Щяха да се срещнат в Капитолия, в един от любимите им ресторанти. „Желязно“, както обичаше да го нарича Рап. Ресторантът досега не ги беше подвел. Готвеха превъзходно. Сервираха го както си трябваше — горещо или студено. Предлагаха всякакво месо, което беше важно, защото тя предпочиташе риба, а той — свинско. Всъщност той ядеше всичко, но при тези цени предпочиташе свинското.
Рап дойде навреме. Тя закъсняваше. Не беше нищо ново, но той всеки път се изнервяше. Непрекъснато й повтаряше да е по-точна, имаха и няколко големи скандала. Дори и при нормални обстоятелства би се разтревожил. Връзката им обаче беше всичко друго, но не и нормална. Тя беше телевизионен кореспондент и получаваше месечно поне едно писмо от таен обожател. Нищо необичайно за жените с нейната професия. Мъже на средна възраст, които определено имаха Едипов комплекс. Психопати-воайори, които се възбуждаха от писането на мръсотии. Всяка красива жена в който и да е телевизионен канал из цялата страна се сблъскваше с подобни проблеми. Хубавото беше, че деветдесет и девет процента от тези перверзници никога не стигаха по-далеч от писането на писма. Останалият един процент караше Рап да се тревожи, но не те бяха основната причина за притесненията му.
Той отдавна беше оценен и белязан. За главата му определяха награди. Ислямски религиозни водачи издаваха фетви, с които призоваваха мюсюлманите от целия свят да го убият. Това отчасти подхранваше желанието му да избива безжалостно хора като Халил. Те бяха започнали първи враждата — с войнствените си проповеди и крехки тела. Тези страхливци никога не бяха и помирисвали битка и никога нямаше да им се наложи. Мъже, които изпитваха перверзно удоволствие от подклаждането на омраза в сърцата на младите мюсюлмани. Караха други да вършат мръсната работа вместо тях, защото самите не притежаваха нито смелост, нито необходимите умения да го сторят. Именно от онези заблудени младежи се притесняваше Рап, когато Ана закъсняваше.
Прекрасната Ана Райли беше олицетворение на противоречията. Нейните фини черти и очарователни зелени очи излъчваха класическа красота, макар и зад тях да се криеше коравата по характер дъщеря на чикагски полицай. Беше израснала заедно с четиримата си братя, трима от които тръгнаха по стъпките на баща им. Четвъртият стана адвокат. Неговият и на Ана избор създаде известно разделение в семейството. Тримата братя, облекли полицейските униформи, се отнасяха към Ана и към брата им адвокат като към идеологически враг. Напълно типично за буйната им ирландска кръв, те се впускаха в яростни политически спорове. Но колкото силни бяха страстите им, толкова силна беше и любовта им към близките и семейството.
Този колоритен чикагски произход добавяше завидна твърдост към нейната красота и ум. Ана не обичаше да губи и не знаеше какво е да се предаде или да отстъпи. За репортер тя представляваше доста взривоопасна смесица. Рап се стремеше да обуздае първичните й инстинкти и с повече късмет да я научи как да надушва опасността още преди да я е сполетяла. Отначало тя се занасяше с него задето й беше подарил диктофон, но после оцени устройството.
„Ако мислиш, че някой те следи — казваше й той, — запиши номера на колата му и аз ще го проверя.“ Самата тя го беше виждала да прави същото поне веднъж седмично. Той я обучи да управлява автомобил в екстремни ситуации и й показа как да стреля с пистолет и с пушка.
