започна да вика за помощ. Веднага след това полицията и пазачите започнаха издирване на изчезналия. Тревожното съобщение за появяването на Гиганти изглеждаше опасно, макар и станалото да беше абсолютно безсмислено. Но все пак това като че ли предвещаваше нещо много по-страшно.
Възцари се всеобщо объркване. Носарите, не без основания, решиха, че Гигантите са прекъснали продължителния си сън, за да възвърнат властта си над кораба.
В издирването вземаха участие магистър Скойт и болшинството от неговите хора. Те патрулираха по всички етажи районите, близки до произшествието.
Уейън и Къмплейн разбраха за всичко това от развълнувания пазач на барикадата.
Докато вървяха към стаите си, до тях непрекъснато долитаха отделни викове, подсвиркване и неясен шум. Коридорите бяха почти празни. По-голямата част от жителите на Носа се бяха включили в издирването. Тук, както и в Кабините, всяко разнообразие в ежедневието се възприемаше с голям ентусиазъм.
Уейън въздъхна с облекчение.
— По този начин ние печелим време — каза тя. — Не искам да застана пред Съвета, преди да поговоря по-подробно с теб. Не зная какво мислиш ти по този повод, но в едно аз съм съвсем сигурна — не можем да пуснем тук бандата на брат ти. Ние просто не можем да се справим с тях.
Къмплейн инстинктивно се досети какво има предвид момичето. Независимо от това, че беше склонен да се съгласи с нея, той все пак попита:
— Голямо удоволствие ли ще ти достави да ги оставиш на плъховете да ги разкъсат?
— Грег умишлено преувеличава възможностите на плъховете, за да се добере по този начин до нас. Ако се страхува толкова от тях, колкото показва, то нека се премести по-навътре в Джунглите. На практика ние не можем да ги приемем при нас. С това би изчезнала цялата наша организираност.
Уейън гневно стисна устни. Тя беше толкова уверена в себе си, че неочаквано у Къмплейн избухна вълна на несъгласие.
Виждайки ярост в очите му, тя леко се усмихна.
— Да влезем в моята стая, Рой, да поговорим.
Това беше помещение, напомнящо жилището на Къмплейн — скучновато и почти празно. С тази разлика, че на пода тук беше постлан пъстър килим. Уейън затвори вратата след себе си.
— Ще бъда принуден да уговарям Роджър и Съвета в това, че по никакъв начин не трябва да пускаме племето на Грег тук. Ти може би забеляза, че половината от хората му имат различни недъзи и уродства? Предполагам, че те просто са принудени да приемат при себе си всички, даже и недоразвитите. Всеки желаещ, когото срещнат в Джунглите. Но ние в никакъв случай не можем да си позволим нещо подобно.
— Грег знае за Джунглите много повече, отколкото всеки друг — възрази Къмплейн, раздразнен от упорството й. — В случай на някакво нападение в храсталаците той би бил незаменим.
Тя махна с ръка, а след това нежно я отпусна върху рамото му.
— Нека не се караме. Този въпрос ще бъде разгледан от Съвета. А освен това, аз имам нещо по-важно, за което трябва да ти разкажа.
— Преди да сменим темата… — прекъсна я Къмплейн. — Грег каза нещо, което ме накара да се замисля. Той смята, че ти си тръгнала с мене само за това, за да не ме изпускаш от очи. Вярно ли е това?
Тя го погледна изпитателно, след това се усмихна.
— А ако на мене ми харесва да те гледам?
Къмплейн се оказа в една от онези ситуации, от които няма изход. Кръвта пулсираше в слепоочията му. По някакъв тайнствен начин той знаеше какво ще се случи сега. Захвърли на леглото тежкото оръжие, което Грег му бе дал. Нищо не беше в състояние да го спре да прегърне и притисне до себе си това недостъпно чернооко момиче и да го целуне. Впрочем той не срещна никаква съпротива от нейна страна, по-скоро обратното. А когато тя отвори очи, те бяха изпълнени с такъв вид възторг, какъвто изпитваше и той.
— Ловецът се върна от хълмовете, завърна се вкъщи… — прошепна Уейън част от стихотворение, което беше учила още като дете. — Ти сега ще останеш на Носа, нали, Рой?
— И още питаш — въздъхна той.
Къмплейн внимателно вдигна ръка, за да докосне още веднъж нейните прекрасни коси.
Дълго време те прекараха така, прегърнати, вгледани един в друг.
Мигът продължи цяла вечност.
— Не, почакай — произнесе накрая Уейън. — Нека да ти покажа нещо сензационно. Ако ни провърви, ние ще узнаем много неща за кораба.
