— След бягството ти си се заел с темата за жилищните блокове, вдигнати във въздуха през есента на 1999 година. Написал си книга съвместно с Юрий Фелщински32. А преди това няколко години си работил в ОУ на АТЦ, занимавал си се с терористи. Разкажи ми за това.
— Сред всички видове престъпления терористичните актове заемат особено място. Те не се извършват по поръчка на бандити или някоя бизнес-структура. Зад тези престъпления не стои мотивът да бъде премахната конкретна личност — всички жертви са случайни. Това е или дело на безумни фанатици, или политическа провокация с цел да се повлияе на общественото мнение, да се всее страх сред обществото, да се провокира война или геноцид. Двете чеченски войни започнаха именно след такива актове. Целият проблем е там, че до ден днешен тези престъпления не са разкрити, а онези, които са доказани, уви, не са дело на никакви чеченци, а на нашите собствени спецслужби.
— Имаш предвид взривените жилищни блокове?
— Не само тях. Тази тема има дълга предистория, която за мен започна през 1994 година, преди първата чеченска война. Тогава работех в един кабинет с Женя Макеев. Той разработваше бандата на Лазовски.
На 18 ноември 1994 година в Москва, на железопътния мост през Яуза избухна взрив. Бомбата очевидно се бе взривила случайно, докато са минирали платното. Беше открит трупът на човека, залагал експлозива — капитан Андрей Шчеленков, служител в нефтената компания „Ланако“. Ръководител на фирмата беше Максим Лазовски. Скоро след взрива на моста беше взривен градски автобус на ВДНХ33 — това беше първият терористичен акт в Москва. Пострада шофьорът. Две години по-късно за извършването му направи самопризнания шофьорът на Лазовски — Владимир Акимов.
— На кого е потрябвало да минира железопътен мост и да взривява празен автобус?
— Я си спомни. Първата чеченска война започна след около два месеца. За взривовете през 94-а веднага обвиниха чеченците, Сосковец излезе пред народа със заявление, че се подготвят групи терористи за изпращане в Москва.
Московската милиция съвместно с нашето управление започна да разработва Лазовски и се разбра, че той е извършител на много престъпления. Беше обявен за издирване по обвинение в бандитизъм. Лазовски беше задържан заедно с офицера от Московското управление на ФСБ майор Алексей Юмашкин. Писах за това в книгата си „ФСБ взривява Русия“. Тоест офицер от Управлението от ФСБ, което се занимава с незаконни бандитски формирования, е пътувал заедно с лице, издирвано за бандитизъм. Разбра се, естествено, че и Лазовски е агент на Управлението за Москва и Московска област. Загиналият на моста терорист също фигурираше в списъка на агентите на ФСБ.
Лазовски и неговата банда бяха отвлекли Феликс Лвов от ВИП-залата на летище „Шереметиево–1“. При това на Лвов е било представено удостоверение на служител на ФСБ. Извели са го направо от митническата зона, откарали са го, а след няколко дена той беше намерен убит.
Човекът, който вкара Лазовски в затвора, беше Владимир Цхай от Московската милиция, който работеше по това дело заедно с Макеев. Той лично го арестува. Цхай беше изключителен професионалист, детектив с дарба от Бога. Той беше най-добрият детектив в Русия и нямаше страх от нищо.
Лазовски не остана дълго в затвора, само три години…
Освен това за терористични актове беше осъден един от служителите на фирма „Ланако“, подполковник Воробьов, който е бил агент на спецслужбите (ФСБ беше изпратила за неговото досие положителна характеристика). Воробьов беше осъден за взривяването на автобуса — на три години за тероризъм, а човекът, който е минирал автобуса заедно с него, Акимов, просто беше пуснат на свобода.
Ето кое е интересно тук: Лазовски и Воробьов бяха осъдени за взривовете през 1994 година, очевидно за доказана вина, но никой дори не се заинтересува кой е бил поръчителят на терористичните актове? Нали те не може сами да са решили да взривят моста и автобуса — просто защото им е хрумнало?
Хем Воробьов в последната си дума е нарекъл присъдата „гавра със спецслужбите“. Има си хас — вкарали са го в затвора за изпълнение на бойна задача.
Втората поредица взривове стана през лятото на 1996 година. Отначало в станцията на метрото „Тулская“ — четирима убити и дванайсет ранени; на 11 юли в тролейбус на „Пушкинская“ — шестима ранени; на 12 юли в тролейбус на проспект „Мир“ — 28 ранени. И отново се заговори за чеченците — Лужков обеща да ги изсели от Москва.
— А през това време в Чечения…
— А през това време в Чечения ние губехме и бяха започнали мирни преговори, така че не беше ясно за какво са им на чеченците тези терористични актове. Наистина, не успяха да провалят преговорите — в края на август Лебед подписа с Масхадов Хасавюртската спогодба.
Цхай беше сигурен, че втората поредица взривове също е работа на бандата на Лозовски, съгласувана с ФСБ.
— На „Лубянка“ говореше ли се за това — поне на четири очи?
— Разбира се. Макеев знаеше за това. И беше буквално вбесен. Той е почтено, честно момче, бивш десантник. Четеше публикациите — навсякъде все чеченците това, чеченците онова… Веднъж кресна: „Какви чеченци, бе?!“ Тогава го уволниха. Изхвърлиха още маса хора. Нищо не остана от този отдел.
— Ами Цхай?
— Цхай почина скоропостижно при странни обстоятелства на 12 април 1997 година на 39 години. Диагнозата беше „цироза“, макар че той не пиеше и не пушеше.
Малко преди смъртта му бях вербувал един от хората на Лазовски, Сергей Погосов (с оперативен псевдоним Григорий), и той ми бе разказал всичко, което знаеше за бандата и за връзките й с ФСБ. От Погосов научих, че тази бригада не била бандитска, а по-скоро секретно подразделение, което изпълнявало държавни задачи, ликвидирало хора, организирало терористични актове. Лазовски бил просто изпълнител. Заповедите издавал някакъв човек от нашето ръководство.
Погосов ми каза в прав текст, че с Цхай е свършено, че ФСБ няма да му прости разгрома на екипа на Лазовски. Лично съобщих това на Цхай. А мен Погосов искрено ме посъветва да стоя по-далеч от тази работа.
Веднага щом започнах да работя с Погосов, започнаха да ми се обаждат от Московското управление, отначало ме молеха, а после настояха да се откажа от услугите на новия си агент. Аз не реагирах. В края на краищата моето началство ми нареди да прекратя всички контакти с Погосов.
— Какво мислиш за смъртта на Цхай?
— Мисля, че са го отровили. Той изгоря пред очите на всички. За два месеца. Беше страшно да се гледа всичко това. Лекуваха го най-добрите лекари, но вече никой не можеше да му помогне. Смъртта на Владимир беше като показна екзекуция за всички детективи. Това ще сполети всекиго. Та те убиваха най-добрите от нас.
А и първият случай… Спомняш ли си банкера Кивилиди? Него го убиха с отрова, поставена в телефонната слушалка. Сигурно са сипали нещо и на Цхай. ФСБ разполага с лаборатория за такива цели — на улица „Краснобогатирская“.
Преди смъртта на Цхай върху него бяха упражнявали натиск. От Московското управление на ФСБ на няколко пъти се обаждали в МУР, настоявали да прекрати разследването на бандата на Лазовски. И то бе прекратено със смъртта на Цхай.
