— Във ФСБ знаеха ли предварително за вашата пресконференция?
— Аз лично казах за нея на Зданович, началника на Центъра за обществени връзки при ФСБ. Стана така. В онези дни във вестник „Комсомольская правда“ беше публикувана анонимна статия със заявление на директора на ФСБ, че съм бил заподозрян във вземане на подкупи, че само поради изтичане на информация не били успели да ме задържат на местопрестъплението. В статията се съобщаваше също, че Управлението за собствената сигурност подслушва домашния ми телефон и провежда спрямо мен външно наблюдение.
Отидох при Зданович: „Другарю генерал, защо мълчите? По вестниците ме обвиняват, че съм извършил десет убийства, занимавам се с изнудване, рекет, че подслушват телефона ми, следят ме. Защо не опровергаете тази информация? Това е ваше задължение.“ Той отговори: „Няма да го направя.“ Тогава заявих пред него, че ще го направя аз. Ще започна да давам интервюта или ще организирам пресконференция.
Зданович ме предупреди: „Имате право на това само ако е налице санкция от прекия ви ръководител.“ А аз бях извън щата, на разположение на управление „Кадри“. Отидох при полковник Меркулов, началника на отдела, който отговаряше за мен, и му казах: „Смятам да изляза пред телевизията.“ Той се уплаши: „Не мога да ти дам санкция за това.“ Питам го: „Кой тогава?“ — „Началникът на управление «Кадри».“
Отивам в приемната на началника на управление „Кадри“ Соловьов. Седя там, а той излиза и ме вижда: „Какво правите вие тука?“ Отговарям му спокойно: „Другарю генерал, дойдох да си поговорим.“
Той дори не пожела да ме чуе: „Само се шматкате, нямате си работа, пишете жалби, докладни. Махай се оттук, да не съм те видял повече.“
Обърнах се и си излязох. Не говорих с никого другиго.
Двайсет и четири часа преди пресконференцията ги предупредихме официално. Аз бях подполковник, военнослужещ, водех се на работа във ФСБ, можеха да ме извикат и официално да ми забранят да давам пресконференция. Никой нищо не каза.
Което е най-интересно — десет дена преди пресконференцията, когато се разбра, че ще излизам пред телевизията, започнаха да се пазарят с мен. Извикаха ме в управление „Кадри“ и ми връчиха документ, в който пишеше, че ми предлагат висока длъжност, но за да я заема, трябва да се откажа от излизане по телевизията и от показанията си в прокуратурата.
От една страна, се пазаряха, от друга — продължаваха да ме заплашват.
— Какво, пазарили са се, та дори и в писмен вид?
— Точно така. Пазя този документ. Казах, че нямам намерение да се пазаря и не се отричам от показанията си.
Няколко дена преди определената дата се събрахме всички и написахме обръщение.
— Кои всички?
— Всички, които щяхме да излезем на пресконференцията: аз, Шебалин, Понкин, Шчеглов, Латишонок и Миша Трепашкин (тогава той работеше в данъчната полиция, но каза: „И аз ще дойда, мисля, че те са бандити“).
— Гусак не дойде ли?
— Гусак пък обратното — беше против. Изобщо не го чувахме и виждахме. Вече не общуваше с нас. Без много шум се уреждаше за някаква длъжност в Антитерористичния център. По оперативни данни се е уреждал с помощта на престъпния бос Малишев, когото навремето е завербувал като агент. Този бандит имал силни връзки, водещи към бившето ръководство на питерската ФСБ, към Патрушев и Путин.
Пресконференцията се състоя в средата на ноември. Прочетох обръщението. Нашата цел беше да се обърнем към парламента, президента и обществеността и да разкажем какво се върши във ФСБ и че при такива спецслужби връщането към тоталитарно общество е неминуемо.
— Ти самостоятелно ли стигна до тази мисъл? Или някой ти я обясни?
