Нещо като златна комета прекоси небето на Свят Диск. Ом се виеше като орел, издигнат от свежестта, от силата на вярата. Във всеки случай, поне толкова, докато траеше тя. Толкова гореща, толкова отчаяна, вярата никога не продължаваше дълго. Човешките мозъци не можеха да я поддържат. Но докато траеше, той беше силен.
Централният връх на Кори Селести се издига от планините на Центъра, десет отвесни мили от зелен лед и сняг, покрити с кулите и кубетата на Дънманифестин.
Там живеят боговете на Диска.
Или най-малкото, всеки бог, който е нещо. И странното е, че макар че са необходими години наред усилия, работа и планиране, докато някой бог се добере дотам, щом веднъж стъпят там, те като че ли не правят нищо друго, освен да пият много и да се впускат в дребна, безобидна корупция. Много системи на управление следват същия най-общ модел.
Играят игри. Обикновено са много прости игри, тъй като боговете лесно се отегчават от сложните неща. Странно е, че докато малките богове могат да имат наум една цел в продължение на милиони години, и всъщност са една цел, то вниманието на големите богове е равно на това на най-обикновен комар.
Ами стилът? Ако боговете на Диска бяха хора, те щяха да си мислят, че три хоросанени патици е доста авангардно.
В края на главната зала имаше двойна врата.
Тя се разтърси от страхотно чукане.
Боговете вдигнаха едва-едва очи от разнообразните си занимания, свиха рамене и се обърнаха на другата страна.
Вратите се отвориха с трясък навътре.
Ом прекрачи през отломките, като се оглеждаше с изражението на някой, който трябва да извърши обиск, но няма много време да го изпълни.
— Така — каза той.
Айо, Богът на Гръмотевиците, вдигна очи от трона си и заплашително размаха чук.
— Кой си ти?
Ом се отправи към трона, сграбчи Айо за тогата и бързо го тресна с чело.
Едва ли има някой, който да вярва още в боговете на гръмотевиците…
— Оу!
— Слушай, приятелче, нямам никакво време да си говоря с някакъв дрисльо в чаршаф. Къде са боговете на Ефеб и Тсорт?
Айо, стиснал нос, махна неопределено някъде към центъра на залата.
— Немъши зъшто дъ правиш тува! — каза той с укор.
Ом се отправи към центъра на залата.
В средата на стаята се намираше нещо, което първоначално приличаше на кръгла маса, а след това се оказа, че е модел на Света на Диска, Костенурката, слоновете и всичко останало, и после по някакъв необясним начин той заприлича на истинския Свят Диск, видян от много, много далеч, и при все това, доближен на съвсем малко разстояние. Нещо около разстоянията не беше съвсем наред, едно чувство за огромно пространство, нагънато за да стане малко. Но вероятно истинският Свят на Диска не беше покрит с мрежа от бляскави линии, кръжащи точно над повърхността. Или може би мили над повърхността?
Ом не го беше виждал преди, но знаеше какво е това. Едновременно и вълна, и частица; едновременно и карта, и мястото, на което е направена картата. Ако се съсредоточеше върху миниатюрния блестящ купол върху миниатюрната Кори Селести, щете без съмнение да види себе си, който гледа към един още по-малък модел… и т.н., чак до точката, в която вселената се навиваше като опашка на амонит — създание, живяло преди милиони години и което никога не е вярвало в никакви богове…
Боговете се бяха скупчили около него и наблюдаваха напрегнато.
Ом избута с лакът една второстепенна Богиня на Изобилието.
Точно над света се носеха зарове, неразбория от малки глинени фигурки и жетони. Хич не трябваше да си всемогъщ, за да разбереш какво става.
— Той бие с носа!
Ом се обърна.
— Аз никога не забравям лице, приятелю. Само си разкарай твойто, ясно? Докато още го имаш.
Той отново се върна към играта.
— ’звинете — каза един глас до хълбока му. Наведе очи и видя много голям тритон.
— Да?
