Пътуването от Индианаполис до мексиканската граница продължи деветнайсет часа. Спряха само да вечерят и да поспят близо до езерото Тексома в Оклахома. На различни места изхвърлиха пистолета, пушката и патроните. С нито едно от тези оръжия не беше убит човек и беше изключено да ги свържат с Гулд, но не си заслужаваше да поемат риска да пресекат границата с тях. През цялото време шофира той и въпреки раздразнението му от депресията на Клаудия, продължи да й се извинява и да изразява съжаление за загиналата жена. В действителност изобщо не му пукаше за съпругата на Рап. Знаеше, че е доста грубо и че мнозина, включително и жената, която носеше неговото дете, биха го сметнали за чудовище. Уви, такова беше естеството на неговата работа.
За да оцелява в този бизнес, трябваше да подхожда към работата с аналитична безпристрастност, да се съсредоточава единствено върху успеха. В началото беше сравнително лесно. Мъжете, които убиваше, също не бяха светци. Тяхното престъпно и понякога жестоко поведение му позволяваше да натиска спусъка без угризения. Но когато започнаха да идват по-важни и по-печеливши поръчки, границите на морала се разминаха. Кой можеше да каже със сигурност коя страна е права и коя не е? Тогава Гулд си измисли оправданието, че всеки от играчите по собствено желание е влязъл в играта, като напълно е разбирал с какви рискове е съпроводено това. Това „рационално“ обяснение го насочи по пътеката на двойните етични стандарти. Рап напълно си даваше сметка за рисковете на неговата професия и логично беше и съпругата му да го знае.
Второстепенните фигури в тези операции, като например бодигардовете и съпрузите, бяха сложили главите си в торбата, знаейки с кого се свързват. Или поне би трябвало да го знаят. Нямаше ли да е по-добре, ако жената на Рап беше оцеляла? Да, но Гулд искрено беше убеден, че е сторил всичко, за да запази живота й. В края на краищата обаче неговата мишена не беше Ана Райли. Луи разбираше, че заради сегашното й емоционално състояние е глупаво да спори с Клаудия по този въпрос. Той неведнъж се беше притеснявал, че тя няма да може да преживее спокойно евентуално кръвопролитие, и затова беше направил всичко, за да я предпази от подобна гледка. Досега Клаудия го беше виждала да убива само един човек, и то при самозащита. Беше в средата на деветдесетте години, малко след разпадането на Съветския съюз. Новобогаташите и престъпните барони си поделяха останките от великата държава и убиваха всеки, който им се изпречеше на пътя. Политици, журналисти, бизнесмени биваха принасяни в жертва. Именно там беше дебютът на Гулд и там той успя да си създаде име. Работа имаше много и се плащаше добре. Гулд току-що беше убил един мъж в хотелския му апартамент и излизаше от фоайето, когато се задейства алармата. Побърканите руски бодигардове тутакси извадиха оръжията си и се опитаха да блокират цялата сграда. Наложи се да се измъкне със стрелба и когато се добра до улицата, там го чакаше последният руснак. За щастие обаче се оказа лош стрелец. Руснакът изстреля дълъг откос със своето узи. Куршумите обаче минаха прекалено високо. Гулд стреля само веднъж със своя пистолет със заглушител и уцели мъжа в лицето. Той се просна на земята точно пред Клаудия, която го чакаше в колата.
Клаудия беше разбрала нагледно необходимостта да убиваш, за да не бъдеш убит. Дори правиха страстен секс същата вечер. Но онова беше различно. Гулд подозираше, че тя е видяла себе си в жената на Рап. Дали пък не го беше отъждествила и него със самия Рап? Вероятно беше направила някакъв извратен фройдистки паралел между двете семейни двойки. Деветнайсет часа мълчаливо пътуване дават достатъчно свобода на въображението.
Стигнаха границата по време на сутрешния час пик и минаха бързо митническия контрол. Бяха просто мъж и жена с миниван, тръгнали към Мексико. Ако пътуваха от Мексико за Америка, щяха да ги проверят по-щателно. Гулд се отпусна почти веднага след това, а Клаудия се усмихна за пръв път от няколко дни. Смъкнаха стъклата на прозорците, хванаха се за ръце и пуснаха радиото. Пътят до Монтерей беше лесен. Гулд следваше знаците до летището, където оставиха минивана на пълния паркинг. Преди да излезе, остави ключовете на стартера и стъклото на шофьорската врата смъкнато. Взеха си раниците и влязоха в сградата на летището. Гулд купи два билета от гишето на авиокомпания „Мехикана“ от Монтерей до Зиуатанехо през Мексико Сити. Имаха малко повече от два часа до полета. След като минаха през контрола за сигурност, те откриха кафене, в което имаше достъп до безжичен Интернет. Най-накрая можеха да се отпуснат и да си починат. Гулд си поръча „Маргарита“, а Клаудия включи лаптопа и се зае да проверява електронната поща.
