Отидохме при Савостянов четиримата: аз, Шебалин, Латишонок, Понкин. Всички, които бяхме участвали в съвещанието на 27 декември. Помолиха ни да напишем докладни и ни изпратиха в съседния кабинет…
— В Кремъл ли стана това?
— Не, в президентската администрация, на Стария площад. Седнахме. Шебалин пита: „Какво ще пишем?“ Тогава за пръв път го заподозрях, че е провокатор. Ако бяхме писали като под диктовка, едно и също, щяха да ни обвинят в сговор. (Добре познавах оперативната работа.) Затова веднага усетих провокацията: „Витя, всеки ще пише това, което е чул. И ако някой не е чул думите на Камишников, няма да пише за тях. Това е въпрос на съвест и чест на всеки офицер. Сядаме в различни краища на стаята и пишем каквото сме чули.“ Написахме и предадохме докладните.
Савостянов ги е предал в Главната военна прокуратура, в Управлението по надзор над органите за държавна сигурност, на началника на управлението генерал Анисимов. Интересно е, че веднага щом тези докладни бяха написани, телефонът ми звънна. Обаждаха се от поликлиниката на ФСБ, викаха ме на медицинска комисия. „Разбирате ли, хората, които са ходили в Чечения, в течение на една година се преглеждат от невропатолог.“ Обясних, че е минало повече от година оттогава. И не отидох. Тогава ми се обадиха отгоре и казаха: „Викат ви в поликлиниката, защо не отивате?“
Така и не отидох при невропатолога, защото знаех: от неговия кабинет щяха да ме закарат право в психиатрична клиника.
След няколко дена се обади Шебалин. Помоли спешно да отида у тях. Бил му на гости Василишчев — началник-отдела по собствената сигурност при ФАПСИ. Шебалин ми каза, че сега се водела голяма битка между директора на ФАПСИ Старовойтов и директора на ФСБ Ковальов. На мястото на Старовойтов искали да поставят друг човек. С една дума, сражение. А пък хората от ФАПСИ разузнали, че скандалът започва във ФСБ, и започнали да подслушват Ковальов. Василишчев каза: „Подслушвахме Ковальов и научихме, че всички ви викат на съвещание в десет часа и там може да ви арестуват.“
А предишната вечер бях говорил по телефона с Ковальов и директорът ни беше извикал всички на съвещание. Това стана в събота. А в неделя Василишчев ми казва: „Решили са да ви вкарат в Лефортово. Казвам ти, за да сте в течение.“
Започнахме да мислим какво да правим. Василишчев предложи да запишем касета и да я дадем във ФАПСИ, на Старовойтов. Беше ясно, че смятат да ни използват в битката срещу ръководството на ФСБ. Но за какво ми трябваше да се набърквам в тези конфликти между спецслужбите? Аз исках да открия истината. За мен беше важно да науча кой стои зад Камишников, кой е искал да убия Березовски…
Все пак реших да запиша нашия разказ. Само че трябваше да го направи журналист. Обадих се на известния телевизионен водещ Доренко. Беше вече към дванайсет часа през нощта. Срещнахме се посред нощ: аз, Гусак и Понкин. Шебалин в последния момент отказа да дойде. Разказахме всичко на Доренко. Бяха записани четири касети.
— Как, само за една нощ? Та това е многосериен филм!
— Успяхме. Защото перспективата ни беше Лефортово. Гусак разказа как са му наредили да отвлече Джабраилов, аз — как ми наредиха да убия Березовски, Понкин как е работил по задачата за Тейтъм. Освен това аз разказах кой е убил Листев цитирах целия си разговор с Трофимов. Четири месеца по-късно, след нашата пресконференция, Доренко наистина излъчваше този филм като екшън. Спечелихме дори зрителите на рейтинговия сериал „Никита“.
— Обаче Доренко пострада.
— Да, свалиха го от ефир. Бяха излъчени две или три серии, а останалото го забраниха.
— Ясно е защо Шебалин не е дошъл при Доренко — нали ти каза, че е бил провокатор, и телевизионният запис не е бил удобен за неговата мисия. Но изобщо не разбирам защо Гусак е дошъл с вас. От твоя разказ излиза, че той не може да бъде заподозрян в чистота на помислите. Освен това се е ползвал с доверието на Ковальов и Хохолков, помагал им е да те „вербуват“, придумвал те е да се отречеш от обвиненията. Защо е дошъл да се запише при Доренко?
— Мисля, че се е паникьосал, когато чу, че на другия ден ще ни арестуват. Или пък изведнъж е решил, че Березовски и Доренко са по-силни от Хохолков и Камишников. С една дума, не си е направил добре сметката. И именно това го погуби. Сигурен съм, че Хохолков го е смятал за свой човек, докато не е научил за записа при Доренко.
