— Ти цял живот ли си носил униформа?
— Фамилна традиция. Казаците Литвиненко още преди век са служили на Отечеството.
Прапрадядо ми Сергей Причисленко е служил в Руската армия на Кавказ, в отрядите на Ермолов. През 1822 година в бой с чеченците е бил ранен, после се заселил в крепостта Налчик. Той е от Черкаси, семейството му са били крепостни селяни. Имал е избор — или обратно на село, или да остане в Налчик, да получи пет рубли от царя и да създаде свое стопанство. Той останал, купил си кон, крава с онези пет рубли, построил си къща (сега това е ъгълът на улиците „Советская“ и „Республиканская“, срещу зданието на Министерството на вътрешните работи). Там са се родили моите предци.
Дядо ми е воювал през Отечествената на длъжност командир на ескадрила, а после — началник на разузнаването на въздушна дивизия. Участвал е във войната от началото до края й. На два пъти е горял в самолет, скачал е с парашут. Дядо има орден „Бойно червено знаме“, два ордена „Червена звезда“ и медали „За храброст“ и „За бойни заслуги“. Но изгарянията и белезите от куршуми по тялото му са повече от ордените.
Когато бях на пет години, дядо ме хвана за ръка и ме заведе в краеведческия музей в Налчик, показа ми едно знаме и каза:
— Ето под това знаме е воювал дядо ти. Запомни, цялото ни семейство е защитавало Русия, и ти трябва да я защитаваш.
Чичо ми, братът на баща ми, който сега живее в Смоленск, се е бил в Афганистан от началото до края на войната. Не че е бил доброволец, паднало му се по жребий. В техния отдел дошло искане от окръжието — един човек за Афганистан. Чичо казал: „Знаете ли, за да пожелае да тръгне на война, човек трябва да е глупак или луд. Хайде да теглим жребий.“ Теглили клечки и той изтеглил Афганистан. Вечерта на път за вкъщи се чудел как ще обясни на жена си (те имат две деца), че тръгва на война. Изведнъж някой му подвикнал: „Другарю майор, защо не отдавате чест?“ Обърнал се — генерал. Чичо отишъл при него и му казал: „Извинете, другарю генерал, не съм ви забелязал.“
За тая случка чичо бил строго разкритикуван на партийно събрание. Преди Афганистан! Вместо да му кажат: „Довиждане, и да се пазиш!“, му трили сол на главата — защо не бил отдал чест на генерала.
А татко беше лекар в МВД11. Няколко години преди да излезе в пенсия с чин капитан, го изгониха от органите. Тогава служеше в Сахалин, в колония с общ режим.
Администрацията вилнеела: биели затворниците, крадели им колетите. Татко разказваше, че един дори си подложил ръката под триона само за да го махнат от този лагер. Някои затворници, когато получели колет, се заравяли в снега и стояли там, докато изядат продуктите. Конвоят ги търсел. Войниците мръзнели и щом намерели затворниците, ги биели безжалостно, жестоко, защото били озверели от студ — след цяло денонощие търсене навън… Намирали ги и ги биели. И когато ги донасяли пребити при татко, той ги придумвал: „Защо правите така, та те ще ви осакатят.“
Те обяснявали: „Ама поне ядохме до насита. Поне веднъж.“
Веднъж татко станал на някакво събрание и казал: „Ако сте офицери, защо крадете? Защо отнемате продуктите на затворниците?“
Написал на Брежнев писмо: „Това не е лагер, а концлагер, аз съм лекар, давал съм Хипократова клетва, а тук инквизират хора. Като лекар не мога да гледам това. Моля да вземете мерки за прекратяване на това престъпление. Лишили сте хората от свобода, но никой не ви е давал право да ги лишавате от човешко достойнство.“
От Москва пратили на инспекция някой си майор Гапон. Той огледал всичко и казал на татко: „Вие сте луд.“ Татко отвърнал: „Абе аз съм нормален, но…“ С една дума, уволнили го.
— Излиза, че си потомствен борец за правда… А защо името на баща ти е толкова необичайно — Валтер?
— Баба обичала Уолтър Скот. Може би затова сега съм в Англия? Така го кръстили през 38-а година…
С една дума, всички в моето семейство са били военни. И аз станах военен.
— А как попадна е КГБ?
— През 1985 година, след като завърших военното училище, ме изпратиха в дивизия „Дзержински“. В четвърта рота при войскова част 3419.
Батальонът, в който служех, придружаваше товари на държавния трезор. Транспортираха злато, сребро, платина и диаманти. Нашата четвърта рота беше специална. Тя беше единственото подразделение на Вътрешните войски, което излизаше в чужбина. И, естествено, беше тъпкано с агентура.
Преди мен командир на взвода е бил — по-късно той стана Герой на Русия във връзка с операцията в Первомайское — Никишин. Както разбирам, той е работил при тях в агентурния апарат. Напусна, потрябва им нов агент — и завербуваха мен.
С мен разговаря Николай Аркадиевич Андрюшин, майор. Специален отдел на КГБ на СССР, войскова част 70850. Каза ми — Саша, така и така, трябва да помогнеш на органите. Попитах го: „В какво ще се състои тази помощ?“ — „Първо, по време на излизанията в чужбина — да няма бягства, контрабанда, кражби на оръжия и боеприпаси.“ — „Но ако науча нещо такова, и без това ще ви съобщя.“ — „Разбираш ли, за да се занимаваш с тази работа, трябва да се ангажираш писмено.“
Това е, стандартно вербуване. И мен не ме притесни никак. Написах декларация за сътрудничество, избрах си псевдоним — Иван, и започнах да работя за тях.
Вършехме сериозна работа за предотвратяване кражби на оръжие, разстрели на караули. По принцип всички разбирахме, че специалният отдел, макар да се наричаше отдел на военното контраразузнаване, всъщност си е военна полиция. Не смятах, че върша нещо лошо.
— И все пак ти си влязъл в организация, която е унищожила милиони наши съотечественици. И която до ден днешен се гордее със своята „славна история“.
— Виж сега, аз бях млад лейтенант. Службите за сигурност имат някаква притегателна сила. В самото докосване до тайната има нещо магическо. Разговарях например с Владимир Буковски. Той ми разказа как единайсетгодишен го изгонили от пионерската организация, защото бил разбрал всичко. Просто му е провървяло в живота — рано да осъзнае истината. А с мен това стана по-късно. Когато влизах в организацията, изобщо не се замислях за тези неща.
Спомняш ли си песента за една Анка, която възкликнала: „Значи ти не си летец?! А аз така се радвах…“, щом научила, че нейният любим работи на Лубянка. Та и аз, когато в началото на 90-те чух тази песен, също бях шокиран, че в песента ни наричат „изтребители на своя народ“. Едва тогава за пръв път започнах да се замислям колко хора ни мразят заради нашата история. Та нали се борех срещу бандитите, и през ум не ми минаваше за политика. А и нали на един, който ни смята за „изтребители“, се падат двама, за които сме доблестни защитници на родината. Заедно с ВЧК и Феликс. Ти само чуй Путин…
Защото нашето общество не осъди никого за нищо. Защото у нас не се състоя публичен съд над КГБ. Ако такъв съд се беше състоял, ако се бе наложил изводът, че КГБ е престъпна шайка, която трябва да бъде разпусната, а аз бях отишъл при тях и бях заявил: „Искам да служа във вашите славни редици“ — тогава хората биха могли да ми търсят отговорност. На мен и на хилядите други момчета, които служат там.
Сега ще има приемане в Академията на ФСБ. И пак с конкурс — десет човека за едно място. Моят началник-отдел, полковник Платонов, беше шокиран, когато синът му кандидатстваше за Висшата школа на ФСБ и му поискаха пари. И той ги даде, та синът му да върви по стъпките на баща си. Хиляди момчета искат да работят във ФСБ, защото слушат не Анка, а Путин. Искат, защото обществото така и не е осъдило тази Кантора.
— Та значи ти стана агент. И получаваше задачи?
— Да, получавах. Свеждаха се до предотвратяване на неуставни взаимоотношения, кражби на оръжие. Точно когато ме завербуваха, се случи сериозно произшествие в дивизията: двама военнослужещи разстреляха колегите си и избягаха. Цяла Москва ги търсеше.
