— Твоят конфликт с ФСБ съвпадна с „голямата война“ между спецслужбите и крупния бизнес — олигарсите. Може да се каже, че си бил активен участник в тази война. Започнал си пътя си в светая светих на ФСБ — оперативните подразделения на централния апарат, а го завърши в Лондон, в екипа на олигарх, изпаднал в немилост. Кога и как направи този избор?
— Не съм правил такъв избор. Избирах между други неща: да върша ли престъпления или не, да изпълня ли дълга си, или да се примиря, да си остана ли аз, какъвто съм, или да изгубя себеуважението си. И трябваше да избирам неведнъж през цялото време, докато работех във ФСБ. А по-нататък всичко ставаше от само себе си — стъпка след стъпка, постепенно, фактът, че се озовах там, където се озовах, е следствие, а не причина за всичките тези стъпки.
— А как се запознахте с Березовски?
— С Березовски се запознах през 1994 година след взрива на улица „Новокузнецкая“. Този ден той тръгвал с мерцедеса си от сградата на приемната на неговата фирма „Логоваз“. Пред сградата бил паркиран един фолксваген-голф, натъпкан с взривно вещество. Когато мерцедесът излизал от портала, избухнал взрив. По щастлива случайност Березовски не пострадал. Този ден валял дъжд и той не седнал на обичайното си място. Само лицето му било обгорено, телохранителят бил осакатен, а на шофьора взривът откъснал главата. На трамвайната спирка наблизо много хора били ранени. Това беше сериозен терористичен акт, едва ли не първият в Москва. Тогава работех във федералната служба за контраразузнаване по линията на бандитските формирования, чиято дейност е съпътствана от особено опасни форми на насилие. Във връзка с взрива пред „Логоваз“ Степашин (тогава директор на ФСК) издаде специален циркуляр до всички подразделения, занимаващи се с оперативна работа — до всички без изключение, независимо по каква линия работят — да издирват лицата, извършили този терористичен акт. Както и да инструктират агентурата да издирват лица, които може би имат отношение към него.
Името на Березовски и неговата фирма фигурираха в едно дело, с което се занимавах тогава. Имах един агент с псевдоним Александър. На една от срещите ни той ми съобщи, че в Москва действа бандата на Петросян (по прякор Звяра), която се занимава с убийства и взривове. Разказа ми също, че видял в жилището на един от членовете на бандата, Ермолински (по прякор Метиса), взривно устройство и автомат „Калашников“. Агентът ми даде домашните им телефони, адресите, номерата на колите, които използват. Много скоро бяха установени участниците в бандата. Всички бяха съдени по няколко пъти. Ядрото на бандата се състоеше от лица, които навремето бяха излежавали присъди в една от колониите със строг режим, недалеч от град Соликамск.
Намерихме няколко фирми, рекетирани от тях. С една дума, за месец и половина бандата на практика бе изцяло установена и не след дълго арестувана. Моята група осъществяваше оперативното обезпечаване на това наказателно дело…
— А какво отношение имаше всичко това към Березовски?
— По оперативни данни бандата на Петросян отдавна се е опитвала да се внедри в „Логоваз“. Беше установено, че Петросян е в близък контакт с някой от заместниците на Березовски или с техен роднина. Изяснихме, че братът на един от близките сътрудници на Березовски е лежал за икономическо престъпление в Соликамск — заедно с Петросян и другите членове на бандата. И Петросян, по думите на моя агент, веднъж казал: „А пък като влезем в «Логоваз», ще капят добри пари.“
А след взрива, малко преди да го арестуват, Ермолински (Метиса) казал на агента: „Сгафихме с Березовски, време е да угаснем.“ Тоест — временно да се притаят. Ето затова у мен се зароди версията, че бандата на Петросян има някакво отношение към взрива.
При един от разпитите Метиса потвърди, че е казал „Сгафихме с Березовски“. Но категорично отричаше да са имали нещо общо с взрива. Въпреки това ние взехме решение да продължим тази линия. Когато събрах всичко и го анализирах, разбрах, че трябва да чуя съображенията на самия Березовски. И го поканих за разговор в приемната на ФСК.
Когато моето ръководство научи за това, се вдигна шум до Бога. Извикаха ме при първия заместник-началник на Управлението за борба с тероризма.
— Каква длъжност заемаше тогава Березовски?
— Никаква — беше просто бизнесмен.
— Но вече е имал тежест в обществото.
— По-правилно е да се каже — имаше тежест, но още не беше известен в обществото.
Между другото тогава го проверих по оперативните сведения. Никога не е бил нито агент, нито обект на органите на Държавна сигурност.
И тъй, вика ме началството и иска да знае какъв план имам за този разговор. Макар че никой никога не е писал такива планове, няма такова нещо в инструкциите. Обясних му за какво смятам да разговаряме.
Началството се подплаши: „Ти разбираш ли какво си направил? Березовски е приятел на Черномирдин и сега с всички нас е свършено.“
„Но по закон аз съм длъжен да го направя — казвам. — Върху него е извършено покушение! Загинали са хора!“
В крайна сметка ми дадоха санкция за разговор, макар че бяха недоволни.
Березовски дойде. Беше леко почерпен. Започнах да му задавам въпроси. „Какво мислите за взрива? Кой може да го е сторил? Кои са вашите заместници? В какви отношения сте с тях?“
— Той нищо ли не знаеше за плановете на Петросян?
— Не. И аз не му казах. Исках да чуя него.
Самият той предполагаше, че това е било политическа поръчка. Не се съгласих ние нямахме такива данни. Един терористичен акт в центъра на Москва е изключително тежко и дръзко престъпление, почти никой не е способен на това. Попитах го на какво основание си е направил подобен извод. Березовски отговори: „Политиката у нас се заключава в преразпределението на собствеността. И не се прави с бели ръкавици. Учудвам се, че вие се учудвате.“ И ми предложи да продължим този разговор на следващия ден, на неговата вила.
Казах му — където желаете и когато желаете. Да, освен това той споделяше мислите си за това какво става в страната, че се появява руски бизнес-елит. „В Америка сто семейства държат в ръцете си икономиката. Ето че и у нас, в Русия, вече постепенно се оформят тези сто семейства.“ И всичките тези взривове, покушения не бива да се разглеждат извън контекста на ситуацията на първоначално натрупване на капитала. Говореше неща, за които бях мислил, но не бях съумявал да ги формулирам толкова ясно.
— А ти изобщо разбираше ли с какво се занимава „Логоваз“?
— Да, знаех, че „Логоваз“ търгува с автомобили. Но не бях се замислял по-дълбоко. По това време бях много далеч от политиката, а израза „преразпределение на собствеността“ тогава чух за пръв път. Нали не бях работил по икономически престъпления. Моя работа бяха криминалните престъпления, бандитизмът, особено опасните форми на насилие, тоест заложниците и взривяванията.
— И тъй, поканиха те на вилата…
— Да, с подполковник Родин отидохме на вилата на Березовски. Там се снимаше някакъв филм, вземаха интервю от него. После си продължихме разговора. Попитах го защо престъпността се преплита с политиката.
Той каза: „Вземи една семкаджийка на Садовое колцо, тръгни по веригата и след две седмици ще се озовеш в Кремъл… А пък защо е така — вика — това е тема на друг разговор.“
Върнахме се към взрива в колата. Разказах му за Петросян, но той не беше съгласен, че тази банда е извършила терористичния акт. „Не мисля, че са те.“ Но не можа да каже конкретно защо мисли така.