Уейън отново стоеше твърдо на земята, макар за това на Къмплейн да му беше необходимо повече време. Тя седна на леглото, а Рой се приближи до нея. Момичето разкопча роклята си и извади оттам тънка черна книжка, сгрята от топлината на тялото, й. Подаде я на Къмплейн. Той разсеяно пусна книгата и постави ръката си върху нейната стегната гръд.
— Лаур, скъпа…
Той за първи път произнасяше високо на глас името й.
— Трябва ли точно сега да прелистваме тази проклета книга?
Уейън, трогната от всичко, което се случи, все пак настойчиво постави книгата в ръката му.
— Трябва — каза момичето. — Тя е била написана от твоя прадядо. Откраднах я от шкафа на Грег, когато изпратих това чудовище Хаул да ми донесе нещо за пиене. Това е дневникът на Грегъри Къмплейн, някогашен капитан на този кораб.
Инстинктивният порив, който накара Уейън да открадне дневника, се оказа правилен. Наистина дневникът съдържаше само няколко страници. Но смисълът, скрит в тях, беше изключителен. Уейън умееше да чете по-бързо, затова Къмплейн предаде книжката на нея. Самият той, положил глава на коленете й, слушаше нейния глас. Трудно му беше да си представи нещо толкова неочаквано приятно, като това.
Отначало им беше трудно да разберат написаното в дневника. Никой от тях не познаваше фактите, на които се е опирал авторът. Скоро обаче проумяха конкретната ситуация, в която са се били оказали както пишещият, така и всички негови съвременници. Катастрофата от далечните времена неочаквано се приближи. Капитан Грегъри, както бързо се ориентира Уейън, е бил първият капитан на кораба по обратния му път към Земята. Твърде многозначителните записки разкриха доста неясни моменти от миналото на кораба.
Безпокойството в Селскостопанския отдел нараства. Уоткинс, биолог I клас, дойде при мене след сутрешната проверка. Доложи, че повяхването, което се беше появило при много видове растения, не може да се прекрати дори и с постоянното използване на торове, съдържащи желязо. При това и срокът за предварително развитие беше увеличен с 2 процента.
Веднага след него се появи лейтенант Стовар, когото екипажът обикновено нарича Ной. Животновъд I клас. Той беше също така разтревожен от състоянието на низшите животни, както Уоткинс от състоянието на висшите видове растения. Твърди, че мишките са започнали да се размножават по-бързо и че потомството им обикновено е недоразвито. Същите тенденции се проявявали и при морските свинчета. В това няма нищо нередно, тъй като по-голямата част от тези животни според плана беше оставена на Новата Земя. Това, че известен брой от тях останаха на кораба, беше следствие от моментна сантименталност на самия Ной. Макар че и аргументите му за това, че те могат да се използват за някои изследвания, също заслужават внимание.
През изминалата нощ се състоя нашият ежемесечен бал. Моята скъпа съпруга Ивона, която обикновено организира изпълнението на всички подобни неща, положи немалко усилия. Тя изглеждаше чудесно, но, разбира се, времето е оставило и върху двама ни забележими следи… Не мога да повярвам, че Френк е вече на 18 години! Уви, празненството съвсем не успя.
Това беше първият ни бал от времето, когато напуснахме Орбитата «X». Явно се чувстваше отсъствието на колонистите. Впечатлението е такова, като че ли на борда са останали съвсем малко хора. Ние сме вече на девет дни път от Процион и пред нас е бездната на монотонните години, отделящи ни от целта.
Но всичко това са несъществени детайли… Всъщност аз трябваше да се заема с по-важния проблем — животните. Но неочаквано ме отвлякоха от това занимание. Ще напиша подробно за всичко по-късно.
Просто нямам време да водя дневника. Сполетя ни истинско нещастие. Почти нито едно животно на борда няма сили да стои на краката си. Много от тях вече измряха. Конвулсиите, които разтърсват телата им от време на време, са единствените признаци на живот. Ръководителят на отдела по животновъдство Дистаф, с когото някога заедно ходихме на училище, е болен. Но подчинените му и Ной правят всичко, което е по силите им. Изглежда на страдащите животни не помагат никакви лекарства. Само да можеха да говорят!
Биолозите се опитват да определят причината за епидемията. В това направление те сътрудничат тясно с Изследователския Корпус.
Всичко това, разбира се, е добре дошло за Басит.
Сред купа обикновени доклади намерих списък на болните. На осми те бяха девет, вчера — деветнадесет, е сега — четиридесет и един. Имаше също така и молба, според мене съвсем излишна, за среща с мене от главния лекар Тойнби.
Отидох в болницата, за да разговарям с Тойнби. Той твърди, че причината за заболяването е хранително отравяне с неустановен произход.
Тойнби, както винаги, показа висока степен на знания и красноречие, но не каза нищо конкретно. Както ми обясни, на неговите пациенти е въздействало същото, което и на растенията и животните. Състоянието на болните е потискащо. Много от тях са деца. Както и животните, те лежат отпуснати и само от време на време по телата им пробягва тръпка. Освен това, те имат висока температура. Явно е поразен и центърът на речта.
