Дидактилос усещаше тълпата. Тя изпълваше хамбара.
— Колко са? — попита той.
— Стотици! — каза Ърн. — Седнали са даже на гредите! И… господарю?
— Да?
— Има даже един-двама свещеници! И десетки войници!
— Не се безпокойте — каза Симони, като се присъедини към тях на импровизираната платформа, направена от смокинени варели. — Те вярват в Костенурката, точно като вас. Имаме приятели на неочаквани места!
— Но аз не… — започна Дидактилос безпомощно.
— Тук няма нито един човек, който да не мрази Църквата с цялото си сърце — каза Симони.
— Но това не е…
— Те чакат само някой, който да ги поведе!
— Но аз никога…
— Знам, че вие няма да ни подведете. Вие сте човек на разума. Ърн, ела тук. Тук има един ковач, с когото искам да те запозная…
Дидактилос обърна лице към тълпата. Усещаше горещата, смълчана тишина на погледите им.
Всяка капка продължаваше минути.
Беше хипнотизиращо. Брута се усети, че се е втренчил във всяка нарастваща капка. Почти беше невъзможно да я видиш как нараства, но те растяха и капеха от хиляди години.
— Как? — попита Ом.
— Водата се просмуква надолу след дъждовете — каза Брута. — Събира се в скалите. Боговете не ги ли знаят тия неща?
— Не ни трябва — Ом се огледа. — Да тръгваме. Мразя това място.
— Това е само един стар храм. Тук няма нищо.
— Точно това имам предвид.
Пясък и изпопадала зидария го изпълваха наполовина. Светлина се процеждаше вътре през счупения покрив високо горе, върху наклона, по които те се бяха спуснали. Брута се зачуди колко ли от издълбаните от ветровете скали в пустинята някога са били сгради. Тази сигурно е била огромна, може би могъща кула. И тогава е дошла пустинята.
Тук нямаше шепнещи гласове. Дори и малките богове страняха от изоставените храмове, по същата причина, поради която хората стоят настрани от гробищата. Единственият звук беше спорадичното „пльок“ на водата.
Тя капеше в плитка локва пред нещо което приличаше на олтар. От локвата тя си беше издълбала бразда в плочките по пода чак до една кръгла яма, която изглеждаше така, сякаш е бездънна. Имаше няколко статуи, всичките рухнали; те бяха с груби черти, без какъвто и да било детайл, всяка една — детски глинен модел, изваян от гранит. Далечните стени някога са били покрити с някакъв барелеф, но той се беше разпаднал, с изключение на няколко места, които демонстрираха странни форми, главно състоящи се от пипала.
— Кои са били хората, които са живели тук? — попита Брута.
— Не знам.
— Какъв бог са почитали?
— Не знам.
— Статуите са направени от гранит, но наблизо няма гранит.
— Били са много набожни тогава. Влачили са го по целия път.
— И блокът на олтара е покрит с вдлъбнатини.
— А! Изключително набожни. Това ще да е било да се оттича кръвта.
— Наистина ли мислиш, че са правели човешки жертвоприношения?
— Не знам! Искам да се махна оттук!
— Защо? Има вода, а и е хладно…
— Защото… тук е живял бог. Могъщ бог. Хиляди са го почитали. Усещам го. Знаеш ли? Излиза от стените. Голям Бог. Могъща е била властта му и величествена е била думата му. Армии са вървели напред в негово име, завладявали и убивали. Такива ми ти неща. А сега никой, нито ти, нито аз, никой, не знае дори кой е бил този бог или как се е казвал, или как е изглеждал. Лъвове пият вода от свещените места и онези дребни сепиевидни неща с по осем крака, има едно до крака ти, как им викате, онези с антените, пълзят под олтара. Сега разбираш ли?
— Не — отговори Брута.
— Не те ли е страх от смъртта? Ти си човек!
Брута помисли върху това. На няколко крачки оттам, Ворбис се беше втренчил нямо в парчето небе.
