Анибал Кастильо погледна картата на окръг Лоудън и прокара пръст по маркираното шосе. Кимна на себе си и влезе в гаража, за да провери докъде са стигнали приготовленията. Вътре бяха паркирани три еднакви микробуса „Шевролет Събърбан“, върху които работеха хората му. За неграмотен бандит, който изобщо не беше ходил на училище и беше израснал в раздирана от война страна от Третия свят, той никак не беше глупав. Макар и да беше на трийсет и четири години, не знаеше какво е мир. Първите седем години беше живял с родителите си и с четиримата си братя и сестри в мизерните гета на Сан Салвадор. Често им се налагаше да просят за храна. През 1979 година в Салвадор избухна жестока гражданска война и бащата на Анибал направи всичко възможно, за да предпази семейството от сблъсъците. На следващата година беше убит архиепископ Ромеро. Този католически свещеник беше почитан като идол от майката и бащата на Анибал. Ромеро беше защитник на бедните и осъждаше корумпираното правителство. Бруталното му убийство накара много селяни да се присъединят към лявото партизанско движение Национален фронт за освобождение „Фарабундо Марти“. Бащата на Анибал заведе семейството в планините в Централен Салвадор и също отиде да се бие срещу режима на Дуарте.
Анибал започна бойната си кариера като куриер на партизаните, а когато поотрасна достатъчно, че да държи пушка в ръце, стана войник. Като в повечето граждански войни и двете враждуващи страни извършваха жестокости и масови кланета. Майката на Анибал и двете му сестри бяха изнасилени. Единият от братята му беше заловен, изтезаван и разстрелян. Баща му беше разкъсан на две от мина. Към края на войната Анибал вече знаеше от опит какво е насилие. През 1995 година емигрира в Америка заедно с майка си и двете си сестри. Единственият му жив брат остана в Салвадор и се хвана с търговия с наркотици. Семейството на Анибал беше подпомогнато финансово от група християни-мисионери, благодарение на което те пристигнаха в района на Вашингтон. Анибал никога не се беше опитвал да си намери работа. Заради „кариерата“ си във „Фарабундо Марти“ фактически беше член на МС-13. Първите седем години във Вашингтон бяха лесни. МС-13 още не беше привлякла вниманието на ФБР, а ДЕА още не беше разбрала колко мощна е бандата. Местните ченгета си мислеха, че това е само една от многото латиноамерикански банди, занимаващи се с наркотици и кражби на коли.
Тъй като гангстерите от неговата банда или умираха в престрелка, или ги пращаха в затвора, Анибал бързо се издигна в кариерата. Едва трийсет и четири годишен, сега той оглавяваше целия окръг Принс Уилямс и по-голямата част от окръг Феърфакс. Също като „Коза Ностра“ преди тях, МС-13 разшири дейността си чрез контрол върху хазарта и проституцията. И ако се бяха спрели дотук, можеше и да останат незабелязани още известно време, но направиха две съдбоносни грешки. Първата — че се захванаха с рекет и отвличания — две престъпления, които бяха особено следени от ФБР. Втората им грешка беше, че допуснаха гангстерските междуособици да попаднат във вечерните телевизионни новини и на вестникарските страници. Спазващите закона граждани и избиратели пет пари не даваха, когато бандитите се избиваха помежду си, но когато от кръстосания огън започнаха да гинат и невинни хора, чашата преля. Техният гняв беше насочен към политиците, а политиците, които имаха навика да си измиват ръцете, натиснаха службите на реда.
Крайният резултат беше, че МС-13 попадна в двойните клещи на местната полиция и федералните. Пласирането на наркотици стана по-трудно, а рекетът и отвличанията неминуемо водеха зад решетките. Кастильо беше принуден да се концентрира върху кражбите на коли, но от този бизнес падаха само трохи. Този мистериозен човек, с когото си беше имал работа само веднъж досега, се появи в идеалния момент. Бандата му ставаше неспокойна, трябваше им истински екшън. Краденето на коли прилягаше повече на тийнейджъри, но не и на неговите закоравели ветерани, които смятаха подобна дейност за унижение. Те искаха да пролеят кръв и това беше идеалният случай да го сторят.
