Слабата светлина на контролните лампи осветяваше километрите преплитащи се коридори. В единия край на кораба водораслите вече започваха да увяхват. Всяка периодична смяна на светлината с тъмнина за тях означаваше неизбежна смърт. Магистър Скойт и неговите хора продължаваха на светлината на прожекторите издирването на Гиганта. В момента групата на Носарите претърсваше най-долните етажи на силовия сектор. На практика Скойт беше изчистил от всякаква форма на живот вече двадесет сектора от Носа.
Настъпилата тъмнина изплаши отец Марапер. Той се връщаше в стаята си след среща със съветника Трегонин. От известно време Марапер се опитваше внимателно да се вмъкне под кожата на библиотекаря с идеята си за възраждане на Съвет на Петимата като Съвет на Шестимата. Разбира се, като шести член на Съвета свещеникът виждаше самия себе си. Сега той се прокрадваше в тъмнината със страх да не се сблъска случайно по коридорите с някой Гигант.
И едва не се случи точно така.
На няколко крачки от него внезапно се разтвори врата и коридорът се заля в ярка светлина. Изплашеният Марапер се дръпна встрани и застина до стената. Светлината мигаше и се движеше, превръщайки сенките в ято от скачащи призраци. Явно собственикът на източника на светлина се движеше бързо из стаята. След минута на вратата се появиха две огромни фигури, подкрепящи трета. Тя беше с по-малки размери и се олюляваше, като че ли човекът беше болен. Нямаше съмнение, че двамата са Гиганти. Ръстът им достигаше шест фута.
Източникът на ослепително ярката светлина беше прикрепен към главата на един от тях. Той създаваше причудливите сенки, когато Гигантът се накланяше, за да поддържа по-ниския си спътник. Тримата се отдалечиха на няколко крачки към дъното на коридора и спряха. Стояха с гръб към Марапер.
В този момент светлината падна върху лицето на по-ниския човек. Това беше Фармър!
Той беше облегнат на ръцете на Гигантите и разговаряше нещо с тях. Изведнъж Фармър се наведе и прилепи разтворената си длан до стената. Заедно с това направи някакъв неразбираем жест. Ръката му, осветена от прожектора, стоеше известно време прилепена с пръстите нагоре до стената. След малко под нейния натиск част от плоскостта се плъзна нагоре. Гигантите я издърпаха още, като освободиха отвор, през който можеше да се провре човек.
Най-напред двамата помогнаха на Фармър да се спусне надолу, а след това влязоха и самите те, като затвориха люка след себе си. Слабата светлина на контролната лампа отново остана единствена в дългия коридор.
Чак сега се възвърна способността на свещеника да говори.
— Спасете ме! — закрещя той. — Помощ! Те ме преследват!
Той заблъска по вратата на съседната стая и без да дочака отговор, я отвори. Това беше стая на работници, които в момента съпровождаха Скойт и пазачите при преследването на Гиганта.
В полумрака на една от следващите стаи Марапер завари майка, хранеща детето си. Жената и детето се разкрещяха от страх. Суматохата бързо привлече вниманието на хората с прожекторите. Това бяха предимно мъже, участващи в хайката. Те бяха невероятно възбудени от разнообразието на преживявания при гонитбата на враговете. При новината, че Гигантите са се появили точно тук, в центъра на техния район, те започнаха да крещят по-силно и от Марапер. Хората непрекъснато прииждаха и виковете ставаха все по-силни. Марапер беше притиснат до стената и непрекъснато повтаряше своя разказ на един след друг появяващите се офицери. Пристигна и един от капитаните от Комитета за Спасение на име Пенгуъм. Той си проби енергично път през тълпата и разчисти мястото около Марапер.
— Това със сигурност можеше да изплаши някого, който не е толкова смел като мене — заяви все още треперещият свещеник.
— Покажи ми мястото, на което според твоя разказ, са изчезнали Гигантите — заповяда Пенгуъм. — Покажи къде е.
Марапер неохотно показа с ръка правоъгълника в стената, през който бяха минали тримата.
Линията, очертаваща мястото, беше не по-дебела от косъм и почти не се забелязваше. Край една от стените от вътрешната страна на правоъгълника имаше странна осмоъгълна вдлъбнатина. Нищо друго не отличаваше тази част на коридора от която и да е друга наоколо. По разпореждане на Пенгуъм двама мъже се опитаха да отворят люка. Но процепът между стената и подвижната плоскост се оказа толкова малък, че в него можеше да се пъхне само нокът. Опитът беше неуспешен.
— Не иска да се отвори, нали сами виждате — заяви единият от мъжете.
— Благодарете на Бога за това! — възкликна Марапер, след като си представи как от отворената пролука срещу него изскачат тълпи от Гиганти.
Някой най-после информира Скойт за случилото се. Лицето на магистъра стана още по-сурово от обикновено. Слушайки Пенгуъм и Марапер, той машинално изглаждаше бръчките по страните на лицето си. Независимо от умората обаче мозъкът му работеше съвсем ясно.
— Такива люкове — каза той — има на всеки сто метра по целия кораб. Никога не сме знаели за какво служат те, тъй като не сме успявали да ги отворим. Но, както разбирам, Гигантите правят това без усилия. Сега вече не може да има и най-малко съмнение, че Гигантите съществуват, каквото и да мислехме преди за това. По причини, известни може би само на тях, по-рано те не се показваха, но сега вече са се раздвижили. Каква ли друга цел могат да имат, освен да завземат кораба!…
— Този люк… — започна Марапер.
— Този люк — прекъсна го Скойт — е ключът към цялата работа. Спомняш ли си, че твоят приятел Къмплейн разказваше как са го заловили Гигантите. Те го въвлекли през някакъв отвор в нисък затворен тунел, неприличащ на никаква част от кораба, която познаваме. Без съмнение, това е било пространството между етажите и са го вмъкнали там през точно такъв люк. Всички люкове имат връзка и ако Гигантите могат да отворят един, със сигурност ще могат да го правят с всички!
Събралата се в коридора тълпа развълнувано зашумя. Очите на всички блестяха. Светлината беше оскъдна и за по-голяма сигурност хората се притиснаха един до друг.
Марапер се изкашля и пъхна малкия си пръст в ухото. Като че ли това беше единственото действие, на което е способен в този момент.
— Господи, нима това означава, че нашият свят е обграден от друг свят, до който Гигантите имат достъп, а ние — не?
Скойт поклати утвърдително глава:
— Не е особено приятна мисъл, нали, свети отче?
Пенгуъм докосна Скойт по рамото и той се обърна недоволно. Зад него стояха трима от Съвета на Петимата: Билой, Дюпон и Раскин. Те бяха обезпокоени и явно сърдити.
— Нито дума повече, магистър Скойт — произнесе Билой. — Чухме по-голямата част от това, което се говори тук, и смятаме, че това не е тема за публични дискусии. Ще бъде по-добре да отведете този свещеник в помещението на Съвета и там да поговорим.
Скойт не се колеба за отговора си.
— Точно обратното, съветник Билой — заяви важно той. — Това засяга всеки живеещ на кораба. Всички трябва да разберат за това, и то колкото се възможно по-бързо. Страхувам се, че след тази случка за нас ще настъпят нови времена. И те може би не предвещават нищо хубаво!…
Въпреки че в момента Скойт явно се противопоставяше на Съвета, на лицето му беше изписана толкова болка, че Билой не обърна внимание на всичко останало. Съветникът само попита:
— Защо смятате така?
Скойт разтвори ръце.
— Помислете сами. Гигантът се появява неочаквано в „Отсек 14“ и хваща първото попаднало му момиче. При това прави всичко така, че момичето да може след това бързо да избяга. Защо? За да вдигне тревога. По-късно той отново се появява в района на силовия отсек. Искам да отбележа, че той прави всичко това без никакъв риск за себе си. Винаги може да се укрие в един от тези люкове. По-нататък: понякога и преди сме получавали съобщения за срещи с Гиганти, но по-скоро всички те бяха случайни. Последната среща съвсем не прилича на случайност. За първи път Гигантът е искал да бъде забелязан. По никакъв друг начин не може да се обясни безсмисленото му нападение над момичето.
— Но защо ще иска да бъде забелязан? — объркано запита съветникът Раскин.
— Според мене това е съвсем ясно, съветник — намеси се Марапер. — За да отвлече вниманието, докато другите освободят Фармър.
— Правилно — унило се съгласи Скойт. — Това стана в момента, когато се подготвяхме да разпитваме Фармър. Едва бяхме започнали да го обработваме… Това беше примамка, за да отстранят всички от пътя си, докато освобождават Фармър. Сега, когато Гигантите вече знаят, че ние сме сигурни в тяхното съществуване, ще бъдат принудени да пристъпят към действие. Ако ние не направим това преди тях! Свещенико, застани на колене и ни покажи какво според тебе е правил Фармър, за да отвори тази врата.
Марапер, сумтейки, изпълни разпореждането.
Светлината от всички прожектори се насочи към него. Той се приближи до стената, неуверено поглеждайки нагоре.
— Струва ми се, че Фармър се намираше тук — каза той. — После се надигна ето така, постави ръката си така, направи с пръстите нещо такова, а след това… О, Господи, вече зная какво е направил! Скойт, гледай!
Марапер мръдна леко с ръка. Чу се тихо изщракване и люкът се вдигна. Пътят им към Гигантите беше открит.
Лаур Уейън и Рой Къмплейн бавно се връщаха към населената част на Носа. Шокът, предизвикан от откриването на напълно унищожената командна кабина, беше твърде голям.
Отново, но този път още по-силно, Къмплейн беше обхванат от силно желание да умре. Мисълта за пълния крах действаше като отрова. Краткото въодушевление от живота на Носа, щастието, което му беше донесла Уейън, — всичко това се оказа по-слабо от безумието, което го дебнеше още от детството.
Потънал в дълбока черна меланхолия, Къмплейн несъзнателно започна да си подсвирква някаква проста мелодийка. Този навик той дължеше на старата Наука на Кабините, която неотдавна бе отхвърлил с презрение.
Като далечно ехо се върна гласът на свещеника: „Всички ние сме деца на греха, а дните ни преминават в страх. Дългото Пътешествие винаги има свое начало. Ние дишаме гневно, докато можем, за да се спасим от вътрешните конфликти, като се освободим от своите природни наклонности…“ Къмплейн инстинктивно изпълни ритуален жест на гняв. Той беше позволил омразата да расте в него, подхранвана от всичките му нещастия и да го води в обхваналия го мрак.
Уейън плачеше, склонила глава на рамото му. Това, че и тя страдаше, само усилваше яростта на Къмплейн. Гневът му кипеше и нарастваше непрекъснато. Лицето му се бе изкривило в злобна гримаса. Накрая започна на висок глас да изрежда всички неприятности, станали с него и с другите, да ги събира в едно и ги подсилва със собственото си озлобление. Неудържимата бясна злоба накара сърцето му да бие по-бързо. След малко той се почувства по-добре. Дори се оказа в състояние, след като утеши Уейън, да я отведе до населените отсеци на кораба.
С приближаването си към жилищните помещения те започнаха да дочуват странен шум. Този звук приличаше на безразборно удряне с нещо тежко по метална повърхност. Беше твърде загадъчен и непознат. Те ускориха хода си, като се споглеждаха развълнувано. Първият човек, когото срещнаха — някакъв фермер, — веднага тръгна към тях.
— Инспектор Уейън — каза той, — магистър Скойт ви търси навсякъде. Необходима сте му за нещо.
— Като че ли за тази цел е решил да разглоби целия кораб — отбеляза Уейън. — Благодаря. Ние отиваме…
Те ускориха крачка и в „Отсек 20“, т.е. този, от който беше освободен Фармър, се срещнаха със Скойт. Магистърът, съпровождан от група възбудени доброволци, вървеше по коридора и отваряше всички люкове един след друг. Именно тези тежки плоскости издаваха странния дрънчащ звук. Когато люкът се отваряше, един от мъжете оставаше край него на пост, а останалите продължаваха нататък. Ръководещият операцията Скойт се спря, когато забеляза Уейън и Къмплейн. Този път на лицето му не се появи приветливата усмивка.
— Елате тук — заповяда той.
Магистърът отвори най-близката врата. Стаята беше празна. Скойт затръшна след тях вратата и ядосано се обърна.
— Струва ми се трябва да ви поставя и двамата зад решетките. Преди колко време се завърнахте от крепостта на Грег? Защо веднага не дойдохте при мене или в Съвета, както ви беше заповядано? Бих искал да зная къде бяхте през цялото това време?
— Но, Роджър, — възрази Уейън, — тук сме отскоро! И при това ти беше зает с преследването! Не знаехме, че работата е толкова спешна. Иначе…
— Почакай, Лаур — прекъсна я Скойт. — По-добре спести оправданията си. Ситуацията е много критична. Тези дреболии не ме интересуват. Да пристъпим към работата. Разкажи ми по-добре за Грег.
Забелязвайки, че Уейън е обидена и сърдита, Къмплейн реши да се намеси и сам накратко изложи разговора с брат си. Когато приключи, Скойт малко по-бодро поклати глава.
— По-добре е, отколкото предполагах — каза той. — Ще изпратим патрул, за да могат по-бързо да приведат хората си тук. Много е важно да дойдат колкото може по-скоро.
— Не, Роджър — бързо каза Уейън. — Те не могат да живеят сред нас. Не искам да обиждам Рой, но неговият брат е най-обикновен бандит. Хората му са типични главорези. И те, и жените им са мутанти! Ако ги приемем тук, това ще ни доведе само неприятности. Те не умеят нищо друго, освен да се бият.
— Точно затова са ни и нужни — повелително произнесе Скойт. — По-добре да ви въведа в последните новини.
Той разказа бързо за това, на което бе станал свидетел Марапер, и следващите го събития.
— Много ли беше осакатен Фармър? — попита Къмплейн.
— Не. Беше получил само първата порция удари с камшик, за да стане по-разговорчив.
— На това беше привикнал и в Кабините, горкият младеж.
Припомнянето на тази неприятна процедура накара Къмплейн да почувства студени тръпки по кожата си. Той със съчувствие си помисли за Фармър.
— Толкова ли е необходимо тук присъствието на бандата на Грег? — запита Уейън.
— Да — твърдо заяви Скойт, — защото разполагаме със сигурни данни, че Гигантите и Чуждите са се обединили срещу нас.
Той внимателно наблюдаваше Уейън и Къмплейн в очакване тази мисъл да достигне до съзнанието им.
— В хубавичка ситуация се оказахме, нали? — иронично подхвърли той. — Затова аз смятам да отворя всички люкове на кораба и да поставя до тях всичките си хора. Мога да се закълна, че няма да оставя никого на мира, докато не постигна това.
Къмплейн подсвирна.
— Да, наистина, тук са необходими момчетата на Грег. Най-важното в този момент е обединението на нашите сили. Но как Марапер успя да отвори люка?
— Този дебел монах успя, защото просто и тук остана верен на себе си — започна да обяснява Скойт и се засмя. — Там, във вашето племе, той сигурно се е държал като сврака. Не е ли така?
— Наистина, той замъкваше при себе си всичко, което му попаднеше под ръка — потвърди Къмплейн.
Той си спомни за вехториите, които запълваха стаята на Марапер.
