Необикновени случки имаше в Ал-Кхали тази нощ. Откъм морето напираше сребристо сияние и озадачаваше астрономите в града, но то не беше най-чудатото нещо. Мънички проблясъци на сурова магия изскачаха от острите ръбове подобно на статични заряди. И те не бяха най-смахнатите.
Най-странното нещо влезе в една кръчма на края на града, където вечният вятър вкарваше миризмите на пустинята през всеки неостъклен прозорец. Нещото се настани насред помещението.
Седящите в кръчмата го позяпаха, сръбвайки кафе с малко пустинен орак. Това питие, направено от сок на кактуси и отрова на скорпиони, е сред най-могъщите алкохолни напитки във Вселената. Чергарите на пустинята обаче не я пият, за да се замаят. Прибягват до нея поради нуждата от средство, което да противодейства на клачианското кафе.
Не защото с това кафе човек би могъл да прави покривите водоустойчиви. Не защото то минаваше през несвикналия стомах като горещо стоманено топче през масло. Причиняваше и още по-лоши състояния.
По-точно изтаврязваше.19
Синовете на пустинята се взираха с подозрение в своите кафени чаши колкото напръстници и се питаха дали не са прекалили с орака. А дали всички виждаха същата картинка? Щяха ли да се изложат, ако подхвърлят някоя дума по този повод? Такива са тревогите на човек, който поддържа правдоподобен образ на чедо на дълбоката пустиня с нетрепващ взор. Посочи ли с треперещ показалец, за да изкряка: „Ей, вижте, току-що влезе сандък със стотина крачета, не е ли изумително?“, би проявил ужасна и може би гибелна липса на мъжкарство.
Пиещите грижливо отбягваха погледите си дори когато Багажът се примъкна до наредените край отсрещната стена стъкленици с орак. Имаше способността да стои неподвижно така, че вдъхваше повече ужас, отколкото с движенията си.
Накрая един от тях подхвърли:
— Според мен то иска да си пийне.
Мълчанието се проточи и някой от останалите промълви с точността на гросмайстор, измислил убийствен ход:
— Кое иска да си пийне?
Другите пиячи се взираха безстрастно в чашите си.
Чуваше се само топуркането на един гекон по запотения таван.
Първият обясни:
— Говорех за демона, който ей сега се прокрадна зад гърба ти, о, братко от пясъците.
Настоящият победител в Шампионата по невъзмутимост на Ал-Уади се усмихваше изцъклено, докато не усети някой да подръпва робата му. Усмивката се задържа на мястото си, но лицето като че не искаше да има нищо общо с нея.
Багажът страдаше от несподелена любов и постъпваше като всяко благоразумно същество в такива случаи — искаше да се натряска. Нямаше пари, нито можеше да сподели желанието си, но винаги успяваше някак да внуши на околните своите стремежи.
Кръчмарят прекара дълга самотна нощ, сипвайки орак в чинийка, докато Багажът не излезе на зиг-заг през една от стените.
В пустинята се бе възцарила тишина. Това не й е присъщо. Обикновено я оживяват цвърчене на щурци, бръмчене на комари, съскане и шепот на устремени към плячката криле над изстиващите дюни. Но тази нощ в пустинята тегнеше тежкото, изпълнено с шетня мълчание на десетки чергари, които прибираха палатките си, за да се разкарат някъде по-надалеч.
— Обещах на мама — обясни момъкът. — Мъчи ме хрема, ако се сещаш.
— А дали не би могъл да опиташ с… малко повечко дрехи по себе си?
— О, немислимо е. Коженото облекло е задължително.
— Не бих го нарекъл „облекло“. Просто не стига, за да заслужи такова описание. А защо е задължително да го носиш?
— Естествено за да познават веднага хората, че съм варварски герой.
Ринсуинд се облегна на зловонната стена в змийската яма и впи поглед в момчето. Взираше се в очи като две сварени зърна грозде, щръкнала рижа коса и лице, на което водеха битка вродените лунички и страховитите настъпващи войски на акнето.