— Не предполага се ти правиш това тук. Без удари. Не тук горе. Такива правила. Искаш борба, твоите човеци бият се срещу негови човеци.
— Ти кой си?
— П’танг-П’танг аз.
— Ти си бог?
— Без съмнение.
— Така ли? Колко вярващи имаш?
— Петдесет и един!
Тритонът го погледна с надежда, а после добави:
— Това много ли? Не мога брои.
Той посочи към една доста грубо оформена фигура на брега в Омниа и каза:
— Но има залог!
Ом погледна към фигурата на малкия рибар.
— Когато той умре, ще имаш петдесет вярващи — каза той.
— Това повече ли или по-малко от петдесет и един?
— Много по-малко.
— Сигурно ли?
— Да.
— Никой не казва ми това.
Няколко дузини богове наблюдаваха брега. Ом смътно си спомни Ефебианските статуи. Богинята с лошо издялания бухал. Да.
Ом се почеса по главата. Това не беше божествено мислене. Изглеждаше по-просто, когато си тук горе. Всичко беше само игра. Забравяше, че не е игра там долу. Хора умираха. Насичаха ги на парчета. Тук горе сме като орли, помисли си той. Понякога показваме на костенурките как да летят.
После ги пускаме.
Той каза най-общо на целия окултен свят:
— Там долу ще умрат хора.
Един Тсортеански Бог на Слънцето дори не си направи труда да се обърне.
— Те са затова — каза той. В ръката си държеше кутия за зарове, която много приличаше на човешки череп с рубини в очните кухини.
— А да — каза Ом. — Забравих го, за момент — Той погледна към черепа, след което се обърна към малката Богиня на Изобилието.
— Какво е това, скъпа? Рог на изобилието? Мога ли да погледна? Благодаря.
Ом изпразни малко от плода. После сръга Бога Тритон.
— Ако бях на твое място, приятелче, щях да намеря нещо дълго и тежко — каза той.
— Едно по-малко ли е от петдесет и едно? — попита П’Танг-П’Танг.
— Същото е — рече Ом твърдо. Погледна темето на Тсортеанския Бог.
— Но ти имаш хиляди — каза Богът Тритон. — Ти се бориш за хиляди.
Ом разтърка чело. Прекарал съм твърде дълго там долу, помисли си той. Не мога да спра да мисля на земно ниво.
— Аз мисля, мисля — започна той, — че ако искаш хиляди, трябва да се бориш за един. Той потупа Соларния Бог по рамото: — Ей, слънчице?
Когато Богът се обърна, Ом стовари рога на изобилието върху главата му.
Това не беше нормален гръм. Той се запъна като срамежлива супернова — огромни цепещи се талази звук, които раздираха небето. Пясък изригна нагоре като фонтан и префуча през проснатите тела, забили лица в брега. Светкавица се промуши надолу и дружелюбен огън лумна от върха на копие и острието на сабя.
Симони вдиша поглед към гърмящата тъмнина.
— К’во по дяволите става? — Той сръга тялото до себе си.
Беше Аргависти. Те се втренчиха един в друг.
В небето изтрещя още една гръмотевица. Вълни се догонваха и застигаха, за да връхлетят върху флотилията. Корпус налиташе с ужасна грациозност върху корпус, като даваше на басовия тон на бурята контрапункта на стенещо дърво.
Счупена мачта тупна тежко в пясъка до главата на Симони.
— Мъртви сме, ако останем тук — каза той. — Хайде.
Те се помъкнаха през пръските и пясъка, между групите свити от страх и молещи се войници, докато не стигнаха до нещо твърдо и полупокрито.
Допълзяха на завет под Костенурката.
Същата идея беше хрумнала вече и на други хора.
Сенчести фигури седяха или лежаха проснати в тъмнината. Ърн седеше унило върху кутията си с инструменти. Долавяше се мирис на чистена риба.
— Боговете се сърдят — каза Борвориус.
— Побеснели са жестоко — рече Аргависти.
— Аз да не би да съм много щастлив — каза Симони. — Богове ли? Ха!
— Не му е сега времето за безбожие — каза Рхам-ап-Ефан.
