Светът се завъртя под Ом, когато орелът се издигна на височина, от която да се разчупи черупката, и съзнанието му беше обзето от екзистенциалния ужас на всяка костенурка от откъсването от земята. И от мислите на Брута, ярки и отчетливи толкова близо до смъртта…
Аз съм обърнат по гръб и ми става все по-горещо и ще умра…
Внимателно, внимателно. Съсредоточи се, съсредоточи се. Ще те пусне всеки миг…
Ом протегна дългия си, мършав врат, вгледа се в тялото точно над себе си, избра това, което се надяваше, че е търсеното място, пъхна клюна си между кафявите пера между ноктите на птицата и стисна.
Орелът премигна. Никога костенурка не беше правила това на орел, никъде в цялата история.
Мислите на Ом достигнаха в малкия сребърен свят на съзнанието му:
— Не искаме да се нараняваме взаимно, нали така?
Орелът отново примигна.
Орлите никога не са развивали кой знае колко въображение или предвидливост над тези, необходими да знаят, че костенурката се разбива, когато я пуснеш върху скалите. Но в умът му се оформяше представата за това какво се случва, когато пуснеш тежка костенурка, която все още интимно стиска съществена част от теб.
Очите му се навлажниха.
Още една мисъл се прокрадна в съзнанието му.
— Така. Ти ще играеш, ъ-ъ, честно с мен, и аз ще играя… честно с теб. Ясно? Това е важно. Това искам да направиш…
Орелът се извиси над едно горещо въздушно течение над горещите скали и увеличи скорост към далечния блясък на Цитаделата.
Никога костенурка не беше правила това преди. Нито една костенурка в цялата вселена. Но нито една костенурка не е била някога бог, за да знае неписаното мото на Квизицията: Cuius testiculos habes, habes cardia et cerebellum.
Когато си стиснал цялото им внимание, сърцата и мозъците им ще те последват.
Ърн си пробиваше път през тълпите, а Фъргман се влачеше след него. Това беше най-доброто и най-лошото на гражданската война, поне в началото — всички носеха еднакви униформи. Много по-лесно беше, когато заловиш врагове, които са облечени в друг цвят или поне говорят със смешен акцент. Можеш да им викаш „джапанки“ или каквото намериш за добре. Това правеше нещата но-лесни.
Ей, помисли си Ърн. Това е почти философия. Жалко, че може би няма да доживея да го кажа на никого.
Големите врати бяха открехнати. Тълпата мълчеше и внимаваше много. Той проточи врат напред да види, а после вдигна очи към войника до себе си.
Беше Симони.
— Аз си мислех.
— Не стана — каза Симони, горчиво.
— Ти…?
— Направихме всичко! Нещо се счупи!
— Трябва да е от стоманата, която правят тук — каза Ърн. — Връзката се закача за…
— Това вече няма значение — каза Симони.
Равнодушната нотка в гласа му накара Ърн да проследи погледа на тълпата.
Там стоеше още една желязна костенурка — точен модел на костенурка, качен върху някаква отворена решетка от метални пръчки, в която точно в този момент няколко инквизитора палеха огън. А окован на гърба на костенурката…
— Кой е този?
— Брута.
— Какво?
— Не знам какво стана. Той удари Ворбис, или не го удари. Или нещо такова. Така или иначе, вбеси го по някакъв начин. Ворбис спря церемонията, в същия миг и час.
Ърн погледна бързо към дякона. Още не Ценобиарх, така че, некоронясан. Сред Йамите и епископите, които стояха несигурно на прага на отворената врата, плешивата му глава блестеше на утринната светлина.
— Хайде тогава — каза Ърн.
— Какво хайде?
— Можем да се втурнем по стълбите и да го спасим!
— Те са повече от нас — каза Симони.
— Е, че не са ли били винаги повече? Те не стават като по магия повече от нас само защото са хванали Брута, нали така?
Симони го сграбчи за ръката.
— Помисли логично — рече той. — Ти си философ, нали? Погледни тълпата!
Ърн погледна към тълпата.
— Е и?
— На тях не им харесва — Симони се обърна. — Виж какво, Брута така или иначе ще умре. Но по този начин това ще означава нещо. Хората не разбират, не разбират наистина, това за формата на вселената и всичко останало, но те ще запомнят какво е направил Ворбис на един човек. Така ли е? Можем да направим смъртта на Брута символ за хората, не разбираш ли?