— Странната смърт на Лазовски също ли потвърждава версията, че той е участвал в терористичните актове в Москва?
— Да. Лазовски беше убит през 2000 година, вече след взривовете, и то в деня, когато трябваше да го арестуват за втори път. Красиво съвпадение.
— Вярно ли е, че на погребението на Цхай си присъствал само ти?
— Както ми каза началникът на МУР Голованов: „Ти си единственият от ФСБ, който дойде да си вземе последно сбогом с него.“ Може по-късно да са отишли и други. Аз не видях никого. Поне според Голованов никой друг не е отишъл.
— Имам впечатление, че успехите на Цхай в издирването на терористи и бандити до голяма степен са били възможни само защото в работата си той е изхождал от презумпцията, че срещу него действа ФСБ.
— Не мисля така. Цхай просто беше детектив, който събираше доказателства. И то го правеше талантливо. Следите го бяха завели до… ФСБ. Той не беше предполагал, просто я беше открил. За него нямаше значение дали това е ФСБ, ЦРУ или ФБР. За Цхай съществуваха престъпление и лице, което го е извършило. Щом си нарушил закона, ще си понесеш отговорността. Стопроцентово съм сигурен, че ако следите бяха отвели Цхай до началника на МУР, той щеше да му щракне белезниците в собствения му кабинет. Такъв човек беше и за това го уважаваха. Когато бяхме на погребението, Голованов плачеше и ми каза: „Той винаги можеше да разчита на мен. Имах му доверие. На него човек можеше да довери всичко.“
Мен ако питат, на Лубянка вместо Феликс бих вдигнал паметник на Цхай. Той заслужаваше това.
Още един епизод. През пролетта на 1996 година началник на отдела в ОУ на АТЦ беше Колесников. Той дойде в нашия кабинет и каза: „Трябва спешно да отидете на летище «Шереметиево–1», там в милицията има един човек, който иска да ни каже нещо за тероризма.“ — „Добре, аз ще отида, дайте ми кола.“ — „В момента нямаме коли.“ Попитах: „А как ще отида до «Шереметиево–1», вечер е?“ — „Добре — казаха ми, — ще намерим кола.“ Намериха кола. Дежурният ми подвикна: „Бензин трябва да купиш с твои пари.“ Каква ситуация, а: човекът иска да даде показания за подготовка на взрив на летището, но няма бензин, за да стигнем до него. Вдигнах скандал и след четирийсет минути намериха бензин.
— Странно, във въздуха вече мирише на хексоген, в тероризъм е заподозрян кой ли не, постъпва съобщение, че се готви нов взрив, но няма бензин, за да стигнете докъдето трябва?
— Да. На оперативната кола е наложен лимит. За колите на началниците няма лимит, а за оперативната има. Нали страната ни е бедна! Тръгнах за „Шереметиево–1“. В милиционерския участък зад решетките имаше някакъв човек. Изведоха го, започнахме разговор с него. Той каза, че бил арменец, живеел в Грозни, работел в някакво предприятие. Веднъж отишъл на работа, а когато се върнал, на мястото на къщата си намерил огромна яма. Бомба. Пряко попадение. Загинало цялото му семейство. Няколко дена обикалял ямата, искал да намери поне една снимка на близките си. Нито снимка, нито документи, нищо. Пустош. Какъв ужас — днес имаш семейство, а утре — празна яма.
По-нататък разказа, че живял няколко седмици в Грозни и разбрал, че ще полудее, ако не се махне оттам. Всеки ден ходел при къщата си. При ямата.
Заминал за Ставрополския край. Не можал да си намери работа. Скитал бездомен. После се преместил в Москва. Това беше някакъв необикновен човек. Беше скитник, но дори не миришеше на лошо.
Разказа, че припечелвал по нещо като хамалин и нощувал по гарите. Когато успявал да спечели повече, си вземал легло в хотел и си отспивал. Веднъж седмично ходел на баня, там перял дрехите си. Наскоро си намерил временна работа близо до летището и нощувал в „Шереметиево–1“. Ако спял на гарата, срещу малка сума не го закачали по цяла нощ.
Онази вечер, към девет часа, го заговорили двама чеченци (той добре разбирал чеченски). Видели, че е кавказец, и го попитали откъде е. Той обяснил, че е от Грозни, и разказал своята история. Те му казали, че „трябва да отмъсти на руснаците“. Той попитал: „Как обаче?“ — „Ще ти дадем една чанта, а ти ще трябва да съединиш две жички и да се махнеш. Ще избухне взрив и ти ще им отмъстиш за децата си. Ще дойдеш на летището еди-кога си и ние ще ти дадем пари.“
Обещали му хиляда и петстотин долара. Той отговорил: „Ще си помисля.“ Цяла нощ не спал, тормозил се, вълнувал се. Призори, някъде към седем часа, те пак дошли. И му показали карирана торба и в нея — кутия и жици. Той отказал: „Не искам. Моите вече няма да се върнат, а не искам да взривявам никого.“
Когато при него дошли милиционери, за да му проверят документите, той им разказал за това. Цял ден го държали в милицията, два пъти го разпитали и казали, че е луд. Тогава той поискал да се срещне със служител на ФСБ. Те се обадили във ФСБ към три часа следобед, а докато това обаждане стигне до нас, беше станало вече шест. Уж се опитвали да намерят чеченците „по горещи следи“, но никого не намерили.
Милиционерът ми каза: „Абе какво приказваш с него, той е откачен.“ Извикахме линейка, лекарят го прегледа и каза: „Не е луд. Абсолютно нормален е.“
Обадих се във ФСБ и казах: „Трябва ми специалист, за да направим фоторобот.“ Те ми отвръщат: „Вече е късно, къде ще ти намерим специалист?“ Обясних ситуацията на дежурния. Той ми казва: „Задръж го до сутринта.“ Възмутих се: „Как така да го задържа до сутринта?“ Ченгетата предложиха: „Няма страшно, сега ще му скалъпим една хулиганска проява. Ще пишем, че е хулиган, и ще остане при нас. Какво се нервираш толкова? Ще го приберем за петнайсет денонощия и толкоз.“ — „Какво правите вие, бе? — направо се смаях аз. — Човекът ни помага, разказва ни такива неща, а вие — петнайсет денонощия. Да не сте откачили всичките?“
Обадих се на дежурния от Градското управление на вътрешните работи. Той ме препрати към дежурния в Московския криминален отдел. Обясних му всичко. Почувствах, че човекът е старо ченге. „Да, разбрах. Разбира се, трябва спешно да се направи фоторобот. Сега ще вдигна дежурния експерт-криминалист. Не се нервирай. Докарай го тук.“ Закарах човека в лабораторията. Беше към единайсет през нощта и за два часа на компютъра съставихме два фоторобота. Дадох единия на дежурния от Московския отдел. Пуснахме онзи човек. А аз взех втория фоторобот.
На сутринта отидох на работа, написах подробна докладна с предложение фотороботът незабавно да се разпрати по всички милиционерски участъци и областни управления на ФСБ. И ако те намерят лицата, да ги поемат за разработка и проверка на информацията. Дадох тази докладна на началника. После заминах в командировка в Кавказ.
