Рап ги наблюдава в продължение на три дни от една къща на хълма. Прекалено дълго. Коулман не каза нищо. Не направи никакъв коментар, нито му предложи съвет. Бяха минали девет месеца, една седмица и три дена от смъртта на Ана. С тях бяха Уикър, Хакет и Стробъл. Досега Уикър можеше да е приключил всичко с пушката си поне десет пъти. Сутрин и вечер вятърът беше слаб. От едната тераса до другата разстоянието беше не повече от осемстотин метра и траекторията на куршума стръмно се изкачваше. За повечето щеше да е невъзможно да произведат такъв изстрел, но не и за Уикър. Снайперистът само чакаше да му даде сигнал, но дотам не се стигна.
Ловът и издирването бяха променили Рап. С всеки изминал ден през последните няколко месеца той ставаше все по-мълчалив и отчужден от всички освен от Кенеди, сина й, Коулман и семейство О’Рурк. Лиз О’Рурк беше най-добрата приятелка на Ана от колежа. Заедно с Кенеди те бяха единствените, с които споделяше. Дори в разговорите му с Коулман всичко се въртеше около лова. Беше говорил с брат си няколко пъти и Стивън беше дошъл за панихидата във Вашингтон — панихида, която Мич пропусна. Свещеникът чака трийсет минути, защото не искаха да започват без него. Накрая Кенеди и Лиз О’Рурк казаха на свещеника да започне. И двете знаеха, че няма да дойде. Той беше прекалено потаен, за да покаже мъката си пред толкова много хора, които едва познаваше.
Новата къща стоеше недовършена, а старата, в Чесапийк, къщата, в която Ана се беше влюбила, беше изпепелена до основи. Коулман се обърна към Кенеди и поиска да докарат багер и да разчистят руините. Тя помисли за секунда и му отказа. Мич трябваше сам да реши. Когато станеше готов, той щеше да го стори сам. Всички чакаха. Чакаха Рап да излезе от черупката си и да се върне към своя живот. Но това не се случи. Дните се нижеха, а с тях и месеците. Рап взе под наем къща в Гейлсвил, на залива, малко по-нагоре от мястото, където беше загинала Ана. Не смееше да прекъсне връзката си с водата.
Почти всеки ден отиваше с колата до овъглените останки от своя дом. Понякога оставаше в колата. Понякога излизаше и се разхождаше наоколо. Всеки път избухваше в плач, когато в съзнанието му нахлуваха щастливите спомени и изживявания, които никога нямаше да се повторят. Никога нямаше да види детето си, никога нямаше да може да подържи в ръце малкото си бебе. Никога нямаше да разбере дали е било момче или момиче. Дори не му дадоха възможност да се сбогува с жената на живота си. Той не можа да я защити, когато тя най-много се нуждаеше от него, и чувството на вина го измъчваше. Тъгата по неосъществените мечти, копнежът по нея, желанието да я прегърне само още веднъж, да зърне красивите й зелени очи и да вдъхне от аромата на косата й бяха по-мъчителни от всичко преживяно от него. Но въпреки това не беше толкова мъчително, колкото чувството за вина, че е умряла заради него.
Когато отиваше на работа, то беше само Кенеди и Дюмонд да му кажат какво ново са разбрали за убийците. Иначе гледаше да не се появява много в Ленгли. Никой не знаеше с какво точно се занимава и никой не смееше да го пита. Първият пробив беше направен с някакъв руснак на име Петров. В началото на кариерата си Кенеди беше работила в резидентурата в Москва и имаше много връзки там. Чрез няколко от бившите му колеги тя успя да го убеди да се срещнат. До него беше достигнала мълвата за преждевременната кончина на Абел. Смяташе се, че е било нещастен случай, но Петров не можеше да бъде заблуден лесно. Хора като Абел не умираха от случайни пожари.
Тя му каза, че Абел е бил нает от няколко заможни саудитци за двайсет милиона долара. Целта е била да убие Мич Рап. Петров се изуми от астрономическата сума. После Кенеди му каза това, което той вече знаеше — че Абел е наел двама убийци, препоръчани му не от кого да е, а от него. Разкри му и нещо, което не знаеше. Убийците бяха пропуснали Рап, но убили жена му. При тази новина Петров болезнено трепна. Семействата на противниковите играчи бяха табу, а човек като Мич Рап щеше да търси тези двамата под дърво и камък, докато не ги намери и убие.