Ърн се втренчи в далечната фигура на Брута. Беше гол, ако не се брои набедрената превръзка.
— Символ ли? — попита той. Гърлото му беше сухо.
— Трябва.
Спомни си Дидактилос, който казваше, че светът е смешно място. И, помисли си вяло, той наистина беше такъв. Тук хората бяха готови жив да опекат някого, но щяха да оставят набедрената му превръзка от благоприличие. Трябваше да се смее човек. Иначе щеше да се побърка.
— Знаеш ли рече той — като се обърна към Симони, — Сега вече знам, че Ворбис е лош човек. Той изгори моя град. Е, Тсортеанците го правят понякога, а и ние горим техните. Това е просто война. Всичко е част от историята. И той лъже, мами и заграбва властта в ръцете си, както правят много други хора. Но знаеш ли какво е особеното? Знаеш ли какво с то.
— Разбира се — каза Симони. — То е това, което прави той на…
— То е това, което е направил на теб.
— Какво?
— Той превръща другите хора в свое копие.
Хватката на Симони беше като менгеме.
— Ти искаш да кажеш, че аз съм като него?
— Веднъж ти каза, че би го накълцал на парчета — каза Ърн. — Сега мислиш като него…
— Нападаме ги, значи? — каза Симони. — Сигурен съм за… може би четиристотин на наша страна. Значи, давам сигнал и няколкостотин от нас атакуват хиляди от тях? И тъй като той така или иначе ще умре, ще умрем и ние? Каква е разликата?
Лицето на Ърн сега беше посиняло от ужас.
— Искаш да кажеш, че не знаеш? — попита той.
Някои от тълпата го погледнаха с любопитство.
— Ти не знаеш? — попита той.
Небето беше синьо. Слънцето още не беше достатъчно високо, за да го превърне в обичайната медна Омнианска купа.
Брута отново обърна глава, този път към слънцето. Беше на около една ширина над хоризонта, макар че, ако теориите на Дидактилос за скоростта на светлината бяха верни, то наистина залязваше, хиляди години напред в бъдещето.
Беше затъмнено от главата на Ворбис.
— Горещо ли ти е вече, Брута — попита дяконът.
— Топло.
— Ще стане още по-топло.
В тълпата настъпи объркване. Някой крещеше. Ворбис не му обърна внимание.
— Нищо ли не искаш да кажеш? — попита той. — Не можеш ли да измислиш поне проклятие? Поне проклятие?
— Ти никога не си чувал Ом — каза Брута — Ти никога не си вярвал. Никога през живота си не си чул гласа му. Единственото, което си чувал, с било ехото в собствената ти глава.
— Наистина ли? Но аз съм Ценобиархът и ти ще изгориш за измяна и ерес — каза Ворбис. — Достатъчно за Ом, може би?
— Ще има справедливост — каза Брута. — Ако няма справедливост, нищо няма.
Той долови мъничък глас в главата си, още твърде слаб, за да може да различи думи.
— Справедливост? — каза Ворбис. Тази мисъл изглежда го разяри. Той се завъртя към тълпата епископи. — Чухте ли го? Справедливост щяло да има? Ом е отсъдил! Чрез мен! Това е справедливостта!
На слънцето сега се появи прашинка, която се ускоряваше към Цитаделата. А малкото гласче казваше ляво, ляво, ляво, горе, горе наляво, надясно, малко нагоре наляво… Купчината метал под него ставаше неудобно гореща.
— Той идва — каза Брута.
Ворбис махна с ръка към огромната фасада на храма.
— Хората са построили това. Ние построихме това — каза той. — А какво е направил Ом? Ом идва? Да дойде! Да отсъди между нас!
— Той идва сега — повтори Брута. — Бог.
Хората погледнаха неспокойно нагоре. Настъпи онзи момент, онзи един-единствен момент, когато светът стаява дъх и противно на всякаква логика, очаква чудо.
… горе вляво сега, като кажа три, едно, две, три…
— Ворбис? — дрезгаво изграчи Брута.
— Какво? — сряза го дяконът.