В болницата не пускат никого по разпореждане на Тойнби.
Всички деца и всички младежи лежат в болницата и страдат.
Боледуват и възрастните. Общият брой на болните днес е сто и девет. Това е почти четвърт от цялото население на кораба. За щастие най-възрастните засега са добре. Вчера умря Дистаф, но той боледуваше дълго време.
Макар, че… досега този страшен паралич не е водил до смърт. Лицата навсякъде са пълни с тревога и аз с големи усилия заставям себе си да погледна хората в очите.
О, Господи, ако не обърна лицето си от нас в момента на старта, то не го обръщай и сега! Девет дни отминаха от деня, в който се разболяха първите девет души. Осем от тях днес умряха.
Ние всички смятахме, а Тойнби ни уверяваше, че на тях им е по-добре. Състоянието на отпуснатост и безчувственост продължаваше една седмица. През следващите два дни болните бяха спокойни, макар и високата температура да продължаваше. Трима от тях можеха да говорят. Те твърдяха, че се чувстват добре. Останалите бяха все още в безсъзнание. Смъртта дойде неочаквано и спокойно. Шейла Симпсън е единственият човек от първата група, който все още е жив. Това е тринадесетгодишно момиченце. Треската й малко спадна. Може би тя няма да умре. За следващите болни на сутринта приключва деветдневния цикъл. Обхващат ме лоши предчувствия. През днешния ден болните са сто осемдесет и осем. Много от тях лежат в каютите си, тъй като болницата е вече претъпкана.
Работниците от силовия сектор изпълняват ролята на санитари. Басит работи за трима. След тази трагедия при мене се яви делегация от двадесет офицери под ръководството на Уоткинс. Сериозни, уважавани хора. Те настояват да се върнем на Новата Земя, докато все още не е станало твърде късно. Разбира се, трябваше да ги накарам да се откажат от тази идея. Между тях беше и бедният Круикшенк от Корабната Преса. Неговият син беше един от осемте, които умряха тази сутрин.
Не мога да спя. Днес сутринта се разболя и Френк. Горкото момче. Той лежи съвсем безжизнен като труп и гледа. Накъде? Оказа се само един от двадесетте нови случая. Вече започнаха да се разболяват и най-възрастните. Бях принуден да изменя съществуващия дневен режим на кораба. Може би след няколко дни ще се наложи съвсем да се откажем от него. Благодаря на Господа, че повечето от устройствата на кораба работят автоматично и на самоконтрол.
От десетте души, за които приключи деветдневният цикъл, умряха седем. Останалите трима са на ръба на смъртта. Няма никакви промени при малката Шейла. Никой за нищо друго не говори, освен за «деветдневната зараза».
Заповядах да затворят Басит в единична килия за разпространяване на паника. Твърде изморен съм от дългата проверка на Отдела по Растенията, която направихме със сътрудниците на Отдела и с Уоткинс. След вчерашната неудачна авантюра той се държи сухо.
Ной ми каза, че епидемията е обхванала деветдесет процента от животните, от които около четиридесет и пет процента са оздравели. Много ми се иска показателите и при хората да се окажат такива обнадеждаващи. За нещастие най-зле понасят болестта най-развитите животни. Не понесоха заболяването конете и, което е още по-лошо, кравите. Овцете боледуваха тежко, а прасетата и кучетата сравнително по-леко. Мишките и плъховете преживяваха всичко и дори способността им за размножаване не е изобщо нарушена.
Обикновените растения, които се развиват и на Земята, показват в известна степен същата съпротивляемост на болестта. В този сектор през цялото време кипеше адска работа. Десетократно намаленият персонал все пак се справи много добре с почистването на цели акри лехи с болни и умрели растения. В съседните помещения Монтгомери замислено им продемонстрира своите водорасли. Отделени изцяло от хлорозата, ако това изобщо беше хлороза, те бяха станали по-активни от когато и да било. Като че ли техният вариант на деветдневната зараза беше в тяхна полза. Ние отглеждаме активно пет сорта кислородоотделящи водорасли: два «влажни», един «полувлажен» и два «сухи». Това бяха ядливи варианти на един от първите сортове, извлечен преди неколкостотин години от някакъв диворастящ примитивен вид.
В Отдела за производство на растения се поддържа винаги висока температура. Монтгомери смята, че точно това е оказало толкова благотворно влияние. Позвънихме в Корпуса. Учените обещават (не за първи път), че ще приготвят лекарството до сутринта. За нещастие повечето от научните сътрудници са болни и с тази работа се занимава някаква жена, която се казва Пейн.