Барманът и сервитьорката гледаха някаква странна игра по телевизията. Гулд трябваше да им махне с ръка, за да си поръча второ питие. Клаудия поиска само бутилка вода. Още нямаше пладне и, изглежда, никой, включително и пътниците, не бързаше за никъде. Гулд започна да усеща ефекта на текилата, когато забеляза нещо нередно. Обърна се към Клаудия — тя беше заровила лицето си в дланите и клатеше глава.
— Какво има?
— Не мога да повярвам — промърмори изпод дланите.
— Какво?
Тя обърна лаптопа с екрана към него, за да може да прочете писмото.
— От германеца е.
Гулд го прочете и лицето му се изкриви.
— Глупости. „Довършете работата или ми върнете парите.“ Какво, по дяволите, си мисли той?
— Според мен е доста очевидно.
Гулд продължи да говори тихо, но гласът му стана напрегнат:
— Задачата е изпълнена.
Клаудия бързо завъртя лаптопа към себе си и пръстите й затанцуваха по клавишите. Само секунди по-късно се зачете в Интернет страницата на „Вашингтон Поуст“. Бързо намери каквото търсеше. Обърна компютъра отново към него и му посочи следното заглавие: „РАП ЖИВ СЛЕД ЕКСПЛОЗИЯТА“.
— Не мога да повярвам — каза Гулд. — Това е някакъв номер. Потърси друг източник.
Клаудия прерови няколко вестника един след друг. Във всичките тази новина беше една от водещите. Предложи му да провери съобщенията на телефона. Имаше три. Първото беше от баща му, който го викаше за някаква среща на фамилията. Гулд не го прослуша докрай и го изтри. Следващото беше от германеца. Гласът му беше спокоен, но той упорито настояваше на своето. Третото и последното беше от Петров, който казваше, че бил поставен в много затруднено положение. Понеже ги беше препоръчал на германеца, сега репутацията му била пострадала. Накрая завършваше с думите, че противно на това, което вероятно си е помислил Гулд, случилото се не е блъф на американците. Рап бил съвсем жив и ако Гулд също искал да остане жив, по-добре било да предприеме необходимите мерки.
Гулд изключи телефона и стана от масата. Прокара пръсти през косата си, пристъпи първо надясно, после наляво.
— Как, по дяволите, е могло да се случи? — измърмори. После се обърна към Клаудия: — Та аз бях там. Видях как цялата къща литна във въздуха. И знам кой беше вътре.
Тя посочи екрана.
— Тук пише, че ръката му и няколко ребра са счупени. Експлозията го е изхвърлила във водата, където бил изваден от някакъв рибар, който видял всичко.
— Мамка му. — Той се обърна към изхода. — Не мога да повярвам. Взимай си багажа и да се махаме оттук.
Клаудия не помръдна. Отправи му леден поглед и нареди:
— Седни си на мястото.
— Какво?
— Чу ме много добре. Седни си на мястото веднага.
Гулд отказа да седне.
— Къде ще отидеш? — попита го тя.
— Ще се върна — отвърна й. — Трябва да се върнем и да довършим работата.
— Не, няма да се върнем. Вече приключихме. Парите са у нас и вече можем да се оттеглим.
— Не. — Той поклати глава. — Трябва да се върнем и да довършим започнатото.
— Защо?
— Защото така е редно.
— Така е редно — имитира го подигравателно. — Не мислиш ли, че е малко късно за подобни неща?
— Какво искаш да кажеш?
— Ти уби невинна жена, а сега говориш какво било редно и какво не. — Тя свъси вежди и поклати невярващо глава. — До такава степен ли си си изгубил ума, че да се правиш на благородник?… И си мислиш, че редно и нередно, честно и нечестно имат някакво отношение към теб? — После през стиснати устни процеди: — Та ние убиваме хора.
— Знам с какво се занимаваме, но ние имаме принципи, които трябва да спазваме.
— Имахме принципи. Вече сме извън бизнеса. Какво ще се промени? Вече сме в пенсия. Ти ми обеща. Ще създаваме семейство.
— Те ще ни търсят.
Клаудия се изсмя.
— Няма да знаят къде да търсят. Не знаят нищо за нас, а ние знаем всичко за тях. Достатъчно е да му пратим едно-единствено съобщение да ни остави на мира или ще му видим сметката.
Гулд поклати глава.
— Не знаеш какво говориш.
Клаудия го погледна с любопитство.
— Добре. Ще постъпим както е редно. Ще върнем парите.
— Не… ще довършим работата.
— Всичко е заради него, нали?
— Заради кого?
— Заради Рап. Искаш да докажеш, че си по-добър от него.
— Опаковай си багажа. Тръгваме.
— Ти изобщо нямаше намерение да зарязваш този бизнес, нали? — гневно го попита тя. — Върви. — Посочи му вратата. — Тъкмо няма да ти пречим — аз и детето ти.
Гулд нарами раницата и я изгледа ядосано.
— Първо ще свърша с това, а после ще се върна при теб.
— Не си прави труда. Не мисля, че ще искам да те видя отново.
От думите й го заболя.
— Ами бебето?
— Мисля, че на бебето ще му бъде по-добре без теб.
Гулд никога не се беше чувствал така наранен през живота си, но беше твърде горд да го признае. Затова само й обърна гръб и излезе.