— Едно от съкровищата му беше пръстен с осмостенен камък, свален най-вероятно от някой труп. А всъщност това не е камък, а някакво малко механично устройство, което идеално съвпада с подобието на ключалка на всеки един от тези люкове. При поставянето на пръстена в отвора на подвижната плоскост се задейства механизмът и люкът се отваря. Някога, преди катастрофата, такова приспособление е имал всеки, в чиито задължения се е включвало влизането в тунелите. Съветник Трегонин твърди, че пространството между етажите се нарича контролен проход. Намерихме и указания по този въпрос. Сега мислим да се заемем точно с това — с контрол и проверка. Ще прегледаме всеки сантиметър от тези пътища. Моите хора вече разполагат с пръстена на Марапер и отварят всички люкове в отсеците.
— Боб Фармър имаше същия пръстен — извика Къмплейн. — Често съм го виждал на ръката му.
— Аз мисля, че такива пръстени имат всички Чужди — каза Скойт. — Ако това е така, то тогава е ясно защо и по какъв начин изчезваха те от нас преди. Това обяснява много неща, но не и всичко. Например: по какъв начин те успяваха да се измъкнат от камерите, които старателно се охраняваха отвън? Предполагайки, че всеки, който притежава такъв пръстен, е наш враг, аз изпратих хората си да направят обиск на всички. Всеки, у когото намерим такъв пръстен, ще се отправи към Пътешествието! Е, аз трябва да тръгвам. Пространства!
Той ги остави в шумния коридор и тръгна, обкръжен от очакващите разпорежданията му подчинени. Чуха само как той изпрати един от младшите офицери с послание до Грег, но след това изчезна зад завоя на коридора.
— Ще се примиря с Грег — каза Уейън, като въздъхна. — Но какво ще правим сега? Струва ми се, че Роджър не смята да ми възлага някаква работа.
— Ти сега ще си легнеш — уверено заяви Къмплейн. — Много си изморена.
— И мислиш, че ще мога да заспя при този шум? — попита момичето с лека усмивка.
— Трябва да опиташ.
Той беше поразен от това, колко доверчиво Уейън беше позволила той да се разпорежда с нея. Но когато се срещнаха с Марапер, изскочил от един страничен коридор, тя веднага се превърна отново в предишната непристъпна инспекторка.
— Изглежда ти, свети отче, днес си героят на деня — подигравателно отбеляза тя.
Марапер беше дълбоко засегнат, но лицето му изразяваше само печална гордост.
— Инспекторе — с горчивина произнесе той, — вие ме обиждате. Половината си живот съм прекарал с тази велика тайна на пръстена, без да подозирам дори… И представяте ли си, под въздействието на толкова несвойственото за мене объркване предадох пръстена на вашия приятел Скойт. И то безплатно!
— Ние трябва по някакъв начин да се измъкнем от кораба — прошепна Уейън.
Очите й бяха затворени, а тъмнокосата й глава спокойно лежеше на възглавницата. Къмплейн тихо излезе от стаята. Беше сигурен, че въпреки големия шум отвън момичето ще заспи, преди още той да е затворил вратата зад себе си. В коридора се спря и известно време стоя в нерешителност. Чудеше се не е ли време вече Скойт и Съветът да си поблъскат главите над новината, че командната кабина е намерена, но е съвсем разбита. Малко пообъркан, той поглаждаше с пръсти затъкнатия в колана топлинен излъчвател, а мислите му се понесоха към по-лични проблеми. Къмплейн не можеше да не си даде вече сметка какво е мястото му в обкръжаващия го свят. Той просто плуваше по вълните на случайността, без да знае какво да очаква от живота. Най-близките му хора имаха пред себе си конкретни цели. Марапер не се интересуваше от нищо друго, освен от властта. За Скойт бяха достатъчни проблемите, възникващи пред него сами по себе си през цялото време. Неговата любима Лаур се стремеше на всяка цена да се освободи от съществуващите тук ужасни условия. А той? Той искаше нея, наистина, но имаше и още нещо. Нещо, което си беше обещал още като дете, но което досега не можеше да открие, нито даже да изрази с думи. Нещо твърде огромно, за да може да си го представи.
— Кой е там? — трепна той, чувайки нечии стъпки.
Слабата светлина на контролните лампи осветяваше фигурата на висок мъж с бели дрехи. Това беше предизвикващ уважение човек, говорещ с уверен, бавен глас.
— Не се страхувай. Аз съм съветникът Зак Дейт — произнесе мъжът. — А ти си Рой Къмплейн, ловецът от Джунглите, нали?
Къмплейн се вгледа в опечаленото лице и побелелите коси и инстинктивно усети, че този човек му харесва. Инстинктът не винаги е противоположност на разсъдъка.
— Да, това съм аз.
— Твоят свещеник Марапер се изказа много ласкаво за тебе.
— И какво от това?
Марапер понякога правеше съвсем случайно нещо хубаво, но като правило — само когато има полза от това.
Зак Дейт се смути малко и реши да смени темата.
— Струва ми се, че знаеш нещо за тази дупка, която виждам в стената на коридора.
Той показа отвора, който Къмплейн и Уейън бяха направили в стаята на момичето.
— Разбира се, зная. Тази дупка беше направена с помощта на ето това оръжие — каза Къмплейн.
Той показа излъчвателя на съветника, опитвайки се да прецени какво ще последва от това.
— Казвал ли си на някого, че притежаваш това нещо?
— Не, за него знае само Лаур, инспектор Уейън, но тя сега спи.
— Длъжен беше да го предадеш на Съвета и той да реши какво да прави с него — ласкаво отбеляза Зак Дейт. — Би трябвало това да ти е ясно. А не искаш ли да се разходим заедно до моята стая и там да ми разкажеш всичко? Ти сигурно разбираш колко опасно може да бъде това оръжие в неподходящи ръце.
Гласът на стария съветник прозвуча така заповедно, че когато той се обърна и тръгна по коридора, Къмплейн го последва без желание, но и без протест.
Двамата се спуснаха по стълбата на следващия етаж и преминаха пет отсека, докато стигнат до стаята на съветника. Тук беше тихо, спокойно и тъмно.
Зак Дейт извади обикновен магнитен ключ, отвори някаква врата и застана до нея, като пропусна Къмплейн напред. Той едва беше преминал, когато вратата се затвори след него. Това беше капан!
Къмплейн се хвърли към вратата с яростта на див звяр, но твърде късно! Опитът му да я твори остана абсолютно безрезултатен.
А топлинният излъчвател, с помощта на който можеше да се освободи, в момента се намираше в ръцете на Зак Дейт. Кипейки от ярост, той включи прожектора си и огледа помещението. Съдейки по дебелия слой прах, това беше отдавна неизползвана спалня. Както и всички останали подобни стаи на кораба, тя беше съвсем лишена от индивидуалност. Мебелировката беше спартанска.
Къмплейн грабна един стол и го разби в заключената врата. Това върна яснотата на мисълта му. Пред очите му се върна сцената, в която наблюдаваше заедно с Уейън как Скойт оставя Фармър сам в съседната стая. Тогава Фармър се беше качил на масата и се опитваше да достигне вентилационната решетка на тавана. Най-вероятно той търсеше там път за бягство. Ако и той самият опита като него… Той придвижи леглото в средата на стаята, постави върху него едно шкафче и бързо се покачи отгоре, за да провери решетката. Тя беше точно такава, както и всички останали на кораба — квадрат със стена три фута и тънки пръчки, между които едва би могъл да провре пръстите си. На светлината на прожектора се виждаше, че решетката е покрита с дебел слой мръсотия. През нея почти не проникваше въздух в стаята.
Къмплейн дръпна силно решетката към себе си, но тя не помръдна. А трябваше да се отдели! Фармър не се беше катерил по масата и протягал ръце само от някакъв внезапен порив за физически упражнения. Ако можеха да се отварят решетките, би станало ясно и защо изчезваха заловените от Скойт Чужди от добре охраняваните помещения. Къмплейн пъхна пръстите си в отворите на решетката и започна да опипва вътрешната й повърхност. Трепереше от страх и надежда.
Не след дълго единият му пръст напипа някаква кукичка. Къмплейн я отмести. Същите ключалки имаше и на останалите три страни на решетката. Той с нетърпение ги освободи една след друга. Сега вече успя спокойно да отмести решетката и като я обърна настрани, я постави внимателно на леглото. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Къмплейн се хвана за краищата на отвора и се надигна. Там горе беше много тясно. Той се надяваше, че ще се окаже в инспекционния тунел, но това беше някаква вентилационна камера. След като се огледа, разбра, че вентилационната тръба сигурно преминава през странното междуетажно пространство, което бе пълно с проводници и тръби. Къмплейн загаси прожектора и се вгледа напрегнато пред себе си, без да обръща внимание на духащия срещу него вятър. Слаба светлина проникваше в тръбата от някаква подобна решетка. Придвижвайки се трудно, като тапа в гърлото на бутилка, той запълзя напред към светлината.
Гледаше отгоре стаята на Зак Дейт. Съветникът беше сам и говореше в някакъв апарат. Високият шкаф, който сега беше поставен в средата на стаята, имаше някакво прикрито пространство, в което стоеше тайнственият апарат. Къмплейн беше толкова поразен от необикновената гледка, че отначало дори не чуваше какво говори Зак Дейт. Неочаквано до слуха му достигнаха думите на съветника:
— Ловецът на име Къмплейн ни създава много проблеми — говореше в апарата Зак Дейт. — Спомняте ли си, че Ендрюс, един от вашите хора, преди две седмици беше загубил поялника си? По някакъв начин той беше попаднал в ръцете на Къмплейн. Разбрах това, когато видях отвора, направен с него на стената на едно помещение в „Отсек 22“ — стаята на инспектор Уейън. Хей, Къртис, чувате ли ме? Днес връзката е по-лоша от друг път.
Дейт млъкна, а на другия край на линията се чу нечий глас. Къртис!
Къмплейн с усилие се удържа да не извика.
Това беше името на Гиганта, ръководещ бандата, която го похити. Наблюдавайки отгоре, Къмплейн изведнъж забеляза на ръката на съветника компрометиращия пръстен с осмоъгълен камък. Трескаво се опитваше да съобрази в каква верига от интриги се е оказал въвлечен ненадейно.
Дейт отново заговори.
— Имах възможност да се промъкна в стаята на инспектор Уейън, докато продължаваше неразборията в силовия сектор, замислена от вас. Там намерих още нещо, което беше попаднало в техните ръце. Това е един дневник, за съществуването на който не знаехме. Той е написан от първия ръководител на кораба в обратния му път от Процион. В този дневник е написано много повече, отколкото трябва да знаят сегашните жители на кораба. Това може да породи много въпроси от тяхна страна. Случайно ми се отдаде възможност да взема и дневника, и поялника… Благодаря. За наше щастие никой друг, освен Къмплейн и онова момиче Уейън, не си дава сметка колко ценни са тези предмети. Разбира се, известно ми е категоричното становище на Малкото Куче по въпроса за неприкосновеността на корабните жители. Но те не са тук и не се налага да се занимават с всички наши проблеми. Ако искат и занапред да запазят скъпоценната си тайна, има само едно просто решение. Аз затворих Къмплейн в съседното помещение. Не със сила, разбира се. Той сам влезе в капана като невинно дете. В момента Уейън спи в стаята си. И така, Къртис, моля за вашето съгласие за умъртвяването на Къмплейн и Уейън. Естествено, за мене това е също крайно неприятно, но това е единственият начин за запазване на статуквото. Аз лично съм готов да направя това още сега, докато не е станало много късно.
Зак Дейт замълча и на изпънатото му лице се появи израз на нетърпение.
— Нямаме време за разговор с Малкото Куче.
Той явно прекъсна събеседника си.
— Те твърде много обмислят, Къртис. Тук вие сте ръководител и на мене ми е необходимо само вашето съгласие… Да, това е вече по-добре. Да, струва ми се, че така трябва да постъпим… Надявам се, вие не смятате, че това ми доставя удоволствие. Ще пусна газ във вентилационните отвори в стаите им, както вече сме правили в подобни случаи. В края на краищата ние знаем, че това е абсолютно безболезнено.
Съветникът изключи апарата и върна шкафа на мястото му. Известно време той стоя замислен, гризейки ноктите си, а лицето му изразяваше недоволство. Дейт отвори шкафа, извади оттам някакъв дълъг цилиндър и внимателно погледна към решетката на тавана.
Изстрелът от парализатора на Къмплейн попадна право в гърдите му и той се строполи на земята без звук.
Известно време Къмплейн лежеше неподвижно, като се опитваше да се ориентира в ситуацията.
Към реалността го върна отвратителното усещане, като че ли някакво чуждо мислене се опитва да се слее с неговите собствени мисли. Това му се струваше така, сякаш покрит с гъсти косми език облизваше мозъка му. Той бързо включи прожектора. Пред самото му лице висеше голям молец. Размахът на крилата му достигаше почти пет дюйма, а изпъкналите му очи отразяваха светлината като две нажежени глави на гвоздеи. С отвращение замахна с ръка, но не уцели. Молецът бързо отлетя в дълбочината на вентилационния канал. Къмплейн си спомни и за другия молец в Джунглите, от който бяха останали същите неприятни отпечатъци в мозъка му. Способностите, които притежават зайците, сигурно бяха характерни и за молците, но в значително по-малка степен. Изглежда плъховете ги разбираха. А може би ята молци изпълняваха задълженията на въздушен патрул за ордите на плъховете?
Тази мисъл го порази повече, отколкото дори смъртната му присъда, произнесена от Дейт.
Изпотен от страх, Къмплейн бързо откачи четирите кукички, удържащи решетката, постави я настрани и се спусна в стаята на съветника. След това издърпа масата и върна решетката на мястото й. Едва сега се почувства в безопасност.
Парализаторът на Къмплейн беше установен на половин мощност и Зак Дейт беше жив. Беше получил обаче достатъчно силен шок, за да се намира известно време в безсъзнание. Изглеждаше безопасен и даже мил така, както лежеше на пода с паднала на безкръвното му лице коса. Без да изпитва никакви угризения на съвестта, Къмплейн взе ключовете на съветника, пъхна топлинния излъчвател в пояса си, отвори вратата и тръгна към коридора, който тънеше в тъмнина. В последния момент той се поспря и насочи лъча на прожектора към вентилационната решетка.
Малки розови лапи се бяха вкопчили в пръчките на решетката, а дузина дребни муцунки го гледаха с ненавист надолу. Къмплейн усети как косата му се изправя. Отправи нататък един изстрел с парализатора. Блясъкът на малките очички веднага изчезна и розовите лапи пуснаха решетката.
Писъкът, който още дълго време се чуваше в коридора, подсказа на Къмплейн, че ще му се наложи да се справя с още много подобни засади.
Вървейки внимателно по коридора, той обмисляше създалата се ситуация. В едно той беше съвсем сигурен: ролята, която съветник Дейт играеше в цялата тази работа. Беше сигурен и в това, че никой не трябва да знае какво беше говорил съветникът чрез странния апарат на Къртис (къде всъщност можеше да се намира този Къртис), докато не обсъди всичко подробно с Уейън. В този момент Къмплейн не беше в състояние да различи кой е на тяхна страна и кой не.
— А ако и Уейън… — започна той на глас.