Петров знаеше, че или трябваше да каже на Кенеди и малкото, което знаеше, или рискуваше Рап да го посети през нощта. Не беше трудно да вземе решение. Каза на Кенеди всичко, което знаеше за убийците. То не беше много, но изигра твърде важна роля. Оказа се, че жената е французойка. Петров подозираше, че мъжът й е сънародник. Подозираше също, че е бивш военен и че някога е живял в Америка, вероятно през детските си години. Когато Кенеди го притисна и попита какво го кара да мисли така, той обясни, че английският му е много добър. Знаел всякакви жаргонни изрази. Подобни неща човек можеше да научи само ако е живял продължително време в страната. Петров й даде телефонните номера и електронните адреси, чрез които се свързваше с тях.
От Москва Кенеди отлетя за Париж и се срещна с нейните колеги — директорите на ДЖСЕ и ДСТ — двете главни френски служби за разузнаване и сигурност. Макар че мнозина от френските политици можеха да бъдат укорени, че са прекалено меки към терористите, това не важеше за ДЖСЕ и ДСТ. Те се славеха като едни от най-добрите и ефективни организации за борба с тероризма в света. Директорите им бяха напълно осведомени за случилото се с Рап и жена му. Рап беше работил с ДЖСЕ и директорът обеща да стори всичко по силите му, за да разбере кои са тези двама души. Шефът на ДСТ постъпи по същия начин. Кенеди се върна в Щатите и зачака.
Първите сведения дойдоха три седмици по-късно, близо пет седмици след смъртта на Ана. ДЖСЕ изпрати на Кенеди две досиета. Мъжът се казваше Луи Гулд, а жената — Клаудия Морел. Всичко, написано в досиетата, съвпадаше и звучеше логично. Гулд беше бивш парашутист-десантчик и син на френски дипломат, който беше изкарал два мандата във Вашингтон. Бащата на Морел беше генерал във френския Чуждестранен легион. Той беше влязъл в остър спор с дъщеря си по отношение на Гулд. Луи и Клаудия бяха изчезнали от погледа на контраразузнавачите преди около пет години. И двете служби обещаха на Кенеди да участват в издирването.
Големият успех дойде девет месеца и една седмица след смъртта на Ана. Кенеди измисли план. Те знаеха, че жената е бременна. Беше помолила Кенеди да я оставят жива още известно време, за да може да роди и да се порадва на детето си. Айрини нареди на ФБР да включи имената на двамата в бюлетините на издирваните лица. Задействаха и разузнавателните служби на всички приятелски държави. Съсредоточиха вниманието си върху болниците. И по-специално, върху акушер-гинеколозите. Всеки месец те изпращаха нови писма и факсове, за да напомнят за проблема. Сдобиха се със снимки на Гулд и Морел и направиха няколко компютърни модела на варианти как биха могли да си променят физиономиите.
Двамата бяха обявени за издирване, за да бъдат разпитани във връзка с извършено тежко убийство. Към обявата беше добавен и безплатен телефонен номер плюс награда от сто хиляди долара за този, който даде важна информация. Получиха се стотици обаждания, но нито едно не им свърши работа. Голяма част от първите обаждания веднага бяха изключени, тъй като не съвпадаха по време с предполагаемите дати на раждане. Когато навлязоха в седмия месец обаче, трябваше да се отнесат по-внимателно към всеки сигнал. Веднъж им се обадиха от болница в Таити. Агент на френското ДСТ веднага изтича в болницата в Папеете и се преоблече в хирургически екип. Само след час агентът се обади и каза, че е почти сигурен, че жената наистина е била Клаудия Морел.
Рап гледаше към къщата. Беше рано сутринта, тяхното трето посрещане на изгрева на острова. Той стоя като статуя неподвижно десет минути, загледан в къщата. Накрая погледна часовника си. Беше почти седем. След минута на терасата се появи Гулд. Беше по шорти и маратонки. Направи упражнения, след което се втурна по стълбите надолу и затича по плажа в противоположна посока.
Рап дълго го наблюдава и накрая каза:
— Ще отида сам.
— Според мен не е много разумно.
Той не обърна внимание на коментара.
— Ако ми се случи нещо, искам да довършиш работата.
Беше в широки шорти и широка избеляла синя тениска. Тръгна към вратата на наетата къща. Коулман, Уикър, Хакет и Стробъл гледаха как се отдалечава. Нахлузи си джапанките и си сложи слънчевите очила. Запали малкия скутер „Веспа“, който вървеше заедно с къщата, и потегли. Не искаше повече да мисли за това, достатъчно беше мислил досега. Скутерът беше тих, особено когато се спускаше надолу. Рап се понесе по обраслия със зеленина склон. Пътят беше много тесен. След неколкостотин метра той премина в малко по-широко шосе, на което можеха да се разминат две коли. Къщата на убийците се намираше на плажа. Най-близките им съседи бяха на сто и петдесет метра от тях.
