— Прехвърлили са те в УРПО през август 97-а. Ти каза, че лично Ковальов е издал заповедта. Как стана това?
— Започна се от един конфликт с Волох, началника на ОУ на АТЦ, където работех тогава. Моята група провеждаше задържане на един престъпен бос по прякор Григор. По оперативни данни той беше виновен за няколко поръчкови убийства. Но в случая трябваше да го задържим по друго дело — за вкарване на наркотици в лагерите. Имаше доказателства и санкция за арест. Направихме засада в дома му и когато той се появи, едно от моите момчета се опита да му сложи белезниците. Онзи обаче оказа съпротива, удари го с чантата си по главата и побягна. Моят човек — след него. Както е редно, стреля три пъти във въздуха. Григор не реагира. Момчето започна стрелба на месо и рани Григор.
Откараха Григор с линейка, а мен ме извика Волох и ми се разкрещя. Че сме започнали стрелба в града, че утре вестниците щели да ни подберат… Че сме се държали като каубои и т.н. Бях много нервен — не бяхме спали две нощи, причаквахме въпросния Григор. Хората ми бяха уморени. И аз едва се държах на краката си. И на всичко отгоре не искаха да пуснат моите момчета да се приберат, започнаха да ги разпитват един по един. С една дума, треснах вратата и тръгнах да се оплаквам на Ковальов.
— Той веднага ли те прие?
— Ковальов ме познаваше доста добре. Малко преди това бяхме ходили при него с Трофимов по въпроса за Хохолков. И още по-рано той бе следил работата ми по други дела. Макар че ни забрани да разработваме Хохолков, към мен се отнасяше добре. И изобщо, ако редови оперативен работник поиска директорът на ФСБ да го приеме лично, един умен директор винаги ще го приеме, защото никой не би отишъл при него за дреболия. А Ковальов беше умен директор.
Влязох при него, започнах да му докладвам. Че нали, моите хора са задържали бандит, той е оказал съпротива. Наложило се е да употребим оръжие. Прокуратурата е признала, че всичко е било законно. А Волох, вместо да ни благодари, е започнал служебно разследване. Аз, рекох, никога не предавам своите хора. Ако Волох не ни остави на мира, ще подам оставка.
Ковальов пита: „А кой е стрелял?“ — „Подполковник Горшков. Той е рядко опитен оперативен работник. Двайсет години е служил в милицията, преди да дойде при нас. Раняван е два пъти. Осем пъти е употребявал оръжие. Стреля безпогрешно. Убил е няколко души.“ Ковальов казва: „Осем пъти? Не е лошо. И това, казваш, са твои хора?“ — „Да“ — казвам. — „Такива хора ни трябват. Ще отидеш на работа в УРПО. Вземи си и хората с тебе.“
Останах като гръмнат. Как, рекох си, ще отида, след като съм му носил материали срещу Хохолков?
А той сякаш прочете мислите ми: „Забрави за Хохолков. Проверихме го. Но не е излишно да имам свой човек в УРПО. Ако има нещо, обаждай се по всяко време. Съгласен ли си? Ще отидеш в седми отдел, при Гусак.“
— С какво се занимаваше седми отдел?
— Като обръщам поглед назад, най-общо казано — с извънсъдебни разправи. Инициативата е проявил Гусак — той е подал рапорт до директора. Написал е подробно, че криминалните среди, престъпните босове съвсем са се развилнели, невъзможно е да ги арестува човек, така че — разрешете ни да ги неутрализираме с извънсъдебни методи.
Ковальов е взел този рапорт, прибрал го е в касата си, създал е отдела и е назначил Гусак за началник. Отдел за специални задачи.
— А другите служители на ФСБ знаеха ли с какво се занимава вашият отдел?
— Никой не знаеше. Висша степен на секретност. Знаеше се, че този отдел се занимава с разработка на престъпните групировки в Москва и Московска област. Самият аз, когато отивах там, мислех, че е така.
— Колко души бяхте?
— В отдела работеха около дванайсет души. Цялото УРПО се състоеше от 40 оперативни работници, плюс собствените спомагателни подразделения — групите за външно наблюдение, за подслушване, силовата, автономният оперативен отчет и т.н. фактически това беше отделна ударна група на ръководството. Помещавахме се в отделна сграда на „Новокузнецкая“. Никой не ни закачаше, никакви проверяващи, нищо.
— Ти ми беше казал, че УРПО е било създадено специално за Хохолков след ликвидирането на Дудаев. Поставяха ли ви някакви специални задачи във връзка с Чечения?
— Не. По-скоро беше обратното. Работата е там, че Чечения в известен смисъл разврати спецслужбите. Там се играе по други правила, повече неща са позволени, повече прегрешения се прощават. В Москва заради едно леко раняване на бандит Волох ми вдигна скандал до Бога, а в Чечения можеш покрай работата да пратиш десетина души на оня свят — и никой няма да гъкне. И ето че началството реши с цел ефективност да създаде спецподразделение, което би могло да действа в Москва като в Чечения. Веднага го разбрах, още на едно от първите съвещания.
Ковальов говореше за новите назначения. Стана дума за Умар Паша — имаме такъв полковник, чеченец по националност. Шебалин от нашия отдел се засмя: „Докъде я докарахме — Умар вече работи в централния апарат. Николай Дмитриевич, спомняте ли си как веднъж Умар Паша предложи да предаде Басаев срещу четирийсет хиляди долара?“ Ковальов размаха ръце: „Спомням си, спомням си.“ Моят нов началник Александър Гусак после ми разказа за този случай.