Веднага отхвърли тази страшна мисъл. В определени моменти подозрителността се превръщаше в безумие. Някаква подробност тревожеше Къмплейн, макар и той да не можеше точно да формулира в какво се състои тя. Нещо, свързано с освобождаването на Фармър. Не, това можеше да почака. Сега той искаше да бъде хладнокръвен и трезвомислещ. С всичко останало можеше да се занимава после. Но най-напред трябваше да предаде топлинния излъчвател, или поялника, както го нарече Дейт, на някого, на когото ще бъде най-полезен. Магистър Скойт. Да, Скойт е точно човекът, който му е необходим. Сега той се намираше в центъра на най-бурните действия.
Преградите между Носа и Джунглите бяха разрушени. Изпотени мъже разглобяваха барикадите, вдъхновени от процеса на разрушаване.
— Махнете ги! — викаше Скойт. — Ние мислехме, че те ни защитават от враговете. Оказа се обаче, че границата може да бъде навсякъде и тези барикади нямат никаква стойност.
През отворените и разчистени входове преминаваше армията на Грег. Окъсани и мръсни мъже, жени и хермафродити, здрави и ранени, ходещи и пренасяни на носилки, всички те развълнувано се присъединяваха към Носарите, които ги наблюдаваха любопитно. Досегашните жители на Джунглите носеха със себе си вързопи, бохчи, загърнати одеяла, кошници и какво ли не още. Някои от тях дърпаха неугледни шейни, които само им пречеха да се провират през храсталаците. Една жена превозваше цялата си покъщнина на гърба на изтощена овца. Заедно с хората се появиха и черните комари на Джунглите. Приятната възбуда на Носарите беше толкова голяма, че те непрекъснато сърдечно аплодираха и се усмихваха на вливащата се към тях река от нечистотии. Легионите дрипльовци отговаряха с дружелюбно помахване с ръка. Бяха оставили Рафъри в Джунглите. Той беше толкова близо до смъртта, че нямаше никакъв смисъл да се затрудняват допълнително с пренасянето му на Носа.
Едно нещо за новодошлите можеше да се каже със сигурност. Изгнаниците от Джунглите, голяма част от които бяха пострадали от плъховете, бяха решително готови да се сражават. Мъжете държаха винаги под ръка парализаторите, ножовете и самоделните си копия.
Самият Грег и неговите не особено симпатични помощници се съвещаваха със Скойт и съветниците му при закрити врати.
Къмплейн безцеремонно нахълта в стаята. Той беше изключително уверен в себе си и тази увереност изобщо не намаля от сърдитите възгласи при появяването му.
— Аз дойдох, за да ви помогна — каза той, обърнат към Скойт като към явен ръководител. — Донесох ви две неща. Първото е една информация. Ние открихме, че на всеки етаж и във всеки отсек има люкове. Но това е само единият от пътищата, които могат да ползват Чуждите и Гигантите. Освен това те разполагат и с удобни изходи във всяко помещение.
Той скочи на масата и продемонстрира как се отделя решетката от вентилационния отвор на тавана.
— Ще ви се наложи да охранявате и тях, магистре.
Неочаквано измъчващата го загадка, свързана с бягството на Фармър, се проясни.
— Горе също може би има помещения, до които засега нямаме достъп. Трябва да си изясним, разбира се, какво има в тях.
— Но нали аз ти казах, такива места има със стотици — промърмори Грег.
— Мисля, че все пак си струва да проверим това твърдение — каза съветник Раскин.
— Да допуснем, че си прав, Къмплейн — прекъсна ги Скойт. — Но ако решетката е затрупана, как можем да я преодолеем и да продължим нататък?
— Ето така — отвърна Къмплейн.
Той насочи топлинния излъчвател към близката стена и го придвижи хоризонтално. Стената започна да се поддава на силата на топлината. Когато се появи неравномерен полукръгъл отвор, Къмплейн изключи излъчвателя. Погледна очакващо към останалите. Няколко минути всички мълчаха.
— Господи! — изхриптя накрая Грег. — Значи това, което аз ти подарих…
— Да. Точно така би трябвало да се използва. Това не е оръжие, както мислеше ти, а само излъчвател на топлина.
Скойт се надигна. Мускулите на скулите му бяха ясно очертани.
— Отиваме в „Отсек 21“ — разпореди се той. — Пенгуъм, нека твоите хора да отварят люковете толкова бързо, колкото успяват да си предават пръстена един на друг. Браво, Къмплейн, отлична работа. Веднага ще използваме това нещо.
Всички, начело със Скойт излязоха. При това магистърът стисна ръката на Къмплейн с благодарност.
— Ако ни стигне времето, ние можем да разглобим на парчета с помощта на тази играчка целия проклет кораб — заяви той.
Смисълът на казаното от Скойт стигна до Къмплейн доста по-късно.
На седмия етаж в „Отсек 21“, откъдето беше избягал Фармър, цареше неописуем хаос. Всички люкове бяха отворени и до всеки от тях стоеше часовой. Капаците на люковете бяха отстранени и нахвърляни безразборно на купове по коридора.
На този етаж живееха малко хора. Това бяха предимно пазачи на барикадите със своите семейства. Веднага след инцидента те спешно се бяха евакуирали, притеснени от евентуални бъдещи неприятности. Сега по коридора между пазачите на люковете се лутаха много хора, допълнително затруднявайки придвижването тук. Скойт си пробиваше път през тълпата, нерядко използвайки лактите си и разбутвайки настрани хленчещите деца.
Когато отвориха вратата на камерата на Фармър, Къмплейн почувства на рамото си нечия ръка. Той се обърна и видя Уейън.
— А аз си мислех, че спиш! — въздъхна той, усмихвайки се радостно на момичето.
— Не забеляза ли, че вече е време за събуждане? — отвърна тя. — Освен това интуицията ми подсказа, че тук нещо става. Дойдох да проверя да не изпаднеш в някакво неприятно положение.
Къмплейн стисна ръката й.
— Вече бях в някои неприятни ситуации, но успях да се измъкна, докато ти спеше.
Грег вече беше в стаята и се беше покачил на някаква нестабилна конструкция от набързо натрупани в центъра неща. Вглеждаше се в решетката над главата си.
— Рой е прав! — съобщи той. — От онази страна има някаква преграда. Виждам нещо метално и изкривено. Дайте ми това топлинно оръжие и ще си проверим щастието.
— Не стой под решетката — предупреди го Къмплейн. — Предполагам, че не искаш да попаднеш под струя разтопен метал.
Грег се съгласи с кимване на главата и насочи оръжието, което му подаде Рой. Натисна спусъка и прозрачният поток топлина се впи в тавана, образувайки червено петно. Петното се разшири, таванът започна да се пробива и от мястото потече разтопен метал. В тъмната дупка се появи нов метал, който също започна да се разтопява. В стаята цареше невероятна суматоха. Кълба отровен дим се стелеха и излизаха чак на коридора. Независимо от шума, всички ясно чуха ненадеен рязък пукот. Светлината за момент стана по-ярка, а след това изчезна съвсем.
— Мисля, че това е достатъчно! — произнесе Грег с огромно нескривано удоволствие.
Той се спусна от възвишението си и заразглежда образувалата се над главата му дупка. Брадата му потрепваше от радост и нетърпение.
— Аз мисля, че трябва най-напред да съберем Съвета и тогава да пристъпваме към такива разрушителни действия — жално произнесе Раскин, оглеждайки пострадалата стая.
— Много години ние не правехме нищо друго, освен заседания на Съвета — отвърна му Скойт. — Сега вече дойде време за действия!
Той изскочи в коридора, давайки гневни и категорични разпореждания, и след малко се върна заедно с дузина въоръжени хора и стълба. Къмплейн, който смяташе, че има най-голям опит в подобни ситуации, отиде до единия от пазачите навън, взе кофа с вода и я изля върху парчетата все още нажежен метал на пода. В облака пара, който се вдигна при това, Скойт постави стълбата и се покачи по нея. Парализаторът му беше готов за действие. Останалите един след друг се заизкачваха след него. Уейън стоеше близо до Къмплейн. Не след дълго цялата група се оказа в помещението над тавана на камерата на Фармър.
Тук беше непоносимо задушно. Хората едва дишаха. Светлината на прожекторите бързо откри причината, поради която решетката на тавана беше затрупана, а инспекционният канал преграден. Подът на помещението отгоре се беше провалил от силата на някогашен взрив. Къмплейн предположи, че причината за взрива е забравянето на някакво устройство по време на епидемията от деветдневната зараза, което е избухнало и е разрушило стените на стаята и всички други близки предмети. Мястото, където стояха, беше засипано с натрошени стъкла и дървени късове, а стените бяха извити от ударите на частите на взривното устройство. Тук нямаше и следа от Гигантите.
— Да вървим нататък! — каза Скойт.
Той тръгна към едната от двете врати на разрушената стая, стъпвайки до глезени в боклуците.
— Няма какво да си губим повече времето тук.
Взривът беше извил малко вратата. Разтопиха я с топлинния излъчвател и продължиха нататък. Пред тях се изправи непрогледна тъмнина — зона за действие на прожекторите. Зловещата тишина свиреше в ушите им като летящ във въздуха нож.
— Никаква следа от живот — произнесе Скойт.
В гласа му се усещаше несигурност. Те стояха в страничния коридор и нервно насочваха светлината на прожекторите си в различни посоки. Бяха съвсем откъснати от останалите части на кораба, като живи погребани. Горещината беше толкова голяма, че едва можеха да я понесат. В края на късия коридор имаше двойна врата с някакъв надпис. Всички се струпаха пред нея, като се опитваха да разберат значението на написаното.
Всяка от вратите беше снабдена с по една голяма кръгла ръчка, до която имаше написана инструкция.
Те се спряха, безсмислено препрочитайки написаното.
— Какво правите, чакате сигнал ли? — с насмешка запита Хаул. — Трябва просто да разтопим тези врати, капитане.
— Почакайте! — викна Скойт. — Трябва все пак да внимаваме. Бих искал да разбера какво е това шлюзова камера. Вече сме се справили с много неща: с магнитни брави, с люкове, отварящи се с осмоъгълни пръстени, но какво представлява шлюзовата камера?
— Няма значение, да разтопим вратите! — повтори Хаул. — Това е твоят кораб, капитане! Чувствай се в него като у дома си!
Грег включи поялника. Металът леко порозовя, но не се разтопи. Не помогна и голямата доза ругатни. Накрая Грег, смутен от неуспеха, изключи оръжието.
— Това сигурно е някакъв особен метал — произнесе той.
Един от въоръжените спътници на Грег се приближи до вратата и завъртя ръчката. Вратите веднага се прибраха в стената, леко и безшумно. Някой тихичко се разсмя, а напрежението изчезна. Грег дори си позволи да почервенее от срам. Сега те можеха да влязат в товарната шлюзова камера.
Но вместо това, те застинаха по местата си, приковани от неочаквано връхлетелия ги поток светлина. Шлюзовата камера се оказа помещение със средни размери. Срещу вратата в камерата имаше нещо, което никой от тях не бе виждал в живота си. За удивените им очи то удължаваше помещението до безкрайност. Това беше прозорец, през който нахлуваше светлината на космоса.
Този път това не беше малък участък от космическото пространство, който Къмплейн и Уейън бяха видели в командната зала, а огромна панорама. Подготвени от предишния си опит, те двамата бяха първите, които се придвижиха по покрития с дебел слой прах под, за да се приближат до прекрасното зрелище. Останалите все още стояха на входа като вкаменени.
Зад големия прозорец, изпълнен с проблясващи звезди, като кралска съкровищница, се простираше безграничният космос. В него имаше нещо неразгадаемо, някакъв невъобразим парадокс, в който те просто не можеха да повярват. Макар космосът да създаваше впечатление за идеална тъмнина, то всяка негова част се преливаше в разноцветни огньове.
Хората мълчаливо попиваха с поглед разгърналото се пред тях зрелище. И макар огромното пространство да трогваше до сълзи със спокойствието си, най-силно впечатление там им направи нещо, което се движеше. Това беше малък по размери полудиск на планета, син като очите на новородено котенце. Точно пред погледа им тази планета блестеше с ослепителна светлина. Плувайки в пространството, с великолепието на поразителния си ореол, тя затъмняваше всичко останало.
Все още всички стояха в пълно мълчание, когато полудискът на планетата се увеличи и погледна слънцето. Това прекрасно зрелище спря дъха им, величието на картината дълбоко ги потресе. Първа се съвзе Уейън.
— О, Рой, скъпи! — прошепна тя. — Значи все пак донякъде сме се добрали. Има някаква надежда…
Къмплейн се обърна, стараейки се да възвърне гласа си, но установи, че думите са заседнали в гърлото му. И изведнъж той разбра кое е било великото събитие, което е търсил през целия си живот.
Не беше нищо особено, истинска дреболия — лицето на Лаур, озарено от слънцето.
В течение само на един период между събуждането и съня различни версии на голямата новина достигнаха до всеки мъж, жена или дете от Носа.
За това говореха всички, с изключение на магистър Скойт. За него всички тези произшествия нямаха особено значение. Те бяха дори в известна степен пречка за достигане на главната цел, каквато от негова гледна точка беше унищожаването на Гигантите и на техните помощници Чуждите. Не му се отдаде веднага да открие Гигантите и той бързо измисли нов план, който се канеше да приложи на практика, след като помисли няколко часа и закуси.
Планът беше прост. А това, че той водеше до значителни разрушения, ни най-малко не притесняваше Скойт.
Той се готвеше изцяло да разглоби „Отсек 25“.
„Отсек 25“ беше първият сектор на Джунглата и започваше непосредствено от Носа. След неговото отстраняване щеше да се образува идеален безлюден район, през който никой не би могъл да се промъкне незабелязано. Веднага след като този гигантски ров бъде оборудван и обхванат от пазачите, ще стане възможно успешно да се проведат хайки в инспекционните тунели, тъй като Гигантите няма да имат къде да бягат. Действията по плана започнаха веднага. На помощ се притекоха готовите на всичко ловци. Цели вериги от хора се трудеха усилено и предаваха от ръка в ръка всичко, което се поддаваше на преместване и се намираше в обречения на гибел участък.
Отзад всичко това беше унищожено, ако е възможно, или захвърляно в празните стаи. На предната линия изпотените войници, в това число и хората на Грег, които имаха голям опит в тези неща, яростно атакуваха храсталаците и ги изтръгваха с корен. След тях вървяха групите за почистване, които прочистваха, измитаха и излъскваха цялата територия.
Веднага след като някое помещение се окажеше изчистено, се появяваше самият магистър Скойт с топлинния излъчвател и обхождаше с него стените, докато те не рухнат.
Когато плоскостите от стените изстиваха, ги завличаха настрани. Излъчвателят не разтопяваше изцяло материала, от който бяха направени стените. Това беше невероятно термоустойчив метал, същият, от който беше направена например шлюзовата камера, и не се поддаваше на пълно разтопяване от поялника.
Малко след началото на тези действия беше открито леговище на плъхове в едно обширно помещение с надпис „Пералня“. Надигайки котела, отрядът на Грег се натъкна на малък кошмарен лабиринт — жилищата на гризачите. Във вътрешността на котела те бяха направили учудващо здрави и устойчиви нива и етаж, използвайки като строителен материал кости, остатъци от храна, пух, всякакви боклуци. В селището на плъховете имаше и малки клетки, а в тях се намираха гладуващи пленени животни — мишки, хамстери, зайци, дори и птици.