Минаха няколко месеца и започнаха да се взривяват автобуси, тролейбуси. В един от автобусите бе намерена неизбухнала бомба. Прочетох описанието и то ми напомни на описанието на бомбата, за която ми бе разказал онзи човек! Отидох при началника на отдела: „Спомняте ли си, бях ви писал една докладна. Бомбата е подобна.“ Колесников каза: „Не си спомням.“ Отвори касата, рови, рови. „Съвсем съм забравил за нея.“ Изобщо никой никъде не бе изпращал онази ориентировка.
Намерих в моята каса фоторобота, показах го на Колесников. Той най-сетне откри в касата си съответните документи и каза: „Ще докладвам на ръководството.“ Точно тогава в кабинета ми влезе Женя Макеев, видя фоторобота и попита: „Кои са тези? Та това са хора от бандата на Лазовски. — И каза имената им. — Ти откъде ги взе?“ Разказах му всичко и че Колесников е забравил. Сега, казвам, ще докладва на ръководството. Ще ги издирват. Макеев се засмя: „По-скоро ще намерят нас с тебе, отколкото тях.“ И си тръгна.
С една дума, през 96-а терористичен акт можеше да се състои не в московски тролейбус, а на летището.
Излиза, че борбата с тероризма малко интересуваше ръководството на ФСБ. През 1995 година Платонов беше ходил на проверка в Питер и се разбра, че там не се води на оперативен отчет нито едно дело във връзка с тероризма. А на мен веднъж ми провалиха фантастична операция — не ми дадоха да внедря свой агент при едни хора в Москва, свързани с Басаев.
Това стана така. Бях в командировка в Налчик. Един ден ме намери Макаричев тогава министър на сигурността в републиката, — и ми каза, че на летището в Налчик граничарите задържали двама чеченци, връщащи се от Турция. Арестували ги за незаконно преминаване на границата. Носели два чувала, пълни с ислямски знамена, Корани, призиви за джихад — много такива неща.
Образувахме предварително производство, предадохме го във ФСБ. Цял екип изучаваше снимките, книгите, слушаше касетите, а аз работех с дневниците. Обикновен дневник, стихове — „руски псета“, „руснаците трябва да се изтребват“… Момчето пишеше грамотно на руски, без грешки. От дневника личеше, че е воювал и мрази руската армия: „Ще дойде ден, когато ние ще победим.“
В дневника намерих нещо интересно: „Вчера посетихме нашите момчета в затвора в Истанбул, Трабзон.“ Погледнах датата — спомних си кога беше завзет фериботът в Трабзон. И ми светна: та те са ходили в затвора да навестят хората, които са участвали в завземането на ферибота. Тогава отидох при Макаричев и му казах: „Вижте, те лично познават хората, които са участвали в Трабзон. Трябва да организираме вътрешнокилийна разработка.“ Макаричев каза: „Напред!“
Сложихме ги в различни килии. Аз трябваше да завербувам чеченец, когото бихме могли да сложим при тях. Намерих един. Момчето беше воювало в Чечения, там било в конфликт с полевия си командир и обясни, че искало да му отмъсти. Помоли да му помогнем за това.
Накарахме го да подпише декларация, че е съгласен да влезе в ареста за десет дена. Подготвихме документи, получихме санкция от прокурора и го сложихме при единия от задържаните. Килията беше оборудвана с техника и ние слушахме от управлението всички техни разговори.
Агентът се оказа ловък, умееше да предразполага. Имаше белези — обясняваше, че е воювал, и успя да спечели доверието на задържания чеченец. От разговорите им установихме, че задържаният е от групата на Басаев. Предложих следната комбинация. Отивам в ареста, викам задържания чеченец, показвам му удостоверение от Московското управление на вътрешните работи и му казвам: „Сега спешно по етапен ред ви откарваме в Москва, в Лефортово, защото пръстовите ви отпечатъци дават основание да бъдете заподозрян в престъпление, извършено в Москва.“ Изобщо му давам да разбере, че заминава за Москва с нас. А за агента бяхме отработили легендата, че ще го пуснем под домашен арест, че адвокатът му е успял да му издейства това. Защото уж беше арестуван заради дребна кражба на пазара. Агентът каза на обекта, че го пускат. И точно тогава казах на обекта, че тръгваме за Москва. Стана! След разговора с мен той се върна в килията и каза на агента: „Слушай, мен ще ме водят в Москва.“ Агентът го пита: „С какво мога да ти помогна тогава? Защото мен ме пускат. Ще си бъда в Налчик.“ А онзи му казва: „А дали не можеш да заминеш за Москва? Всичко ще ти уредим, документи и изобщо. Имам хора.“ Дава му телефона на една от своите конспиративни квартири. „Иди при тях. Те ще ти помогнат. Само им предай, че мен ще ме вкарат в Лефортово и че няма да говоря.“
Следователят пита: „Какво ще правим?“ Казвам: „Сега аз се връщам в Москва, а вие го изпратете по етапен ред след мен.“
Когато пристигнах, веднага докладвах на ръководството, че този човек трябва незабавно да бъде докаран в Москва, поне за две седмици. Както и агентът, за да продължим разработката.
Те ми казват: „А с какви средства ще живее в Москва и къде?“ — „Ама вие не разбирате ли — горещях се аз, — че сега внедряваме чеченец. Намерихме лице, което фактически е свързано с групата на Басаев. Този човек даде на нашия агент телефон, където живеят чеченци. Той ще дойде и ще контактува с тях. Ще внедрим човека в среда на чеченци, които са свързани с бунтовниците — с Басаев, с Хатаб. Нали пищите, че взривяват всичко наред. И ето, ще внедрим при тях наш агент.“ А те си знаят тяхното: „Ама ти разбираш ли колко е сложно това?“
— И така ли приключи всичко?
— Да, изпуснахме такава възможност! Ако бяхме внедрили агента при Басаев, или блоковете в Москва нямаше да бъдат взривени, или този агент щеше да ни донесе стопроцентово потвърдена информация, че блоковете не са взривени от хората на Басаев. Именно затова не им е трябвал. Но всичко това се оформи в главата ми доста по-късно — след като блоковете рухнаха, а аз вече не бях в органите.
След като гледаха филма „Покушение срещу Русия“ много хора продължиха да се съмняват. Казват — вината на ФСБ не е доказана. Нека се върнем към тази тема.
— Да започнем с мотивите. Няма престъпление без мотив. И тук имаше мотив. Ответната реакция на взривовете — ето този мотив. А ответната реакция означаваше война в Чечения. На кого беше изгодно да вдига блоковете във въздуха? Определено не на чеченците. На кого беше нужна тази война? На Путин. За да гласуват хората за него. Разправят, че той произнесъл прочутата си фраза „Ще ги удавим в нужника!“ случайно, под моментно впечатление. Мисля, че не е така. С тази фраза той спечели изборите. Тя беше неговият предизборен лозунг. Нещо като „Цялата власт на Съветите!“
— А защо не на Басаев и Хатаб? Нали те се заканваха да пренесат войната в Русия.
— Това е възможна версия. Но е малко вероятна. Ако чеченци бяха подготвили взривовете — като възмездие за поражението в Дагестан, — те щяха да го заявят открито. Както всички терористи по света, които поемат отговорността за един или друг акт. Ако е налице взрив и терористът не поема отговорността, терористичният акт губи смисъла си като символична акция.