Навън се изсипа дъжд от грозде.
— За по-хубаво не се сещам — каза Симони.
Парче шрапнел от рога на изобилието се удари и отскочи от покрива на Костенурката, която се завъртя на колелата си с шипове.
— Но защо се гневят на нас? — попита Аргависти. — Правим каквото искат.
Борвориус се опита да се усмихне.
— Богове, а? — рече той. — С тях не може да се живее, без тях пак не може да се живее.
Някой сръга Симони и му подаде мокра цигара. Беше Тсортеански войник. Противно на себе си, той дръпна от нея.
— Хубав тютюн — каза той. — А този, дето ние го отглеждаме, има вкус на камилски изпражнения.
Пусна я на следващата свита фигура.
— БЛАГОДАРЯ ТИ.
Борвориус измъкна отнякъде бутилка.
— Ще идеш ли в ада от една капка спиртно вещество? — попита той.
— Така изглежда — отвърна разсеяно Симони. После забеляза шишето. — О, искаш да кажеш алкохол ли? Аз си помислих за спиритуализма. Най-вероятно. Но кого го е грижа? Заради свещениците така или иначе няма да мога да се приближа до огъня. Благодаря.
— Пусни я насам.
— БЛАГОДАРЯ ТИ.
Костенурката се разтресе от гръмотевица.
— Г’н ѝ’химби бо?
Всички обърнаха очи към парчетата сурова риба и озареното от надежда лице на Фаста Бендж.
— Мога да раздухам малко въглища от огнището оттук — каза Ърн след известно време.
Някой потупа Симони по рамото, като създаде странното усещане за изтръпналост.
— БЛАГОДАРЯ. ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.
Щом го пое, той усети внезапно втурване на въздух, внезапен дъх във вселената. Огледа се тъкмо навреме, за да види как една вълна издига кораб от водата и го размазва в дюните.
Далечен писък обагри вятъра.
Войниците се облещиха.
— Там долу имаше хора — каза Аргависти.
Симони изпусна шишето.
— Хайде — каза той.
И никой, докато теглеха гредите в устата на бурята, докато Ърн се опитваше да приложи всичко, което знае за лостовете, докато използваха шлемовете си вместо лопати, за, да изкопаят под развалините, ама съвсем никой не попита за кого копае, или пък какъв цвят униформа носят другите.
С вятъра се спусна и мъгла, гореща и наситена с електричество, а морето продължаваше да гърми.
Симони дръпна една мачта и усети, че тежестта намалява, тъй като някой беше хванал другия край.
Вдигна очи и срещна погледа на Брута.
— Не казвай нищо — каза Брута.
— Боговете ни причиняват това?
— Не казвай нищо!
— Трябва да знам!
— По-добре е, отколкото ние сами да си го причиняваме, нали така?
— Още има хора, които така и не слязоха от корабите!
— Никой никога не е казвал, че ще бъде хубаво!
Симони дръпна настрани някакви дъски. Там имаше някакъв мъж, бронята и кожите по него бяха изцапани до неузнаваемост, но все още беше жив.
— Слушай! — каза Симони, докато вятърът го шибаше. — Аз не се предавам! Вие не сте победили! Не бих направил това за никакъв бог, независимо дали съществуват или не! Правя го заради други хора! И престани да се хилиш така!
Чифт зарове паднаха върху пясъка. Искряха и пращяха известно време, а после се изпариха.
Морето се успокои. Мъглата се разпокъса и се стопи в нищото. Вън въздуха все още имаше мараня, но поне слънцето отново се виждаше, та било то и само една по-ярка част в купола на небето.
Още веднъж се появи усещането, че вселената си поема дъх.
Боговете се появиха, прозрачни и колебливи на и извън фокус. Слънцето отрази проблясващи златни къдри, крила и лири.
Когато заговориха, а те заговориха в хор, гласовете им или избързваха, или изоставаха, както се получава винаги, когато група хора се опитват добросъвестно да повторят нещо, което им е било казано да кажат.