Разбрахме се, ако ние или той получим нови данни, да се чуем. И неговата служба за сигурност търсела лошите момчета.
На сбогуване той каза: „Хората, които ми помагат да намерим престъпниците, са Коржаков и Барсуков.“
— Сега това звучи смешно, нали?
— Защо да е смешно? Това е големият бизнес, политика… На онзи етап те са намирали общ език. После пътищата им са се разделили.
— След това посещение ти често ли общуваше с него?
— Не, на два пъти разговаряхме по телефона. А после той веднъж ме покани в клуба си — така наричаха в Москва приемната на „Логоваз“.
— Защо те покани?
— Да си поговорим. По онова време той знаеше твърде малко за спецслужбите. Беше му интересно по какво се различават те от КГБ. Интересуваха го общи неща. Никога не е питал какъв обект разработвам, кого следят нашите. Просто се опитваше да разбере какво е мястото на спецслужбите в държавата. Дали те представляват опасност за обществото.
Това безпокоеше и мен, защото от 1994 година спецслужбите започнаха фактически да саботират борбата срещу организираната престъпност. Не става дума за апашките шайки или банди. През онези години престъпникът вече беше облякъл делови костюм, пътуваше с охрана, седеше пред компютър, обединяваше се по интереси със себеподобни, делеше сфери на влияние.
Казах на Березовски, че трябва да се вземе под строг агентурен контрол банковата сфера. И да се променят законите, защото банковата сфера е най-деликатната област. Там много лесно може да бъдат нарушени правата на хората. И че имам чувството, че службата ни изпуска момента.
Березовски каза: „А бихте ли могли да кажете това на моите познати?“ Питам: „На кого?“ — „На Коржаков.“ — „Разбира се, защо не.“
Именно тогава той ме запозна с Юмашев, веднага му звънна по телефона и му каза: „Валя, тук при мен има един човек. Ако обичаш, представи го на Александър Василиевич.“
— Тоест въвел те е в своите среди.
— Не ме е въвеждал в никакви среди. След това още няколко пъти ходих в клуба и винаги трябваше да чакам в бара — той вечно закъсняваше. А в неговата приемна тогава се въртеше половината Москва — от журналисти до министри.
— И често ли ходеше в клуба?
— Тогава не ходех често, може би четири-пет пъти през годината.
— Да се върнем към Юмашев и Коржаков.
— Да, отидох при Юмашев. Тогава той още работеше в списание „Огоньок“, но се знаеше, че пише книгата на Елцин.
Веднага започна да ми задава въпроси какво става във ФСК. Обясних му, че не искам да говоря в общи линии, а конкретно — нямам право. Юмашев попита: „А с Коржаков можете ли да говорите за всичко?“ Безспорно, да. Коржаков беше началник на Управлението за охрана на президента, офицер от спецслужба, генерал. А тъй като нашият отдел се занимаваше с централния терор, тоест разработваше лица, заподозрени, че замислят нападение срещу висши държавници, ние по принцип трябваше да си взаимодействаме и със Службата за сигурност при президента. И Юмашев ме запозна с Коржаков. На срещата ни с него дойде Барсуков. Разказах всичко. Коржаков ме изслуша и каза: „Интересно. А я кажи, смяташ ли, че има саботаж във ФСК?“ — „Струва ми се, че има. По принцип онова, което сега вършат спецслужбите, не е от полза за президента. Усещам го и го виждам.“
„А ти — казва — можеш ли да ни напишеш концепцията си за борба срещу организираната престъпност?“ — „Мога — отговорих. — Но по-добре да го направи моят началник Платонов, той има повече опит.“.
След няколко дена отидохме с Платонов на среща с него. Описахме, обяснихме му всичко. Платонов говореше за признаците за корупция, цитира любопитни факти. Спомням си един такъв — по време на едно общоруско съвещание по проблемите на организираната престъпност. В залата седеше един от заместник-министрите на вътрешните работи, а до него — обект на наша оперативна проверка, лидер на престъпна групировка. И двамата много разпалено обсъждаха парливата тема на съвещанието. А ние имахме сигнали, че единият дава подкупи на другия. Коржаков си записа всичко това.
— Споменахте ли имената на обектите?
— Разбира се. После, когато излязохме, Платонов, опитен оперативен работник, ми каза: „Знаеш ли, това беше безполезна среща. Задаваха такива въпроси, сякаш искаха не да разберат, а да измъкнат нещо от нас. Не ги интересува как ще се решава проблемът и какво трябва да се направи. Интересуват се кои са обектите ни. Кого разработваме. Такива въпроси задават хора, които се страхуват от нещо.“
— Тоест Платонов е казал, че те са се опитвали да разберат дали обемът на вашата информация не е опасен за тях, дали самите те не са станали обекти?
— Е, по онова време вече беше станало опасно да се говори за това открито.
А после, през 1995 година, Барсуков му се обадил и го попитал: „Защо събирате компромати срещу нас?“ Ситуацията беше такава: На едно от съвещанията по думите на Платонов — присъствал Шамил Тарпишчев. Те с Коржаков търгуваха с водка на черно. Доставяха от Унгария „Абсолют“, „Кремълска де лукс“ и търгуваха с нея. Всички знаеха за това. Водката се внасяше без мито и, естествено, нанасяше щети на държавата. Чубайс бил на тази среща и заявил: „Няма да позволя да се вреди на хазната. Престанете да внасяте в страната водка на черно.“ А Тарпишчев му отговорил: „Внасяли сме и ще внасяме.“ Чубайс се възмутил: „Само през трупа ми“ — и излязъл. А Тарпишчев казал подире му: „Значи ще има труп.“
До него седял агент на Платонов и той написал агентурното съобщение. По онова време Чубайс оглавяваше Държавния комитет по имуществата, беше член на правителството. И, естествено, покушението срещу Чубайс също щеше да бъде терористичен акт. Тогава Платонов реши да започне оперативно разследване по Тарпишчев. Та нали той се бе изказал като терорист и според закона ние трябваше да проверяваме какво се крие зад тези думи.
Естествено, никой не му разреши да се занимава с Тарпишчев. Започнаха да му търсят цаката. Последва обаждане от Барсуков. Скоро намериха претекст и изгониха Платонов.
— А как свърши историята с бандата на Петросян?
— Ние продължихме да разработваме тази група. Но тогава започна войната в Чечения и нашите оперативни разработки бяха изтикани на заден план. Членовете на бандата бяха осъдени за други престъпления. А версията, че те са организирали взрива край „Логоваз“, най-вероятно беше невярна — Березовски се оказа прав.
Щом започна войната, оперативният състав на Управлението по борба с тероризма престана да се занимава с разработване на бандитските формирования и техните лидери. Получих заповед да не работя повече по делото за Березовски. Агентурата беше пренасочена към проучване на чеченците в Москва. Почти шест месеца от 1995 година прекарах в командировки.
— Може да се каже, че чеченската война е развързала ръцете на престъпниците, така ли? И е предопределила настъпващата криминална ситуация?
— Да, бандите, вземането на заложници, нашите „мирни“ работи отидоха на заден план. Всяка война влияе на ръста на престъпността, защото правоохранителните органи се занимават с други неща. През годините на войната бандите за съжаление укрепнаха.