Рап изгаси скутера и го скри в храстите. Погледна часовника си. Предните две сутрини мъжът се беше върнал от бягането в седем и половина. Рап тръгна през джунглата, докато не се озова до къщата. Влезе в задния двор, който беше обрасъл с трева. Заобиколи стената, която беше към плажа, и извади глока.
Оръжието с монтиран заглушител с лекота прилепна в ръката му.
Къщата беше измазана отвън в бяло, имаше червен покрив в испански стил. Дворът пред къщата беше ограден от дебела еднометрова стена. На пясъка се слизаше по стъпала, където в момента се намираше Рап. Той измъкна радиостанцията от джоба си и натисна бутона за разговор.
— Появи ли се?
— Още не?
Рап надникна иззад ъгъла. В предния двор нямаше никого.
— С Уикър не правете нищо, за което не съм ви молил.
— Ще е доста по-лесно. Да не говорим, че и по-безопасно.
— Стойте настрана. Ако ми потрябва помощ, ще ви повикам.
Нагласи радиостанцията на тих режим, изкачи стъпалата и се наведе. Вляво от него имаше двойна стъклена врата. Рап се спря и надникна вътре. Оттук се влизаше в дневната. Жената сигурно още спеше с бебето. Той беше научил за двамата всичко, каквото можа. Изкуши се първо да разговаря с родителите й, но щеше да е много глупаво да се издаде по този начин. По-добре беше да ги накара да си мислят, че са в безопасност.
Рап се премести към следващата врата — към кухнята и трапезарията. Предполагаше, че Гулд влиза и излиза сутрин от тук. Натисна дръжката и тихо отвори.
Внимателно прекрачи прага и затвори вратата зад себе си. Фактът, че вратата беше отключена, говореше много за тяхната нагласа. Не че и заключената брава щеше да го спре, но най-малкото щеше да го забави. Физическите травми на Рап бяха напълно излекувани. Никога преди не беше чувствал така добре коляното си, а гипсът на дясната му ръка отдавна беше свален. Безшумно мина по тъмния дървен под и зави надясно, по коридора, водещ към спалните. В коридора имаше три врати — по една отдясно и отляво и трета в дъното. Страничните бяха затворени за разлика от тази в дъното, която беше притворена. Рап предположи, че я е оставил така, за да не ги събуди, когато се върне.
Мич протегна дясната си ръка към вратата, насочил пистолета за стрелба. Бавно бутна вратата и влезе в стаята. Жената беше в леглото. Черната й коса контрастираше с яркобелите чаршафи и възглавници. Бебето се беше сгушило в ръцете й, а нейните устни бяха докоснали малката главичка. Рап потрепери за секунда и едва не загуби самообладание. Поразен беше от красотата на жената и от спокойствието, което излъчваха тя и детето й.
Той се отърси от емоциите. Тихо пристъпи напред и вдигна пистолета. Постави върха на заглушителя върху лявото слепоочие на жената. Тя се разсъни и бавно извъртя глава. Рап бръкна под възглавницата, за да провери за оръжие. Нямаше. Провери и нощното шкафче, но то беше празно. Тя вдигна спокойно очи към Рап, сякаш беше очаквала появата му, и каза:
— Благодаря ти, че ми позволи да родя дъщеря си.
Той отстъпи назад и й направи жест да се изправи в леглото. Тя се подчини, след което взе спящото бебе и го прегърна. Рап погледна часовника си и извади радиостанцията:
— Някакви новини за Гулд?
— Връща се насам. Ще е при теб до две минути.
Мич притвори вратата, както я беше заварил, и провери шкафчето от другата страна на леглото. Там намери деветмилиметров пистолет „Берета“ и извади от него патроните. Върна се откъм страната на жената, откъдето стъклените врати водеха към предния двор. Вратите бяха с дебели завеси. Лъчите на сутрешното слънце се процеждаха по краищата и осветяваха стаята. Рап продължи да държи жената на мушка и леко дръпна завесата, за да надникне навън. Застана в ъгъла с гръб към стената. Вратата беше от лявата му страна, а жената — пред него. Зачака.
Тя няколко пъти се опита да го заговори, но той само поклати глава.
— Ако искаш бебето ти да остане живо… дръж си устата затворена.
— Ти никога не би убил това или което и да е друго бебе.
Изрече го толкова спокойно и с убеждение, което го изненада.
— Не, не бих, но бих убил теб. Така че ако искаш да видиш как расте бебето ти, млъкни. — Погледна часовника си и добави: — Отвън има снайперист. Най-добрият, когото познавам. Само ако гъкнеш, Гулд ще се затича и ще бъде застрелян, преди да стигне до плажа.
Тя сви рамене.
— Тогава защо дойде тук? Защо просто не го застреля на плажа?
— Защото не съм страхливец. Защото сам си върша работата, а не я оставям на другите. Не взривявам къщи и не убивам невинни граждани.