— Не, никой не ме е притискал. Когато започнаха да ме притискат във ФСБ, видях тези мутри по нов начин — нагли, безцеремонни. Тези хора изобщо не ги беше еня какво предписва законът. При нас в отдела идваше Симаев, помощникът на Хохолков по сигурността, и казваше: „Абе ти не разбираш ли с какви хора си имате работа? Това са големи хора. Ще ви прегазят като кутрета.“
Аз разбирах накъде сме тръгнали. Искахме да се обърнем към обществото. Целта ни беше да предупредим: ако никой сега не спре тази чума, след две-три години тя ще вземе властта.
— Прилича на предупреждението на Зорге в навечерието на войната. На когото, между другото, Сталин не повярвал.
— А спомняш ли си, преди войната е имало и друг подобен случай — когато в нощта на 21 срещу 22 юни един германски войник прекосил границата, за да предупреди: „Там танковете потеглят. Тръгват към вас.“ Но всички решили, че е провокатор.
През 1998 година видях, че иде буря. На Лубянка се говореше: „Само да прегазим евреите и тогава ще въведем ред…“
— А ти не разбираше ли, че народът няма да ви чуе?
— Разчитах журналистите да разберат. Единствената сила, която е способна да раздвижи нещата. Знаех, че има журналисти, работещи по поръчка. Но си мислех, че все са останали и такива, които ще дойдат и ще кажат: „Момчета, дайте доказателства!“ Защото ние не открихме Америка, пресата отдавна пишеше, че спецслужбите са се слели с престъпния свят. Едни вестници пишеха мъгляво: „От източници в спецслужбите научихме…“, други — открито. А в случая излязохме шестима — полковник, двама подполковници, двама майори, старши лейтенант — и казахме: „Да, в спецслужбите ни караха да убиваме, да отвличаме хора.“ Изредихме конкретни примери — кога, кого, кой… Какво друго им трябваше? Какви източници? Явки, пароли, адреси? Елате, напишете, поискайте да се назначи комисия, разнищете всичко!
Но на другия ден чета във вестника, че това било провокация на Березовски. Какво общо има тук Березовски? Да, той знаеше, че ще се състои такава пресконференция, но никого не е карал да ходи на нея, всички дойдоха сами и той не е предлагал пари на никого.
— Но на теб ти лепнаха клеймото „човек на Березовски“ и много хора, които наблюдаваха тези събития, си мислеха — Литвиненко изскочи там, накъдето го дръпна за конеца БАБ, и каля всички наред.
— Ако искаш да установиш истината, трябва да изслушаш човека на Березовски, както и човека на Патрушев или човека на Путин. Това е нормалното, ако имаш намерение да се докопаш до истината. А ние по служба получавахме информация от престъпниците! И работехме с нея.
Да се опровергае, да се отхвърли моята информация въз основа на обстоятелството, че Березовски не мели брашно с властта, а аз съм негов човек това е уловка! Именно затова съществува опозицията — за да бъде коректив на властта. А обществото трябва да има желание да е наясно с всичко. Инак всичко отива по дяволите!
По-рано председател на Сметната палата беше, както се говореше, човек на Зюганов. Каквото и да съобщеше, не му обръщаха внимание. Това били интриги на комунистите.
Сега Сметната палата се ръководи от човек на Путин. Нито едно изказване. Сега обществото не получава абсолютно никаква информация. Какъв е бюджетът на президента, как се формира, какво става в неговото Управление на делата? Къде се дянаха милионите, насочени към Чечения? По-рано поне се появяваха някакви цифри…
— А ти получавал ли си пари от Березовски?
— Преди да вляза в затвора — никога. След бягството ми в Англия ми даде пари да имам на първо време. „Когато забогатееш — рече, — ще ми ги върнеш.“ Защото той е почтен човек. „Ти — рече, — Саша, щеше ли да ми помогнеш, ако аз бях изпаднал в такава ситуация? Все пак съм ти задължен, предупреди ме, когато искаха да ме убият, и именно затова те затвориха.“ Но преди това — никога. Макар че Шебалин след пресконференцията ми каза: „Иди при Абрамич, поискай по петдесет хиляди за всеки, нормално е за това, което направихме.“
— А ти?