Спомням си, че в онези дни Горбачов се връщаше от Франция — тогава пътуванията на нашия генсек на Запад едва започваха. И ние, офицерите, заедно със служители от федералната служба за охрана охранявахме целия път от летището.
Това се случи преди 7 ноември. Току-що бяха инсталирали нова вентилационна система в Кремълския дворец на конгресите. И бяха ни сложили там, за да я „изпитаме“. Цялата дивизия цял ден беше седяла там. И изведнъж ни вдигнаха и — в гората.
— Опитваха ли се да организират работата в политическа посока?
— По онова време КГБ почти не се занимаваше с политика. Поне аз не съм получавал такива задачи. Само понякога се опитвахме, дето се вика, да проконтролираме реакцията. След някакъв конгрес на КПСС Андрюшин с особена гримаса ме помоли да се поинтересувам как офицерите са реагирали на решенията. Естествено, всички ме пратиха на майната ми заради тези въпроси. Е, аз това и казах на Николай Аркадиевич — никаква информация, всички ме напсуваха. „Как да е никаква — усмихна се Андрюшин. — Реагирали са с чувство на дълбоко удовлетворение. И ще докладваме точно това.“
— А какво стана по-нататък с Андрюшин?
— Издигна се до заместник-началник на отдел. Много пиеше. За последен път го видях през 2000 година, през февруари. Един наш колега беше загинал в Чечения, Гриша Медведев. Та на гробищата го заприказвах. Вече никого не познаваше, беше много болен. А беше хубав човек.
Наблюдавайки работата на Андрюшин, аз не виждах нищо осъдително в органите на КГБ. Тогава вече не се ослушваха — кой какво е казал? — с това никой не се занимаваше.
— А ти как стана от агент кадрови служител?
— През 1988 година официално ме откомандироваха от вътрешните войски в КГБ и аз постъпих във Висшите курсове за военно контраразузнаване.
Всъщност работата ми в КГБ започна през 1988 година и продължи до самото ми арестуване — 11 години. Служих в различни отдели: във военното контраразузнаване, в Управлението по икономическа сигурност, в Антитерористичния център, а в УРПО се преместих през 1997 година. Винаги съм се занимавал с борба срещу организираната престъпност, тероризма, покушенията и отвличанията.
Във ФСБ, в спецслужбите, съществува понятието разработчик. Това е човек, който събира целия материал за дадена престъпна група или обект. Какво е обект на разработка ли? Това е лице, което е попаднало в полезрението на спецслужбите. Тоест лице, заподозряно във: провеждане на шпионска дейност, ръководство на устойчиви престъпни формирования, подготовка и извършване на терористични акции.
Разработчикът проучва тези хора и техните връзки. Той възлага задачи на агентите, на доверените лица, на групата за външно наблюдение — кого да следят, на техническите подразделения — кого да подслушват. Всички работят за него и само той знае всичко за обекта. Това е високо ниво, висока категория в спецслужбата. Аз бях разработчик. Разработката обикновено завършва с възбуждане на наказателно дело. На този стадий моята група се занимаваше с оперативно обезпечаване на следствието.
— В какво се състои разликата между агент и доверено лице?
— Агентът редовно изпълнява задачи, той има лично досие. А довереното лице изпълнява отделни поръчения.
— Регистрират ли го?
— Доверените лица се регистрират със сведение. Сега оперативните работници не регистрират някои от тях. Е, Трофимов навремето ме съветваше да не водя на отчет изобщо никого. „Всичко се продава“ — казваше. Доверените понякога работят по-ефективно от агентите и тогава ги правят агенти.
— Тоест ти си бил следовател?
— Не, разбери разликата. Бях не следовател, а оперативен работник. Следователят и оперативният работник работят паралелно. Има едно наказателно дело. Има лица в ареста. Има престъпни лица на свобода. Има издирвани лица. Та значи подразделението, което провежда оперативното обезпечаване на наказателното дело, организира разработката в следствените изолатори, осъществява външното наблюдение на лицата, за които има данни, че може да са били участници в престъплението. С една дума, занимава се със събиране на доказателства.
Следователят има право да използва само гласни методи — разпит и т.н. които са описани в Наказателно-процесуалния кодекс. А оперативното подразделение, което се занимава с разработка и обезпечаване на наказателното дело, използва негласни методи, които са заложени в закона за оперативно-издирвателната дейност. Със заповед се създава оперативно-следствена група и работата се върши съвместно.
— С какви дела предимно си се занимавал в качеството на оперативен работник?
— Добре, ето например едно от първите ми дела.
В Москва имаше група спортисти — кавказци от Сванетия, — които отвличаха хора. Главатар им беше Тариел Ониани. Яки, тренирани момчета. И много наивни. Някои дори не разбираха, че вършат престъпление. Лошо говореха руски. Живееха в хотелите „Русия“ и „Украйна“.
На проспект „Мир“ имаше една банка — „Атлант“, чийто директор се казваше Сулхан Александрович Маградзе. Отвлекли внука му. Ние започнахме работа. Преди да успеем да намерим внука, те го върнаха на дядо му. Не знам дали е платил откупа или не. Мисля, че не го е платил. Но ние установихме кой от обкръжението му е бил свързан с престъпниците. Започнахме да го разработваме и открихме, че е свързан с апашкия бос Микеладзе (с престъпен прякор Арсен). А лидер на бандата е Ониани. Бяха установени местата, където се срещаха: ресторант „Колхида“ на Садовое колцо и грузинският център „Мзиури“ на Арбат.
Те искаха откупите от телефонна кабина на Стари Арбат. Обядват в „Мзиури“, после се обаждат, искат парите, заплашват и се връщат в ресторанта. Всичко се правеше доста примитивно.
После отвлякоха един човек, чието семейство живее в Зестафони. Той се казваше Паата Зиракадзе. Искаха около един милион долара. Срещнах се с майка му, с другите роднини, придумах ги да не плащат. Майката се страхуваше, но аз й обещах, че непременно ще намерим сина й.
Работихме денонощно. Две седмици не се прибрах вкъщи. Установихме къде живеят, какъв автотранспорт ползват. Поставихме в хотелските им стаи подслушвателна техника. Най-сетне хората от групата за външно наблюдение успяха да направят снимки как те вземат заложник. Намерихме мястото, където го държаха. Но решихме да не го освобождаваме, докато не намерим Паата. Още три дена хората от външното наблюдение следваха бандитите по петите и установиха къде държат Зиракадзе — една почивна станция в Подмосковието.
По-нататък всичко беше както обикновено: „Алфа“, стой, арестувани сте…
Същата нощ проведохме обиски по другите установени квартири и освободихме още двама заложници. Задържахме шестнайсет бандити!
От разкази за такива дела мога да направя цяла книга.
— Ти си започнал кариерата си в органите като таен агент на КГБ. Хората не обичат такива като тебе, наричат ги „куки“.
— Има агенти и агенти. Аз бях агент на военното контраразузнаване и смятах работата си за важна. Има агенти по пето направление — политическото, които за пари предават приятелите си. А има и истински герои, които рискуват живота си, като спасяват понякога непознати хора. Не бива да слагате всички в един кюп. Вбесявам се, когато хората наричат всички агенти „куки“. Та нали някои действат в престъпни групировки, те са истински герои, знаят, че ако ги разкрият, ще ги убият на място. Тези хора са по-смели дори от разузнавачите. Ако например в Англия или Америка открият наш нелегален разузнавач, никой няма да го убие. Ще го приберат в затвора, ще го съдят, ще го разменят. Той има шанс да бъде съден справедливо. И ще получи точно толкова, колкото заслужава за щетата, която е нанесъл на съответната страна. Ако в Русия открият английски шпионин, и той има възможност да стигне до съд. Може би несправедлив, както се случи с Поуп. Но все пак — съд…
Агент, внедрен сред бандити, убийци, терористи, няма шанс да попадне в съда. На много от тях съм готов да сваля шапка, да им се поклоня доземи. Та те спасяват живота на мирни хора! Именно те са мощта и силата на всяка спецслужба. Не откритите сътрудници, не дърдорковците като Зданович, които лъжат по телевизията, а именно хората, които ежедневно рискуват живота си и никой никога не ще научи за тях. Когато станах оперативен работник, имах точно такива агенти.
