Беше вторник сутринта и екипът за наблюдение беше застъпил на дежурство преди по-малко от двайсет и четири часа. Досега нямаше ни вест, ни кост от Ерих Абел. Бяха прекарали по-голямата част от понеделника в проучвания и наблюдение на апартамента му. Искаха да са наясно кой е техният обект. В това беше силата им — да чакат и да следят. И, разбира се, да остават незабелязани. Те се бяха сдобили със стара негова снимка, взета от шофьорската му книжка, както и със сведенията за него като шофьор. Нито едно пътно нарушение или глоба за паркиране за целия този период, което само по себе си говореше много за характера му. Прегледаха кредитната му документация и откриха през кои банки тегли пари във Виена и какви кредитни карти използва. Провериха кредитните карти, за да видят кога от тях за последно са теглени пари. Без особена изненада научиха, че през последните две седмици те не са използвани. Провериха списъка на телефонните му разговори, документите за апартамента, за офиса и за всички мобилни телефони, които биха могли да са свързани с него. В Щатите, в Ленгли, екип от специалисти преглеждаше един по един номерата, на които беше звънял. В списъка имаше доста саудитци.
Късно в понеделник следобед те пратиха човек в апартамента му. Сградата беше красива и граничеше с Щадпарк, малко на юг от вътрешния кръг на Виена, на няма и два километра от офиса му. В сградата имаше петдесет и две жилища. Не блестеше с разкош, но определено тук живееше само висшата класа. Имаше портиер и охранителни камери, затова трябваше да проявят изобретателност. Изпратиха двама агенти, които се престориха на влюбена двойка. Били се изгубили и търсели стар приятел, който май живеел в тази сграда. След трийсетминутно безпредметно бъбрене агентът мъж уж си спомни точния адрес на сградата, която търсеха. Името много приличало на това, но всъщност сградата се намирала на три пресечки оттук. Когато портиерът излезе навън, за да им покаже как да стигнат, двама мъже с шперцове незабелязано влязоха вътре.
Те не си направиха труда да поставят микрофони. Абел беше минал в нелегалност и беше малко вероятно да се върне тук скоро. Визитата им имаше за основна цел събиране на информация. Агентите останаха в апартамента девет часа и подробно преглеждаха всеки квадратен сантиметър. Не отнесоха нищо със себе си, но фотографираха всичко, което би могло да е от значение: стари адресни указатели, бележки, написани на ръка, папки и снимки. После цифровите фотографии бяха качени на лаптоп и оттам директно изпратени на екипа за незабавен анализ. Те отвориха всяка една книга и я прелистиха страница по страница. Всеки един електрически уред беше огледан много прецизно, всяко парче храна, суха или замразена, беше проверена дали е истинска. После започнаха да проверяват стая след стая, оглеждайки подовете, стените и таваните за скривалища.
Бяха го правили и преди, и то много пъти. По това къде и как живееше човек те можеха да разберат много за него. За техните повече от петнайсет години работа в ЦРУ агентите не бяха виждали толкова чисто, подредено и излъскано жилище. Нямаше съмнение, че този Абел е професионалист, обсебен от своята педантичност. Трийсет минути след началото на претърсването те вече се съмняваха, че ще намерят каквото и да е тук. Обекти като този проявяваха изключителна предпазливост и не държаха у дома никакви уличаващи ги вещи и документи. Те използваха за целта трезори или неугледни складове, чрез които би било трудно да стигнат до тях. Малко след полунощ един от агентите излезе през главния вход на сградата, а другият остана и все пак постави няколко микрофона за всеки случай. Изчака двайсет минути и също си тръгна през главния вход. Предишният портиер се беше сменил с нов. Този най-вероятно щеше да си помисли, че са били на гости на някой от собствениците в сградата.
Рап, Коулман и останалите отидоха в хотела малко преди единайсет вечерта. Пътят с кола от Рияд до Катар мина без произшествия. Самолетът ги чакаше, зареден с гориво и готов за полет. Към шест вечерта отлетяха към Виена. Чрез подставена туристическа агенция, чийто истински собственик всъщност се явяваше ЦРУ, те резервираха шест отделни стаи в „Европа“. Две от тези стаи, между които имаше преход, бяха записани на едно име и се използваха като команден пост. Останалите четири стаи бяха резервирани на имената, записани във фалшивите паспорти на членовете на екипа. Тези стаи се използваха за спане.