Такива моменти допадаха на Ринсуинд. Убеждаваха го, че не е побъркан. Защото ако той беше луд, не би му останала подходяща дума за някои от хората, които срещаше.
— Варварски герой… — промърмори под носа си.
— Не е нередно, нали? Тези кожи са доста скъпички.
— Да, но… Виж какво… Момко, как ти е името?
— Найджъл…
— Виж какво, Найджъл…
— Найджъл Разрушителя — добави момчето.
— Виж какво, Найджъл…
— … Разрушителю…
— Добре, де, Разрушителю… — отегчено се съгласи Ринсуинд.
— … син на Зайкодуп Търговеца на храни…
— Какво?!
— Трябва да съм нечий син — просвети го Найджъл. — Някъде тук е написано…
Изви се назад и порови в мърлява мъхеста торба. След малко измъкна тънка, разръфана и окъсана книжка.
— Тук се споменава за избора на името… — мънкаше си и прелистваше.
— И как се озова в тази яма?
— Имах намерение да ограбя съкровищницата на Креозот, но ме налегна астматичен пристъп — отвърна Найджъл, разгръщайки пукащите листове.
Ринсуинд сведе поглед към змията, която прилежно се държеше настрана. Тя се беше уредила добре в ямата и отдалеч надушваше неприятностите. Нямаше намерение да трови живота на никого. Змията отвърна на погледа му и сви рамене, което беше много ловко изпълнение от страна на влечуго без никакви рамене.
— И откога си варварски герой?
— Тъкмо започвах. Открай време ми се искаше, ако ме разбираш, и се надявах да се уча в движение. — Найджъл се вторачи късогледо в Ринсуинд. — И така може, нали?
— Според общото мнение това е доста рискован начин на живот — реши да го просвети Ринсуинд.
— А можеш ли да си представиш какво е да знаеш, че ще продаваш бакалски стоки през следващите петдесет години? — мрачно възрази Найджъл.
Ринсуинд се позамисли.
— С щанд за плодове и зеленчуци, на който има репички ли?
— О, да — потвърди Найджъл и върна тайнствената книга в торбата си.
После се зае да изучава отблизо стените на ямата.
Ринсуинд въздъхна. Обичаше репички. Те бяха невероятно скучни. А той години наред се стремеше към скуката, но тъй и не я постигаше. Тъкмо започнеше да си въобразява, че е станало скучно, и животът му се препълваше с почти гибелно интересни случки. От самата представа, че някой доброволно би се отказал от петдесет години скука, краката му омекваха. Размишляваше, че ако би имал пет десетилетия пред себе си, можеше да извиси еднообразието до форма на изкуство. Какво изобилие от постъпки, които би отбягвал…
— Знаеш ли вицове за фитили на лампи? — подхвърли, намествайки се удобно на пясъка.
— Не ми се вярва — отрече Найджъл, чукна с юмрук една каменна плоча и се заслуша.
— А аз знам стотици. Много са смешни. Например известно ли ти е колко тролове са необходими, за да сменят фитила на една лампа?
— Този плосък камък е подвижен — осведоми го Найджъл. — Погледни, сигурно е нещо като врата. Помогни ми.
Забута енергично и бицепсите му изпъкнаха като грахово зърно върху молив.
— Предполагам, че е някакъв таен тунел — добави. — Хайде, приложи му малко магия, моля те. Заседна.
— Не искаш ли да чуеш края на вица? — измъчено попита Ринсуинд.
Тук беше топло и сухо, не се забелязваше пряка заплаха с изключение на змията, която се опитваше да бъде незабележима. На някои хора просто не можеш да угодиш…
— Не точно в момента — отказа Найджъл. — Вих предпочел малко магическа подкрепа.
— Не ме бива много — призна Ринсуинд. — Изобщо не схванах номера, а не може само да посочиш с пръст и да изречеш „Казам“…
Разнесе се шум като от забиването на дебела октаринова мълния в тежка плоча, която пръсна камъка на хиляди нажежени, съскащи, остри късчета. Нямаше нищо чудно, защото точно това се случи.