Оперативните работници също биват различни — зависи кой с какво се занимава. Един насочва агента си към разкриване на престъпления, към предотвратяване на терористични актове, а друг — към събиране на вицове: кой казал виц за Путин, кой се подигравал с Иванов или Патрушев.
Не може един и същ агент да се използва и за слушане на вицове, и за работа в престъпна среда, за внедряване в терористични организации. Това са различни специалности. Тъй че оперативен работник, който е израснал в политическото разузнаване, не би могъл да служи в подразделение за борба с тероризма. И обратното. Едно е да спасяваш живота на хората, а друго — да им запушваш устата.
На младите служители разказват един случай как по време на войната един полк си проправял път да излезе от обкръжение — командирът бил ранен, фашистите били по петите им. Няколко души трябвало да задържат врага. Да умрат, за да спасят останалите. Командирът казал на човека от спецслужбите: вземи който искаш взвод и удържай положението, докато можеш. И тогава онзи човек нарежда пред строя: „Моите хора, при мен!“ И излезли всички агенти. И всички загинали. Куки ли? Агенти. Какъвто е оперативният работник, такива са и агентите му.
Представи си в такава ситуация Путин. Ако застане пред строя и каже: „Моите хора, при мен!“ — кой ще излезе? Патрушев ли? Той може да убие за родината, но да умре — никога.
Не се срамувам от работата си. Зданович да се срамува.
— Тоест ти никога не си извършвал постъпки, от които да се срамуваш?
— Срам ме е, че проявих малодушие и написах рапорт срещу моя началник-отдел Платонов. През 1995 година, след събитията в Будьоновск, беше свален Степашин и за директор на ФСК12 назначиха Барсуков. Започна се чистка и свалиха почти всички началници на отдели. Включително и Платонов. Но като нямаше за какво да го свалят, провокираха конфликт: извикаха Платонов при Волох, новоназначения началник на Оперативното управление. И той му се разкрещял.
Платонов се върна и много разгневен каза: „Бих го застрелял. Какъв мерзавец!“ Чухме го няколко души. Започнаха да ни викат един по един и да настояват да напишем рапорт срещу Платонов. Разбирах, че това са били просто нерви, човекът не се е сдържал, че никога не би застрелял Волох. И все пак думите бяха произнесени.
Заявих, че това нищо не значи, но ме извикаха отново и ми наредиха да напиша рапорт. Подчиних се, после отидох при Платонов и му казах: „Александър Михайлович, написах рапорт срещу вас, извинявайте.“ А той казва: „Както и да е. Не си бил само ти.“ Това е най-важната постъпка, от която се срамувам.
Второ. През 1995 година участвах в провокация срещу известния правозащитник Сергей Григорянц. Във ФСБ страшно го мразят. Най-вече онези, които работеха по пето направление. Постоянно го подслушваха, следяха го. През 1994–1995 го притискаха да се откаже от правозащитната си дейност. Но той се оказа инат човек, с нищо не успяха да го прекършат.
В края на 1995 година той заедно с две чеченки трябваше да пътува в чужбина, за да участва в някаква правозащитна конференция с видеоматериали за престъпления, извършени от руските войски в Чечения. Началникът на Оперативното управление Волох ни извика в кабинета си и докладва на Барсуков, че нали, хората са готови, тръгват за заданието. Чрез техническите средства била получена информация, че Григорянц се готви да замине в чужбина с тези материали. Волох нареди да изземем видеокасетите или да ги унищожим. Ние попитахме — ако ще ги изземаме, на какво основание? Ние самите не можем, това е работа на митницата, а тя няма право да иззема документи. Защото те не са забранени за изнасяне.
Трябваше ни основание да обискираме Григорянц и спътничките му в „Шереметиево–2“, да ги задържим, да не ги допуснем до самолета. Някой предложи: „Трябва да им подхвърлим нещо.“ Волох се позасмя: „Ха, как не, наркотици у Григорянц! Че кой ще повярва?“ — „Ами тогава трябва да им подхвърлим патрони.“ Волох казва: „Съгласен съм. Наркотици на границата — това е криминално престъпление. На нас не ни трябва криминално дело. Не е нужно да се вдига шум. Трябват ни само материалите — иззети или безвъзвратно повредени.“ — „Трябва да подхвърлим патрони у една от чеченките, после да й вземем обяснението, че познати са й услужили с тази чанта, а в нея, не щеш ли — патрони. Нали така, където има чеченци, там има и патрони.“ Волох се съгласи: „Да, да, добре. А имате ли патрони? Внимавайте обаче да не са от серията на ФСБ, та да не се разбере по-късно, че са от нашия склад.“
Моята задача беше да се координираме с групата за външно наблюдение (те следяха Григорянц), да ги последваме до митницата и да ги покажем — това са те. А там беше вече полковник Сурков, помощникът на Волох. Патроните бяха подхвърлили или митничарите, или Сурков. Не знам кой. Ние си свършихме нашата работа. Този ден Григорянц не излетя за никъде, а ако беше излетял, щеше да е без онези документи. Ето от тези два случая ме е срам.
— Това ли е всичко?
— Това е най-важното.
— Саша, извинявай, но трябва да ти задам един неприятен въпрос. Излиза, че си като светъл лъч в тъмно царство. Твърдиш, че никога не си работил „на далавера“, дори не си се възползвал от неща, които сами са се тикали в ръцете ти с една дума, винаги си живял от заплатата си?
— Ще ти отговоря така. В живота на всекиго има епизоди, за които човек не би приказвал наляво и надясно. И аз няма да го направя. Спомняш ли си какво се пееше в една песен:
Имам в биографията си епизоди, които няма да споделя с теб. Дори в Конституцията има член, който разрешава да отказваш да даваш показания срещу себе си. Но никога никого не съм убивал, не съм отвличал, не съм покривал престъпници, не съм правил комбини с тях. И с кръв не съм се цапал. Тъй че нямам от какво да се срамувам и спя спокойно.
Пък и разбери — вече пет години спецслужбите ме разработват оперативно. Има команда от висшето ръководство да открият какво да е, за да ме окалят. Знаят и кътните ми зъби. Взирали са се във всяка буквичка от всяко мое дело през последните десет години. И какво? Намериха трима мерзавци измежду бандитите, които съм пратил зад решетките, и те ме оплюха. Нямам представа какво са им обещали в замяна. Дадоха показания, че съм ги ударил преди пет години, и те сега изведнъж са си го припомнили. Лежах в затвора заради това, съдиха ме, но съдът ме оправда. Уверявам те — ако около мен имаше нещо престъпно или нечисто, ФСБ щеше да го разтръби по целия свят. И определено нямаше да изляза от затвора.
— Ти си започнал кариерата си във ФСБ, борейки се срещу организираната престъпност в тясна координация с органите на МВД. А после си се сдобил с репутация на специалист по престъпността вътре в МВД. Как стана така?
— Мои партньори в МВД бяха МУР13 и РУОП14, подразделението по борба с организираната престъпност. Отначало често работехме като един екип, по един и същ обект.
— Тоест вашата служба всъщност е дублирала милицията?
— Не! Трябва да разбереш разликата. Същината на работата на криминалистите е, че те работят „от трупа“, от факта на обира или въоръжения грабеж. Те започват да издирват извършителя след самото престъпление. КГБ винаги е работил „от човека“. Като в оня виц: „Стига да е налице човекът, член от кодекса ще се намери…“ Чрез агентурата намират човека, който буди подозрение — дали не е замесен в едно или друго престъпление. И от него, чрез неговите връзки, тръгват към престъплението, което е извършил (или не е). Именно това се нарича „разработка“.
Когато беше създаден РУОП, те нямаха опит на разработчици. А ние нямахме опит в работата в криминална среда. Ние учехме тях, а те — нас. Ефектът беше изключителен.
— Носят се легенди за противопоставянето между „Петровка“ и „Лубянка“.
— По-рано нямаше такова нещо! Противопоставянето започна по-късно. Само в началото гледаха на нас с леко подозрение, а после ние вече ходехме при тях като на работа. Помежду ни се установиха толкова топли, човешки отношения, че те дори ни помагаха при подбора на агентура сред криминалните среди. Вършехме обща работа и споделяхме трудности, а не слава.