— Казах му да върви на майната си.
— Въпреки това много хора ще кажат, че си се опълчил срещу ФСБ не от безкористност, а защото си сбъркал — заложил си на губещия кон — Борис Абрамович, който в края на краищата загуби влиянието си в Кремъл. Не съжаляваш ли? Ако беше заложил на Коржаков, Патрушев или Путин, сега щеше да си генерал.
— Да си говорят, каквото щат. Березовски, за разлика от хората, които изброи, никого не е убивал, не е взривявал блокове в Москва и не е подклаждал безсмислена война. Не крия, на всеки етап имах избор, но не съжалявам и спя спокойно.
Березовски не е ангел. И аз не съм ангел. Но той не е престъпник. И аз съм му благодарен, задето благодарение на познанството ми с него ми се отвориха очите и успях да се отскубна от тази банда.
— Така или иначе, реакцията на вашите обвинения беше слаба.
— Да, аз не го очаквах. Знам, че част от медиите се контролира от ФСБ, но защо мълчаха независимите СМИ? Защо никой не ни молеше за подробности? Сега всички крещят — спецслужбите са на власт. Немцов говори за полицейска държава. Къде бяха тогава, през ноември 1998 година? Никой дори не гъкна. А медиите, контролирани от ФСБ, ни тормозеха. Създаваше се обществено мнение, за да ме тикнат зад решетките и там да се разправят с мен. Пишеха, че съм бандит. Хем някои статии се публикуваха без подпис. В „Комсомольская правда“, „Московский комсомолец“, във вестник „Аз съм телохранител“.
Всички прекрасно знаят, че това са статии, поръчани и платени от ФСБ. Беше създадена парламентарна комисия във връзка с нашата пресконференция. Оглави я Ела Панфилова и всичко мина тихо и мирно. Никой дори не знае как е приключила работата й. Защо Елочка дори не покани участниците в пресконференцията? Защо комисията не ме попита: „Другарю подполковник, вие обвинявате спецслужбите в престъпления. Представете доказателствата си.“
Не се случи такова нещо, защото и парламентарната комисия от първия ден се контролираше от ФСБ! Защото спецслужбите още при Ковальов бяха започнали да поемат контрол над парламента. А сега няма и кого да контролират — всички са техни хора. Когато някой депутат се е опъвал, служили са си с всички средства. Знам, че когато Илюхин готвеше импийчмънт на Елцин, в работния му кабинет е бил направен негласен обиск. И тая си я бива — да бръкнат в касата на председател на парламентарна комисия! Между другото тогава се срещнахме с Илюхин на специално място за явки. Не, няма майтап. Моят бивш началник-отдел Платонов ми каза: „Имам едно място за явки в центъра на Москва и там сме определили среща на Илюхин.“ Срещнахме се. Това само по себе си е интересен факт: депутат от Държавната дума се среща с подполковник от ФСБ на територията на Русия — на място за явки. Илюхин ни изслуша, отбеляза си нещо и — ни гък, ни мък. Опитомен комунист…
— Нека си представим, че беше се съгласил да ликвидираш Березовски. Как щеше да стане това?
— Всяка банда има свой почерк. Една взривява, друга стреля със снайпер, трета работи с брадва. Една банда обира жилища, друга банки, трета работи по пазарите. А професионалистите, обучени в спецслужбите, грижливо подготвят информационния съпровод на едно убийство, особено ако то е политическо. Задачата е да се отклонят в невярна посока следствието и общественото мнение, да се създаде правдоподобна лъжлива версия. Такъв е почеркът на спецслужбите.
Ако човекът е бизнесмен, общественото мнение се подготвя за версията, че дължи пари на някого. Ако е лидер на криминална групировка, се подхвърля информация, че има врагове в престъпния свят. Ако е политик, обикновено се разнасят слухове, че се е занимавал с бизнес или е бил корумпиран. Подобни статии се публикуват във вестниците, и то може би не най-популярните. Пуска се една малка бележчица, в някое ъгълче.