— Ти ще умреш.
Това не беше дори и шепот, но той отскочи от бронзовите врати и се понесе из Мястото…
Накара хората да почувстват безпокойство, макар че не можеха да кажат защо.
Орелът се спусна над площада, толкова ниско че хората се наведоха. После прескочи покрива на храма и се изви нагоре към планините. Наблюдаващите си отдъхнаха. Беше само един орел. За един миг там, само за един миг…
Никой не видя миниатюрната прашинка, която се премяташе надолу от небето.
Не вярвайте на боговете. Но може да вярвате в костенурки.
Усещане за бурен вятър в мозъка на Брута и един глас…
… окопелекопелекопелепомощагххоненененеагххкопелененеаагхх…
Дори и Ворбис се овладя. Това беше продължало само един миг, в който видя орела — но, не…
Той протегна ръце и се усмихна блажено към небето.
— Съжалявам — каза Брута.
Един-двама души, които наблюдаваха Ворбис отблизо, казаха по-късно, че е имал време точно колкото да смени изражението си, преди едно кило костенурка, движеща се със скорост три метра в секунда, да го фрасне между очите.
Това беше Откровение.
А то причинява нещо на хората, които гледат. Като начало, кара ги да вярват с цялото си сърне.
Брута долови шума от стъпки, тичащи нагоре по стълбите и ръце, които дърпат веригите.
И после един глас:
I. Той Е Мой.
Великият Бог се издигна над Храма, като се издуваше на вълни и се променяше, щом вярата на хиляди хора се вля в него. Там имаше всякакви форми — на мъже с орлови глави, и бикове, и златни рога, но всички те се смесиха, възпламениха се и се сляха един в друг.
От облака изскочиха четири гръмотевици и пръснаха веригите, оковали Брута.
II. Той Е Ценобиарх И Пророк На Пророците.
Гласът на богоявяването тътнеше по далечните планини.
III. Чувам Ли Някакви Възражения? Не? Хубаво.
До този момент облакът вече се беше кондензирал в блещукаща златна фигура, висока колкото Храма. Тя се наведе, докато лицето ѝ не се озова на няколко стъпки от Брута, и с шепот, който прогърмя над Мястото, каза:
IV. Не Се Тревожи. Това Е Само Началото. Ти И Аз, Момче! Хората Ще Разберат Какво Е Това Да Виеш От Болка И Да Скърцаш Със Зъби.
Още един сноп пламък изскочи и удари вратите на Храма. Те се затвориха с трясък, след което нажеженият до бяло бронз се разтопи, изтривайки хилядолетните божи заповеди.
V. Какво Да Бъде, Пророче?
Брута се изправи несигурно. Ърн го подкрепяше от едната страна, а Симони от другата.
— Ммм? — рече той, зашеметено.
VI. Заповедите Ти?
— А аз пък си мислех, че се предполага ти да ги дадеш — каза Брута. — Не знам дали ще мога да измисля някоя…
Светът чакаше.
— Какво ще кажеш за „Мисли със собствената глава“? — попита Ърн, който зяпаше ужасен и очарован това явяване на бога…
— Не — рече Симони. — Опитай нещо като „Социалната сплотеност е ключът към прогреса“.
— Не мога да кажа, че лесно се откъсва от езика — каза Ърн.
— Ако мога с нещо да помота — каза Дхблах „Сам-Си-Режа-Ръката“ откъм тълпата, — нещо в полза на удобството от хранително-вкусовата индустрия ще бъде добре дошло.
— Да не се убиват хора. Нещо такова става — каза някой друг.
— Ще бъде добро начало — каза Ърн.
Те погледнаха към Избрания. Той се отърси от ръцете им и се изправи сам, като леко се олюляваше.
— Не-ее — каза Брута. — И аз си мислех някога така, но няма да стане. Не в действителност.
Сега, каза той. Само сега. Само една точка в историята. Не утре, не следващия месец, винаги ще бъде твърде късно, ако не е сега.
Те се облещиха срещу него.
— Хайде — каза Симони. — Какво му е лошото на това? Не можеш да го оспорваш.
— Трудно е да се обясни — каза Брута. — Но си мисля, че то има нещо общо с това как трябва да се държат хората. Аз мисля… че човек трябва да прави нещата, защото те са правилни. Не защото боговете казват така. Друг път те може да кажат нещо друго.
