Абел изобщо не се качи на туристическия кораб. Той през цялото време остана на пристана и наблюдаваше как водят всичките тези хора с наднормено тегло към лайнера подобно на стадо към кланица. Германецът вече беше доста състоятелен и стигна до извода, че криенето в петзвезден хотел е не по-малко ефективно от качването на кораба. Така се върна там, откъдето беше дошъл. Е, не съвсем. Качи се на ферибота за Лидо, малко островче на юг от Венеция с дължина тринайсет километра, което образува бариера между града и морето. Ако някой изобщо се сетеше да го търси във Венеция, едва ли щеше да му хрумне, че се намира на островите. Затова си резервира апартамент в луксозния Отел дьо Бан. Съботата и неделята минаха в разхождане из красивите пясъчни плажове на острова. Абел се наслади на необичайно топлото за октомври време, обмисляйки в коя точка на света да купи новата си вила. Рап беше жив, убийците се бяха провалили, Рашид го търсеше под дърво и камък и животът му беше в опасност. Трябваше да се отърве от всичко, което притежаваше, и да се сдобие с ново име и самоличност. Преди двайсет години, когато се беше пренесъл в Австрия, беше сторил именно това. Беше запазил само името си, нищо друго. А тогава все пак разполагаше с ограничени ресурси. Този път имаше единайсет милиона долара и щеше да вземе още около милион, като продадеше двата си апартамента и някои други вещи.
Беше решил да запази за себе си парите на Саид. Убийците още не му бяха върнали шестте милиона и в известен смисъл те предопределиха решението му. Невъзможно беше да ги открие бързо, а и имаше известни съмнения дали беше разумно да ги преследва. Те знаеха много повече за него, отколкото той за тях. Мъжът го беше предупредил, че ще му види сметката, ако се опита да разкрие самоличността им. Абел за нищо на света не искаше да почувства отново топлия дъх във врата си. Нека да задържат шестте милиона. Тъй като Саид беше нарушил договора, като си поиска всичките двайсет и два милиона обратно, Абел също не се чувстваше длъжен да се придържа към този договор вече. Сега ситуацията беше „всеки за себе си“.
Другият решаващ фактор бяха влошените отношения с Рашид. Важното беше да знаеш кога да се оттеглиш. От известно време Абел имаше предчувствието, че е станал ненужен на принца. След провала с Рап не се съмняваше, че Рашид е заповядал на своя главорез Таиб да го намери и да го убие.
Дори да върнеше парите на Саид, това нямаше да промени нищо. Да задържи парите и да започне живота си наново беше най-уместното решение.
За апартаментите не му пукаше, но щеше да му е трудно да се раздели с алпийската си хижа. Може би щеше да я остави и да види как ще се развият събитията. Беше купил хижата чрез адвокат и подставена компания. Винаги си беше представял, че ако нещата се объркат, хижата ще бъде неговото убежище. Обаче беше водил там хора като Петров и дори само поради тази причина не можеше да разчита на безопасност. Засега обаче възнамеряваше да задържи хижата.
По широкия свят имаше не едно и две приятни местенца, но Абел предпочиташе Европа. Особено районите около Швейцария: Северна Италия, Южна Германия, Австрия и Франция. От друга страна, Южна Америка беше следващият логичен избор. Незасегнат до голяма степен от тероризма, континентът още не можеше да се похвали с модерен митнически и имиграционен контрол, което означаваше, че нямаше да има проблеми с фалшивия си паспорт. В големите градове обаче, места, където един европеец спокойно можеше да се покрие, цареше тотална бедност в една от най-грозните й прояви. Бедността дразнеше Абел. Той не обичаше тълпите и копнееше за железен ред. Пълната липса на самоконтрол у масите, начинът, по който те живееха като скотове и раждаха едно след друго деца подобно на канални плъхове — всичко това го отвращаваше. Южна Америка може и да беше разумен избор, но той още не беше готов да се предаде толкова лесно. Непременно трябваше да има и по-добър вариант.