Във вътрешността на котела живееха и много молци, които сега се носеха във въздуха като облак. Накрая, там бяха и самите плъхове в инкубаторите, казармите и работилниците си. Когато Скойт включи излъчвателя и миниатюрният град изчезна в огъня, плъховете с дива ярост се хвърлиха в атака.
Скойт отстъпи под прикритието на излъчвателя. Преди да успеят да дойдат хората с парализаторите обаче, двама от войниците на Грег паднаха с прегризани гърла. Труповете бяха изпратени по веригата назад и работата по унищожаването продължи.
Всички люкове от „Отсек 24“ до „Отсек 30“ и на трите етажа бяха отворени. Край всеки отвор стоеше пазач.
— Съвсем скоро корабът ще се окаже непригоден за живеене — възмущаваше се съветник Трегонин. — Това унищожаване е безсмислено, заради самото унищожение!
В момента той ръководеше събрание, на което присъстваха всички видни личности. Тук бяха съветниците Билой, Дюпон и Раскин, Пенгуъм и останалите членове на Комитета за Спасение, а също Грег и Хаул.
В работата на заседанието, разбира се, вземаха участие и Къмплейн, и Уейън. Вмъкна се дори и Марапер. Отсъстваха само Скойт и Зак Дейт.
Магистърът отговори на пратениците, които донесоха поканата за съвещанието, че е „твърде зает“. А Марапер, който по молба на Трегонин беше отишъл при Дейт, просто съобщи, че съветникът не е бил в стаята си.
При това известие Къмплейн и Уейън само мълчаливо се спогледаха. Тя вече знаеше за предателската роля, която беше изиграл съветникът при последните събития. Двамата почувстваха явно облекчение. Ако се наложеше, те биха могли да разобличат Дейт като предател, но съществуваха известни опасения, че в тази стая може би има доста предатели. Затова беше по-добре да не изострят вниманието им с разкритията си.
— Трябва да разрушим вътрешността на кораба колкото може по-бързо, преди Гигантите да са ни избили! — крещеше Хаул. — Мисля, че е достатъчно ясно от какво трябва да се страхуваме тук!
— Ти нищо не разбираш! Ако разглобим кораба, ще загинем и всички ние! — възрази му съветникът Дюпон.
— Но с това ще се избавим и от плъховете! — захили се Хаул.
От самото начало той и Грег се оказаха в опозиция с членовете на Съвета. Имаше още една причина за слабата ефективност на събранието — никой не можеше да реши дали е по-важно да обсъждат действията на Скойт, или откриването на странната планета. Накрая Трегонин се опита да сведе двата проблема до един.
— Нашата политика трябва да бъде следната: можем да одобрим операцията на Скойт само ако тя се увенчае с успех. А успех би било не само унищожаването на Гигантите. Преди всичко трябва да ги заставим да ни покажат по какъв начин може да се спусне корабът на повърхността на планетата.
Това предложение предизвика одобрителен шепот.
— Няма съмнение, че Гигантите трябва да знаят начина — съгласи се Билой. — В края на краищата, нали те са построили кораба.
— Тогава да приключваме с приказките и да тръгваме да помагаме на Скойт! — предложи Грег, ставайки от мястото си.
— Има още едно нещо, за което искам да ви напомня, преди да се разотидете — каза Трегонин. — Дотук дискусията ни касаеше изключително материалната страна на нещата. На мене обаче ми се струва, че мога да намеря обяснение и от морална гледна точка. Корабът за нас е свещен и ние можем да го унищожим само при условие, че пътешествието ни приключи. Съдейки по всичко, това условие ще бъде изпълнено благополучно. Няма съмнение, че планетата, която много от нас видяха, е Земята.
Набожният тон на съобщението му предизвика скептични забележки от страна на Грег и на някои представители от Комитета за Спасение. Останалите се отзоваха с въодушевление и аплодисменти, а Марапер закрещя, че Трегонин трябва да стане свещеник.
— Тази планета е Земята? О, не!
Гласът на Къмплейн прекрати общата глъчка.
— Неприятно ми е да ви разочаровам, но аз разполагам с точни сведения, които вие не знаете. Ние се намираме много далеч от Земята. На кораба са преминали живота си двадесет и три поколения, а Земята трябваше да достигне осмото!
Заглушиха го гневни притеснени гласове. Къмплейн бе решил, че всички трябва да познават ситуацията в подробности, защото само при това положение ще успеят да се оправят в нея. Трябваше да разкажат всичко: за унищожената командна кабина; за дневника на капитан Къмплейн; за Зак Дейт. Те трябваше да знаят всичко. Проблемът стана твърде голям, за да може един човек сам да се справи с него. Но преди да успее да изрече и дума, вратата на помещението на Съвета рязко се отвори. Появиха се двама мъже с лица, изкривени от страх.
— Гигантите атакуват!
Из отсеците на Носа се кълбеше миризлив отровен дим. Бяха запалили планината от вехтории, донесени от „Отсек 25“ в отсеците 23 и 24.
Никой не се притесняваше от това.
Автоматичните устройства на кораба използваха в борбата си с огъня много прост метод — моментално изолиране на помещението, в което е започнал пожар. За нещастие огънят се запали в помещение, в което не работеше автоматичната система, и в коридорите.
Скойт и придружаващата го група помощници работеха неуморимо, без да обръщат внимание на дима. А приглушаваната цял живот ненавист към кораба, който се беше превърнал в място за тяхното заточение, сега изведнъж избликваше и помиташе всичко пред себе си.
Нападението на Гигантите беше добре обмислено. Скойт тъкмо беше свалил стените на една малка стая и чакаше, докато трима от помощниците му ги завлекат настрани. Достатъчно беше само да се обърнат, за да бъде махната решетката над главите им и един Гигант да изстреля газова капсула към магистъра. Ударът попадна в лицето му и Скойт, без да издаде нито звук, се отпусна на земята. От празния отвор на тавана се изтърколи въжена стълба. Един от Гигантите се спусна по нея и изтръгна топлинния излъчвател от безсилните ръце на магистъра. В този момент върху него с грохот се стовари повредената стена. Това беше чиста случайност. Тримата мъже застанаха на място, объркано разглеждайки Гиганта. В това време по стълбата заслизаха други Гиганти. Обезвреждайки и тримата с изстрели, те подхванаха своя приятел, взеха топлинното оръжие и се опитаха да се скрият на безопасно място. Въпреки дима обаче този инцидент не отмина незабелязано за другите. Един от главорезите на Грег на име Блек внезапно скочи напред.
Последният от Гигантите, които почти беше достигнал до отвора на решетката, падна надолу с нож, забит в гърба. Топлинният излъчвател се изтърколи от ръцете му. Блек извади ножа си и призовавайки другите, започна да се катери по стълбата. В следващия момент и той падна, получил доза газ право в лицето си. Неговите другари обаче вече бяха съвсем близо и като прескочиха през тялото му, се хвърлиха нагоре. В тясното пространство на инспекционния тунел се разгоря продължителна схватка. Гигантите бяха проникнали тук през шахтата за вентилация, но сега на отстъплението им пречеше раненият им другар. Появи се носилка, докарана с една от ниските инспекционни колички, като тази, на която навремето носеха Къмплейн. В това време между тръбите и шланговете на тунела Носарите атакуваха все по-усилено. Това беше малко странно място за водене на бойни действия. Инспекционните тунели се извиваха между всички етажи и отсеци. В тях липсваше каквото и да е осветление, а прожекторите, чиято трептяща светлина за миг изваждаше от мрака противниците, караха страшни сенки да играят между комуникационните съображения.
За отделен стрелец условията бяха идеални, но за всички заедно — просто ужасни. Беше невъзможно да отличават другарите си от враговете.
Такива обстоятелства завари и Грег, когато се върна от помещението на Съвета, за да поеме ръководството на хората си. Той бързо въдвори ред в редиците на подчинените си. Сега, когато Скойт беше безпомощен, на Грег се подчиняваха дори и Носарите.
— Нека някой ми донесе топлинния излъчвател! — извика той. — Всички след мене в „Отсек 26“. Ако се спуснем там през инспекционния люк, ще попаднем в тила на Гигантите.
Това бе великолепна идея. Единствената трудност беше, че инспекционните тунели минаваха край корпуса на кораба от вътрешната страна на преградната стена. По този начин се осъществяваше връзка с всички стаи на горния етаж. Това обясняваше и защо Гигантите, независимо от отворените люкове, можеха да се придвижват спокойно, незабелязани от Носарите.
Преди да успеят да се ориентират в това, беше невъзможно да се блокира отстъплението на Гигантите. Корабът имаше по-сложна структура, отколкото Грег предполагаше. Неговите хора, които с дива ярост се появиха от долните люкове, не успяха да открият дори и следи от врага.
Грег постъпи така, както му диктуваше неговата необуздана натура. Той включи топлинния излъчвател на пълна мощност и започна да унищожава всичко пред себе си.
Никога досега в инспекционните тунели не бяха нахълтвали толкова много жители на кораба. Не се беше случвало и някой безумец с топлинен излъчвател в ръка да буйства сред сложните и нежни комуникационни съоръжения.
Три минути след като включи оръжието, Грег проби канализационната тръба и повреди водопровода. Нахлу поток от вода под налягане, който събори един от мъжете, заля го и накрая го удави. След това силната струя се спусна по тунела, завличайки всичко по пътя си. Вода се лееше между металните кутии на отсеците.
— Изключи го, нещастен глупак! — зарева един от Носарите, усещайки надвисналата опасност.
В отговор на това Грег насочи топлинния излъчвател към него.
С това движение той прекъсна един електрически кабел. Разпръсквайки искри и извивайки се като жив, повреденият проводник се докосна до релсите, по които се движеха инспекционните колички. Двама от групата загинаха, без да успеят дори да извикат. В същия момент силата на привличането престана да действа.
В целия отсек настъпи състояние на безтегловност, а нищо друго не предизвикваше паника така бързо, както усещането за свободно падане. Суматохата, възникнала в затвореното пространство, само влоши положението. Самият Грег, макар и по-рано да се бе срещал с безтегловността, изпадна в паника и изпусна оръжието. То плавно се завъртя и се насочи към него.
Чувствайки как брадата му се запалва, той се разкрещя и отблъсна с длан цевта.
По време на тези събития Къмплейн и Уейън се суетяха около магистър Скойт, когото току-що бяха пренесли в стаята му на носилка. Все още не забравил миризмата на газа, Къмплейн почувства съжаление към изгубилия съзнание магистър. Сега той усещаше тази миризма от косата на Скойт. Къмплейн обаче усети и мирис на изгорено. Погледна нагоре и видя тънка струйка дим, проникнала през решетката в стаята.
— Това е от огъня, който нашите глупаци са запалили през два отсека оттук! Вентилационните тръби ще разнесат дима по целия кораб — извика той на Уейън.
— Да можехме да затворим вратата между отсеците — каза тя. — Може би трябва да измъкнем Роджер от тук?
След тези думи Скойт се размърда и простена. Те бяха прекалено заети с него като напръскваха с вода лицето му и масажираха ръцете му, за да чуят в общата суматоха виковете, носещи се по коридора.
Неочаквано вратата с трясък се отвори и влезе съветник Трегонин.
— Бунт! — извика той. — Точно от това се страхувах. Господи, какво ще стане с нас?! От самото начало ви казвах, че не трябва да допускаме тук тази банда от Джунглите! Не можете ли да свестите Скойт? Той би казал какво да предприемем! Уви, аз не съм способен на такива решителни действия…
Къмплейн хвърли към съветника презрителен поглед. Нисичкият библиотекар едва ли не танцуваше на пръсти от уплаха.
— А какво точно е станало? — заинтересува се Рой.
След този малко лекомислен въпрос Трегонин успя да се овладее с видими усилия.
— Корабът методично се унищожава — произнесе той поуспокоен. — Този ненормален Хаул, този кретен с дребна глава се е добрал до топлинния излъчвател. Брат ти е ранен и сега голяма част от неговите бандити и много от нашите хора унищожават всичко, което може да се унищожи. Аз им заповядах да прекратят това безумие и да предадат оръжието, а те само ми се присмяха.
— Скойт те биха послушали — мрачно отбеляза Къмплейн.
Като се позамисли малко, той започна да разтърсва магистъра.
— Рой, аз се страхувам — прошепна Уейън. — Струва ми се, че ще се случи нещо страшно.
Като се обърна към нея, Къмплейн видя, че тя цялата трепери.
Застана до момичето и успокоително я погали по рамото.
— Съветнико, погрижете се за магистър Скойт — помоли той Трегонин. — Надявам се, че ще дойде в съзнание до такава степен, че да разреши проблемите ни. Ние двамата скоро ще се върнем.
Той издърпа обърканата Лаур в коридора.
По пода течеше тънка струйка вода.
— А сега какво? — попита тя.
— Аз съм идиот, че не помислих по-рано за това — отвърна Къмплейн. — Не трябва да се стига до всеобщо унищожаване само за да се доберем до Гигантите. Трябва да има и друг начин. Зак Дейт има в стаята си апарат, чрез който той говореше с началника на Гигантите Къртис.
— Нима не си спомняш, Рой, какво каза Марапер? Зак Дейт като че ли е изчезнал.
— Може би ще намерим начин да задействаме уреда и без него — отговори той. — Или ще открием нещо друго, което да ни помогне. А сега тук от нас полза няма.
Докато произнасяше с известна насмешка тези уверения, край тях с всичка сила претичаха шестима Носари. Всички наоколо бягаха, разплисквайки водата по коридора и разнасяйки мирис на изгоряло. Къмплейн стисна меката ръка на Уейън и я поведе настрани към „Отсек 17“, а оттам надолу към следващите нива. Капаците на люковете се търкаляха навсякъде като осквернени надгробни плочи. Часовоят, който трябваше да ги пази, беше изчезнал, може би за да търси на друго място по-силни впечатления.
Спирайки пред стаята, в която остави обезвредения съветник, Къмплейн включи прожектора и отвори вратата. Насред стаята на метален стол седеше Зак Дейт. Срещу него, изтегнат в креслото с парализатор в ръка, се намираше Марапер.
— Пространства за вашите „аз“, деца мои — великодушно произнесе свещеникът. — Влез, Рой. Вие също, инспектор Уейън.
— Какво, дявол да те вземе, правиш тук, стар, плешив идиот? — учудено произнесе Къмплейн.
Свещеникът както винаги побърза с обстоятелствения отговор, пренебрегвайки това доста неучтиво обръщение, което до неотдавна Рой не би си позволил.
Той поясни, че е тук само за това, да разбере с помощта на мъчения от Зак Дейт всичките тайни на кораба. И тъкмо започвал, понеже чак сега съветникът благоволил да излезе от състоянието на безсъзнание, в което се намирал от доста време.
— Но нали ти заяви на заседанието на Съвета, че го няма? — припомни му Уейън.
— Не исках да го подхванат другите, когато разберат, че е Чужд, преди аз да съм се заел с него — поясни Марапер.
— И откога знаеш, че е Чужд? — заинтересува се Къмплейн.
— От момента, когато дойдох тук и го намерих да лежи на пода с осмостенния пръстен на ръката — заяви Марапер, твърде доволен от себе си. — А сега, забивайки ножа под ноктите му, аз понаучих някои неща. Чуждите и Гигантите са родени на планетата, която вие видяхте. Но те не могат да се върнат там, докато не дойде да ги вземе кораб. Нашият кораб не може да се приземи.
