— Как така е изчезнал? — сепна се Рос.
Кенеди го гледаше внимателно и с всички сили натискаше с пръсти точките на двете си длани, за да запази спокойствие.
— Изчезна, Марк.
— Чух те. — Той вдигна ръце, сякаш искаше да задуши някого. — Как, по дяволите, ей така успя да се изпари?
— Може би трябва да изчакаме президента — отвърна Кенеди. Тя не искаше да повтаря два пъти, а освен това Рос със сигурност щеше да е по-сдържан в присъствието на прекия си началник.
Беше неделя следобед и Рос току-що беше приключил играта на голф с президента, председателя на партия и един от основните спонсори на партията. Кенеди много искаше да се обади на президента веднага след нападението, но докато се съвземе, мина полунощ, а тя никога не го безпокоеше през нощта, освен ако не се налагаше той да вземе някакво решение. Помисли си дали да не се обади на Рос, но си каза, че колкото по-дълго го остави в неведение, толкова по-лесен ще е животът й. Трябваше да се вършат прекалено много неща, а той щеше да иска от нея подробни отчети. Затова отложи колкото можа да съобщи за случилото се на директора на Националното разузнаване. И сега щеше да съобщи неприятната новина и да види как Рос ще откачи пред очите й. Кенеди не беше мигнала. Освен с професионалните си задължения трябваше да се занимава и със сина си и да му помогне да преживее психологическата травма. За щастие Стивън Рап разбра, че тя трябва да оправя положението и че Томи има нужда от някого, който да го успокоява. Така че, докато тя правеше всичко възможно да оправи кашата, Стивън и Томи бяха ескортирани от засилена охрана до нейната къща. Най-трудното беше да обясни на Томи, че Винс Делгадо и Майк Бъртън са загинали.
Тя се върна у дома малко преди десет сутринта. Томи се събуди, дойде при нея и първото, което попита, беше какво е станало с Винс и Майк. Те бяха в личната й охрана повече от година и синът й се беше привързал към тях, особено към Винс. Щеше сама да съобщи трагичната вест на близките им, но това трябваше да почака.
Рос беше главната й грижа. През последните четиринайсет часа беше свършила още няколко неща, които той нямаше да одобри, но пък не той щеше да определя дългосрочните нужди на ЦРУ. Нарочно се беше постарала пристигането й да съвпадне по време с края на играта на голф. Беше чакала сама в президентската хижа „Аспен“ близо петнайсет минути и това й позволи да помисли как да действа срещу Рос. И точно в този спокоен миг измисли как да се справи с него. Как не се беше сетила досега. Все пак не беше от хората, които имаха навика да разиграват началниците си.
Рос нямаше намерение да чака президента и настоя.
— Кога стана това?
Кенеди погледна с надежда към вратата.
— Снощи.
— В колко часа?
— Около десет.
Рос присви очи. Сега той се обърна към вратата. След като се увери, че още са сами, изгледа гневно Кенеди и продължи:
— Сега е два следобед. Ще ми кажеш ли защо едва сега ме информираш?
„Суетата — помисли си Кенеди, — тя е ключът.“
— Марк — доближи се до него и заговори така, сякаш се познаваха от години, — нали знаеш какви неща се случват напоследък?
Той я изгледа объркано.
— Никой не е във възторг от изпълнението на вицепрезидента Бакстър… Рейтингът му доста падна и вече се говори за намирането на друга кандидатура за предстоящите избори. — Тя се приближи още повече и прошепна: — Знам, че президентът не те е накарал току-така да играете голф.
Рос си пое въздух и кимна.
По изражението му Кенеди разбра, че вече сам си е задал този въпрос. Той не знаеше, че президентът нямаше да се кандидатира за втори мандат. И нямаше да знае още месец, докато Хейс обявеше решението си. Рос щеше да възприеме новината като още една допълнителна възможност. Щеше да изчака да види кой ще е фаворитът и да застане до него.
— Ти си един от най-вероятните кандидати, Марк. Днес беше събеседването ти с твоя работодател. Не исках да те сюрпризирам с подобни неприятности или пък да те прекъсвам.
