Науаф Таиб не беше от хората, решили да напредват в кариерата на всяка цена. Той вярваше в чувството за дълг, в лоялността и успеха — във всичко, което беше научил, докато беше играл като младеж в елитните футболни отбори на Саудитска Арабия. Тези качества заедно с физическите му данни го бяха измъкнали от бедността и го бяха издигнали до близкото обкръжение на един от най-влиятелните мъже в кралството — този мъж, с когото щеше да се види точно сега. Принц Мухамад бен Рашид щеше да остане много разочарован.
Таиб си спомни как си беше спукал капачката на коляното на двайсет и пет годишна възраст и как беше лежал на игрището, загледан в крака си. Беше вечерна игра като повечето. Да играят футбол в непоносимата жега през деня щеше да е равносилно на самоубийство. Таиб играеше в защита и огромното му тяло и способността да тича бързо му помагаха да покрива доста голяма част от полето на неговия отбор. Първо правило за всеки защитник беше никога да не позволява на противника да мине зад него. Имаше и едно изключение, съпроводено с голям риск. Обикновено веднъж или два пъти по време на играта Таиб им позволяваше да навлязат по-навътре и прехващаше противниковите пасове. Те винаги недооценяваха скоростта му. Заблуждаваше ги, като тръгваше в една посока, но когато настъпеше моментът, се стрелваше в другата и прехващаше топката. Постепенно вкарваше в капана всички противникови играчи и подобно на чистокръвен арабски жребец се впускаше към другия край на игрището.
През тази последна вечер от кариерата му практически беше пробягал от единия до другия край. Вратарят беше излязъл напред, за да съкрати ъгъла, но Таиб финтира надясно и прехвърли топката от десния към левия център. Вратарят беше сварен абсолютно неподготвен и пред Таиб се откри вратата. Той отложи удара само със секунда. Приготви се да изстреля мощно топката с левия си крак и тогава сякаш изпод земята изникна един от играчите на противника. Играчът скочи високо във въздуха, но вместо в глезена, го уцели в коляното. Тъй като беше преместил цялата тежест на тялото си върху десния крак, коляното се огъна като евтин чадър под напора на буря. Таиб се строполи на тревата, претърколи се и когато вдигна глава, видя, че бедрото му беше право, но стъпалото му беше изкривено под прав ъгъл. Веднага разбра, че е свършено с футболната му кариера, преди още да го прониже ужасната болка. Сега, докато вървеше по скъпия и широк мраморен под на коридора, водещ към кабинета на принц Мухамад, изпитваше същото чувство като в онзи злощастен ден.
Случилото се не беше негова идея, но в момента това нямаше никакво значение. Той вярваше в принц Мухамад. Доверяваше се на възгледите на този човек да разпространи исляма под знамето на уахабизма — единствената истинна вяра на правоверните. Тяхната религия беше подложена на постоянни нападки от страна на Запада. За да защитят исляма, те трябваше да разширят територията му и да си възвърнат южните брегове на Европа като буферна зона и плацдарм за последващи действия. Той беше толкова предан на каузата, че беше готов да си подаде оставката. Кариерата му беше приключила. Той не беше оправдал очакванията на човек, който не приемаше провалите.
След като стреля с РПГ по сградата на шерифството в събота вечерта, Таиб се върна в Александрия и зачака на улицата, на няколко метра от автосервиза. В багажника на колата лежаха петстотин хиляди долара и той с нетърпение чакаше да ги даде. Когато наближи единайсет часът, очакваше черните събърбани да се появят всеки миг. В единайсет и петнайсет започна да се тревожи. В единайсет и трийсет направо излезе от кожата си. Чака така до полунощ и набра номера, който му беше дал Кастильо. След осмото позвъняване се включи съобщение на запис. Таиб запали колата и си замина. По пътя към посолството избърса телефона, свали батерията и го хвърли през прозореца.
Не спа цяла нощ. В главата му непрекъснато се разиграваха два сценария. В първия сценарий Кастильо и хората му бяха прибрали петстотинте хиляди аванс и бяха избягали, надсмивайки се на глупавия чужденец, който им беше дал с лека ръка толкова много пари. Вторият сценарий беше, че са нападнали къщата, но са се провалили. Колкото повече се замисляше, толкова повече се надяваше да са прибрали парите и да са избягали в Лас Вегас. Ако ги бяха заловили в опита им да убият Мич Рап, можеше да възникнат известни проблеми. Едва ли Кастильо или хората му се досещаха, че Таиб е саудитец, но можеха да направят връзка със свидетеля, когото ги беше накарал да убият преди година.