Напуснах командната кабина и това най-вероятно е завинаги. Капаците на илюминаторите са спуснати. Тези омразни звезди вече не се виждат. Унила безнадеждност обхваща кораба. Повече от половината от екипажа боледува от деветдневната зараза. От шестдесет и шестте души, проболедували пълния цикъл, умряха четиридесет и шест. Процентът на смъртността намалява всеки ден, но тези, които остават живи, все още се намират в състояние на пълен унес. Шейла Симпсън например почти не се движи. Да се направлява някаква дейност в кораба, става все по-трудно. Връзка с отделните части почти няма, тъй като всички свързочници са болни.
Навсякъде се срещат групи мъже и жени, които стоят заедно в някакво напрегнато очакване. Цари обща апатия, или пък обратно — пълна необузданост. Пред очите ми изникна страшна картина: никой от нас не остава жив, но нашата запустяла гробница продължава да лети напред, за да се окаже след хиляди години в полето на привличане на някоя звезда. Този песимизъм е проява на слабост. Даже Ивона не успява да ме ободри.
Учените най-после установиха причината за болестта. Но като че ли това вече няма значение, след като много късно достигнаха до него. Във всеки случай резултатите от изследванията с няколко думи изглеждат така: преди да напуснем новата планета, беше направена пълна замяна на водата. Всички предишни запаси от вода бяха изхвърлени в орбита, а тяхното място заеха нови. Автоматичният процес, основан на поглъщането на влагата от въздуха и вкарването й отново във водопроводната мрежа, през цялото време действаше безупречно. Но, разбира се, многократно използваната вода е вече, меко казано, застояла. Новата вода, взета от изворите на Процион, имаше отличен вкус. Разбира се, тя беше подложена на анализ на примеси. Но очевидно този анализ не е бил толкова внимателен, както е трябвало да бъде. Методите за изследване в продължение на много поколения са се изменили, макар и сега вече всякакви претенции и търсене на виновни да няма никакъв смисъл. Казано просто, водата е съдържала белтъчно вещество, което се е промъкнало през нашите филтри.
Джун Пейн от Научния Отдел беше бързо и съобразително младо създание, на което някаква развила се фобия не позволи да остане на Процион заедно със съпруга си. Тя ни обясни по съвсем прост начин целия този процес. Белтъчините се състоят от съединения на различни аминокиселини. Аминокиселините в качеството си на основен строителен материал се съединяват в клетките на белтъчините, образувайки пептидни връзки. Независимо от това, че известният ни брой аминокиселини е двадесет и пет, те могат да образуват безбройни комбинации от белтъчни молекули. За наше нещастие във водата на Процион се оказва наличие на двадесет и шеста аминокиселина.
В цистерната се е извършила хидролиза на белтъчините, на техните съставни елементи, по същия начин, както става на планетата. В същото време всички живи организми на борда — хора, животни и растения, са приемали ежедневно известни количества вода. В техните организми аминокиселината отново е създавала белтъчни молекули. Попадайки в клетките, те се използвали като гориво, изгаряли в сложния процес на метаболизма и отново се разграждали на аминокиселини.
Двадесет и шестата аминокиселина предизвиквала нарушения в този процес. Присъствието й било причина за възникване на твърде сложни белтъчни молекули, за да бъдат използвани нормално от животните и растенията. Точно това било причината за всеобщата отпуснатост. Както разясни Пейн, по-сложната пептидна връзка, появяваща се при наличието на новата киселина, била свързана с малко по-високата сила на привличане на Новата Земя. Трябва да признаем, че ни е известно много малко за това, как именно привличането влияе на свободни молекули. Преселниците в новия свят би трябвало в даден момент да се намират в същата трагична ситуация, както и ние.
Но техните жители имат пред нас предимството, че умират под открито небе.
Вчера нямах време да довърша, а днес — обратно, имам повече, отколкото ми е необходимо.
Изтерзаният Тойнби ми съобщи за следващите четиринадесет смъртни случая.
Деветдневната зараза е обхванала кораба изцяло. Моята мила Ивона се оказа последната й жертва. Аз я поставих на леглото, но не мога да погледна нататък. Това е твърде страшно. Престанах съвсем да се моля.
Завършвам описанието на това, което ми разказа малката Пейн. Тя прояви внимателен оптимизъм в оценката си за шансовете на екипажа да оцелее. Организмите на заболелите като че ли са лишени от всякаква активност, но вътрешната им защитна структура непрекъснато се бори с твърде сложните белтъчни молекули. Достатъчно гъвкавият организъм ще излезе от това сражение като победител, приспособявайки се към изменената ситуация. «Една голяма белтъчна молекула не може толкова сериозно да ни попречи» — смело твърдеше мадам Пейн. Белтъчините се намират във всички живи клетки. След преминаване на опасния за живота период новите, малко отличаващи се белтъчини, най-вероятно ще дадат отражение на организма. Съобразителното младо създание между другото небрежно ме информира, че новата аминокиселина е наречена «пейнин». Както и известния лейцин или лизин и тази аминокиселина ще оказва голямо влияние на растежа на организмите. Какво точно ще бъде това влияние, ще може да се установи само след продължителни наблюдения, за които ми се струва, че просто няма да имаме време. Затова пък някои моментни последствия вече бяха пред очите ни. По-голяма част от растенията се приспособиха към пейнина, след което започнаха много бързо да се развиват. Животните също се приспособяваха в зависимост от вида си. Основното последствие беше, че възпроизводството при прасетата рязко се увеличи.