С една дума, такова събитие винаги е предшествано от подготовка на общественото мнение. В случая с Березовски това нямаше да е трудно. Например, преди да убият Галина Старовойтова, една почти неизвестна руска журналистка писа, че когато Елцин бил в Лондон, Старовойтова организирала интервю на руския президент за вестник „Сънди експрес“ срещу заплащане. Позоваваше се на източници, намиращи се в Англия.
Забележете как бяха нагласили нещата: защо информацията е дошла от Англия? Защото са планирали след убийството да насочат следите именно нататък. Там живеят нейният първи съпруг и синът й. По вестниците дори писаха, че в Англия те се занимават с нефтен бизнес. На читателя всичко му е ясно: „Аха, тя се е занимавала с нефтен бизнес!“ Та нали у нас всички, дето се занимават с нефт, ги гърмят най-редовно.
Тоест ликвидирането на Березовски щеше да бъде съпроводено с добре режисиран пиар.
— И както убийството на Старовойтова, щеше да остане неразкрито?
— Разбира се. Не защото е неразкриваемо, а защото всички щяха да разберат кой стои зад него и да се страхуват да не научат истината. Както стана с убийствата на Листев, на Холодов…
— Да се върнем към Старовойтова. Ти как би водил разследването на това престъпление?
— Първата нишка е всичко, което е свързано с тази статия, и хората, които са я поръчали. Бих започнал с най-подробно проучване на съдебния иск на Старовойтова за клевета, което дело тя спечели.
В хода на съдебното заседание така и не е бил установен мотивът: защо журналистката е написала това? Клеветата е умишлено престъпление, но е останало неизяснено защо тя го е направила. По чия поръчка журналистката е наклеветила Галина Старовойтова? Кой на два пъти е изпратил тази студентка по журналистика в Лондон и я е снабдил с адресите и документите, чиито номера тя цитира в статията?
Трето. На съдебното заседание беше установено, че журналистката е обикаляла много вестници, но всички са отказали да публикуват дезинформацията. И кой я публикува? „Московский комсомолец“ — фактически това е орган на спецслужбите. Спецслужбите не искат всичко кално да излиза в „МК“, но когато всички отказали, не са имали друг начин.
Четири месеца след решението на съда29 Галина Василиевна беше убита. И първата версия, по която следствието започна да работи, беше убийство от „икономически“ характер. Версията с нефта беше не основна, а пробна. После измислиха друго — уж й дали осемстотин хиляди долара и тя ги донесла в Питер за своята партия. Тоест просто са я ограбили. Изобщо по всякакъв начин отдалечаваха следствието от политическата версия.
Аз знам, че нито синът, нито съпругът на Галина Василиевна се занимават с нефтен бизнес. Наистина, синът й по едно време е работил в някаква фирма, но отдавна я е напуснал. Бил е дребен чиновник, който не е имал никакво отношение към бизнеса. Семейството живее доста скромно и няма никакви впечатляващи доходи. Да, обаче някой е измислял всичко това, някой го е подготвял. Някой е потърсил и е намерил начинаещата журналистка, дал й е в ръцете „материала“. Именно английска версия са създали осем месеца преди убийството, за да отдалечат случая от Русия.
Ако тя не беше подала съдебен иск, може би щяха да я убият и по-рано. А сега ето един много важен въпрос. Какво щеше да стане, ако Галина Василиевна не беше подала иска? Ако не беше забелязала публикацията? Тогава версията, свързана с нефтения бизнес на нейни роднини в Англия, щеше да стане основна. И след убийството щяха да измъкнат на светло този вестник и да кажат: „Обаче виждате ли! Писали са за нея! И тя не е съдила вестника за клевета. Значи е била съгласна.“
Аз мисля, че спецслужбите са убили Галина Василиевна Старовойтова. Между другото именно входовете на сградите са тяхно работно място. Логиката и стилът на събитието, характерът на клеветата срещу нея след убийството подсказват именно този извършител. Един криминален тип няма за какво да убива политик. Между другото Аркадий Мурашов, бивш началник на Московската милиция, неин приятел, потвърди всичко това дума по дума в словото си на панихидата.