— Той е буден. Само дето не говори.
— Кого го интересува? Не съм те молил за него.
— Ами… понякога… когато съм на дежурство на катакомбите… това е такова място, където не можеш да не… искам да кажа, всичките тези черепи и други подобни… и Книгата казва…
— Виждаш ли — каза Ом, с нотка на горчиво тържество в гласа. — Ти не знаеш. Това е което спира всички да се побъркат, несигурността за това, чувството, че всичко може и да се нареди накрая. Но за боговете е различно. Ние знаем. Знаеш ли онази приказка за врабеца, дето летял в стая?
— Не.
— Всички я знаят.
— Не и аз.
— За живота, дето е като врабец, който лети в стая? И навън няма нищо друго, освен тъмнина? И той лети в стаята и има само един миг на топлина и светлина?
— Има ли отворени прозорци? — попита Брута.
— Не можеш ли да си представиш какво е да си този врабец и да знаеш за тъмнината? Да знаеш, че след това няма да има нищо, което да си спомняш, никога, освен този един единствен миг светлина?
— Не.
— Не. Естествено, че не можеш. Но точно това е да си бог. А това място… това е морга.
Брута се огледа наоколо, към древния, сенчест храм.
— Е… а ти знаеш ли какво е да си човек?
Главата на Ом се втурна назад към черупката за един миг, най-близкото, което можеше да направи вместо свиване на раменете.
— В сравнение с бог? Лесно е. Раждаш се. Подчиняваш се на няколко правила. Правиш каквото ти кажат. Умираш. Забравяш.
Брута се втренчи в него.
— Нещо не е наред ли?
Брута поклати глава. После се изправи и се приближи до Ворбис.
Дяконът беше пил вода от шепата на Брута. Но нещо около него говореше, че той е „изключен“. Вървеше, пиеше, дишаше. Или правеше нещо. Тялото му го правеше. Тъмните очи се отваряха, но като че ли не гледаха към нищо, което Брута може да види. Нямаше усещането, че някой гледа през тях. Брута беше сигурен, че ако си тръгнеше и го оставеше, Ворбис щеше да остане да си седи на напуканите плочи, докато много леко падне назад. Тялото на Ворбис присъстваше тук, но местонахождението на съзнанието му по всяка вероятност не можеше да се посочи на никой нормален атлас.
И тъкмо тук, сега и внезапно Брута се почувства толкова самотен, че дори и Ворбис беше добра компания.
— Защо си губиш времето с него? Той е убил хиляди хора!
— Да, но може би си е мислел, че ти го искаш.
— Никога че съм казвал, че искам това.
— Не ти е пукало — каза Брута.
— Но аз…
— Затваряй си устата!
Устата на Ом зина от удивление.
— Можеше да помогнеш на хората — каза Брута. — Само че единственото, което правеше, беше да се размотаваш насам-натам, да бучиш и да се опитваш да накараш хората да се страхуват. Като… като човек, който бие магаре с пръчка. Но хора като Ворбис направиха пръчката толкова хубава, че накрая магарето започва да вярва само в нея.
— Това би могло да свърши работа, като притча — кисело каза Ом.
— Това е истинският живот, за което ти говоря!
— Не съм виновен аз, че хората злоупотребяват с…
— Си! Трябва да си! Щом объркваш мозъците на хората, само защото искаш да вярват в теб, за всичко, което те правят, си виновен ти!
Брута изгледа свирепо костенурката, после се запъти тромаво към купчината чакъл, който преобладаваше в единия край на разрушения храм. Затършува около нея.
— Какво търсиш?
— Ще трябва да си вземем вода — отвърна Брута.
— Няма да намериш нищо — каза Ом. — Хората просто са напуснали. Земята се е свършила и хората са я последвали. Те са взели всичко със себе си. Защо си правиш труда да търсиш?
Брута не му обърна внимание. Под скалите и пясъка имаше нещо.
— Защо да се тормозиш за Ворбис? — скимтеше Ом. — След сто години той така или иначе ще е умрял. Всички ще сме умрели.
