Рап и Коулман стояха един до друг зад Милт и гледаха как той ръководи действията на екипа си. На бюрото пред него бяха отворени и включени три лаптопа. Този отляво показваше вътрешността на офиса на Абел. Средният предаваше картина в реално време от предното стъкло на колата, която се движеше в уличния час пик, а на последния лаптоп беше изобразена картата на Виена. Всеки от членовете на екипа носеше миниатюрен предавател и местонахождението му се индикираше със зелена неонова точка на картата. Така Милт знаеше във всеки един момент къде се намират хората му и подобно на авиодиспечер можеше да ги направлява.
Планът за сутринта беше прост. Сградата, в която се намираше офисът на Абел, беше разположена близо до Парламента, което означаваше, че кварталът се охранява от много ченгета. Сградата беше пететажна, изградена от камък, и като почти всичко във Виена беше в безукорно състояние, макар че беше построена преди цял век. Офисът на германеца се намираше на третия етаж, между две адвокатски кантори. Тук работеха предимно професионалисти и всичко беше много добре организирано. Затова Милт беше настоял да изчакат до сутринта. Нямаше защо да бързат. Сгради като тази през деня приемаха десетки и дори стотици хора, но през нощта се изпразваха и се заключваха. Охраната беше доста прилична и в сградата дежуреше пазач. Много по-лесно беше да проникнат под носа му посред бял ден.
Застанал пред фонтаните от другата страна на улицата, един от агентите докладва, че всичко е чисто. Беше девет часът без две минути и хората непрекъснато прииждаха в сградата. Небето беше сиво, а температурата беше умерена. По всичко личеше, че ще вали.
Милт запуши с пръст микрофона на слушалките на главата си и каза на двамата мъже, застанали зад него:
— Времето е идеално. — После махна пръста си. — Как се чувстваш, Сара?
— Добре — чу се отговорът от малкия черен високоговорител вляво на бюрото.
— Добре тогава. Защо не тръгнеш натам. Без никакви крайности и рискове. Имаме цяла сутрин на разположение. — Милт не обичаше да прибързва.
Хотелът се намираше само на няколко пресечки от офиса. Черното ауди А-4 се включи бързо в движението и след минута спря пред сградата на Абел. От колата слезе брюнетка с черни очила в рогова рамка. Милт никога не работеше с блондинки. Те се открояваха прекалено много. Дългата до раменете коса на агентката беше сресана настрани и частично закриваше лицето й. Облечена беше със стилен черен шлифер, който можеше да се обърне и да стане светлосив. Под шлифера носеше тъмносив костюм от сако и панталон и бяла блуза. Много семпло. Такава беше и целта. Сара имаше безжична миниатюрна фиброоптична камера, монтирана в очилата. Тя се залепи за двама мъже и заедно с тях се насочи към асансьорите. На дясното й рамо висеше средна по големина черна дамска чанта, а в лявата стискаше сгънат на четири вестник. През цялото време държеше главата си леко приведена, в случай че вътре има камери. Асансьорите бяха три. Вратите на средния се отвориха и тя влезе с няколко души и застана отстрани. Бутонът за третия етаж вече беше натиснат и Сара се отдръпна още по-навътре в асансьора. Искаше да слезе последна. Асансьорът се стрелна нагоре и на втория етаж слязоха няколко души. Когато вратите се отвориха на третия, слезе един мъж. Сара се спря за секунда и после бързо се устреми към изхода. Един от мъжете в асансьора услужливо й задържа вратата и й направи път да слезе. Първият мъж беше завил наляво.
— Помни за аварийния изход — каза тихо в слушалката й Милт. — Ако нещо се обърка, в края на коридора има тоалетна и стълбище.