— Защо са я убили — според тази версия?
— Мотивацията е следната. Загива Галина Василиевна. След известно време при странни обстоятелства умира Собчак. А Путин и неговата питерска команда влязоха в Кремъл като демократи. До ден днешен на Запад Путин е представян като ученик на Собчак. Защото във ФСБ има информация както за вътрешно ползване, така и за външно. На своя народ те казват: ето този служител на КГБ ще въведе ред в страната. А за Запада подобна логика не върви. Затова на Запад те казват: той е ученик на Собчак и Старовойтова, значи — демократ.
Ако Собчак и Старовойтова бяха живи, би ли могъл Путин да върши това, което върши сега? Би ли могъл да прогони Гусински от Русия и да разтури НТВ? Би ли могъл да гради вертикалата на властта върху руините на конституционния строй? Защото нито Собчак, нито Старовойтова нямаше да се съгласят на компромис по такива принципни въпроси.
— Старовойтова беше убита вече след скандала с Березовски и ликвидирането на УРПО. Значи все още има отдели за специални задачи?
— Не съм работил в други УРПО. Но мога да кажа — имаше ги, има ги и ще ги има, докато Системата е жива. Холодов например беше убит от професионалисти много преди създаването на УРПО.
— Кажи ми как стана така, че ти успя да събереш хората в тази нелека ситуация и да ги поведеш на пресконференция? Та това е била безумно храбра постъпка. Всички са знаели как може да свърши всичко.
— Да, това беше като взрив, като бунт на кораба.
— И осъзнат от всеки участник в пресконференцията?
— Да, всеки тръгна сам. Никой не е получавал никакви пари (както ни клеветяха после). Това беше бунт. Както се казва — „Не мога да мълча!“
Защо момчетата ме последваха на пресконференцията ли? Защото у всеки от тях е заложено доброто. Всеки по принцип е дошъл да работи в органите не заради парите. Така става сега — идват в милицията, във ФСБ и питат: „Къде се печелят повече кинти?“ А някога хората идваха, за да защитават държавата си и да й служат!
Дори Шебалин, който, мисля, беше провокаторът сред нас — и той някога е бил свястно момче. У всеки човек е заложено доброто и дори да стане престъпник, не изпитва удоволствие от това. Да, занимават се със „закрила“, рекетират, създават съвместни предприятия с приятели, като използват служебното си положение. Има печалбари, фактически крадци с пагони, дори обирджии и разбойници… А има и мързеливи и страхливи: нареждат ти — правиш го, подхвърлят ти твоя пай вземаш… Но почти всички дълбоко в себе си съжаляват, че са принудени да живеят по този начин, защото в тази система другояче не може. Но в онзи момент всеки от нас се почувства човек.
И аз знам, че много наши колеги, които са ни гледали по телевизията, са били с нас. Никой от нашия отдел не осъди постъпката ни. Някои не дойдоха с нас, защото, както казаха — мястото на служител от Държавна сигурност не е в телевизията. Разбира се, бяха прави.
— А колко души не дойдоха?
— Пет-шест. Така си е, мястото на служител от спецслужбите не е в телевизията, но смятам, че това, което се случи с нас, беше и необходима отбрана. Нямаше как да не го направим.
Има и друго: когато отказахме да изпълним нареждането, ние не знаехме, че ще се стигне до пресконференция. Мислехме, че ръководството ще вземе съответните мерки. А по-нататък всичко от само себе си се търкулна като снежна топка. Бунтът е като престъплението — направиш ли първата крачка, няма връщане.
— Ти си влязъл в затвора заради тази пресконференция. Кажи ми — а какво стана с другите ти колеги, с Латишонок например? Той е най-младият сред вас.
— Латишонок сега работи в частна охранителна фирма. А тогава остана без работа. Харесва му да бъде телохранител. Изкара курс за телохранители в Израел, получи международен сертификат.