В средата на февруари 1995 година ми се обадиха от името на Березовски и ме помолиха да отида в „Логоваз“. Борис Абрамович ми каза: „Александър, искам да чуете този запис.“ Това беше четирийсетминутен разговор между Березовски и Кожанов, заместник-началника на Москворецкото районно управление на вътрешните работи (той работеше по случая с взрива край „Логоваз“, който бе станал на тяхната административна територия). В разговора участваше един престъпен бос Николай Плеханов, по прякор Котака.
Котака бе казал следното: „Аз съм един от хората, които организираха взрива. И знам откъде е дошла поръчката. Готов съм да назова поръчителя. Съгласен ли сте да платите за това?“
Березовски казва: „Съгласен съм. Кой е поръчителят?“
Котака: „Зиберев.“
Зиберев беше един от ръководителите на „Автоваз“. По онова време фирмата на Березовски беше станала основен дистрибутор на „Жигули“ и силно конкурираше криминалните структури, които „държаха“ „Автоваз“.
Березовски: „Трябват ми доказателства.“
Котака: „Мога да запиша разговор със Зиберев. Това ще ви струва половин милион долара.“
После той излиза от кабинета и Березовски пита Кожанов: „Какво можете да кажете във връзка с това като служител на милицията? Човекът казва пред вас, че е организирал взрива, а вие търсите престъпника.“ — „Смятам, че казва истината. Проверихме всичко. Той е реален, хората са реални“ — спокойно отговаря Кожанов. Березовски: „Е, какво да правя?“ — „Мисля, че трябва да му платите, Борис Абрамович.“ С една дума, Кожанов, вместо да арестува този престъпник, го е посъветвал да му се плати.
„И какво смятате да правите, Борис Абрамович?“ — попитах го аз.
„Искам да им платя — отговаря. — Трябват ми доказателства.“
Тогава му казах: „Ако наистина сте решили да платите, предаването на парите трябва да се документира. Най-добре на видео. Длъжен съм да съобщя на началството. А вас ви съветвам да напишете заявление.“
На другия ден Березовски предаде на Котака аванс от сто хиляди, а аз седях в съседната стая и гледах разговора им по техниката. Котака каза: „Има още една поръчка за вас или за някого от вашето обкръжение. Свързана е с телевизията.“ „Откъде знаете?“ — „Един бос от Омск ми каза. Свързана е с Носовец в Кремъл и е ставало дума за контрола над телевизията.“
Казах на Березовски: „Ще пишете ли заявление? Защото служителите на милицията, които са ви довели Котака, фактически са извършили престъпление. Ако не напишете заявление, повече няма да контактувам с вас.“
Той отговори: „Добре. Ще помисля.“
— А твоето ръководство беше ли в течение?
— Разбира се. Отиването ми на тази среща беше санкционирано от ръководството. И когато се върнах, написах сведение за всичко, което бях чул. Вечерта се обадих на Березовски и го попитах какво е решил. Той отговори: „Ще напиша.“ Написа заявление до следователя от ФСК полковник Павльонок и предаде всички касети. Аз взех материала за оперативна разработка.
След два дена беше убит Листев. Когато всички се разтичаха и се вдигна шум, ме извика първият заместник-директор на ФСК Сафонов. Пуснах тези записи, той ги изгледа.
Свикаха съвещание на ръководството на ФСК. Присъстваха Катишев — началникът на Следственото управление при Генералната прокуратура, Ковальов заместник-директорът на ФСК (той и водеше съвещанието), началникът на Московското управление Трофимов и аз. И тогава Катишев започна да настоява, че трябвало да разработваме Березовски като един от поръчителите на това убийство.
— На какво основание?
— Той не каза на какво. Просто — „има основания“. Тогава Трофимов заяви, че негов служител има интересни материали, и ме представи. Започнах да разказвам поред. А Катишев изведнъж заяви, че не вижда престъпление в действията на служителя на милицията Кожанов. Останах като гръмнат. За мен беше очевидно, че трябва да арестуваме Котака, да задържим Кожанов — та те бяха единствената нишка, която можеше да е свързана със случая с Листев. Те са знаели — казвам, че ще бъде извършено убийство, и ето че то е извършено! И ние сме документирали всичко. А Катишев пак започна: „Млъкнете, другарю майор!“
Помолих го да не ме прекъсва.
Трофимов ме подкрепи: „Наистина, защо му говорите така? Оперативникът е работил, това е негов труд. Защо му запушвате устата?“
Не щеш ли, получавам съобщение на пейджъра. Казах на Трофимов: „Березовски ме търси, не знам защо.“ Той казва: „Иди да се обадиш.“ Излязох от кабинета, обадих се.
„Александър — каза той, — лицата, срещу които написах заявление до вас, дойдоха да ме арестуват.“
Връщам се в кабинета на Ковальов, докладвах на Трофимов. Трофимов — умен човек — веднага разбра, че върху Березовски се осъществява високопрофесионален натиск. Нареди ми: „Върви там и го вземи под охрана.“ И веднага пред мен съобщи всичко на Ковальов. Той го подкрепи: „Вземете го под охрана.“
Освободиха ме от съвещанието и аз заминах за клуба. Там имаше осем служители на РУОП с автомати. Те настояваха Березовски да тръгне с тях за разпит.
— А милицията знаеше ли, че той е написал заявление срещу Кожанов?
— Нямам данни дали е знаела. Милицията беше отишла да го арестува във връзка с Листев.
Този ден се правеше помен за Влад. Той живееше на „Новокузнецкая“, до клуба. И не щеш ли, пред клуба се появи камера на НТВ. Явно чакаха да изведат Березовски с белезници като заподозрян за убийството. Насъбра се тълпа.
Обадих се по телефона на Трофимов и му докладвах: „Анатолий Василиевич, това е провокация, а не следствено действие. Тук има камера на НТВ, осем автоматчици ще конвоират Березовски… Можели са да влязат откъм двора, а те са си поставили колите демонстративно на улицата.“
„Вие какво, искате провокация ли?“ — попитах сътрудниците на РУОП. — „Не, искаме да разпитаме Березовски.“ — „Не виждате ли — казах им, — на улицата се събра тълпа. Сега ще го поведете с белезниците, някой провокатор ще подхвърли: «Ето го убиеца» и ще сринат цялата сграда. Ще започне сбиване, ще има осакатени хора. За какво ви е всичко това? Искате да го разпитате, нали? Защо не. Вкарайте колата в двора, ние ще вземем Березовски под охрана и ще го откараме на разпит. Ако следователят намери основание, нека го арестува. А ако го пусне, ние ще го докараме тук. Ако искате да направите обиск — моля, никой не ви пречи. А пък най-добре ще бъде следователят да дойде тук и да проведе разпита на място.“
Той ми отговори: „Добре.“ Свърза се с началството си по телефона. Аз пък с Трофимов. Той ми каза: „По никакъв начин не позволявайте да изведат Березовски с белезници. Те безредици ли искат? Сега ще пратя хора.“
Изпрати двайсетина души с автомати от Московското управление.
Пристигна следовател, разпита Березовски в „Логоваз“ и въпросът се реши.
Сега Коржаков ме обвинява в книгата си, че едва ли не съм припечелвал и като охрана на олигарха. Макар че прекрасно знае кой и за какво ме беше изпратил. Нали с материалите за това, как Котака и Кожанов бяха изнудвали Березовски за пари и как той им даде сто хиляди долара, се бяха запознали Барсуков, Коржаков и генерал Рогозин (първият заместник на Коржаков). Нещо повече, ние двамата с Рогозин бяхме занесли тези записи на министъра на вътрешните работи Ерин.
