Транспортният самолет на НАСА летеше високо над Атлантическия океан. Управителят Лорънс Екстром за последен път погледна грамадната овъглена скала в товарния отсек. „Обратно в морето — помисли си той. — Където са те намерили“.
По негова заповед пилотът отвори люка на товарния отсек и скалата полетя надолу в слънчевото небе, и изчезна под вълните сред стълб сребристи пръски. Исполинският камък потъна светкавично.
На сто метра под водата едва имаше достатъчно светлина, за да очертае силуета му. На сто и петдесет метра камъкът навлезе в пълен мрак. Продължи да пада надолу. Все по-дълбоко. Почти дванадесет минути.
Накрая, като метеорит, блъснал се в тъмната страна на луната, скалата се заби в тинята на океанското дъно и вдигна облак пясък. Когато мътилката се утаи, един от хилядите неизвестни видове в океана се приближи да разгледа странния гост. После невъзмутимо продължи по пътя си.