Въпреки че беше достигнал най-високия политически пост в света, президентът Закари Херни бе среден на ръст, със слабо телосложение и тесни плещи. Имаше луничаво лице, бифокални очила и оредяваща черна коса. Слабоватата му физика обаче рязко контрастираше с безграничната любов на хората, които го познаваха. Говореше се, че ако се запознае със Зак Херни, човек е готов да отиде до края на света за него.
— Много се радвам, че успяхте да дойдете — каза той и протегна ръка. Ръкостискането му бе топло и искрено.
Рейчъл си наложи да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.
— Ест… естествено, господин президент. За мен е чест да се запозная с вас.
Херни й се усмихна окуражително и тя лично усети легендарната му непринуденост. Президентът имаше добродушно лице, което политическите карикатуристи обожаваха, тъй като колкото и шантаво да го рисуваха, топлата му приветлива усмивка веднага се познаваше. Очите му винаги излъчваха искреност и достойнство.
— Заповядайте — бодро каза той. — Имам чаша за кафе с вашето име.
— Благодаря, господин президент.
Херни натисна интеркома и поръча кафе в кабинета си.
Докато вървеше след него, Рейчъл не можеше да не забележи, че той изглежда изключително щастлив и отпочинал за човек, който губи първичните избори. Освен това носеше много небрежно облекло — дънки, поло и туристически обувки. Тя се опита да завърже разговор.
— Малко… почивка, господин президент?
— Нищо подобно. Съветниците от предизборния ми щаб решиха, че това трябва да е новият ми вид. Вие как смятате?
Рейчъл се надяваше да не говори сериозно.
— Много е… много е… хм… мъжествен.
— Чудесно — невъзмутимо отговори Херни. — Преценихме, че така ще си върна от баща ви част от гласовете на жените. — Президентът широко се усмихна. — Това беше шега, госпожице Секстън. И двамата знаем, че ми трябва много повече от поло и дънки, за да спечеля тези избори.
Откритостта и доброто настроение на президента бързо изпариха напрежението на Рейчъл. Той напълно компенсираше липсата на мускули с дипломатичността си.
Младата жена го последва до задния край на боинга. Колкото по-навътре отиваха, толкова по-малко обстановката приличаше на самолет — коридори, стени с тапети, дори физкултурен салон с гладиатори. Странно, навсякъде изглеждаше почти съвсем пусто.
— Сам ли пътувате, господин президент?
Той поклати глава.
— Всъщност току-що кацнах.
Рейчъл се изненада. „Откъде?“ В разузнавателните й сведения не се споменаваше нищо за пътуване на президента. Очевидно използваше Уолъпс Айланд, за да пътува тайно.
— Хората ми слязоха точно преди да пристигнете — продължи Херни. — Скоро ще се върна в Белия дом, за да се срещна с тях, но исках да се видим с вас тук, а не в кабинета ми.
— Да ме сплашите ли се опитвате?
— Напротив. Опитвам се да проявя уважение към вас, госпожице Секстън. Белият дом е всичко друго, но не и място за частни срещи и новината за нашия разговор щеше да ви постави в неловко положение пред баща ви.
— Оценявам жеста ви.
— Изглежда, доста елегантно се справяте с балансирането и не виждам защо да ви преча.
Рейчъл си спомни за закуската с баща си и си помисли, че поведението й едва ли може да се нарече „елегантно“. Въпреки това Зак Херни полагаше изключителни усилия, за да постъпи тактично, а определено не се налагаше.
— Може ли да ви наричам Рейчъл? — попита той.
— Разбира се. — „Може ли да ви наричам Зак?“
— Кабинетът ми — каза президентът и я въведе през покритата с резба кленова врата.
Кабинетът на борда на Еър форс едно беше много по-уютен от своя аналог в Белия дом, но мебелите въпреки това бяха строги. Бюрото бе затрупано с документи и зад него висеше внушително маслено платно на класическа тримачтова шхуна, опитваща се да избяга от бушуваща буря. Идеална метафора за президентството на Зак Херни в момента.
Той й предложи един от трите стола срещу бюрото. Рейчъл седна. Очакваше, че президентът ще се настани зад бюрото си, но той придърпа друг стол и седна срещу нея.
„Равнопоставеност — разбра младата жена. — Майстор на социалните контакти“.
— Е, Рейчъл — започна Херни и с уморена въздишка се отпусна на стола. — Сигурно сте доста смутена, че в момента седите тук, прав ли съм?
Прямотата му окончателно срути предпазливостта й.
— Всъщност съм напълно озадачена, господин президент.
Херни се засмя.
— Страхотно. Рядко ми се случва да озадача някого от НРС.
— Рядко някой от НРС получава покана на борда на Еър форс едно от президент с туристически обувки.
Херни пак се засмя.
Тихо почукване на вратата оповести пристигането на кафето. Влезе стюардеса с поднос с вдигаща пара калаена кана и две калаени чаши. По знак на президента тя сложи подноса на бюрото и ги остави сами.
— Сметана и захар? — Херни се изправи да налее кафето.
— Сметана, моля. — Рейчъл с наслада вдиша силния аромат. „Президентът на Съединените щати лично ми поднася кафе?“
Зак Херни и подаде тежката калаена чаша.
— Автентичен Пол Ревир2. Един от малките луксове, които си позволявам.
Рейчъл отпи глътка. Никога не бе опитвала толкова вкусно кафе.
— Е — каза президентът, докато сядаше срещу нея, — времето ми тук е ограничено, така че да пристъпим към работа. — Той пусна бучка захар в кафето си и погледна Рейчъл. — Предполагам, Бил Пикъринг ви е предупредил, че единствената причина да искам да ви видя е, за да ви използвам за своя изгода.
— Всъщност, господин президент, това бяха точните му думи.
Херни се подсмихва.
— Вечният циник.
— Сбъркал ли е?
— Шегувате ли се? — засмя се президентът. — Бил Пикъринг никога не греши. Абсолютно прав е, както обикновено.
Пол Ревир (1735–1818) — американски бижутер, участник във Войната за независимост. — Б. пр.