Когато Ковальов бил в командировка в Чечения, при него отишъл Умар Паша (работел в местната ФСБ) и заявил, че имало хора, готови да предадат Басаев и да посочат мястото, където той ще се появи. „Дайте четирийсет хиляди долара.“ Ковальов му казал: „Не, първо предайте Басаев.“ Тогава Умар Паша отговорил: „Той може и да не е жив. Могат да го убият.“ Ковальов: „Дайте го, ако ще и мъртъв, тогава ще ви дам парите.“ Умар се съгласил. Отишли при някакво вагонче. „Ето там казали му — е Басаев, но е опасно да се влезе.“
С автомати и картечници направили това вагонче на решето. После започнали да вадят труповете отвътре. Басаев го нямало сред тях. Били някакви селяни. Извадили седем или осем трупа. Ковальов казал: „Виждаш ли, щях да ти дам парите, а после какво? Басаев го няма.“
— Тоест Ковальов — директорът на ФСБ — е присъствал при извършване на престъпление?
— Така излиза.
— Седем души са били убити за едното нищо.
— Да, после казали, че са били боевици.
— Но нали дори не са ги идентифицирали?
— Както ми го разказваше Гусак — никой нищо не е установявал. Заровили ги и си заминали. А Ковальов се радвал, че не е дал парите. И постоянно мърморел на Умар Паша: „Искаш толкова пари, застреляхме някакви селяни, а Басаев го няма.“ Умар отвръщал: „Рано започнахме да стреляме. Трябваше да почакаме. Той щеше да дойде.“
Представи си сега — момчетата се прибират след такива операции от Чечения, за да се борят срещу бандитите, и им казват: „Това не ви е Чечения, тук ще действате законно.“
— Съществуваше ли изобщо някакъв принцип за подбор на кадрите?
— В групата на Гусак например работеше Гриневски. Как е попаднал в нея? Преди това е работил във Владимирска област, в един от районните отдели. Гриневски разработвал обект и, както лично ми разказа, този обект бил рядко говедо. Андрей разбрал, че е невъзможно да го арестува, защото онзи имал връзки в милицията и прокуратурата. Та, с една дума, Гриневски организирал убийството му. Как, кой — не ми каза. Каза просто: „Трябваше да очистя обществото от тази зараза.“
Милицията стигнала до Гриневски, задържали го, десет денонощия лежал в предварителния арест по подозрение в убийство, но нищо не се доказало. Тогава го махнали оттам, започнали да му търсят ново място. Някакъв познат му помогнал да се премести в Москва. Кадровикът Баев обикалял отделите, питал: „На някого да трябва човек?“ Гусак се заинтересувал: „Кой е човекът?“ — „Еди-кой си, заподозрян е, че е убил обект. Всички разбират, че той го е направил, но няма доказателства.“ Гусак казал: „Такива хора ни трябват.“
— А ти лично приемаш ли логиката на Гриневски, че щом един обект не може да бъде докаран до съд, е допустимо да бъде унищожен по друг начин? Щом го заслужава?
— Сега, след това, което се случи в УРПО, знам, че е по-добре престъпникът да избегне наказанието, отколкото да позволим на едно ченге да самоуправства. Знам, че борбата с престъпността трябва да се води в рамките на закона. Бандитите са извън закона, а ние сме в него! Да, на нас ни е по-трудно. Ала излезе ли някой извън рамките на закона, макар и в името на унищожаването на престъпността, той вече не се връща в тях. Няма обратен ход.
Трябва да кажа обаче, че не стигнах лесно до този извод. Когато Ковальов ме прати в УРПО, все се сещах за един мой служител, Горшков — честен офицер, когото незаслужено бяха влачили по разпити заради превишаване на пълномощията. Повечето ченгета, които всеки ден си имат работа с бандити, убийци, абсолютни боклуци и не могат да ги тикнат зад решетките, гледат на закона и човешките права като на досадна пречка.
Но работата е там, че ако се разреши на ченгетата или на спецслужбите да се поставят над закона, моментално ще се намерят хора — в същите тези служби или сред политическото ръководство, — които ще започнат да използват това за свои цели, тъй да се каже, да продават услугите си. Или да заграбват власт.
Започна се с Дудаев — него всъщност го убиха незаконно, но всичко това бе преглътнато, защото ставаше дума за Чечения. После чеченските селяни — уж пак не е толкова страшно, нали са чужди. И си тръгна така. За да свърши с поръчки от наркомафията и с политически покушения.
— А как те споходи прозрението?
— Всеки човек си има праг, нещо като забранителна бариера, и ако я премине, няма вече път назад. Един ще помогне на стар приятел „да решат въпроса“ с длъжник, друг ще продаде информация, трети ще вземе пая си от „сухото“ за поръчкова операция, четвърти ще осигури „чадър“, пети ще отвлече човек, шести ще го убие, а някой може дори да взриви автобус с пътници. В органите има всякакви хора — от чисти и безкористни до завършени гадове. И едните, и другите са малко. Почти всички са омърсени с нещо, но и не всеки ще тръгне да вдига във въздуха жилищни блокове. И далеч не всеки във ФСБ се е цапал с кръв, дори в нашия седми отдел на УРПО. Тъкмо в това се състои мъдростта на ръководството да омърси всекиго, а после да го използва в съответствие със собствената му забранителна бариера, но не и да кара хората да вършат неща, които те определено не биха извършили. Моята бариера се появи, когато ми наредиха да убия човек.
— Гусак е набирал за седми отдел хора с особени „заслуги“, като онова ченге например, което е убило обект. А ти казваш, че не си се цапал с кръв. Как си го обясняваш?
— Мен не ме избра Гусак, а ме изпрати Ковальов. По-късно Гусак сам щеше да каже в едно интервю: „Аз не исках да вземам Литвиненко в моето подразделение. Ръководството ми го натрапи.“ Мисля, че те не погледнаха на мен сериозно, излъгаха се. Гусак е смятал, че Ковальов ме е проверил с кръв, а Ковальов — че го е сторил Гусак.
Едва по-късно, когато започнаха да ни притискат, се засилиха да проверяват, но бяха закъснели. Веднъж Гусак ме извика и ме попита: „Спомняш ли си, че участва с нас в едно мероприятие?“ Питам го: „В какво мероприятие?“ — „Ами спомняш ли си — вика — как убихме един азербайджанец?“ Отсякох: „Не съм убивал никакви азербайджанци с тебе.“ — „Ама как бе — той чак се смая, — нали го пречукахме в милиционерския участък…“
— Ами самият Гусак? Какви ги е вършил лично той?