Ом също беше в групата и стоеше точно зад Тсортеанския бог на Гръмотевиците с отнесено изражение на лицето. Можеше да се забележи, та било то и само от Брута, че дясната ръка на Бога на Гръмотевиците изчезваше зад гърба му по начин — ако човек въобще може да си представи такова нещо — който подсказваше, че някой я извива до болка.
Това, което боговете казаха, беше чуто от всеки един от воюващите на собствения му език и съгласно собствените му разбирания. С две думи то беше следното:
I. Това Не е Игра.
II. Тук и Сега, Ти си Жив.
И после всичко свърши.
— От теб ще стане добър епископ — каза Брута.
— Аз ли? — попита Дидактилос. — Аз съм философ!
— Хубаво. Крайно време и ние да имаме поне един.
— При това Ефебианец!
— Хубаво. Може да измислиш и по-добър начин да се управлява страната. Свещениците не би трябвало да го правят. Не могат да мислят за това както трябва. Нито пък войниците.
— Благодаря ти — каза Симони.
Седяха в градината на Ценобиарха. Високо над главите им кръжете орел и търсеше нещо, което да не е костенурка.
— Харесва ми идеята за демокрация. Трябва да има някой, на когото никой не вярва — каза Брута. — По този начин всички са щастливи. Помислете за това. Симони?
— Да?
— Правя те началник на Квизицията.
— Какво?
— Искам тя да бъде спряна. И искам да бъде спряна с твърда ръка.
— Искаш да убия всички инквизитори? Правилно!
— Не. Това е най-лесното. Искам колкото се може по-малко убити. Може би само тези, на които им е доставяло удоволствие. Но само те. А сега… къде е Ърн?
Движещата се Костенурка още беше на брега, с колела, зарити в пясъка, брулени от бурята. Ърн се беше чувствал твърде засрамен, за да се опита да я изрови от земята.
— Последното, което си спомням, е, че човъркаше нещо по механизма на вратите — каза Дидактилос. — Нищо не го прави по-щастлив от човъркането на разни неща.
— Да. Ще трябва да потърсим неща, които да го занимават. Напояване. Архитектура. Такива неща.
— А ти какво ще правиш? — попита Симони.
— Ще трябва да пренапиша Библиотеката отвърна Брута.
— Но ти не можеш да четеш и да пишеш — каза Дидактилос.
— Не. Но мога да гледам и да рисувам. Два екземпляра. Единият е за тук.
— Ще има предостатъчно място като изгорим Септатюха — каза Симони.
— Нищо няма да горим. Трябва да се действа разумно — каза Брута. Погледна навън към трептящата ивица на пустинята. Смешно. Никога не се беше чувствал по-щастлив, отколкото се беше чувствал в пустинята.
— И тогава… — започна той.
— Да?
Брута погледна надолу, към селскостопанските земи и селата около Цитаделата. Въздъхна.
— И тогава по-добре да се залавяме да вършим работа — каза той. — Всеки ден.
Фаста Бендж гребеше към къщи замислено.
Беше преживял много хубаво тези няколко дни. Беше срещнал много нови хора и беше продал доста риба. П’танг-П’танг, с по-нисшите си слуги, беше говорил лично с него и го беше накарал да обещае, че няма да повежда война срещу някакво място, което той никога не беше чувал. Беше се съгласил.15
Някои от новите хора му бяха показали този удивителен начин да прави светкавици. Удряш един камък с едно парче от това твърдо нещо и получаваш малки късчета светкавица, които падат върху сухите неща, които стават червени и горещи като слънцето. Ако прибавиш още дърва върху него, той ставаше още по-голям, а ако сложиш риба върху него, тя почерняваше, но ако си достатъчно бърз, тя не почерняваше, а ставаше кафява и по-вкусна от всичко, което някога беше опитвал в живота си, макар че това не беше трудно. Бяха му дали и няколко ножа, които не бяха направени от камък и парцали, нито от тръстика, и, общо взето, животът се нареждаше добре за Фаста Бендж и неговия народ.