Така дойде понеделник сутринта, а Абел продължаваше да търси отчаяно начини да остане в Европа. Топлото време през уикенда беше прекъснато от нахлулия откъм Адриатическо море студен атмосферен фронт. Абел остана буквално единственият човек на плажа. Предприе дълга разходка чак до южния край на острова. От хотела му дотам беше приблизително шест километра. Идеята да смени самоличността си го беше завладяла. Време беше да прелисти страницата и да започне нова глава от живота си. В Париж, Милано и Цюрих работеха едни от най-добрите пластични хирурзи в света. Не смяташе да се подложи на някакви драстични процедури. Може би повдигане на брадичката, нов нос и един от онези микролифтинги на лицето. Нищо прекалено сложно. Само колкото да се подмлади. Останалото щеше да постигне с нов гардероб. През последните двайсет години се беше придържал към стила на европейски аристократ. Може би спортно-елегантните дрехи щяха да му отиват повече. По-младите жени харесваха повече спортно облечените мъже.
Абел се върна в хотела малко след един на обяд и обядва в градината. Поръча си салата и супа с боб. Вече пет дни ядеше тежки калорични ястия и реши, че е най-добре да се върне към старите си хранителни навици. В противен случай новото му амплоа щеше да е на шишко. Познаваше един добър фалшификатор, който навремето беше работил за ЩАЗИ. Човекът вече беше на седемдесет и няколко години, но продължаваше да е в крак с последните новости в занаята. Той се беше преместил във Виена и там си беше организирал бизнеса. След като си изяде супата, Абел реши, че ще се оперира, ще се покрие някъде за около месец, докато спаднат отоците, и тогава ще отиде при фалшификатора. Ще бъде напълно нов човек и ако е достатъчно предпазлив в изграждането на новия си живот, може дори да остане в Европа. Вероятно в Южна Франция или в Монако. Ще се скрие точно под носа на преследвачите си в тълпата от богаташи и аристократи.
Избърса устата си и въздъхна. Сега имаше на разположение достатъчно време и пари. Светът беше необятен. Със сигурност беше в състояние да изчезне. Сервитьорът отнесе празните чинии и го попита дали ще иска нещо друго. Абел поръча капучино и реши да провери състоянието на финансите си.
Включи електронния си секретар и натисна няколко от малките клавиши. Влезе в Интернет и извади списъка със запаметените сайтове. Най-отгоре бяха адресите на неговите банки. Избра първата банка и пет секунди по-късно на екрана излезе неговият финансов баланс.
Германецът озадачено примигна няколко пъти. Не, това не беше възможно. Сърцето му се разтуптя. Сигурно имаше някаква грешка. Излезе от Интернет и се накани лично да се обади по телефона в банката, но размисли. Отново включи компютъра и избра адреса на следващата си сметка. Нетърпеливо стисна малкото пластмасово устройство, докато секундите се точеха като цяла вечност. Когато информацията по втората му сметка се появи на екрана, той буквално подскочи и събори стола си. Сервитьорът тръгна към него, за да го пита дали всичко е наред, но Абел не му обърна никакво внимание. Хукна към хотела, като през цялото време ругаеше през зъби, а вените на челото му пулсираха. Реши да провери третата сметка. Пръстите му се движеха бясно по миниатюрната клавиатура. После четвъртата. Всичките пет сметки бяха изпразнени. Във всяка една от тях балансът му беше равен на нула. Единайсетте милиона долара се бяха изпарили. Абел закрачи напред-назад в апартамента, който беше наел за хиляда и двеста долара на вечер. Изкрещя толкова силно, че чак остана без дъх. Миг по-късно обаче се овладя. Трябваше да разгадае какво се беше случило. Със сигурност беше някаква грешка и не можеше да няма начин тя да се оправи. Познаваше банкерите лично. Подобно нещо беше невъзможно. А дали? Саид притежаваше милиарди. Влиянието му върху всички тези банки беше огромно. Швейцарците бяха много предпазливи с клиентите си. Знаеше за случаи, в които те превеждаха парите на отделна сметка и ги даваха едва когато двете страни уредяха спора си.
