Сянката на Ворбис се огледа.
— А! Пустинята — каза той. Черният пясък беше абсолютно неподвижен под обсипаното със звезди небе. Изглеждаше студено.
Не беше планирал още да умира. Всъщност… въобще не си спомняше как е умрял…
— Пустинята — повтори той и този път в гласа му се прокрадна нотка неувереност. Никога през целия си живот не беше изпитвал чувство на неувереност. Усещането беше непознато и ужасяващо. Обикновените хора така ли се чувстваха?
Той се овладя.
Смърт беше впечатлен. Малцина бяха хората, които успяваха да го направят, да запазят формата на предишното си мислене и след смъртта.
Смърт не изпитваше удоволствие от работата си. Това беше емоция, която му беше трудно да схване. Но съществуваше и такова нещо като удовлетворение.
— И така — рече Ворбис. — Пустинята. А в края на пустинята…?
— СЪД.
— Да, да, разбира се.
Ворбис се опита да се съсредоточи. Не успя. Усещаше как сигурността му се изпарява. А той винаги е бил сигурен.
Поколеба се, като човек, който отваря вратата към позната стая, но не открива там нищо, освен бездънна яма. Спомените още бяха там. Усещаше ги. Имаха правилна форма. Само дето не можеше да си спомни какви бяха. Имаше един глас… Сигурно ли е, имало ли е глас? Но единственото, което можеше да си спомни, беше звукът на собствените му мисли, които подскачаха из собствената му глава.
Сега трябваше да прекоси пустинята. От какво имаше да се страхува…
Пустинята беше това, което вярваш че е.
Ворбис се вгледа в себе си.
И продължи да гледа.
Падна на колене.
— ВИЖДАМ, ЧЕ СИ ЗАЕТ — каза Смърт.
— Не ме оставяй! Толкова е празно!
Смърт огледа безкрайната пустиня. Щракна с пръсти и доприпка голям бял кон.
— Виждам сто хиляди души — рече той, мятайки се върху седлото.
— Къде? Къде?
— Тук. С теб.
— Аз не ги виждам!
Смърт събра поводите.
— НЯМА ЗНАЧЕНИЕ — каза той. Конят му препусна няколко крачки напред.
— Не разбирам! — изпищя Ворбис.
Смърт се спря.
— МОЖЕ БИ СИ ЧУВАЛ ИЗРАЗА, ЧЕ АДЪТ ТОВА СА ДРУГИТЕ ХОРА?
— Да, да, разбира се.
Смърт кимна.
— С времето — рече той, — ще разбереш, че не е правилен.
Първите лодки заседнаха в плитчините и войниците скочиха във високите човешки бой вълни.
Никой не беше съвсем сигурен кой води флотата. Повечето държави по крайбрежието се мразеха една друга, не в личен смисъл, а просто на един вид историческа основа. От друга страна, колко ръководство беше необходимо? Всеки знаеше къде се намира Омниа. Нито една от държавите във флотилията не мразеше другите повече, отколкото всички заедно мразеха Омниа. Сега беше важно… тя да не съществува.
Генерал Аргависти от Ефеб считаше, че той командва, тъй като, макар и да нямаше най-много кораби, той отмъщаваше за атаката срещу Ефеб. Но Император Борвориус от Тсорт знаеше, че той е главнокомандващ, защото Тсортеанските кораби бяха повече от всички останали. А Адмирал Рхам-ап-Ефан от Джелибейби знаеше, че именно той е главнокомандващ, защото беше от онзи тип хора, които винаги си мислят, че те командват всичко. Единственият капитан, който наистина не си мислеше, че той командва флотилията, беше Фаста Бендж, рибар от една съвсем малка нация от обитаващи блатата номади, за съществуването на които всички останали държави и хал-хабер си нямаха, и малката тръстикова лодка на когото просто се беше оказала на пътя на флотилията, и беше пометена от нея. И тъй като племето му вярваше, че на света има само петдесет и един човека, почиташе един гигантски тритон, говореше много интимен език, който никой друг не разбираше, и никога по-рано не беше виждало метал или огън, той прекарваше по-голямата част от времето като се хилеше неразбиращо.
Явно бяха стигнали до бряг, не с подобаващата кал и тръстики, а състоящ се от съвсем малки песъчинки. Той изтегли малката си тръстикова лодка върху пясъка, седна и загледа с интерес какво ще бъде следващото нещо, което ще направят мъжете с шапки с пера и лъскави като люспи на риба дрехи.
Генерал Аргависти огледа брега.
— Сигурно са ни видели, че идваме — каза той. — Така че, защо ще ни оставят да направим брегово укрепление?