— И какво стана после?
— Нищо. После това дело беше зарязано, забравено, прекратено. Предадоха в прокуратурата заявлението на Березовски и го приобщиха към делото за Листев. Възложиха го на следователя Индюков, който се беше занимавал с взрива на Пятигорската гара, както и с делото на Тамара Рохлина. При обиск на Кожанов и още един служител на милицията бяха намерени пари от онази пачка.
— А ти не се ли занимаваше с това?
— Ние задържахме Плеханов (Котака). Той каза, че това е било просто мошеничество, че са го подсторили служителите на милицията, които искали да получат половин милион долара. От Плеханов бяха иззети петнайсет хиляди долара от същата пачка. Нито един служител на милицията не беше привлечен под наказателна отговорност, напротив — всички бяха повишени. Кожанов после стана полковник… Информацията по линията: босът от Омск — Носовец — Кремъл бе забранено да се разработва. Пое я Коржаков.
През есента на 1999 година Березовски подаде още едно заявление до Путин: че никой не му е върнал парите, че служителите на милицията не са били привлечени под наказателна отговорност, напротив — сега прогонват от органите хората, които по онова време са работили по тази информация. Путин не му отговори.
— Ако това е било просто мошеничество, защо е трябвало милицията да задържа Березовски?
— Аз не съм казал, че е било просто мошеничество. Каза го Плеханов. А аз получих оперативни данни, че Коржаков е организирал този цирк с арестуването на Березовски. Моментът е бил избиран грижливо. Същия ден откарали Елцин на лов и Березовски не е имало към кого да се обърне за помощ. Вече била подготвена и килията, в която щели да го приберат. Според същата оперативна информация възнамерявали с помощта на психотропно средство до понеделник да изтръгнат от Березовски показания, че той е организирал убийството на Листев. Планирали да запишат всичко на касета и да я покажат на Елцин.
— Откъде имаш тези данни?
— От разговор с един от сътрудниците на СБП, които бяха организирали този цирк. Но не искам да разкривам източника си — човекът още работи. Зад арестуването на Березовски пред камерата на НТВ е стоял Коржаков. Затова толкова се старае да ме обвини, че „с оръжие в ръце съм защитавал своя патрон“.
— Коржаков имаше ли отношение към разследването на убийството на Листев?
— Най-непосредствено. Аз влязох в контакт с Коржаков веднага след убийството. Един от агентите ми, който действаше в курганската групировка, ме намери и поиска среща. Агентът ми каза — имало информация, че Листев е убит от курганските бандити, но поръчката е дошла някъде от високите етажи. И тъй като се вдигнал голям шум, курганските бандити искат да премахнат този човек. „И може каза ми агентът — да възложат тази работа на мен. А аз ще ви предам този човек. Но за да спечеля доверие, трябва да демонстрирам сила. Обърнаха се към мен с молба да ходатайствам един човек да бъде пуснат, като остане под домашен арест. А после вие можете пак да го арестувате.“
Същевременно заместникът на Коржаков Рогозин искаше да му казвам всичко, което засягаше Листев. После разбрах защо това ги е интересувало — самите те бяха организирали това убийство. Но уви, аз го научих много по-късно. А в онези дни лично аз, а и Березовски напълно се доверявахме на Коржаков. С една дума, Коржаков ме мамеше тотално.
Когато докладвах на Рогозин за съобщението на агента, той отговори: „Иди при Коржаков.“ Отидох и му казах всичко. Предложих му да пуснем онзи човек с условие да не напуска града, а в замяна на това да получим името на човека, поръчал убийството на Листев. Коржаков ми казва: „Наистина ли?“ Отговорих: „Да. Нека се обадя от вашия кабинет, и вие ще чуете разговора ми с агента.“ Коржаков сложи касета и каза: „Да го запишем.“ Поговорих с агента, той потвърди всичко. Коржаков ме помоли да изляза за малко. После ме повика, даде ми касетата и каза: „Сега ще дойде Илюшенко, изпълняващият длъжността генерален прокурор, разкажи всичко и на него.“ Разказах всичко на Илюшенко, а той започна да мънка, че нали, това били измислици на откачен човек, защо трябва да се занимаваме…
— Веднага ли дотича генералният прокурор?
— След четирийсет минути, като вярно куче. Разбира се, те с Коржаков са решили всичко предварително. Това си беше обикновено „менте“. Че нали, аз ще обещая, но ти иди при еди-кого си. А онзи казва — защо трябва да се занимаваме. И толкоз. И, естествено, никой не се захвана да рови в курганската групировка.
Занесох на Лубянка записа на разговора ми с агента. Разпечатката на този разговор дори не беше включена в материалите по случая с Листев. Просто наредиха да се постави в папката с личното дело на агента и го забравиха.
Този агент много се страхуваше да не го разкрият. Когато две години по-късно излязох от ареста, той ми се обади и поиска да се срещнем. Срещнахме се и той ме помоли да му върна материалите, свързани с него.
— Върна ли му ги?
— Как можех да му ги върна, като вече нямах достъп до делото. Той беше много уплашен. По-късно отново се срещнах с този агент. Той ми припомни нашия разговор и попита: „А на кого от твоето началство беше казал за това?“ Отговорих му, че на Коржаков.
„Мале мила! — ужаси се агентът. — Здравата си ме накиснал! Ти знаеш ли, че Коржаков е работил с курганските бандити? Мога да ти разкажа как заедно са организирали доставката на наркотици от Колумбия. Карали са ги в автомобилни гуми. Купували са стари американски коли и са ги вкарвали в Русия. Регистрирали са специална фирма, за да ги внасят.“ Проверих — наистина, в спецгаража на улица „Обручев“, където се намират правителствените автомобили, Коржаков имаше фирма, която търгуваше със стари американски коли.
— Получи ли някакво потвърждение курганската версия?
— С разработването на „курганците“ се занимаваше 12-и отдел на МУР. Веднъж с мен се свърза Олег Плохих, който водеше това оперативно дело, и ми съобщи, че са задържани двама от курганската банда и са затворени в следствения изолатор „Матроска тишина“. Един от тях казал, че е съгласен да говори и да съобщи подробности за много поръчкови убийства, включително убийството на Листев. Но искал гаранции за сигурността си. Понеже курганците били ликвидирали няколко бандитски босове, за което в руските затвори ги чака смърт.
— Защо им е трябвало на „курганците“ да ликвидират тези бандити?
— Курганската група, в която влизаше и известният килър Александър Солоник, се състоеше предимно от бивши сътрудници на спецслужбите. Както научих по-късно, тя поддържала добри връзки със Службата за сигурност при президента и с ФСБ, сътрудничели си на взаимноизгодна основа. През 1994 година курганците воюваха с бауманската групировка, в която имаше много дагестанци. В тази война загинаха няколко десетки бауманци, сред които и неколцина от онези бандитски босове.
Та значи, след като Олег ми се обади, аз започнах подготовка за прехвърляне на тези курганци в Лефортово, но прехвърлянето не се състоя. Изтекла е информация и двамата бяха убити в „Матроска тишина“, и двамата в една нощ, макар да бяха в различни килии.
По този начин аз разполагах със сведения от два независими източника, че поръчката за убийството на Листев е изпълнена от курганци — от Олег Плохих и от моя собствен агент, но и по двете линии работата спря, защото някой във ФСБ или СБП внимателно следеше всичко и торпилираше разработката им. Ех, ако знаех тогава за Коржаков!