Ана беше еднакво добра и в двете. Тъй като никога преди не беше стреляла, не се наложи да я отучва от неправилни стойки или навици. За разлика от повечето мъже тя държеше оръжието, без да го стиска силно и без напрежение. Имаше плавен спусък и не се напрягаше, преди да прозвучи изстрелът. Просто се прицелваше и стреляше. Дали щеше да е толкова добра в реална ситуация? Трудно беше да се прецени. Когато човек попаднеше в беда, инстинктите му за самосъхранение се задействаха автоматично. Най-важният от тях беше отделянето на адреналин в кръвта. При първия признак за опасност тялото започваше да отделя повишени количества адреналин още преди мозъкът да е осъзнал какво се случва. Адреналинът подготвяше почвата за два възможни развоя от ситуацията — да се биеш или да си плюеш на петите. И тук нещата придобиваха деликатен характер. Когато на човек му беше за пръв път, той често се стъписваше и оставаше като парализиран. Застиваше на място и впоследствие биваше изложен на „адреналиновия глад“, когато веществото спреше да се отделя. Тялото направо отмаляваше и ставаше още по-уязвимо. Единственият начин да подготвиш някого да действа адекватно в реална ситуация беше да го тренираш, докато отмерените движения му станат като втора природа. Най-напред трябваше да се поработи върху основните положения, стойката, хващането на оръжието, прицелването и натискането на спусъка. После беше ред на точната стрелба и едва тогава се преминаваше към обучението за действия в критични ситуации.
Той обучи Ана да вади за части от секундата пистолета от дамската си чантичка и да стреля. Работиха върху двете ръце. Научи я да стреля от близка дистанция — както ако някой я е хванал и тя се опитва да се изскубне. Как да удря нападателя с пистолета и същевременно да дръпне спусъка. Показа й как да се вслушва в естествените си инстинкти и да бъде в синхрон с тях. „Ако през нощта вървиш към колата си и нещо не е както трябва — казваше й той, — отвори чантичката и хвани дръжката на пистолета за всеки случай.“
Издейства й разрешително за носене на оръжие и й втълпи никога да не излиза от къщи без трийсет и осем калибровия револвер „Смит и Уесън Еър Лайт“. Револверът беше лек, с къса цев и с относително малък ударник. Беше много лесен за стрелба, идеалното оръжие за самозащита за жена с професията на Ана. Той беше обсебен от мисълта за нейната безопасност и искаше на всяка цена да й даде предимствата, които самият той притежаваше след години на тренировки. Рап никога не се тревожеше за себе си. Само за нея.
Настаниха го в едно ъглово сепаре. Питието му пристигна и малко след това сервитьорът му поднесе и калмарите, които си беше поръчал. Тук приготвяха най-вкусните калмари в града. Рап не изчака пристигането на Ана. Беше гладен и кисел и се нахвърли върху храната. След като погълна половината порция, отпи от уискито си. После пи вода и погледна към външната врата с тъмните си почти черни очи. Поклати глава. Тя закъсняваше вече двайсет и пет минути, а той се вкисваше с всяка следваща минута. Заради нея щеше да си докара язва.
Като се добавеше и неприятната среща с новия директор на Националното разузнаване, нищо чудно, че беше в такова настроение. Помисли си да посети изненадващо президента и да го накара да се отърве от Рос, преди онзи да се е опомнил. Но отхвърли идеята моментално. Наивно беше да очаква от президента да вземе толкова драстична мярка само заради една-единствена грешка. Отдавна бяха останали в миналото дните, когато във Вашингтон съгрешилите политици биваха принуждавани да си подават оставките и да прекратяват кариерата си под нечий натиск. Сега хората дори след скандал се задържаха със седмици, понякога и с месеци. А техните медийни консултанти правеха всичко възможно да ги изкарат чисти пред обществото. Медиите, особено телевизионните новинарски канали, обожаваха такива сценки.
Рап искрено се надяваше Рос да се вслуша в предупреждението му. Така щеше да е по-добре за всички. Нещо обаче му подсказваше, че това нямаше да се случи. Беше си имал работа с подобни типове и преди. Във Вашингтон беше пълно с такива. Те не обичаха поражението. Можеше да се обзаложи, че сега Рос си ближе раните и вече мисли как да се реваншира или по-вероятно, как да го съсипе. Целта му беше да удари по Кенеди, но сега той щеше да действа по-предпазливо. Щеше да се бои от Рап и с право. Ако президентът разбереше, че Рос е привлякъл значителни ресурси и време, за да следи Скот Коулман, щеше да побеснее. Нямаше да го уволни, но нямаше и да го похвали.