Гореща мараня трептеше над дюните. Появи се точка, която ту растеше, ту се смаляваше в трептящия въздух.
На брега се изсипаха още войници.
Генерал Аргависти прикри очите си срещу слънцето.
— Ей там стои един — каза той.
— Може да е шпионин — каза Борвориус.
— Не виждам как може да е шпионин в собствената си страна — рече Аргависти. — Освен това, ако беше шпионин, щеше да пълзи. По това се познават.
Фигурата беше спряла в подножието на дюните. Имаше нещо особено в нея, което привличаше погледа. Аргависти се беше изправял срещу много вражески армии, и това беше нещо нормално. Но една търпеливо чакаща фигура не беше нещо нормално. Установи, че непрекъснато се обръща назад, за да я погледне.
— Носи нещо — най-накрая каза той. — Сержант? Иди и доведи този човек тук.
Няколко минути по-късно сержантът се върна.
— Каза, че ще ви срещне на средата на брега, сър — доложи той.
— Аз не ти ли казах да го доведеш тук?
— Той не искаше да дойде, сър.
— Ти имаш сабя, нали така?
— Ддассър. Наръгах го малко, но той не пожела да помръдне, сър. А освен това носи и труп, сър.
— На бойно поле? Виж какво, още не сме почнали да изнасяме труповете.
— И… сър?
— Какво?
— Той казва, че май е Ценобиархът, сър. Иска да разговаря за мирен договор.
— О, така ли? Мирен договор? Знаем ги ние мирните договори с Омниа. Иди и му кажи… не. Вземи двама души и го доведете тук.
Брута вървеше между войниците, през организирания хаос на лагера. Би трябвало да се страхувам, помисли си той. Винаги съм се страхувал в Цитаделата. Но не и сега. Това е преминаване през страха и отвъд него.
От време на време някой от войниците го сбутваше. Не е позволено врагът да влезе свободно в лагера ти, та било то и по собствено желание.
Доведоха го пред една паянтова маса, зад която седяха половин дузина дебели мъже, облечени в най-различни военни униформи, както и един дребен мъж с кожа с цвят на маслина, който чистеше риба и се хилеше добродушно на всички.
— Е, добре — каза Аргависти — Ценобиархът на Омниа, а?
Брута пусна тялото на Ворбис върху пясъка. Погледите им го проследиха.
— Аз го познавам… — каза Борвориус. — Ворбис! Някой най-после го е убил, а? А ти ще престанеш ли да се опитваш да ми продадеш рибата си? Знае ли някой кой е този човек? — добави той, посочвайки Фаста Бендж.
— Беше костенурка — каза Брута.
— Така ли? Не съм изненадан. Никога не съм им имал доверие, вечно пълзят насам-натам. Виж какво, казах никаква риба! Той не е от моите хора, знам това. Някой от вашите ли е?
Аргависти раздразнено махна с ръка.
— Кой те изпраща, момче?
— Никой. Сам дойдох. Но бихте могли да кажете, че идвам от бъдещето.
— Ти философ ли си? Къде ти е гъбата?
— Вие сте дошли, за да водите война с Омниа. Не бих нарекъл това добра идея.
— От Омнианска гледна точка, да.
— От всякаква гледна точка. Вие може би ще ни разгромите. Но не всички от нас. И какво ще направите след това? Ще оставите един гарнизон тук? Завинаги? И в последна сметка едно ново поколение ще възнегодува. Защо сте направили това няма да има никакво значение за тях. Вие ще бъдете потисници. Те ще се борят. Дори може да победят. И тогава ще последва нова война. И един ден хората ще кажат: защо не са се оправили още тогава? На брега. Преди да започне всичко. Преди всичките тези хора да умрат. Сега имаме този шанс. Не сме ли късметлии?
Аргависти се облещи срещу него. После сръга Борвориус.
— Какво каза той?
Борвориус, който се оправяше по-добре с мисленето от останалите, каза:
— Ти за предаване ли говориш?
— Да. Ако това е думата.
Аргависти избухна.
— Не можете да направите това!
— Все някой ще трябва да го направи. Моля ви изслушайте ме. Ворбис е мъртъв. Той си е платил.
— Не е достатъчно. А войниците ви? Те се опитаха да плячкосат града ни!
— Вашите войници подчиняват ли се на заповедите ви?
— Разбира се!
— И ако им заповядате, те ще ме накълцат на парчета тук, на място?
— И аз така мисля.
— При това съм невъоръжен — каза Брута.
Слънцето печеше върху неловка пауза.
— Когато казвам, че те биха се подчинили… — започна Аргависти.
— Не сме изпратени тук да преговаряме — внезапно каза Борвориус. — Смъртта на Ворбис не променя нищо съществено. Тук сме, за да се погрижим Омниа да не представлява вече никаква заплаха.