Сградата беше с U-образна форма с вътрешен двор. Сара продължи по коридора до самия му край и зави по следващия надясно. Офисът на Абел трябваше да е вляво, някъде в средата на коридора. Номер 318. Дотук всичко беше чисто. В десния джоб на шлифера й имаше малък черен предмет, подобен на пистолет, който всъщност беше шперц за отваряне на врати. Благодарение на него й бяха необходими не повече от две секунди, за да проникне вътре. Зави по коридора и веднага разбра, че нещо не е както трябва. Пред офиса на Абел се бяха скупчили хора. Сара ги огледа добре и наведе глава към вестника. Милт вече говореше в ухото й:
— Мини бавно покрай тях и после продължавай напред.
Сара възнамеряваше да стори същото и преди той да я инструктира. Отново вдигна глава и преброи три глави. Всичките мъже — единият от тях много висок и двама средни на ръст. Погледна към вестника и в същия миг забави крачка. Пред нея вляво оставаха четири врати. Погледна към следващата врата, за да могат да разчетат номера — 312. Мъжете стояха пред офиса на Абел. Пулсът й се ускори и тя се запита дали Милт вече го е разбрал.
Гласът му прозвуча в миниатюрната слушалка:
— Мисля, че те ни развалят партито. Дай ми лицата им в близък план и тръгни към дамската тоалетна.
Сара го послуша. Когато се доближи на не повече от три-четири метра, тя се обърна към тях и се усмихна. Забеляза, че между тримата мъже стоеше и някаква жена. Сара видя само разрошената й руса коса, но когато приближи, двамата по-ниски мъже я обградиха и я скриха от погледа й. Всичко в езика на телата им и в израженията на лицата им загатваха нещо нередно. Стори й се, че те се ядосаха само защото тя беше дръзнала да ги погледне. Сара веднага разбра, че са саудитци.
Рап се наведе над рамото на Милт, докато той превърташе записа. Милт работеше с клавишите на лаптопа и в същото време говореше със Сара, която си беше имала неприятности с офицери от саудитското разузнаване.
— Знам, че ги мразиш. Само залази спокойствие.
— Кълна се — отговори развълнуваният женски глас, — ако влязат в тоалетната, ще ги избия до един.
— Сара, предпочитам да не убиваш никого. — Милт стопира записа на кадър, на който двамата мъже се виждаха най-ясно. Високият и вторият, който беше среден на ръст. Той примигна и промърмори: — Проклет да съм!
— Какво? — попита Рап.
Милт се прехвърли на третия компютър, затвори картата и отвори файла, който му беше изпратен през нощта от Ленгли. Беше забравил да го покаже на Рап. На екрана се появи рисунка-фоторобот — същински двойник на високия мъж пред офиса на Абел, пред който току-що беше минала Сара.
— Кой е той? — попита Мич.
— Не знам. — Колегата му сви рамене. — Беше адресирано до теб с пояснение, че това е човекът, наел салвадорците.
Рап веднага разбра какво се случва пред вратата.
— Имате ли някакви несмъртоносни оръжия? — попита разтревожено.
— Електрошокови пистолети „Тейзър“.
— Къде са?
— Ето там, в черния куфар.
Той грабна черния куфар от пода, метна го на леглото и го отвори. Извади един от високоволтовите пистолети и го подхвърли на Коулман.
— Да вървим.
— Радиостанциите! — почти изкрещя Милт, който протегна към тях две малки защитени срещу подслушване радиостанции „Моторола“ с безжични микрофони и малки слушалчици с цвета на човешка кожа. — Заредени са и са готови за работа.
Рап и Коулман напъхаха радиостанциите в джобовете си, закачиха си микрофоните от вътрешната страна на яките и си поставиха слушалките в ушите. След като всичко беше готово, се запътиха към вратата.
— Милт — каза Мич, — обади се на Сара, че заповедта е да не убива никого, докато аз не отида там. И прати снимката в Ленгли, за да потвърдят дали е нашият човек.
— Какво, по дяволите, имат общо салвадорците с това? — попита Милт, но двамата излязоха, без да отговорят. — Защо ми се струва, че ще трябва да оправям кашата ви после? — Той нагласи микрофона си и веднага се разпореди екипът му да заеме нови позиции.