— Гусак открай време имаше репутация на „яко момче“. Лично беше написал в рапорт до Ковальов: „Моите подчинени са гадове в добрия смисъл на думата.“ Но с какво точно се е отличавал — тогава не знаех. Беше ми ясно само в общи черти. Носеха се всякакви слухове. Веднъж при мен дойде сътрудникът на Гусак Горшков и ме помоли да го включа в своята група. Горшков по-рано беше работил в милицията, в криминален отдел и в стопанската. „Знаеш ли — каза ми той, — те са ненормални, страх ме е. Убиват хора. Няма да работя там, ще напусна. Излизат на мероприятия и започват да пребиват хората до смърт. Аз съм против това. Рано или късно всички ще ги приберат зад решетките. А какво мога да направя аз?“
Конкретната история, благодарение на която Гусак бе получил седми отдел, научих по-късно, когато вече бях в конфликт с ръководството. Гусак извел петима души — дагестанци — в гората, в района на Подолск, и ги разстрелял. В тази операция освен Гусак участвали Альошин и Бавдей.
Научих за това случайно, вече в извънслужебните ни отношения: Гусак се беше скапал по едно време и като се напил, се изтървал пред жена ми как извели петима души и ги застреляли. „Разбираш ли — казал, — ако този факт се разкрие…“ Думите му прозвучали като разкаяние.
Маруся ми разказа това и добави: „Кажи му повече да не ми говори такива неща. Защо трябва да ги знам? Не искам.“
Казах на Бавдей: „Боря, Гусак е казал на жена ми, че сте разстреляли няколко души.“ Борис се уплаши: „Абе той да не е откачил? Може ли да се говорят такива неща? Знаех си аз, че с този глупак един ден ще лежим в кауша.“
Започнах да проверявам тази история. Поприказвах си с Шебалин, с Понкин, с другите служители. Всички се чудеха — ама ти не знаеше ли? След нашата жалба до прокуратурата в отдела очаквахме обиск, а в касата на Гусак имаше нерегистрирано „гърмяно“ оръжие, както и окървавените паспорти на тези дагестанци. Гусак нареди всичко да се унищожи. Понкин и Шебалин отнесоха някъде документите, а друг служител, Соловей, скри оръжието. По-късно прокуратурата иззе един пистолет от онези от касата на бившия служител в нашия отдел Шевчук. Сега той работи в Московското управление. За този факт ме разпитва следователят Барсуков.
— А кой е наредил на Гусак да премахне тези дагестанци?
— Генерал-лейтенант Миронов. Така е казал Гусак на жена ми. Аз попитах Миронов: „Иван Кузмич, Гусак е разправял, че вие сте дали нареждане за онази операция, а при нея са убили хората.“ Миронов пребледня: „Не съм нареждал да убиват когото и да било.“ И след дълга пауза добави: „Знаех си аз, че е откачен.“ Именно след този разговор Миронов отиде при Путин да ходатайства за мен. Че нали, Литвиненко знае твърде много, не можем да го изгоним.
— Тоест висшето началство е знаело за тази история?
— Разбира се, че знаеше. По-късно, когато прокуратурата се зае с УРПО във връзка с нашата жалба, Гусак ми разказа: „Знаеш ли, имах разговор с Ковальов и той ме попита: «Какво се ежи Литвиненко? Нали е бил с вас, когато изтрепахте дагестанците?» Отговорих му, че не си бил с нас. А Ковальов попита: «Че къде е бил тогава? Как така „никъде“? И е попаднал в УРПО?!»“
Та това е то. Те са смятали, че съм бил „някъде“. Дори не са можели да си представят, че не съм омърсен. Че съм минал покрай кръвта.
Но ако бях оцапан с кръв — щяха да ми го припомнят и тогава определено нямаше да изляза от Лефортово. Защото те бяха проверили всички мои дела за десет години назад и не бяха намерили нищо по-сериозно от това да ме обвинят, че веднъж съм ударил арестуван бандит и съм му направил синина „голяма колкото копейка“. Но съдът ме оправда и за това!
— А за какво са убили онези дагестанци?
— Ето за какво. Синът на бившия председател на КГБ Семичастни имал фирма, която задлъжняла на някого с пари. Доколкото разбрах, дагестанците са били наети да вземат тези пари от него. Семичастни-младши се оплакал на баща си и той отишъл при Ковальов с молба за помощ. Ковальов извикал Гусак и му наредил да вземе мерки: „Иди при Миронов, да оформи нареждането.“
Тогава Гусак, както и аз, работеше в ОУ при АТЦ и двамата с Миронов са оформили този случай на рекет като заплаха за терористичен акт срещу Семичастни-баща. Какво точно се е случило не знам, но Гусак е провел операцията и тя е завършила с пет трупа.
— Прозрението те е споходило в момента, когато са ти наредили да убиеш Березовски. Не някой си Иванов, Петров или Сидоров, а Березовски. Мисля, че именно тук е най-деликатният момент. Нали Березовски е имал мотив да скалъпи цялата тази история. А пък ти си „прозрял“ и си започнал да „разобличаваш“ спецслужбите по негова поръчка.
— Не е така. Освен Березовски имаше още два случая, за които ние дадохме показания в прокуратурата и после говорихме на пресконференцията. Но Березовски е най-гръмкото име от трите и хората не обърнаха внимание на другите. На теб например говори ли ти нещо името Трепашкин?
— Трепашкин ли?