Второ: блоковете бяха взривени точно преди войната. Всяко престъпление се разглежда по време и по място. По време. И тук изплува най-важното. Официалната власт заявява, че чеченците са извършили взривяванията като отмъщение за поражението в Дагестан. Но между операцията в Дагестан и взривяванията на блоковете беше минало съвсем малко време. Съвсем малко! Четири блока бяха взривени, стотици килограми експлозив бяха намерени в други блокове и обезвредени. Такова количество хексоген е трябвало да се внася в Русия едва ли не цяла година. При режима, който бе въведен след боевете в Дагестан — нито една кола да не бъде задържана? Това е просто невъзможно. Затова, ако говорим за мотив, версията, че това е било провокация, а не акт на възмездие, ми се вижда най-убедителна.
— Колко време е нужно, за да се подготви един терористичен акт? Като взривяване на блок например?
— Взривяване на блок може да се организира за едно денонощие — ако имаш всичко необходимо. А ако нямаш, трябва първо да подбереш изпълнители. Сред тях може да има агентура на правоохранителните органи. По-нататък: трябва да подготвиш тези хора. Пак е нужно време. И да подготвиш мястото, и да докараш експлозива, взривното устройство…
— Тоест става дума за три-четири месеца, така ли?
— Да. Още повече че тогава се водеха бойни действия в Дагестан. На Хатаб и Басаев, които се биеха на предната линия, не им е било до взривявания. Едва после те са можели да седнат и да помислят: виж какво, понесохме поражение, трябва да отмъстим.
— Между другото, ти къде беше по това време?
— Лежах в Лефортово. Когато стана взривът на Каширское шосе, аз го чух. Онази нощ ни разрешиха да отворим прозореца. А до мен седеше Боря Черногоров. И той не спеше. Попитах го: „Боря, чу ли взрива?“ Той каза: „Да.“ Човек, който е воювал, добре чува взривовете.
— А защо не допускаш, че го е сторил някой полуобезумял чеченец, за да отмъсти за семейството си например?
— Четири блока? В течение на един месец? В различни градове — Москва, Буйнакск, Волгодонск? И онези два блока в Москва, където успяха да обезвредят взривните устройства. Абсолютно невъзможно! Тук е работила мощна организация.
И защо взривовете престанаха след онзи епизод в Рязан, когато подозрението падна върху ФСБ? И защо бяха унищожени веществените доказателства, които попаднаха в ръцете на ФСБ? Защо Кремъл толкова грижливо неутрализира всички опити за разследване?
Все пак чеченската версия не бива да се отхвърля, макар и да е неправдоподобна. Дори само защото е предпоследната от всички версии. Ако бъде опровергана, всичко е ясно от гледна точка на логиката. Има мотив, има ресурси. Ако не са чеченците, значи е Кремъл — няма кой друг!
— ФСБ обяви, че главен организатор на взривовете е бил Ачимез Гочияев. Но го откри ти. Как стана това?
— Не е точно така. Не аз го открих, а той мен. По-точно, моя съавтор, Юрий Фелщински. Крие се някъде в Кавказ, най-вероятно в Грузия. И добре прави, че се крие, защото не е потрябвал на ФСБ жив.
След като посредникът на Гочияев се е обадил на Фелщински, аз му съставих въпросник и той изпрати писмени обяснения. Други контакти той не е осъществявал.
Според Гочияев неговата строителна фирма наистина е вземала под аренда мазетата на взривените блокове. Но той казва, че не е знаел, че в тях е закарано взривно вещество. Наемал е помещенията по молба на своя партньор, който според него е бил свързан с ФСБ. След първия взрив партньорът му се обадил в пет часа сутринта и казал: „Ела веднага, в склада има пожар.“ Но Гочияев решил да изчака, а след втория взрив разбрал, че е бил използван, без да знае, и предупредил, както казва, милицията, „Бърза помощ“ и Спасителната служба за другите два блока с приготвен експлозив — в Копотня и Борисовские пруди. А след това се укрил, защото го обявили за главния терорист.
Не е трудно да се провери тази информация — достатъчно е да се прегледат записите на обажданията в тези служби и да се установи кой и кога се е обаждал.
— Ти склонен ли си да вярваш на Гочияев?
— В показанията му има логика. Важното е, че е лесно да се проверят, разбира се, ако разрешат.
В полза на версията на Гочияев говорят и косвените данни. ФСБ например съобщи, че Гочияев „на едно място е допуснал непростима грешка — наел е избеното помещение с истинското си име“. И са започнали да го издирват буквално няколко часа след първия взрив. Как е възможно той, този супертерорист, планирайки престъплението, да регистрира склада на собственото си име? А на други места да използва паспорта на свой роднина? Нима не е могъл да вземе паспорт с руско име? За какво му е било да използва документ с кавказко фамилно име? Вместо да се издава по този начин, е можел да наеме някого. Кой държи повечето сергии по пазарите? Азербайджанци. А кои са продавачите? Млади рускини. Защото, когато започне истерията — бийте черните! — за тях е опасно да стоят зад сергиите.
Лудост е да наемаш помещение с кавказко име. Само опитай да наемеш апартамент в Москва. Веднага ще довтаса участъковият и ще ти поиска пари. Брат ми например е наел и всеки месец си плаща на участъковия.
Мисля, че ако Гочияев наистина е наел помещенията на свое име, най-вероятно някой специално е решил да насочи подозренията към кавказците.
— Беше публикувана снимка на Гочияев с Хатаб.
— И то не една, а две. И двете — фалшиви. Самият Гочияев чрез посредника си категорично отрича брадатият боевик, сниман заедно с Хатаб, да е той. Дори е предал няколко свои семейни снимки за сравнение. Когато ФСБ публикува тези снимки с Хатаб, ние тук в Англия им направихме подробна експертиза. Поканихме най-видния криминалист, който дава показания в английските съдилища.
И какво се разбра. Първо, на семейните снимки, които ни предадоха чрез посредника, наистина е Гочияев. Експертът потвърди, че това е човекът от паспортната снимка в обявата за издирване.
Второ, според заключението на експерта снимките на боевика с брадата „не могат да послужат“ за установяване на личността, тъй като по-голямата част от лицето е закрита.
Трето, сравнението на изображенията на брадатия боевик с автентичните снимки на Гочияев показва, че според трите най-важни параметъра — формата на ушите, очите и зъбите — това са различни хора.
Тъй че ФСБ будалка всички ни, като върти тези снимки по телевизията. Защо го правят ли? За да отклонят подозренията от себе си. За мен цялата тази история със снимките е много сериозен аргумент в полза на версията, разказана от Гочияев.
— Показанията на Гочияев вероятно не са единствената нова информация след излизането на вашата книга?
— Продължаваме да получаваме нови. Първо, изказването на Никита Чекулин, бившия директор на „Росконверсвзривцентър“, който разказа откъде е вземан хексогенът. Второ, очевидно поне двама души — съвсем не чеченци — са знаели за взривовете предварително.
— Давай поред.
— Никита Чекулин говори на презентацията на нашия филм в Лондон и разказа как под чадъра на Министерството на образованието в самия център на Москва е работел странен научен институт — „Росконверсвзривцентър“, който е прехвърлял промишлени количества хексоген от военни складове в неизвестно направление — в някакви подставени структури. Хексогенът е бойно взривно вещество, пълнеж за снаряди, използват го само артилеристи и терористи. Къде са отивали тоновете хексоген с фалшива маркировка и фалшиви фактури?