След малко Найджъл се надигна нерешително и угаси малките пожари по кожения си елек.
— Да-а… — отрони с гласа на човек, решил в никакъв случай да не губи самообладание. — Ами много добре. Ще почакаме да изстине малко, ако не си против. А после… после бихме могли да тръгнем.
Позакашля се.
— Нхъ — даде своя принос в разговора Ринсуинд.
Зяпаше облещено върха на показалеца си от разстоянието на опъната ръка. Личеше колко съжалява, че ръцете му не са по-дълги.
Найджъл надничаше в тлеещата дупка.
— Май оттук се минава в някаква стая.
— Нхъ.
— След теб — подкани момъкът и полека бутна Ринсуинд към дупката.
Магьосникът се запрепъва напред, удари чело в камъните и като че не усети нищо, накрая отскочи обратно в ямата.
Найджъл потупа скалата и се навъси.
— Усещаш ли нещо? Нормално ли е камъните да треперят?
— Нхъ.
— Добре ли си?
— Нхъ.
Начинаещият герой долепи ухо до камъка.
— Твърде странен шум. Някакво бръмчене.
Пресъхналата мазилка над главата му изтръска от себе си малко прах.
После две възтежки каменни парчета се измъкнаха с друсане от стените на ямата и тупнаха глухо на пясъка.
Ринсуинд вече се олюляваше по тунела и издаваше тихи стъписани вопли, без изобщо да се притеснява от падащите камъни, които го подминаваха на сантиметри или го халосваха с килограми.
Ако беше в състояние да забележи нещо, щеше да се сети какво става. Въздухът мазнееше и вонеше на горящ калай. Бледи дъгички се плъзгаха по всеки връх и ръб. Някъде съвсем наблизо се натрупваше магически заряд, и то силен. Търсеше чрез кого да се заземи.
А щом наоколо се навърташе магьосник, макар и некадърен като Ринсуинд, все едно имаше стърчащ фар, изграден само от медна ламарина.
Найджъл се измъкна слепешком от тътена и кълбата прахоляк, като накрая се блъсна в застиналия насред друга пещера Ринсуинд, обвит в октаринов ореол.
А магьосникът имаше ужасен вид. Креозот не би пропуснал да напише как святкаха очите му и се развяваше косата му.
Приличаше на човек, закусил с шепа епифизни жлези и изпил пълна чаша адренохром. И сякаш се бе източил нагоре така, че можеше да послужи за антена.
Всеки косъм по главата му стърчеше отделно и пръскаше искрици. Дори кожата му внушаваше, че иска да се отдели от собственика си. Очите му се въртяха. Когато отвори уста, от зъбите му отскочиха зеленикави искри. Където и да стъпеше, камъните се топяха, порастваха им уши или се превръщаха в нещо дребно, люспесто и алено, което отлиташе.
— Ей, добре ли си? — усъмни се Найджъл.
— Нхъ — изгъгна Ринсуинд и сричката се превърна в голяма поничка.
— Питам, защото не изглеждаш особено добре — обясни Найджъл със забележителна прозорливост.
— Нхъ.
— Защо не измислиш как да се махнем оттук?
Младокът предвидливо се просна по корем.
Ринсуинд кимна като марионетка и насочи своя пращящ показалец към тавана, който се стопи по-бързо от лед под пламъка на газова горелка.
А грохотът не спираше и разнасяше плашещия си ритъм из двореца. Всеизвестно е неприятното фактче, че звуци с някои честоти причиняват паника, а други смущаващо разхлабват червата. Този път обаче тресящата се скала трептеше с честота, от която действителността се размътва и разплесква.
Найджъл разгледа капещия таван и го близна недоверчиво.
— Лимонов крем — съобщи и добави: — Дали няма някакъв шанс за стълба?
