Дрипави облаци раздираха небето. Платната скърцаха на засилващия се вятър, а Ом чуваше виковете на моряците, които се опитваха да избягат от бурята.
Щеше да е голяма буря, дори и по морските стандарти. Вълните завършваха с бяла корона от вода.
Брута хъркаше в гнезденцето си.
Ом слушаше моряците. Това не бяха хора, които си служат със софистика. Някой беше убил морска свиня и всички знаеха какво означава това. Означаваше, че ще има буря. Означаваше, че корабът ще потъне. Това беше обикновена причинно-следствена връзка. Беше по-лошо и от жени на борда. Беше по-лошо и от албатроси.
Ом се зачуди дали костенурките могат да плуват. Морските костенурки могат, в това беше напълно убеден. Но онези копелета имаха черупката за тая работа.
Щеше да е твърде много Да иска (дори и ако един бог има от кого да иска) от тяло, конструирано да се търкаля из сухата пустош, да има някакви хидродинамични свойства, различни от онези, необходими да потъне на дъното.
Е добре. Край на това. Той все още беше бог. Имаше права.
Той се плъзна по едно намотано въже и внимателно допълзя до края на люлеещата се палуба, като вклини черупката си срещу един стълб, за да може да погледне долу в мътната вода.
Тогава той заговори с глас, нечут за никой смъртен.
Известно време нищо не се случи. После една вълна се издигна по-високо от останалите и докато се издигаше, промени формата си. Водата се изля нагоре, пълнейки невидим калъп; беше хуманоид, но очевидно само, защото такъв искаше да бъде. Със същата лекота можеше да бъде и воден циклон или пък подводно течение. Морето винаги е мощно. Толкова много хора вярват в него. Но то рядко отвръща на молитвите.
Водната форма се изравни с палубата и тръгна в крак с Ом.
Появи се лице и отвори уста.
— Е? — каза тя.
— Привет, о, Царице на… — започна Ом.
Водните очи се фокусираха.
— Но ти си само един малък бог. И се осмеляваш да ме призовеш?
Вятърът зави в такелажа.
— Аз имам вярващи — каза Ом. — Значи имам това право.
Последва нищожно кратка пауза. После Морската Царица каза:
— Един вярващ?
— Един или много, тук е без значение — каза Ом. — Аз имам права.
— И какви права искаш ти, малка костенурке — попита Царицата на Морето.
— Спаси кораба — рече Ом.
Царицата мълчеше.
— Ти трябва да изпълниш молбата — каза Ом. — Такива са правилата.
— Но мога да посоча цената — отвърна Морската Царица.
— Това също е по правилата.
— Но тя ще бъде висока.
— Ще бъде платена.
Водният стълб започна да се разпада назад във вълните.
— Ще го имам предвид.
Ом се взря надолу в бялото море. Корабът се завъртя, като го плъзна назад по палубата, след което отново го търкулна назад. Една яростно движеща се лапа се закачи за стълб, когато черупката на Ом се завъртя и за един миг задните му крака се мятаха безпомощно над водата.
И тогава Ом се откъсна.
Нещо бяло полетя към него, както се клатушкаше над ръба, и той го ухапа.
Брута изпищя и вдигна ръка нагоре заедно с Ом, увиснал на края ѝ.
— Нямаше нужда да ме хапеш!
Корабът налетя на вълна и го тръшна на палубата. Ом го пусна и се изтъркули нанякъде.
Когато Брута се изправи на крака, или поне на ръце и колене, видя моряците от екипажа около себе си. Двама от тях го сграбчиха за лактите, точно когато една вълна се разби върху кораба.
— Какво правите?
Опитваха се да избягнат погледа му. Помъкнаха го към перилото.
Някъде из дупките по борда Ом закрещи към Морската Царица.
— Такива са правилата! Правилата!
Сега вече четирима моряци държаха Брута. Ом вече чуваше, над тътена на бурята, мълчанието на пустинята.
— Чакайте — извика Брута.
— Нищо лично — каза един от моряците. — Не искаме да правим това.