Брута задърпа парчето изкривена глина. То излезе и се оказа, че е около две трети от широка купа, счупена точно по средата. Била е широка почти колкото разперените ръце на Брута, но и твърде счупена за да я открадне който и да било.
Не ставаше за нищо. Но някога е ставала за нещо. По края ѝ имаше релефни фигури. Брута се вгледа в тях, за да се развлече с нещо, докато гласът на Ом опяваше в главата му.
Фигурите изглеждаха повече или по-малко човешки. И бяха заети с религиозни действия. Личеше по ножовете (не е убийство, ако го правиш за бог). В средата на купата имаше една по-голяма фигура, очевидно важна, някакъв бог, за когото го правеха…
— Какво? — каза той.
— Казах, че след сто години всички ще сме умрели.
Брута се загледа във фигурите около купата. Никой не знаеше кой е бил техният бог, а и те си бяха отишли. Лъвове спяха в свещените места и…
… Chilopoda aridius, обикновената пустинна стоножка, обитаващата паметта му библиотека се обади…
… сгушени под олтара.
— Да — каза Брута. — Ще бъдем. — Той вдигна купата над главата си и се обърна.
Ом се сгуши в черупката си.
— Но тук… — Брута изскърца със зъби, като се олюля под тежестта. — И сега…
Той хвърли купата. Тя се приземи срещу олтара. Късчета древни грънци се разхвърчаха нагоре и издрънчаха отново по пода. Ехото забуча из храма.
— … ние сме живи!
Той вдигна Ом, който напълно се беше прибрал в черупката си.
— И ще стигнем до вкъщи. Всички — каза той — Знам го.
— Написано е, нали? — попита Ом с приглушен глас.
— Казано е. А ако се пазариш — костенурчата черупка е много добър съд за вода, предполагам.
— Няма да посмееш.
— Кой знае? Бих могъл. След сто години всички ще сме умрели, ти го каза.
— Да! Да! — отчаяно каза Ом. — Но тук и сега…
— Точно така.
Дидактилос се усмихна. Това не беше нещо, което лесно му се удаваше. Не че той беше мрачен човек, но не можеше да види усмивките на другите. Необходими бяха няколко десетки мускулни движения за да се усмихнеш, а не получаваше нищо в замяна.
Беше говорил много пъти пред тълпите в Ефиб, но те неизменно се състояха от други философи, чиито викове „Адски тъпо!“, „Ти си го измисляш сега!“ и други подпомагащи дебата бележки, винаги го улесняваха. Това беше, защото никой не обръщаше наистина внимание. Те просто разработваха това, което щяха да кажат след него.
Но тази тълпа го накара да се сети за Брута. Тяхното слушане беше като огромна яма, която чака думите му да я напълнят. Проблемът беше, че той говореше философия, а те слушаха безсмислици.
— Вие не можете да вярвате във Великата А’Туин — каза той. — Великата А’Туин съществува. Няма смисъл да се вярва в неща, които съществуват.
— Някой е вдигнал ръка — каза Ърн.
— Да?
— Господине, без съмнение, заслужава си да се вярва само в неща, които съществуват? — каза питащият, който беше облечен в униформа на сержант Свещената Стража.
— Ако те съществуват, не е необходимо да вярвате в тях — каза Дидактилос. — Те просто съществуват. — Той въздъхна. — Какво мога да ви кажа аз? Какво искате да чуете? Аз просто написах това, което хората знаят. Планини се издигат и падат, а под тях Костенурката продължава да плува. Хора живеят и умират, а Костенурката се Движи. Империи растат и се сгромолясват, а Костенурката се Движи. Богове идват и си отиват, но Костенурката продължава да се Движи. Костенурката се Движи.
От тъмнината дойде глас:
— И това наистина е вярно?
Дидактилос сви рамене.