Андрей Понкин спря по средата на пътя. Когато избягах в Англия, той ми каза по телефона: „Ако знаех, нямаше да те оставя да тръгнеш.“ Дори ме придумваше да се върна, но, естествено, го правеше като изпълнение на задача. Защото нито един нормален човек, който има добро отношение към мен, не ми каза: „Върни се“. Напротив, всички ми казаха: „Хубаво направи.“ Чух, че Андрей си намерил работа в някаква фирма, живеел нашироко, чувствал се прекрасно.
Миша Трепашкин вече е изгонен от данъчната полиция. Сега е адвокат.
И Гера Шчеглов е прогонен отвсякъде.
Шебалин продължава да работи по специалността си. Той се отрече от думите си. Мисля, че от самото начало е бил провокатор — нали беше единственият от участниците в пресконференцията, който бе оцапан с кръв. Спомни си, на пресконференцията той излезе с маска — никога не ще може да я свали. Защо ли? Ами защото, ако си свали маската, ще могат истински да го идентифицират. Тогава аз не знаех с какво е омърсен. Но после колегите ми казаха, че е участвал в мероприятие, при което са отвлекли и убили един арабин. Поръчката дошла отгоре, от ФСБ. Шебалин получил за това четирийсет хиляди долара. А когато получавал парите, го записали на касета. И аз реших да проверя всичко това — да блъфирам. „Витя — казах му веднъж, — извикаха ме в Главното управление по борба с организираната престъпност и ме питаха за тебе. — Този разговор стана в Сандуновската баня. Стояхме под душа и той не се страхуваше, че може да ни запишат. — Имало е някакво убийство на арабин и са те записали. Не те ли е страх?“ И Шебалин си призна: „Това — каза — беше оперативно мероприятие. Можем да го докажем.“
— А къде е сега Гусак?
— Сега той работи в някаква строителна фирма. Има ресторант, близо до Лубянка. Помогнал му е Малишев, лидерът на тамбовската престъпна групировка. Малишев е бил или агент, или доверено лице на Гусак. Запознали са се, когато групировките са си поделяли Калининградския завод за алкохол. А Малишев е имал добри връзки с Патрушев, още от карелските времена.
Този Малишев се е обадил на Патрушев и го е помолил да не закача Гусак, да не го вкарват в затвора. Открито ми казаха: никой няма да посегне на Гусак, защото самият Малишев е ходатайствал за него пред Патрушев. И наистина, Гусак беше осъден на три години условно. За цели дванайсет случая и един труп.
— Но все пак е лежал в Бутирка?
— Е, полежа един месец. Нали там не са знаели как може да свърши всичко и са държали Гусак изкъсо за всеки случай, за ролята на необходимата жертва — ако се наложеше да си признаят. Защото щеше да излезе — подчиненият в затвора, а всички началници на свобода. И дори се издигат по служебната стълбица. Трябвало е да приберат някого, поне за месец.
— Какво стана с Хохолков и Камишников?
— Хохолков си е генерал от ФСБ, на ръководна длъжност, има скъп ресторант на Кутузовски проспект, къща за един милион долара в Немчиновка.
Камишников е заместник-началник на Управлението по защита на конституционния строй при ФСБ — това, което се занимава с политически разследвания.
— Ченгето Литвиненко изчезна. А какво стана с агентурата му?
— Това е моята болка. Бях привлякъл хора за негласна помощ на органите за държавна сигурност от името на руската държава. Хората се ангажираха с подписа си, че ще помагат не на мен, а на Русия. Страшно е, но всички те бяха разкрити пред обществото, сякаш им отмъщаваха за връзката им с мен.
Един агент бе разкрит пред престъпните среди и го направиха служителите от Управлението за собствената сигурност. Казваше се Александър, беше чудесен агент, имаше широки връзки в престъпните среди. Добре познаваше взривното дело, оръжието и престъпниците често се обръщаха към него с молба да им изготви взривно устройство, нещо да ремонтира. Притежаваше изключителни способности, умееше да разприказва човека — изпълняваше работата си грамотно. Александър ни беше помогнал да обезвредим няколко истински грабителски банди и наемни убийци.