— И аз не искам да го правите — рече Брута. — Това помощ ли е?
— Морето иска нечий живот — каза най-старият от моряците. — Твоят е най-наблизо. Хайде, хващайте му…
— Мога ли да се помиря с Бога си?
— Какво?
— Ако ще ме убивате, мога ли първо да се помоля на моя Бог?
— Не ние те убиваме — отвърна морякът. — А морето.
— „Ръката, която извършва деянието, е виновна за престъплението“ — рече Брута. — Оссори, глава LVI, стих 93.
Моряците се спогледаха. В момент като този, може би не беше много мъдро да се противопоставяш а който и да било бог. Корабът се плъзна странично на една вълна.
— Имаш десет секунди — каза най-старият от моряците. — Това са десет секунди повече, отколкото получават много хора.
Брута легна върху палубата, подпомогнат значително от друга една вълна, която се разби в гредите.
За своя изненада, Ом смътно долови молитвата. Не можа да различи думите, но молитвата като такава се изрази в сърбеж на крайчеца на съзнанието му.
— Не питай мен — рече той, докато се опитваше да се изправи — Нямам избор…
Корабът се бухна…
… в спокойно море.
Бурята бушуваше още, но само около непрекъснато разширяващ се кръг, в средата на който се намираше корабът. Светкавицата, пронизваща морето, ги обгради като решетките на клетка.
Кръгът се удължи пред тях. Сега корабът се понесе по тесен спокоен коридор между сивите стени на бурята, висока една миля. Над главите им вилнееше електрически огън.
После изчезна.
Зад тях, планина сивота увисна над морето. До ушите им достигаше бушуването на отмиращата буря.
Брута се изправи несигурно на крака, като се люлееше диво, за да компенсира движение, което вече не беше там.
— Сега аз… — започна той.
Беше сам. Моряците бяха избягали.
— Ом? — попита Брута.
— Ей тук.
Брута извади Бога си от едно водорасло.
— Ти каза, че нищо не можеш да направиш! — обвинително каза той.
— Не бях аз вин… — Ом млъкна. Ще има цена, помисли си той. Няма да е ниска. Не може да е ниска. Морската Царица е бог. И аз на времето си смазах няколко града. Свещен огън, такива ми ги работи. Ако цената не е висока, как ще те уважават хората?
— Погрижих се за някои неща — каза той.
Приливи. Потънал кораб. Един-два града изчезват под морето. Нещо такова ще бъде. Ако хората не изпитват уважение, тогава няма да имат страх, а ако нямат страх, как ще ги накараш да вярват?
Наистина, изглежда несправедливо. Един човек уби морско прасе. Разбира се, за Царицата е без значение кой ще бъде изхвърлен през борда, точно както за него беше без значение кое точно морско прасе е убил. А това вече не е честно, защото Ворбис беше този, който го направи. Той кара хората да правят неща, които не трябва…
За какво мисля аз? Преди да стана костенурка, дори не знаех какво значи несправедливо…
Люковете се отвориха. Хората се качиха на палубата и увиснаха на перилото. Стоенето на палубата по време на буря винаги крие опасността да бъдеш пометен извън борда, но това придобива розови очертания след часове стоене под палубата заедно с изплашените коне и пасажерите, страдащи от морска болест.
Нямаше повече бури. Корабът пореше вълните с благоприятни ветрове, под чисто небе и в море, толкова безжизнено, колкото и горещата пустиня.
Дните минаваха без да се случи нищо особено. Ворбис стоеше под палубата през повечето време.
Екипажът се отнасяше с Брута с предпазлив респект. Новина като него се разпространява бързо.
Брегът тук представляваше дюни и от време на време голо солено блато. Гореща мараня висеше над земята. Това беше такъв бряг, където корабокрушенското съглеждане на суша е по-ужасно отколкото удавянето. Нямаше чайки. Дори и птиците, които бяха следвали кораба заради остатъците от храна, бяха изчезнали.
— Никакви орли — каза Ом. Толкова можеше да се каже за това.