— А как вървеше разследването на случая с Листев?
— Ами никак. Веднъж Березовски ме попита: „Кажете, Саша, потръгнаха ли нещата с Листев?“ — „Борис Абрамович, всичко вече заглъхна. Никой никого не издирва, само приказки — отговорих аз. — За да продължи работата по случая, трябва да се обърнете към Барсуков.“
Березовски се срещна с Барсуков и той натовари с тази работа заместника си Ковальов.
Ковальов ми нареди да проверя във всички подразделения какво изобщо се върши по случая с Листев. С това трябваше да се занимават три подразделения: Управлението по борба с тероризма, Управлението за икономическо контраразузнаване — третият отдел на Курганов, и отделът за защита на стратегически обекти, който обслужваше Останкино. Никой не провеждаше никакви оперативни мероприятия. Изобщо никой.
Срещнах се с Березовски. „Борис Абрамович, никой не издирва убийците на Листев. Ако искате да ги намерите, правете онова, което правехте, когато Листев беше жив. Защото Листев беше убит за нещо и онези, които са го убили, няма да се поколебаят да го направят отново. Премахнали са го заради определени действия.“
— Доколкото си спомням, Листев и Березовски бяха преустроили цялата схема за продажба на рекламно време в ОРТ.
— Да, да. Нали Листев добре познаваше телевизията. Докато Березовски, който не беше специалист в тези неща, можеше лесно да бъде измамен, с Листев това нямаше да мине. Затова казах на Березовски: продължете да правите това, което беше започнал Листев. И те пак ще нападнат. Непременно.
След месец-два се срещнахме и той ми каза: „Саша, нападнаха!“ Питам: „Кой?“ „Не мога да ти кажа. Но нападнаха.“
После се видях с Бадри Патаркацишвили, партньора на Березовски, който се занимаваше с ОРТ. И той ми каза: „Нападнаха.“ Питам го: „Кой?“ Бадри и той: „Не мога да говоря за това.“
През 96-а още веднъж се върнах към този въпрос. „Борис Абрамович, все пак кой ви нападна тогава?“ Той отговори: „Сега мога да ти кажа — Коржаков.“ Това беше вече след свалянето на Коржаков. „А защо не ми казахте по-рано?“ — „Е, нали разбираш…“
Разбрах. Березовски се е страхувал, че веднага ще го ударят…
И той ми разказа какво е станало. Срещата била определена в кабинета на Коржаков. Участвали Березовски, Бадри, Коржаков и Шамил Тарпишчев, който довел със себе си някакви бандити. В самия Кремъл.
Говорили си за ОРТ. Те поискали в ултимативна форма от Березовски и Бадри да даде на Шамил целия спортен блок — Тарпишчев да прави там каквото иска. Да вкарва рекламите, да прибира парите от тях. Березовски, естествено, разбираше в какво ще се превърне такава телевизия, ако бъде разграбена на парче… Нали той влагаше пари в нея. А те искали да използват спортния блок безплатно. Буквално рекет.
Избухнал скандал, бандитите на Тарпишчев започнали да заплашват. Тогава Коржаков изгонил от кабинета си Бадри и заявил на Борис: „Защо си ми довлякъл този грузинец? Искам да вършим работа само с теб.“ Накратко, Березовски отказал.
От тази среща, доколкото разбрах, е започнала войната между Коржаков и Березовски. С една дума, тази атака показваше, че групировката на Коржаков е имала апетити към телевизията и мотиви да премахне Листев. А през 1998 година получих пряко потвърждение, че именно Коржаков е дал поръчката за Листев.
— От агента ли?
— Не, от един разговор със заместник-директора на ФСБ Трофимов. Той лично ми го каза. Казал е същото и на Березовски.
— И какво ти каза?
— Трофимов ми каза, че при една среща Барсуков заявил, че той и Коржаков са премахнали Листев. Но работата не е била само в рекламата в ОРТ. Искали са да скарат Березовски с Елцин и семейството му. Защото нали Листев и Березовски бяха съюзници, а Листев е имал отношения с Татяна Дяченко.
— Той уточни ли какви отношения?
— Каза — много добри, не знам повече, не искам да те излъжа. Планът е бил да направят основен заподозрян Березовски, да го арестуват, да изтръгнат показания от него и да ги представят на Елцин и семейството му. Елцин щеше да бъде принуден да арестува Березовски.
Трофимов е разказал същото на Березовски. Това дори е записано на касета.
— Кажи ми, защо е трябвало Барсуков да разказва всичко това на Трофимов?
— Трофимов казва, че били пили много. Пиели и си споделяли разни неща. И тогава онзи се „изфукал“. Между другото, това е характерно за Барсуков. В неговия стил е.
— Значи няма тайна около убийството на Листев?
— Да. За това разказах в интервю пред Доренко след пресконференцията през ноември 1998 година. Той го излъчи по телевизията.
— Нима никой не те е разпитвал по този въпрос?
— Един месец преди ареста ми се обадиха по телефона от Генералната прокуратура. Човекът се представи като следовател Ширани Елсултанов и ме извика на разпит като свидетел по убийството на Листев. Написах всичко, което ми беше разказал Трофимов. Ширани попита: „И вие ще подпишете това?“ Отговорих: „Разбира се, че ще го подпиша. И ви моля да дойдете с мен, за да изземете касетата със записа на този разговор.“
Той отказа. Питам го: „Защо не искате да вземете вещественото доказателство?“ Отговори ми, че не можел без санкцията на Катишев. Тогава му предложих: „Обадете се на Катишев и да тръгваме.“ Той започна да увърта, че не можел. Казах му: „Добре, обадете се на Трофимов, направете очна ставка с Трофимов.“ Ширани отговори: „Той отказа да участва в очна ставка.“ Просто полудях: „Добре, какво да правя аз тогава? Какво ще кажете аз да ви донеса тази касета?“ — „Недейте, не я носете.“
— Страхувал се е, така ли?
— Мисля, че за „триъгълника“ Листев-Коржаков-Дяченко са се досещали много хора, но никой не е искал да знае. Прокуратурата се е страхувала, не дай си Боже, да научи нещо по делото за Листев — всички са се страхували. Трябвали са им някакви други „доказателства“, които да водят в друга посока, а истинските не са им трябвали. Ето ви човека, който знае кой е убил Листев. Разговорът е записан. А прокуратурата не желае да изземе лентата! След моето арестуване при обиска са били иззети всички аудио– и видеозаписи, дори анимационните филми на детето ми. Какво са търсили ли? Тази касета. Трябвало е да я унищожат и те са го направили. Защо иначе не са прегледали и прослушали тези касети в присъствието на поемните лица при обиска? Защо са събрали всичко на купчина и са го откарали? Не са съставили и протокол за обиска.
— Защо си съхранявал такава сериозна улика вкъщи? Това е някак странно за оперативен работник…
— След онзи разпит я съхранявах вкъщи нарочно, защото си мислех — ако дойдат да ми правят обиск (надявах се обискът да стане в мое присъствие), да я предам. Тогава щях да кажа: „Граждани поемни лица, гражданино следовател, моля да прослушате тази касета и да я включите в материалите по наказателното дело.“ И щях да обясня как записът се е озовал у мен. Но те ме тикнаха в ареста, а обиска направиха в мое отсъствие.