В неделя сутринта вестниците пристигнаха в посолството в пет часа. В тях не се споменаваха никакви инциденти, станали в провинцията на Вирджиния. Таиб предположи, че е рано още историята да бъде напечатана. Включи телевизора. В седем един от местните канали започна новинарската си емисия с експлозиите в Лийсбърг. Те бяха изпратили репортери на място, които предаваха актуална информация. Обявиха, че шерифът ще даде пресконференция в дванайсет на обяд. Таиб провери и денонощните новинарски канали. „Фокс“ спомена за експлозията само в надписите в долната част на екрана. Таиб влезе в Интернет, но там нямаше нищо. Медиите не бяха подготвени да отразяват събития, станали късно в събота вечерта, но когато шерифът проведе пресконференцията, три от новинарските канали и техните филиали вече бяха започнали да разплитат случая.
Таиб гледа пресконференцията в стаята си, седнал на ръба на леглото. Внимателно изслуша всяка една дума. Никой не попита за нападение срещу федерален обект, извършено едновременно с атаките в Лийсбърг. Той прекара времето до края на деня, опитвайки се да научи нещо повече. Три пъти ходи с колата до автосервиза. Очакваше да види полицейски патрулни коли и жълта лента за ограждане на местопрестъплението, но противно на това там нямаше нищо. Прие го като лош знак. Много лош знак. Накрая се качи на последния транзитен полет от Вашингтон до Рияд.
Имаше билет за първа класа и затова успя да поспи през по-голямата част от полета. Кацна в саудитската столица малко преди един часа на обяд. Не можеше да погледне Рашид в очите, но трябваше. Не беше от хората, които се опитваха да се изплъзнат от отговорност. Чакаше го кола с шофьор. Щом седна отзад в мерцедеса, той се обади в офиса си, за да получи последна информация за отразяването на историята в Лийсбърг. Откакто беше напуснал Вашингтон, не се беше променило нищо. Но се беше случило нещо друго. Таиб изслуша търпеливо човека на телефона, след което попита дали е сигурен. Подчиненият му отвърна утвърдително. Таиб затвори, погледна през прозореца на мерцедеса и затвори очи. Беше в страната от по-малко от половин час, а положението беше станало направо катастрофално. Колата спря пред Министерството на ислямските въпроси. Таиб слезе и си облече бяла роба върху костюма. Качи се с асансьора на последния етаж и пристъпи в широкия коридор с под от карарски мрамор и каменни колони от алабастър на всеки метър от двете му страни. Тъмночервеният балдахин между колоните образуваше отделни кътчета. Общо имаше осем такива къта — четири отляво и четири отдясно. Във всеки от тях имаше по едно бюро, зад което седеше човек. В сградата не работеха жени. Коридорът служеше за чакалня пред кабинета на министъра на ислямските въпроси.
Таиб крачеше по коридора, вперил поглед право напред, малко по-напрегнат от обикновено. Не удостои с поглед пазачите пред вратата, когато се опитаха да го спрат. Той застана пред бялото бюро отдясно и каза:
— Министърът сам ли е?
— Не.
— Опразнете кабинета — нареди той.
Административният секретар погледна в списъка с насрочени срещи и се поколеба.
Таиб приведе близо двуметровото си тяло и постави големите си длани на бюрото на чиновника.
— Не е молба, а заповед. Ако вътре не е кралят, опразни кабинета или ще трябва да си търсиш друга работа.
Мъжът веднага скочи и забързано влезе в кабинета. Таиб го последва.
Кабинетът беше дълъг двайсет и четири метра и широк петнайсет. Никъде не се виждаше бюро, само подредените в кръгове столове, канапета и възглавници. Рашид беше в другия край, седнал на огромен фотьойл, който приличаше на трон. Около него на три дивана бяха насядали петима мъже, прехвърлили седемдесетте. Секретарят се понесе из кабинета, само дето не тичаше. Таиб, изглежда, го беше накарал да се поизпоти.
Той се приближи до Рашид и прошепна нещо в ухото му. Рашид кимна, след което помоли гостите да го извинят, но важни дела го карали да прекъсне срещата си с тях. Мъжете станаха и бавно-бавно се изнизаха от кабинета. Таиб застана отстрани, стиснал юмруци.
Когато процесията се източи навън и вратите бяха затворени, Таиб се поклони ниско и каза:
— Принце мой, извинявам се за нахлуването.
Рашид го изгледа. Познаваше Таиб от единайсет години, още от ранната му кариера в саудитското разузнаване. Той се славеше с това, че винаги довършваше започнатото докрай и умееше да си държи езика зад зъбите. Мнозина вършеха работата си докрай, но малцина умееха да пазят тайна. Таиб не беше лекомислен и веселяк, но също така не беше меланхолик, не избухваше за щяло и не щяло, не издаваше никакви емоции. Той беше сериозен и упорит и Рашид харесваше това в него. Затова и видът му сериозно притесни принца.