Някъде към вечерта на четвъртия ден гадната панорама беше нарушена от искряща светлина, високо върху морето от дюни. Тя проблясваше с някакъв ритъм. Капитанът, чието лице сега изглеждаше така сякаш сънят не му е бил редовен нощен компаньон, привика Брута при себе си.
— Той… твоят… дяконът ми поръча да си отварям очите за това — каза той. — Ти иди и го повикай сега.
Кабината на Ворбис беше някъде близо до трюмовете, където въздухът беше гъст като рядка супа. Брута почука.
— Влез.6
Тук долу нямаше илюминатори. Ворбис седеше в тъмното.
— Да, Брута?
— Капитанът ме изпрати да ви извикам, господарю. Нещо свети в пустинята.
— Добре. А сега, Брута, внимавай. Капитанът има огледало. Ще го помолиш да ти го даде на заем.
— Ъ… какво е огледало, господарю?
— Нечестиво и забранено средство — каза Ворбис. — Което за жалост може да се приложи за божествена употреба. Той ще го отрече, разбира се. Но човек с такава изрядна брада и миниатюрен мустак е суетен, а суетния човек трябва да има огледало. Така че, вземи го. После застани на слънцето и движи огледалото така, че то да насочи слънцето към пустинята. Разбираш ли?
— Не, господарю — отговори Брута.
— Невежеството е твоята защита, синко. После се върни да ми кажеш какво си видял.
Ом дремеше на слънце. Брута му беше намерил малко местенце близо до заострения край, където можеше да се припича на слънце почти без никаква опасност да бъде видян от екипажа — пък и екипажът така или иначе беше достатъчно уплашен в момента, че да тръгне сам да си търси белята.
Костенурката сънува…
… милиони години.
Това беше времето на съня. Неоформеното време.
Малките богове чуруликаха и бръмчаха в пустошта, по студените и дълбоки места. Те се тълпяха в тъмнината, без памет, но водени от надеждата и желанието за едно нещо, единственото нещо, за което мечтае един бог — вяра.
В дълбоката гора няма дървета средни на ръст.
Там са само онези, които се извисяват горе, балдахинът на които засенчва небето. Долу, в мрака, стига светлина единствено за мъховете и папратите. Но когато падне гигант и отпори малко място… тогава започва борба — между дърветата от двете му страни, които искат да се разширят навън, и между стръкчетата под тях, които се състезават да пораснат нагоре.
Понякога, можеш и сам да си създадеш пространство.
Горите бяха много, много далеч от пустошта. Безименният глас, който щеше да бъде Ом, се понесе по вятъра по ръба на пустинята, като се опитваше да бъде чут измежду безбройните други и се опитваше да не допусне да го сбутат в средата. Можеше да продължи да се върти милиони години — той не притежаваше нищо, с което да измерва времето. Единственото което имаше, беше надежда, както и известно чувство за присъствието на нещата. И глас.
После дойде ден. В известен смисъл, това беше първият ден.
Ом усещаше овчаря от известно вре… отскоро. Стадото се приближаваше все по-наблизо и по-наблизо. Дъждовете бяха оскъдни. Фуражът беше малко. Гладни усти движеха гладни крака още по-навътре в скалите в търсене на презираните досега туфи изгорена от слънцето трева.
Бяха овце, възможно най-глупавите животни във вселената, може би с изключение на патиците. Но дори и тяхното неусложнено съзнание не можеше да чуе гласа, защото овцете не слушат.
Обаче имаше едно агне. То се беше отклонило малко настрани. Ом се погрижи то да се отклони още малко. Зад една скала. Надолу по склона. В процепа на скалата.
Блеенето му привлече вниманието на майката.
Процепът беше скрит добре и овцата, в края на краищата, вече беше доволна, че си е намерила агънцето. Тя не виждаше причина да блее, дори и когато овчарят обикаляше из скалите да я вика, проклина и най-накрая, моли. Овчарят имаше сто овце и човек би се изненадал, че той беше готов да прекара дни наред в търсене на една овца; всъщност, това беше именно защото той беше точно този тип човек, който е готов да прекара дни наред в търсене на една изгубена овца, когато има сто овце.