По мнението на Пейн тези, които останаха живи след болестта, трябва да се смятат за мутанти. Тя определи това като мутация в незначителна степен. Изглежда високата температура, поддържана в Селскостопанския Отсек, се оказа доста благоприятна за намаляване на последствията от болестта.
Дадох разпореждане топлоцентралата да вдигне температурата с девет градуса. Всъщност това беше единственото нещо, което можехме да направим за всички.
Оказа се, че колкото по-сложен е организмът, толкова по-болезнено протичаше в него процесът на приспособяване към новата белтъчина. Това беше много лошо за човека. И по-точно казано, за нас.
Тойнби, а след него и Монтгомери, се разболяха. Това са два от петте нови случая. Необикновената белтъчина като че ли вече изпълни по-голяма част от своето предназначение.
Анализирайки сведенията за състоянието на болните, които получавах от болницата, стигнах до извод, че колкото по-възрастен е човекът, толкова по-дълго време се съпротивлява на заболяването. Но затова пък възрастните, които са поразени от болестта, имат много по-малки шансове да оживеят. Попитах за това Пейн, която намина просто така, да ме навести. Тя самата се беше нарекла ръководител на Отдела за Изследвания I клас и аз можех да й бъде само благодарен за съобразителността. Пейн смяташе, че възрастта в дадения случай няма голямо значение. Младите винаги понасят нещата по-добре, отколкото старите.
Малката Шейла Симпсън оздравя!
Преди дълги шестнадесет дни тя беше една от първите. Аз отидох да видя как е. Изглеждаше здрава, само че доста нервна и някак си бърза в движенията. Все още имаше повишена температура. При всички случаи това беше първият случай на оздравяване. Това е абсурдно, но аз съм оптимист. Дори и само стотина от мъжете и жените да останат живи, то техните потомци ще доведат кораба до целта. Нямаше ли някакъв друг начин за спасяване на човешкия род от измиране? Отговорът със сигурност се криеше някъде в библиотеката, сред забравените томове, написани и напечатани от предишните обитатели на кораба. Случи се една глупава история. Днес избухна бунт, начело на който бяха «татенцето» Морфи — единственият останал жив от оръжейниците, и сержант Тангстен от Бордовата Полиция. Те изпаднаха в състояние на лудост и използвайки ръчното ядрено оръжие, което не бяхме оставили на Процион, убиха шестима от своите спътници и причиниха немалко разрушения в средната част на кораба. Мене не ме търсиха, колкото и странно да изглежда това.
Заповядах да ги обезоръжат и да ги затворят. Всички оръжия, с изключение на тези, които наричаме парализатори, разпоредих да бъдат събрани и унищожени, за да се избегне евентуално друга заплаха за кораба. Парализаторите действат изключително върху нервната система. На неорганичната материя те не оказват никакво влияние.
Още един опит за бунт. Това стана, когато се намерих в Селскостопанския Отдел. Той беше един от най-важните на кораба и трябваше да работи на всяка цена. Кислородоотделящите водорасли са оставени на спокойствие, тъй като и сами се грижат прекрасно за себе си. Споменатите вече «сухи» водорасли са се разраснали, преминавайки от леха в леха, та дари и по пода. Изглежда, че те стават самостоятелни. Тъкмо наблюдавах тези водорасли, когато влезе Ной Стовар с парализатор в ръка, следван от група освирепели жени. Той стреля в мен. Когато дойдох на себе си, те вече ме бяха пренесли в командната кабина и започнаха да ме заплашват със смърт, ако незабавно не обърна кораба към Новата Земя.
Изгубих много време, за да им обясня, че за обръщане на сто и осемдесет градуса при относителна скорост 1328.5 ще са необходими около пет години.
В крайна сметка, демонстрирайки им цифровите данни от таблиците, успях да ги убедя. Но те се оказаха толкова потресени от тази новина, че решиха да ме убият на всяка цена.
Кой ме спаси? Не моите офицери, за което съобщавам със съжаление, а само една Джун Пейн, и то сама! Моята малка героиня от Научния Отдел! Тя се нахвърли върху тях с такава сила и ярост, че тази компания, начело с Ной, беше принудена да бяга. В момента ги чувам как безчинстват на съседните етажи. Явно са се добрали до запасите от алкохол.