Още огън блъвна от изтерзаните пръсти на Ринсуинд и се преобрази в почти съвършен ескалатор, но може би нямаше други подвижни стъпала в цялата Вселена, които да са облицовани с крокодилска кожа.
Найджъл награби въртящия се на място магьосник и се хвърли напред.
За късмет стигнаха догоре, преди магията да секне твърде неочаквано.
В центъра на двореца се издигаше бяла кула, размяташе покриви като гъба, напираща през древния калдъръм, и се извисяваше над всички останали постройки в Ал-Кхали.
Грамадна двукрила порта се отвори в основата й и от нея наперено заизлизаха десетки магьосници, явно убедени, че са господари в тези земи. На Ринсуинд му се стори, че разпознава някои лица, които преди бе виждал да се лутат неориентирано из лекционни зали или да зяпат дружелюбно света иззад оградата на Университета. Не бяха лица, подходящи за злоба. От устите им не стърчаха остри резци. Но сега имаше нещо общо в израженията им и то можеше да смрази от страх всеки по-наблюдателен човек.
Найджъл се озова издърпан зад най-близкия ъгъл. И се вторачи в изцъклените от тревога очи на Ринсуинд.
— Ей, това е магия!
— Знам — потвърди Ринсуинд, — но е неправилна!
Найджъл надникна да разгледа пак сияйната кула.
— Да, ама…
— _Усещам_ я сбъркана — увери го магьосникът. — Само не ме питай защо.
Половин дузина от стражите на серифа изскочиха от сводест проход и се втурнаха към магьосниците. Атаката беше още по-заплашителна заради зловещото мълчание на главорезите. За миг мечовете блеснаха на слънце, после двама-трима магьосници се обърнаха, протегнаха ръце и…
Найджъл се извърна.
— Ъх…
Няколко ятагана издрънчаха на каменните плочи.
— Мисля, че трябва да офейкаме оттук много тихо — предложи Ринсуинд.
— Не видя ли в какво ги превърнаха?!
— В мъртъвци — потвърди Ринсуинд. — Знам. Не ми се мисли за това.
Найджъл беше уверен, че винаги ще мисли за това, особено към три часа в по-ветровити нощи. Когато магията убива, особеното е в нейното разнообразие в сравнение с, да речем, стоманата. Появяват се всевъзможни нови и интересни начини да умреш. Найджъл не можеше да прогони от паметта си формите, които зърна миг преди да бъдат милостиво погълнати от октариновия огън.
— Не си представях магьосниците такива — сподели той, когато подтичваха по поредния коридор. — Все си мислех, че са по-скоро… глуповати, а не зли. Един вид герои от вицовете.
— Ами смей се, де — процеди Ринсуинд.
— Но те просто ги убиха, без да се…
— Ще ми се да не го предъвкваш до безкрайност. И аз видях.
Младокът изведнъж се отдръпна настрана и присви очи.
— И ти си магьосник — обвини спътника си.
— Не от този вид — немногословно отрече Ринсуинд.
— А от кой тогава?
— От онзи, който не е смъртоносен.
— Как ги изгледаха, сякаш са по-нищожни и от… — Найджъл поклати глава. — Това беше най-лошото.
— Ъхъ.
Сричката, излязла от устата на Ринсуинд, рухна тежко като отсечено дърво пред мислите на новоизлюпения герой. Момъкът потръпна, но поне млъкна. Ринсуинд дори започваше да го съжалява, а това се случваше извънредно рядко — обикновено смяташе, че трябва да пази цялото съжаление за себе си.
— За пръв път ли виждаш как убиват някого?
— Да.
— Впрочем откога си варварски герой?
— Ъ-ъ… В коя година сме сега?
Ринсуинд надзърна зад ъгъла, но хората, които още се държаха на краката си, бяха прекалено заети с необузданата си уплаха, за да се обременяват и с мисли за тези двама натрапници.
— О, доста пътища си изминал, значи? — попита тихо. — Загубил си сметка за времето? Знам, случва се. Сега сме в Годината на хиената.