Рап трябваше да се подготви за непредвидени ситуации, да намери някакви допълнителни средства за въздействие върху Рос. И щеше да предупреди Коулман повече да внимава. Първото и най-лесното, което Рос можеше да предприеме в момента, беше да пусне ФБР да души по следите на Коулман. Рап трябваше да го предвиди и да го осуети още при посещението му в кабинета на Рос. Може би беше уместно да се обади на Гордън и да му обясни накратко колко голям е залогът. Гордън поне му изглеждаше като човек, с когото можеш да се разбереш.
Вторият проблем беше Кенеди. Когато разбереше за неговата постъпка, нямаше да остане доволна. Щеше да й каже, но отлагаше цял ден. Оправдаваше се пред себе си, че моментът не е подходящ. Истината беше, че просто не му стискаше да й каже. Тя обаче беше човекът, който щеше да работи с Рос всеки ден. Утре сутринта щеше да й признае.
Тъкмо се канеше да се обади на жена си, когато тя влезе в ресторанта. Веднага настъпи лека суматоха и мъжете, насядали на бара, като един извърнаха глави към нея. Неколцина дори се опитаха да я заговорят. Рап изруга тихо по адрес на натрапниците. Репортерите — особено телевизионните, бяха звездите във Вашингтон.
„Да, всички мъже обръщат след нея глави“ — каза си. Ана Райли беше лъчезарна жена. Усмивката й можеше да огрее стаята и да ти оправи настроението на мига. Държеше се уверено, като човек, който знае какво иска от живота.
Ана се ръкува с няколко души, докато бързо и любезно си проправяше път в тълпата. Умееше да го прави. Пускаше пленителната си усмивка, отмяташе коса назад и се смееше, но през цялото време запазваше контрол. Никога не ги оставяше да я увлекат в дълъг разговор. Продължи да се усмихва и да кима, но накрая посочи часовника си и съпруга си на масата в ъгъла на ресторанта.
— Съжалявам — извини се тя, когато стигна до масата. — Тъкмо си тръгвах, когато ми се обади Сам. — Сам беше продуцентката им в Ню Йорк. — Искаше да обсъдим отново утрешния пряк репортаж за новините и като се разприказва, не можах да я спра. — Тя имитира приказливата продуцентка.
Рап стана и я целуна по бузата. Гневът му вече се беше поуталожил, но не можеше да остави случилото се без никакви последици.
— Благодаря, че се обади да ми кажеш, че ще закъснееш.
— Да, знам, не ти се обадих. Но когато свърших със Сам, ме потърси Лиз и аз направо си взех нещата, и си тръгнах.
Лиз О’Рурк беше най-добрата приятелка на Ана. Рап взе сакото й и го закачи на закачалката. Ана седна навътре и той се настани до нея, от същата страна на масата. Помисли си дали да не отбележи, че е могла да се обади на Сам и по-късно, от мобилния, но тогава щяха да се скарат. Щеше да му отговори, че той е последният, който трябва да се оплаква от нея, след всичките безсънни нощи, които беше прекарала тя, без да знае дали е жив или мъртъв.
— Е, ще ми кажеш ли какво става? — попита го.
— Тоест? — Не разбираше за какво говори тя.
— Ами, като си тръгвах, Джак Уорч ме придружи до колата. — Тя го погледна с безмилостните си зелени очи.
— Един от нашите съюзници се обади на Айрини. Някакъв побъркан уахабит е изпаднал в истерия и е заявил, че ще ме убие.
Рап го подхвърли небрежно, все едно й съобщаваше, че вкъщи е свършило любимото й шардоне.