Вече има шестима съвсем оздравели, включително и малката Шейла. Всички те все още имат температура, движат се нервно и бързо, но казват, че се чувстват добре. За щастие те изобщо не си спомнят за мъките, които са преживели. През това време заразата събира следващите си жертви.
Докладите от болницата спряха, но на мен ми се струва, че работоспособни са останали още петдесет души. Петдесет! Пределът на техните съпротивителни сили, както и на моите, неумолимо приближава. Не беше възможно да се избегне натрупването на чуждите белтъчини, но тъй като причудливите съчетания на аминокиселините възникват случайно, някои от нас избягват съдбоносното въздействие по-дълго време от другите. Така в крайна сметка твърди Джун Пейн.
Тя пак беше при мене и аз съм й искрено благодарен за оказваната помощ. Струва ми се, че се чувствам самотен, тъй като неочаквано усетих, че я държа в обятията си и я целувам.
Външността й е много привлекателна, а тя е петнадесет години по-млада от мен. Разбира се, това беше глупаво от моя страна. Но и тя заяви (Има ли някакъв смисъл в безкрайното повтаряне на едни и същи аргументи?), че се чувства самотно и страшно, че й остава малко време и защо тогава ние да не се обичаме?
Изгоних я, но внезапният ми гняв говори за това, колко много тя ме привлича. Сега съжалявам, че бях толкова невъздържан. И все пак не мога да престана да мисля за Ивона, която страда съвсем наблизо, в съседното помещение. Трябва да се въоръжа и на следващия ден да направя нещо като проверка на кораба.
Намерих двама младши офицери — Джан Хол и Маргарет Престелан. Те ме съпровождаха при обхода на кораба. Мъжете все още работят, влагайки всичките си останали сили в това. Ной е организирал нещо като група за милосърдна помощ и храни тези, които са преживели деветдневната зараза. В известна степен това е и извинението му за онзи случай. Интересно, какви ли ще бъдат по-далечните последствия от тази катастрофа? Някой беше освободил Басит. Той броди навсякъде като ненормален и непрекъснато търси да привлече слушатели. На път съм почти да повярвам в неговата Наука. В тази истинска гробница, в която живеем, може би е по-лесно да се повярва на психоанализата, отколкото в Господ.
Бяхме в Селскостопанския Отдел. Изглежда поразително. Животните живеят свободно между растенията.
А водораслите! «Сухият» вид под въздействието на пейнина явно се подлагаше на мутации.
Той е излязъл вече навън в коридора до секцията с водорасли, а корените му избутват почвата пред себе си. Картината е такава, като че ли този вид е действал със собствен разум! Не можах да се избавя от представата как водораслите се разрастват и запълват целия кораб. Отидох в командната кабина и включих устройството, което затваря всички преходни врати край Главния коридор. Това трябваше да затрудни по-нататъшното нашествие на растенията. Френк се събуди. Отпуснатостта му беше преминала, но той не ме позна. Ще отида при него пак на следващата сутрин.
Днес се разболя очарователната, изпълнена с живот Джун! Тя беше неподвижна и страдаше — точно както го предвиждаше. По съвсем предателски начин нейният вид ме потресе и притесни повече от вида на Ивона. Би ми се искало…
Но какво значение има какво ми се иска?
СЕГА Е МОЙ РЕД!
Престелан ми напомни, че е минало Рождество Христово.
Аз съвсем бях забравил за тази подробност. Може би затова така се бяха раздвижили тези пияни бунтари. Нещастните глупаци!
Френк днес ме позна. Разбрах това по очите му, макар той все още да не може да говори. Ако някога той стане капитан, то корабът ще бъде съвсем различен от този, който започна нашия съдбоносен полет.
Двадесет оздравели. Това е явен прогрес и надежда. Бедствието ни превърна в мислители. Едва сега, когато дългото пътуване вече не означава нищо друго, освен път към мрака, аз започвам да се съмнявам в известна степен в междузвездните пътешествия. Колко много мъже и жени сигурно са мислили същото, затворени между тези многовековни стени по пътя си към Процион!
В служба на тази велика идея животът им е протичал през пръсти. И колко много хора още ще умрат, преди нашите потомци да достигнат Земята!… Земята! Аз се моля сърцата на хората да се смекчат, за да престанат да бъдат такива жестоки като тези метали, които те толкова обичат и на които само служат. Само изключително високото развитие на техниката, което е отбелязал XXIV век, е могло да доведе до създаването на този изумителен кораб. И все пак това чудо е отвратително и съвсем безсмислено. Само в ерата на сляпата технология са могли да се решат да обрекат на пожизнено заточение в кораба все още неродените поколения, завинаги лишавайки ги от чувства и стремления. Като начало на технологичната ера могат да се приемат първите спомени за Вавилонската кула. Това са твърде забележителни факти в моите представи за човечеството. Но какво друго ни остава, освен да се надяваме, че тази безкрайна агония някога ще бъде прекратена веднъж завинаги, както на Земята, така и в Новия Свят на Процион…“
С това дневникът свършваше.