— И къде е записът сега?
— Заедно с други вещи не ми го върнаха от прокуратурата. Просто го откраднаха.
— Чел ли си книгата „Кръстникът от Кремъл“? В нея е разработена версията, че Березовски е убил Листев.
— Да, мръсна поръчка. Написал я е Пол Хлебников, а са му го подсказали хората на Коржаков. Основният му аргумент е, че няколко дена преди убийството един от престъпниците е получил от Березовски голяма сума пари, а после Листев е бил убит. Но Березовски сам написа това в заявлението си, беше образувано предварително производство и всичко се потвърди! Да, той даде пари, но не за убийството на Листев, а защото му бяха обещали да му кажат кой е поръчал престъплението, извършено против него самия…
Агресивно са работили! Ако Березовски беше направил и най-малката грешка, ако не беше написал онова заявление, щяха да го обвинят, че е дал парите за убийство. И не изключвам вероятността да беше задържан Плеханов-Котака, който да дадеше показания, че е получил от Березовски сто хиляди, за да бъде убит Листев, което и е било направено. Щяха да осъдят Плеханов на седем-осем години, после да го признаят за невменяем и да го пуснат… А на Березовски щяха да друснат двайсет — двайсет и пет години или доживотна присъда.
— Би било интересно да ти уредят „очна ставка“ с Хлебников. Между другото, призоваха ли те в английския съд, където Березовски съди Хлебников за клевета?
— Процесът още не е започнал, но съм готов да се явя и да предоставя всички материали, с които разполагам. Между другото има още една линия. Аз получавах информация за частната охранителна фирма „Стелс“. Това е фирма, „закриляна“ от ФСБ. Неин ръководител е генерал-майорът от действащия резерв Луценко. В тази частна охранителна агенция работеше един човек, който по-рано бе служил в Седмо управление на КГБ. То се занимаваше с външно наблюдение и оперативно обезпечаване. Този служител работеше при Луценко и се познаваше с моя оперативен източник. При един разговор той разказал на източника, че по указание на ръководството на фирмата е установявал адресите на разни обекти. Изучавал е входа, апартамента, как той е разположен във входа, както и подходите към блока и изходите от него. После е начертавал схема и е докладвал. Правил е такова проучване във входа на Листев и, естествено, е познал своята схема, след като убиха Листев.
Бил много уплашен и в разговора с моя източник казал, че е прегледал всички места, за които е правил схеми, и е установил, че навсякъде са били извършени убийства. Разбираш ли, на всички адреси!
— Ти можеш ли да назовеш тези адреси?
— Не ги знам и не мога да назова източника, защото се страхувам за живота му. Но ако бъде направено обективно разследване, той ще даде показания. А ако го назова сега, в най-добрия случай той ще се отрече от думите си. Защото не е луд.
— А ти протоколирал ли си донесенията на оперативния източник?
— Получих тази информация, когато вече бях отстранен от оперативна работа.
— Вече не си бил във ФСБ?
— Още бях на щат във ФСБ, но вече в глуха линия.
— В такъв случай си имал право да не протоколираш тези материали?
— Нямах право да не протоколирам това донесение. Нещо повече, бях длъжен да докладвам за това на ръководството. Но прекрасно разбирах как се провежда разследването по делото на Листев и какво ще стане, ако докладвам. Та нали аз открито заявих по телевизията кой е извършил убийството на Листев, а ме разпитаха едва четири месеца по-късно. Никой не се интересуваше от това.
— Никой ли не те търсеше? Нито журналисти, нито роднини на Листев?
— Не. Никой не ми се обаждаше. Нито роднините, нито от телевизията. Изобщо никой. Това не интересуваше абсолютно никого. Сигурен съм, че и тогава, и дори сега по наличните материали това престъпление би могло да бъде разкрито за няколко седмици.
— Да се върнем в 1996 година. Ти продължи ли да разследваш курганската линия?
— Бях отстранен. Тогава служех в Управлението за борба с тероризма. Заместник-началник на управлението беше Иван Кузмич Миронов. Ние водехме разследването по убийството, но щом се появиха сериозните материали срещу курганците, отнеха ми случая и го предадоха на един оперативен работник с фамилно име Любочка от съседния отдел. Това пробуди подозрението ми. Казах на Миронов: „Иван Кузмич, май съм отстранен от делото на Листев?“ — „А, не успокои ме той, — не си отстранен. Ти работи с агентурата, а всички оперативни мероприятия прехвърляме на Любочка, защото той води разследването, та нека контролира всичко. Така е по-удобно.“
И тогава Миронов ме пита: „А не мислиш ли, че Борис може да има нещо общо с убийството на Листев?“
Много съм работил по поръчкови убийства, виждал съм какво ли не. Съпруга може да поръча убийството на мъжа си, съпруг — на жена си. Понякога изплуват такива бисери — да се хванеш за главата. Но няма поръчково убийство без мотив. А те бяха съюзници — Листев и Березовски. „Не — казвам, — не виждам Березовски да е имал мотив. Пък и никакви данни няма.“
Тогава Миронов отвори една папка и започна да чете запис от среща с Лисовски, който е давал оперативни показания срещу Березовски. Не протокол, а просто запис на разговора. Лисовски е казал, че убийството на Листев е било поръчано от Березовски. Защото Березовски „убива всичко, което е свързано с нашето национално достояние“, и иска да даде на чужденци нашата национална телевизия, тази наша гордост. С една дума, той бил враг на всичко руско.
По-нататък той говори за икономиката в телевизията, за взаимоотношенията между нейните ръководители и пак същото — Березовски иска да даде телевизията на чужденци, а патриотът Листев не е бил съгласен. И е загинал.
Нали съм оперативник, просто ушите ми пламнаха от срам. Не съм свикнал вместо факти да слушам общи приказки. Но беше безполезно да споря. Те си разработваха Березовски и не искаха да чуят нищо друго.
По всичко личеше, че силовите ведомства, не само ФСБ, но и милицията, прокуратурата бяха започнали истинска война срещу бизнеса. На едно съвещание генерал Колесников — тогава първи заместник-министър на вътрешните работи — е поставил пред органите на МВД задачата да събират компромати срещу Березовски и неговите фирми. Колесников не е казал, че има престъпления, които трябва да бъдат разкрити. Тоест от престъпленията да се тръгне към поръчителя и изпълнителя. Казал е обратното — имаме Березовски и трябва да го окичим с престъпления.
Започваше „голямата война“ между спецслужбите и бизнеса в Русия. Влад Листев стана първата жертва в тази война.
— Първата голяма битка във войната между бизнеса и спецслужбите се състоя през лятото на 1996 година и всичко приключи с изгонването на Коржаков от президентската свита. Ти си се озовал между два огъня. Как стана това?
— През 1996 година, в навечерието на президентските избори, Березовски долетя от Давос и се срещнахме. Той каза: „Саша, доскоро бях в много добри отношения с вашето ръководство — Коржаков, Барсуков. Но сега пътищата ни се разделиха. И искам да те предупредя: общуването с мен може да ти докара проблеми. Те имат свое виждане за изборите, аз — свое. И това ни разделя.“
Не го запитах какво е виждането му, защото тогава не се интересувах особено от политика. Едва сега разбирам, че през същите дни групата на Коржаков-Барсуков е уговаряла Елцин да отмени изборите, да забрани Комунистическата партия на Руската федерация и да разпусне Думата. Всъщност да установи диктатура. А бизнесмените са били против. Те са били убедени, че Елцин трябва да отиде на избори и да ги спечели, а не да ги отменя. Защото, като отмени изборите, ще се превърне в заложник на хората, които ще му осигурят запазването на властта.