Когато Чекулин научил за тази дейност и докладвал на началството, се разтревожил министърът на образованието Владимир Филипов — нали този НИИ се водел към неговото ведомство. Филипов започнал да тропа на всички врати, да пише поред на всички министри: и на Рушайло, и на Патрушев, и на Клебанов, и на Иванов, и на генералния прокурор Устинов — настоявал за разследване, но всичко свършило с това, че ФСБ потулила инцидента и забранила разследването. Филипов така и не научил кой под носа му е крал хексоген.
Чекулин донесе в Лондон цялата си кореспонденция с министрите и копия от фалшивите фактури за хексогена и сега всичко това е публикувано в Интернет. Който се интересува, може да го види.
— А кой е знаел предварително за взривовете?
— Един от живеещите във взривения блок на Каширское шосе. Казват, че работел във ФСБ. В онази нощ се спасил уж по чудо — излязъл за бира до денонощния магазин — и точно тогава гръмнало. Всичко в дома му изгоряло: и мебелите, и дрехите. Останал, дето се вика, с дрехите на гърба си — по анцуг. А на другия ден на събранието на оцелелите обитатели на блока дошъл с риза, сако и вратовръзка. А портиерката, не щеш ли, взела да се чуди: „Слушай, съседе, как стана така, че завчера си бил по анцуг, а днес си облечен като за сватба. Та това е старото ти сако. Нали трябваше да изгори. Като си слязъл посред нощ за бира, да не би да си взел и куфарче с дрешки?“ Човекът се смутил, а след два дена намерили портиерката мъртва.
— Откъде знаеш това?
— Сергей Юшенков ми го разказа, когато беше в Лондон. Там в Думата искали да организират разследване за взривовете, но нищо не излязло, не им позволили. Тогава създали обществена комисия под председателството на Сергей Ковальов. И ето хората отиват при тях и им разказват.
— А вторият, който е знаел предварително за взривовете, разбира се, е председателят Селезньов?
— Председателят на Държавната дума. Представи си, посред заседание на Селезньов донасят бележка и той съобщава: „Ето какво ми пишат: снощи е вдигнат във въздуха жилищен блок във Волгодонск.“ А през онази нощ наистина беше взривен блок, но в Москва, на Каширка. А блокът във Волгодонск беше взривен чак след три дена.
След ден-два Жириновски на заседание на Думата му задава въпрос: „Генадий Николаевич, обяснете ни, ако обичате, как стана така, че ни съобщихте за взрива в понеделник, а той е станал в сряда? Откъде сте научили това три дена предварително?“
И Селезньов какво? Казва: „Благодаря ви, Владимир Волфович, разбрах вашата гледна точка“ и му изключва микрофона. Има стенограма и видеозапис.
— Добре ще е да научим кой е донесъл бележката на Селезньов. Когато журналистите го начоголиха, той им избяга. Каза само: „Определено не беше Березовски.“
— Естествено, че не е бил Березовски. Няма какво да научаваме, аз знам кой я е донесъл — неговият помощник, Лях. Дългогодишен агент на ФСБ, между другото. Сега работи в „Славнефт“, заместник е на Гуцериев. Явно е станал гаф, оплели са се във взривовете.
— Откъде знаеш, че е бил Лях?
— Имам си източници.
— В Рязан взривът беше предотвратен от местната милиция. А три дена по-късно ченгетата са открили бомбаджиите от ФСБ. И тогава Патрушев заяви, че това било учение. Какво мислиш ти?
— Ами знаеш ли, според мен в Рязан наистина се проведе учение. За обществото. И ние завършихме това учение много успешно.
Научихме се не само да подозираме, но и да говорим за това открито. Именно след Рязан се започна новото отброяване на времето за ФСБ. Виж сега — преди две години само неколкостотин души разбираха — в Рязан ФСБ е подготвяла истински взрив. Днес го разбират стотици хиляди. Да говориш за връзката между ФСБ и терористичните актове вече не е предателство, не е кощунство, а законен въпрос. Животът вече е друг.
Именно затова въпросът за Рязан е изключително важен. От Рязан пътят води право към Москва, към взривовете в столицата. Защото технологията, почеркът не просто си приличат, а са идентични.
Когато се случи всичко това в Рязан, аз го погледнах с очи на детектив. Отхвърлих емоциите, мислите от рода на „а могат ли те да ни взривят или не могат, жестоко ли е това или не е жестоко“, оставих само фактите. Не ме интересува кои са те: чеченците, хора от ФСБ, от ЦРУ или ФБР — интересуват ме само фактите.
А фактите говорят, че в град Москва през септември 99-а са били извършени особено тежки престъпления — два терористични акта. Чрез вдигане във въздуха на два жилищни блока, за която цел голямо количество взривно вещество е било складирано в избените помещения. Взривното вещество е било в чували от захар, поставени са били и взривни устройства. В чувалите е имало хексоген.
— Обясни ми още веднъж — защо около този хексоген вече три години се вдига такъв шум.
— Ами защото според първата експертиза хексоген беше намерен и в Москва, в двата разрушени блока, и в Рязан където бе открита връзката на взривовете с ФСБ. Сега властите се опитват да променят резултатите от московската експертиза, казват, че веществото не е било хексоген, а селитра. Откъде ще се вземе тя след половин година? Вие какво, още веднъж ли сте правили оглед на местопроизшествието? Доколкото знам, местопроизшествията са били залети с асфалт. Къде сте направили този оглед? И въз основа на какво?
Много е интересна историята с Дахкилгов, който беше задържан по подозрение, че е участвал във взривяването в Москва. Ръцете му били изцапани с хексоген, той работел с бои. Били го два месеца. Всеки ден. А после, когато „установили“, че това не е хексоген, а селитра, дори не му се извинили. Да се благодариш, че остана жив — това му казали.
А за Рязан разправят, че експертизата изобщо била сгрешила. Там нямало взривно вещество. „Това не е хексоген — каза Патрушев по телевизията, — а захар.“
— Възможна ли е изобщо грешка при такива произшествия, от национален мащаб?
— По принцип грешката винаги е възможна. И пак отхвърлям емоциите: дали става дума за национален мащаб или не; дали престъплението е обществено значимо или не, Та у нас всяко престъпление трябва да бъде обществено значимо. Всяко престъпление — срещу личността, срещу държавата — трябва да бъде разследвано от правоохранителните органи по един и същ начин. Винаги е възможно да се сгреши. На теория. Но ако това е грешка, трябва да се проведе специално разследване. Ако е умишлена грешка на експерта с цел отклоняване на следствието в невярна посока, спрямо него трябва да бъде възбудено наказателно дело.
И въз основа на какво е била проведена повторна експертиза? Вие какво, не вярвате ли на експерта си? Вие какво, открили сте и някакви други компоненти, частици при огледа на местопроизшествието? Извинете, да не би да сте го охранявали половин година? Дори да сте намерили частици от селитра, къде са доказателствата, че тази селитра е от взрива, а не е подхвърлена нарочно? Още повече че първата експертиза се е провела и за двата взрива. Тъй че, ако експертът е допуснал грешка, тя е била умишлена. И трябва да се види — един и същ експерт ли е провел експертизата или различни. Ако са били различни, те или са действали в сговор, или грешка практически е невъзможна.
А защо са писали „селитра“ ли? Защото са разбрали, че са сгафили в Рязан с хексогена и е трябвало да докажат, че почеркът не е един и същ. И московският хексоген на бърза ръка беше превърнат в селитра.
За да не може да се направи идентификация.