— През есента на 1997 година, когато току-що бяхме преместени в УРПО, при мен дойде началникът на отдела Гусак и каза: „Има един Трепашкин, трябва да го намерим. Той е бивш служител на ФСБ, не си е предал удостоверението и ходи да взривява павилиони за алкохол, така печели. Това удостоверение трябва да се изземе.“ Казвам: „Добре. А къде работи той?“ Гусак отговаря: „В данъчната полиция.“ Учудих се: „Как така в данъчната полиция? И никой не може да го намери? А какъв е там?“ — „Началник на следствения отдел.“
„Саша — казвам, — а не ти ли се вижда смешно, че началникът на следствения отдел в Данъчна полиция на Московска област взривява павилиони за алкохол с удостоверение от ФСБ? Ако е за рекет, по-добре да го прави с удостоверение от данъчната полиция. С него може да прибира пари не от павилиони, ами от заводи за алкохол. И как е възможно да не си връща удостоверението? Нали си има началник, който може да му нареди да върне удостоверението.“
Гусак се почуди малко какво да ми каже. „Виж сега, Саша, тук въпросът е деликатен, не исках да ти казвам. Трепашкин е подал съдебен иск срещу ръководството, срещу Ковальов. И той лично помоли да вземем мерки.“ — „Какви мерки има предвид?“ — „Ами с една дума, Саша, трябва да му се запуши устата. Отишъл е в един вестник, дал е интервю, трябва да му подхвърлим нещо или да го вкараме на топло.“
Слязохме в отдел „Кадри“. Показаха ми личното дело, снимка, на която той беше още млад, с чин старши лейтенант… Симпатична, приятна физиономия. Оказа се, че Трепашкин е работил над десет години в Следственото управление при КГБ. Издигнал се е едва ли не до началник на следствен отдел.
Казвам: „Слушай, ти майтап ли си правиш с мен — как ще подхвърля пистолет на следовател? Той веднага ще провали работата.“ Гусак се съгласи: „Да, и аз мисля така. Знаеш ли, дай просто да го опаткаме и край. Какво ще се занимаваме с него? Работата е от ясна по-ясна: отишли сме за удостоверението, а той е оказал съпротива — и сме го застреляли. Само в никакъв случай да не се разбере, че сме от ФСБ.“
„Саня, ама ти разбираш ли — та той е подал съдебен иск! — упорството на Гусак ме смайваше. — Та той е специално охранявано от държавата лице. Ако научи някой какво сме направили с него, какво ще стане с нас? Нали те там си имат Управление по собствената сигурност.“
„Слушай — изгуби търпение Гусак, — там всичко е уредено. И изобщо, ти разбираш ли защо ни преместиха тук всичките? Какво, не си ли разбрал? Ние сме поръчков отдел. Длъжни сме да решаваме проблемите на ръководството. Ти разбираш ли каква чест ни е оказана? Ама не, само задаваш въпроси. Хайде, мисли. Давам ти за помощници Шчеглов, Шебалин и Понкин.“
— Нямаше как, започнах да разработвам Трепашкин. Да проучвам досието му, да изяснявам обкръжението му, да разговарям с хората и т.н. И колкото повече неща научавах за него, толкова по-симпатичен ми ставаше. И аз реших, че няма да „вземам мерки“ срещу него, някак ще „забравя“ това задание, ще го вкарам в девета глуха.
По-късно, когато се запознах с Трепашкин, той ми каза какво се случило с него. Докато работел във ФСБ, разобличил чеченска група, която се занимавала с рекет, убийства и незаконна търговия с оръжие. И без да се рови в „тънкостите“ на проблема, задържал самолет с оръжие, който нелегално отлитал за Чечения. А зад тези доставки стоял някой от високите етажи. И го изгонили.
Трепашкин написал заявление до Елцин, обърнал се към съда, отишъл във вестник. По повод на това интервю дори събрали колегията на ФСБ, съвещавали се какво да правят, как да му запушат устата. Скалъпили материали, че Трепашкин бил изнудвал за пари някой си гражданин Писяков. Намерили някакъв човек, докарали го в Москва от Санкт Петербург, започнали да събират „доказателства“. После се опитали да изфабрикуват материали, че той бил разгласил сведения, представляващи държавна тайна. От цялата работа излизаше, че държавната тайна е, че Трепашкин е бивш подполковник от спецслужбите. Трепашкин все пак спечели съдебното дело.
— Именно заданието да запушиш устата на Трепашкин ли пробуди у теб първите съмнения?
— Да. Тогава казах на Гусак, че това е сложен случай, не се знае докъде може да ни докара и ми трябва време, за да се оправя с него. И той ме остави на мира. А аз се замислих.
А след една седмица — пак. Поставиха ни задача да отвлечем известния бизнесмен Умар Джабраилов, за да освободим от чеченски плен наши офицери… Просто така, в открит текст.
— Официално ли ви наредиха да отвлечете Джабраилов?
— Да, за да вземем пари срещу него и да откупим офицерите. Без пари никой не би ни върнал офицерите срещу Джабраилов.
— Кой ви постави тази задача?
— Ръководството на управлението. Генерал Хохолков и неговият заместник Макаричев.
— Ти чу ли това с ушите си?
— Стана така. Аз доста се занимавах с издирване на заложници. Дори бях разработил цяла система и, общо взето, минавах за специалист по тази материя. И веднъж Гусак ме покани в кабинета си, където се провеждаше съвещание. Присъстваха Бавдей, Гусак, Понкин, Шебалин и Шчеглов.
Гусак ме попита: „Саша, как може да бъде отвлечен човек, така че да не го намерят?“
Учудих се: „Защо, решили сте да отвличате някого ли?“
Тогава Гусак ми каза, че му е поставена задачата да отвлече Джабраилов.
Те подслушвали телефона на Джабраилов. Водели външно наблюдение. Местонахождението му било установено. С това се занимавал Понкин. Разполагал с всичко, отнасящо се до Джабраилов. Пак той предложил да отвлекат не Умар, а по-малкия му брат Хюсеин. Според чеченските обичаи братът непременно щял да плати за по-малкия си брат. И отвличането щяло да стане по-лесно — самият Джабраилов бил охраняван от наета от него милиция.
Обясних им как да отвлекат човек, без да ги хванат. Спомних си случаи, когато ние бяхме попадали в безизходица и издирванията ни не бяха давали резултат.