По-късно, когато Климкин стана началник на Московското РУОП, отделът започна да се превръща в банда. Но в периода от 1991 до 1993 година именно Московският РУОП постави бандитите на колене.
В началото на деветдесетте години те вилнееха на воля. Спомням си, имаше една бандитска акция в хотел „Президент-отел“. Чеченците убивали някакъв арменец, гонили го по коридорите и стреляли. В хотел „Украйна“ бандити живели няколко месеца, яли и пили на кредит. А когато ги подканили да си платят, започнали да стрелят по тавана. Нямаха страх от никого. И никой не ги закачаше. Спомням си такава картинка: трябваше спешно да се обадя по телефона, запътих се да вляза в хотел „Савой“, там има телефон-автомат. Стигам до вратата — не ме пускат. Показах им удостоверение, обаче никакво внимание, викат ми: „Чупка оттука.“ И тогава гледам — от едно БМВ слизат хора с вериги до шкембетата, спират ги на входа: „Кои сте вие?“ — „Бандити сме.“ — „Влизайте.“
Едва по-късно започнаха да се наричат „бизнесмени“. А през онези години изобщо не криеха, че са бандити. Скочи броят на убийствата, рекетът се превърна в нещо нормално.
Москва стана по-страшна от Санкт Петербург. Спомням си, една нощ се наложи да освобождаваме трима заложници. Мога ли да забравя онази жена, в дома на която бяха нахълтали и бяха сложили деветмесечното й дете във вана с ледена вода? Искали пари. Ето такива неща ставаха.
И московската милиция, и нашата служба тогава погнахме бандитите — беше като хайка за вълци. Обградихме ги плътно — нямаше мърдане. И за две години Москва се превърна в що-годе цивилизован град. Да, вършеха се престъпления, но не беше същото. Нямаше я онази наглост. И главната заслуга за това е на Московското РУОП.
Разбира се, и там имаше и корупция, и превишаване на длъжностните пълномощия, но всичко това се разследваше! Спомням си, изгониха едно момче, бивш десантник, задето при обиск откраднал пари. Колегите му сами го уличили и го изгониха. Тогава ние търсехме заложници заедно с осми отдел (етнически групировки). Ръководеше го Михаил Василиевич Сунцов, известен московски криминалист. Работехме и денем, и нощем, никой не получаваше никакви извънредни възнаграждения. Понякога нямахме пари за вечеря.
Но постепенно и РУОП, и ФСБ се захванаха само с едно — печелене на пари. И от съратници станаха понякога съучастници, а понякога — конкуренти. И всичко се започна от ченгетата.
— Защо?
— Сигурно защото те бяха по-близо до дребния бизнес, до сергиите и павилиончетата. Освен това те са териториално организирани, стъпват „по земята“.
Спомням си, веднъж имах среща с агента Александър. Идва той облещен и казва: „Знаеш ли, участъковият ми поръча да поставя бомба на началника на милицията.“ Документирахме тази информация и я предадохме в прокуратурата. Прокуратурата образува предварително производство. Дори агентът беше разпитан. Всичко се потвърди: участъковият поискал от агента да постави бомба на началника на милицията, задето онзи забранил в павилионите, които давали сухо на участъковия, да се продава водка.
Ето, така започна всичко. Не минаха и три години и корупцията се разрасна неимоверно. Днес почти нито една фирма за търговия не работи, без да дели с милицията или с ФСБ.
За некоронован цар на руския престъпен свят се смяташе Япончик15. Представете си сега, че пуснат Япончик от американския затвор, той пристига, отива в един павилион и казва: „Аз съм Япончик. Ще ми платиш десет рубли.“ Ами че той няма да получи и десет копейки! Ще довтасат ченгетата и ще го напердашат. Защото това е техен павилион.
Понякога се стига до абсурди. Идва при мен един агент: „Един милиционер ме помоли да създам банда на тяхната територия.“ Питам го: „Как така банда?“ — „Ами така. Извика ме началникът на криминалния отдел и ми предложи: създаваме банда и ти ще й бъдеш главатар. Бил си в затвора, познаваш хората. Ще ти дадем оръжие.“ Агентът ги попитал: „А за какво ви е нужна на вас тази банда?“ — „Търговците много започнаха да си надигат главите, отказват да си плащат. Ти ще почнеш да ги рекетираш, а ние уж ще те неутрализираме. Ще вземаме парите от тях и една част ще даваме на тебе. А който не плаща, ти знаеш как да се оправяш с него. Ще държиш района под страх, а ние ще го защитаваме от тебе.“
— Но нали сега се опитват да реорганизират всички РУОП.
— Твърде късно. Сега вече всичко е под контрола им. Между другото вестниците пишат, че се канели да разформироват РУОП-ите, защото ФСБ и милицията не можели да си поделят „Славнефт“. Говори се, че Гуцериев е бил под закрилата на РУОП. Затова те издигнали за министър на вътрешните работи свой човек, Гризлов, и той ги реформирал като свой екип. Това се пише открито, но това са криминални маневри. И никой не се изненадва. Сякаш е в реда на нещата.
— Всеки престъпник има собствен почерк. Каква е спецификата на РУОП?
— Всяко престъпление, от когото и да се извършва, носи скрит характер. Служителите на правоохранителните органи прикриват своите престъпления по известния начин: опитват се да им придадат законова форма. Докато престъпниците нарушават законите, правоохранителните органи ги „използват“. Как служителите на един от отделите на Московското РУОП са правели банални въоръжени грабежи? Като чрез своята агентура са установявали кои търговски фирми държат големи суми налични пари. Да речем, от пазари или магазини. Но вместо да постъпят според закона — да съобщят на данъчната полиция, — те са действали по следния начин.
Милицията като правило вербува агенти от криминалните среди. Един агент-престъпник не ви е депутат от Думата. Ту ще избяга, ту ще замине занякъде, ту, не щеш ли, ще го убият. Тогава милицията обявява за издирване своя изчезнал агент. Като лице, уж извършило престъпление. Задържат го някъде, обаждат се на оперативния работник, той пристига, взема го и действа по-нататък.
— А може ли един човек да бъде обявен за издирване без основание за това?
— Те вземат някое криминално дело и просто вписват там името, което им трябва.
— Но това е противозаконно.
— Да, но за оперативни цели се използва често: нали трябва агентът да се намери, нали е изчезнал човек. Не съвсем законен, но ефективен метод. Именно него е използвало едно от подразделенията на РУОП. Избирали някой осъждан свой агент и го обявявали за издирване като лице, извършило особено тежко престъпление. След това намирали офис, в който се стичало голямо количество „мръсни“ пари. Агентът трябвало просто да влезе в офиса и да каже на секретарката: „Искам да говоря с еди-кого си.“ — „По какъв въпрос?“ — „Ще му кажа лично.“ Задачата му била да остане поне пет минути в помещението.
Щом агентът влезел в офиса, след няколко минути вътре нахлувала милицията, задържала всички и проверявала документите им. Естествено, ръководството на фирмата се интересува: „Какво се е случило? Какъв е проблемът?“ — „Ами във вашата фирма се крие човек, обявен за издирване за маса убийства.“ Разбира се, всички са възмутени: „Та той не е от нашите хора. Не знаем как е попаднал тук.“ Милицията обаче е строга: „Всички казват така. Щеше да е странно, ако кажехте, че знаете как е попаднал тук.“
И се започва оглед с цел установяване на веществени доказателства. Естествено, намират неотчетени налични пари. „А какви са тези пари тука?“ питат. Отговарят им: „Ами… разбирате ли, така и така…“ Резултатът е: или си поделят парите, или ги вземат всичките и си тръгват. Че кой ще се оплаче? Нали парите са мръсни! Проверен метод, действа безотказно.
— Много се говори за издирване на откраднати коли.
— Седми отдел на Московската милиция, който се занимава с издирване на коли, е едно от най-доходните подразделения. Парите се правят така (ние сме работили по много сигнали срещу тях): неколцина предварително напуснали или уволнени от отдела служители създават частна фирма за издирване на коли. А седми отдел има компютър с база данни за установяване на собственика по номера. В отделението има само един телефон — можеш да си изгубиш половин ден, докато ти даде „свободно“, това го знае всеки оперативен работник. А фирмата има пряк достъп до базата данни.