Гласът, който щеше да е Ом, чакаше.
Беше вечерта на втория ден, когато той подплаши една яребица, която гнездеше близо до цепнатината, точно когато оттам минаваше овчарят.
Не беше кой-знае какво чудо, но като за овчаря ставаше. Той натрупа грамада от камъни на мястото и на следващия ден доведе цялото си стадо там. И в следобедната жега той легна да поспи — и тогава Ом му заговори, право в главата му.
Три седмици по-късно овчарят беше пребит с камъни от свещениците на Ур-Гилаш, който по онова време беше главният бог на областта. Но те бяха закъснели. Ом вече имаше сто вярващи, и броят им се увеличаваше непрекъснато…
Само на една миля разстояние от овчаря и стадото му овце се намираше козар със стадото си. Абсолютна случайност на микрогеографията беше решила, че първият човек, който ще чуе гласа на Ом, и който предаде на Ом своя възглед за хората, беше овчар, а не козар. Те имат доста различен светоглед и цялата история можеше да бъде съвсем различна.
Защото овцете са глупави и трябва да ги караш. Но козите са интелигентни и трябва да бъдат водени.
Ур-Гилаш, мислеше си Ом. А! Това бяха дните… когато Оссори и последователите му проникнаха в храма, сринаха олтара и изхвърлиха жриците през Прозореца, за да бъдат разкъсани от дивите кучета, което беше правилно; и после имаше мощни ридания и скърцане с крака, а последователите на Ом запалиха лагерните си огньове в изпотрошените зали на Гилаш, точно както Пророкът беше казал, и това се броеше, макар че той го беше казал само преди пет минути, докато търсеха дървата за огъня, защото всеки беше съгласен, че пророчеството си е пророчество и никой не е казал, че трябва да чакаш дълго време преди то да се сбъдне.
Славни дни. Славни дни. Всеки ден — нови покръстени. Възходът на Ом беше неудържим…
Той внезапно се събуди.
Старият Ур-Гилаш. Бог на Времето, не беше ли? Да. Не. Може би един от основните ви гигантски богове-паяци? Нещо подобно. Какво ли се беше случило с него?
Какво се случи с мен? Как става? Мотаеш се из астралните равнини, носиш се по течението, наслаждаваш се на ритмите на вселената, мислиш си, че всички, е, така де, хората свикват с вярата там някъде долу, решаваш да идеш и да ги поразмърдаш малко и тогава… костенурка. Все едно да идеш в банката и да откриеш, че парите ти са изтекли през дупка. Първото нещо, което знаеш е като слезеш долу да потърсиш някое удобно съзнание, и изведнъж ти си костенурка и не ти е останала никаква сила повече, за да се измъкнеш.
Три години в търсене практически навсякъде…
Старият Ур-Гилаш? Може би той висеше някъде във формата на гущер, с някой стар отшелник като единствен негов поклонник. По-вероятно е бил издухан в пустинята. Малкият бог е късметлия, ако има шанс веднъж.
Нещо не беше наред. Ом не можеше да го посочи точно с пръст, и то не само защото нямаше пръст. Боговете се въздигаха и падаха като парченца лук във вряща супа, но този път беше различно. Нещо не беше наред този път…
Той беше изместил Ур-Гилаш. Честно. Законът на джунглата. Но никой не предизвикваше него…
Къде беше Брута?
— Брута!
Брута броеше проблясъците светлина навътре в пустинята.
— Много хубаво, че имах огледалце, нали? — обнадеждено попита капитанът. — Предполагам, че негова светлост няма да има нищо против огледалото, след като се оказа, че е от полза?
— Не мисля, че той е на същото мнение — каза Брута, като продължаваше да брои.
— Не. И аз така мисля — мрачно каза капитанът.
— Седем и после четири.
— Квизиция ме чака — рече капитанът.
Брута се канеше да каже: Радвай се тогава, че душата ти ще бъде пречистена. Но не го направи. И не знаеше защо не го направи.