Извършителят на отвличането не бива да знае къде ще бъде скрит отвлеченият. Хората, които го охраняват, не бива да бъдат в контакт с човека, който иска откупа. Знам, че в такъв случай нито милицията, нито моите колеги никога не биха задържали човека, който иска откупа, докато не установят със сигурност къде се намира заложникът. Затова им казах, че ако отвлеченият се намира на едно място, а човекът, който иска откупа — на друго, а и никога не би казал къде се намира заложникът (просто не знае къде е той), той никога няма да бъде задържан, инак заложникът ще бъде убит.
— С една дума, ако спецслужбите вземат заложник, практически не е възможно той да бъде открит, защото те знаят всички тънкости на тази работа? И най-важното — знаят кой ще ги търси.
— Да, разбира се, не е възможно да го открият — дори да задържат човека, който иска откупа. Спецслужбите ще измъкнат своя човек, а заложникът ще загине. Освен това препоръчах на Гусак да проведат мероприятието съвместно с трети отдел на РУОП. Защото с освобождаване на заложници по онова време в Москва се занимаваше именно това подразделение. Бяха се специализирали по заявители и заложници. Беше ясно, че ще го търси само този отдел. И трябваше да работят съвместно: да внедрят свой човек при тях. Така щяха да имат оперативен работник, който напълно да контролира хода на издирването.
— Излиза, че на практика ти си помагал да се разработи престъпление?
— Да, помагах в разработката на престъпление, за което съжалявам и за което по-късно съобщих в прокуратурата. За щастие то не се състоя. Не крия, че по нареждане на моето ръководство обясних как трябва да се направи всичко това. По-късно присъствах на още едно съвещание, когато при нас дойдоха служители от силовия отдел — всъщност именно те трябваше да осъществят отвличането според нашата разработка. Отвличането трябваше да стане по време на концерта на Махмуд Есамбаев, на който Джабраилов бил поканен. Научили го чрез подслушването на телефонните му разговори.
Служителите от силовия отдел питат: „Пази го милиция. Как да постъпим с тях? Та те имат автомати.“
Ръководството казва: „Без церемонии с ченгетата. Да не са охранявали тоя чеченец.“
— Заповедта устна ли беше или писмена?
— Устна, разбира се. Кой издава такива заповеди писмено?
— Да отвлекат човек, при което да не се церемонят с ченгетата, които го охраняват?
— Да. А при отвличането на Умар имаше и още една хитринка. Хохолков каза, че сега той бил заподозрян в убийството на американеца Пол Тейтъм. А Тейтъм имал роднина, който искал да си отмъсти. Ние отвличаме Умар, получаваме парите, а при издирването ще отработваме като основна версия отмъщение от страна на американеца.
Между другото, както научих по-късно, пак спецслужбите убили Пол Тейтъм това ми го призна веднъж пиян Гусак.
Но силовият отдел отказал да отвлече Джабраилов. Поискали си парите предварително! Обяснили, че веднъж вече са отвличали човек по нареждане на ръководството, закарали го в нашата спортна зала и той седял там три дена, прикован с белезници за един радиатор. За тази операция те били командировани в друг град и им обещали да им платят. Но никой така и не им платил „командировъчните“. Дошъл Камишников, прибрал заложника и не платил. Затова този път казали — първо парите. И си заминали.
— А кога за пръв път чу за поръчката за Березовски?
— На 27 декември 1997 година провеждахме мероприятие по задържането на членове на престъпна групировка, състояща се от служители на милицията. Задържахме двама и трябваше да арестуваме още двама. Вече почти ги бяхме пипнали, когато… Към девет сутринта докладвах ситуацията на Гусак. След малко ми звънна дежурният и помоли да се свържа с Камишников, който по това време отговаряше за управлението. Той нареди спешно да приключваме това задание. Опитах се да му обясня, че двама престъпници са още на свобода, че ако не ги задържим до понеделник (беше събота), те или ще изчезнат, или ще унищожат веществените доказателства. Обаче Камишников продължава: „Нареждам ви да приключите и да се върнете в управлението.“
Върнахме се в управлението, Камишников покани цялата група в кабинета си. Мен, полковник Шебалин, майор Понкин и старши лейтенант Латишонок. И каза: „Вие, момчета, не си гледате своята работа.“
Опитах се да възразя: „Как да не е моята? В случая служители на Московското РУОП фактически отвличат хора, занимават се с рекет! Тъкмо моята работа.“
А вече имахме непотвърдени данни, че те са и убивали, и са взривявали. Бяхме събрали достатъчно доказателства, обаче ето — спират ни. Но Камишников си знае своето: „Има си криминален отдел при милицията, разполагат с достатъчно хора, те да се занимават с това. А ние сме само осемдесет души в това управление, имаме други задачи.“
И Камишников обясни накратко какви са тези задачи. Показа ни книгата на Судоплатов, прочутия началник на терористичния отдел още при Сталин. Тупна с длан по нея и каза: „Ето с това трябва да се занимаваме. Вие сте екип, познавате се помежду си, добре сте подбрани. Такива хора ни трябват на нас. Затова не бива да се караме, да живеем като паяци в буркан. Трябва да бъдем приятели, заедно да решаваме проблемите. Вие разбирате ли какво значи екип?“
По-нататък продължи да развива мисълта си, че сме били мъже за чудо и приказ и нашият екип бил длъжен да решава проблемите на правителството и на висшето ръководство на ФСБ. Именно затова ни било дадено всичко необходимо — и собствено външно наблюдение, и собствена техника. Това било направено заради повишената секретност — никой нищо не знаел за нас, дори вътре във ФСБ. Ние сме били свръхсекретни. И трябвало да изпълняваме специални задачи.