И ето че този агент го поканили в Управлението за собствената сигурност. Извикали го в приемната, официално, което е забранено заради конспирацията. И му поискали да напише компромат за мен. Представи си, агентът е способен да събере ценна информация за терористи, а на ФСБ е нужен само за да опорочи мен.
Агентът отговорил: „Не знам за него нищо компрометиращо. Честно сътрудничех на Литвиненко и той не ме е въвличал в престъпление.“
Агентите често се опитват да „оплетат“ ченгето. Веднъж, още в началото на сътрудниченето си, той ми предложи да участвам в едно нападение. Веднага го срязах и го предупредих: „Ако се надяваш да печелиш пари за сметка на органите, имаш грешка. Няма да стане. Ще бъда принуден да те извадя от агентурния апарат. Ако смяташ, че ще прикривам аферите ти, пак грешиш. И това няма да го бъде.“
Естествено, те са проверили агента. Видели са, че е чист.
Тогава започнали да го заплашват, че ще му лепнат някое скалъпено престъпление и ще го приберат на топло. Агентът отговорил: „Аз съм лежал за престъпления, а ако се наложи да лежа заради човек, когото уважавам, това ще е като награда за мен. Затваряйте ме.“ Тогава му казали: „Няма просто да те затворим. Освен това и ще те разкрием пред престъпните среди. Ще подскажем на онези, дето са вече вътре, че ти си ги издал.“
Неотдавна чух, че провокациите вече са започнали. В дома му го посетили мъж и жена, показали си документите и казали: „Ние сме от Градското управление на вътрешните работи. Вие сте работили с Литвиненко, нали?“ Той потвърдил. „Ще ви дадем авансово четиристотин долара. Трябва да убиете един човек. Бихте ли се съгласили?“ Александър отказал — това, заявил той, не е по моята част.
Преди това го изгонили отвсякъде и той останал без пари. Направили така, че да остане без никакъв поминък, а после започнали да го провокират.
— А защо са му предложили толкова малко за убийството?
— То е нещо като аванс. Друг един мой агент се е укрил. На майка му казали просто, че ако се появи, ще го застрелят, защото е отказал да даде показания срещу мен. Викали са на разпит и са заплашвали всички мои приятели. На един беше управител на магазин — запечатали магазина, започнали да му искат показания, че съм го изнудвал за пари. Човекът се е принудил да даде подкуп на човек от най-високите етажи, за да отвори отново магазина си. Казал е: „По-добре да си платя, отколкото да наклеветя другаря си.“ В предприятието на друг поставили бомба. Освен това служители на ФСБ посещавали всички и им предлагали „закрила“: „Литвиненко го няма, сега ние ще те закриляме.“ Сякаш е останало някакво безстопанствено имущество, та да си го приберат.
Докато бях още в Москва, един мой агент ми се обади и ми каза, че престъпници, с които преди време е лежал в затвора, му предложили да извърши убийство. Съобщих това на Иван Кузмич Миронов, началника на Оперативното управление, където бях работил по-рано. Казах му: „Един агент, който се водеше към нашето управление, сега обикаля, никому ненужен, обажда ми се, а самият аз вече съм подсъдим и не мога да работя с агентурата. Намерили са го някакви хора и са му предложили да убие двама души. Срещнете се с него, поемете информацията и вземете мерки.“
Никой така и не се срещнал с него.
Агентът ми се обажда след две седмици: „Саша, направи нещо! Вече убиха единия, всеки момент ще убият и втория. Тогава ще ида при ченгетата.“ Пак започвам да се обаждам на всички: „Вече са убили единия човек.“ А Миронов ми казва: „Виж какво, Саша, сега сме много заети, нямаме време да се занимаваме с това. Обади се по-късно.“
Нямали време да се занимават с убийства на хора! Защото са заети с други неща…
В полза на Старовойтова. — Б.ред.