— О, в такъв случай… — Найджъл пресметна на ум — … съм варварски герой от три дни. Слушай — подхвана припряно, — как могат хората да убиват просто така? Дори без да се замислят?
— Не знам — отвърна Ринсуинд с тон, който подсказваше, че неведнъж е бил принуден да умува над проблема.
— Ами че дори когато везирът заповяда да ме хвърлят в змийската яма, поне му беше интересно.
— Браво на него. Хората трябва да са съпричастни.
— Той дори се смееше!
— Аха, има и чувство за хумор.
Ринсуинд не се съмняваше, че предвижда бъдещето си с яснотата, присъща на падащ от канара човек… и горе-долу по същата причина.
Найджъл продължи:
— Просто ги посочиха с пръсти, без изобщо да се…
Ринсуинд се сопна:
— Няма ли да млъкнеш най-после? А аз как се чувствам според теб? Аз също съм магьосник!
— Е, значи теб нищо не те заплашва — изсумтя момъкът.
Ударът не беше силен, защото и разяреният Ринсуинд имаше мускули като гъба за баня, но улучи Найджъл в слепоочието и го събори по-скоро от изненада.
— Ами да, магьосник съм — изсъска Ринсуинд. — Магьосник, който хич не се оправя с магията! Но досега оцелявам, защото не бях толкова важен, че да умра! А когато всички магьосници започнат да вдъхват само омраза и страх, какъв шанс ще имам според теб?
— Говориш дивотии!
Ринсуинд нямаше да се стресне по-силно, дори ако Найджъл бе отвърнал на удара му.
— Какво?!
— Що за идиот си ти? Достатъчно е да свалиш глупашката си роба и да захвърлиш тъпанарската си шапка и никой никога няма да познае, че си магьосник!
Ринсуинд отвори и затвори устата си няколко пъти и наподоби много правдиво златна рибка, която се опитва да схване тънкостите на танца степ.
— Да не нося робата ли? — смънка накрая.
— То се знае. С тия олющени пайети веднага те издава — увери го Найджъл и се надигна от пода.
— И да се отърва от шапката, а?
— Не можеш да не признаеш, че да се разхождаш с надпис „Магесник“ над главата е доста груб намек.
Ринсуинд му се усмихна смутено.
— Извинявай, трудничко те разбирам…
— Просто ги захвърли. Няма нищо трудно, нали? Сритай ги в някое ъгълче и можеш да бъдеш… какъвто си поискаш. Само да не си магьосник.
Настъпи мълчание, нарушавано единствено от далечния шум на схватки.
— Ъ-ъ… — изломоти Ринсуинд и завъртя глава. — Съвсем ме обърка…
— Ама че работа, какво толкова има да разбираш?!
— … не съм сигурен, че проумявам накъде биеш… — мърмореше си Ринсуинд, а призрачно бледото му лице лъщеше от пот.
— _Престани да бъдеш магьосник._
Устните на Ринсуинд отново се поизкривиха беззвучно — повтаряше си всяка дума поотделно, после и заедно.
— Какво?! А-а…
— Е, влезе ли ти в главата? Да опитаме ли още веднъж?
Ринсуинд закима унило.
— Ти май не си наясно. Магьосничеството се отнася не за заниманията ти, а за същността ти. Ако не бях магьосник, нямаше да съм никакъв.
Той си свали шапката и заусуква и без това хлабаво закрепената звезда на върха, от която паднаха още няколко евтини пайети.
— Нали и на шапката ми е написано, че съм магьосник. Това е много важно… — Млъкна и се вторачи в нея. — Шапка — промълви замаяно, зърнал някакъв досаден спомен, който притискаше нос до прозореца на съзнанието му.
— Хубава шапка — отбеляза Найджъл, като предположи, че трябва да има принос в разговора.
— Шапка — повтори Ринсуинд и възкликна: — Шапката! Трябва да вземем шапката!
— Нали е в ръцете ти — посочи момъкът.
— Не тази, другата! И Конина!
Направи наслуки няколко крачки по първия видян коридор, но се примъкна обратно.