— Разбира се, че не може. Командната му кабина е разбита — каза Уейън. — Марапер, ти само си губиш времето. При това, не мога да допусна да измъчваш съветника, когото познавам още от малка.
— Не забравяй, че той искаше да ни убие — напомни й Къмплейн.
Тя го погледна с някакво упорство в очите.
Женската интуиция й подсказваше, че тук тя разполага с по-силен аргумент от разсъдъка.
— Нямах друг изход, освен да се опитам да ви отстраня — глухо произнесе Зак Дейт. — Ако ме избавите от тази ужасна личност, аз ще ви помогна с всичко, което е по силите ми, но, разбира се, и в пределите на здравия разум.
Трудно бе да си представи човек по-сложна ситуация от тази, в която се оказа Къмплейн. Нищо чудно, че тя не му вдъхваше особен ентусиазъм. Да бъде въвлечен в спор между свещеника и момичето! Той беше склонен да позволи на Марапер да измъкне от Дейт всички сведения, каквито и методи да използва. Но не можеше да го допусне в присъствието на Уейън.
От друга страна не би могъл да обясни на свещеника откъде се появи в него тази повишена чувствителност. Започна спор, който беше прекъснат от някакъв шум. Това беше странен звук. Нито шумолене, нито почукване — звукът беше поразителен най-вече заради това, че не можеше да се определи. Той се приближаваше бързо и неочаквано се оказа точно над главите им.
Преминаваха плъховете! Те бягаха по вентилационната тръба, минаваща над стаите. А в момента бяха точно над решетката, закриваща отвора, през който неотдавна се беше промъкнал Къмплейн.
Хиляди дребни розови лапички се приближаваха и се отдалечаваха нататък, докато цялото нашествие на плъховете течеше над главите им. В стаята се изсипваха потоци прах, а после се появи и дим.
— Ето така е сега по целия кораб — обърна се към Дейт Къмплейн, когато шумът се отдалечи и заглъхна. — Огънят прогонва плъховете от дупките им. Ако има достатъчно време, хората ще унищожат всичко тук. Ще намерят и вашето тайно убежище, дори ако трябва да унищожат всички. Ако искаш да се измъкнеш жив от тази ситуация, Дейт, иди при апарата си и посъветвай Къртис да излезе с вдигнати ръце.
— Дори и да му кажа това, все едно — той не би ме послушал — каза Дейт.
Той потриваше ръцете си, кожата на които беше тънка и обтегната като хартия.
— Аз ще се погрижа за това — отговори Къмплейн. — А къде е това Малко Куче? Там долу на планетата ли?
Зак Дейт съкрушено кимна с глава.
Той непрекъснато покашляше и това издаваше нервното му напрежение.
— Стани и кажи на Къртис колкото може по-бързо да се свърже с Малкото Куче и да го посъветва да изпрати кораб за нас — заяви Къмплейн.
Той извади парализатора и спокойно го насочи към Дейт.
— Тук аз съм единственият, който има право да размахва парализатор — викна Марапер. — Дейт е мой пленник!
Той скочи и бързо се приближи към Къмплейн с насочено оръжие. С ловък удар Къмплейн изби парализатора от ръката му.
— Не можем да позволим в дискусията ни да вземе участие трета страна, Свети отче — заяви той. — Ако искаш да останеш тук, стой по-спокойно. В противен случай ще се наложи да напуснеш! Е, Дейт, какво реши?
Зак Дейт отчаяно се повдигна. По лицето му се четеше явно объркване.
— Нямам представа какво да правя. Вие изобщо не можете да разберете в каква ситуация се намираме — произнесе той. — Всъщност, аз искам да ви помогне, стига да мога. В действителност ти ми се струваш разумен човек, Къмплейн. Ако ние двамата…
— Аз не съм разумен! — закрещя Къмплейн. — Всякакъв друг, но не и разумен. Свържи се с Къртис! Хайде, стара лисицо, мърдай! Викай кораба тук!
— Инспектор Уейън, не бихте ли могли… — започна Дейт.
— Разбира се! Рой, моля те — опита се да се намери Лаур.
— Не! — извика Къмплейн.
Настана истински ад. Всеки държеше на своето мнение. Дори и жената.
— Тези негодници са отговорни за всички наши нещастия. Те трябва или да ни измъкнат от бедата, или…
Къмплейн рязко отдалечи шкафа от едната стена. Телефонът се намираше в малка ниша, безразличен и мълчалив, готов да предаде всички думи, които му бъдат доверени.
— Този път парализаторът ми е настроен на пълна мощност, Дейт — информира го Къмплейн. — Броя до три, а ти се хващай за работа. Едно… две…
Очите на Зак Дейт бяха пълни със сълзи, когато с трепереща ръка той вдигна слушалката.
— Дайте ми Къртис, ако обичате — помоли той, когато някой отговори от другата страна.
Независимо от нервността си, Къмплейн не успя да избегне прилива на емоции при мисълта, че този апарат е свързан с някаква тайнствена крепост на кораба.
Когато Къртис се обади, четиримата в стаята можаха ясно да чуят гласа му. Той приличаше на свистене от възмущение и напрежение. Къртис говореше толкова бързо, като че ли не беше Гигант.
Той заговори по същество, преди старият съветник да успее да каже каквото и да било.
— Дейт, какво сте забъркали вие там? Винаги съм казвал, че сте прекалено възрастен за такава работа! Поялникът все още се намира в тези дяволски изчадия. А вие като че ли ме убеждавахте, че е у вас. Те съвсем са се разбеснели. Няколко момчета се опитаха да вземат поялника, но безрезултатно. А сега пожарът е достигнал съвсем наблизо до нас. Вие сте виновен за това! Ще отговаряте за всичко!
След тази лавина от думи Зак Дейт се преобрази, сякаш в него отново заговори чувството за собствено достойнство. Слушалката престана да трепери в ръката му.
— Къртис!
Неговият началнически глас за миг прекъсна потока от думите от другата страна.
— Стегнете се малко! Сега не е време за взаимни оскърбления. Нещата са много по-сложни. Свържете се с Малкото Куче и им кажете…
— С Малкото Куче! — изстена Къртис и отново забърбори. — Аз не мога да се свържа с Малкото Куче! Защо не искате да чуете какво ви говоря? Някакъв идиот от корабните жители се забавляваше с поялника като маймуна и повреди електрическия кабел на средния етаж на „Отсек 20“, точно под нас. Четирима от моите хора сега лежат в безсъзнание. Ние не можем да извикаме на помощ Малкото Куче и не можем да се махнем оттук!
Зак Дейт поклати глава. С отчаяно изражение се отдръпна от телефона и погледна Къмплейн.
— Това е краят за нас — каза той. — Ти сам чу всичко.
Къмплейн го побутна с парализатора в ребрата.
— Тихо! — изсъска той. — Къртис още не е свършил.
Телефонът продължаваше да издава пискливи звуци.
— Дейт, къде сте? Защо не отговаряте?
— Тук съм — отговори Дейт с безизразен глас.
— Отговаряйте тогава. Или си мислите, че разговарям с вас от удоволствие — провикна се Къртис. — Има само един шанс. Най-горе, в един отделен люк от „Отсек 10“, има резервен авариен предавател. Разбрахте ли ме? Ние тук сме затворени като комари в буркан. Не можем да излезем навън, а вие сте свободен. Трябва да намерите този предавател и да повикате помощ от Малкото Куче. Ще можете ли да свършите тази работа?
Парализаторът прободе по-силно страната на Дейт.
— Ще се постарая — каза съветникът.
— Постарайте се наистина както трябва. Това е единствената ни надежда. И още нещо, Дейт…
— Да?
— Кажете им, за Бога, да пристигат бързо и да са въоръжени.
— Добре.
— Идете в инспекционния тунел и вземете количката.
— Добре, Къртис.
— Само по-бързо! За Бога, Дейт, отивайте колкото може по-бързо!
Когато Зак Дейт остави слушалката, настъпи дълга тишина.
— Ще ми позволите ли да намеря този предавател? — попита накрая съветникът.
Къмплейн кимна.
— Идвам с тебе. Трябва да осигурим кораб — заяви той.
Обърна се към Уейън, която в момента подаваше чаша с вода на съветника. Дейт прие чашата с благодарност.
— Лаур — каза Къмплейн, — бъди така добра да отидеш при Роджер Скойт, който сигурно вече е на крака. Кажи му, че скривалището на Гигантите се намира някъде на най-горния етаж в „Отсек 20“. Кажи му да ги ликвидира напълно и колкото може по-бързо. И още му кажи, че там има един Гигант на име Къртис, който първи трябва да бъде изпратен на Дългото Пътешествие. Аз ще се върна веднага щом мога.
— А не би ли могъл Марапер да иде вместо… — започна Уейън.
— Аз искам тези сведения бързо да стигнат там, където трябва — каза решително Къмплейн.
— Бъди внимателен — помоли го тя.
— Нищо няма да му се случи — изрече ехидно Марапер. — Независимо от цялата му наглост, аз ще отида с него. Черният ми дроб подсказва, че тук се замисля нещо мръсно.
В коридора ги посрещнаха квадратните контролни лампи. Тяхната слаба синкава светлина донякъде разпръскваше неприятната тъмнина. Къмплейн гледаше след отдалечаващата се Уейън, изпълнен с най-неприятни предчувствия. Тръгна неохотно, за да се присъедини към Дейт и Марапер. Съветникът тъкмо се спускаше в разтворения люк, а свещеникът стоеше над него, явно разтревожен.
— Почакай! — извика той. — Ами плъховете?
— Вие с Къмплейн имате парализатори — лаконично отбеляза Зак Дейт.
Това обаче не беше голямо успокоение за Марапер.
— Страхувам се, че този люк е твърде тесен и че няма да мога да се промъкна през него. Нали знаеш, Рой, че аз съм една голяма купчина плът…
— И още по-голяма купчина с лъжи — каза Къмплейн. — Хайде, марш надолу. Трябва да държим очите си отворени и да не забравяме за плъховете. За щастие те сега са прекалено заети със собствените си грижи, за да обръщат внимание на нас.
С големи усилия се добраха до инспекционния тунел, пълзейки на четири крака по релсите, по които се движеха количките за този етаж. Тези релси пронизваха кораба по цялата му дължина. Сега обаче нямаше количка. Те се движеха по линиите, провирайки се с усилия под ниските сводове, които отделяха отсеците един от друг. В третия отсек най-после намериха и количка. Следвайки указанията на Дейт, те се качиха в нея и легнаха по корем. Двигателят се включи и те потеглиха, бързо набирайки скорост.
Преградите между отсеците прелитаха съвсем близо над главите им. Марапер простенваше, опитвайки се да прибере обемистия си корем. След малко количката намали хода си. Те бяха достигнали до „Отсек 10“. Съветникът спря машината и всички слязоха. В това отдалечено място беше пълно със следи от плъхове, а целият под беше покрит с отпадъци и боклук. Марапер подозрително осветяваше ту едната, ту другата стена.
Тъй като количката спря в самия център на помещението, те успяха да се изправят. На това място инспекционният тунел увеличаваше ширината си между два пръстеновидни отсека. Цялото помещение бе запълнено с тръби, люкове, по-тънки и по-дебели кабели, изходи на шахти, водещи към коридора на кораба. Някъде в тъмнината над главите им изчезваше метална стълба.
— Люкът, разбира се, се намира на горния етаж — каза Зак Дейт.
Той се хвана за стъпалата и започна да се катери нагоре. Следвайки го, Къмплейн забеляза, че от двете страни има много повреди, такива, сякаш в стаите, край които се изкачваха, е имало взрив. В момента, в който той помисли за това, в инспекционните тунели се чу рязък шум.
— Вашите хора продължават да разрушават кораба — студено отбеляза Зак Дейт.
— Надявам се, че заедно с това ще избият и всички останали Гиганти — каза Марапер.
— Всички! — възкликна Дейт. — А колко такива „Гиганти“, както ти ги наричаш, има на кораба според теб?
Понеже свещеникът мълчеше, съветникът сам отговори на въпроса си.
— Тези нещастници са точно дванадесет. Тринадесет, ако към тях се причисли и Къртис.
Къмплейн се опита да погледне на ситуацията от страната на човека, когото никога не бе виждал — от страната на Къртис. Той си го представи: объркан ръководител, седящ в тъмнината някъде в разрушеното помещение, докато всички останали на кораба настойчиво търсят неговото скривалище. Да, не беше особено приятно. За по-дълги размишления нямаше време. Те стигнаха до горния етаж и отново запълзяха към най-близкия люк. Зак Дейт постави в ключалката осмостенния си пръстен. Люкът над главите им се разтвори. Когато излязоха навън, те бяха обкръжени от облак бели молци, които летяха известно време около тях, а след това изчезнаха към дъното на коридора. Къмплейн бързо грабна парализатора и стреля в тази посока. В светлината на прожектора си Марапер със задоволство установи, че повечето от насекомите са изпадали на пода.
— Надявам се, че нито един от тях не е оцелял — каза Къмплейн. — Обзалагам се, че тези твари са разузнавачи на плъховете.
Разрушенията в района, където се намираха, бяха по-големи, отколкото на другите места. Нито една стена не беше останала здрава. Дебел слой от натрошени стъкла и счупени части от различни предмети покриваше пода с изключение на една тясна пътечка. Там боклукът беше разчистен. Точно по тази пътечка тръгнаха внимателно тримата с изострен слух.
— Какво е имало тук? — заинтересувано попита Къмплейн. — Преди развалините?
Зак Дейт продължаваше мълчаливо да върви, все още мрачен и замислен.
— Какво е имало тук, Дейт? — повтори Къмплейн.
— О, по-голямата част от този етаж е заемал Медицинският изследователски център — отговори Дейт, откъсвайки се от мислите си. — Струва ми се, че някакъв забравен компютър е предизвикал тук експлозия. По нормалния начин не може да се стигне дотук, нито по коридорите, нито с асансьор… Тази територия е напълно откъсната.
Къмплейн почувства силна възбуда. Медицинският център! Именно тук преди двадесет и три поколения е работила Джун Пейн, която е открила пейнина. Той се опита да си представи как тя седи, наведена над масата, но успя да види само Лаур. Накрая те стигнаха до шлюзовата камера и помощния люк. Той изглеждаше като умален товарен люк със същите кръгли ръчки на вратите и предупредителни надписи.
Зак Дейт се приближи до едната врата.
— Чакай! — бързо извика Марапер. — Аз добре се ориентирам в интригите, Рой, и мога да се закълна, че този негодник има някаква тайна изненада наум. Той иска да ни премахне.
— Ако някой ни причаква тук, Дейт — предупреди Къмплейн, — и ти и той ще се отправите на Дългото Пътешествие по най-бързия начин, внимавай!
Съветникът се обърна. Цялата му фигура издаваше страшна умора и напрежение. При други обстоятелства и при други хора това би предизвикало съчувствие.
— Там няма никой — изрече Дейт, като се изкашля. — Няма за какво да се безпокоите.
— А тази машина, наречена радио, зад тези врати ли се намира? — попита Къмплейн със съмнение.
— Да.
Марапер хвана Къмплейн за рамото и насочи лъча на прожектора към лицето на Дейт.
— Надявам се, че няма да му позволиш да говори с Малкото Куче, нали? Той ще поиска да ги извика тук въоръжени.