Уейън няколко пъти трябваше да прекъсва четенето, за да успокоява вълнението в гласа си. Нейният войнствен маниер на държание беше изчезнал съвсем. В тези минути тя беше само едно объркано седящо на леглото момиче, което всеки момент беше готово да се разплаче. Когато приключи четенето, тя с усилия повтори първите редове на дневника, които бяха убегнали от вниманието на Къмплейн. С енергичен поривист почерк Грегъри Къмплейн пишеше: „Поемам по посока на Земята, знаейки, че хората, които ще видят нейното небе, ще се родят не по-рано от смяната на шест пълни поколения след нас.“
Уейън прочете това с трептящ глас и се разплака.
— Не разбираш ли? — извика момичето. — О, Рой… Пътешествието е трябвало да продължи само седем поколения, а ние сме вече двадесет и третото. Отдавна сме отминали Земята и сега нищо не може да ни спаси!
Без думи, но и без всякаква надежда Рой се опита да я успокои. Но любовта на хората не можеше да бъде силата, която ще ги измъкне от този нечовешки капан. Когато накрая Уейън престана да хлипа, Къмплейн заговори. Той усещаше, че и неговият глас трепти неудържимо, но продължаваше да говори, най-вече, за да я успокои и отвлече вниманието й от тази трагедия. По-точно да отвлече вниманието на двамата.
— Този дневник обяснява много неща. Ние трябва да се стегнем и да сме доволни от това, че сега знаем толкова много. Преди всичко написаното обяснява причините за катастрофата. Това вече не е никаква страховита легенда, а е нещо реално, което може да се използва. Сигурно никога няма да разберем дали е останал жив капитан Грегъри, но е оживял поне синът му, тъй като фамилията не е изчезнала. Може би е успяла да преживее ужаса и Джун Пейн, защото в голяма степен тя прилича на тебе. Но едно е съвсем ясно: не са загинали всички. Малките групи, които са останали живи, са започнали да образуват племена. А през това време водораслите са запълнили почти целия кораб.
— Но кой би могъл да предположи — прошепна момичето, — че тук изобщо не би трябвало да има водорасли. Та те за нас са елементи от живата природа. Такива във всеки случай ни се струват…
— Лаур! — неочаквано възкликна Къмплейн, прекъсвайки я.
Той седна и грабна странното оръжие, получено от брат му.
— Това наистина ли е оръжие? Дневникът казва, че всичкото оръжие, освен парализаторите, е било унищожено. Значи, това нещо не може да бъде оръжие!
— Може би него са го забравили.
— Може да са го забравили, а може и да не са. Това устройство, отделящо топлина, трябва да служи за нещо, което ние не знаем. Аз ще го изпробвам.
— Рой, внимателно! — извика Уейън. — Може да направиш пожар!
— Ще го изпробвам на нещо такова, което не гори. Казвам ти, Лаур, ще направим откритие. Кълна ти се.
Той внимателно взе оръжието, като обърна цевта му към стената. В горната част на гладката повърхност на стената имаше някакъв израстък. Къмплейн насочи оръжието към него и натисна малкото копче така, както това беше направил брат му.
Тънката, почти незабележима струя топлина, се докосна до стената. Веднага на матовата й повърхност се появи светла линия, която постепенно се удължаваше и разширяваше. Къмплейн бързо натисна копчето повторно.
Потокът от топлина се свлече надолу. Остана само отвор, през който се виждаше коридорът.
Те стояха като вцепенени, поглеждайки един към друг.
— Трябва да съобщим за това на Съвета — произнесе накрая Къмплейн с уважение в гласа си.
— Почакай, Рой! — помоли го Уейън. — Мили, има едно място, където бих искала да изпробвам това оръжие. Ще дойдеш ли с мен там, преди да разкажем на когото и да било за нашето откритие?
Когато излязоха в коридора, те с известно учудване установиха, че гонитбата на Гигантите все още продължава. Междувременно приближаваше настъпването на тъмнината, която щеше да продължи през целия следващ цикъл сън-реалност.
Всички, които не вземаха участие в хайката, вече се приготвяха за сън зад заключените врати на своите жилища.
Корабът изглеждаше като изоставен. Сигурно е изглеждал по същия начин и когато половината от екипажа му е умирала от деветдневната зараза. Уейън и Къмплейн вървяха бързо, незабелязани от никого. Когато изведнъж настъпи тъмнината, момичето безмълвно включи прожектора, прикрепен към колана й.
