Луната хвърляше над Тихия океан светлина, която проблясваше във водите на залива, точно под балкона им. Хотелът беше красив, само с трийсет и шест стаи, почти всички от които бяха апартаменти. Апартаментите имаха басейни и изглед към спокойния и идиличен залив. При нормални обстоятелства пейзажът би изглеждал изключително романтичен. Влажният тропически въздух, вълните, разбиващи се в скалата под балкона им, нежният ветрец, носещ соления аромат на морската вода. Платноходките, закотвени за през нощта, се поклащаха леко на пристана. На брега бяха излезли влюбени двойки, за да се полюбуват на вълните.
Клаудия преди не беше идвала в този хотел, но беше отсядала в много подобни на него. И винаги заедно с Луи. Само като се сетеше за него, за човека, когото си мислеше, че е познавала, избухваше в сълзи. Не можеше да си обясни как стигна дотук, но със сигурност никога досега не се беше чувствала по-самотна и по-отвратена от себе си. Сега се връщаше назад и правеше равносметка на последните шест години. Така прави човек, когато си е казал, че връщане назад няма. Решителност, вдъхновена от болката — онзи вид волева закалка, която имаше за цел да предпази душата от бъдещи смутове. Това, което я беше накарало да вземе съдбоносното решение, се появи в последния момент. Във всеки случай тя не си даваше сметка за него преди ден и половина, когато пристигна в хотела. Спокойствието и уединението в този курорт подтикваха към размисли. Спомени и мечти влязоха в яростна схватка в съзнанието й. На карта беше заложено нейното спасение, а дали тя го заслужаваше.
Клаудия Морел беше отгледана от своята красива, нежна и консервативна майка като примерна католичка. Баща й, военен от кариерата, притежаваше онази сурова мъжественост, която омайваше жените. Заради военната служба той почти нямаше време за съпругата си, камо ли за децата. Сега Клаудия разбираше защо беше избрала този драматичен път в живота си. Преди десет години тя би се изсмяла на всеки психоаналитик, който й кажеше, че отмъщава на баща си и го кара да си плати за това, че не й е обръщал достатъчно внимание. Но като се замислеше сега, беше очевидно. Първото й отмъщение беше, че тръгна с негов младши офицер. Не можеше да отрече, че беше видяла заедно баща си и Луи. Когато баща й се опита да прекъсне връзката им, като прехвърли Луи на Корсика, това беше началото на края, катализатор на последвалите събития.
С действията си той само я беше отблъснал още повече, но изборът да води покварен начин на живот си беше неин. Трансформацията от почитащата бога католичка в морална двуличница не стана за една вечер. Като при повечето престъпници и нейното спускане по наклонената плоскост започна от малкото. В началото ролята й на партньор се ограничаваше само с местенето на парите, за да не бъдат проследени, и укриването им на места, където да са недосегаеми за правителствата.
Обаче постепенно се въвличаше все повече и повече. Започна да се съмнява в искреността на Луи. Тази негова потайност и граничещото му с параноя поведение не бяха случайни. Когато разбра, че е наемен убиец, изненадващо прие доста спокойно шокиращото разкритие. Навярно причината беше във факта, че баща й беше убивал в сражения. В случая с Луи не беше много трудно да измисли за себе си оправданието, че той убива социопати, капиталистически свине, корумпирани политици и нечестни бизнесмени. Но този Мич Рап беше различно нещо. Тя почувства, че не е редно да се захващат с него още в мига, в който чу името. Но очевидно не се беше противопоставила достатъчно категорично.
Преосмисляйки сега решенията си, тя се учудваше от един прост факт — беше отгледана в порядъчно семейство, беше й дадена свободата сама да разбере какво е добро и зло, но тя съзнателно беше предпочела да не се възползва от нея. Беше потиснала онзи вътрешен глас, който при всяко нейно действие или решение й казваше, че постъпва неправилно и погрешно, неморално. Беше използвала отношенията с баща си като извинение да изхвърли компаса на етиката, който й бяха дали още като дете. И оправданието й беше направо смешно — че баща й не й е отделял достатъчно внимание. Клаудия погледна към луната и избърса сълзите си. Беше изпълнена с ненавист и омраза към себе си. Детството й беше щастливо. Родителите й се грижеха добре за нея. Никога не я бяха удряли, нито й бяха повишавали тон. Те още бяха женени и още се обичаха. Тя нямаше обяснение защо беше позволила да падне толкова ниско. Досега винаги прощаваше и оправдаваше действията на Луи, но не и този път. Още като се срещна с германеца, се усъмни в него и не му се довери. Знаеше, че не е редно да се заемат с Рап. Безспорната, жестоката истина беше, че беше продала за десет милиона долара своя морал, беше изневерила на всичко, на което родителите й я бяха учили.
Това беше цената й и сега тя се оказа въвлечена в гръцката трагедия с окървавени ръце, докато вътре в нея съзряваше живот, заченат от мъжа, който беше убил бременна жена и не беше проявил милост към нея. Пълната липса на разкаяние или съжаление за стореното у Луи я накара да се стресне и да се пробуди от този кошмар. Тя разбираше, че е станала грешка, но да си толкова твърдоглав, че да го отричаш, беше направо отвратително. За пръв път за всичките години, в които го беше обичала, тя не одобряваше поведението му. В очите й той се беше превърнал в чудовище.
Не смееше да си помисли каква съдба бяха приготвили боговете за нея и нероденото й дете. Обаче усещаше, че трябва да поправи нещата. Миналото си беше минало и тя не можеше да стори нищо за него, но поне можеше да се опита да промени бъдещето. Съмняваше се, че ще може да се спаси от греха си, но би могла да осигури нормален живот на бебето. Не можеше да върне Ана Райли и нероденото й бебе обратно от оня свят, но можеше да се разкае и да се промени. Клаудия взе решение какво е необходимо да направи.
Избърса сълзите си, стана и отиде в хола. Натисна интервала на клавиатурата на лаптопа и влезе в Интернет. Имаше две нови писма от германеца и тя ги прочете набързо. Бяха по-гневни от предишните му съобщения. Абел искаше или да му върнат парите, или да си свършат работата. Ако откажеха, той щеше да ги преследва. Германецът имаше късмет, че Луи не беше тук да прочете писмата, защото ако го беше направил, щеше да хване първия самолет за Европа и Абел щеше да е мъртъв преди понеделник сутринта. Клаудия вече беше решила, че той няма да си получи парите обратно. В интерес на истината Абел щеше да си има много по-сериозни проблеми.
Клаудия беше открила необходимия й електронен адрес по-рано през деня. Не беше трудно. Просто набра името на човека и добави @cia.gov. Първият опит завърши с неуспех, затова добави точка между собственото и фамилното му име и изпрати писмото отново. Този път то мина безпрепятствено по мрежата. Пое си дълбоко дъх и започна да пише. Труди се над съобщението близо час и накрая изтри почти всичко, което беше написала. Беше твърде дълго. По-добре беше да започне бавно, с обикновено извинение, и да види каква ще е реакцията.
Тя постави стрелката върху иконата за изпращане. Пръстът й застина над бутона, готов да изпрати писмото. Поколеба се за миг, но гласът отново проговори в главата й — онзи глас, който непрекъснато беше пренебрегвала през последните шест години, й каза да действа. Натисна бутона на мишката и лаптопът изпиука. На екрана се появи надписът „СЪОБЩЕНИЕТО ИЗПРАТЕНО“ и тя си каза, че вече няма връщане назад.