Понкин му отговори, че бяхме подготвили всичко по Джабраилов, но силовият отдел отказа да работи и затова мероприятието ни се провали. Камишников махна с ръка: „Продължете мероприятието. На всяка цена трябва да отвлечете Джабраилов.“
И тогава ни постави нова задача: „Все още има хора, до които не можем да се докопаме. Натрупали са луди пари и е невъзможно да се стигне до тях по законен път. Винаги могат да се откупят и да избягат от наказателна отговорност. И тези хора нанасят голяма вреда на държавата. Ти например, Литвиненко, познаваш Березовски, нали? Именно ти трябва да го ликвидираш.“
Седя, мълча. Какво да кажа? По онова време Березовски беше съветник на Елцин, известен политик. По принцип неговото убийство би било терористичен акт. По заповед на ФСБ при подобни изказвания по такива хора се започва разследване, докато не се изясни дали заплахите са реални, или безпочвени. Затова, когато Камишников каза, че трябва да убия Березовски, премълчах. Той стана от бюрото, приближи се до мен, леко се наведе и повтори: „Ти познаваш Березовски — ти трябва да го премахнеш.“
Посочих с пръст тавана — ами ако се подслушва? — и се чукнах с пръст по слепоочието: сиреч, мислете какво приказвате в затворено помещение.
— И не реагира по никакъв друг начин, така ли?
— А какво трябваше да направя? Ако бях казал например: „Ясно, Александър Петрович, готов съм“ — Камишников щеше да ме запише на касета, а някой друг щеше да го пречука… Щяха да вземат касетата, да я занесат в следствието и да кажат: Камишников се е пошегувал, а тоя глупак е взел, че е убил човека. Нали така?
Ще прескоча малко напред: когато прокуратурата вече работеше по този факт и ни направиха очна ставка с Камишников, следователят предложи да си зададем въпроси един на друг. Аз попитах: „Александър Петрович, поставихте ли ми задача да убия Березовски?“ Камишников: „Отказвам да отговоря на този въпрос,“ Позова се на член 51 от Конституцията, където е казано, че човек има право да мълчи, ако думите му могат да бъдат използвани срещу него. Зададох му друг въпрос: „А на това съвещание стана ли дума за Березовски?“ Камишников отново се позова на същия член от Конституцията.
След съвещанието излязохме от кабинета. Всички бяхме потресени. Отидохме у Гусак (този ден той си беше вкъщи). Разказахме му всичко. А Гусак казва: „Ама защо се учудвате?“ Оказа се, че още през ноември същата година и Хохолков му наредил да подготвя ликвидирането на Березовски.
Преди да вземем окончателно решение, аз и моите подчинени се събрахме в кабинета ми и започнахме да мислим какво да правим. Имахме три варианта.
Първият — да започнем подготовката за убийството. Аз казах: „Въвличат ни в бандитизъм.“ И ако започнем да убиваме, никой няма да ни закача. Спокойно ще се занимаваме с рекет, ще печелим много пари. Както се казва, всеки според своята безнравственост. Не бих казал, че във ФСБ поголовно всички се занимават с рекет. Но тук към всеки трябва да се подхожда индивидуално… всичко се случва. Обаче да убиваш хора? Хладнокръвно, по нареждане на началника? Тогава сме бандити, а той е главатар на банда. Убием ли първия, няма път назад.
Вторият — да излезем пред обществеността и открито да заявим за това. И тогава — не знам какво ще стане тогава. Може да ни изпозатворят, може да ни изпозастрелят, може и да ни оставят на мира. Не знам, но нищо добро не ни чака.
И третият вариант — никъде нито дума за това, тихо да се отдръпнем от всичко и да се постараем да си намерим работа в други подразделения. Между другото точно тогава отидох там, където бях служил по-рано, при началник-отдела Колесников и заместник-началника на управлението Миронов, и помолих да ме вземат обратно. Те ми казаха: „Че кой ще те остави да напуснеш оттам?“ И се позасмяха кисело.
И тогава ние решихме…
— А не се ли страхувахте, че съвещанието ви се подслушва?
— От какво да ни е страх? Когато са се събрали двама души и началството пожелае да научи какво са си говорили, и без това го научава.
Пък и това не беше съвещание, по-скоро — мъжки разговор. Между другото все пак се надявах, че някой ще отиде да каже всичко на началството или да са ни подслушвали — тъй че просто да ни изгонят всичките. Тихомълком да ни разпратят по различни подразделения и край, да забравят за нас. Но това не се случи.
— И кой участва в този разговор?
— Понкин, Латишонок, Шчеглов.
— А Гусак и Шебалин?
— Нямаше ги. Между другото, те не ми бяха подчинени. Гусак беше прекият ми началник, а Шебалин, както и аз, негов заместник.
Та значи ние с моите момчета решихме, че никого няма да убиваме, а после ще видим. Да става каквото ще. А Понкин каза: „Саша, трябва да съобщим на Абрамич. Жал ми е за него — виждал съм го по телевизията, свестен човек. Познавам нашите момчета. Знам с какво се занимават. И щом са решили да пречукат Абрамич, ще го пречукат.“
Преди да кажа за това на Березовски, смятах все пак да си поговоря с Ковальов. Не ми се искаше да мисля, че той знае за това и фактически е съучастник. На няколко пъти се опитвах да вляза при него, но не успях. По-рано винаги влизах лесно, а този път — кой знае защо — не успях. Може би Ковальов специално не искаше да се вижда с мен? Когато подчинен докладва нещо на началника си, този началник става заложник на тази информация и е длъжен да вземе мерки. А така — ни чул, ни видял.
— А не можеше ли да му предадеш нещо писмено?
— Че кой предава такива неща през трета ръка? Аз изобщо нямах намерение да говоря открито в кабинета на Ковальов. Исках да му напиша това на лист, да му го дам лично, да го прочете пред мен.
— Ти не изключваш дори кабинетът на директора на ФСБ да се подслушва?
— Знам, че се подслушваше от ФАПСИ28. Личната среща беше важна, защото исках да погледна Ковальов в очите. По очите, по израза на лицето, по поведението, по реакцията на човека може да се разбере — знае ли, или не знае.
