Кенеди стоеше до конферентната маса със скръстени ръце и потропваше с крак по пода като Гайгеров брояч. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова по-забързано ставаше тропането. Той затвори тежката звукоизолираща врата. Не го очакваше нищо добро. Шефката му беше най-спокойният човек, когото познаваше. Беше непоклатима, професионалистка до мозъка на костите си. А ето как се държеше в момента. Така обикновено го посрещаше жена му, когато беше бясна.
Рап реши да започне предпазливо пръв:
— Срещнах се с онези двамата, както ме помоли.
Спря се на половин метър от нея, разкопча сакото си и сложи ръце на кръста. Изпод сакото се показа черната дръжка на браунинга в раменния му кобур.
— Ще говорим за това после. — Тя посочи към масата.
Върху лакираната дървена повърхност бяха разтворени четири вестника. „Ню Йорк Таймс“, „Лондон Таймс“, „Монреал Газет“ и „Вашингтон Поуст“. Във всеки от тях на първа страница беше убийството на Халил.
— Какво се случи по дяволите?
Рап прочете заглавията. Ефектът беше надхвърлил очакванията му.
— В „Монреал Газет“ пише, че е бил почти обезглавен.
Мич хвърли крадешком поглед към шефката си.
— Преувеличават.
— А ти откъде знаеш? — Беше му заповядала другите да свършат мръсната работа, а той само да командва операцията.
Рап реши, че мълчанието е най-добрата тактика в случая.
— Трупът е бил оставен на улицата, за да го видят всички — продължи тя.
— Е… това е вярно.
— Объркана съм. — Тя се намръщи — нещо нехарактерно за нея. — Нали се бяхме разбрали. Точно това — посочи вестниците — исках да избегнем.
— Знам, но нека ти обясня първо.
Тя отново скръсти ръце и още по-енергично затропа с крак.
— Слушам те.
Той въздъхна и погледна към вестниците.
— Четох само „Вашингтон Поуст“. В него не пише нищо за нас. Споменават само, че е бил подозиран в участие в международен тероризъм и че е лежал в затвор във Франция. Само толкова.
— Това е днес. Повярвай ми, утре сутринта ще напишат за всичко останало. Телефонът в отдела за връзки с обществеността вече е загрял. Тази работа ще се разрасне лавинообразно.
— Не мисля така.
— И защо, господин медиен експерт?
— Защото пресата чака звездния си миг. Монреалската полиция засега си държи устата затворена, но това няма да трае дълго. Всъщност готов съм да се обзаложа, че вече е изтекла информация. Но ние ще останем извън подозрение.
Тя сви вежди и го изгледа подозрително.
— Какво си направил?
— Да кажем само, че инсценирахме убийството да изглежда като в пристъп на ярост, а не като професионален удар.
— Искам подробности. — Това беше заповед, а не молба.
— Журналистите не знаят още, че Халил е бил открит с пачка банкноти, натъпкани в устата му, а на стената, на която е бил подпрян, с неговата кръв е била изписана думата „мунафик“.
— Двуличник — преведе си сама Кенеди. — Не разбирам.
— Коулман откри някои интересни неща миналата седмица. Не всички богомолци от джамията му са били доволни от него. Хората от общността са били разтревожени заради призивите му за джихад и вербуването на млади мъже, които е пращал да воюват зад океана. Но има и още нещо, което мюсюлманите, както и повечето хора, смятат за омерзително.
— И какво е то?
— Бил е порноперверзник.
— Какво?
Рап извади от джоба диска, който Коулман му беше дал.
— Скот се промъкна в апартамента му и копира хард диска му. Беше пълен с порнография. Садо-мазо, завързани с въжета жени, педофилия.
— Шегуваш се.
— Напротив. — Той й подаде устройството. — Включи го и се увери сама.
Кенеди затвори очи.
— Ще се доверя на думите ти.
— Имаше и списания. Доста извратени неща.
— И мислиш, че полицията и медиите ще изключат версията за участието ни само заради някакъв порнофетиш? — Поклати глава. — Не знам, Мичъл, струва ми се нереално.
— Има и още нещо.
— Какво е то?
— Тялото му беше, ъ-ъ… — той въздъхна — малко насечено.
Тя силно се намръщи и сложи ръце на кръста.
— Защо?
— Не исках да изглежда прекалено лично.
Кенеди поклати глава.