По-нататък. Относно блока в Рязан. Първото, което се набива в очи, е еднаквият похват: взривното устройство е заложено в избеното помещение на блока. Това няма как да се скрие. Било е образувано предварително производство с окраска „тероризъм“. А такива разследвания се водят от ФСБ. Какво значи това? Предварително производство с окраска „тероризъм“ е могло да бъде образувано само в случай че в чувалите са били открити взривно вещество и взривно устройство. Тоест, ако това е приличало на покушение за взривяване.
Ако бяха намерили учебен, както те заявяват, детонатор и хексоген, щеше да бъде започнато следствие във връзка с откриването на взривни вещества. В такива случаи делата се водят от МВД. Ако е било захар и боен детонатор — работата пак е за МВД, заради бойния детонатор. Ако ли пък в някакви чували се намерят учебен детонатор и захар — следствие изобщо не се води. Прави се доследствена проверка и толкоз.
Обаче имаме налице разследване с окраска „тероризъм“ — доказателство, че в чувалите са открити взривно вещество и боен детонатор. Дори експертът да е сбъркал, приборът да е дал (както казват те) грешка — да е объркал захарта с хексоген, което е практически невъзможно, защото хексогенът изобщо не прилича на захар — тогава случаят щеше да е работа на МВД. Добре, експертът не е различил захар от хексоген, но какво сега — и боен детонатор от учебен ли не е могъл да различи?! Та той го е обезвредил, този боен детонатор! Щом на случая са придали окраска „тероризъм“, значи и едното, и другото са били бойни.
По-нататък. Ако са провеждали учение, нима са сложили боен детонатор? Защо? Вие какво, учение за бдителност ли сте провеждали (както беше съобщено на населението), или сте проверявали дали гражданите умеят да обезвреждат детонатори? Със същия успех можехте да поставите мина на трамвайна спирка, за да проверите как жителите на Рязан ще се справят с обезвреждане на противотанкови мини.
Второ. Ако там е имало боен детонатор без хексоген, можели са да пострадат скитници или деца, които често се мотаят из избените помещения.
— Но как е могло обществото да повярва в лъжата за някакво учение?
— Не е и повярвало. Попитайте кой да е нормален човек — никой не вярва. Защото те използват едно-единствено „доказателство“: не може ФСБ да е взривила своите. Слаб аргумент. Грозни, където половината население е руснаци, можаха да го изтрият от лицето на земята, а блоковете в Москва — не могат? Пък и от къде на къде ей така, без мотивировка, отхвърлят версия?
Щом започнахме да подозираме целия чеченски народ, защо да не заподозрем боклуците от ФСБ?
Да продължим нататък. Какви други признаци говорят, че онова в Рязан не е било учение? Колата, с която те са провеждали учението, е била крадена. В закона за оперативно-следствената дейност не е казано, че при провеждане на учения правоохранителните органи използват краден транспорт.
Когато някакви хора поставят някъде взривно устройство, от какво се страхуват най-много? Как най-лесно могат да бъдат идентифицирани? По колата. И по външността. Външността не е сигурен признак. Вярно, правят се фотороботи, но всеки неподготвен човек ще погледне някое лице, което само е зърнал бегло, и ще каже: „Да, прилича.“ Пък и външността лесно се променя.
— Никой не греши толкова, колкото очевидците.
— Да. И после, служителите на ФСБ, които са минирали този блок, несъмнено са имали алиби. Дори някой да е можел да ги идентифицира, те щяха да намерят цял куп документи и свидетели, че през това време са се намирали на друго място. Единственото слабо звено при тях е била колата. Колата след взрива.
Преди взрива, ако милицията ги беше задържала и бе намерила у тях чувалите с хексогена, те биха могли да представят документи, че провеждат оперативно-следствени мероприятия — намерили са крадена кола, натоварена с хексоген, и сега откарват колата в Москва за проверка.
Ситуацията след взрива — тя е била опасният момент. Какво й е удобното на крадената кола? Три месеца ще търсят притежателя й. После уж ще го намерят. После ще се разбере, че притежателят има приятел чеченец. Или роднина в Кавказ. Още половин година ще го разработват. Ще разправят на всички, че са по следите на предполагаемия престъпник. А после ще го пуснат, ще се извинят, както стана с онзи ингуш — Дахкилгов. Затова са откраднали кола.
Кое друго е опасно? Ако караш хексоген в оперативната кола, в нея може да останат микрочастици от веществото. Ако се намереше тази кола и идентификацията покажеше, че е същата, която е била в Рязан, а в нея откриеха и микрочастици хексоген, тогава Патрушев вече не би могъл да твърди, че са провеждали учение.
Какво друго усложнение са имали в Рязан? Не им се е искало в рязанското управление да знаят. Колкото по-малко хора знаят — толкова по-малка ще е вероятността да изтече информация. Естествено, и в най-централния апарат само тесен кръг е знаел, че те взривяват блокове.
След като са заредили „чувалите със захар“, те са откарали колата по посока на Москва и са я изоставили. Защо ли? Да речем, ако колата бъде установена, поне разследването ще се е отдалечило от Рязан. А двамата терористи за известно време са останали в тайното си жилище, та после спокойно да си тръгнат.
Пък и жена в колата по-трудно би събудила подозрения. Така че всичко е било подготвено много грамотно, професионално.
— Кажи ми, а изоставената кола проверена ли е за следи от хексзген?
— Това вече не знам. По този въпрос — никъде нито дума. Но дори само за открадването на кола Патрушев би трябвало да бъде даден под съд.
— А не ти ли се струва странно, че една открадната кола е изчезнала и никой не е я проверявал? Защо МВД не я е проверило?
— Не знам.
Сега — внимание. Патрушев заяви, че това е било „учение“ не веднага, а едва след като бяха задържани негови служители. Тоест беше образувано предварително производство и милицията е издирвала неговите служители като предполагаеми терористи. Та той е поставил живота на служителите си под заплаха. При задържането са могли просто да ги убият, ако бяха оказали дори и най-малка съпротива.
Спецслужбите и другите силови ведомства добре знаят кога може и кога не бива да се провеждат учения. Категорично е забранено да се прави скрита проверка на военнослужещи, докато изпълняват служебни задачи, на кораби при бойно дежурство, на подразделения, поставени под боен режим. А този ден за милицията в цяла Русия е бил обявен усилен вариант на служба. Милиционерите са застъпвали на дежурство с бойно оръжие. Издавали са им заповед, предвиждаща възможност оръжието да се използва. Тоест Патрушев е проверявал не само гражданите на Рязан, но и — тайно, негласно, скрито — рязанската милиция, когато тя е била в режим на бойна служба с бойно оръжие! Което е категорично забранено. Все едно е изпратил в охраняван склад двама свои служители, за да проверят как часовият изпълнява задълженията си. И, естествено, часовият би ги застрелял.
Със същия успех може да се „провери“ без предупреждение Службата за охрана при президента — доколко е готова за възможен терористичен акт.
Подобна логика може да доведе буквално до абсурд. Например „Алфа“ да отвлече пътнически самолет и да го насочи към центъра на Москва. И като го свалят, Патрушев да каже: „Ами ние провеждахме учение, проверявахме вашата бдителност.“
— Ученията не бива да се провеждат с риск за живота, нали?
— Какво ти за живота, цивилното население не бива да почувства дори най-малък дискомфорт. Ученията се обявяват предварително и хората се готвят за тях — нали затова са учения. Ако в ученията участва цивилно население, в тях участва и службата за гражданска отбрана. Сигурен съм, че не е имало никакво учение.