Не беше сигурен защо много хора биха искали да ударят чичото на Пача Модж с голяма скала, но това определено ускоряваше хода на технологичния прогрес.
Никой, дори и Брута не забеляза, че старият Лу-Тце вече не се навърта наоколо. Да не те забелязват, независимо дали те има или те няма, е съществена част от основния капитал на монасите на историята.
Всъщност, той си беше събрал метлата и планината си — бонсай, и по тайни тунели и заобиколни пътища беше стигнал до скритата долина в централните върхове, където го чакаше абатът. Абатът играеше шах в дългата галерия над долината. В градините бълбукаха фонтани и лястовици летяха насам-натам през прозорците.
— Всичко ли мина добре? — попита абатът, без да вдигне поглед.
— Много добре, господарю — отвърна Лу-Тце. — Макар че трябваше да побутна малко нещата.
— По-добре да не го беше правил — каза абатът и побутна с пръст една пионка. — Ще прекрачиш границата някой ден.
— Това е от историята, която имаме днес — каза Лу-Тце — Всичко е „хафиф“ работа, господарю. Непрекъснато трябва да я скърпвам някак…
— Да, да…
— По онова време имахме далеч по-добра история.
— Нещата винаги са били по-добри, отколкото са сега. Това е в природата им.
— Да, господарю. Господарю?
Абатът вдигна очи леко раздразнен.
— Ъъ… знаете ли, че книгите казват, че Брута умира и следва цял век на ужасни кръвопролития?
— Знаеш, че зрението ми вече не е такова, каквото беше, Лу-Тце.
— Ами… сега не е точно така.
— Само дотолкова, доколкото всичко се нареди както трябва накрая — отвърна абатът.
— Да, господарю — каза монахът на историята.
— Имаш няколко седмици преди следващото си назначение. Защо не си починеш малко?
— Благодаря ви, господарю. Мислех си да ида в гората и да погледам няколко падащи дървета.
— Хубаво упражнение, хубаво упражнение. Винаги мислиш за работата, а?
Когато Лу-Тце си тръгна, абатът погледна към противника си.
— Добър човек — каза той. — Ти си на ход.
Противникът му погледна продължително и сериозно към дъската. Абатът зачака да види каква беше новата измислена дългосрочна и обиколна стратегия. После противникът му тупна една фигура с кокалест пръст.
— ПРИПОМНИ МИ ОТНОВО — каза той, — КАК СЕ ДВИЖАТ МАЛКИТЕ ФИГУРКИ С ФОРМА НА КОНЕ.
Най-накрая Брута умря, при необичайни обстоятелства.
Беше стигнал до дълбока старост, но поне това не беше необичайно в Църквата. Както той казваше, трябва да си намираш работа, всеки ден.
Стана призори и се приближи до прозореца. Обичаше да наблюдава изгрева на слънцето.
Не бяха стигнали да сменят вратите на Храма. Всичко останало настрана, дори и Ърн не беше успял да измисли начин да отстрани странно изкривената купчина разтопен метал. Така че, просто бяха построили стъпала над нея. И след година-две хората го бяха приели и казваха, че това може би е символ. Не символ на нещо определено, но все пак символ. Определено символично.
Но слънцето наистина се отразяваше от медния купол на Библиотеката. Брута си отбеляза наум да попита как върви новото крило. Твърде много оплаквания имаше напоследък от пренаселеност.
Хора идваха отвсякъде да видят Библиотеката. Това беше най-голямата не-магическа библиотека в света. Половината от философите на Ефеб сега живееха тук и дори и Омниа сега успяваше да изфабрикува по един-двама свои философи. Дори и свещениците идваха да прекарат известно време в нея, поради сбирката от религиозни книги. В нея сега имаше хиляда двеста осемдесет и три религиозни книги, всяка една — ако се съди по думите ѝ — единствената книга, която човек е необходимо някога да прочете. Донякъде беше хубаво да ги видиш всичките събрани заедно. Както Дидактилос казваше, трябваше да се засмееш.