— Съжалявам — рече.
Външно изненада покри мъката на капитана.
— Хора като теб обикновено казват нещо за това колко добра била Квизицията за душата — каза той.
— Сигурен съм, че е — отвърна Брута.
Капитанът наблюдаваше внимателно лицето му.
— Плоска е, да знаеш — тихо каза той. — Плавал съм чак до Океана на Ръба. Плоска е, виждал съм и Края, и се движи. Не Ръба. Искам да кажа… това, което е там долу. Може да ми отрежат главата, но тя ще продължи да се движи.
— Но тя ще спре да се движи за теб — каза Брута. — Така че, аз на ваше място бих внимавал пред кого говоря, капитане.
Капитанът се наклони още по-близко.
— Костенурката се Движи! — изсъска той и се втурна да бяга.
— Брута!
Вината изстреля Брута на крака като закачена риба. Той се обърна, после се отпусна облекчено. Не беше Ворбис, беше само Бог.
Той се довлече до мястото пред мачтата. Ом го изгледа кръвнишки.
— Да? — попита Брута.
— Ти никога не идваш да ме видиш — каза костенурката. — Знам, че си зает — добави тя саркастично, — но една бърза молитва би била още по-добре.
— Тази сутрин проверих първо теб — каза Брута.
— Освен това съм гладен.
— Снощи имаше цяла кора от пъпеш.
— А кой изяде пъпеша, а?
— Не, не беше той — каза Брута. — Той яде баят хляб и вода.
— Защо не яде пресен хляб?
— Чака го да се втвърди.
— Да. Предполагам, че това прави — каза костенурката.
— Ом?
— Какво?
— Капитанът току-що каза нещо странно. Той каза, че светът е плосък и че има край.
— Да? Е и какво от това?
— Но, искам да кажа, ние знаем, че светът е кълбо, защото…
Костенурката примига.
— Не, не е — каза тя. — Кой е казал, че е кълбо?
— Ти — отвърна Брута. После добави: — Според Книга Първа от Септатюха, във всеки случай.
Никога по-рано не съм мислил така, помисли си той. Никога не бих казал „във всеки случай“.
— Защо капитанът ще ми казва нещо такова? — попита той. — Това не е нормален разговор.
— Казах ти, не съм правил аз света — каза Ом. — Защо трябва да го правя? Той вече беше тук. А ако наистина аз съм направил света, нямаше да го направя кълбо. Хората щяха да изпопадат от него. А цялото море щеше да се излее от дъното.
— Но не ако му кажеше да стои там където е.
— Ха! Чуй го само!
— Освен това, сферата е съвършената форма — каза Брута. — Защото в Книгата на…
— Нищо удивително няма в една сфера — каза костенурката. — Ако за това е думата, морска костенурка е съвършената форма.
— Съвършената форма за какво?
— Ами, съвършената форма за костенурка, като начало — рече Ом. — Ако беше оформена като топка, щеше да подскача по повърхността през цялото време.
— Но това е ерес да казваш, че светът е плосък — каза Брута.
— Може би, но е истина.
— И той наистина е върху гърба на гигантска морска костенурка?
— Точно така.
— В такъв случай — победоносно каза Брута, — върху какво стои костенурката?
Костенурката го погледна с празен поглед.
— Върху нищо не стои — каза тя. — Тя е морска костенурка, за бога. Тя плува. Затова са морските костенурки.
— Аз… ъ-ъ… аз мисля, че е най-добре да ида и да докладвам на Ворбис — каза Брута. — Става много спокоен, ако го накарат да чака. За какво ти трябвах? Ще се опитам да ти донеса още малко храна след вечеря.
— Как се чувстваш? — попита костенурката.
— Чувствам се много добре, благодаря ти.
— Храниш се добре, и така нататък?
— Да, благодаря ти.
— Радвам се да го чуя. Тичай сега. Искам да кажа, аз съм само твоят Бог. — Ом повиши глас, докато Брута се отдалечаваше. — И би могъл да ме посещаваш по-често! И да се молиш по-високо, писна ми да се напрягам! — извика.