Къмплейн бе поразен от упорството, с което тя не се поддаваше на отчаянието. Не му беше необходимо дълго да рови в себе си, за да установи, че и той притежава подобни качества. Неясното предчувствие, че по пътя си непременно ще срещнат плъхове, Чужди, Гиганти или всички тях заедно, го беше обхванало толкова силно, че през целия път той не изпускаше парализатора от едната си ръка, а топлинния излъчвател от другата. Обаче нищо не им попречи. Те благополучно се добраха до „Отсек 1“ и металната стълба.
— Според плана на твоя приятел Марапер — каза Уейън, — командната зала трябва да се намира тук, зад тези стъпала. На плана тя създава впечатление за просторно помещение, но на практика там има само малка стаичка с полукръгли стени. Нима не възниква предположението, че стените са били поставени там, за да спрат достъпа до командната кабина?!
— Мислиш, че капитан Грегъри е поставил тези стени?
— Не съм сигурна, че е той. Най-вероятно това е направено по-късно. Иди и изпробвай върху тях своето оръжие.
Те се покачиха на стълбата и спряха, разглеждайки обграждащите ги метални стени. При това те имаха силното усещане, че са съвсем близо до разкриването на някаква тайна. Уейън бе стиснала ръката му до болка.
— Пробвай ето там — прошепна тя, показвайки някъде неопределено пред себе си.
В момента, в който Къмплейн включи излъчвателя, тя загаси светлината.
В тъмнината пред насоченото към стената дуло се появи червеникаво петно. То бързо увеличаваше яркостта си, преминавайки в светещ квадрат. Неочаквано страните на квадрата се размърдаха и намиращият се между тях метал се сви като сух лист. Откри се отвор, през който можеше да се мине.
Чувствайки някаква непозната задушлива миризма, те търпеливо изчакваха краищата на отвора да изстинат. Вътре, в огромното слабо осветено помещение, те видяха малка част от нещо неопределено. Нещо, което беше съвсем различно от всичко, виждано досега.
Когато краищата на квадрата изстинаха дотолкова, че да може спокойно да се мине край тях, Уейън и Къмплейн тръгнаха бавно към това странно видение.
Огромните жалюзи, закриващи целия гигантски обсервационен купол, се намираха в същото положение, в което преди много години ги беше оставил капитан Грегъри Къмплейн.
На мястото си стоеше дори и забравеният от небрежност на балюстрадата ключ, който не беше позволил на жалюзите да се спуснат докрай. Вследствие на това беше останал малък процеп. Именно той привличаше в момента Къмплейн и момичето така, както светлината привлича водораслите.
Процепът започваше почти от нивото на пода и завършваше високо над главите им, откривайки тясна ивица от космоса. Колко много напразно загубени години бяха минали от момента, в който някой друг участник в експедицията е гледал оттук към безкрайната пустош!…
Опрели главите си една в друга, двамата гледаха дълго през отвора. Искаха да осъзнаят това, което се беше разпростряло пред тях. Но това представляваше само едно малко кътче от запълненото със звезди мироздание — твърде малко, за да ги изпълни с мъжество и надежда.
— Вече няма значение, че корабът е прелетял край Земята — Уейън въздъхна с облекчение. — Ние намерихме командната зала. Когато се научим да се оправяме в нея, ще насочим кораба към най-близката планета. Нали Трегонин говореше, че повечето слънца имат планети. Ще го направим! Зная, че ще се справим! Сега вече всичко ще стане по-просто.
В този момент в слабо осветената командна зала тя забеляза някакъв слаб блясък в очите на Къмплейн. Като че ли те излъчваха безкрайното му изумление.
Тя го прегърна. Неочаквано изпита желание да го помилва така, както винаги правеше със Скойт. Независимостта, която така усилено му беше втълпявана в Кабините, изведнъж беше напуснала Къмплейн.
— За първи път — въздъхна той — аз си представям… аз окончателно разбирам, че ние наистина сме на кораба…
Краката му сякаш омекнаха в този момент. Уейън възприе думите му като своеобразен упрек и недоволство от самия себе си.
— Твоят прадядо е тръгнал от Новата Земя — заяви тя. — А ти ще завършиш този полет на Най-новата Земя.
Тя включи прожектора си. Бързо прокара светлината по дългите редове на командните пултове, които досега оставаха невидими в тъмнината. Безкрайните редици от индикатори, които навремето са правели това помещение център на нервната система на кораба, стотиците превключватели, цели панели с датчици, ръчки, лостове, копчета и екрани — всичко това, което олицетворява външния вид на силите, управляващи кораба, беше споено в еднородна маса, напомняща лава. Безбройните прибори по стените приличаха на гроздове метални отпадъци. Нищо не беше пощадено. Лъчът светлина, който пробягваше бързо по залата и стените, не успя да открие нито един запазен детайл. Командната кабина беше напълно унищожена.