От разговора с Березовски разбрах, че в Давос олигарсите са сключили пакт за ненападение и са се разбрали да помагат на Елцин при изборите, като възложат на Чубайс да ръководи предизборната кампания. И това никак не се е харесало на Коржаков.
Много хора смятат, че на онези избори се е водила борба между две сили комунистите начело със Зюганов и коалицията на демократите и олигарсите, сплотили се около Елцин. В действителност демократите са били много слаби и в схватката за властта са участвали три сили — комунистите, олигарсите и спецслужбите. Последните са водили своя собствена игра, макар да са били смятани за съюзници на Елцин. Но по много въпроси те са били с комунистите. Например в омразата си към евреите и към Запада. Бизнесмените са били толкова погълнати от борбата срещу комунистите, че не са забелязали как хората с пагони са им нанесли удар в гърба.
В онези дни ме покани помощникът на Барсуков генерал Осадчи и подхвана такъв разговор: „Гледай, Гусински пак се е сприятелил с Березовски и се е подложил на Черномирдин, отдръпнал се е от Лужков. Ръководството на ФСБ сега много се интересува от тази компания — Гусински, Березовски и Черномирдин.“
Отговорих: „Аз пък мисля, че е нормално те да са в една компания — не искат на власт да дойде КПРФ и се обединяват преди изборите. И е добре, че Березовски и Гусински са се одобрили.“
Осадчи чак подскочи на място: „Ти искаш тези двама евреи да бъдат заедно? Та ние хвърлихме толкова усилия, за да ги разделим!“
„Александър Илич — питам го, — с какво толкова не ви угоди Березовски?“ „А ти значи смяташ, че не бива да работим срещу него, така ли?“ — „Не е там работата — отговарям. — Просто нямаме шансове да победим.“
Осадчи ме погледна както се гледа болен човек: „Как да нямаме шансове?“ „Вие играете на домино — казвам, — а той на шах. А в тази игра трябва да се гледа много ходове напред.“
Генералът махна с ръка: „Добре, добре, върви си сега.“
— Защо в Кантората не обичат евреите?
— Дълго не можах да разбера. Разбрах едва тук, в Англия, след един разговор с моя адвокат. „Саша — каза ми той, — знаеш ли защо в Англия не съществува еврейски въпрос? Защото англичаните не се смятат за по-глупави от евреите.“ Казал го е Чърчил.
— Да се върнем към 1996 година. Ти си знаел, че в Давос в тесен кръг олигарсите са решили да заложат на Елцин. С други думи, в Давос са „избрали“ президента.
— Е, все пак мисля, кандидата за президент. Но в онзи момент това ме занимаваше по-малко от факта, че Березовски си е развалил отношенията с моето ръководство. Тогава още не знаех нито за срещата в Кремъл, нито за връзката на Коржаков с курганците. Едва започвах да разбирам какви са мащабите на самоуправството във ФСБ. До този ден знаех, че Березовски и Коржаков играят в един отбор и не щеш ли — такава новина. Коржаков и Барсуков не са хора, с които човек трябва да се конфронтира.
— Всъщност пред теб е изникнал същият въпрос, който е изникнал пред Елцин: с кого си — с групата на Коржаков (да се отменят изборите) или с бизнесмените, които са решили да „купят“ изборите.
— Тогава не формулирах нещата така ясно и изобщо не разбирах ролята на парите при изборите. Но и сега смятам, че главното е следното. За Коржаков не е било удобно Елцин да получи властта по демократичен път. Трябвал му е не легитимен президент, а президент заложник. Който ще бъде в пълна зависимост от спецслужбите.
А Березовски е разбирал, че това е край за бизнеса, за пазарната икономика, за демокрацията — път към гражданска война, към кръв. И е искал избори. Той ме беше предупредил, че ако продължавам да общувам с него, може да си имам проблеми. Макар че можеше и да не го направи — какъв му бях аз?
На другия ден той имаше среща с Анатолий Василиевич Трофимов — началника на Московското управление на ФСБ. Не знам за какво са си говорили, но когато го изпращах, за пръв път забелязах външното наблюдение. Двама души с дипломатически куфарчета. Познавам добре тези куфарчета — това са камери. Стояха под ъгъл. Единият снима отстрани с куфарчето, а другият го прикрива, уж че си говорят.
Показах ги на Березовски и се затичах към тях, те избягаха. Изчезнаха. Отидох и докладвах на ръководството, че съм разкрил как ме следят.
— Тебе или Березовски?
— Нас! Снимаха ни и двамата. Трофимов каза — това не е ФСБ. Мисля си — кой може да бъде? Обадих се на Рогозин в Службата за сигурност на президента: „Ваша работа ли е това?“ Рогозин се засмя: „Нали си гледал филмите за Щирлиц? Помниш ли какво му казва Мюлер: «Сбъркали са вашия Мерцедес.»“ С една дума, нещо се започна около нас, но не беше ясно кого следят.
После дойдоха изборите и хората на Чубайс — Лисовски и Евстафиев — бяха заловени с кашон от ксерокс, а в него — половин милион долара. Задържаха ги хората на Коржаков. Същия ден Рогозин ме помоли да отида в хотел „Президент-отел“ (там беше предизборният щаб). Отивам и гледам — Рогозин тича нанякъде. Викам му: „Георгий Георгиевич, да ви чакам ли?“ — „Не ме чакайте, не. Случи се нещо…“ Вечерта научих за кашона с „ксерокса“, тоест с черната каса за изборите.
Предната вечер бях помолил един колега да ми напечата някакви документи. А той ми беше казал: „Извинявай, Саня, не мога, пишем докладни записки. Наредено ни е спешно да съберем за директора компромат за Березовски, Чубайс, Кох и Гусински. Подготвят се да ги арестуват.“
Но на другия ден бяха уволнени Коржаков, Барсуков и Тарпишчев. Говори се, че решаваща роля в това изиграла Татяна Дяченко. Именно тя убедила баща си да застане на страната на Чубайс. (Интересно, дали се е досещала, че те бяха премахнали Листев?)
— Готвели са се да арестуват едни, а са били уволнени други. А ти не предупреди ли Березовски за вероятното му арестуване?
— Не, нямах право на това.
Вечерта вкъщи гледах новините. Там Чубайс тържествуваше, че забил „последния пирон в ковчега на комунизма“. Помислих си — какво общо има тук комунизмът? Тъкмо Коржаков искаше да забрани комунистическата партия.
По-късно колегите от Службата за сигурност при президента ми казаха, че в кабинета на Евстафиев е била инсталирана техника за наблюдаване на помещението (ние я наричаме „Олга“). Наблюдавали как Лисовски и Евстафиев носели парите. Кашонът, с който ги хванали, разправят, бил шестнайсетият, последният. Посмяхме се — значи кашонът е бил последният пирон в ковчега на комунизма? Всички разбирахме, че за изборите са били създавани „черни каси“. Какво общо има тук комунизмът? Беше се очертал нов водораздел в политиката: хората с парите срещу хората с удостоверенията. А комунистите бяха останали в трета глуха.
— А ти знаеш ли, че през цялата онази нощ Чубайс се е крил в клуба на „Логоваз“?