Кастильо се доближи до първия черен микробус и попита един от мъжете:
— Колко още ви остава?
Онзи надникна изпод капака на двигателя с отвертка в ръката.
— Десет минути — отвърна той.
Кастильо погледна часовника си. Беше 6.23. Непознатият със странния акцент трябваше да дойде всеки момент.
— Как са другите два микробуса?
— Готови са!
Кастильо се премести при следващия събърбан. И трите автомобила бяха откраднати преди пет часа. Регистрационните табели бяха сменени, отделно бяха добавени полицейски лампи на решетката на радиатора отпред и на задното стъкло.
— Хей, шефе — един от хората му дойде със син комбинезон и бейзболна шапка в ръка. — Налага ли се да носим това?
Кастильо не отговори. Само го погледна, все едно че щеше да го очисти на мига, без да му трепне окото.
Онзи беше с бяла тениска и прекалено широки шорти. Замислено се загледа в надписа „ФБР“ на бейзболната шапка и поклати глава.
— В затвора ли искаш да идеш, глупако? — Кастильо се втренчи в него, надявайки се младежът да му даде повод да го пребие до смърт. Щеше да е добър урок за другите.
— Не, шефе. — Младежът постъпи разумно и избягна да го погледне в очите.
— Тогава как предлагаш да стигнем чак до Лийсбърг, да убием няколко федерални и да се върнем тук, без да ни спрат? А? — Кастильо му удари шамар и извика: — Може би искаш да караш дотам като гъзар от гетото, а? Мислиш ли, че ще стигнеш далеч?
Останалите членове на бандата наблюдаваха какво ще последва. Салвадорецът направи полукръг и отново извика:
— Някой друг има ли глупави въпроси?
Гангстерите се разпръснаха като хлебарки. Кастильо се канеше да влезе в кабинета си, когато се появи новият му приятел. Този път той носеше много по-голям куфар. Кастильо кимна по посока на кабинета и саудитецът го последва. Гангстерският бос затвори вратата и двамата останаха насаме.
Таиб остана прав, стиснал здраво дръжката на куфарчето.
— Наред ли е всичко? — попита предпазливо.
— Разбира се. Хората ми скоро ще са готови.
Таиб не помръдна, размишлявайки за начините на действие, които бяха доста малко на брой.
— Тези микробуси?
Кастильо кимна.
— Те част от плана ли са?
— Да. Дори и да отклониш полицията, мисля, че ще е трудно да се върнем после в града. Затова ги включих.
Саудитецът прие изобретателността на гангстера като добър знак.
— А колата, за която те помолих?
— Готова е.
— И няма да имам проблем със закона?
— Ако не те спрат, ще можеш да си караш спокойно.
— Какво означава това?
— Това, което чу — отвърна остро Кастильо. — Колата е крадена. Сменихме номерата, но ако те спрат и ти поискат талона и застраховката, тогава ще загазиш.
Таиб си каза, че вероятно това е най-доброто, което са могли да направят за такъв кратък срок. Постави куфарчето на бюрото на салвадореца.
— Четиристотин хиляди долара. — Изкуши се да го предупреди, че ще го намери и ще му види сметката, ако не свърши работата, но предвид положението, в което беше в момента, и факта, че след подобна забележка можеше и да не излезе жив оттук, предпочете да не разбунва духовете.
Кастильо отвори куфарчето, погледна вътре и се усмихна доволен.
— Как ще отвлечеш вниманието на полицията? — попита.
— Трябва да взема назаем някои неща от теб.
— Като например?
— Можеш ли да ми дадеш един РПГ и няколко гранати.
Гангстерът кимна.
— Добре тогава. — Арабинът погледна часовника си. — Бъди на позиция в девет и половина. Аз ще се погрижа да създам достатъчно работа на полицията. — Тръгна към вратата, но се спря и добави с гръб към Кастильо: — Само гледай всички да умрат.
Латиноамериканецът се усмихна и отвърна:
— Няма проблем.