— Костенурката съществува. Светът е плосък диск. Слънцето се завърта около него веднъж всеки ден, като провлачва светлината си след себе си. И това ще продължи да става така, независимо дали вярвате, че е истина или не. То е реално. За истината не знам. Истината е много по-сложна от това. Да ви кажа, мисля, че Костенурката и пет пари не дава дали е истина или не е.
Симони дръпна Ърн на една страна, докато философът продължаваше да говори.
— Те не са дошли да чуят това! Не можеш ли да направиш нещо?
— Моля? — попита Ърн.
— Те не искат философия. Те искат причина, за да тръгнат срещу Църквата! Сега! Ворбис е мъртъв, Ценобиархът е изкуфял, другите по йерархията са заети да си забиват нож един другиму в гърба. Цитаделата е като голяма сплута слива.
— С още малко оси в нея — каза Ърн. — Ти каза, че имате само една десета от армията.
— Но те са свободни хора — каза Симони. — Свободни по убеждения. Ще се бият за нещо по-голямо от петдесет цента на ден.
Ърн погледна надолу към ръцете си. Той често правеше така, когато не беше сигурен за нещо, като че ли те бяха единственото нещо на тоя свят, в което е сигурен.
— Те ще направят шансовете до три към едно преди останалите да разберат какво става — мрачно каза Симони. — Говори ли с ковача?
— Да.
Можеш ли да го направиш?
— Аз… мисля, че да. Не беше това, което аз…
— Те измъчваха баща му. Само затова, защото държал конска подкова в работилницата си, когато всички знаят, че ковачите трябва да си имат своите малки ритуали. И взеха сина му в армията. Но той има много помощници. Ще работят през нощта. Единственото, което трябва да направиш, е да им кажеш какво искаш.
— Направил съм някои скици…
— Добре — каза Симони. — Слушай, Ърн. Църквата се ръководи от хора като Ворбис. Така действа всичко. Милиони хора са умрели за… за нищо, само за лъжи. Можем да спрем всичко това…
Дидактилос беше спрял да говори.
— Оплескал я е — каза Симони. — Можеше да направи каквото поиска с тях. А той просто им каза много факти. Не можеш да вдъхновиш хората с факти. Те се нуждаят от кауза. Нуждаят се от символ.
Напуснаха храма точно преди залез слънце, лъвът беше допълзял до сянката на някакви скали, но се изправи нестабилно на крака, за да ги изпрати.
— Ще ни последва — изпъшка Ом. — Така правят, в продължение на мили наред.
— Ще оцелеем.
— Де да имах твоята увереност.
— А, но аз си имам Бог, в когото да вярвам.
— Никакви разрушени храмове повече.
— Тогава ще има нещо друго.
— И даже няма да има змия за ядене.
— Но аз вървя с моя Бог.
— Не като със закуска, обаче. А и вървиш в неправилна посока.
— Не. Аз продължавам да се отдалечавам от брега.
— Точно това имах предвид.
— Колко далеч може да стигне лъв с такава рана от копие?
— Какво общо има това с всичко?
— Всичко.
А половин час по-късно, като черна сенчеста линия по сребърно лунната пустиня, се появиха следите.
— Войниците са минали оттук. Трябва просто да се върнем по следите. Ако тръгнем натам откъдето идват те, ще стигнем там, където отиваме.
— Никога няма да го направим!
— Пътуваме леко.
— О, да. Те са били натоварени с всичката онази храна и вода, която е трябвало да носят — горчиво каза Ом. — Какво щастие, че нямаме нищо такова.
Брута хвърли поглед към Ворбис. Той вървеше сам сега, стига да го завъртеше леко човек, когато беше необходимо да се смени посоката.
Но дори и Ом трябваше да признае, че следите са някакво облекчение. Донякъде те бяха живи, по същия начин, както ехото е живо. Насам е имало хора и то не отдавна. В света имаше и други хора. Някой, някъде, оцеляваше.
Или не. След около час-два стигнаха до могила отстрани на пътеката. На върха ѝ имаше шлем и сабя, забита в пясъка.