— Предполагам, че нещата в Америка не са завършили добре.
Таиб примигна колебливо. Премеждията в Америка вече бяха далечен спомен за него. Той падна на коляно. На болното си коляно. Наведе глава и отвърна:
— Извинете ме, принц Мухамад, но ви нося ужасни новини.
Рашид силно издиша през ноздрите си и му кимна да продължи.
— По пътя ми от летището за насам ми се обадиха от офиса. — Вдигна глава и хвърли бърз поглед към принца. — Малко преди да пристигна в Рияд е станала експлозия.
— Къде? — предпазливо попита Рашид.
— Пред седалището на „Абдула Телекомюникейшънс“.
— „Абдула Телекомюникейшънс“ — повтори принцът, напълно шокиран. — Каква експлозия?
— Самоубийствен атентат.
— Самоубийствен атентат. — Рашид беше объркан. Кралството доста успешно изнасяше атентатори-самоубийци за другите страни. От време на време някой заблуден се взривяваше и на територията на Саудитска Арабия, но винаги срещу мишени на Запада, обикновено американски. — Има ли загинали?
— Боя се, че да. — Таиб отново виновно наведе глава. — Саид Ахмед Абдула.
Веднага щом чу името на приятеля си, Рашид загуби ума и дума. Миг по-късно се овладя и попита:
— Как?
— Според свидетелите Саид излизал от джамията след края на обедната молитва и пресичал улицата, за да се върне в офиса си. Атентаторът го е чакал. Той се приближил до него и го прегърнал, а после се самовзривил.
— Кой е бил атентаторът?
— Още не знаем.
— Защо самоубиец-камикадзе ще иска да убие Саид?
Таиб от известно време също си задаваше този въпрос.
Принцът стана, вдигна полите на робата си и слезе от платформата на трона си.
— Стани — каза. През ума му мина ужасен сценарий. — А какво стана с нашия бизнес в Америка?
Таиб се изправи и отвърна:
— Не можах да оправдая очаквания ви, принце мой. — Цяла нощ беше обмислял отговора си. Истината беше, че и сам не знаеше какво точно се е объркало, но дори само това обстоятелство само по себе си красноречиво свидетелстваше за неговия провал. — Хората, които изпратих да свършат работата, изобщо не се върнаха.
— Какво стана с тях?
— Не знам.
— Значи Мич Рап е още жив. — Изречението беше по-скоро констатация, а не въпрос.
— Така мисля.
— И за капак на всичко е загинал моят добър приятел Саид. — Рашид тръгна по мраморния под и се спря до малкия прозорец. Умът му не го побираше защо мюсюлманин би искал да отнеме живота на Саид. Рап обаче имаше достатъчно мотиви. Той си спомни, че беше предупредил приятеля си да си държи устата затворена. Американците бяха разбрали за обявената от него награда и Рап беше дошъл в Саудитска Арабия да убие виновниците за смъртта на жена му.
— Знам какво си мислите, принце мой, но не виждам как Рап би могъл да напусне Америка и да организира удара толкова бързо. И кой би се съгласил да бъде самоубиец?
— Може сам да се е взривил? — предположи Рашид.
Таиб помисли няколко секунди.
— Изучавал съм Рап — отвърна. — Той никога не би извършил самоубийство, освен ако не го принудят. По-скоро би застрелял Саид.
— Тогава ми кажи защо един мюсюлманин, брат по вяра, би желал смъртта на Саид?
— Може и да не е бил мюсюлманин.
Принцът се намръщи.
— Не може да има атентатор-самоубиец, който да не е мюсюлманин. Да си видял някъде евреин самоубиец? Дори ирландците по време войната им с британците никога не са прибягвали до самоубийствени атентати. Единствената друга нация, която е използвала подобна тактика в съвременната история, са японците. Съмнявам се, че японци са убили Саид.
— Съгласен съм, че времето съвпада идеално, но не мога да разбера как Рап би напуснал Америка в неделя и би организирал подобна акция толкова светкавично. Самият аз отлетях в неделя вечерта и пристигнах едва преди час.
— Ами Абел?
— Още не можем да го открием. Поне до събота не беше върнал парите на Саид. Но и той откъде би намерил атентатор-самоубиец?
— Тогава какво се е случило според теб?
— Не мога да съдя, тъй като разполагам с твърде оскъдна информация.
Рашид се отвърна от прозореца и попита:
— Какви предположения имаш?
Таиб се изправи и се замисли.
— Саид имаше връзки с много терористични и военизирани групи. Възможно е противник на някоя от тези групи да е решил да го убие.
Рашид изсумтя недоволно.