— Довери ми се, Айрини, знам как мислят ченгетата. Ще го определят като убийство за отмъщение. Ще си помислят, че задникът е обезчестил дъщерята на някого, а вероятно наистина е станало така. Напъхахме парите в устата му и му нанесохме множество прободни рани. Всички тези детайли в крайна сметка ще стигнат и до пресата и на никого няма да му хрумне, че сме замесени.
Кенеди се обърна и отиде в другия край на кабинета. Там имаше дълго канапе и два фотьойла, подредени около правоъгълна маса за кафе със стъклен плот. Рап изчака няколко секунди и я последва.
Тя остана с гръб към него, загледана през прозореца в ярките есенни цветове на долината на река Потомак. Най-накрая отново поклати глава и попита:
— Как мина срещата?
— Необичайно — отвърна Рап и си отдъхна, че смениха темата. — Защо не ми каза какво ще поискат?
— Исках да видя искрената ти реакция.
— Искаше да ме заварят неподготвен — поправи я той.
— Би могло да се каже и така. Виждаш ми се необичайно спокоен. Очаквах да влетиш с гръм и трясък и да ми откъснеш главата.
Рап също се загледа през прозореца. Фактът, че той и сенатор Хартсбърг имаха еднакво мнение по важен проблем, беше достатъчен за него, за да постави интуицията си под въпрос. Но това беше само началото. Предложението, което двамата политици му бяха отправили, го обърка. Това беше последното нещо, което очакваше да чуе точно от тях.
— Нали не мислиш, че е номер?
— Не. — Рап продължи да гледа през прозореца. — Може и да ме мразят, но не мога да си представя, че биха преминали през подобно нещо само за да се отърват от мен… Освен това знаят, че ще им видя сметката само ако се опитат да ме призоват на изслушване в Сената.
Кенеди не беше сигурна дали той говореше сериозно, или се шегуваше. Което беше добре дошло за него. Градският фолклор за подвизите му отдавна беше надминал действителността.
— Хартсбърг си пада малко фанатик и би ми направил номер, но не и Уолш.
— Съгласна съм. — Тя остави чашата си на масата. — Добре те разбирам. Така се чувствах и аз миналата седмица, когато дойдоха при мен. От толкова време си в лоши отношения с тях и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, се оказва, че са съгласни с гледната ти точка. И това те кара да се замислиш, да се усъмниш в правилната ти преценка.
— Точно така.
— Има начин да се отгатне какви са им мотивите. Не се ли досети?
— Не.
Кенеди беше прозряла истинската причина за срещата още от самото начало и се изненада, че Рап не я беше разбрал.
— Предполагам, че пътуването ти от Капитолия до Ленгли мина спокойно и тихо. За какво си мисли, докато караше?
— Каква ще бъде структурата… как ще се финансира… как да ги убия, ако ми заложат капан.
Тя кимна. Значи наистина възнамеряваше да ги убие, ако му направят номер.
— Според мен едва ли ще се стигне дотам.
— Иска ми се да имах твоята увереност, но не съм склонен да се доверя на Хартсбърг.
— Бомбата промени всичко, Мич.
Рап я погледна скептично. Бомбата, за която тя спомена, беше част от заговора на ислямски радикални фундаменталисти да превърнат Вашингтон в огромен пожар. Ако не бяха Рап и няколко правителствени служители, сенаторите Уолш и Хартсбърг, както и повечето от техните колеги, щяха да загинат от експлозията на ядрена бомба с мощност петнайсет килотона.
Мозайката започна да се намества.
— Самосъхранение — замислено изрече той.
— Да, най-силният им инстинкт.
Политиците бяха удивително издръжлива порода. Вероятно Кенеди беше права.
— Както и да е. Просто искам да съм сигурен, че наистина са на наша страна.
— И какво мислиш за предложението им? — Тя взе чашата и отпи.
— В основни линии то представлява екипът „Орион“ в разширен вид. Който, както много пъти сме говорили, не беше използван пълноценно.
Екипът „Орион“ беше отряд за тайни операции, създаден от предшественика на Кенеди Томас Стансфийлд преди около двайсет години. Идеята беше отрядът да действа тайно и независимо от ЦРУ и от останалите структури на националната сигурност на страната. Екипът позволяваше на Стансфийлд да заобикаля бюрократичните механизми в политиката и да преодолява някои дребни пречки като заповедта, забраняваща убийствата. „Орион“ му даваше възможност да върши неща, за които цивилизованите хора не искаха и да чуват. Рап беше главният оперативен изпълнител в групата почти от началото на разузнавателната си кариера — двайсет и две годишен. Беше прекарал доста време в Европа, Близкия изток и Югозападна Азия, където събираше разузнавателна информация и когато се налагаше, действаше по по-радикален начин.