Рос остана безмълвен за миг и тъкмо когато понечи да коментира изповедта на Кенеди, в стаята влезе президентът.
— Айрини. — Хейс се приближи до тях. — Извинявай, че те накарах да чакаш. Какъв е проблемът?
Кенеди погледна към Рос и отговори:
— Господин президент, една от конспиративните ни къщи снощи беше нападната. — Разказа на Хейс и Рос как е довела Стивън Рап, за да се види с брат си. Тъкмо приключили с вечерята, когато изведнъж чули изстрели и експлозии. Рап пратил нея, сина й и брат си в мазето. Айрини описа разположението на къщата и как са минали през тунела, отишли са в крилото за разпити и са се заключили в една от килиите. Около час след началото на инцидента на мястото пристигнал екип за бързо реагиране на ЦРУ и взел под охрана обекта. Съобщи, че двама от бодигардовете й са били убити, както и двама други охранители от ЦРУ, които пазели къщата. Накрая приключи разказа си, като каза, че Рап е изчезнал.
— Как така е изчезнал? — отново попита Рос.
— Ами нямаше го никъде. В началото си помислихме най-лошото… че е бил отвлечен или убит. Но после прегледахме записите от охранителните камери… — Тя замълча.
— И? — подкани я нетърпеливо Рос.
— Къщата беше ударена от общо седем гранати от РПГ и над хиляда куршума. Освен четиримата загинали служители на ЦРУ открихме още тринайсет трупа.
— Тринайсет? — шокиран повтори шефът й.
— Те са на хората, за които предполагаме, че са били наети за атаката. Бяха използвали три черни микробуса „Шевролет Събърбан“ с монтирани сигнални светлини. — Кенеди се обърна към президента: — Като онези, които Сикрет Сървис включват, за да минат през задръстванията. Изкъртили портата и после нахлули със събърбаните с мигащи светлини. Нападателите бяха облечени в сини комбинезони и носеха бейзболни шапки с надписи „ФБР“. Моите бодигардове дори не помислили да извадят оръжието си. Мислели са, че от ФБР идват да вземат Мич, за да го отведат на по-добре охранявано място.
— Чакай малко — спря я Рос. — Ти каза, че са загинали четирима телохранители. Имаше и други, нали?
— Не.
— Тогава как са умрели тринайсетте нападатели?
Президентът погледна заговорнически към Кенеди и отвърна вместо нея:
— Причината за смъртта им е Мич.
Айрини кимна.
— Всеки от тях беше убит с деветмилиметров куршум в главата. — Тя се намръщи и добави: — И тук нещата стават интересни. Имало е и четиринайсети нападател. На записа се вижда как Мич го натиква в един от събърбаните и заминава с него.
— Защо — попита Рос.
— А ти как мислиш? — отвърна Кенеди. — Някой се опита да го убие два пъти, а жена му е мъртва. Той ще гледа да измъкне всичко от този нещастник и да разбере кой го е наел.
На Рос чутото явно не му хареса.
— Значи нямаме представа къде може да е?
Тя поклати глава.
— Идентифицирахте ли някой от нападателите? — попита президентът.
— Смятаме, че са членове на латиноамериканска банда, базирана в Александрия.
— Латиноамериканска банда? Че защо им е притрябвало да убиват Рап? — попита Рос.
— Тъй като няма кого да разпитаме, ще изкажа предположението си, че са им предложили пари. Мич никога не е действал в Централна Америка. Банда като тази няма никаква причина да го напада.
— А от ФБР какво казват? — продължи Рос.
Кенеди се поколеба.
— Не съм ги уведомила за инцидента.
— Какво? — Той отново се шокира.
— Марк, в момента е по-добре да не даваме гласност на случая. Обектът не се числи официално никъде. Твоето бъдеще на политик е пред теб, по-разумно ще е да стоиш настрана.
— Но тук става въпрос за четирима мъртви федерални служители и тринайсет мъртви… граждани. Предполагам, че тези хора са американски граждани.
— Марк — Кенеди поклати глава, — убийството на моите хора няма да излезе наяве. Техните семейства са били предупредени за подобен развой и ще си мълчат.