Интересно, какво ли е казал на Патрушев Рушайло, който от екрана на телевизията хвалеше своята бдителна милиция за предотвратяването на взрива, а половин час по-късно Патрушев пак оттам заяви: „Какъв ти взрив — това беше захар!“
Патрушев просто заличаваше следите, както го прави всеки престъпник. Имах един подобен случай. Веднъж задържахме наемния убиец Криулкин. При задържането той оказа въоръжена съпротива. Хванахме го на местопрестъплението, с оръжието. Как успя да избегне наказателната отговорност ли? Просто смениха предпазителя на пистолета. Първата експертиза показа, че пистолетът е боен. Беше повдигнато обвинение, убиецът бе задържан под стража. После се проведе втора експертиза, при която се разбра, че предпазителят не бил железен, а пластмасов, тоест това не е боен пистолет, а фалшив.
— Кой е сменил предпазителя?
— „Експертите“. Така и Патрушев смени хексогена със захар — железния предпазител с пластмасов.
Защо ФСБ е опитала да взриви блок именно в Рязан? Защото рязанската въздушнодесантна дивизия се бие в Чечения и десантните части всеки момент трябваше да започнат там операция. От една страна, са подготвили взрива, за да покажат, че е налице чеченски тероризъм, а от друга — да насъскат десантниците срещу чеченците, да разпалят у тях чувството за мъст.
Защото какво е за курсанта градът, в който е учил четири години? Това означава, че в Рязан са съпругата му, роднини, приятели. Дошъл е тук голобрадо хлапе, а от него са направили мъж. И той ще се гордее с това цял живот. В Рязан са му дали синята барета и фланелката. Тъй че за всеки десантник взривът в Рязан е лична обида.
— Спомняш ли си, край Вилнюската телевизионна кула беше убит един спецназовец с изстрел в гърба? Именно след това „Алфа“ се втурна на бой.
— Да. Шацких. Той беше близък приятел на моя началник Александър Михайлович Платонов. Когато убиха Шацких, Михалич се тръшкаше: „Виждаш ли, уредих момчето в «Алфа», а то какво стана…“
— И са стреляли по незащитено от бронежилетката място. Преди атаката на Белия дом друго момче от „Алфа“ беше застреляно пак така. Стреляли са по същото място. И тогава след убийството „Алфа“ тръгна в атака.
— Каква история, а, какво съвпадение! Момчето, което беше убито при атаката на Белия дом, беше Гена Сергеев, роден брат на съпругата на Платонов. После всички казваха: „Александър Михайлович, вече не уреждай никого на работа в «Алфа».“ Михалич пак се тръшкаше — той обичаше Гена.
Как е бил убит Гена? Те са се придвижвали с БТР и той видял ранен войник. Гена беше много почтено момче. Спрял БТР-а и казал: „Трябва да помогнем на човека.“ Наоколо го разубеждавали: „Остави, да продължаваме.“ Но той слязъл. Вдигнал войника и го понесъл към бронетранспортьора. И тогава — изстрел в гърба му. И то не откъм Белия дом, а от противоположната посока. Аз разговарях с Михалич, той каза: „Знам кой е организирал всичко това — Барсуков.“
А какво стана в Останкино през 93-а година? Защо Лисюк е дал команда да се стреля? Защото с изстрел от тълпата са убили един войник. И аз знам, че когато имаше безредици във Фергана, там беше пратен Лисюк. Чух какво се говореше в отряда, нали служех там във втори полк. Какъв е бил техният метод? Провокация! Да речем, хората просто се събират, никого не закачат, но трябва да бъдат разпръснати. Тогава преобличат един войник в цивилни дрехи и го пращат сред тълпата. И той оттам хвърля нещо по войниците. Толкоз. „Аха! Те хвърлят камъни по нас!“ И се започва. Разпръсват тълпата. Та Лисюк е специалист по такива провокации.
— Все пак нещо не ми се вярва. Жени, деца, свои хора — нима е възможно?
— Нашите момчета могат всичко, нима още не си го разбрал? Особено ако им се плати добре.
Има такова явление в психологията — отказ да гледаш истината в очите, ако тази истина е прекалено страшна. Например — предателство от страна на най-близкия ти човек. Широко разпространено явление, аз постоянно се сблъсквах с него в оперативната си работа.
Същото е и в политиката. Има една такава формула — ние нищо не сме знаели! Германците казваха така за концлагерите. У нас казваха така за ГУЛаг, за чистките. Макар че по-честно щеше да бъде да се каже — не са искали да знаят, докато не им го навряха под носа.
Спомняш ли си, аз ти разказвах как началникът на едно РУОП създава банда за натиск върху бизнесмените, за да има от кого да ги защитава? И никой не се учудва — всички са свикнали. Е, ако се изкачим сега от районно на държавно ниво, излиза, че взривените блокове са абсолютно същата форма на натиск на подведомствена територия. Само че не в рамките на микрорайон, а върху цялата страна.
Защо тогава подскачаме чак до тавана: не, това не може да бъде, защото нашите хора не са способни на такова нещо? В микрорайона са способни, а в страната не са? Каква е разликата? Властта, също като онзи началник на районен отдел на милицията, наема банда (или не й пречи) за създаване на атмосфера на страх. Видите ли, виновни са чеченците. Хайде да ги „давим в нужника“. Наоколо е пълно с терористи, не губете бдителността си, проверявайте паспортите на лица с подозрителна „окраска“. Добре, съгласява се обществото, и отстъпва пространство от своята свобода.
И те вече могат, извличайки полза за себе си, да осигуряват „чадър“ за олигарси и да решават политически проблеми: да газят политически конкуренти, да вдигат рейтинга на своите кандидати, да побеждават на изборите.
Но тогава излиза, че тази власт ни е натрапена. Избрали сме си я, ръководени от страха. Не си спомням кой, май беше Разбаш, каза на погребението на Листев: „Сега ние се примиряваме с всеки негодник, стига той да ни каже: ще ви дам сигурност и ред.“ Пророчески думи!
Защото в какво се крие опасността от всеки „чадър“? В обстоятелството, че това е служба за охрана, която не си наел сам. Не можеш да я уволниш. Не ти плащаш за „чадъра“, а те ти вземат парите. Те така се и изразяват: вземаме от бизнесмените.
Същото е и с властта: ние я наемаме. Срещу свои пари. Отиваме, гласуваме, наемаме я. Властта обаче е на друго мнение: не вие ми плащате, а аз ви вземам парите.
— Тези доводи, този анализ на събитията са узрели у теб отдавна. Когато обаче те бяха обсъждани остро в Русия, ти, кой знае защо, не надигна глас. В независимото разследване на Николаев в НТВ те нямаше.
— Ами, първо, не всичко ми се изясни толкова бързо. Защото по време на взривовете аз лежах в Лефортово. Достъпът ми до информация беше ограничен. Когато излязох от ареста, аз, естествено, си поговорих с всички познати. И много от тях се подсмиваха — тия хора съвсем откачиха, вече вдигат блокове във въздуха!
И после, да си кажа честно, страх ме беше. Когато ме пуснаха, всички започнаха да ми втълпяват — и роднини, и приятели, — че не бива да пиша, да се изказвам публично. Какво, ти ли си най-заинтересованият? Пак ли искаш да те тикнат зад решетките?