Откраднатите коли обикновено се крият на големи платени паркинги. Отиват там хората от МУР, проверяват колите наред и намират една-две откраднати. Ако автомобилът е скъп, откриват кой е собственикът и предават данните му на частната фирма, на своите колеги, фирмата се свързва с потърпевшия и му предлага срещу заплащане да „издири“ автомобила му. Ако колата струва десет-петнайсет хиляди долара, „издирването“ се прави срещу три-четири хиляди. Хем вземат аванс и, ококорили едни честни очи, казват: „Ще платите останалото, когато я намерим.“ А колата вече е намерена.
Като правило човекът се съгласява, защото колата е скъпа, по-добре срещу една трета от стойността да си върне старата, отколкото да купуванова. Буквално след седмица те се обаждат на собственика и казват: „Намерихме я.“ Връщат автомобила, вземат втората половина от парите и си я поделят със служителите на милицията.
Естествено, при тази дейност рано или късно се получават сблъсъци с реалните крадци и настъпва момент, когато е по-изгодно да се разберат с тях, дори да си „договорят пая“, отколкото да ги арестуват. Защото ако ги арестуват и кражбите на коли престанат, ще секне техният източник на доходи. И в един момент границата между ченгета и бандити започва да се заличава и вече не можеш разбра кой кой е.
Имах един агент от криминалните среди. Веднъж дойде на среща направо сащисан и ми разказа следната история. Тръгнали на ресторант с един крадец. Крадецът казал: „Първо трябва да прескочим до «Шаболовка»“ — „Защо?“ — „Абе трябва да поръчам да пречукат един…“ Агентът се смаял:
„Къде ще дадеш поръчката? На «Шаболовка»?“
Спрели точно пред РУОП. Крадецът звъннал по мобилния си телефон, излязъл един служител. Ченгето взело подадената му снимка, разгледало я внимателно и я прибрало в джоба си: „Данни, адрес?“ Крадецът казал: „Всичко има, написано е на гърба на снимката. Колко ще ми струва?“ — „Ако е бизнесмен, двайсет хиляди. А ако е депутат или политик, цената може да е по-голяма, а може и изобщо да не се наемем.“
И си заминали. Моят агент попитал крадеца: „Ами аванс? Така ли се наемат, без аванс?“ А онзи отговорил: „Първо ще свършат работата, после ще им платим.“ „Ами ако ги метнеш?“ Крадецът се позасмял: „А, смея ли да ги метна тия…“
— И често ли оперативният ти усет те е водил към неща, в които не би трябвало да си пъхаш носа?
— Нищо не потиска оперативния работник така, както съзнанието за собственото му безсилие. Хванал си следата, втурнал си се по нея, рискувайки живота си, установил си престъпника, документирал си неговите действия. А отгоре ти подсвирнат: остави, наш човек е.
През 1996 година започна да постъпва информация, че в Лужники действа липецката16 престъпна групировка. Беше установено, че търговците подписват с ръководството договор за известна сума, да речем, пет хиляди рубли за място край стадиона, а всъщност плащат в брой от две до десет хиляди долара. Липецките бандити събират тези пари и ги предават по инстанциите на директора на Лужники, в общината.
Внедрихме агент в липецката групировка, установихме спортната зала, където те се събираха, и двата джипа, в които те два пъти месечно товарят големи суми пари и ги разнасят по адресите. Намерихме няколко търговци, които написаха жалба, че ги изнудват — оформят една сума, а вземат друга, която не се облага с данъци. Заедно с групата „Алфа“ подготвихме операция, при която една кола беше задържана и бандитите заловени на местопрестъплението, с незаконно притежавано оръжие. В колата имаше почти един милион долара. Операцията ръководеше подполковник Гусак от Оперативното управление.
Проведохме операцията тайно, почти никой не знаеше за нея, така че нямаше изтичане на информация. След като липецките бандити бяха задържани с парите и оръжието, трябваше да се започне следствие. Закарахме ги в местния милиционерски участък, че тогава да видиш какво се започна! Милицията отказва да даде следовател. Трябва да се отчетат парите, нали са мръсни — но данъчната полиция отказва да дойде на място. После започнаха да звънят от Московското управление на ФСБ, че сме били задържаните, че сме им подхвърлили оръжие, гранати. Стигнаха дори дотам да ни обвиняват, че едва ли не сме подхвърлили и тези един милион долара. А срещу Гусак се опитаха да скалъпят обвинение, че е искал той да поеме „закрилата“ на Лужники.
После, когато на един пазар беше заклан някакъв азербайджанец, се разбра, че са го направили липецките бандити. Защото не си платил навреме. Ръководството на Москва тогава не подкрепи разследването, като заяви, че се опасява от безредици. Те прекрасно разбираха, че ако бъде възбудено наказателно дело за убийство, ще лъсне истината, че от всички търговци се събират пари и се изпращат в общината.
— А вие как установихте, че парите се изпращат именно в общината?
— Установихме го в хода на оперативната разработка — парите отиваха в московското правителство.
— Но оперативните данни все още не са факт, нали?
— Да, оперативните данни трябва да се легализират. Трябва да се задържат хора на местопрестъплението, да се разпитват откъде са взели тези пари. От кого са ги събрали? Това трябва да се докаже, да. Хората пишат жалби, че от тях са взели пари. Следствието трябва да се включи и да проверява, да разпитва хората, да ги пита: откога работите тук? На кого плащате? Какво пише в договора ви? Защо плащате повече? Защо във валута? Кой събира парите? А какво ще стане, ако не си платите?
Всичко това трябваше да се документира чрез предварителното производство и тогава щеше да се установи къде отиват парите по-нататък. Задържаните щяха да кажат: „Ние ги занесохме еди-къде си“, после щяха да разпитат следващите, а те щяха да кажат: „А ние ги носим еди-къде си…“ Имахме задържани с оръжие, с пари, имахме жалващи се хора. Но… никой не ни задели следовател за по-нататъшната работа.
Нашите агенти се спукаха от смях: какво, не ви стиска да закачате кметските хора, а!
— А парите къде отидоха?
— Доколкото знам, останаха в милицията. Оставиха ги там, и толкоз. Щом не се започна следствие, значи парите трябваше да се върнат на липецките бандити, а пък те щяха да ги предадат в общината, къде другаде?
— Един милион долара?
— Не знам точно колко, някои казват, че дори били над милион. Не съм питал Гусак къде са се дянали тези пари. Знам, че са ги предали в милицията, но не съм питал какво е направила милицията с тях. Спомням си само, че после Гусак обикаляше инстанциите, пишеше обяснения.
— И все пак — как изплуваха имената, точните адреси за предаване на парите?
— Едва по-късно аз чрез моите източници започнах да установявам какво представлява липецката групировка. Защо има такива силни застъпници? Агентите ми се присмиваха: „Те отдавна вече са в Лужники, а парите отиват в общината.“ И ми разказаха на кого и как са били предавани всичките тези пари. Но къде може да отиде човек с тази информация? На кого да я отнесе? Никой не я приема. Дори във вестника излезе една статия, че всичко това било война между групировки, някакви спорове кой кого да рекетира. Но аз знам със сигурност, че в тази ситуация Гусак бе работил без каквато и да било поръчка. Просто бе задържал бандити.
— Говори се, че ти веднъж си спасил общите апашки пари? Как стана това?
— Не точно всичките апашки пари. Става дума за сто хиляди долара, които, както разбрах по-късно, принадлежаха на едно апашко съдружие. През 96-а година към мен се обърна служителят от Московската милиция, офицерът от четвърти отдел Андрей Федотов (четвърти отдел се занимава с грабежите и бандитизма). Каза ми: „Едни хора искат да се срещнат с тебе.“ — „Какви хора?“ — „Членове на престъпна групировка — филиал на солнцевската17.“
— Как са научили за теб?
— Аз се занимавах с освобождаване на заложници, и то доста успешно — бях открил много. Естествено, за това се говореше и не бяха те първите, които се обръщаха към мен. Специално в намирането на заложници бях добър.
— Трябваше ли молбата на престъпната групировка към теб да бъде фиксирана в рапорт?
