Когато Рап излезе от наркоза, се чувстваше замаян и дезориентиран. Постепенно осъзна, че се намира в болнична стая. Погледна към коляното. Кракът му беше на мястото си, но не го чувстваше. Беше повдигнат и покрит с чаршаф. Тя го докосна толкова нежно, че отначало дори не забеляза присъствието й. Бавно обърна глава и погледна в красивите зелени очи на жена си. Примигна няколко пъти и огледа стаята. Завесите бяха спуснати. Не знаеше колко време е бил под упойка. Когато погледна Ана, тя го дари с лъчезарната си усмивка и го попита как се чувства.
— Жаден — отговори той с дрезгав глас.
Тя повдигна леглото му и му даде да пие вода през сламка.
— Лекарят каза, че всичко е минало много добре.
Рап отново се огледа.
— Колко е часът?
— Малко преди единайсет.
— Сутринта ли?
— Да.
Разтърка очи.
— Кога ще можем да се разкараме оттук?
Тя се усмихна.
— Казах им, че няма да искаш да останеш.
— Можеш ли да дръпнеш пердетата?
Жена му стана и дръпна тежките сиви завеси. Рап примижа. Ана съзнаваше, че не може да го задържи в леглото още два часа, и затова отиде да потърси лекаря. Двамата се върнаха след няколко минути и лекарят вдигна чаршафа, с който бяха покрити краката на Рап. Внимателно разви стягащия бинт и махна торбичката с лед. Рап погледна коляното си. Изненада се, че не е подуто. Лекарят каза, че операцията е минала много добре. Обясни, че бил почистил хрущяла и премахнал два костни шипа, които вероятно били причината за болките.
— Чувствате ли нещо? — попита.
Рап се замисли кой отговор би го изпратил вкъщи по-бързо.
— Да.
— Боли ли ви?
Той сви рамене.
— Тъй като сте тичали с това нещо доста време, предполагам, че имате доста висока търпимост към болката. Жена ви каза, че искате да се приберете вкъщи веднага.
— Да.
— А като цяло как се чувствате?
— Чудесно — излъга Рап. Главата го цепеше и леко му се гадеше.
— Жена ви каза, че не искате да взимате по-силни лекарства от тиленол.
Рап кимна.
— Добре, но ако си промените мнението, ще ви дадем нещо по-добро.
— Тиленолът ще свърши работа.
— Ще накарам сестрата да ви даде тиленол за пет дни. Вие сте в страхотна форма и мисля, че ще се възстановите бързо.
Рап се надигна в леглото.
— Кога ще мога да започна да тичам отново?
— Лично аз бих ви посъветвал напълно да се откажете, но тъй като знам, че това няма да стане, ви препоръчвам да почакате поне месец.
— Цял месец? — Не остана доволен от отговора.
Достатъчни бяха и две седмици, но лекарят непрекъснато си имаше работа с хора като Мич. Какъвто и период да им посочеше, те винаги го намаляваха двойно.
— След четири дни ще можете да правите някои леки упражнения, можете да опитате да плувате, ако не ви боли. Но наистина искам да изоставите тичането поне за четири седмици. — Лекарят погледна Ана. — Като си легне довечера, подложете няколко възглавници под коляното и наложете отгоре лед. През нощта поне веднъж сменете леда. Но най-вече кракът трябва да остане вдигнат.
— Кога мога да си тръгна? — попита Рап.
— Сега ще оформя документите и скоро ще можете да си вървите.
За Рап „скоро“ означаваше петнайсет минути. За лекаря — един час. Когато го изкараха с количката от болницата, беше 12.07 часът. Беше с шорти и синя памучна блуза. Коляното му беше бинтовано и той едва сега забеляза, че някой беше поставил на левия му крак тъмносиня обувка. Ана беше спряла колата до тротоара и го чакаше до отворената врата. Преди санитарят да успее да му помогне, Рап се повдигна от количката и сам се качи в колата. Ана му закопча колана и затвори вратата. Тя седна зад волана и потегли.
— Сигурно си гладен.
Рап бръкна в жабката и извади старите слънчеви очила, които държеше там. Макар че беше облачно, светлината го дразнеше.
— Не съвсем — отговори. — Сигурно е от лекарствата.
— Тогава да карам направо към къщи?
— Да.
За десет минути стигнаха до околовръстното шосе. Рап вече започваше да се съвзема. Отпред в далечината се показа жълтата буква „М“ и изведнъж почувства глад.
— Хайде да спрем в „Макдоналдс“.
— В „Макдоналдс“? — Райли държеше на качествената храна и не одобряваше закусвалните.
— Скъпа, имай милост. Умирам от глад.
— Добре де. — Тя неохотно включи мигача.
Няколко секунди по-късно Рап вече казваше поръчката си. Когато свърши, попита Ана дали иска нещо. Тя се ограничи само с диетична кола и малка порция пържени картофи.
Когато потеглиха на път, Рап разкъса с нетърпение опаковката на своя „Биг Мак“. Бързо изяде единия хамбургер и веднага мина на втория.
Ана намръщено отпи от диетичната кола.
— Задръж малко, мили.
Рап продължи да се храни, а тя продължи да кара. Когато завиха по тяхната улица, той се облегна назад и каза:
— Беше много вкусно. Но защо имам чувството, че ще съжалявам, че съм изял хамбургерите?
— Сигурно защото току-що пое количеството си калории за цял ден и достатъчно мазнини, сол и захар до края на седмицата.
Естествено, че беше права.
— И все пак беше много вкусно.
— Определено ще съжаляваш.
Рап погледна пътя отпред. Къщата им се задаваше отляво. По челото и горната му устна изби пот. Стомахът му се сви и той усети леко замайване. Обърна се към Ана и заключи:
— Мисля, че вече съжалявам.