Не можех да изляза открито и да заявя: ФСБ е взривявала блоковете. Бях под домашен арест, постоянно ме заплашваха, всеки момент можеха да ме поставят под стража. Ако бях се появил в програмата на Николаев — направо от Останкино щяха да ме закарат в Бутирка.
Когато стана взривът на „Пушкинская“, аз бях в Сочи със семейството си. Върнах се и веднага се обадих на генерал-лейтенант Миронов, началника на Оперативно-следственото управление. „Иван Кузмич! — казвам. — Докога с тези неща! Взривиха подлеза на «Пушкинская». Хора загиват. Нека ви обясня кой го прави.“ — „Хайде стига, Саша, пак ли започваш!“ — „Но нали загиват хора! Деца! Вие какво, не знаете ли кой го прави?“ Мълчи. Моля го: „Призовете ме, аз ще ви дам обяснения.“ — „Зает съм“ — такъв беше неговият отговор.
— А какво щеше да му кажеш?
— Първо, за Лазовски. Щях да свържа всички взривове в една логическа верига.
— А кое ти се видя най-странното във взрива на „Пушкинская“?
— Битовата версия, че са си делели магазинчетата — пълна лъжа. Интересното е, че взривът на „Пушкинская“ се случи точно докато НТВ се занимаваше с предишните взривове.
Когато работех, аз имах следния принцип: постави се на мястото на потърпевшия и се постави на мястото на престъпника. Казвах и на своите подчинени: ако бъдете равнодушни към чуждата мъка, на тази работа ще престанете да бъдете хора.
Разтърси ме историята на онази жена, която с дъщеря си отишла да купи нещо, преди да заминат на курорт. И останала да лежи в подлеза. А аз тогава бях на курорт. Представих си на мястото на тази жена моята съпруга и малкия ни син. Ние толкова очаквахме това пътуване! Аз — след престоя в килията. Синът ми пък никога не беше виждал морето… Ужасно ме заболя. И тогава се обадих на Миронов.
Подлезът на „Пушкинская“ изигра ролята на детонатор. Бях търпял, търпял, гледал, анализирал, а после, когато това момиченце… си помислих: е какво толкова могат да ми сторят? Завършил съм военно училище. Вече половината мои съученици са в гроба. Само това, че съм жив на трийсет и осем години, имам два крака, две ръце, две очи — при тази моя професия вече е много! От какво толкова се страхувам? Абе да става каквото ще! И се обадих на Миронов.
Не твърдя, че взривът на „Пушкинская“ и взривените блокове са едно и също нещо. Почерците са различни. Но аз исках да разкажа на Миронов за Лазовски — ако го бяха забравили. Да напомня, че в Москва живее един Макеев, който разработваше Лазовски. Да им напомня за Воробьов, за взривените автобуси. Да им напомня, че у нас взривове стават, кой знае защо, преди избори. Приключат ли изборите — всичко утихва.
— А защо смяташ, че взривът на „Пушкинская“ не е причинен от гангстерска война?
— Ако беше работа на гангстери, щеше да бъде въвлечен определен кръг лица. Да речем, ти държиш магазинче, а аз започвам да те рекетирам: веднъж те заплашвам, втори път, трети път. После те взривявам. Но ти ще отидеш при правоохранителните органи, ще се оплачеш от мен, нали така? Попитай кой да е детектив: ако едно престъпление е извършено от гангстери, то рано или късно се разкрива. Дори да са изпипали всичко — без следи, без нищо, — после все някой ще се напие в ресторант и ще го издрънка. Информацията от всяко положение един ден изтича. А тук — нищо.
А и с какво съвпадна взривът на „Пушкинская“? С натиска върху НТВ, с протокол номер шест. НТВ говореше, че войната в Чечения е престъпна. А властите мълчаха. Съветът на федерацията започна да надига глава. Ако Рязан е бил избран, защото там учат десантниците, то в Москва са избрали мястото, където хората си определят срещи. Ти какво, да не би нито веднъж да не си си правил среща до паметника на Пушкин? Показаха на всички, че всеки московчанин е можел да се озове на това място. За да нагнетяват общия страх. И хората си мислят: абе я стига с тоя Съвет на федерацията! Я стига с това НТВ! Важното е да сме живи и здрави.
— Как мислиш, възможно ли е един ден да бъде открит изпълнителят на този терористичен акт?
— Разбира се, че е възможно. Стига да се заеме един независим следовател с двама-трима опитни оперативни работници. Дори да са унищожили всички веществени доказателства, останали са маса свидетели. Дръпнат ли нишката от Рязан, ще изскочи Москва. Веднага. Работа за един месец. Вярно, ако никой не пречи.
Там има много нишки за издърпване. Например онзи човек, който е обикалял обитателите и е събирал подписи. Да вземеш и да го попиташ: кой го е пратил да върши това?
— Тоест в потулването на историята с „учението“ е участвала твърде голяма група хора, за да може всичко да се запази в тайна?
— Не, не е там работата. Най-важното е било да се осигури алиби на Патрушев и неговите съучастници.
— Всеки оперативен работник ли е наясно какво е станало в Рязан?
— Разбира се, всички бяха наясно.
— А защо никой дори не гъкна?
— Защото хората са на служба. Ченгето, следователят са много уязвими хора. Но все пак хората говорят. Прочети какво пишат в Интернет. Никой не се съмнява, че блокът в Рязан е бил миниран от ФСБ. А това е ключов въпрос. Щом блокът в Рязан е тяхна работа, значи — и Москва. Почеркът е един и същ.
Как разсъждават хората — какво мога да направя аз? Да организирам митинг? Я се опитай, де. Да изляза пред телевизията? Добре, отиваш… Представи си — отива човек в телевизията: „Добър ден! Аз съм полковник от запаса, изпълнявал съм длъжността началник-отдел в Московската следствена служба. Според мен блокът в Рязан е бил миниран от ФСБ.“ Как ще свърши това?… Впрочем не всички мълчат: полковникът от КГБ каза в едно интервю: онова, което написа Литвиненко, е стопроцентова истина. Но той е един — кой го е чул? Просто ние нямаме гражданско общество. И властта успя да реанимира страха.
— В едно от интервютата си ти се обърна към бившите си колеги от ФСБ да последват примера ти, да се покоят, да разкажат истината за взривовете. Нима мислиш, че онези, които са го сторили, може да имат съвест, която ги гризе?
— Не знам, не съм минирал блокове и не мога да кажа какво изпитват тези хора. Но аз не се обръщах към тях. Определено има безброй служители, използвани, без да го знаят — помощници, шофьори, дори сапьорите, които са подготвяли взривните устройства. Защото те не са били предупредени предварително с каква цел се върши всичко. Ами онези, които са заличавали следите след провала в Рязан? Там са били задействани десетки хора. Тъкмо някой от тях трябва да заговори. Поне един човек! Вярвам, че такъв ще се появи.
— Но този човек ще рискува главата си.
— Напротив, той рискува главата си, като мълчи. Ето ме, аз нали съм жив.
Не можах да намеря български превод на тази книга. Като приложение тук е даден откъс от нея — „Рязанската история“. Руският текст е достъпен на адрес http://www.lib.ru/HISTORY/FELSHTINSKY/litvinenko.txt — Сашо.
Изложба на постиженията на народното стопанство. Тук става дума за постоянната територия на изложбата. — Б.пр.