А на сутринта след снимките отидохме при Ковальов — целият отдел. Там присъстваше генерал-лейтенант Лисков, помощникът на Ковальов. Както научих по-късно, разговорът ни е бил заснет със скрита камера. Лисков е седял с гръб към камерата, а Ковальов встрани от нея — те не са се виждали, а целият ни отдел беше настанен срещу тях и така са ни снимали.
— Целият седми отдел? Колко души прави това?
— Гусак, Шебалин, Шчеглов, Понкин, Бадвей, Скрябин, Ермолов, Соловей, Шевчук, Круглов, Латишонок. Всички освен Енин.
— И всички потвърдиха ли обвиненията ти?
— Да.
— Гледал ли си тази касета?
— Не съм виждал касетата. Но ми казаха, че генералите са я гледали и са се възмущавали от нашата наглост. Ковальов започна с приказките, че чуждестранните спецслужби водели неуморна работа по разрушаване на нашите правоохранителни органи и ФСБ, системно и всячески се мъчели да ги дискредитират. С това се занимавали Англия, САЩ, страните от НАТО, както и Израел. Речта му продължи двайсет минути. Заобиколени сме били плътно от врагове, а имало хора, които не разбирали, че наливат вода в мелницата на западните спецслужби, или пък били свързани с тях…
Когато свърши, станах аз: „Николай Дмитриевич, аз не съм агент нито на израелската, нито на американската спецслужба. Не бих искал да се впускам в политика. Обаче мога да ви обясня точно с какво се занимават някои наши генерали. И то ще ви го обясня подробно, ще цитирам конкретни епизоди на престъпна дейност.“
Ковальов завъртя глава: „Не ми трябват твоите обяснения. Днес трябва да ви извикат във военната прокуратура, за да обясните там своите докладни. Бих ви помолил (обърна се към мен) да кажете в прокуратурата, че такова нещо изобщо не е имало, че Камишников не е казвал нищо подобно. И така всичко ще утихне. Нали разбирате какъв удар по Системата е това?“
„Не мога да се отрека от думите си и да лъжа в прокуратурата“ — отговорих.
Лисков предложи: „Може да се каже другояче. Че да, Камишников го е казал, но не като нареждане, а като шега. Нелепа шега и толкоз.“ Възмутих се: „Каква ти шега! Това беше заповед. Защо трябва да лъжа? Няма да го направя.“
И тогава Ковальов каза: „Александър, та ние можем да те тикнем в Лефортово, нали знаеш.“ — „А за какво?“ — „Ами ще проучим биографията ти, все ще се намери нещо — усмихна се той. — Но ние не искаме това. Защото това, което правите вие, нанася удар на органите. Нещата трябва да се уталожат. Защо трябва да изнасяме на показ кирливи ризи?“
И аз предложих: „Добре. Разбирам, че това ще бъде удар по органите, и предлагам следното: назначете комисия и изчистете ситуацията вътре в органите. В комисията трябва да влязат не само хора, предложени от вас, но и такива, които ще изберем ние. Ние познаваме честни генерали, които ще отсъдят правилно — кой крив, кой прав.“
Ковальов се съгласи: „Добре. Не ходете в прокуратурата, а ние ще назначим комисия.“ Отказвам: „Не, първо вие назначете комисия и тогава ние няма да отидем в прокуратурата.“
„Но нали разбираш, трябва време, за да се подготви заповедта.“ — „Какво време? Ето, сега напишете заповедта на ръка. Назначаваме комисия, започваме работа. Ако комисията реши, че сме излъгали, ще напуснем веднага, ще си подадем оставките и ще се махнем. И тогава можете да ни арестувате. А ако се разбере, че казваме истината, да си отидат онези, другите.“
Ковальов: „Не, първо вие няма да идете в прокуратурата, а после ние ще назначим комисия.“ Ние: „Не, обратното.“ Ковальов: „Добре, трябва да си помисля. Но засега не отивайте в прокуратурата. Ще ви дам отговор следобед.“
Така съвещанието приключи и ние си отидохме в отдела. Към два-три часа ми се обадиха от прокуратурата. Човекът се представи: „Генерал Анисимов, началник на Управлението по надзор над ФСБ“ — и ме покани да дам обяснения.
