За днеска следобед Алсест покани мене и още сума ти съученици да се срещнем в запустелия двор, близо до в къщи. Алсест ми е приятел, дебел е, много обича да яде и ни покани да се срещнем, защото татко му му е купил нова футболна топка и ще направим страхотен мач. Алсест е голям човек.
Събрахме се на двора в три часа следобед, бяхме осемнайсет души. Трябваше да решим как да сформираме отборите, та играчите и в двата отбора да бъдат поравно.
За съдията беше лесно. Избрахме Анян. Анян е първенецът на класа, не го обичаме особено, обаче не бива да го удряме, защото е с очила, така че за съдия беше екстра. Пък и в двата отбора не искаха Анян, защото него хич го няма в спорта и лесно се разплаква. Почнахме да спорим чак когато Анян поиска да му дадем свирка. Свирка имаше само Рюфюс, неговият татко е полицай.
— Не бива да си давам свирката — каза Рюфюс. — Тя е семеен спомен.
Нямаше как. Накрая се разбрахме Анян да се обажда на Рюфюс и Рюфюс да свири вместо него.
— Хайде де! Ще играем ли, или не? Аз вече почвам да огладнявам! — извика Алсест.
Тогава работата се заплете, понеже, щом Анян беше съдия, играчите ставаха седемнайсет и при разделянето излизаше един в повече. Обаче пак го измислихме; един от нас да бъде страничен съдия и да размахва знаменце всеки път, когато топката излезе извън очертанията на игрището. Избрахме за тая работа Мексан. То да се следи цялото игрище от един единствен страничен съдия не е лесна работа, ама Мексан тича много бързо, понеже има дълги и кльощави крака с изпъкнали мръсни колена. Мексан се дърпаше, защото на него му се ритало, и освен това каза, че нямал знаме. Все пак се съгласи да стане страничен съдия за първото полувреме. Вместо със знаме щеше да маха с носната си кърпичка, пък тя беше мръсна — тъй де, като е излизал от къщи, човекът не е мислил, че кърпичката му ще става знаме.
— Хубаво, почваме ли? — извика Алсест.
После задачата се облекчи, бяхме останали шестнайсет души.
За всеки отбор трябваше по един капитан, само че всички искаха да бъдат капитани. Всички с изключение на Алсест — той се натискаше за вратар, понеже мрази да тича. Ние се навихме, защото Алсест е добър за вратар; такъв един широк е, пълни цялата врата. Тъй или иначе, оставаха петнайсет капитани — няколко бяха в повече.
— Аз съм най-силен — викаше Йодес, — трябва да стана капитан, който не е съгласен, ще го перна по носа!
— Аз ще бъда капитан, защото съм най-добре облечен! — извика Жофроа и Йодес го перна по носа.
А Жофроа вярно беше добре облечен, понеже татко му е много богат и му беше купил футболен екип с фланелка в червено, бяло и синьо.
— Ако не ме направите капитан — извика Рюфюс, — ще викна татко и той всичките ще ви пъхне в затвора!
На мен ми хрумна да теглим жребий с паричка. С две парички впрочем, защото първата се завря в тревата и не успяхме да я намерим. Паричката беше на Жоашен и той хич не беше доволен, дето тя изчезна; хвърли се да я търси, макар че Жофроа му обеща да каже на татко си да му изпрати чек. Накрая, избрахме двама капитани: Жофроа и мен.
— Ей, не искам да закъснявам за следобедната закуска — извика Алсест. — Ще играем ли?
После трябваше да съставим отборите. С всички работата се уреди, само не и с Йодес. И Жофроа, и аз искахме Йодес, защото той като пипне топката, никой не може да го спре. Не че играе добре, ама изглежда застрашително. Жоашен тъкмо се радваше, че си е намерил паричката. Тогава ние му я поискахме пак — да хвърлим жребий при кого да остане Йодес — и отново я изгубихме. Тоя път Жоашен се ядоса здравата и пак я затърси, така че хвърлихме жребий за Йодес с клечки и Жофроа го спечели. Жофроа го сложи за вратар, сигурно смяташе, че никой няма да смее да се приближи до вратата, а още по-малко да вкара гол. Йодес лесно се ядосва. Алсест ядеше бисквити, седнал между камъните, с които бе означена неговата врата.
— Хайде бе, свършихте ли? — викаше той недоволно.
Заехме си местата по игрището. Понеже бяхме от всяка страна по седем човека без вратарите, не беше лесна работа, й в двата отбора почнаха спорове. Всичко живо искаше да бъде център-нападатели. Жоашен се натискаше да играе дясно крило, понеже стотинката му се беше изгубила там някъде и той възнамеряваше да си я търси по време на играта.
В отбора на Жофроа нещата бързо се уредиха, понеже Йодес раздаде тупаници наляво и надясно и играчите си заеха местата, без да мърморят, като си потриваха носовете. Йодес удря здравата!
В моя отбор все не можехме да се споразумеем, та накрая Йодес каза, че ще дойде и при нас да раздаде по някой тупаник: тогава всички си отидоха по местата.
Анян каза на Рюфюс: „Свири!“ и Рюфюс, който играеше в моя отбор, изсвири начало. Жофроа обаче мрънкаше:
— Не е честно! Слънцето ми блести в очите! Откъде-накъде моят отбор ще бъде от по-лошата страна!
Отвърнах му, че щом не ще да му блести слънцето, може да си затвори очите, даже сигурно така ще играе по-добре. И се сбихме. Рюфюс започна да свири със свирката си.
— Не съм ти наредил да свириш — извика Анян, — аз съм съдия!
Рюфюс се раздразни, каза, че нямало Анян да му нарежда кога да свири, щял да си свири, когато му се ще, ама ха̀, й се разсвири като луд.
— Ти си лош, лош! — извика Анян и ревна да плаче.
— Ей, момчета! — обади се Алсест от вратата, обаче никой не го слушаше. Аз продължавах да се бия с Жофроа, бях му скъсал червено-бяло-синята фланелка, а той разправяше: „Чудо голямо! Чудо голямо! Татко ще ми купи други!“ и отгоре на всичко ме риташе по глезените. Рюфюс гонеше Анян, който пищеше: „Аз съм с очила! Аз съм с очила!“ Жоашен не се занимаваше с никого, ами си търсеше стотинката, само че не можеше да я намери. Йодес си стоя, стоя при вратата, докато му писна, и почна да раздава тупаници на хората около себе си, с други думи, на собствения си отбор. Всички крещяха и търчаха нагоре-надолу. Беше адски забавно, направо бомба!
— Стига бе, ей! — извика отново Алсест.
Тогава Йодес се ядоса.
— Нали много бързаше да играем — каза той на Алсест, — ето: играем. Ако искаш нещо да кажеш, чакай да свърши полувремето!
— А бе какво полувреме? — попита Алсест. — Сега виждам, че сме без топка, забравих я у дома!