Точно докато Брута закусваше, протодяконът, работата на когото беше да му изчита задачите за деня и тактично да проверява дали не си е обул долните гащи отгоре, стеснително го поздрави.
— Ммм? — каза Брута, а овесената му каша падаше от лъжицата.
— Сто години — каза протодяконът. — Откакто минахте пустинята, сър.
— Наистина? Аз пък си мислех, че са, мм, петдесет години? Не може да са повече от шейсет години, момче.
— Ъ, сто години, господарю. Погледнахме в хрониките.
— Наистина ли. Сто години? Цели сто години?
Брута остави много внимателно лъжицата и се загледа в голата бяла стена срещу себе си. Протодяконът се заобръща да види какво гледа Ценобиархът, но там нямаше нищо, освен бялата гола стена.
— Сто години — размишляваше Брута. — Ммм. Божичко. Забравил съм. — Засмя се. — Забравил съм. Сто години, а? Но тук и сега ние…
Протодяконът се обърна.
— Ценобиарше?
Приближи се още по-близо, а кръвта се оттегли от лицето му.
— Господарю?
Обърна се и побягна за помощ.
Тялото на Брута политна напред почти грациозно и се удари в масата. Паницата се преобърна, а овесената каша се изсипа на пода.
И тогава Брута се изправи, без да погледне повече към своя труп.
— Ха. Не те очаквах — каза той.
Смърт престана да се обляга на стената.
— КАКЪВ КЪСМЕТЛИЯ БЕШЕ.
— Но има още толкова много неща да се направят…
— ДА. ВИНАГИ ИМА.
Брута последва мършавата фигура през стената където вместо клозета, който заема далечния край в нормалното пространство, имаше…
… черен пясък.
Светлината беше ослепителна, кристална, в едно черно небе, изпълнено със звезди.
— А! Наистина има пустиня. Всички ли ги чака това? — попита Брута.
— КОЙ ЗНАЕ?
— А какво има на края на пустинята?
— СЪД.
Брута обмисли това.
— Кой край?
Смърт се ухили и се отмести.
Това, което Брута беше помислил за скала в пясъка, се оказа свита на две фигура, стиснала коленете си. Изглеждаше парализирана от страх.
Той се вгледа.
— Ворбис? — попита.
Той погледна към Смърт.
— Но Ворбис умря преди сто години!
— ДА. ТРЯБВАШЕ ДА Я ИЗВЪРВИ СЪВСЕМ САМ. САМ СЪС СЕБЕ СИ. АКО ПОСМЕЕ.
— Той е тук от сто години?
— НАЙ-ВЕРОЯТНО НЕ. ТУК ВРЕМЕТО Е РАЗЛИЧНО. ТО Е… ПО-ЛИЧНО.
— А! Искаш да кажеш, че сто години могат да минат като няколко секунди?
— СТО ГОДИНИ МОГАТ ДА МИНАТ КАТО БЕЗКРАЙНА ВЕЧНОСТ.
Черните като катран очи се впиха умоляващо в Брута, който посегна механично, без да мисли… после се поколеба.
— ТОЙ БЕШЕ УБИЕЦ — каза Смърт. — И СЪЗДАТЕЛ НА УБИЙЦИ. МЪЧИТЕЛ. БЕЗ СТРАСТ. ЖЕСТОК. КОРАВОСЪРДЕЧЕН. БЕЗМИЛОСТЕН.
— Да, знам. Това е Ворбис — каза Брута. Ворбис променяше хората. Понякога ги променяше в мъртъвци. Но винаги ги променяше. Това беше неговата победа.
Той въздъхна.
— Но аз съм си аз — каза той.
Ворбис се изправи неуверено и последва Брута през пустинята. Смърт ги гледаше как се отдалечават.
Народът на Фаста Бендж нямаше дума за война, тъй като те нямаше с кого да воюват, а и животът сам по себе си беше достатъчно труден. Думите на П’Танг-П’танг бяха стигнали до съзнанието му като: „Спомняш ли си когато Пача Модж удари чичо си с голяма скала? Нещо такова, само че по-лошо“.