Отидох при Гусак: „Вече ме викат. Какво каза Ковальов? Ще има ли комисия или не?“ Гусак се обади на Ковальов, той отговори: „Почакайте, засега не отивайте.“ Гусак беше в паника: „Николай Дмитриевич, те вече тръгват…“
Събрахме се: аз, Шебалин, Понкин и Латишонок — и тръгнахме за прокуратурата. Влизаме при Анисимов, той вика следовател: „Заведете ги в различни кабинети и ги разпитайте.“ Мен остави в своя кабинет. Насреща ми полковник Минченко, началник на отдела. Започнаха да ме разпитват, разказах им всичко. И то не само за нареждането да убия Березовски, а и за Джабраилов, и за Трепашкин — всичко, което знаех. Разказах също как Хохолков навремето ми беше поставил задача да измъкна онези пари за наркотици от престъпния бос Нанаеца.
Анисимов попита: „И ще подпишеш ли всичко това?“ Кимнах. „Да — казва, синко. Когато бях лейтенант, аз водех делото срещу Судоплатов. Оттогава не бях чувал нищо подобно. Ела утре, ще съставим протокол и ти ще го подпишеш. Или няма да го подпишеш.“
На другия ден отидох в прокуратурата. Подписах. След известно време се обаждам и питам: „Какво става с нашето заявление?“ Анисимов: „Образувано е предварително производство.“
Беше образувано предварително производство по факта за превишаване на длъжностните пълномощия и злоупотреба с тях от страна на ръководството на УРПО при ФСБ на Русия. След това то бе предадено в Следственото управление на Главната военна прокуратура.
— Никога няма да повярвам, че през това време Березовски не е дърпал всички конци, не е използвал всичките си връзки — Юмашев, Савостянов, Дяченко, — за да се разправи с Хохолков и Камишников.
— Сигурно ги е използвал. Обаче е факт, че нищо не постигна — защото делото беше прекратено. Но и ФСБ не дремеше. Във вестник „Сегодня“ излезе статия, в която ме обвиняваха в десет убийства и петнайсет въоръжени грабежа. Обади ми се Березовски и ме попита: „Вярно ли е това?“ Казвам: „Не.“ И тогава той ми каза: „Току-що излизам от Савостянов, където той ми направи «очна ставка» с Ковальов. Ковальов ме посъветва да ти нямам много доверие. «Ние — казва — имаме информация, че Литвиненко се е занимавал с убийства.» Попитах го: «А вие, Борис Абрамович?» — Аз му казах: «Николай Дмитриевич, не Литвиненко се е занимавал с убийства, а Гусак. И ще бъде грехота да го обвинявате, защото го е правил по ваша заповед.»“
На другия ден ме срещна Гусак и ме попита: „Ти ли си казал на Березовски за дагестанците?“ — „Да. А ти откъде знаеш?“ — „Вчера Ковальов ми каза, че Березовски му се оплакал от мен. Предупреждавам те, това са сериозни неща, там има конкретни трупове, а не някакви си митични заповеди. Ако го изтърсиш и другаде, вече другояче ще си приказваме с тебе.“
Отговорих му: „Виж какво, Саша. Не е хубаво, дето обикаляш и придумваш момчетата да се отрекат от показанията си. Шантажираш. Ако ти имаш от какво да се страхуваш, това си е твой проблем. Настъпил е часът на истината и всеки сам ще отговаря за делата си.“
— В края на юли Ковальов беше свален и на негово място беше назначен приятелят на Березовски Путин. Това не помогнали?
— Първо, Березовски се сближи с Путин много по-късно, през 1999-а. Ако Путин изобщо е имал приятел, това беше Пал Палич Бородин, на когото е бил заместник, преди да дойде във ФСБ. Второ, както показаха последвалите събития, не е бил чак такъв приятел на Березовски. И трето, Путин беше нов човек, той не е искал, а сигурно не е и можел веднага да се нахвърли на двама генерали, които държаха в ръцете си цялата ФСБ. Директорите идват и си отиват, а професионалистите остават по местата си. Можел ли е той, второстепенният подполковник, да управлява ФСБ? Та това наистина е хидра и няма в Държавна сигурност човек, който да знае какво всъщност има в края на всяко пипало. Директорът на ФСБ, разбира се, знае какви подразделения съществуват, но не познава докрай техните възможности! Схема за управление на тази хидра просто не съществува, трансмисиите са прекъснати.
Между другото, обясниха ми как Хохолков и Камишников са си вързали гащите. Така са се прикрили, че дори Путин не е бил опасен за тях.
— Кой ти обясни?
— Трофимов, началникът на Московското управление. Той ни симпатизираше, но предпочиташе да стои настрана. Той е опитен човек.
