Денят беше към края си и те се готвеха за тръгване. Гулд беше върнал колата, взета под наем от Монреал, и беше взел друга, от друга компания и под друга самоличност. Автомобилът, черен „Форд Експлорър“, беше натоварен и паркиран наблизо до хотела. Предавателят, който Гулд беше поставил в колата на Ана Райли, съдържаше и миниатюрен Джи Пи Ес локатор. Гулд проверяваше на всеки половин час, дали колата се движи. Беемвето си стоеше на място. Но дори и да беше тръгнало, той не би се развълнувал особено. Едва ли съпругата на Рап щеше да се прибере у дома в средата на работния ден. А именно домът им беше неговата крайна цел. Там Рап се чувстваше най-удобно.
Клаудия беше много по-добре. Дори успя да задържи последния обяд в стомаха си. Докато Гулд сменяше колите, тя беше прегледала Интернет сайта на телевизионната компания Ен Би Си. Освен че излъчваше новини почти ежеминутно, сайтът представяше и вечерната емисия. Вечерната емисия щеше да се състои от три основни теми. Едната от тях беше противоречията около избора на президента за министър на образованието. Същата, за която беше направила репортаж Ана Райли сутринта. Предполагаха, че тя ще участва във вечерните новини с пряко включване и после ще си тръгне директно към къщи.
Докато беше в Интернет, Клаудия свърши и едно-две неща по банковите им сметки и провери многобройните им електронни пощенски адреси. По-важни бяха две писма. Първото представляваше предложение за нова поръчка. Тя се изкуши да отговори, че вече излизат от този бизнес, но си даде сметка, че по този начин може да привлече внимание. Хората щяха да се запитат защо така внезапно са решили да се оттеглят. И когато се разнесеше новината за смъртта на великия Мич Рап, щяха да тръгнат спекулации и догадки. По-добре беше да каже, че в момента са твърде заети. Второто писмо беше от германеца. Абел им предлагаше допълнително един милион долара, ако се съгласяха така да изпълнят поръчката, че да изглежда като нещастен случай. Но веднага добавяше, че това не трябва да попречи на успеха на операцията. Задачата им беше да ликвидират мишената. Но ако имаха по-елегантно решение на проблема, то беше добре дошло. Не беше задължително да е сто процента убедително. Достатъчно беше да възникнат догадки за смъртта на Рап.
Клаудия няколко пъти препрочете писмото. Не можеше да реши дали да го покаже на Луи. Когато той се върна, все пак тя му даде да го прочете и го попита какво мисли.
— Ще видим — бяха единствените думи на Луи.
По-късно я изненада, като сподели, че е обмислял вариант, подобен на предложения от германеца. Той предполагаше, че ЦРУ ще си постави като първостепенна цел да хване виновниците за убийството на Рап. Ако успееха да го направят така, че да изглежда като катастрофа или нещастен случай, Луи и Клаудия можеха да се оттеглят от бизнеса, без да изпитват страх до края на живота си. Идеята беше страхотна, но осъществяването й беше трудно. Отдавна бяха отминали дните на инсценираните автомобилни катастрофи. В края на краищата се намираха в Америка, където въздушните възглавници в колите се бяха превърнали в нещо обичайно. Гулд я инструктира да поддържа гъвкава тактика. Ако възникнеше възможност за действие, щяха да го обсъдят с Абел. В противен случай Луи щеше да го застреля с пушка със заглушител от безопасна дистанция.
В пет часа си поръчаха вечеря. Храната пристигна в пет и половина. Луи с голям апетит изяде калифорнийския си бургер с пържени картофи. Клаудия хапна салата и хляб. Тя се чувстваше добре, но не искаше да рискува. Тя пи вода, а той — вода и кафе. Луи се тревожеше за нея, но не й каза нищо. Надяваше се сутрешното й гадене да е отминало, но се съмняваше в това. В шест часа гледаха местните новини и почистиха стаята, като избърсаха всички повърхности, върху които можеше да са останали техни отпечатъци. Нямаха никакви причини да се опасяват, че са ги проследили или че ще ги открият веднага щом изпълнят задачата. Но те бяха перфекционисти. Изнесоха празните съдове в коридора и Клаудия се обади да ги приберат. В шест и половина седнаха на леглото и гледаха началото на вечерните новини на Ен Би Си. Жената на Рап се включи на живо още в първите пет минути. Стоеше на същото място, на което я бяха гледали сутринта. И носеше същия костюм. Говори около десет секунди и пуснаха някакви кадри. После тя отговори на въпрос на водещия и пуснаха рекламите. Гулд стана и изгаси телевизора. Всеки от тях взе по една чанта. Останалият багаж вече беше натоварен в новата кола под наем. Бяха платили за още една нощ и в зависимост от това как щяха да се развият събитията, можеше да им се наложи да преспят отново тук.
Отне им шест минути да напуснат хотела и да стигнат до колата. Когато потеглиха от паркинга, Клаудия вече беше включила Джи Пи Ес устройството към лаптопа. Изчака няколко секунди да се зареди програмата и на екрана да се покаже картата на улиците. В момента точността беше сведена до район с площ около три квадратни километра, но тя можеше да я стесни наполовина или да получи картина на цяла Северна Америка в миниатюра. Не знаеха къде живеят Рап и жена му. В секретния доклад беше посочена пощенска кутия във Вашингтон, а последният известен адрес на Райли беше в Джорджтаун.
