19290.fb2
Рап седна на кушетката за прегледи и погледна гладката си кожа на левия си крак, от средата на бедрото до средата на прасеца. Беше горд, че успя да го избръсне, без да се пореже. В болницата така или иначе щяха да го избръснат, но той не беше много склонен да допуска до себе си непознати хора с остри предмети. Самият факт, че щеше да е под пълна упойка по време на операцията, достатъчно го нервираше. Но колкото и да не му харесваше, знаеше, че друг начин няма. Достатъчно дълго беше отлагал.
Ана беше в стаята с него, но както винаги говореше по мобилния си телефон. Понякога Рап се питаше дали апаратът не е зашит към главата й. Ако си разменяха местата, и на нея се налагаше да легне под ножа, а той говореше по телефона, тя щеше да го гледа сърдито. Рап й посочи знака на стената над малкото бюро. Мобилен телефон в червен кръг с пресечена червена диагонална черта. Ана се намръщи. Той отново й посочи знака. Тя му се изплези и се обърна с гръб към него. Рап тихо се изсмя.
Според часовника на ръката му в момента беше седем часът и три минути сутринта. Беше гладен като вълк, но трябваше да спазва нарежданията на лекарите. Никаква храна преди операцията. Повръщането на операционната маса беше нежелателно. Ана накрая свали телефона от ухото си и се обърна.
— Беше Фил. Пожелава ти късмет.
— Кой е Фил?
— Шефът ми, умнико.
Рап никога не се беше срещал с този човек, макар че жена му работеше при него вече близо година.
— Къде е любовта ти, скъпа.
— Ето тук. — Тя посочи корема си.
Рап се усмихна и й направи знак да се приближи. Беше облечена в тъмнокафяв памучен спортен костюм. Той пипна корема й и я попита:
— Как се чувстваш?
— Имам леки проблеми с храносмилането, но иначе съм добре.
— Чудесно. — Той направи физиономия.
— Ти ме питаш, аз ти отговарям. — Ана седна до него и закачливо подръпна връзките на болничната му дреха.
— Задникът ти се вижда.
Рап поклати глава.
— Защо, по дяволите, карат хората да обличат тези неща?
— Не знаеш ли? — изненадано го попита тя.
— Не.
— Потискат самоличността на пациента, за да бъде по-послушен и да изпълнява всичко, което му наредят.
— Кой ти го каза?
Тя сви рамене:
— Не си спомням.
Рап се замисли:
— Обзалагам се, че си права.
— Знам, че съм права. Само помисли. Какво правите вие, когато разпитвате терорист? Бръснете главата и брадата му, а после сваляте всичките му дрехи. Шегата настрана, как се чувстваш?
— Супер. Искам по-скоро да мине. Мразя болниците.
— Поне не си дошъл тук да ти вадят куршум.
— Благодаря, че ми вдъхваш оптимизъм.
Тя го прегърна през врата.
— Скъпи, всичко ще мине нормално. Лекарят каза, че процедурата е доста проста. Час или най-много два за операцията и още два часа за възстановяване. Най-късно до един часа ще сме се върнали у дома.
Притеснението й за него нарастваше. Повечето хора, подлагащи се на операция, се бояха от болката и тежкото възстановяване след това. За Мич болката не беше проблем. Едва ли щеше да вземе болкоуспокояващо по-силно от тиленол. Истинският проблем беше бездействието. Мич беше вълк-единак и беше свикнал да върши всичко сам и по свой начин. Само мисълта да се остави в ръцете на други го изнервяше.
— Умирам от глад — промърмори той.
Съпругът й обичаше да си хапва. Тя прокара пръсти през косата му.
— На връщане ще се отбием някъде и ще напазаруваме.
Вратата се отвори и в стаята влезе дребна медицинска сестра в сини хирургически дрехи.
— Вие ли сте господин Мичъл Рап?
— Аз съм.
— За тази сутрин ви е насрочена вазектомия.
Рап се вторачи в жената. Но преди да отговори, тя добави:
— Шегувам се. Казвам се Деб и ще ви подготвя за операцията.
Ана се засмя.
— Вие сигурно сте госпожа Рап. — Сестрата протегна ръка.
— Приятно ми е, Ана.
— Къде намерихте този жребец. Само погледнете раменете му. — Сестрата отстъпи назад и огледа Рап, сякаш наистина беше кон за продан.
— Не беше лесно. Трябваше да мина през доста мъже.
— Бас ловя.
Рап се засмя.
— Добре. — Сестрата отново насочи вниманието си към пациента: — Дясното коляно беше, нали?
— Не. — Той я погледна разтревожен. — Лявото.
— Знам, знам. — Тя пренебрежително махна с ръка. — Шегувам се. Опитвам се да ви помогна да се отпуснете. Изглеждате ми много напрегнат. Ето, седнете на масата. — Сестрата извади голям черен маркер и написа „Не“ на дясното му коляно и „Да“ на лявото. — Доктор Стоун е най-добрият. Миналата година оперира коляното на вицепрезидента.
— Познавам вицепрезидента и не съм впечатлен.
— Нито аз — прошепна тя и извъртя очи нагоре. — Ако ме питате, голям задник е. Както и да е… Доктор Стоун лекува всичките хокейни играчи от голямата лига. Едри и силни мъжаги като вас. — Тя го хвана за раменете. — Всъщност като се замисля… и двамата ми се струвате познати. Да не сте важни клечки?
— Аз не съм, но тя е — отвърна Рап.
Сестрата огледа Ана.
— Кореспондент съм на Ен Би Си от Белия дом. Ана Райли.
— Вярно. Съпругът ми ви обожава.
— Всички казват така — сухо констатира Рап.
— Не му обръщайте внимание. Малко е кисел тази сутрин.
— Страхува ли се? — попита сестрата, без да поглежда към него.
— Мисля, че да.
— Гладен съм — обади се Рап.
— Ами тогава да не губим време. Ана, сега ще го заведа в предоперационната, откъдето ще го вземат за операцията. Можете да изчакате във фоайето. Когато свършим, ще дойда и ще ви заведа в реанимацията.
Двамата станаха едновременно. Ана го целуна по устните.
— Обичам те, скъпи. Късмет.
— Аз също те обичам. — Той се обърна и закуца към вратата.
Жена му го последва до коридора и го съпроводи с поглед. Преди да се скрие от погледа й, тя зърна лъсналите му задни части и не се въздържа:
— Имаш хубаво дупе.
Рап поклати глава и се приведе. Ана потисна смеха си и съжали, че не е взела камерата със себе си.