Рейчъл мълчеше, вперила невиждащ поглед пред себе си. Самолетът Г4 продължаваше на юг по канадското крайбрежие. Толанд седеше наблизо и разговаряше с Корки. Макар повечето свидетелства да предполагаха, че е автентичен, признанието на астрофизика, че никеловото съдържание е „извън предварително установените средни стойности“ беше разпалило първоначалното й подозрение. Тайното заравяне на метеорит под леда имаше смисъл единствено като част от блестящо замислена измама. Въпреки това останалите научни доказателства потвърждаваха автентичността на метеорита.
Рейчъл погледна образеца в ръката си. Мъничките хондрули блещукаха. Толанд и Корки от известно време приказваха за тях, като използваха напълно непонятни за нея научни термини — изравнено съдържание на оливин, метастабилни стъклени матрици и метаморфна рехомогенизация. Изводът обаче беше ясен: двамата бяха единодушни, че хондрулите определено са метеоритни. Тези данни не можеха да се подправят.
Рейчъл завъртя образеца в ръката си и прокара пръст по ръба, където се виждаше част от овъглената кора. Тя изглеждаше сравнително нова — определено не на триста години макар Корки да бе обяснил, че е бил херметично запечатан в лед и не е бил изложен на атмосферна ерозия. Това й се струваше логично. Беше гледала телевизионни предавания за човешки останки, изкопани от леда след четири хиляди години — кожата на човека изглеждаше почти непокътната.
Докато се взираше в овъглената кора, й хрумна странна мисъл — бяха пропуснали нещо очевидно. Зачуди се дали просто не са забравили да й го споменат.
Тя неочаквано се обърна към Корки.
— Някой датирал ли е овъглената кора?
Астрофизикът я погледна смутено.
— Моля?
— Някой датирал ли е кората? Знаем ли със сигурност, че овъгляването е станало точно по времето на Юнгерсоловия метеорит?
— Съжалявам, кората не може да се датира — отвърна той. — Оксидирането променя всички необходими изотопни маркери. Освен това скоростта на радиоизотопен разпад е прекалено ниска, за да се датират материали под петстотин години.
Рейчъл се замисли. Сега разбираше защо датировката на кората не е включена в данните.
— Значи тази скала може да е изгоряла както през Средновековието, така и миналата седмица, така ли?
Толанд се подсмихва.
— Никой не твърди, че науката знае всички отговори.
Рейчъл започна да разсъждава на глас.
— Овъглената кора по същество е силно изгаряне. Формално погледнато, то може да е станало по всяко време през последния половин век — по най-различни начини.
— Грешиш — възрази Корки. — Как така по най-различни начини? Не. Само по един начин. При падането през атмосферата.
— Няма ли друга възможност? Например в пещ?
— Пещ ли? Тези образци са проучени под електронен микроскоп. Даже в най-чистата пещ на света по камъка щяха да останат следи от горивото — ядрено, химическо или фосилно. Остави това. Ами вдлъбнатините от полета в атмосферата? Не можеш да ги получиш в пещ.
Рейчъл беше забравила за тези бразди. Наистина изглеждаше, че камъкът е паднал през въздуха.
— Не могат ли да се получат при изригване на вулкан?
Корки поклати глава.
— Изгарянето е прекалено чисто.
Младата жена погледна Толанд.
Океанологът кимна.
— Съжалявам, имам известен опит с вулкани, и над, и под водата. Корки е прав. Вулканичният материал е замърсен с десетки токсини — въглероден двуокис, серен двуокис, водороден сулфид, хлороводород — всичко това щеше да се види при електронните ни анализи. Независимо дали ни харесва, или не, тази овъглена кора е резултат от чисто атмосферно горене.
Рейчъл въздъхна и отново се загледа през илюминатора. „Чисто горене“. Изразът натрапчиво остана в ума й. Тя се обърна към Толанд.
— Какво означава „чисто горене“?
Той сви рамене.
— Просто, че под електронен микроскоп не виждаме следи от гориво и затова разбираме, че нагряването се дължи на кинетична енергия и триене, а не на химически или ядрени компоненти.
— Щом не сте открили следи от гориво, какво сте открили? По-конкретно какъв е съставът на овъглената кора?
— Открихме точно това, което очаквахме — заяви Корки. — Чисти атмосферни елементи. Азот, кислород, водород. Никакъв нефт. Никаква сяра. Никакви вулканични киселини. Нищо особено. Само нещата, които се срещат при падане на метеорити в атмосферата.
Рейчъл се отпусна назад и се съсредоточи. Астрофизикът се наведе към нея и я погледна.
— Моля те, само не ми казвай, че според новата ти теория НАСА е взела фосилизирана скала в космическа совалка и я е хвърлила на Земята с надеждата никой да не забележи огненото кълбо, огромния кратер и експлозията!
Не се бе сетила за това, макар че беше интересно като предположение. Не правдоподобно, но въпреки това интересно. Всъщност мислите й бяха по-близо до Земята. „Само естествени атмосферни елементи. Чисто горене. Вдлъбнатини от падане във въздуха“. В ума й проблесна бледа светлинка.
— Съотношението на атмосферните елементи, които сте регистрирали — каза тя. — Точно като при всички други метеорити с овъглена кора ли е?
Корки като че ли се опита да заобиколи въпроса.
— Защо питаш?
Рейчъл видя, че се колебае, и пулсът й се ускори.
— Не е същото, нали?
— Има научно обяснение.
Сърцето на Рейчъл се разтуптя бясно.
— Случайно да сте установили необикновено високо съдържание на един конкретен елемент?
Толанд и Корки сепнато се спогледаха.
— Да — потвърди астрофизикът, — но…
— Не беше ли йонизиран водород?
Той се облещи.
— Откъде знаеш?!
Толанд също изглеждаше изумен.
Рейчъл ги погледна.
— Защо никой не ми го спомена?
— Защото има напълно задоволително научно обяснение! — заяви Корки.
— Цялата съм слух.
— Има повишен процент йонизиран водород, защото е преминал през атмосферата близо до Северния полюс, където магнитното поле на Земята предизвиква необикновено голяма концентрация на водородни йони.
Рейчъл се намръщи. После каза:
— За съжаление аз имам друго обяснение.