Като не успях да се добера до Ковальов, аз се реших на разговор с Березовски. Бях длъжен да го предупредя. Смятам, че всеки офицер от правоохранителните органи е длъжен да пази живота на хората по какъвто и да е начин. В онзи момент не виждах друг начин.
Обадих се по телефона, казаха ми, че Борис Абрамович е в болница. По телевизията съобщиха, че нещо се контузил, както се возел на снегоход. Така и не успях да поговоря с него — после той отлетя за Швейцария на лечение.
Едва някъде през март, два дена преди свалянето на Черномирдин, в събота отидох във вилата на Березовски. Казах му: „Борис Абрамович, наредиха ми да ви убия.“ Той възкликна: „Ти с всичкия си ли си? Я стига си се шегувал.“ И ме гледа, сякаш съм ненормален. „Сериозно е“ — казах. И му разказах всичко поред.
„А приятелите ти ще го потвърдят ли?“ — попита той. „Не знам, не съм ги питал. Но мисля, че ще го потвърдят.“ Той каза: „Иди при генералния прокурор. Още утре.“ — „Не мисля, че трябва да го уведомяваме. Скуратов е бивш кагебист. Каквото му каже Ковальов, това ще направи“ — започнах да го разубеждавам аз. „А какво предлагаш?“ — „Да отидете при Ковальов. Защо трябва да се вдига шум? Каква е нашата задача — да вдигаме шум или да останете жив? И спешно да проверите кой стои зад това нареждане. — Бях сигурен, че Березовски изобщо не е потрябвал на Камишников. — Нашата задача е да установим кой е възложил това на Камишников. Той действа или по нареждане на ръководството, или по външна поръчка, за пари.“
— Ти просто си искал да уточниш дали това е външна, или държавна поръчка?
— Беше важно да го разбера — заради ответните действия. И настоявах той да се види с Ковальов.
„А мога ли да се позова на теб?“ — попита Березовски. „Разбира се, че как иначе? Ако не се позовете на мен, откъде сте научили? Как директорът ще издаде нареждане за Управлението по собствената сигурност, ако няма източник?“
След няколко дена Березовски отиде при Ковальов и буквално един час по-късно той ме извика. Седеше зад бюрото облечен в коженото си палто — явно бързаше за някъде, беше петък. И ми каза: „Посети ме Березовски и ми каза за нареждането да бъде убит, вярно ли е?“ Отговорих: „Да, вярно е.“
Още преди Березовски да отиде при Ковальов, бях говорил с Шебалин и Понкин готови ли са да потвърдят всичко? Те се съгласиха. Тримата бяхме ходили при Березовски и те бяха потвърдили.
— Чакай малко. Шебалин е старши офицер, както и ти. И не ти е бил подчинен. Нали така?
— Точно така. Но той беше присъствал на съвещанието на 27 декември и беше чул нареждането на Камишников. Затова отидох при него и той се съгласи.
Записахме разговора си с Березовски. Защо ли? Може и да не беше хубаво, но казах на Березовски: „Запишете всичко това със скрита камера.“ Защото знаех ако се започне сериозно разследване, ще започнат да притискат хората и те ще започнат да отричат. Смятам, че съм чист пред всички, защото и аз бях на онзи запис.
После стана точно така — започнаха да притискат колегите. Понкин ми каза: „Ти си имаш свой живот, аз — свой.“ Шебалин започна просто да лъже. (А на записа всички бяха казали открито, че ФСБ се е превърнала в банда, че се занимава с поръчкови престъпления.)
И ето че Ковальов ме пита: „А ти сигурен ли си, че чу точно това — може той да се е пошегувал?“ — „Не бях сам — казвам — и никой не прие думите му като шега.“
Тогава Ковальов не ми поиска писмен доклад, нищо не ми поиска. „Добре, върви сега. После ще се видим и ще си поговорим.“ В сряда ми се обади вкъщи (бях болен): „Можеш ли да дойдеш?“ Предложих му: „Ако искате, ще дойда с всички останали, които присъстваха. Може да дойде и Гусак, Хохолков му е давал същото нареждане.“
Отидохме кабинета на Ковальов: аз, Гусак, Латишонок, Понкин и Шебалин — и всичко му разказахме. Ковальов няколко пъти попита: „Записахте ли това на диктофон или не? Такива неща трябва да се записват.“
— А ти каза ли му, че Березовски е направил видеозапис?
— Не, не можех да предвидя ответните действия. Та аз се чувствах като на война и се придвижвах предпазливо. На никого не казах за записа. Дори в съда. Защото знаех, че те може да унищожат всичко. Сега разбирам, че съм постъпил правилно.
Ковальов попита: „Какво предлагате?“ И тогава аз казах: „Управлението за собствената сигурност трябва да започне разработка по Камишников и да провери Хохолков. Да научи кой стои зад всичко това. Защото самите те нямат мотив. Второ: предлагам да повторим разговора с Камишников. Мога например да отида при него и да кажа: «Ето ме, обмислих всичко и съм готов.»“ И да документираме този разговор.
Ковальов се опасяваше, че Березовски ще вдигне скандал. Казвам му — няма да вдигне никакъв скандал. На него шум не му трябва, трябва му сигурност. И проблемът да се разнищи обективно.
После Ковальов помоли всички да излезем, а Гусак да остане. И след десетина минути той излезе и каза, че директорът ни моли да забравим за всичко това и да се откажем от тази идея. Инак всички ще си имат големи неприятности, защото не бива спецслужбите да се дискредитират.
„Директорът е много недоволен, задето си казал всичко на Березовски. Каза, че това е предателство спрямо интересите на спецслужбата. Отишъл си и си изтърсил всичко пред странично лице.“
Останах като гръмнат: „Всъщност предателство е, дето спецслужбите искаха да очистим Березовски.“
„Е, ти прекрасно знаеш — смотолеви Гусак, — че провеждаме какви ли не мероприятия, но не може всичко да се съобщава на странично лице.“
Сякаш жертвите бяха странични лица.