— С тази разлика, че този път те ще са на наша страна — добави Кенеди. Имаше предвид Хартсбърг и Уолш.
— Би ли ми пояснила защо това е в наша полза?
— Аз бях част от екипа „Орион“ в продължение на осемнайсет години. През шест от тях го ръководех. — Тя се усмихна. — Като изключим, че през повечето време се стремях да те предпазвам от неприятностите, най-трудното беше да събирам пари за финансирането на операциите. Ако Хартсбърг и Уолш са на наша страна, няма да имаме проблеми с финансирането. И което е по-важното, няма да се тревожим да не започнат разследване срещу нас. Работата ти ще е много по-лесна.
Той кимна.
— Разбирам аргументите ти. Но искам да съм напълно сигурен в тяхната лоялност.
— Естествено. — Кенеди прибра косата си зад ухото. — Имаш ли някакви идеи?
— Да, една. — Рап извади своето „Блекбъри“. — Малка застраховка. — Натисна няколко бутона и се включи запис на разговора, който беше провел в библиотеката на Конгреса. След няколко секунди спря записа и се усмихна. — Надявам се, не си разочарована от мен?
— Щях да съм разочарована, ако не беше направил записа.
Той закачи обратно устройството на колана си.
— Няма да търпя никакво диктуване на условия.
— Вече им го обясних.
— И как го приеха?
— Виж, Мич, в този град славата ти е надминала и най-смелите фантазии. Забуленото ти в тайнственост минало, внезапната смърт на политици, които вадят компромати срещу теб… Всичко това само засилва усещането за твоята митичност. Хората не смеят да изрекат името ти и говорят за теб шепнешком. И дори тогава се оглеждат уплашено. Приписват ти се неща, с които знам със сигурност, че нямаш нищо общо.
— И откъде си сигурна? — Рап я погледна лукаво.
— Защото когато събитията са се случвали, ти дори не си бил на този континент. Въпреки това хората обичат конспирацията, а ти се вписваш добре в представите им. Суров, мъжествен, имаш красива съпруга, която работи като журналистка в Ен Би Си, най-големият ти покровител е не друг, а самият президент на Съединените щати. Като добавим и споменатата вече кончина на някои политици и информацията за теб, която те са изнесли в медиите, етикета на професионален убиец, който журналистите ти лепнаха… нашата първа защитна линия… С една дума, на Капитолия няма човек, който да не го полазват тръпки, щом стане дума за теб.
— Добре тогава. — Би предпочел предишната си анонимност, но щом някои от по-неразумните политици се страхуваха от него, това не беше чак толкова лошо. — Ето какво е моето условие. Ще се заема с плана, но ще го направя по мой начин. Аз ще подбирам мишените и ще се консултирам само с теб и с никой друг. Ако те имат предложения, нека ти ги предадат първо на теб. Но ще имам право на вето и моето съгласие ще е ключово. Ако сметна дадена операция за твърде рискована или пък мишената не е достатъчно важна… ще откажа.
— Бих могла да ги склоня да се съгласят. Друго?
— Сам ще подбера хората си.
Кенеди кимна. Очакваше, че той ще постави тези две условия.
— И няма да се ограничим само с ликвидирането на известни терористи.
— Как така?
Рап се усмихна.
— Тази част още я доработвам и не съм готов да ти я покажа.
— Няма ли поне да ми подскажеш малко?
— Ще спомена само, че възнамерявам да водя тази война на повече от един фронт, но без да се съобразявам с ничии правила.
— Като малката ти операция в Канада ли?
Той кимна.
Кенеди го познаваше по-добре от който и да е друг, включително и от жена му. Тя го погледна загрижено:
— Само ще ти дам един съвет. Много внимавай, когато работиш в страна, която е наш съюзник. Ако някоя от чуждестранните разузнавателни служби те спипа, че действаш на тяхна територия, ще си имаш много големи неприятности.
Рап се ухили.
— Да ме спипат не влиза в плановете ми.
— Никой не го иска, Мич. — Тя поклати глава. — Никой.
— Знам… знам. Но толкова години все успявах да се измъкна… Нямам намерение сега да се провалям.
— Само бъди предпазлив и действай бавно и леко.
Той поклати глава.
— Времето е лукс, с който не разполагаме. Сенатор Хартсбърг може и да е голям дръвник, но е прав за едно.
— За какво?
— Трябва да ги ударим, преди те да са ни ударили.