VII. На Мен Ми Харесва Това Да Не Се Убива — каза Ом, някъде отвисоко.
VIII. Добре Звучи. Побързай, Доста Бой Ме Чака Да Въздам.
— Виждаш ли? — каза Брута. — Не. Без бой. Никакви заповеди, докато и ти не им се подчиниш.
Ом изтрополи по покрива на Храма.
IX. Ти Ми Заповядваш? Тук? СЕГА? НА МЕН?
— Не. Моля.
X. Това Е По-лошо И От Заповед!
— Всяко нещо си има две страни.
Ом тресна по Храма си отново. Една стена хлътна навътре. Онази част от тълпата, която не беше успяла да избяга от Мястото, сега удвои усилията си.
XI. Трябва Да Има Наказание! Иначе Няма Да Има Ред!
— Не.
XII. Ти Не Ми Трябваш! Сега Вече Имам Достатъчно Вярващи!
— Но само чрез мен. И, може би, не за дълго. Всичко ще се повтори. Случвало се е и по-рано. Непрекъснато се случва. Затова умират боговете. Те никога не вярват в хората. Но ти имаш шанс. Единственото, което трябва да направиш е да… вярваш.
XIII. Какво? Да Слушам Глупави Молитви? Да Наглеждам Малки Деца? Да Правя Дъжд?
— Понякога. Не винаги. Може да се спазариш.
XIV. ДА СЕ СПАЗАРЯ! Аз Не Се Пазаря! Не И С Хора!
— Пазари се сега — каза Брута. — Докато имаш възможност. Или един ден ще трябва да се пазариш със Симони, или с някой като него. Или пък с Ърн, или с някой като него.
XV. Аз Мога Напълно Да Ви Унищожа.
— Да. Аз съм изцяло във властта ти.
XVI. Мога Да Те Смачкам Като Яйце!
— Да.
Ом млъкна.
После каза:
XVII. Не Можеш Да Използваш Слабостта Като Оръжие.
— Това е единственото, което имам.
XVIII. Тогава Защо Трябва Да Отстъпвам?
— Не отстъпваш. Пазариш се. Споразумяваш се с мен в слабостта ми. Или един ден ще трябва да се пазариш с някой, който е от позиция на силата. Светът се променя.
XIX. Ха! Ти Искаш Конституционна Религия?
— Защо не? Другият вид не проработи добре.
Ом се облегна на Храма, а гневът му се уталожваше.
Глава II стих I. — Много Добре, Тогава. Но Само За Известно Време. — Усмивка се плъзна по огромното, димящо лице. — За Сто Години, Става Ли?
— А след сто години?
II. Ще Видим.
— Дадено.
Един пръст, дълъг колкото дърво, се разгъна, спусна се и докосна Брута.
III. Убедителен Си. Ще Ти Е Необходимо. Приближава Се Флотилия.
— Ефебианци? — попита Симони.
IV. И Тсортеани. И Джелибейбианци. И Клачианци. Всяка Една Свободна Страна По Брега. Да Стъпчат Омниа За Добро. Или За Лошо.
— Нямате много приятели, нали? — попита Ърн.
— Дори и аз не ни харесвам много, а аз съм един от нас — каза Симони. Той вдигна поглед към бог.
— Ще помогнеш ли?
V. Ти Даже Не Вярваш В Мен!
— Да, но аз съм практичен човек.
VI. И Храбър При Това. Да Декларираш Атеизъм Пред Собствения Си Бог.
— Това нищо не променя! — каза Симони. — Не си мисли, че можеш да ме измамиш като съществуваш!
— Никаква помощ — каза Брута твърдо.
— Какво? — попита Симони. — Ще ни е необходима могъща армия срещу тази пасмина!
— Да. Но ние нямаме такава. Така че ще го направим по друг начин.
— Ти си луд!
Спокойствието на Брута беше същинска пустиня.
— Може и така да е.
— Трябва да се бием!
— Още не.
Симони сви юмруци от яд.
— Виж… слушай… Ние умирахме заради лъжи, векове наред ние умирахме заради лъжи. — Той махна с ръка към бог. — Сега имаме истина, заради която да умираме!