— Не ме мисли за глупак, монахо, само затова, че съм се родил в твоята енория — отговори Къмплейн.
— Дейт, ще им кажеш това, което аз ти заповядам. Отваряй, съветнико!
Вратата се отвори и те се оказаха в никога невиждано от пътешествениците помещение. Това беше квадратна стая с дължина повече от пет крачки. Шест космически скафандъра, напомнящи метални доспехи, стояха прикрепени към стената.
Освен скафандрите в помещението имаше само един предмет. Това именно беше радиото — малко, преносимо устройство, снабдено с презрамки и телескопична антена.
Също както и в товарния люк и тук имаше прозорци. Освен затворения сега обсервационен купол в командната зала, само четири помощни и два товарни люка имаха илюминатори. Тъй като имаха различен коефициент на разширение в сравнение с корпуса, те представляваха слаби места на кораба и затова бяха поставени само там, където са крайно необходими. Изгледът, който се разкриваше от илюминатора, направи на Марапер такова силно впечатление, както и на всички останали преди.
Дъхът му спря. Той се взираше в огромното пространство и за първи път нямаше сили да каже нито дума. Сега сърпът на планетата беше значително по-голям от тогава, когато го видя Къмплейн. Виждаха се бели и зелени тонове, смесващи се с ослепителната синева, и всичко това сияеше с мек, странен блясък. На известно разстояние зад величествения сърп ярко светеше слънцето. Развълнуван, Марапер посочи с ръка.
— Какво е това? Слънцето ли?
Къмплейн кимна.
— Господи! — прошепна потресен свещеникът. — То е кръгло! А аз някак си винаги съм си го представял, че е квадратно, като контролна лампа!
Зак Дейт се приближи към предавателя. В момента, когато с трепереща ръка взе апарата, той се обърна към останалите.
— Трябва да ви кажа нещо — изрече той. — Каквото и да стане, аз няма да скрия от вас. Тази планета е Земята.
— Какво?! — изкрещя Къмплейн.
Въпросите, които напираха в него, засядаха в гърлото му.
— Ти лъжеш, Дейт! Сигурно лъжеш! Това не може да бъде Земята!
Старецът неочаквано се разплака. По бузите му се стичаха сълзи, които той даже не се опитваше да задържи.
— Вие трябва да знаете всичко — каза той. — Прекалено много страдахте. Това е Земята и вие не можете да се върнете там. Дългото Пътешествие трябва да продължи вечно. И това е един от мръсните номера на живота.
Къмплейн го сграбчи за врата.
— Послушай ме, Дейт — изръмжа той. — Ако това е Земята, защо ние не сме там? Кой си ти? Кои са Чуждите? Гигантите? Какви сте всички вие? Какви?
— Ние сме от Земята — едва произнесе Дейт.
Той размахваше хаотично ръце пред изкривеното от гняв лице на Къмплейн, който го раздрусваше като измъкнат с корените сноп водорасли. Марапер крещеше нещо в ухото на Къмплейн, като го държеше за рамото. Сега всички викаха, а лицето на Дейт, под въздействие на желязната хватка на Къмплейн, стана яркочервено.
Те се олюляха, препънаха се в скафандрите, събориха два от тях и самите те паднаха върху им. Най-после свещеникът успя да отскубне пръстите на Къмплейн от гърлото на съветника.
— Ти си луд, Рой — сумтеше той. — Откачи ли? За малко да го удушиш!
— Не го ли чу какво каза? — извика Къмплейн. — Ние сме жертви на някакъв чудовищен заговор.
— Заповядай му най-напред да поговори с това Малко Куче. Само той може да накара този апарат да проработи. Кажи му да поговори с тях, Рой. След това, ако искаш, го убий, ако искаш, му задавай въпроси.
Значението на тези думи достигаше бавно до Къмплейн. Яростта, която като червена пелена закриваше очите му, започна да отстъпва. Марапер, както винаги разсъдлив, когато ставаше дума за безопасността на собствената му кожа, естествено, беше прав. Къмплейн с огромно усилие се стегна, стана и рязко постави Дейт на крака.
— Какво представлява това Малко Куче? — попита той.
— Това е кодовото название на института, създаден на Земята за изследване на жителите на този кораб — отговори Зак Дейт, като масажираше врата си.
— За изследване? Добре, бързо се свържи с тях и кажи, че няколко души от кораба са много болни и е необходимо веднага да дойде техен кораб. Ние ще отстраним екипажа и ще се върнем с него на Земята. И не се опитвай да казваш нещо друго! Иначе ще те накъсаме на парчета и ще те дадем за закуска на плъховете. Те ще те излапат!
Марапер се раздвижи доволно, потърка ръце и намести наметалото си.
— Ти говориш като образцов вярващ, Рой. Отсега нататък ти ще бъдеш моят любим грешник. Когато корабът пристигне, ще отстраним екипажа и ще се върнем с него на Земята. Всички ще се върнем! Всички! Всеки мъж, всяка жена и всеки мутант — от Носа до машинното отделение!
Зак Дейт вдигна апарата и го включи. След това, без да обръща внимание на тяхната нервна възбуда, смело се извърна и застана пред тях лице в лице.
— Разрешете ми да ви кажа още нещо — започна той с достойнство. — Каквото и да се случи, а аз много се притеснявам от края на тази страшна история, бих искал да знаете всичко. Вие бяхте излъгани, това е вярно. Вашият пълен със страдания живот протичаше в заточение на този кораб, но където и да живеехте, в което и да е място или време, вашият живот нямаше да е спасен от мъката. Животът за всеки човек в цялата вселена представлява един дълъг и тежък път. И ако вие…
— Достатъчно, Дейт! — прекъсна го Къмплейн. — Ние не се молим за рая. Ние само искаме да имаме правото да изберем мястото на своите страдания. Хайде, свързвай се с Малкото Куче!
Объркан и блед като платно, Зак Дейт се обърна и се приготви да предава, „вдъхновяван“ от парализаторите пред лицето си. След минута от металната кутия се чу ясен глас:
— Ало, Голямо Куче. Тук е Малко Куче. Чуваме ви ясно. Приемаме.
— Ало, Малко Куче… — започна съветникът.
Той замълча и с видимо напрежение се изкашля. Пот се стичаше по лицето му. Веднага щом той спря да говори, Къмплейн размърда оръжието си. Съветникът вдигна очи и известно време с мъка гледаше Слънцето.
— Ало, Малко Куче! Незабавно изпратете кораб. Тук жителите полудяха. Помощ! Елате добре въоръжени… Те…
Изстрелът на Къмплейн попадна в отворената му уста, а на Марапер — в лявото слепоочие. Съветникът се огъна и се строполи на пода. Заедно с него с грохот падна и радиото. Зак Дейт не помръдна повече. Беше мъртъв, преди още главата му да докосне пода. Марапер вдигна апарата.
— Ей, вие! — изрева той. — Елате тук и ни вземете, смърдящи трупоеди! Елате и ни вземете!
Той замахна и с всичка сила запрати апарата в стената. И веднага след това, със свойствената му смяна на настроенията, падна на колене до тялото на Зак Дейт за ритуално съжаление и печал и започна погребална молитва.
Къмплейн, стиснал зъби, наблюдаваше планетата. Той не беше в състояние да се присъедини към свещеника. Навикът за извършване на ритуални жестове над мъртвите беше забравен завинаги. Той просто беше надраснал каноните. Вледеняваше го мисълта за този факт, който Марапер дори не бе забелязал, но който разбиваше всичките им надежди.
Преодолявайки хиляди прегради, те вече се убедиха, че Земята е толкова близко. Земята — техният истински дом. Но, както каза Зак Дейт, тя беше завладяна от Гигантите и Чуждите. Мисълта за това разпалваше у него безсилен гняв.
Лаур Уейън стоеше мълчаливо, вглеждайки се безпомощно в трескавото движение в „Отсек 20“. Тя можеше да стои само защото се държеше за рамката на изкъртена врата. Силата на притеглянето на това място беше престанала да действа вследствие разрушенията, направени тук от щурмовия отряд на Скойт. Беше невъзможно да се определят посоките и на трите концентрични етажа. Горе и долу, таванът и подът се намираха там, където никога досега не са били. За първи път Уейън се замисли за това, какви гениални инженери са конструирали този кораб. В сегашните условия половината от сектора се оказа негодна за живот, стаите бяха обърнати с главата надолу.
Наблизо до Уейън стояха мълчаливо група жени от Носа, които здраво притискаха към себе си деца и наблюдаваха разрушаването на жилищата си. Скойт, облечен само в къси гащета и целият черен от сажди, беше дошъл вече в пълно съзнание след отравянето с газ и сега се бе заел да разглоби целия този отсек, както бе направил това в „Отсек 25“. Веднага след като Уейън му бе предала новините от Къмплейн, магистърът се захвана за работа с предизвикваща страх упоритост.
Първото нещо, което направи, беше да проследи изпълнението на смъртната присъда на две жени и четирима мъже, в които Пенгуъм и няколко членове на Съвета бяха открили осмоъгълните пръстени на Чуждите. Под твърдото му ръководство, както правилно беше предвидил Къмплейн, действията на Хаул и неговите помощници бяха умело насочени и организирани. Тъй като Грег все още беше безпомощен, Хаул го замени с удоволствие. Когато работеше с топлинния излъчвател, набръчканото му деформирано лице сияеше. Останалите от бандата на Грег му помагаха с охота, при което липсата на сила на притегляне съвсем не им пречеше. Това обаче съвсем не означаваше, че те му се подчиняват напълно. Те просто се бяха присъединили към него в демоничната му ярост. Това, което някога напомняше медена курабийка с коридори и стаи, сега на светлината на многобройните прожектори изглеждаше като изкована от бронз сцена от фантастичен сън. В опразнения район бяха загинали вече петима от работещите там, тъй като голяма част от металните участъци и предмети се намираха все още под високо напрежение. Ребрата, направени от някаква особена тежка сплав и служещи за скелет на кораба, бяха останали неповредени. По тях се бяха втвърдили вадички метал, разтопен от високата температура.
Хаосът се усилваше и от водата, бликаща от повредените водопроводи.
В цялото това диво представление най-неприятният проблем беше водата. Тя се стичаше навсякъде, което беше свойствено за природата й, а попадайки в зоната на безтегловност, се спираше и образуваше висящи във въздуха балони. Пожарът, който върлуваше в „Отсек 23“ и „Отсек 24“, се беше превърнал в истински ад и предизвикваше на свой ред силни въздушни течения. Под тяхно въздействие водните капки се разтегляха, напомняйки фантастични стъклени риби.
— Мисля, че вкарахме Гигантите в задънена улица, момчета! — викаше Хаул. — Още преди да разсъмне, вие ще имате достатъчно кръв, за да напълните манерките си.
Той започва ловко да обгаря следващата стена, а съпровождащите го мъже издаваха радостни въодушевени викове, докато извличаха металните отпадъци.
Уейън не можеше да гледа повече към Скойт. Дълбоките бръчки на лицето му, които още повече личаха светлината на пламъците и прожекторите, не бе успяла да заличи дори и безтегловността. Те изглеждаха по-дълбоки отпреди и защото за Скойт разпадането на света, извън който по-рано не би могъл да си представи себе си, беше изключително болезнено събитие. С това завършваше непрестанната му гонитба на враговете. Тя беше намерила своето въплъщение в малкия яростен Хаул.
Дълбоко потресено от това, което ставаше там, момичето се обърна. Искаше й се да поговори с Трегонин, но не успя да го открие никъде. Сигурно този дребен човечец, който познаваше истината, без да има възможност да я сподели с някого, се луташе отчаяно из стаята си. Тя трябваше да се върне при Рой Къмплейн. В настроението, в което беше, й се струваше, че само неговото лице все още е запазило нещо човешко. И сега сред оглушителния грохот, предизвикан от разрушаването на кораба, тя някак спокойно осъзна, че обича Къмплейн. Те и двамата знаеха за това, макар и никой засега да не говореше по този въпрос. Къмплейн се беше изменил и Уейън беше едновременно и свидетелят, и причината за тези изменения. Много хора се бяха изменили в последно време. Скойт също. Той отхвърли вековния ярем на угнетеност и безнадеждност също така, както и Къмплейн. Но ако при другите се изявяваха предимно негативните страни, то метаморфозата на Рой Къмплейн го издигна на много по-високо ниво.
Деветнайсети и осемнайсети отсек бяха претъпкани с хора, очакващи всеобщата катастрофа, в чиято неизбежност все повече се убеждаваха.
Назад, както се убеди Уейън, всички горни етажи бяха обезлюдени. И макар тъмният цикъл сън-реалност да беше преминал, неизбежните като изгрев на слънце лампи не светеха. Уейън включи прожектора на колана си и стисна в ръка парализатора. В „Отсек 15“ тя изведнъж спря. Слаба, колеблива светлина осветяваше коридора. Тя излизаше от един от отворените люкове. Пред очите на Уейън оттам бавно се измъкна някакъв плъх, прекрачвайки с мъка прага. Изглежда, някой бе счупил гръбнака му и сега към тялото му беше прикрепено нещо като шейна, върху която се намираха задните му лапи. Придвижваше се само с предните, тежко и бавно.
След появата на плъха светлината, идваща от отвора на люка, се усили. След това оттам се изстреля огнен стълб, намаля малко и отново порасна. Изплашена от това, Уейън ускори крачка. Догони плъха, който й хвърли бегъл поглед, като продължаваше придвижването си. Мисълта за грозящата ги обща опасност понамали отвращението, което тя обикновено изпитваше към тези същества.
Огънят досега изобщо не беше привлякъл вниманието на корабните жители. За първи път Уейън разбра, че той може напълно да ги унищожи и никой нищо няма да предприеме. Пожарът се разпространяваше между етажите като злокачествен тумор и имаше опасност, докато всички разберат колко ужасно е това за тях, вече да е твърде късно. Тя забърза още повече, прехапвайки устни и усещайки през подметките си нагряващата се повърхност на кораба.
Плъхът инвалид, който пълзеше на няколко метра пред нея, изведнъж трепна и притихна на мястото си.
— Уейън! — чу тя зад гърба си нечий глас.
Обърна се с грация на изплашена сърна. Пред нея стоеше Грег и прибираше парализатора си. Вървейки тихо след нея по коридора, той не бе успял да удържи желанието си да убие плъха. С омотаната си с бинтове глава той беше неузнаваемо изменен. Това, което беше останало от лявата му ръка, беше превързано и прикрепено на гърдите му. В червеникавата тъмнина видът му не предизвикваше доверие.
Уейън не успя да сдържи тръпката от страх по тялото си. Ако по някакви причини й се наложеше да вика за помощ в това отдалечено място, нямаше кой да я чуе.
Той се приближи и я докосна по рамото. Между бинтовете устните му се размърдаха.
— Бих искал да вървя с тебе, инспекторе — спокойно каза той. — Вървях след теб през цялото време. Там няма какво повече да правя.
— Защо си вървял след мене?
Лаур се отдръпна от него. Стори й се, че под маската от марля вижда усмивката му.
— Нещо не е наред — бавно произнесе Грег, прецеждайки думите през зъби.
Видя, че момичето не го беше разбрало, и добави:
— Имам предвид кораба. За нас това е краят. Светлината загасва. Усещам го с костите си. Разреши ми да дойда с тебе, Лаур, ако така… Да вървим, става горещо.