Гулд спря експлоръра на Деветнайсета улица и зачака. Паркингът, в който беше открил беемвето, се намираше на две пресечки оттук. Не им се наложи да чакат дълго. Клаудия съобщи, че обектът се е раздвижил. Луи изслуша търпеливо в каква посока е потеглила Ана Райли. Той не трябваше да гледа картата, защото на практика я беше запаметил. Улица X беше еднопосочна и водеше на изток.
— Колата се движи на север по Седемнайсета улица. — Клаудия се беше вгледала напрегнато в екрана. — Пресече… не, забрави. Току-що зави на изток, по X.
Луи превключи на скорост. Даде мигач и плавно се включи в движението. Продължиха на изток, докато не стигнаха Ню Йорк Авеню. Светофарът светна червено и трябваше да чакат почти цяла минута. Клаудия постоянно му даваше актуална информация за местонахождението на обекта. Колата се движеше по Ню Йорк Авеню, посока североизток. Луи запази спокойствие, но искаше поне да хвърли едно око и да се увери, че зад волана на колата наистина е жената на Рап. Заради светофарите обаче тя взе преднина от километър и половина и тази преднина се запази, докато не излязоха от Окръга. Ню Йорк Авеню премина в широка магистрала с три платна.
Гулд даде газ и започна да изпреварва колите. Караше, без да рискува, но постепенно скъсяваше дистанцията. Ню Йорк Авеню се разклоняваше в магистрала „Джон Хансън“ и шосе №50. Когато стигнаха околовръстното, колата вече влезе в полезрението им. Но тъй като навън се смрачаваше, не можеха да различат предмет на разстояние повече от сто метра. Минаха по междущатско шосе №459 и Гулд скъси още повече дистанцията. На кръстовището с Лотсфорд Виста Роуд той мина покрай нея. Беше седем и половина и движението беше намаляло. И двамата с Клаудия бяха единодушни, че е тя. Райли говореше по мобилния телефон и лицето й почти беше скрито, но тя погледна към тях, тъй като вероятно мислеше да смени лентата.
Гулд изостана с няколко коли. Извади слушалка от джоба си и я пъхна в дясното си ухо. Слушалката беше свързана с малък приемник, настроен на честотата на миниатюрното подслушващо устройство, прикрепено под таблото на синьото беемве. Той веднага чу гласа й. Имаше доста силен фонов шум, но въпреки него несъмнено гласът беше нейният. Гулд се вслуша в разговора й, по-точно в нейните думи, с надеждата да разбере нещо за плановете й за близките дни. Продължиха по федерално шосе №50 още около пет минути, след което свиха по №301 в продължение на около шест минути. Направиха редица завои по местните второстепенни пътища. Бяха се отдалечили доста от града. Гулд не знаеше какво да си мисли. Толкова ли далече живееха наистина? Да не би тя да отиваше на гости на някого? А може би работеше върху нов репортаж?
— Далече ли е заливът Чесапийк? — попита той.
Клаудия натисна няколко клавиша на лаптопа.
— На около шест километра и половина от него сме.
Гулд кимна и продължи да следи за дистанцията. Нямаше да е добре, ако тя забележеше, че я следят. Но ставаше все по-трудно. Скоро нямаше да им остане никакво поле за маневриране. И той се оказа прав. Клаудия каза, че колата току-що е завила по път без изход. Той спря отстрани на пътя и погледна картата на екрана. Беемвето се приближаваше все повече до залива Чесапийк. Накрая спря сякаш на самия бряг. Изчакаха няколко минути, за да се уверят, че колата няма да тръгне отново, и Гулд потегли. Сви по задънения път и подкара с около десетина километра в час повече от разрешената скорост. Вдясно се виждаха ниви и гори, както и няколко къщи. Вляво бяха подредени къщи през трийсетина метра. В полумрака забеляза блясъка във водата на големия залив, докато минаваха между къщите.
— Близо сме — обяви Клаудия. — На по-малко от сто метра.
Гулд вече оглеждаше пред себе си терена и търсеше колата.
— Петдесет метра.
Доближи една бяла къща и тогава я забеляза. До нея беше паркирана втора кола. Гулд леко се стегна.
— Виждам я.
— Опитай се да разчетеш адреса на пощенската кутия.
Гулд намали, но не спря напълно. Намираха се на прав и тесен път. Докато минаваха покрай къщата, успя да прочете номерата върху пощенската кутия. Клаудия провери по картата, за да види дали още се намират в окръг Ан Аръндел. Така беше. Влезе в сайта на окръга и въведе адреса. Пет секунди по-късно на екрана се изписа интересуващата я информация.
— Къщата е купена през 1997 година за двеста трийсет и пет хиляди долара от „Бей Вю Шорс“ ООД. Не е посочено кой агент е осъществил сделката.
— Той е — отвърна Гулд.
— Откъде си толкова сигурен?
— Никога не би я купил на свое име.
— Ами ако тя просто се е отбила на гости на приятелка?
— Той е. — Гулд стисна волана. — Чувствам го. И в момента е вътре.