Водач на екипа беше Милт Джонсън. Прехвърлил шейсетте, той отдавна не беше на щат в ЦРУ, а частен специалист на свободна практика. Което за него беше добре, защото означаваше, че си взима пълната пенсия, а към нея получава и заплата, с трийсет процента по-голяма от тази, която е получил през последната си година работа в Управлението. Обикновено Милт разпределяше работата на екипа си на две смени от по дванайсет часа. Ако нещата загрубееха, а обикновено така и ставаше, хората му трябваше да са отпочинали, защото щеше да включи всичките на място. Действията на Милт бяха добре познати и стандартни. Хората му наемаха коли от най-често срещащите се марки и модели, държаха резервоарите непрекъснато пълни догоре и винаги имаха поне един човек с мотоциклет или скутер. Той наемаше твърде високи или твърде ниски хора само в най-крайни случаи. Нито твърде красиви. Неговите служители бяха снабдени с якета с две лица, шапки, слънчеви очила или очила без диоптър. Той винаги имаше под ръка сценичен грим и никога не позволяваше на хората си да пият кафе. Кафето означаваше ходене до тоалетната, а прекалено честите посещения на тоалетната водеха до опасността да изпуснат обекта. Знаеше го от собствен опит, защото веднъж по този начин беше провалил много важна операция за проследяване.
Беше средата на седемдесетте и Съединените щати имаха „къртица“ в посолството си в Берлин. Милт беше част от екипа, който трябваше да следи заместника на посланика. Беше дежурен през нощта и сам. Единственият начин да остане буден беше да се налива с кафе. На всеки час излизаше от колата и се шмугваше в алеята, за да се облекчи. На сутринта заместникът на посланика беше изчезнал, а той трябваше да дава обяснения как обектът се е измъкнал под носа му. Оттогава старият оперативен служител не беше близвал кафе.
Милт беше работил доста често с Рап, но само допреди няколко дни не знаеше истинското му име. Беше го научил, след като прочете за експлозията в къщата му и за смъртта на жена му. Изпитваше голямо съжаление за случилото се и съчувствие към Рап. Когато Мич пристигна в хотелската стая с Коулман, Милт свойски го хвана за лакътя и го отведе в съседната стая. Стаите бяха просторни и елегантни. Целият хотел беше обзаведен в стила от началото на миналия век. Мебелите и всичко останало или беше пазено доста добре през годините, или всичко беше напълно обновено. В стаята имаше две двойни легла, старинно бюро и масивен шкаф, който съчетаваше развлекателен център, тоалетка и вграден хладилник.
Милт затвори вратата и каза:
— Моите съболезнования за жена ти. Много съжалявам.
Рап кимна. Той беше трогнат от жеста, но не искаше да говори за това.
— Благодаря ти за подкрепата, Милт.
Милт кимна. Беше десетина сантиметра по-нисък от Рап и имаше прошарена коса, която беше започнало да оредява на челото му.
— Ние ще го открием, не се тревожи.
— Има ли нещо за момента?
— Не. И, честно казано, аз и не очаквах да намерим нещо. Прочетох досието му. Типовете от ЩАЗИ бяха доста добри, а този, изглежда, е една класа и над тях. Много е хитър негодникът, но ние ще го пипнем.
— В апартамента нищо ли нямаше?
— Нищо, но бяхме длъжни да проверим.
— А в офиса?
— Първата ни работа утре сутринта.
— Какви са очакванията ви?
Милт сви рамене.
— Може и да открием нещо, но според мен ключът към загадката е в банките. Той обича хубавите неща. Съвсем скоро си е купил чисто нов мерцедес за над четиристотин хиляди долара. — Той се усмихна. — Когато разбере, че всичките му парички са изчезнали, ще излезе от релсите. Ако се обади на банките, за да провери какъв е проблемът, ние ще се лепнем за него. Ако не се обади, ще му свършат парите и рано или късно пак ще трябва да излезе на повърхността.
Рап се замисли върху тези думи.
— Защо не пуснем фалшив слух? Неофициално, разбира се. Да предложим един милион долара за него и да видим дали ще се свърже с някого от старите си приятелчета от ЩАЗИ за помощ.
— И аз си го мислех, но според мен е по-добре да изчакаме няколко дена. Да видим какъв ще е резултатът утре и тогава ще решим. През това време искам да поспиш малко. Изглеждаш направо скапан.
— И се чувствам скапан.
— Не е учудващо. — Милт постави ръка на рамото му. Сънят беше странно нещо. Колкото повече ти беше необходим, толкова по-трудно можеше да го получиш. А Милт виждаше, че Рап отчаяно се нуждае от сън. — Мич, досега някога подвеждал ли съм те?
Той поклати глава.
— И този път няма да те подведа. Няма да се спра, докато не открия този Абел. После ще открия и хората, които е наел. Давам ти думата си. Сега лягай да спиш. Имам предчувствие, че утре ще е славен ден.