Ворбис още седеше в каютата си, когато Брута мина пухтейки коридора и почука на вратата. Отговор не последва. След малко Брута отвори вратата.
Никога не личеше Ворбис да чете. Очевидно пишеше, поради известните Писма, но никой никога не го беше видял да го прави. Когато беше сам, той прекарваше много време да се взира в стената или проснат в молитва на пода. Ворбис можеше да се смири в молитва по такъв начин, който правеше позите на обзетите от жажда за власт императори да изглеждат раболепни.
— Хм — каза Брута и се опита да затвори отново вратата.
Ворбис раздразнено махна с ръка. После се изправи. Не изтупа плаща си от праха.
— Знаеш ли, Брута — рече той, мисля, че няма нито един-единствен човек в цялата Цитадела, който би се осмелил да ме прекъсне когато се моля? Те биха се уплашили от Квизицията. Всеки се страхува от Квизицията. С изключение на теб, изглежда. Ти страхуваш ли се от Квизицията?
Брута погледна в черните като катран очи. Ворбис погледна към едно кръгло розово лице. Съществуваше едно специално лице, което хората носеха, когато говореха с инквизитор. То беше равно и безизразно и леко лъщеше, та даже и полуобученият ексквизитор можеше да прочете едва прикритата вина като в книга. Брута просто изглеждаше, че е останал без дъх, но в края на краищата, той винаги изглеждаше така. Беше очарователно.
— Не, господарю — попита той.
— И защо не?
— Квизицията ни защитава, господарю. Написано е в Оссори, глава VII, стих…
Ворбис наклони глава на една страна.
— Разбира се, че е така. Но замислял ли си се някога, че Квизицията може да греши?
— Не, господарю — отговори Брута.
— Но защо не?
— Не знам защо, Господарю Ворбис. Просто никога не съм.
Ворбис седна пред малко писалище, не по-голямо от дъска, която се сгъваше от корпуса.
— И си прав, Брута, — каза той. — Защото Квизицията не може да греши. Нещата могат да бъдат само такива, каквито Бог ги иска. Невъзможно е да си помислиш, че светът би могъл да върви по някакъв друг начин, не е ли така?
Видение на едноока костенурка проблясна за един миг в Брутовото съзнание.
Брута никога не беше могъл да лъже добре. Истината сама по себе си винаги му се беше струвала толкова непонятна, че да усложнява нещата повече от това, не беше по силите му.
— Така ни учи Септатюхът — рече той.
— Където има наказание, там винаги има и престъпление — рече Ворбис. — Понякога престъплението следва наказанието, което само идва да докаже прозрението на Великия Бог.
— Точно това казваше и баба ми — автоматично каза Брута.
— Наистина ли? Бих искал да науча повече за тази страхотна дама.
— Тя имаше навика да ме напердашва всяка сутрин, защото аз непременно ще направя нещо, за да го заслужа, през деня — каза Брута.
— Абсолютно съвършено разбиране на природата на човечеството — каза Ворбис, подпрял брадичка на едната си ръка. — Да не беше несъвършенството на пола ѝ, звучи така, като че ли от нея би станал отличен инквизитор.
Брута кимна. О, да. Да, наистина.
— А сега — каза Ворбис, без да променя тона си, — разкажи ми какво видя в пустинята.
— Ъ. Видях шест проблясъка. После пауза от около пет удара на сърцето. После осем проблясъка. И още една пауза. И два проблясъка.
Ворбис кимна замислено.
— Три четвърти — каза той. — Хвала на Великия Бог. Той е моят жезъл и водач през трудните места. А ти можеш да вървиш.
Брута не беше очаквал да му кажат какво са означавали проблясъците, а и нямаше да попита. Квизицията задаваше въпросите. С това беше известна.
Думите са лакмусовата хартия на съзнанието. Ако се озовете във властта на някой, който ще използва хладнокръвно думата „почни“, много бързо се преместете някъде другаде. Но ако каже „Влез“, не спирайте даже да си съберете багажа.