Тя мълчаливо тръгна напред. Уейън не знаеше съвсем точно защо, но очите й бяха пълни със сълзи. В края на краищата всички те се оказваха в еднакво неприятна ситуация.
Докато Марапер изпълняваше ритуалите си над трупа на Зак Дейт, Къмплейн обикаляше помещението, набелязвайки отбранителните му възможности. Ако от Земята дойдеха множество Гиганти, би трябвало да се отбраняват от тях именно оттук. Сега това беше най-важното. В едната от стените на камерата имаше едва забележима врата, която водеше към някакво съседно помещение. Къмплейн я отвори. Стаята беше малка и овална. Оттук можеше да се наблюдава какво става във великия космос. В тази стая на някакъв дюшек лежеше човек.
Това беше Боб Фармър.
Той беше чул през вентилационния отвор всичко, което бе станало от другата страна на вратата, и сега наблюдаваше със страх бившия си приятел. Учтивият разпит, който бяха започнали Скойт и неговите сътрудници, прекъснат от внезапното появяване на Гигантите на Носа, бе лишил Фармър от голяма част от кожата на раменете и от почти цялата му психическа устойчивост. В тази стая той трябваше да дочака аварийния кораб от Земята, а неговите спасители се завърнаха при Къртис.
Фармър беше съвсем сигурен, че само след миг ще се отправи на Дългото Пътешествие.
— Рой, не ме измъчвай! — помоли той. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Ще ти кажа неща, за които изобщо не би могъл да помислиш. Тогава няма да ти се иска да ме убиваш!
— Нямам търпение — грубовато заяви Къмплейн, — но ти ще дойдеш с мене в Съвета. Ще им разкажеш всичко лично. Мисля, че да слушам сам твоите уверения, е твърде опасно.
— Само не отново навътре в кораба, Рой, моля те! Това, което направиха с мене, ми е достатъчно. Няма да мога да понеса повече.
— Ставай! — рязко заповяда Къмплейн.
Той хвана Фармър за ръката, смъкна го от дюшека и го избута в камерата. След това потупа леко свещеника по тила.
— Трябваше отдавна да се откажеш от тези глупости, Марапер. Не можем да губим време. Трябва да доведем Скойт, Грег и другите тук, за да можем да нанесем удар на Гигантите, когато пристигнат от Земята.
Свещеникът се надигна с почервеняло лице и пооправи наметалото си, като едновременно го изтърси и от праха. През цялото време той се движеше така, че Къмплейн да се намира между него и Фармър, на когото той гледаше като на призрак.
— Мисля, че си прав — каза Марапер, като се обърна към Къмплейн. — Макар и като съвсем миролюбив човек предварително да скърбя за пролятата кръв, все пак трябва да се молим на Съзнанието това да е тяхната кръв, а не нашата!
Оставяйки старшия съветник да лежи там, където бе паднал, те избутаха Фармър от камерата в мръсния коридор и после към люка, през който бяха дошли. Приближавайки нататък, те чуваха някакъв все по-усилващ се шум. Пред отвора на люка и тримата спряха като вкаменени. В инспекционния тунел под краката им се движеше плътен шумящ поток от плъхове.
Очите им пробляскваха, отразявайки червената светлина на прожектора на Марапер, но плъховете не забавиха и за миг похода си към носовата част на кораба.
Малки и големи, сиви, пъстри и кафяви, те бяха устремени напред, подгонени от общ страх.
— Няма да можем да се спуснем там! — каза Къмплейн.
Само при мисълта какво може да се случи, нещо го преряза в стомаха. Плътната маса се движеше устремено с огромна скорост и нищо не беше в състояние да я спре. Като че ли плъховете щяха да плуват вечно под краката им.
— На кораба сигурно става нещо страшно — простена Фармър.
Всичкият му страх от доскорошните му приятели в миг потъна в тази поразителна космата река. Обстоятелствата отново ги обединяваха.
— В шкафа в шлюза има сандък с инструменти — каза той. — Там трябва да има дискотрион. С негова помощ ще успеем да си проправим път към централните части на кораба.
Те се върнаха там, откъдето бяха дошли току-що, и донесоха чанта, в която нещо дрънчеше. Фармър бързо отвори чантата и извади една ръчна атомна резачка с дисков накрайник. Пред очите им този инструмент направи с оглушително свистене една голяма безформена дупка.
Тримата с усилие се промушиха през отвора и тръгнаха инстинктивно към познатите им части на кораба. Отново се чуха удари, подобни на неритмично биене на сърце.
Това правеше такова впечатление, като че ли, докато те се намираха във въздушния шлюз, корабът бе оживял. Но явно разрушителите на Скойт продължаваха заниманията си.
С преминаването им напред въздухът ставаше все по-гъст.
Тъмнината се изпълваше с дим. Някакъв познат глас повика Къмплейн. Тримата завиха зад ъгъла и видяха момичето и Грег. Уейън се хвърли на врата на Къмплейн. Той набързо й разказа за случилите се неща, а момичето му съобщи за разрушенията в двадесетите отсеци. Тя все още не беше приключила разказа си, когато светлината избухна неочаквано ярко и угасна окончателно.
Угаснаха и контролните светлини. Силата на тежестта престана да действа и те увиснаха безпомощно във въздуха в пълен мрак.
От дълбочината на кораба, като от гърлото на огромен кит, се дочу глух рев и се понесе по металните му вътрешности. За първи път всички почувстваха как корабът трепна с целия си корпус.
— Корабът е обречен на гибел! — извика Фармър. — Тези идиоти продължават да го унищожават! Не трябва да се страхувате от Гигантите, когато пристигнат тук. Те ще дойдат само като спасителна експедиция, която напосоки ще търси овъглени тела.
— Никой не успя да убеди Роджър Скойт да се откаже от работата, която беше започнал — унило се съгласи Уейън.
— Господи! — каза Къмплейн. — Положението е безнадеждно!
— Няма нищо по-безнадеждно от човешкото съществувание — възрази Марапер. — Струва ми се, че командната кабина е най-безопасното място. Точно нататък смятам да тръгна, когато съм в състояние да стоя на краката си.
— Хубава мисъл, свети отче — произнесе Грег. — И на мене ми стигат толкова палежи. За Уейън това също ще бъде най-подходящото място.
— Командната кабина! — поде и Фармър. — Разбира се!
Къмплейн не каза нищо. Той мълчаливо се бе отказал от плана си да отведе Фармър в Съвета. За такова нещо вече беше твърде късно. В подобна ситуация нямаше надежда и за отблъскване на нападението на Гигантите.
Неуверено и невероятно бавно групата преодоля разстоянието от девет отсека, отделящо я от кръглата зала с унищожените пултове. Въпреки всичко накрая те се покачиха по стръмната стълба и се провряха през отвора, който бяха направили преди Къмплейн и Уейън.
— Интересно — произнесе Марапер. — Петима от нас напуснаха Кабините, за да достигнат точно това място, и в края на краищата трима от нас го постигнаха.
— Нямаме голяма полза от това — избоботи Къмплейн. — И досега не мога да разбера защо тръгнах с тебе, монахо…
— Не трябва да обяснява такива неща този, който е роден за ръководител — отбеляза скромно свещеникът.
— Да, точно тук ни е мястото — каза Фармър, малко поободрен.
Той прокара светлината на прожектора по цялото помещение, разглеждайки споените в една маса механизми.
— Разбити са само приборите за управление, а самото управление не е засегнато. Някъде тук има устройство, затварящо всички врати между отсеците. То е направено от същия метал като корпуса на кораба. Необходимо е много повече време, за да го повреди огънят. Само да успея да го намеря…
Той замахна във въздуха с атомната резачка, като че ли искаше да покаже какво се кани да направи, и започна да издирва необходимия му пулт.
— Можем да спасим кораба! — продължаваше той. — Има шансове това да ни се удаде, ако успеем да прекратим връзките между отсеците.
— По дяволите корабът! — развика се Марапер. — Не ни остава нищо друго, освен да се държим заедно, докато успеем да се измъкнем оттук.
— Вие няма да се измъкнете оттук! — отвърна категорично Фармър. — По-добре да разберете това навреме. Никой от нас не може да отиде на Земята. Това е едно безкрайно пътуване, полет, за който никога няма да има приземяване!…
Къмплейн се обърна към него рязко.
— Така ли мислиш? — попита с пресипнал, свит от напрежение глас.
— Не съм виновен аз — бързо отговори Фармър, почувствал някаква опасност. — Ситуацията е невероятно чудовищна. Тя е такава за всеки от вас. Корабът се намира на околоземна орбита и трябва да остане завинаги на нея. Така гласеше решението на Земното Правителство, когато беше създадено Малкото Куче за постоянен контрол на кораба.
Къмплейн гневно махна с ръка.
— Защо корабът трябва да остане тук? — умоляващо попита Уейън. — Това е толкова ужасно… Та нали ние сме хора от Земята. Страшното пътешествие до Процион и обратно е завършило, а ние по някакви непонятни причини все още го продължаваме. Не ми е ясно какво става на Земята, но нима хората не трябва да бъдат доволни от това, че ние сме се върнали? Щастливи? Възхитени?
— Когато корабът, или Голямото Куче, както на шега са го нарекли заради изпращането му до съзвездието Малко Куче, връщайки се от своето дълго пътешествие, най-после бил забелязан от телескопите, всеки жител на Земята е бил, както казахте, доволен, щастлив и възхитен.
Фармър замълча. Всичко това беше станало, преди да бъде роден, но той знаеше добре историческите факти.
— Към кораба били изпратени сигнали — продължи той, — но те останали без отговор. И все пак корабът се движел в посока към Земята. Това било съвсем необяснимо. Наистина ние вече сме били излезли от времето на технологичното развитие на цивилизацията, но земните жители много бързо реконструирали заводите и цяла флотилия от малки кораби потеглила към Голямото Куче. Те трябвало да установят какво се е случило на борда му. Скоростта на малките кораби била изравнена със скоростта на големия.
След това хората влезли в него и открили, че на кораба в резултат на далечна катастрофа цари Черен Век.
— Деветдневната зараза! — прошепна Уейън.
Учуден от това, че тя знае, Фармър кимна с глава.
— Не трябвало да се допусне корабът да продължи полета си — каза той, — защото по този начин би останал във вечно движение през галактическата нощ. Командната кабина била намерена в същото състояние, в което я виждате сега. Унищожена е, най-вероятно, от някакъв луд преди много поколения. Изключили двигателите, като прекъснали източника им на захранване, а самият кораб бил въведен на орбита около Земята. За буксир послужили малките кораби с гравитационни двигатели.
— Но защо нас са ни оставили на борда? — попита Къмплейн. — Защо не са ни взели на Земята, когато корабът е бил вече на орбита? Лаур, наистина това е отвратително, нечовешко!
Фармър поклати енергично глава.
— Нечовешко е било именно на кораба — каза той. — Разбирате ли, тези от екипажа, които са преживели епидемията, са се изменили физиологично. Новата белтъчина, прониквайки във всички клетки, е ускорила метаболизма.
Това ускорение е било незначително, но се е увеличавало с всяко поколение. Сега вие живеете четири пъти по-бързо, отколкото би трябвало.
Докато говореше това, в него се събуждаше огромно състрадание, но лицата на останалите все още бяха изпълнени с недоверие.
— Ти лъжеш, за да ни изплашиш — заяви Грег. Очите му святкаха между бинтовете.
— Аз не лъжа — каза Фармър. — Вместо нормалните за човека осемдесет години вие живеете само двадесет. Коефициентът на ускорение не се разпределя нормално във вашия живот. Вие твърде бързо се развивате като деца, а след нормалния период на зрелост старостта идва изведнъж.
— Но ние бихме открили това глупаво ускорение!… — застена Марапер.
— Не — възрази Фармър. — Не е било възможно да го откриете. Макар около вас да е пълно с признаци за това, вие не можете да ги забележите, защото нямате никаква база за сравнение. Например вие възприемате като нормално явление това, че един от четирите ваши цикъла сън-реалност е тъмен. Живеейки четири пъти по-бързо, вие не можете да забележите, че четири ваши дни, или цикли, представляват един наш ден. Когато корабът е бил все още в пълна изправност по пътя към Процион, от полунощ до шест часа сутринта светлината се е изключвала автоматично. Целта е била да се създаде впечатление, че е настъпила нощта. Това също е давало възможност на екипажа да поправя някои дребни повреди, които не могат да се избегнат. И този малък шестчасов интервал за вас представлява пълен ден.
Изведнъж те започнаха да разбират.
Странно, но на тях им се стори, че това разбиране не идва отвън, като някакъв митичен образ на досега скриваната истина. Фармър почувства огромно удоволствие от това, че може да разкаже всичко, дори най-неприятните неща. Можеше да го разкаже на тях, на тези, които го измъчваха. Желаейки да им покаже колко малко всъщност заслужават те, той продължи:
— Ето защо ние, истинските земляни, ви наричаме по между си „бързаци“. Вие просто живеете толкова бързо, че на нас ни се завива свят. Но това не е всичко! Представете си този огромен кораб, който продължава автоматично да функционира, макар и никой да не го управлява. Той ви осигурява всичко, с изключение на това, което не може, т.е. светлина, въздух, витамини, слънчеви лъчи. Затова вие от поколение на поколение сте ставали все по-дребни. Природата сама регулира подобни въпроси и в този случай просто е решила да спести човешкия материал. Други неща, като например браковете вътре в дадено затворено общество, са ви изменили дотолкова, че се наложи в края на краищата да ви признаем за съвсем различна раса. Фактически вие сте толкова приспособени към вашата среда, че аз се съмнявам, че бихте могли да оживеете на Земята.
Сега те вече знаеха всичко. Страшната истина се разкри пред тях с цялата си яснота. Фармър се обърна, за да не гледа мъртвешките им лица. Той се срамуваше от своя триумф. Зае се с издирването на командния пулт, намери го и в глухо мълчание започна да отваря почернялата му обвивка с помощта на резачката.
— Значи ние не сме хора — с огромна мъка в гласа произнесе Къмплейн. Всъщност той говореше на самия себе си. — Ти съвсем ясно ни го каза. Нашите дела, надежди, страдания, любов — тях въобще не ги е имало. Ние сме само дребни, забавни, нервно подскачащи механични играчки, кукли с химично задвижване. О, Господи!…
Той замълча и тогава всички чуха шума. Това беше същият звук, който бяха чули в инспекционния тунел. Милиони плъхове в неудържим поток се движеха по кораба.
— Те идват към нас — изпищя Фармър. — Приближават се, а ние сме в задънена улица! Те ще ни изядат, ще ни разкъсат на парчета!
Внезапно той със страшно усилие изви настрани облицовката на пулта с голи ръце. Под нея имаше осемдесет и четири оголени кабела. С помощта на инструмента Фармър бързо съедини кабелите по двойки, озарен от хиляди искри. Корабът едва забележимо трепна и страшният звук на приближаваща се армия от гризачи изведнъж изчезна. В този миг отсеците бяха изолирани един от друг. Металните прегради, които ги съединяваха, бяха плътно затворени, прекъсвайки всякаква връзка.
Дишайки тежко, Фармър се строполи на пулта. Успя, но буквално в последната секунда. При мисълта за това, колко близо беше до страшната смърт, започна да му се гади.