— Тя не е. Ние ще ви изпратим материал и хора да ви помогнат да възстановите Ефиб. И злато, ако искате. Ще намалим обема на нашата армия. И т.н. Считайте ни за победени. Дори ще отворим вратите на Омниа за каквито ще нови религии, които искат да построят свещени храмове тук.
В главата му отекна глас, също като човекът зад гърба ти, който казва: „Сложи червената Царица върху черния Цар“, когато си мислиш, че играеш съвсем сам…
I. Какво?
— Това ще провокира… местната инициатива каза Брута.
II. Други Богове? Тук?
— По крайбрежието ще има свободна търговия. Искам да видя Омниа да заеме мястото си сред другите народи.
III. Чух Те Да Споменаваш Други Богове.
— Мястото ѝ е на дъното — каза Борвориус.
— Не. Това няма да стане.
IV. Може Ли, Ако Обичаш, Да Се Върнем На Въпроса За Другите Богове?
— Бихте ли ме извинили за един момент? — попита Брута, оживено. — Имам нужда да се помоля.
Дори и Аргависти не възрази, когато Брута се отдалечи малко нагоре по брега. Така, както Свети Унгулант се молеше на всеки, който би слушал, в това да си луд имаше положителни неща. Хората се колебаеха дали да те спрат, да не би това да влоши нещата.
— Да? — попита Брута, под сурдинка.
V. Не Си Спомням Никакво Обсъждане На Въпроса За Почитане На Други Богове В Омниа?
— Да, но това ще работи в твоя полза — каза Брута. — Хората много скоро ще разберат, че тези, другите богове, изобщо не струват, нали така? — Той кръстоса пръсти зад гърба си.
VI. Това Е Религия, Момче. Това Не Ти Е Скапана Конкурентна Икономика! Няма Да Подлагаш Твоя Бог На Пазарните Механизми!
— Съжалявам. Ясно ми е, че това може да те притесни…
VII. Да Ме Притесни Ли? Мен? Кой? — Шепа Наконтени Фусти И Мускулести Позьори С Къдрави Бради?
— Чудесно. Разбрахме ли се значи?
VIII. Те Няма Да Просъществуват И Пет Минути!… Какво?
— А сега най-добре да ида и да поговоря още веднъж с онези хора.
Движение сред дюните привлече погледа му.
— О, не — каза той. — Какви идиоти…
Обърна се и отчаяно побягна към разположената на брега флотилия.
— Не! Не е така! Чуйте ме! Чуйте ме!
Но те също бяха видели армията.
Изглеждаше внушителна, може би много по-внушителна, отколкото беше в действителност. Когато се разпространи вестта, че огромна вражеска флотилия е акостирала с намерението сериозно да граби, плячкосва и — тъй като те са от цивилизовани страни — да подсвирква и задява жените и да ги впечатлява с ярките си окървавени униформи, да ги подмамва с безвкусните си, скапани потребителски стоки, и т.н., покажи им излъскано бронзово огледало и ги удря право в главите, та човек би си помислил, че нещо не е наред с местната младеж… тогава хората или се отправят към хълмовете или пък взимат някой удобен, подвижен предмет, който им е под ръка, карат баба си да скрие семейните ценности в чекмеджетата си, и се приготвят за хубава битка.
А най-отпред — желязната каруца. Пара се издигаше от комина ѝ. Ърн трябва отново да я беше привел в движение.
— Глупаво! Глупаво! — крещеше Брута най-общо към целия свят и продължаваше да бяга.
Флотилията вече се строяваше в бойни редици, а командващият я, който и да беше той, с удивление видя, че това очевидно представлява атака само на един човек.
Борвориус го улови точно в мига, когато той щете да се хвърли срещу гора от копия.
— Разбирам — каза той. — Баламосваш ни с приказки, докато войниците ви заемат позиция, а?
— Не! Не съм искал това!
Борвориус присви очи. Не беше преживял многобройните войни през живота си като се държи глупаво.
— Не — рече той, — може би не си го искал. Но това няма значение. Чуй ме, мой невинен малък свещенико. Понякога трябва да има война. Нещата отиват твърде далеч за думи. Има и… други сили. А сега… върни се при хората си. Може би и двамата ще бъдем живи когато всичко това свърши и тогава можем да поговорим. Боят първо, после приказките. Така става, момче. Това е историята. А сега, връщай се.
Брута се обърна назад.
I. Да Ги Поразя Ли?
— Не!
II. Бих Могъл Да Ги Направя На Прах. Само Една Дума Кажи.
— Не. Това е по-лошо и от войната.