— Но това е федерален обект на американска територия и попада под юрисдикцията на ФБР.
— Ако включим ФБР в разследването, журналистите ще се нахвърлят като лешояди и накрая ще се озовеш на разпит пред комисията на Конгреса и ще трябва да отговаряш на доста неудобни въпроси. И заради какво?
— Ами какво ще стане с…
— Марк, имаме тринайсет мъртви гангстери, които са убили четирима федерални агенти. И го имаме на запис. Наказанието за убийството на федерален агент е смърт. Граждани или не, тези тринайсет типа вече са си получили наказанието. Замесването на ФБР няма да реши нищо, а цялата бъркотия ще попадне на челните страници на всеки един вестник в тази страна.
— Ами четиринайсетия?
Кенеди сви рамене. Изобщо не я интересуваше какво се е случило с останалия жив бандит.
Рос понечи да каже още нещо, но президентът го спря:
— Марк, довери ми се. Понякога е по-добре да не задаваш много въпроси. Остави Айрини да се погрижи.
Очевидно беше, че в момента Рос се бори със себе си. Пое си дълбоко въздух през стиснатите зъби и отговори:
— Добре, но трябва да намерим Рап и да направим всичко необходимо той да не компрометира държавата.
— Защо? — попита Кенеди.
— Защото страната ни се управлява от закони и не можем да позволим на опърничави федерални служители да се шляят по света и да избиват хора безразборно, без съд и присъда.
„Така ли? Че какво според теб правеше Мич през последните петнайсет години?“ — каза си Айрини.
— Марк, съветвам те много да внимаваш. Помисли какви ще са последиците за всички ни, ако привлечем нежелано внимание към нас точно в момента. За начало ние не можем да го обвиним в нищо.
— Ами тринайсетте мъртви латиноси?
— Марк — намеси се президентът, — забрави за случая. Не искам повече да се споменава за него.
— Добре — отстъпи Рос, — но трябва да предприемем нещо.
Кенеди се възползва от възможността:
— Мисля, че съм намерила решение.
— Да го чуем — подкани я той.
— Засега само ще предупредим шефовете на чуждестранните ни резидентури. Ще им изпратя спешно съобщение, в което ще ги инструктирам, ако Мич се свърже с тях или те чуят нещо за него, да ме уведомят незабавно. Може да напиша под претекст, че искаме да го разпитаме.
— Ами посолствата?
Тя очакваше и този въпрос.
— Бих предпочела случаят да си остане само в рамките на Управлението.
— Кръгът не е много широк. — Рос поклати глава.
Кенеди погледна към президента, за да я подкрепи.
— Засега нека предупредим само хората от Управлението — намеси се Хейс. След като забеляза, че Рос не е съгласен, добави: — Марк, ако му потрябва помощ, ще потърси някой от познатите си в Управлението.
— Но можем ли да имаме доверие на тези хора, че ще ни го предадат? — попита Рос.
Двамата с президента се обърнаха към директора на ЦРУ. Истината беше, че не можеха да очакват от шефовете на резидентурите да предадат Рап, но тя нямаше намерение да го признае. Важното беше да каже на Марк Рос онова, което той искаше да чуе.
— Ще започна да звъня на някои от тях още сега и категорично ще им дам да разберат, че държа да ми докладват или ще прекарат остатъка от кариерата си, заровени в някое мазе в Ленгли, подреждайки стари архиви.
Отговорът, изглежда, задоволи Рос и Кенеди реши, че е постигнала целта си. Време беше да тръгва.
— Знам, че двамата имате много важен обяд. Няма да ви бавя. Ако има нещо ново, ще ви уведомя. За утре сутринта ще подготвя по-подробен доклад.
Президентът й благодари и Рос, за да не остане по-назад, стори същото. Кенеди излезе от хижата и беше откарана до площадката на хеликоптера с количка за голф. Веднага щом седна в хеликоптера, извади защитения срещу подслушване сателитен телефон и набра номер. След няколко позвънявания се обади мъжки глас и тя каза:
— Току-що ти спечелих още малко време.