— Разбира се. И за нея бе докладвано на ръководството. Но нали само по оперативни данни ги знаехме като членове на престъпна групировка. Да вземем например Михас. Всички казват — солнцевски бандит. Но той не е осъждан за бандитизъм. Макар че по оперативни данни има достатъчно „заслуги“.
— Швейцарският съд го оправда.
— Да, защото руските правоохранителни органи не изпратиха никакви материали срещу него. По оперативни данни един от заместник-министрите на вътрешните работи, който и сега заема висок пост, е получил един милион долара от адвоката на Михас, задето не е предал материалите на швейцарците.
Защо тези хора се обърнаха към мен ли? Един от техните лидери беше Миша, по прякор Корееца. Той наистина беше кореец. Тази бригада контролираше част от магазините на Ленински проспект.
— Това е известно, така ли?
— Разбира се. Днес за всеки магазин, за всяка фирма се знае кой ги контролира. Бандитите — все по-малко, ФСБ и милицията — все повече.
Та значи те ми разказаха, че преди няколко дена Корееца бил отвлечен. Някакви хора спрели колата му, представили се за служители на милицията, измъкнали го от колата и го откарали. И по собствения му мобилен телефон започнали да искат няколкостотин хиляди долара.
Докладвах на ръководството, на началник-отдела Колесников. Наредиха ми да започна издирването. В трети отдел на РУОП оформиха заявлението. И започнахме да работим заедно. Установихме приблизително кръга от лица, които са могли да го отвлекат, откъде работи телефонът на Корееца. Успяхме да влезем в контакт с престъпниците, ние наричаме това „лъжлив оперативен контакт“.
— Защо лъжлив?
— Представиха ме като член на друга групировка, която участва в откупването на Корееца. Част от парите ми донесоха неговите хора. Похитителите не знаеха, че сме от ФСБ. Мислеха, че бандитите идват да си откупят човека.
Парите предаде апашкият бос Пичуга (с него после се засякохме в затвора), а непосредствено на мен ми донесоха над сто хиляди долара Андрей Волф, лидерът на реутовската18 групировка, и криминалният бос Утьонок от Ухта. Заедно с Утьонок тръгнахме да откупваме Корееца. И Утьонок мислеше, че сме бандити. Имахме уговорена среща пред черквата в края на Митишчи.
Приближихме се, при нас дойде човекът с телефона на Корееца — това беше паролата. Разбрахме се да тръгнем заедно — даваме парите, вземаме заложника и задържаме престъпниците на местопрестъплението. За доказателство, че не сме ченгета, ни служеше присъствието на Утьонок — нито един престъпен бос срещу никакви пари не би тръгнал заедно с ченгета, просто не може да го направи — това е закон за тях. А Утьонок не знаеше!
Поприказвахме си и тръгнахме. И изведнъж милицията спира колите и задържа Утьонок и човека с телефона на Корееца. Операцията беше провалена, „лъжливият оперативен контакт“ приключи. Всички разбраха кой кой е. Казвам им: „Какво правите вие, бе! Защо ми провалихте операцията! Та той ни беше повел към Корееца!“ А те: „Така трябва!“ И ни подкараха към РУОП.
— А ти представи ли се?
— Ами че това бяха същите ченгета, с които работехме! Имаше план за съвместни действия на милицията и ФСБ. И тъкмо те ни провалиха операцията. На ъгъла на Ленински проспект, току до „Шаболовка“, този човек, похитителят — те дори не му бяха сложили белезници — отваря вратата на колата и побягва. Аз след него. Ченгетата ми крещят: „Не стреляй! Не стреляй!“ Дадох шест изстрела във въздуха — в пет часа следобед — можете да си представите какво ставаше на Ленински проспект! Стрелях във въздуха. Срещу зданието на Министерството на вътрешните работи. Рикоширали куршуми можеха да влязат в кабинета на министъра. Настигнах го, хвърлих се върху него. Задържах го.
Закарваме го в РУОП. А ченгетата казват: „Сега ще го инквизираме. Ще го накараме да каже къде е Корееца.“ Опитвам се да ги спра: „Не бива да го инквизирате. У него е телефонът на Корееца. Трябва просто да го разпитате.“ Те се опъват: „Така нищо няма да каже. Трябва с мъчения.“
Отидох в съседния кабинет да си поговоря с Утьонок вече в новото си за него качество. Утьонок седи с белезниците, блещи се и вика: „Как се натресох само! Саня, ти какъв чин имаш?“ Казвам му: „Аз съм от ФСБ, подполковник.“ А той: „Пак добре, че не си милицай.“
Връщам се, а те вече пуснали онзи с телефона! „Защо го пуснахте, бе?“ „Нямаме основание да го задържим.“ Как да не са имали? Та в ръцете му беше вещественото доказателство — телефонът на заложника! Вечерта докладвах на ръководството. Казват ми: „Връщайте се и го търсете.“
Установихме къде живее. Той, естествено, не се появи у дома си, изчезна.
На сутринта се връщаме в участъка — гледам, на Утьонок вече му свалили кръста с все златната верига. Моли ме: „Саня, като стар приятел те моля, кажи им да ми върнат кръста, подарък ми е от приятели.“ Отидох, едвам ги придумах. Върнаха кръста и пуснаха Утьонок.
После при мен дойдоха хората на Пичуга, дето бяха дали пари за откупа. Казват: „Не ни върнахте парите.“ Аз: „Как така не ви ги върнахме?! Нали ги оставих на руоповците.“ Отивам при руоповците: „Върнете парите!“ Те ме дръпват настрана: „Да не откачи? Та това са апашки пари!“ Казвам им: „Апашки ли? Тогава го запишете в протокола, изземете ги, както си му е редът, извикайте данъчните!“ „Виж какво, Саня, не ни се бъркай в работата, ние си знаем как да се оправяме с апашите.“ Казвам им: „Вижте какво, приятелчета! Тези пари хората ги дадоха на мене. Върнете ги!“ И виждам, че на рафта е оставена чантата, с която бях пътувал. Дръпнах я — ето ги парите. А те: „Абе да не смяташ да връщаш парите на бандитите? Мухльо такъв!“
Взех парите, отивам при бандитите. До масата насядали Утьонок, Волф и онези от Ясенево. Волф се сащиса: „Такова чудо не бях виждал. Кой да ти очаква, че ченгетата са способни да върнат пари. Няма такъв случай в историята! Момчета, скивайте кво става! Саня, в лудницата ще те пратят, ей!“ Казвам: „Пребройте ги!“ А те: „Я стига! И да липсва нещо, ние сме съгласни!“
А Корееца се появи сам след няколко дена — измисли някаква история как бил избягал от похитителите. През това време аз бях установил оперативен контакт с един човек от РУОП и той ми бе казал, че никой не е отвличал Корееца. Заедно със служителите от трети отдел бил организирал „отвличането“ си, та да събере пари от апашката каса и да си ги подели с ченгетата. Затова значи руоповците бяха провалили операцията! А Пичуга ми предал големите си благодарности, защото именно той отговарял за парите — дори ако се било изяснило, че ченгетата са ги метнали.
— А Корееца не пострада ли заради опита си да задигне парите? Неговите хора не му ли отмъстиха?
— Ами те откъде да знаят? Аз не съм им казвал.
— Не каза ли на Пичуга?
— Защо трябва да му казвам? Да не съм му наемник? Той е крадец, а аз съм офицер от ФСБ. Моята задача беше да открия и освободя заложник. И в друга ситуация тези пари би трябвало да се изземат. Нали тогава предложих на руоповците да изземат парите, като протоколират изземането. Те не пожелаха, защото, ако бяха протоколирали, трябваше всичко да се предаде на държавата.
Корееца е бил тясно свързан с РУОП. В неговата бригада имаше един Иля Литновски. Освен всичко друго Корееца се занимаваше и с поръчкови убийства. И е искал да включи този Иля в убийствата, но онзи се уплашил и казал, че няма да убива и ще напусне бригадата. И я напуснал, започнал работа в един сервиз в Ясенево — да ремонтира вносни коли. Корееца му казал: „Никой не е напускал бригадата ми просто така. Ще направиш това, което ти кажа.“
И ето че веднъж Литновски се прибира с майка си от пазара към единайсет часа сутринта, задържат го служителите на РУОП, подхвърлят му граната в пазарската торба и го вкарват в ареста. Това ми го разказа оперативен източник. Взех ситуацията под контрол — наредих на източника да ми казва каквото става по-нататък.