— Не намираш ли съвпадение на обстоятелствата? Саид плаща двайсет милиона да убият Мич Рап. Убийците се разминават с него, но убиват жена му. А сега Саид е мъртъв. Не ти ли се струва странно?
— Разбира се, но при цялото ми уважение, принц Мухамад, хора като Рап не се самовзривяват.
Рашид помисли малко. Офицерът имаше право, но нещата се бяха променили.
— Жена му е загинала. Бог знае на какво е способен сега.
Преди Таиб да отговори, звънна мобилният му телефон. Той замръзна. Принцът мразеше телефоните и беше наредил да ги изключват в негово присъствие. Смутено бръкна в джоба си, за да спре звъненето. На екрана се изписа номерът на офиса му. Той се поколеба. Повикването можеше да е важно. Погледна към Рашид и вдигна телефона.
— Извинявам се, това е вторият ми човек по важност. Може да е научил повече подробности за експлозията.
Принцът кимна.
Таиб отговори на обаждането и внимателно се заслуша. След около трийсет секунди попита:
— Сигурен ли си?… Обади ми се, ако разбереш нещо ново — затвори и въздъхна.
— Какво? — нетърпеливо попита Рашид.
— Там са били и няколко от синовете на Саид. Те са го придружавали по време на молитвата и са се връщали заедно към офиса, когато се е случило нещастието. След като са се отърсили от първоначалния шок от взрива, те са започнали да ругаят, да плюят и да ритат тялото на самоубиеца. Тогава един от тях го е разпознал.
— Кой е бил.
— Техният брат Уахид.
— Уахид? — На лицето на Рашид се изписа недоумение. — Не може да бъде. Той е мъртъв.
— Вече наистина е мъртъв.
— Рап го уби преди шест месеца — настоя принцът.
— Очевидно не е било така. — Таиб скръсти ръце и заразсъждава на глас: — Трупът не беше върнат.
— И защо Уахид би се съгласил да убие баща си?
— Може и да не е бил съгласен. — Офицерът знаеше нещо, което не беше известно на принца.
— Току-що каза, че го е сторил — сепна се принцът.
— Може да не е знаел какво точно става. Има запис от охранителна камера. На нея се вижда как Уахид бива отведен до мястото от друг мъж. Двамата спират пред сградата на фирмата и изчакват там няколко минути. После Саид тръгва да пресича улицата откъм джамията и тогава непознатият оставя Уахид сам и се отдалечава. Обръща се назад, а после поглежда някакъв предмет в ръката си. Мислим, че е било дистанционно управление. Секунда преди взрива непознатият вдига ръка към камерата и показва ето това. — Таиб показа среден пръст, но насочи ръката си към стената, а не към Рашид. — Следва експлозия и Саид бива разкъсан на две.
— Могат ли да разберат кой е този мъж?
— Опитват се, но ще е трудно. Той носи куфия на главата си и слънчеви очила.
Рашид отново погледна през прозореца.
— Този жест е типично американски.
Таиб кимна.
— Американски и френски.
— Каква е твоята оценка? — попита принцът.
— Преди шест месеца Мич Рап залови Уахид Ахмед Абдула в едно планинско селце на пакистанско-афганистанската граница. Малко след това американското правителство ни уведоми официално, че Уахид е мъртъв. И сега изведнъж Уахид възкръсва от мъртвите и се взривява в собствения си баща. — Таиб поклати глава.
— Кой е бил мъжът на записа?
— Не знам. Не съм го виждал.
Принцът изгледа подигравателно събеседника си.
— Много добре знаеш кой е.
Таиб кимна.
— По всичко личи, че е бил Мич Рап. Не знам как е успял, но най-вероятно е бил той.
— Трябва непременно да намериш Абел. Не знам как американците са разбрали, че Саид стои зад плана, но предполагам, че той се е разприказвал, за да се похвали със заслугата си.
— Предупредих ви.
— Да, така е. Говорих с него, но той не ме слушаше. Има само един начин да ни свържат със случилото се.
— Абел — отговори Таиб.
Принцът кимна.
— Трябва да го откриеш и да го убиеш.
— Лично ще се погрижа.
— Добре. Утре сутринта заминавам за Испания. Освещаването на джамията е в петък. Събитието е много важно за мен. Намери Абел, разпитай го, за да разбереш дали не е проговорил пред някого, и му виж сметката.
— А с Рап какво ще правим? Ако той е в Саудитска Арабия, вие сте в опасност.
Рашид стисна устни.
— Може би ще трябва да тръгна за Испания още довечера.
— Според мен това решение е разумно. Аз ще се погрижа охраната ви да бъде засилена.
— Добре. Междувременно ще се обадя в Америка и ще се опитам да усложня живота на господин Рап.