— На теб известно ли ти е в какви точно „какви ли не“ мероприятия е участвал Гусак? Спомена ми за ликвидирането на Тейтъм?
— За Тейтъм научих по-късно, когато започна следствието. Когато колегите се уплашиха и започнаха да се отричат от показанията си. И най-много — Гусак. Тогава го попитах: „Саня, от какво толкова те е страх?“ — „Разбираш ли, хора изчезват безследно. Можеш ли да схванеш, че това значи край за мен? — Той беше в паника. — Трябва да забравим за всичко това, да се отречем от показанията си, за да няма никакво следствие.“
На другия ден, както научих, Ковальов повикал Хохолков и двамата се съвещавали за нещо половин ден. Същия ден телефонът ми бил поставен под контрол. А по отношение на Гусак започнаха служебно разследване.
— Но вие още не сте били предприели никакви действия. Защо са започнали разследване?
— Мисля, че започнаха да ни притискат, за да ни сплашат. И да подготвят Гусак за ролята на необходимата жертва, за всеки случай. Или и едното, и другото. Като повод за служебно разследване послужи фактът, че навремето заместник-началникът на управлението генерал-майор Макаричев дал нареждане на Гусак да разтури павилиончетата за алкохол в едно градче в Подмосковието. Макаричев се занимавал с нелегална доставка на водка от Кабардино-Балкария и някакви конкуренти пречели на бизнеса му. Трябвало да ги прегази и дал нареждането на Гусак. Формулирал заданието така: тези хора са свързани с чеченските бунтовници и получените пари отиват в Чечения. Така се правеше обикновено: пишеха, че еди-коя си фирма трябва да се разтури, защото чеченските бунтовници я използват за печелене на пари за тероризъм. И фирмата се унищожаваше като паричен канал на чеченските терористи.
А служебното разследване бе започнато във връзка с обстоятелството, че Гусак беше предал тези материали за водката в Главното управление на вътрешните работи за Московска област. Извъртяха нещата така, уж Гусак бил издал на милицията сведения, представляващи държавна тайна.
— Как е възможно някакви павилиони за алкохол да представляват държавна тайна?
— Финансирали чеченците — това била държавната тайна. Гусак се възмущаваше какви ти сведения, каква ти тайна! Обикновени павилиони за алкохол… А привечер го извикаха при Хохолков. След малко ми се обади и каза: „Хохолков моли да дойдеш. Трябва да решим въпроса с Абрамич, тъй че да не се вдига шум.“ Попитах го: „А откъде е научил за това Хохолков? Саша, нали директорът каза — на никого нито дума.“
Гусак отговори, че ще се обади пак, и затвори. Тогава аз се обадих на директора на ФСБ по оперативната връзка: „Николай Дмитриевич…“
— По оперативната връзка ли? Какво е това?
— Има една специална, оперативна връзка — закрита, честотна.
— По нея те свързват незабавно, така ли?
— По нея те свързва дежурният. Но е закрита, можеш да говориш каквото си искаш, невъзможно е да се подслуша.
— Дори спецслужбите ли?
— Спецслужбите могат да я подслушват, но не и странични лица. ФАПСИ може да я подслуша… Казах на Ковальов:
„Николай Дмитриевич, водихме с вас един разговор. Вие обещахте, че Управлението за собствената сигурност ще започне разследване на Камишников и Хохолков по повод на техните намерения по отношение на Березовски. Но нали това трябва да става негласно. Помолихте да не казваме на никого. Откъде е научил Хохолков?“
Ковальов каза: „Сега ще попитам откъде е научил, аз не съм му казвал.“ След пет минути ми се обади: „Казал му е Гусак. Не ходи при Хохолков.“
След трийсетина минути Гусак дойде в отдела и аз го попитах: „Саша, защо си казал на Хохолков за разговора ни с Ковальов? Нали това беше заповед на директора, а ти си издал на обект на Управлението за собствената сигурност информация, че по него се работи, та това е предателство.“ Гусак отговори: „Казал му е самият Ковальов. А на мен Хохолков ми каза: «Саша, ти трябва да прикриеш директора.»“ Явно беше разбрал, че ако се вдигне скандал, него ще направят необходимата жертва.
Разбрах, че Гусак казва истината, а Ковальов лъже. Замита следите. Като професионалист, като ченге разбрах, че си имам работа с престъпници. Тогава ми стана ясно, че поръчката не е дошла „на черно“, а отгоре. И че Ковальов е знаел за нея. Иначе щеше спокойно да свърши необходимото.
Тогава разбрах, че и над Березовски, и над мен, и над моите подчинени е надвиснала реална опасност. Обадих се на Березовски и му казах: „Борис Абрамович, предадени сме.“ И му разказах, че Ковальов е уведомил Хохолков и сега ще започне разправата с нас.
— И тогава ли не се страхуваше от подслушване?
— Защо да ме е страх? Вече бях тръгнал в открита битка.
— Направо от кабинета си ли му се обади?
— Не, от къщи.
— Но нали телефонът ти се подслушваше?
— Да, вече разбирах, че телефонът ми се подслушва. Но не мислех за това. Не защото нямаше накъде да отстъпвам. Винаги има пролука. Да отида при Ковальов, да падна на колене… Щяха да ме натирят в някой градски отдел на Московското управление за две-три години. Но бях взел решението да отида до край.
Беше ми извънредно обидно, че са ни предали. И преди сме били предавани, но от дребни риби. А сега знаех, че ни предават от най-високите етажи. Излизаше, че всички ние, оперативните работници, сме пешки и глупаци. Рискуваме живота си ден и нощ, по нас стрелят, нападат ни, а началството ни смята за идиоти. Ринат пари и изобщо не им пука за държавата, за сигурността и за престъпността.
Обадих се на Березовски, срещнахме се. Той каза: „Ходих при първия заместник-началник на президентската администрация Савостянов и той помоли да отидете при него.“
Федерална служба за правителствена връзка и информация. — Б.а.