— Не. Хората трябва да умират заради лъжи. Но истината е прекалено ценна, за да умираш заради нея.
Устата на Симони се отвори, а след това се затвори безмълвно, докато той търсеше думите. Най-сетне откри няколко от зората на образованието си.
— Мен са ме учили, че най-хубавото нещо е да умреш за бог — смотолеви той.
— Ворбис казваше това. А той беше… глупак. Можеш да умреш за страната си или за народа си, или пък за семейството си, но за бог би трябвало да живееш — пълноценно и активно, всеки ден от дълъг живот.
— И колко дълго ще продължи това?
— Ще видим.
Брута вдигна поглед към Ом.
— Няма да се показваш вече така?
Глава III стих I. — Не. Веднъж стига.
— Не забравяй пустинята.
II. Няма.
— Върви с мен.
Брута се приближи към тялото на Ворбис и го вдигна.
— Мисля, че те ще акостират на брега от Ефебианската част на укрепленията — каза той. — Няма да използват каменистия бряг, а не могат да използват и скалите. Ще ги срещна там. — Той хвърли поглед на Ворбис. — Някой трябва да го направи.
— Не може да искаш да отидеш сам?
— Десет хиляди няма да бъдат достатъчно. Един може да стигне.
Той слезе по стълбите.
Ърн и Симони го наблюдаваха как се отдалечава.
— Той ще умре — каза Симони. — Няма да остане даже петно мазнина върху пясъка от него. Той се обърна към Ом. — Можеш ли да го спреш?
III. Може И Да Не Мога.
Брута вече беше минал наполовина Мястото.
— Е, ние не го изоставяме — каза Симони.
IV. Хубаво.
Ом също ги гледаше, докато се отдалечават. И в следващия миг вече беше сам, с изключение на хилядите, които наблюдаваха него, струпани по краищата на огромния площад. Мечтаеше си да знае какво да им каже. Ето затова му трябваха хора като Брута. Ето затова на всички богове им трябваха хора като Брута.
— Извинете?
Богът погледна надолу.
V. — Да?
— Хм. Дали не бих могъл да ви продам нещо, а?
VI. — Как Се Казваш?
— Дхблах, боже.
VII. — А, Да. И Какво Искаш?
Търговецът подскачаше притеснено от крак на крак.
— Не би ли могъл да издадеш само една мъничка божа заповед? Нещо за това в сряда да се яде кисело мляко, например? Винаги е много трудно да го пласираш по средата на седмицата.
VIII. — Стоиш Пред Своя Бог И Търсиш Възможности За Бизнес?
— Ами-ии — каза Дхблах, — бихме могли да се споразумеем. С желязото се кове, докато е горещо, както казват инквизиторите. Ха-ха. Двайсет процента? Какво ще кажеш? След разходите, разбира се…
Великият Бог Ом се усмихна.
IX. — Мисля, Че От Теб Няма Да Има Голяма Печалба Като Пророк, Дхблах — каза той.
— Точно така, така. Това е всичко, което искам. Просто се опитвам да свържа двата края, не повече.
Х. — Само Костенурките Трябва Да Бъдат Оставени.
Дхблах наклони глава на една страна.
— Не става, а? — попита той. — Но… огърлици от костенурки… хмм, … брошки, разбира се. От черупка на костенурка…
XI. — Не!
— Извинявай, извинявай. Разбирам какво искаш да кажеш. Добре. Статуи на костенурки. Да-а-а. Мислел съм си за тях. Хубава форма. Случайно дали не би могъл да направиш статуята да се клатушка от време на време, а? Много са добри за бизнес, това клатещите се статуи, де. Статуята на Оссори се клати на всеки Пости на Оссори, най-редовно. Посредством малко бутало, което се задвижва в основата, поне така казват. Но все едно, за пророците е добре.
XII. — Караш Ме Да Се Смея, Малък Пророче. Да Продаваш Костенурки И То На Всяка Цена.
— Да ти кажа право — каза Дхблах, — вече успях да начертая няколко скици…
Ом изчезна. Последва кратък гръм. Дхблах погледна замислено скиците си.
— … но предполагам, че ще трябва да сваля малката фигура от тях — рече той, кажи-речи на себе си.