Абел беше бесен. Беше планирал всичко и проклет да бъдеше, ако се оставеше да го изиграе някакъв си аматьор като Саид. В края на краищата разполагаше с умения и възможности, каквито нито Саид, нито Рашид притежаваха. Той беше професионален оперативен офицер от разузнаването и можеше да потъне вдън земя, когато си поиска. Те не можеха. Отвори сейфа и включи своя спътников телефон с кодирана връзка срещу подслушване. Веднага щом се появи сигнал, набра номера на Рашид в Рияд. Когато секретарят вдигна, Абел се представи и каза, че му дава десет секунди да го свърже с принца. Знаеше, че Рашид го търси, и предположи, че хората му няма да чакат втора покана.
Принцът отговори на деветата секунда.
— Приятелю мой, къде беше? Имаме толкова много да си говорим.
— Дяволски си прав. — Никога не беше държал такъв тон на Рашид. — Кажи на Саид до края на деня да върне парите в сметката ми или ще се постарая Мич Рап да разбере, че той е човекът, обявил награда за главата му.
— Мисля, че малко си закъснял — отвърна студено Рашид.
— Какво искаш да кажеш?
— Саид загина в експлозия.
— Кога?
— Преди час.
— Къде?
— Пред офиса му.
— От кого?
— Ти от кого мислиш?
— Не знам — ядосано отвърна Абел.
— От Мич Рап.
Германецът спря да крачи.
— Как? Това е невъзможно?
— Очевидно е.
Изведнъж го заболя силно главата. Започна отново да крачи, загледан в пода.
— Искам си парите обратно — измърмори.
— Не разбирам за какво говориш.
— Единайсетте милиона долара, които Саид ми плати да уредя убийството на Рап.
— Рап е още жив.
— Не ми пука. Споразумяхме се да задържа аванса, независимо дали той ще умре или не. Искам си парите.
— Ела в Рияд и ще поприказваме.
— Не се прави на глупак, Рашид. Никога няма да стъпя в страната ти отново. — Отново изневери на навиците си. Досега винаги му говореше „принце“ това, „принце“ онова.
— Тогава ела в Испания. Довечера пътувам за Гранада. Ще обсъдим въпроса за парите ти и ще гледаме да измислим как да решим проблема с Рап.
— Не — отсече Абел. — Или ще ми платиш единайсет милиона до пет часа цюрихско време днес, или ще кажа на Рап, че идеята е била твоя.
Последва дълго мълчание.
— Не ставай глупав — отвърна накрая Рашид. — Ако го направиш, ще си подпишеш смъртната присъда.
— Може би да, може би не. Аз съм никой. Обикновен човек, който ще изчезне. Ти си разполагащият с власт и богатство принц Мухамад бен Рашид. — Произнесе името с отвращение. — На Рап ще му е трудно да ме открие. Ти обаче ще си лесна мишена.
— Ерих, помисли добре, преди да го направиш. В твой интерес е да не сме врагове.
— А в твой интерес е да не свършиш като приятеля си Саид. Затова по-добре ми дай единайсетте милиона долара до пет часа или, кълна ти се, Рап ще научи цялата истина за твоя замисъл. Ще пратя на секретаря ти инструкции как да преведеш парите.
— Дай ми срок поне до утре в пет. Аз съм богат, но не колкото Саид. Ще ми трябва време.
— До утре на обяд и точка по въпроса!
Абел прекъсна разговора и хвърли телефона на леглото. Сплете ръце зад тила си, направи още няколко обиколки на стаята и грабна куфара си. Трябваше да се маха оттук. Необходими му бяха пари, но не можеше да има доверие на банките. Което означаваше, че трябва да се върне в алпийската си хижа. Там държеше в сейф близо сто хиляди долара. Щяха да му стигнат за пластичната операция и новите документи. Дано Рашид да постъпеше разумно и да му пратеше парите. Едва ли принцът би искал да прекара остатъка от живота си, криейки се от Рап.