Научих за това след няколко дена, когато в службата започнахме да обсъждаме подробностите. Разправяха, че Коржаков е смятал да пипне всички на едно място и че генерал Лебед, когото вдигнали от леглото посред нощ, не допуснал този арест. Но аз никога не съм срещал Чубайс при Березовски — виждал съм го само по телевизията.
— Ами ако тогава ти бяха заповядали да ги арестуваш в клуба? Какво щеше да правиш при такава ситуация?
— Щях да изпълня служебния си дълг.
— Без колебание?
— Без. И на Лубянка знаеха това. Макар че се заяждаха: „Как можеш да общуваш с него? Та той е крадец. Окраде цяла Русия.“ Питах ги веднъж: „Ако е крал, от кого по-точно? Посочете ми потърпевшия.“ — „Окраде Русия“ — казват. Как така ще е окрал Русия? От хазната ли взема пари? Той да не е държавен чиновник нещо? От хазната може да краде само чиновник. Къде е този чиновник, дето му помага? Нека започнем от него. Отговарят ми: „Е, нали разбираш — ако беше Иванич, а не Абрамич, както и да е.“ А аз им казвам:
„Човек някак се примирява с липсата на пари. По-трудно е да се примириш, че някой ги има.“
Обадих се на Березовски на другия ден след свалянето на Коржаков: „Как е настроението, как върви?“ (Ами ако са го арестували? Защото аз видях Чубайс по телевизията, а Березовски — не.) Той ме покани на вилата си.
Березовски каза: „Саша, миналата нощ стана още един пуч. Те се преструваха, че подкрепят президента, а после му забиха ножа в гърба. Как мислиш, какво може да се направи, та повече това да не се случва?“
По онова време вече бях започнал да разбирам, че е невъзможно да се реформират спецслужбите, но още не можех да схвана защо, какво става. Познавах добре функциите само на едно управление — това, което се занимаваше с банди и терористи, — и неговата работа беше нужна. Но през 1996 година участието на спецслужбите в голямата политика още не беше очевидно. Само се забелязваше техният повишен интерес към бизнеса.
Ние виждахме, че в някои отдели се бяха появили прекомерно богати чекисти, които купуваха апартаменти, къщи, вносни коли — явно не със заплатите си. И не ни беше трудно да преценим откъде може да имат тези пари.
Казах: „Сигурно трябва да се изгонят оттам няколко най-очебийни фигури.“
Березовски попита: „Ти знаеш ли кои са?“ Назовах няколко генерали, които се вбесяваха от думите „средства за масова информация“, „права“, „демокрация“. Познавах генерали, които обичаха стихчето:
Тези хора помнеха времената, когато с удостоверение от КГБ човек можеше да прави каквото си ще. Те не разбираха как е възможно офицер от спецслужба да отиде в банка, да каже: „Дайте ми сметките на този човек“ и да му отговорят: „Извинете, тайна на влоговете. Ако обичате, покажете ни делото, постановление от следователя и ние ще ви предоставим сметките.“
— И какво стана с тези карикатурни генерали?
— Нищо. Нито един от тях не беше уволнен, а някои дори ги повишиха.
Тогава му казах: „Тези хора ще ви мачкат. Всички, които се занимавате с бизнес. Те искат да бъдат по-главни и да събират от вас оброк.“
А той: „Работата е много по-сложна. Идиотите — казва са изоставили спецслужбите на произвола на съдбата, не им плащат, какво тогава искат от тях?“
Но нали знаеш, малко хора приемат заплахата като надвиснала лично над тях… Макар че неведнъж съм го предупреждавал. В онези дни разговарях с генерал Осадчи — помощника на Барсуков. Той ми каза на четири очи: „Предай на Борис, че ако арестуват Коржаков, той, Борис, е труп.“ Същия ден предадох тези думи на Березовски.
— А уведоми ли ръководството на ФСБ за разговора си с Осадчи?
— Че кого можех да уведомя, кое ръководство? Своя началник-отдел Платонов? По онова време самия него вече го изритваха от органите, търсеха му цаката. Предадох му в общи линии съдържанието на онзи разговор.
— Но не си го документирал, така ли? Та това според вашата класификация е заплаха за терористичен акт.
— Не. Защото ако го бях документирал, щяха да ме изритат подир Платонов. Трябват доказателства. А нали разговорът беше на четири очи. Единственото, което ми оставаше, беше да предупредя Березовски: по ваш адрес се отправят заплахи.
— А ти често ли се виждаше с него в онези дни?
— Приблизително веднъж месечно. Водеше се война, аз работех по чеченците, провеждах оперативни мероприятия, а Березовски тогава работеше като заместник-председател на Съвета за сигурност по чеченското направление. Всеки път разговарях с него само по няколко минути. Той вечно нямаше време.
Но разговорът с Осадчи постоянно ми беше в главата. По онова време вече беше отровен Кивилиди. Вече се знаеше с каква отрова са го премахнали.
— От лабораторията на ФСБ на „Краснобогатирская“?
— Да. При една среща казах на Борис: „Много внимавайте. Нашите момчета ви имат зъб. В кухнята да има строг ред.“
Но той не ми обърна капка внимание.
— Мислиш ли, че тържествуването от победата през 1996 година е заслепило руските олигарси? Създало им е чувство за измамна сигурност?
— Мисля, че те много сгрешиха, като смятаха за свои главни противници комунистите. Мислеха, че зад Коржаков и Барсуков не стои никой, не разбираха, че спецслужбите имат собствен политически интерес. А спецслужбите бяха разбрали, че яслата „закрила на бизнеса“ ще им бъде отнета, ако не премажат олигарсите. С една дума, спецслужбите тогава загубиха битката, но не войната. Но тогава малко хора разбираха това. Березовски може би го разбра по-рано от другите.
— Ти нарече предизборната криза през 1996 година „първа битка“ между бизнеса и чекистите. А от позициите на настоящето как би оценил хода на военните действия?
— Всъщност се състояха четири битки. Първата — когато олигарсите се биха с групата на Коржаков-Барсуков. Тя завърши с оставката на Коржаков и победата на Елцин на изборите през 1996-а. Втората битка беше между олигарсите от Елциновото обкръжение и чекистите от примаковската школа, тоест старите чекисти, съветски образец. Чекистите загубиха, защото Примаков не можа да стане президент. Третата битка — между олигарсите, собственици на СМИ — Гусински, Березовски, и питерските чекисти — Путин, Патрушев, Иванов, започна след изборите през 2000 година. Чекистите взеха реванш: отнеха им телевизионните канали. Това струваше скъпо на Русия — изчезнаха независимите медии. Така че резултатът стана два на един. Сега се води четвъртата битка. Чекистите преминаха в широкомащабно настъпление и се стараят да получат пълния контрол над страната, обществото и финансовите потоци. Тази война се води по нови правила. След терористичните актове в Ню Йорк на 11 септември 2001 година Западът, на първо място САЩ, започнаха да играят на страната на руските спецслужби, готови на драго сърце да дадат на американците всичко, за което ги помолят, стига те да си затварят очите за тъмните им дела. Можем да смятаме, че руската демокрация се озова под развалините на „близнаците“. Как ще свърши това — и не само за Русия?…
Приятелю, повярвай, ще отминетака наречената гласности ваште имена ще си припомниДържавна сигурност тогава.(Перифраза на стихотворението „Към Чаадаев“ от А. Пушкин). — Б.пр.