— Чудно. — Тя се облегна назад и скръсти ръце.
Сервитьорът дойде с чашата вино, която Рап вече й беше поръчал. Веднага щом се отдалечи, Ана продължи:
— Явно доста си притеснен, щом си се обадил на Джак.
Рап се замисли. Не искаше да я тревожи, но в същото време искаше да извлече известна полза от ситуацията.
— Притеснен съм не повече от обикновено. Днес трябваше да говоря за друго с Джак и му споменах за обаждането. Той предложи помощта си и си казах защо да не приема.
Тя впи в него репортерския си поглед; опитваше се да прецени доколко е искрен.
— Скъпа, сериозно ти говоря. Не се тревожи за нищо, но искам да си по-предпазлива и да си нащрек.
— Уместна забележка — отвърна тя.
После разговорът им премина към по-баналната тема как е минал денят им. Рап не спомена за срещата си с Рос. Тя си поръча морски костур, а той — котлет. Мич мина към червено вино, а Ана цяла вечер изкара с чаша шардоне. Ястията бяха великолепни. Тя почти си изяде рибата, а той се справи с половината от сочния котлет. Другата половина помоли да му я сложат в кутия за Шърли, любимото им куче. Сервитьорът донесе менюто с десертите и за изненада на Рап Ана се зачете в него. Тя никога не ядеше десерт. След като сервитьорът се отдалечи от масата им, той отбеляза този факт и тя се престори на засрамена. Той реши да смени темата и попита какво правят техните приятели О’Рурк. Ана грейна от щастие, докато му разказваше колко сладък бил техният син и неин кръщелник, малкият Гейбриъл Сиймъс О’Рурк.
— Днес обядвах с Лиз и скъпоценния Гейб. — Тя затвори очи и блажено въздъхна. — Толкова беше сладък, че щях го изям.
Рап се усмихна. Лиз О’Рурк и Ана бяха завършили заедно журналистика в Мичиганския университет. Бяха приятелки от години. Чуваха се по телефона поне веднъж всеки ден, а когато се виждаха, се кискаха като ученички. Ана не пропускаше възможност да зърне малкия Гейб и да му се порадва. Като наблюдаваше жена си, той виждаше, че майчинският инстинкт силно е заговорил у нея. Беше я попитал дали е дошъл моментът, на което тя без колебание му беше отговорила: „Още не. Скоро, но още не.“
Десертът пристигна. Състоеше от три шоколадови топки със сладолед на върха. Сигурно съдържаше поне две хиляди калории. Рап я погледна изненадано, когато тя се нахвърли на сладоледа. После Ана остави лъжичката и каза:
— Имам важни новини.
Рап потръпна и си помисли: „Моля те, само не ми казвай, че са те повишили и те местят в Ню Йорк.“
— Познай какви са.
— Получила си повишение.
— Не — усмихна се тя. — Бременна съм.
Рап остана като вцепенен за няколко секунди. Не можеше да осъзнае чутото. Доколкото беше осведомен, жена му взимаше хапчета против забременяване.
— Знам, знам — каза тя, като отгатна мислите му. — Но си правих тест два пъти. Освен това цикълът ми закъснява.
— Но как?
Тя сви рамене.
— На опаковката на хапчетата го пише: „Ефективност деветдесет и девет процента.“ Значи сме попаднали в останалия един процент.
Двамата говореха за деца почти още от деня, в който се бяха запознали. И двамата искаха да си имат поне две. Ана не бързаше. Първо искаше да постигне определени неща в кариерата си. Затова Рап я попита:
— Радваш ли се?
— Естествено, че се радвам! Ти как мислиш?
Той си отдъхна.
— А ти радваш ли се? — попита го на свой ред тя.
Рап погледна ангелското й лице. Сега разбра, че тя през цялото време се е страхувала как ще реагира той. Протегна ръка и нежно погали лицето й.
— По-щастлив не бих могъл и да бъда.