III. Но Ти Каза, Че Бог Трябва Да Закриля Хората Си…
— Какво щяхме да бъдем, ако ти заповядам да смажеш честни хора?
IV. Ненадупчени Със Стрели?
— Не.
Омнианците се събираха сред дюните. Една голяма част от тях се бяха струпали около обкованата в желязо каруца. Брута я погледна през мъглата на отчаянието си.
— Не казах ли, че ще ида там сам? — попита той.
Симони, който се облягаше на Костенурката му се усмихна мрачно.
— Стана ли? — попита той.
— Мисля, че… не.
— Знаех си. Жалко, че трябваше сам да го разбереш. Нещата един вид сами искат да станат така схващаш ли? Понякога просто изправяш хората едни срещу други и… с това се свършва всичко.
— Но само ако хората искаха…
— Да. Би могъл да използваш това като божа заповед.
Нещо издрънча и един люк се отвори отстрани на Костенурката. Появи се Ърн, заднишком, с винтов ключ в ръката.
— Какво е това нещо? — попита Брута.
— Машина за водене на бой — отвърна Симони. — Костенурката се движи, а?
— За бой с Ефебианците? — попита Брута.
Ърн се обърна.
— Какво? — попита той.
— Построили сте това… нещо… за да се биете с Ефибианците?
— Ами… не… не — каза Ърн, като изглеждаше объркан. — Ние с Ефебианците ли се бием?
— С всички — отговори Симони.
— Но аз никога… аз съм… аз никога…
Брута погледна към колелата с шипове и острите като бръснач плочи по края на Костенурката.
— Това е устройство, което само се движи — каза Ърн. — Щяхме да го използваме за… искам да кажа… абе, никога не съм искал то да…
— Необходимо ни е сега — каза Симони.
— Кои сме тези „ние“?
— Какво излиза от големия дълъг чучур отпред? — попита Брута.
— Пара — тъпо отвърна Ърн. — Свързан е с обезопасителния клапан.
— О!
— Излиза много гореща — каза Ърн и още повече се спаружи.
— О?
— Всъщност пари.
Погледът на Брута се премести от парната тръба върху въртящите се ножове.
— Много философско — каза той.
— Щяхме да я използваме срещу Ворбис — каза Ърн.
— А сега не я използвате. Ще бъде използвана срещу Ефебианците. Знаеш ли, едно време си мислех, че аз съм глупав, но после срещнах философите.
Симони наруши мълчанието като потупа Брута по рамото.
— Всичко ще се нареди — каза той. — Няма да загубим. В края на краищата — окуражаващо се усмихна той, — Бог е на наша страна.
Брута се обърна. Юмрукът му се изстреля. Това не беше научен удар, но беше достатъчно силен, за да завърти Симони. Той сграбчи челюстта си.
— Защо? Не беше ли точно това, което искаше?
— Ние имаме боговете, които заслужаваме — каза Брута, — а аз си мисля, че не заслужаваме никакви. Глупаво. Глупаво. Най-нормалният човек, когото съм срещал тази година, живее на един прът в пустинята. Глупаво. Мисля, че май трябва да се присъединя към него.
I. — Защо?
— Богове и хора, хора и богове — каза Брута. — Всичко се случва, защото нещата са се случвали и по-рано. Глупаво.
II. — Но Ти Си Избраният.
— Избери си някой друг.
Брута се отдалечи с решителни крачки през парцаливата армия. Никой не се опита да го спре. Стигна до пътеката, която водеше нагоре към скалите и дори не се обърна да погледне към бойните редици.
— Няма ли да наблюдаваш битката? Имам нужда от някой, който да наблюдава битката.
Дидактилос седеше на една скала, подпрял ръце на бастуна си.
— О, здравей — каза Брута горчиво. — Добре дошъл в Омниа.
— Помага, ако погледнеш философски на нещата — каза Дидактилос.
— Но няма никакъв смисъл да се биеш!
— Напротив, има. Чест, отмъщение, дълг и други подобни неща.
— Наистина ли мислиш така? Аз пък си мислех, че се предполага философите да следват логиката?
Дидактилос сви рамене.
— Е, така, както аз виждам нещата, логиката е само начин да си невежа по числата.
— Мислех си, че всичко ще свърши, когато Ворбис умре.
Дидактилос се загледа в своя вътрешен свят.
— Много време е необходимо на хора като Ворбис да умрат. Те оставят ехо в историята.
— Знам какво искаш да кажеш.
— Как е парната машина на Ърн?
— Струва ми се, че е малко разстроен заради нея — отвърна Брута.
Дидактилос се изкиска и тресна бастуна си в земята.
— Ха! Напредва! Всяко нещо си има две страни!
— Би трябвало — каза Брута.