— Много войници са умрели, за да стигнат бързо дотук — каза Брута.
Който и да беше този, който беше намерил достатъчно време да погребе мъртвите, беше начертал и символ в пясъка на могилата. Брута почти очакваше той да е костенурка, но пустинният вятър не беше изтрил съвсем грубата форма на чифт рога.
— Не разбирам това — каза Ом. — Те не вярват наистина, че съществувам, но отиват и слагат нещо такова на гроба.
— Трудно е да се обясни. Мисля, че е, защото вярват, че те съществуват — каза Брута. — Защото са хора, и той е бил човек.
Той измъкна сабята от пясъка.
— За какво ти е това?
— Може да потрябва.
— Срещу кого?
— Може да потрябва.
Един час по-късно лъвът, който куцаше след Брута, също стигна до гроба. Той беше преживял в пустинята цели шестнайсет години, а причината да живее толкова дълго беше, че не беше умрял, а не беше умрял, защото никога не прахосваше полезни протеини. Той започна да копае.
Хората винаги са прахосвали полезните протеини още откакто започнаха да се чудят кой е живял в тях.
Но, като цяло, съществуват и по-лоши места, където да си погребан, отколкото вътрешностите на лъв.
На скалистите острови имаше змии и гущери. Те вероятно бяха много питателни и всяка една беше, по свой собствен начин, взривяване на вкуса.
Нямаше повече вода.
Но имаше растения… повече или по-малко. Те приличаха на групи камъни, с изключение на местата, където няколко бяха издигнали централен цветен клас, яркорозово и лилаво на утринната светлина.
— Откъде взимат водата?
— Фосилни морета.
— Вода, която се е превърнала в камък?
— Не. Вода, която е потънала надолу преди хиляди години. Чак в най-долния пласт.
— Можеш ли да изкопаеш дотам?
— Не ставай глупав.
Брута хвърли поглед от цветето към най-близкия каменист остров.
— Мед — каза той.
— Какво?
Пчелите имаха гнездо високо отстрани на една остра скала. Жуженето можеше да се чуе още от основата. Нямаше никакъв начин да се изкачиш догоре.
— Добър опит — каза Ом.
Слънцето беше високо. Скалите вече бяха топли от лъчите му.
— Почини си малко — любезно каза Ом. — Аз ще наблюдавам.
— За какво ще наблюдаваш?
— Ще наблюдавам и ще разбера.
Брута заведе Ворбис в сянката на голям заоблен камък и внимателно го сложи на земята. След това и той легна.
Жаждата не беше още толкова страшна. Той бе пил от локвата в храма, чак докато коремът му не забълбука така, все едно се разливаше, като върви. По-нататък, можеше да намерят и змия… Като си помислиш какво имат някои хора на тоя свят, животът не е толкова лош.
Ворбис лежеше на една страна, а черните му като катран очи зяпаха в нищото.
Брута се опита да поспи.
Той никога не беше сънувал. Дидактилос доста се беше развълнувал от това. Някой, който помни всичко и който не сънува, ще трябва да мисли бавно, беше казал той. Представи си едно сърце13, казваше той, което е почти цялото памет, и няма почти никакви туптения, които да отдели за ежедневните нужди на мисленето. Това би обяснило защо Брута си движеше устните, докато мисли.
Така че, това не би могло да бъде сън. Трябва да беше слънцето.
Той чу гласа на Ом в главата си. Костенурката звучеше така, сякаш води разговор с хора, които Брута не може да чуе.
Мой!
Разкарай се!
Не.
Мой!
И двамата!
Мой!
Брута обърна глава.
Костенурката беше в дупката между две скали с протегнат врат и се люлееше от край на край. Чуваше се и още един звук, нещо като скимтене на комари, което ту се появяваше, ту изчезваше… и обещания в главата му.
Като много ранни мислители, и Ефибианците вярваха, че мислите се раждат в сърцето и че мозъкът е просто съоръжение за охлаждане на кръвта.