Клаудия сведе очи и тежко преглътна.
Рап отново погледна навън и изключи радиостанцията. Половин минута по-късно чу как вратата в другата стая се отвори. Притворената врата леко се отмести от станалото течение. Мич продължи да държи пистолета насочен към главата на майката и прошепна:
— Не казвай нито дума или и двете ще умрете.
Тя затвори очи и целуна бебето по главичката.
Вратата на спалнята бавно се отвори и Гулд надникна вътре. Видя жена си седнала в леглото и се усмихна. Влезе в стаята и я попита:
— Защо си станала толкова рано?
Клаудия погледна към ъгъла на стаята и той проследи погледа й.
— Не мърдай или си мъртъв.
Гулд се беше изпотил от тичането. Погледна Рап в очите и бавно вдигна ръце.
— Съжалявам за жена ти.
Мич замълча. Сега, когато стоеше пред виновника, не знаеше какво да каже.
Гулд погледна към Клаудия и падна на колене. Ръцете му останаха вдигнати зад тила.
На Рап това му приличаше на добре репетирана сцена. Все едно че бяха мислили какво да правят, ако ги намери.
— Съжалявам — повтори Гулд с дрезгав глас. — Моля те, разбери ме. Клаудия няма нищо общо с това.
— Знаеше ли, че е бременна?
Гулд бавно кимна, сякаш дълбоко се засрами.
— Знаех. Но Клаудия не знаеше. После й казах. Тя плака дни наред.
Рап хвърли бърз поглед към жената. Тя и в момента плачеше. Една сълза се отрони и падна на главата на бебето. То се сви в ръцете на майка си.
— Знам, че не съм в положение да те моля, но…
— Да чуя.
Гулд преглътна с усилие и си пое дълбоко въздух.
— Моля те, пощади Клаудия. Ако не, поне заведи детето при родителите й във Франция.
Мич държеше пистолета насочен към челото му. Нямаше намерение да убива жената. И най-малкото му колебание изчезна в мига, в който видя бебето в ръцете й.
— Друго? — попита.
— Искам да ти се извиня за всички нещастия, които ти причиних. Не биваше да се заемам с теб. Клаудия беше права.
Рап се престори на отегчен:
— Това ли е?
— Може ли да целуна жена си и дъщеря си?
Рап присви очи и кимна.
Все така с вдигнати ръце, Гулд бавно се изправи. Отиде и седна на леглото до жена си. Прегърна я през рамо и двамата заплакаха. Той я погали по косата и й каза колко много я обича. После се наведе и целуна бебето по главичката.
— Моя скъпа Ана — каза, — щастлив съм, че видях раждането ти и можах да те подържа в ръцете си… макар и да беше само за няколко дни. — Разрида се над детето си. Клаудия го прегърна и го целуна по главата — също както беше целунала бебето преди малко.
Рап стоеше в ъгъла с пистолет, насочен към бащата, майката и детето. „Боже, в какво се превърнах?“ — зададе си той въпроса. Това щеше да е неговият живот или животът, който би живял, ако Ана не беше загинала. Цялата болка, трупана през последните девет месеца, се стовари върху него със спомена за жена му и за тяхното неродено дете. Решителността му започна да се топи. „Как би постъпила Ана на мое място?“ — запита се. В края на краищата той отмъщаваше за нейния живот, а не за своя. Вече чуваше гласа й, сякаш беше жива и стоеше до него.
Бебето се събуди и се разплака.
— Не плачи, Ана — каза бащата. — Всичко ще се оправи. Майка ти ще се погрижи за теб, а аз винаги ще те обичам.
Клаудия вдигна зачервените си очи към Рап.
— Кръстила си я Ана — каза той.
— На жена ти.
Той бавно кимна и свали оръжието. Пое си дълбоко въздух и излезе от стаята. Стъпи на двора и тръгна право към стълбите, които водеха към белия пясъчен плаж. Изобщо не се обърна назад. Нито изпита страх за живота си. Щеше да даде на Ана, на двама им, това, което те искаха. Ако Гулд беше същият хладнокръвен и пресметлив убиец, сега вече щеше да е по петите му. В къщата със сигурност имаше и други оръжия. Щеше да грабне пистолета или пушката, да излезе отвън и това щеше да е краят му. Уикър щеше да го очисти, преди да е успял да натисне спусъка. Ако истински обичаше Клаудия и дъщеря си, щеше да си остане на мястото и да ги прегръща от радост, докато слънцето залезе.
Мич застана на мокрия пясък с пистолета в ръка и започна да отброява секундите. Преброи до сто, сети се за жена си, за бебето и се усмихна. Това беше първата му усмивка от девет месеца насам. Погледна пистолета, поколеба се и го хвърли дълбоко навътре в океана.