— Къде са, а?
— Кои?
— Трябва да намеря една магическа шапка. И едно момиче.
— Защо?
— Може да се окаже сложно за обясняване. И по някое време ще се чуят писъци.
Найджъл не беше кой знае колко надарен в долната челюст, но се постара да я изпъчи.
— Значи се налага да бъде спасена девойка, така ли? — попита мрачно и решително.
Ринсуинд се поколеба.
— Все някой се налага да бъде спасен — призна уклончиво. — Нищо чудно да е тя. Или поне човек близо до нея.
— Защо не каза веднага? Това ми приляга повече, такива случки очаквах. Иначе за какво е геройството? Да вървим!
След поредния трясък наблизо се развикаха хора.
— Накъде? — не разбра Ринсуинд.
— Накъдето и да е!
За героите е типична дарбата да търчат лудешки из срутващи се дворци, в които дотогава не са пристъпвали, да спасяват всички наред и да се измъкнат невредими в последния миг преди всичко да избухне или да потъне в блатото. Найджъл и Ринсуинд обаче посетиха кухните, няколко тронни зали, конюшните (два пъти) и извървяха (според Ринсуинд) десетина километра коридори. Понякога групички стражи в черно пробягваха край тях, без дори да ги погледнат.
— Това е нелепо — заяви накрая Найджъл. — Защо не попитаме някого? Ей, ти добре ли си?
Ринсуинд се облегна на една колона, увенчана със засягаща благоприличието скулптура, и захриптя.
— Ами докопай някой страж и измъкни сведенията от него с изтезания — предложи, щом глътна малко въздух.
Найджъл го изгледа косо.
— Я почакай…
Запъти се към слуга, който прилежно ограбваше съдържанието на един шкаф.
— Извинете, откъде трябва да минем за харема?
— След три врати завийте наляво — обясни мъжът, без да се озърне.
— Аха…
Върна се при Ринсуинд и сподели информацията.
— Хубаво, но не го ли изтезава?
— Не.
— Не беше много варварско от твоя страна, не мислиш ли?
— Още се уча — оправда се Найджъл. — Поне не казах „благодаря“.
След половин минута разделиха тежките мънистени завеси и влязоха в харема, принадлежащ на серифа на Ал-Кхали.
Имаше великолепни пойни птички в клетки от златен филигран. Имаше бликащи фонтани. Имаше саксии с редки видове орхидеи, по които мънички колибри подскачаха като крилати скъпоценни камъни. Имаше и двайсетина млади жени, чието облекло стигаше само за десетина. Бяха се скупчили в смълчана тълпа.
Ринсуинд обаче нямаше никакво желание да зяпа. Това не означава, че гледката на няколко десетки квадратни метра хълбоци и бедра във всички разцветки от розово до абаносово не разлюшка вълнички в дълбоките проломи на неговото либидо. Всичко обаче беше залято от цунами на паника, защото видя как четирима стражи с ятагани в ръце се вторачват в него кръвожадно.
Ринсуинд безстрашно отстъпи назад.
— Твой ред е, приятелче.
— Ами да!
Найджъл извади меча от ножницата и го вдигна пред себе си. Ръцете му трепереха от усилието.
През няколко секунди нерушима тишина всички чакаха нещо да се случи. И тогава Найджъл нададе бойния вик, който Ринсуинд за нищо на света не би забравил до сетния си час.
— Ъ-ъм… извинете…
В една наистина магическа вселена всичко има своята противоположност. Например съществува антисветлина. Тя не е едно и също с мрака, който означава само липса на светлина. До антисветлината стигате, когато минете през мрака и излезете от другата му страна. Така и изтаврязването не е същото като изтрезняването. Прилича на къпане в басейн с памук. Изтаврязването ограбва всички илюзии, утешаващата розова мъглица, в която хората обикновено прекарват целия си живот, и ги принуждава за пръв път да съзрат ясно света. След първите писъци те решават, че повече никога няма да допуснат изтаврязване.