Вкарали Иля в „Матроска тишина“. Отиват при него руоповците и му казват: „Или ще убиваш, или ще получиш тежка присъда. Ако се съгласиш, ще направим така, че да те осъдят условно и да те пуснат.“ Той отказал. Тогава започнали да го местят от килия в килия. Това е много лошо в затвора.
И започна гледането на делото. Съдийката ми казва: „Знам, че са подхвърлили гранатата. Но какво мога да направя? Руоповците искат да го осъдя на три години. Ще му дам година и половина. Но просто не мога да го пусна.“ — „Но човекът не е виновен. И вие го знаете!“ — „Да — казва, — знам го. Не ми е за пръв път да съдя такъв. Постоянно си имаме работа с подхвърлени наркотици, патрони, гранати. Какво сега, милиционерите ли да затварям?“
Литновски беше осъден на година и половина или на две.
Иля лежеше в Пресненския затвор. Отидох при него, попитах го: „Иля, вярно ли е това?“ Той наведе очи. „Няма да пиша нищо за вас.“ — „Наистина ли те караха да се занимаваш с убийства?“ Той ме погледна: „Да. Но няма да пиша нищо. Искам да оцелея.“ — „Но нали ми вярваш?“ — „На никого не вярвам. Всички, дето носите пагони, сте боклуци.“
Извиних му се заради хората, с които бяхме в един строй.
— Ти ми разказа за сблъсъците си с РУОП. А случвало ли ти се е да разработваш своите структури, на ФСБ?
— Ето един случай. През 1996 година от оперативен източник, внедрен в солнцевската групировка, беше получена информация, че от складовете на вътрешни войски се продава оръжие. Бандитите установили контакт с един от прапоршчиците.
Попитахме агента как да влезем там легално. Той казва: „Хайде да ви свържа с прапоршчика — ще му кажа, че искате да купите оръжие.“
Отиваме в Главното управление на вътрешните войски при МВД на РФ на улица „Красноказарменная“. Излиза един цивилен, качва се в колата. Агентът ни представи като бандити, които се нуждаят от оръжие.
Прапоршчикът се оказа шофьор на командващия вътрешните войски при МВД. Обясни ни, че сега в складовете има оръжие и той спокойно може да изнесе: никой не преглежда колата на командващия. Тогава го попитахме колко струва бройката. Той отговори: „Хиляда и петстотин долара за автомат Калашников.“ Попитах го какво друго дават към автомата. Прапоршчикът каза: „Два пълнителя, почистване, смазване.“ — „Чистенето и смазването не ни интересуват, трябва ни за еднократна употреба — обясних аз. — А имате ли заглушители, прибори за нощно виждане?“ Той отговори, че всичко е възможно срещу допълнително заплащане. Тогава поръчахме три автомата, спешно. Уговорихме се за понеделник, когато той е на смяна.
Преди тази среща и поради обстоятелството, че вътрешните войски са обект на Управлението за военно контраразузнаване по вътрешните войски, уведомихме ръководството на управлението и ни дадоха оперативни сътрудници, които трябваше да установят този прапоршчик. Седяха в колата и ни наблюдаваха.
Още при първата среща той ни продаде патрони и по принцип вече беше извършил престъпление, можехме да го арестуваме. Но трябваше да установим какво е оръжието и от кой склад ще бъде изнесено. Купените патрони дадохме на офицерите от отдела за военно контраразузнаване, за да установят от коя партида са и откъде са изнесени.
Оставих на прапоршчика своя пейджър. В понеделник чрез него той поиска да му се обадя. Обаждам се и той казва:
„Не мога да се срещна с вас, уволняват ме.“ Попитах: „Защо?“ — „Просто майорът дойде при мен и ми каза, че съм търгувал с оръжие и съм уволнен.“
Тогава разбрах, че някой ни е издал. Обадих се на заместник-началника на Управлението за военно контраразузнаване по вътрешните войски генерал Гушча и му разказах какво се е случило. А той спокойно ми казва: „Да, ние съобщихме. А вие какво искате?“ — „А защо не ни уведомихте? Ами ако бяхме отишли на срещата? И бандитите от Солнцево бяха хвърлили граната по колата? Защо сте съобщили на него, а на нас — не?“
Ето колко лесно бяха предупредили крадеца, че контраразузнаването на ФСБ го е засякло и в никакъв случай не бива да изнася автомати за продажба, инак ще го арестуват.
На всичко отгоре Гушча ни упрекна: „Защо сте толкова кръвожадни? Дай ви само да пълните затворите. Разбираш, че заплатите на нашите прапоршчици и офицери са малки — затова крадат.“
„Юрий Андреевич — възмутих се аз, — и ние получаваме жалки заплати. Да не би да ни съветвате да се захванем с поръчкови убийства?“ А той се разприказва за честта на пагона и какъв щял да бъде резонансът, ако се разберяло, че шофьорът на командващия вътрешните войски е продавал оръжие.
Чакайте — вече се развиках в слушалката, — какво общо има общественият резонанс? Каква чест на пагона? Той вече е продавал оръжие. С него солнцевската банда ще убива хора. Ние трябва да открием къде е отишло оръжието. Какво правите вие?
Докладвах за това на директора на ФСБ Ковальов. Но не бяха взети никакви мерки.
— Случвало ли се е все пак да арестуват някого от ФСБ по ваша разработка?
— Рядко, но се случва — най-често поради междуособици вътре в самите спецслужби или някакви други интриги.
Имаше един такъв случай през 96-а година. При Гусак отива сътрудникът от шести отдел Горлатих.
— Какво представлява шести отдел?
— Извънщатна антитерористична група… Този Горлатих пита: „Вие освобождавате заложници, нали? Имам информация, че в Москва е отвлечен един гражданин. Бандитите са го закарали в Тула и изнудват баща му за пари. Това нали е по вашата линия. Хайде да те запозная с жалбоподателя.“ И Горлатих довежда един член-кореспондент на Академията на науките. Преди седмица бандитите отвлекли сина му, взели му автомобила и оръжейна колекция. И искат откуп за сина. А негов приятел, служителят от ГРУ19 Мироничев, го запознал с Горлатих. И ето че го доведоха в нашия отдел.
Гусак и Бавдей изясниха всички подробности, бързо установихме мястото, където държаха заложника, и го освободихме. Престъпниците бяха задържани. След известно време на Гусак се обажда по телефона ученият и казва: „Александър Иванович, извинявайте, не мога веднага да ви върна всички пари. Може ли да ви дам само две хиляди, а останалите — когато милицията ми върне колата. Защото е иззета като веществено доказателство. Ще я продам и ще ви върна парите.“ Гусак се изненадал: „Какви пари?“ Той беше абсолютно сигурен, че това не е поръчков случай.
Срещна се с учения и той му казал, че когато се обърнал към Горлатих, онзи веднага му поискал петнайсет хиляди долара. Обяснил му, че парите са нужни за бензин и други разходи. Страната е бедна, заплатите са ниски… Членкорът бързо събрал пари и дал половината — седем хиляди и петстотин — на Горлатих. И ето че сега моли малко да почакаме, докато събере останалото.
Гусак документира едно от посещенията на Горлатих и Мироничев при учения, при които те настоявали за парите. „Трябва да дадеш всичките. Изложи ни. Ние дадохме нашите пари на момчетата. Ако не ги дадеш, бандитите (а те бяха иззели един револвер от тях) ще напишат показания, че са взели револвера от твоята оръжейна колекция, и ще влезеш в затвора.“ Ученият много се беше уплашил.
Гусак ме попита какво да прави. Посъветвах го да напише рапорт, а аз се обадих на Ковальов.
Директорът на ФСБ прочел рапорта и казал: „Трябва да се документират преговорите на Горлатих и да го задържите, когато взема парите. Виждаш ли докъде е докарал Зорин Антитерористичния център. Вместо да освобождават заложниците, те вземат подкупи.“
Работата е там, че Ковальов имаше зъб на своя заместник Зорин, защото беше човек на Черномирдин. А Ковальов беше в отбора на Коржаков-Барсуков. И те изтикваха от спецслужбите хората на Черномирдин.