Та веднъж в началото на юли излязохме с него навън да си поговорим. Пита ме: „Как вървят вашите работи, Саша?“ Разказах му за прокуратурата, за предварителното производство, за записа при Доренко, а той помълча, помълча, пък, каза: „Мисля, че сте загубили играта, Саша.“
„Защо?“ — попитах. „Ти какво, не четеш ли вестници? Ето, убиха генерал Рохлин. Кой ще ги закачи сега?“
Каза това и си тръгна. Аз останах вцепенен на място. Защото Рохлин беше убит високопрофесионално и убийството беше приписано на жена му. По почерка приличаше на наша работа. Нима нашите мили генерали бяха очистили и генерал Рохлин, докато ние пишехме докладни срещу тях?
— Ти не се ли видя повече с Ковальов?
— Имахме още една среща, след като вече бяхме дали показания срещу ръководството. Инак той имаше добро отношение към мен, и аз изпитвах уважение към него. Ковальов ми каза: „Ти се опълчи срещу системата. Не знам какво ще стане с тебе.“ Гледаше ме, сякаш бях обречен. В очите му нямаше злоба, просто ме гледаше със съжаление. Интересен разговор се получи: „Александър, ето, вие ходите там, жалвате се, пишете, но нали ти самият написа в докладна до мен, че молиш да бъде създаден отдел, който да се занимава с извънсъдебни разправи. А когато създадохме отдела, се завтече към прокуратурата. Това не е почтено.“
Отговорих му: „Николай Дмитриевич, не съм писал такава докладна. Написал я е Гусак. А вие създадохте отдела за извънсъдебни разправи, за да унищожавате терористи, както го разбирам аз. Обаче изпращахте подразделението да изпълнява поръчки: да взривява павилиони за алкохол, да убива Трепашкин. Него защо? Нали е наш човек, подполковник.“ А Ковальов ми приведе следния довод: „Ами той защо ме даде под съд?“ Това беше часът на истината (имаше такъв филм): аз съм генерал, стоя над закона, опълчиш ли се срещу мен — ще те убият в някой вход.
След като мина всичко това, натикаха ни в глуха линия и дълго се пазариха с нас. Викаха ни при заместник-началника на Управление „Кадри“ Смирнов. Влачиха ни по различни кабинети: мен, моите служители. Никъде не ни назначаваха. Във ФСБ тогава се започна реорганизация. Закриха УРПО.
— А директор вече беше…
— Путин. А нас продължаваха да ни мачкат. Путин издаде заповед офицерите от бившето УРПО да бъдат назначавани извън лимита. Но на нас пак ни казваха, че няма места. Назначаваха кого ли не, само не и нас.
Имаше разговори, пазарлъци. По това време, някъде през октомври, делото за Хохолков и Камишников беше прекратено. Извикаха ни в прокуратурата, за да ни запознаят с постановлението за прекратяване на предварителното производство.
Същия ден се запознах с Трепашкин. Това стана срещу сградата на Главната военна прокуратура. Срещнахме се, аз му казах: „Здрасти, Миша. Аз съм твоят килър.“ Той отвърна: „Здрасти, аз съм твоята неосъществена жертва.“ Тъй като Трепашкин се водеше потърпевш по едно от делата (бяха подготвяли нападение и срещу него), бяха го поканили в прокуратурата да се запознае с тези материали.
Материалите, които ни представиха, бяха чудо на чудесата. Да — пишеше в постановлението, — във ФСБ е било планирано нападение срещу Трепашкин, пейджърът му е бил подслушван незаконно. Но тъй като пейджърът е бил подслушван само един ден и не е възможно да се установи което подразделение на ФСБ го е подслушвало, няма налице престъпление. Ръководството на ФСБ не е нареждало Трепашкин да бъде убит. Ръководството „потвърждава“, че е поискало само да му се отнеме удостоверението със сила в някой вход. А тъй като не са го хванали, не са отнели удостоверението — няма данни за престъпление.
В постановлението относно Джабраилов пишеше, че следствието е установило във ФСБ са се провеждали някои мероприятия. Подслушван е телефонът му, провеждано е външно наблюдение, но тъй като не е бил отвлечен, също няма данни да престъпление.
— Запознаха ли Джабраилов с материалите?
— Не знам. Чух, че той бил много уплашен и дори напуснал Москва.
По отношение на Березовски. Да, през ноември 1997 година Хохолков при един разговор с Гусак е запитал дали Гусак може да „очисти“ Березовски. Но това е бил разговор на четири очи, не е имало заповед, а само разговор. И, разбира се няма данни за престъпление.
Освен това на съвещание на 27 декември Камишников в присъствието на Латишонок, Шебалин, Понкин и Литвиненко е изрекъл думи, които го дискредитират като ръководител, но пак „без намерение за убийство“ на Березовски.
— Прекратили са делото значи. А къде е сега прокурорът Анисимов?
— Скоро след това го уволниха.