Мостикът на „Гоя“ представляваше плексигласов куб, издигнат на два етажа над главната палуба. Оттам се разкриваше гледка във всички посоки. Рейчъл само веднъж отправи очи към мрачното море и после насочи вниманието си към непосредствения проблем.
След като прати Толанд и Корки да намерят Завия, тя се приготви да се свърже с Пикъринг. Бе му обещала да му се обади щом пристигнат и нямаше търпение да узнае какво е научил от срещата си с Марджъри Тенч.
Дигиталната комуникационна система на „Гоя“ беше ШИНКОМ 2100. Рейчъл я познаваше достатъчно добре. Знаеше, че ако говори кратко, не могат да я подслушват.
Набра номера на Пикъринг и зачака, притиснала слушалката към ухото си. Очакваше директорът да вдигне при първото иззвъняване. Но телефонът продължаваше да звъни. Шест иззвънявания. Седем. Осем…
Рейчъл погледна към тъмния океан. Фактът, че няма връзка с Пикъринг, с нищо не успокояваше страха й че се намира в морето.
Девет иззвънявания. Десет. „Вдигни!“
Какво ставаше? Директорът винаги носеше мобилния си телефон и изрично й беше казал да му се обади. На петнадесетото иззвъняване затвори. После с все по-силно свито сърце отново вдигна слушалката и набра номера повторно. Четири иззвънявания. Пет. „Къде си?“
Накрая чу изщракване. Обзе я облекчение, но това продължи съвсем кратко. Отсреща нямаше никого. Само мълчание.
— Ало? — попита тя. — Господин директор?
Три бързи прещраквания.
— Ало?
Взрив от електронно пращене я оглуши и тя махна слушалката от ухото си. Пращенето престана. Рейчъл чу поредица бързо менящи се звуци, които пулсираха на интервали от половин секунда. Смущението й бързо се смени с ужасяваща мисъл. И после със страх.
— Мамка му!
Тя тръшна слушалката върху вилката и прекъсна връзката. Няколко секунди остана вцепенена — чудеше се дали е затворила навреме.
Разположена два етажа по-ниско, хидролабораторията на „Гоя“ бе просторно работно помещение, разделено от дълги маси и островчета, задръстени с електроника — дънни скенери, анализатори на течението, подвижен охладител, компютри и сандъчета с резервни части.
Когато Толанд и Корки влязоха, Завия, корабната геоложка, се беше навела пред гърмящия телевизор и дори не се обърна.
— Парите за бира ли свършихте? — извика тя през рамо. Очевидно си мислеше, че се прибира някой от екипажа.
— Завия, аз съм — Майк — каза Толанд.
Тя рязко се обърна и насмалко да се задави със сандвича, който дъвчеше.
— Майк — явно смаяна, че го вижда, заекна геоложката. Намали телевизора и стана, без да спира да дъвче. — Мислех, че някой от нашите се е прибрал от брега. Какво правиш тук? — Бе набита и мургава, с остър глас и кисело изражение. Посочи телевизора — повтаряха документалния филм на Толанд за метеорита. — Не ти се висеше на оня леден шелф, а?
„Нещо изскочи“ — помисли си океанологът.
— Завия, сигурен съм, че познаваш Корки Марлинсън.
Тя кимна.
— За мен е чест, господине.
Корки зяпаше сандвича в ръката й.
— Това ми изглежда вкусно.
Завия го изгледа странно.
— Получих съобщението ти — каза й Толанд. — Спомена, че съм допуснал грешка във филма. Исках да поговорим за това.
Геоложката го зяпна и избухна в креслив смях.
— Затова ли се връщаш? О, Майк, за Бога, казах ти, че не е нищо важно. Просто те дразнех. НАСА явно са ти дали стари данни. Сериозно, само трима-четирима морски геолози на света може да са забелязали този пропуск!
Толанд затаи дъх.
— Този пропуск случайно да има нещо общо с хондрули?
На лицето на Завия се изписа изумление.
— Господи, някой вече е успял да ти се обади?
Океанологът погледна Корки, после отново се обърна към Завия.
— Виж, трябва да знам всичко, което можеш да ми кажеш за тия хондрули. Каква грешка съм допуснал?
Тя очевидно усети, че той говори абсолютно сериозно.
— Наистина не е нищо важно, Майк. Преди известно време прочетох една кратка статия в специализирано научно списание, но не разбирам защо толкова се тревожиш.
Толанд въздъхна.
— Колкото и странно да ти звучи, Завия, колкото по-малко знаеш засега, толкова по-добре. Искам само да ни кажеш, каквото знаеш за хондрулите и после ще те помоля да анализираш един скален образец.
Завия изглеждаше озадачена и малко обезпокоена.
— Добре, чакай да ти донеса оная статия. В кабинета ми е. — Тя остави сандвича си и тръгна към вратата.
— Може ли да го доям? — извика след нея Корки.
Геоложката спря и го попита смаяно:
— Моя сандвич ли искате да доядете?
— Ами, просто си помислих, че ако вие…
— Сам си вземете сандвич, по дяволите. — Тя излезе.
Толанд се подсмихва и посочи хладилника за образци.
— На най-долната лавица, Корки. Между самбуката и торбичките от сепия.
Рейчъл слезе от мостика и тръгна към хеликоптерната площадка. Пилотът от бреговата охрана дремеше, но се понадигна, когато тя почука по стъклото.
— Свършихте ли вече? — попита той. — Много сте бързи.
Младата жена нервно поклати глава.
— Можете ли едновременно да включите радарите за повърхността и въздуха?
— Естествено. В радиус от петнайсет километра.
— Тогава го направете, моля.
Озадачен, той натисна няколко бутона и радарният екран се освети. Стрелката лениво започна да описва кръгове.
— Има ли нещо?
Пилотът остави стрелката да направи няколко пълни завъртания, после донастрои радара и изчака още малко. Изглеждаше чисто.
— В периферията има два малки кораба, но се отдалечават от нас. Иначе във всички посоки има много километри открито море.
Рейчъл Секстън въздъхна, въпреки че не се чувстваше особено облекчена.
— Направете ми една услуга. Ако забележите да се приближава нещо — кораби, самолети каквото и да е, — веднага ми съобщете.
— Естествено. Всичко наред ли е?
— Да. Просто искам да знам, ако се появи компания.
Пилотът сви рамене.
— Ще следя радара. Ако изскочи нещо, вие ще научите първа.
Рейчъл нервно се запъти към хидролабораторията. Корки и Толанд стояха сами пред един компютърен монитор и дъвчеха сандвичи.
— Какво да е? — с пълна уста извика астрофизикът. — Пилешки с миризма на риба, наденица с миризма на риба или яйчена салата с миризма на риба?
Тя не му обърна внимание.
— Майк, трябва бързо да свършваме работа и да се махаме от този кораб!