Зорин беше началник на Антитерористичния център, първи заместник-директор на ФСБ, вторият човек след Ковальов. Трофимов ми казваше: „Той постоянно ни предава. Още щом започнахме да работим по Черномирдин и Петелин (началника на секретариата на Черномирдин), едва бяхме поставили техниката — и Зорин отиде при премиера и предаде всички.“ Те мразеха Зорин.
— Зорин ли докладва на Черномирдин, че в кабинета му са поставени „бръмбари“?
— Да. Ковальов не знаеше как да се отърве от него. Зорин мразеше Хохолков и ровеше под неговото управление. Когато Ковальов заминаваше занякъде, стопанин оставаше Зорин и той веднага започваше да се занимава с УРПО. Тогава Хохолков моментално излизаше в болнични или си вземаше отпуск.
Ние съставихме два протокола — за предаването и описването на парите на потърпевшия, белязахме банкнотите. Срещата се състоя пред паметника на Пушкин. Те се качиха в колата на Горлатих и потеглиха — опитният чекист не пожела да вземе парите на улицата. По пътя той свали учения и продължи. Тогава ние предадохме по пейджъра от името на един от неговите познати молба за спешна среща. Изяснихме, че се намира на Чистие Пруди, в един ресторант. Когато Горлатих излезе, го арестувахме. Намерихме у него част от парите — вече беше развалил сто долара.
Горлатих беше с онзи офицер от ГРУ, Мироничев. Онзи започна да вади от джобовете си разни удостоверения — и милиционерски, и военни — всичките с различни имена. Горлатих се тресе над чантата си: „Саня, недей! Ще ти дам твоя дял! Той е в сейфа!“ А Гусак: „Абе ти подкуп ли ми предлагаш?!“ Закарахме го в приемната, разпитахме го, извикахме следовател. Вечерта се обади Ковальов и каза: „Утре сутринта ще докладвате.“
Гледам — сътрудниците на Гусак, Альошин и Комаров влачат цял чувал от джипа на Горлатих: отвинтено колело, магнетофон, дискове. Развиках се: „Какво правите вие, бе? Та това е грабеж!“ А Комаров: „Колата вече няма да му трябва. Нали ще влезе в затвора!“ Какви колеги, а!
На другия ден отидох в приемната — там вече беше Иван Кузмич Миронов, заместник-началникът на управлението. Всички наоколо — подплашени. Миронов гневен: „Как така, арестували сте наш човек?“
Когато видях Горлатих, той започна да ме моли: „Поговори с директора, нека ме изслуша. Опитай да го убедиш, че съм се натресъл случайно, нека ме уволнят, само да не ме съдят.“
Докладвах на Ковальов как бе минала операцията и го помолих да приеме Горлатих. Той се съгласи. Заведохме задържания при него. После директорът извика мен, Миронов, следователя и Гусак. Първо се обърна към Миронов:
„Иван Кузмич, какви хора работят при нас? Само го погледнете — цял бик! Дойде при мен с ей такъв кръст на шията (Горлатих имаше кръст с диаманти на дебела верига). И ми хленчи, че взел подкуп, защото нямал с какво да храни децата си!“
Миронов започна да обяснява, че Горлатих бил заслужил офицер, внедрявал се в престъпни групировки. Ковальов побесня: „Толкова много се е внедрявал, че и той е станал бандит.“ Директорът поиска моето мнение. Отговорих: „От една страна, ми е жал за Горлатих, но от друга… в операцията участваха млади служители. Всички видяха това. Какво ще им кажем? Вие решавайте дали да предадете материалите в прокуратурата или не.“ Ковальов нареди: „Материалите да се предадат в прокуратурата.“
Горлатих беше осъден условно. Смениха члена — не за корупция, а за мошеничество. След това той се върна на Лубянка. Посрещнаха го радостно: „Почина ли си в Лефортово? Сега сядай на бюрото и започвай да работиш!“
— Докато си работил във ФСБ, са се сменили четирима директори. С всички ли се познаваш лично?
— Да.
— Променя ли се стилът на работа на Кантората в зависимост от личността на директора й?
— Всеки директор още с идването се опитва да оформи свой екип и, естествено, стилът на работа се променя. Да речем, Барсуков. Той започна да поставя на всички ключови места хората от ФСО20, които бе довел със себе си. Тези хора са израсли в Кремъл, нещо като придворни. А какъв е нашият двор — всички знаят, че е византийски. От всичко ги е страх — как да докладват, какво ще си помислят там? А този чий човек е? С една дума, докато не се огледа десет пъти и не се застрахова — не взема решение. Ето например в отдела за борба с тероризма — там решенията трябва да се вземат бързо, на място. А те не умеят да го правят.
После дойде Ковальов. Той цял живот беше работил по пета линия. Започна да докарва „петаци“. Питомците на Пето управление на КГБ (политическите) нанесоха огромни щети. За тях престъпникът е враг. А с врага не се разговаря и няма закони за борба с него. Но това е идиотизъм. Казвам им: „Чакайте, нали трябва да документираме, трябва да докажем по законен път факта на престъпната дейност. Нали не сме бандити, трябва всичко да правим според закона.“ — „Той е враг обясняват ми те. — Какви ти доказателства!“ Ето откъде започна целият произвол. От „петаците“.
Това са методите на Ковальов. И, естествено, във ФСБ нещата тръгнаха в тази посока.
После, когато се появи Путин, и той започна да влачи свои хора от Питер. А какво е Питер? Бандитската столица. Хора, които не са успели да въведат елементарен ред в собствения си град. С тях пристигаха и шофьорите им. Подир шофьорите — техните бандити. Бандитите, които те бяха прикривали там, се преместиха в Москва. Започнаха да вземат под контрол търговски фирми. Извинете, но аз за нищо на света няма да повярвам, че в Питер цялата организирана престъпност не се прикрива от ФСБ. Та това е просто невъзможно!
Тамбовската групировка нямаше да се удържи и ден в Питер, ако Кумарин-Барсуков, нейният лидер, не беше познат на Патрушев и Путин. Техните вили са една до друга! Заедно си пекат шишчетата!
— А запомнил ли си с нещо специално периода на Степашин?
— С нищо не съм го запомнил. Степашин не е личност.
— Ако трябваше да избираш между Степашин, Патрушев, Барсуков и Путин, кого би взел за свой агент?
— Всеки би свършил работа.
— Но кой от тях би бил най-полезен от оперативна гледна точка?
— Зависи каква е задачата, къде се намират те.
— В организирана престъпна групировка.
— Тогава трябва да се прецени какви роли играят. Чакай да помисля… От целия този отбор аз сигурно все пак бих вербувал Барсуков.
— Той ли е най-добрият професионалист?
— Първо, той май е по-почтен. Мисля, че има съвест. Би ми било по-приятно да работя с Барсуков. С него отношенията биха могли да се превърнат от чисто агентурни в по-приятелски. От него би излязъл добър агент. Но, разбира се, по оперативни възможности най-добър е Путин. Но него би трябвало постоянно да го държа под контрол, защото постоянно лъже. Човек трябва редовно да го проверява. С него би било тежко да се работи. Но резултатът би бил по-добър от този с Барсуков.
— Защо?
— Путин е човек, който в престъпна групировка би разполагал с по-големи оперативни възможности. Той е абсолютно незабележим. По-добре е подготвен физически, организиран е. Той е най-самолюбивият. А апашите са грамотни психолози, щяха да използват тази му черта. И Путин би притежавал най-голямата информация. Което всъщност е нужно на оперативния работник. А нямаше да има проблеми и с вербуването му.
Министерство на вътрешните работи. — Б.а.
Федерална служба за контраразузнаване. — Б.а.
Московско криминално разследване, на „Петровка“ 38 в Москва. — Б.а.
Регионално управление по борба с организираната престъпност. — Б.а.
За Вячеслав Иванков (Япончик) подробно се разказва в книгата на Робърт Фридман „Червената мафия“ (С., „факел експрес“, 2000). — Б.ред.
От град Липецк. — Б.пр.
От Солнцево. — Б.пр.
От Реутово. — Б.пр.
Главно разузнавателно управление. — Б.а.
Федерална служба за охрана. — Б.а.