— Погледнете го! — иронично възкликна Грег, като посочи със здравата си ръка Фармър. — Не беше прав, като говореше за нас тези неща. Ние с нищо не сме по-лоши от него, даже напротив. Та той е съвсем зелен от страх.
Той се приближи към Фармър със свит юмрук. Марапер вървеше след него, като изваждаше ножа си.
— Някой трябва да заплати за това чудовищно зло — произнесе свещеникът през зъби. — И това ще бъдеш ти, Фармър. Като разплата за страданията на двадесет и три поколения ти ще се отправиш на Дългото Пътешествие. Това ще бъде достойна постъпка.
Фармър безсилно изпусна резачката от ръцете си, неспособен дори да се съпротивлява. Той мълчеше и стоеше, без да мърда, като че ли беше изцяло съгласен със свещеника. Марапер и Грег бързо се приближаваха към него, а Уейън и Къмплейн стояха отзад като вкаменени. В момента, в който Марапер вдигна ножа си за удар, огромният купол, под който те се намираха, се изпълни със силен скърцащ звук.
Капаците, затворени още по времето на капитан Грегъри Къмплейн, по необясними причини се разтвориха, откривайки огромните прозорци. Три четвърти от обкръжаващия ги купол сега бяха заети от панорамата на космическото пространство. Самата вселена ги гледаше през прозрачната броня.
От едната страна на кораба яростно светеше Слънцето, а от другата се забелязваше мекото сияние на Земята и Луната.
— Как стана това? — тихо попита Уейън, когато замлъкна последното ехо от шума на отварящите се капаци.
Те се спогледаха неуверено. За известно време нищо друго не се раздвижи. С глуповато изражение на лицето Марапер скри ножа си в джоба. Гледката беше твърде великолепна, за да се цапа с кръв. Дори и Грег се отмести от Фармър. Заливаха ги чистите потоци на слънчевата светлина. Накрая Фармър възвърна гласа си:
— Всичко ще бъде наред — спокойно произнесе той. — Не се страхувайте. Малкото Куче ще изпрати кораб. Огънят ще бъде потушен, плъховете ще бъдат унищожени и всичко ще се върне по местата си. Отново ще отворим вратите между отсеците и вие ще можете да живеете така, както и преди.
— Никога! — каза Уейън. — Някои от нас са посветили живота си на това, да се измъкнем от тази гробница. Ние по-скоро ще умрем, отколкото да останем тук.
— Точно от това се страхувах — каза Фармър тихо, като че ли на себе си. — Предвиждахме, че все някога ще дойде този ден. И по-рано много от вас откриваха различни тайни, но винаги успявахме навреме да ги накараме да мълчат. Какво пък, може да ви се отдаде да се адаптирате на Земята, както някои ваши деца, но ние винаги…
— „Ние“! — изкрещя Уейън. — Постоянно казваш „ние“. А всъщност ти си само един Чужд, съюзник на Гигантите. Какво те свързва с истинските хора На Земята?
Фармър се разсмя и този смях беше тъжен.
— Чуждите и Гигантите са истински хора — каза той. — Когато Голямото Куче е било въведено на орбита, ние, земляните, сме си давали сметка каква отговорност поемаме. На първо време вие сте се нуждаели от лекари и учители. Необходими са били и свещеници за противодействие на кошмарните предразсъдъци на вашата Наука, която обаче, независимо от своята мерзост, ви е помагала в някаква степен да оживеете. Имало е, разбира се, и трудности. Лекарите и всички останали хора не можели просто да дойдат през шлюзовите камери и да се смесят с вас, макар и поради гъстата растителност и инспекционните тунели това да е било възможно. Най-напред е трябвало да преминат известен стаж в института Малко Куче, за да се научат да се движат и говорят колкото може по-бързо, да спят малко, с две думи — да живеят като „бързаци“. Освен това трябвало да се приучат да понасят страшната миризма, разнасяща се из целия кораб. Разбира се, всички те трябвало да бъдат с много нисък ръст, защото никой от вас не превишава пет фута. Много от тях вие сте познавали и сте обичали. Например доктор Линдси или художникът Мелър. Те и двамата бяха земляни, живеещи в Кабините. Те бяха Чужди и в същото време ваши приятели.
— А ти? — запита Къмплейн.
Той махна с ръка край лицето си, прогонвайки някакъв нахален молец.
— Аз съм антрополог — отвърна Фармър. — Освен с изследванията си се занимавах и с разпространяване на знания на кораба. Такива като мене тук има много. Това всъщност е единствена по рода си възможност за изследване на механизмите на въздействие на затворената среда върху личността на човека. По този начин ние успяхме да научим значително повече за човека и цивилизацията, от колкото ако бяхме работили много векове на Земята. Зак Дейт беше тук ръководител на всички, както вие ни наричате, Чужди. Нормалното време, отделяно от нас за работа на територията на кораба, е две години. Моето пребиваване беше към края си. Аз не мога повече да оставам тук, време е да се връщам вкъщи, за да пиша труд за това, как бях Чужд на кораба.
Престоят тук е изключително полезен. Наистина, това е уморително, но, общо взето, не е твърде опасно, освен ако не попаднеш в ръцете на такъв човек като магистър Скойт. Зак Дейт много обичаше „бързаците“, обичаше вас. Той остана на кораба много по-дълго време, отколкото трябваше, за да се бори за подобряване на условията на вашия живот. Той искаше да помогне за това, начинът на мислене на Носарите да се приближи до нормалния. В това Зак Дейт имаше огромни постижения. Впрочем вие сами можете да се убедите, като сравните условията за живот на Носарите с тези, характерни за племената, живеещи в Джунглите. Дейт беше изключителен човек. Може би, когато завърша своята работа, ще напиша неговата биография…
Къмплейн се почувства неловко. Изведнъж си припомни сцената, в която те с Марапер хладнокръвно убиха стария съветник.
— А Гигантите какви са? Просто високи хора ли? — попита той, стараейки се да смени темата.
— Не високи, а нормални — отговори Фармър. — Това означава високи шест фута и повече. За тяхната работа не беше необходимо да се подбират ниски хора. За разлика от Чуждите, те не трябваше да се появяват пред вас. Това беше технически персонал, който се беше появил тук от времето на въвеждане на кораба на околоземна орбита. Тези хора тайно промениха кораба така, че той да стане по-удобен за вас, за вашите условия на живот. Те преградиха командното отделение, за да го предпазят от това, някой от вас да проникне там и да реши да се позабавлява, макар ние винаги да сме се старали да ви внушаваме, че вие се намирате на движещ се в пространството кораб. В задълженията на техническия персонал влизаше и унищожаването на всичко, намерено от вас, което би могло да доведе до нещастни случаи. Основната им работа обаче беше поддръжката. Те поправяха водопроводите, вентилацията и всичко останало. Нали си спомняш, Рой, как срещна Джек Рендъл и Джон Ендрюс, когато те отстраняваха течовете в плувния басейн. Разбира се, в рамките на възможното те унищожаваха и плъховете, но това не е никак просто, тъй като тези гризачи са твърде хитри същества. Много видове са се изменили коренно от времето на отлитането към Процион. Сега, когато повечето от плъховете се намират между преградените отсеци, ще ги унищожим с един замах. Пръстените, които носим, представляват аналози на ключовете, използвани от техническия персонал още когато корабът се е движел. Тези ключове и инспекционните тунели, през които можеше спокойно да се влиза и излиза, ни позволяваха да живеем заедно с вас. Ние имахме на кораба тайно скривалище, където от време на време можехме да отидем, за да си починем, да хапнем нещо и да се изкъпем. Там най-вероятно сега умира Къртис, ако не го е спасило затварянето на връзките между отсеците. Къртис за съжаление не е от тези хора, които носят сериозна полза с ръководството си. Той е твърде нервен и непоследователен за това. Под негово ръководство дисциплината отслабна, допуснаха се малки грешки. Нещастникът, когото рани Грег и му отне поялника, работеше в Джунглите сам, а не в двойка, както предписват инструкциите. Това беше една от грешките на Къртис. Независимо от това аз се надявам, че той все някак ще се измъкне от тази ситуация.
— Това означава, че всички вие просто сте ни пазили! Не сте искали да ни плашите, така ли? — лукаво попита Грег.
— Не, разбира се. Нашите инструкции изключително строго забраняват да се убиват „бързаци“. Никой от нас нямаше в себе си постоянно оръжие. Легендата, че Чуждите се появяват от само себе си от остатъците на загниващите водорасли, е само едно детско суеверие на жителите на кораба. Ние не искахме да ви притесняваме. Нашата единствена цел беше да ви помагаме.
Грег се разсмя.
— Разбрах всичко — каза той. — Вие сте били само грижливи бавачки за нас, палавите деца, така ли? А не сте ли помисляли за това, че докато вие така сте се грижели за нас и сте провеждали всичките си изследвания, ние сме вървели през ада? Погледни ме! Погледни нещастния ми приятел и онези скитници, които ми се подчиняваха! Не забравяй и за тези, които по рождение бяха така деформирани, че ги убивахме от жалост, когато ги срещнехме в Джунглите. Нека направим сметката: двадесет и три минус седем. Позволили сте на шестнадесет поколения да живеят и умират тук, толкова близо до Земята, допуснали сте да ни се струпат всички мъки, за които може да се помисли. И за всичко това смятате, че сте заслужили награда?!
— Не си ме разбрал правилно! — извика Фармър. — Кажи му, Къмплейн! Нали ви обясних, че целият ви живот е ускорен! Продължителността на живота на едно ваше поколение е толкова малка, че са се сменили двадесет, преди Голямото Куче да бъде открито и въведено на околоземна орбита. Кълна ви се, че този ваш основен проблем непрекъснато се изследва в лабораториите на Малкото Куче. Всеки момент може да бъде създадено средство, което след вкарването в кръвта вида разруши пептидната връзка на чуждата белтъчина във вашите клетки. И тогава вие ще бъдете свободни. Дори сега…
Той внезапно млъкна, загледан напрегнато и с учудване в една точка.
Всички погледнаха нататък. Дори Грег се обърна. От отвора на един от разрушените пултове към ослепителната светлина се издигаше струйка дим.
— Пожар! — простена Фармър.
— Дреболия! — отвърна Къмплейн.
Той се приближи до бързо увеличаващия се облак. Това не беше дим. Това бяха неизброими пълчища молци. На огромни кълбета те влитаха под купола, насочвайки се към Слънцето. След първата вълна от малки насекоми започнаха да се появяват и едри екземпляри, промъкващи се трудно през отвора на пулта. Безбройните рояци, които винаги летяха пред своите съюзници — плъховете, — бяха проникнали в отсека на командната кабина, преди там да се появят гризачите. Сега се измъкваха на свобода във все по-нарастващи количества.
Марапер грабна парализатора и започна да ги унищожава още с появяването им.
Хората бяха обхванати от странното усещане, че от роящите се облаци мутанти до тях достигат някакви незавършени фрагменти от мисли. Марапер спря да стреля и насекомите се появиха отново като още по-гъста мъгла. Някъде под плотовете на електронните пултове се чу трясък от късо съединение. Насекомите бяха запълнили пространството между проводниците.
— Могат ли да причинят някаква сериозна повреда? — попита Уейън.
Къмплейн недоумяващо разтърси глава. През цялото време той се бореше със странното усещане, че пространството около мозъка му е запълнено с памук.
— Помощта се приближава! — с облекчение произнесе Фармър.
Той посочи нещо с пръст. На фона на родната му планета някаква малка, почти незабележима светлинка се приближаваше към кораба.
Уейън почувства някакво ужасно замайване. Погледна навън през прозрачните стени на купола. От висотата на командната кабина нейният поглед обхващаше целия кораб. Ясно се различаваше неговият люспест гръб.
Подчинявайки се на някакъв неясен импулс, тя се оттласна с крак. В следващия момент се оказа в горния край на купола, откъдето гледката беше още по-величествена. До нея плуваше Къмплейн. След минута двамата се заловиха за един от събраните на ролка капаци.
Изведнъж те се досетиха, че най-вероятно молците случайно са включили механизма за отваряне на капаците на прозорците, докато са търсили пътя към командната зала. Сега те трептяха наоколо, изпълвайки хората с надежда.
Уейън погледна тъжно към Земята. Видът на планетата й подейства като зъбобол и тя веднага извърна глава.
— Като си помисля само, че те сега идват от Земята, за да ни откъснат завинаги от Слънцето!…
— Няма да направят това. Мисля, че няма да могат — тихо каза Къмплейн. — Фармър е глупак, нищо не разбира. Когато дойдат земляните, ще видят, че ние сме заслужили правото на свобода, правото на живот на Земята. Та те не са чудовища, иначе не биха полагали толкова много усилия за нас. Те ще разберат, че ние сме готови по-скоро да умрем, отколкото да живеем тук.
Някъде от долу до тях достигна грохотът на взрив. В залата се разлетяха парчета от металните плотове на таблата заедно с множество мъртви молци и дим. Уейън и Къмплейн погледнаха надолу и видяха как Грег и Фармър отскачат настрани, за да избегнат опасността. Свещеникът бавно ги последва, като се стараеше едновременно да запази спокойствие и да се избави от собственото си наметало, преметнато през главата му от завихрянето на въздуха.
Следващият взрив изхвърли нов фонтан насекоми, между които помръдваха и някои, останали живи. Като се съди по всичко, имаше опасност командната кабина да потъне изцяло във вълни от молци. След втория взрив някъде от недрата на кораба започна бавно да нараства тежък грохот, като че ли символизиращ многовековната агония на звездолета. Звукът приближаваше и ставаше все по-силен.
Къмплейн усети как тялото му започна да трепти в ритъма на това страшно пулсиране.
Уейън мълчаливо показа с ръка външната обвивка на кораба. По дължината на целия корпус започнаха да се появяват напречни пукнатини. След дълъг живот Голямото Куче накрая умираше и тътенът, който се чуваше, беше неговият предсмъртен вик.
— Това е предпазният блок за безопасност! — извика Фармър.
Гласът му достигна до тях някак си отдалеч.
— Молците са включили блока за безопасност. Сега корабът се разпада на отделни отсеци!…
Това беше ясно за всички. Пукнатините, появили се по изящното тяло на кораба, се превърнаха в процепи, които след малко станаха част от космическото пространство. Корабът вече не съществуваше! Останаха само осемдесет и четири огромни монети, които се смаляваха и смаляваха при движението си в различните посоки, в които ги беше изпратило устройството за разпадане. Всяка от тези монети представляваше един отсек от кораба — отделен изолиран свят, приличащ на спасителен пояс в безбрежния океан от тъмнина, движещ се плавно около Земята със случаен брой хора, животни и водорасли във вътрешността си.
— Това разпадане е окончателно и никой сега вече не би могъл да възстанови нашия свят. Те нямат друг изход. Ще бъдат принудени да ни вземат на Земята — каза Уейън със слаб глас.
Тя погледна към Къмплейн, стараейки се по женски да предвиди какво ги очаква.
Момичето опита да си представи всички трудности, които щяха да съпътстват приспособяването им към съвсем новите условия за живот на Земята.
„Ситуацията е такава, като че ли всеки от нас току-що се е родил“ — помисли си тя, като гледаше станалото внезапно сериозно лице на Къмплейн.
Те двамата си приличаха напълно. Никой от тях не знаеше какво точно иска. Но сега най-после щяха да имат възможност да го разберат.