ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА Събота, 16 юли – петък, 7 октомври
НАМЕРИ СВОЯ „Палм Тунгстен Т 3“ на бюрото в антрето. Там бяха ключовете ѝ от колата и чантата с ремък, която бе загубила, когато Маге Лундин я нападна пред вратата на Лундагатан. Имаше отворена и неотворена поща, взета от пощенската кутия на Хорншсгатан. Микаел Блумквист.
Бавно обиколи мебелираната част от своя апартамент. Навсякъде откриваше негови следи. Беше спал в леглото ѝ и работил на бюрото ѝ. Беше използвал компютъра ѝ и в кошчето за хартии намери откъси от текстове за Секцията, скъсани бележки и измачкани книжа.
Купил е литър мляко, хляб, сирене, хайвер и десет пакета „Билис Пан пица“, които е оставил в хладилника.
На масата в кухнята намери малък бял плик с нейното име отгоре. Беше бележка от него. Посланието бе кратко. Мобилният му номер. Нищо друго.
Внезапно Лисбет Саландер разбра, че сега топката е у нея. Той не възнамеряваше да я търси. Беше приключил историята, оставил ключовете от апартамента и не смяташе да ѝ се обажда. Ако искаше нещо, можеше да му се обади. Проклет инат.
Сложи кана кафе, направи четири сандвича, седна до прозореца и погледна към Юргорден. Запали цигара и се замисли.
Всичко бе свършило, но сега животът ѝ изглеждаше по-самотен от всякога.
Мириам Ву бе заминала за Франция. Моя грешка бе, че за малко не умря. Разтреперваше се при мисълта за момента, в който щеше да бъде принудена да срещне Мириам Ву, и бе решила, че когато я освободят, това ще е първата ѝ спирка. А тя заминала за Франция.
Изведнъж се оказа задължена на много хора.
Холгер Палмгрен, Драган Армански. Трябваше да им се обади и да им благодари. Паоло Роберто. И Plague, и Тринити. Дори ония шибани полицаи Бублански и Мудиг съвсем обективно бяха взели нейната страна. Не обичаше да е длъжна някому. Почувства се като жетон в игра, която не можеше да контролира.
Проклетият Кале Блумквист. И може би проклетата Ерика Бергер с трапчинките, хубавите дрехи и самоуверения вид.
Всичко свърши, бе казала Аника Джанини, когато напуснаха полицията. Да. Процесът свърши. Свърши за Аника Джанини. И за Микаел Блумквист, който публикува текста си и който щеше да се появи по телевизията и сигурно да спечели някоя шибана награда.
Но не и за Лисбет Саландер. Това бе само първият ден от остатъка на нейния живот.
В ЧЕТИРИ СУТРИНТА престана да мисли за каквото и да е. Хвърли пънкарските си дрехи на пода в спалнята, влезе в банята и взе душ. Изми целия грим, който носеше в съда, и се облече в свободни тъмни ленени панталони, бяла тениска и тънко яке. Опакова чанта с бельо и една-две фланелки и си сложи обикновени удобни обувки за ходене.
Взе своя „Палм“ и поръча такси за площад Мусебаке. Замина за летище Арланда и пристигна там точно преди шест часа. Проучи таблото със заминаващите полети и запази билет за първата дестинация, която ѝ се хвърли в очи. Използва собствения си паспорт и собственото си име. Бе удивена, когато никой на гишетата не я разпозна и никой не реагира на името ѝ.
Настани се в сутрешния самолет до Малага и кацна по средата на деня в адски пек. Стоя несигурно известно време на терминала. Накрая отиде да погледне една карта и се замисли какво ще прави в Испания. След някоя и друга минута се реши. Нямаше сили да отделя време за проучване на автобусни линии или алтернативни превозни средства. Купи си чифт слънчеви очила от магазин до летището, излезе на стоянката за таксита и седна на задната седалка на първата свободна кола.
– Гибралтар. Плащам с кредитна карта.
Пътят отне три часа по новата магистрала покрай южния бряг. Таксито я остави на паспортната контрола на границата с британската територия и тя повървя до хотел The Rock[49] на Юропа Роуд, почти на края на високата 425 метра скала, където попита дали има свободна стая. Имаше една двойна. Нае я за две седмици и остави кредитната си карта.
Взе душ и седна увита в хавлия на терасата, загледана към Гибралтарския проток. Видя товарни кораби и няколко яхти. Мароко смътно се очертаваше в мъглата от другата страна на протока. Цареше спокойствие.
След малко влезе в стаята, легна и заспа.
НА ДРУГАТА СУТРИН ЛИСБЕТ Саландер се събуди в пет и половина. Стана, изкъпа се и пи кафе в хотелския бар на партера. В седем напусна хотела, купи плик с манго и ябълки, взе такси и отиде при маймуните. Бе излязла толкова рано, че само неколцина туристи бяха успели да се появят и тя бе почти сама с животните.
Харесваше Гибралтар. За трети път посещаваше удивителната скала с абсурдно гъсто населен град на Средиземно море. Гибралтар бе място, което не приличаше на никое друго. Градът бе изолиран от десетилетия, колония, която упорито отказваше да се слее с Испания. Разбира се, испанците протестираха срещу окупацията. (Лисбет Саландер обаче смяташе, че испанците трябва да си затварят устата, докато обитават анклава Сеута на мароканска територия, от другата страна на Гибралтарския проток.) Беше място, смешно откъснато от останалия свят, град, състоящ се от мрачна скала и около два квадратни километра градска площ, с летище, започващо от морето и свършващо на морето. Колонията бе толкова малка, че всеки квадратен сантиметър се използваше, а експанзията ставаше към морето. За да могат въобще да влязат в града, посетителите бяха принудени да пресичат пистата за кацане на летището.
Гибралтар даваше на понятието compact living нов смисъл.
Лисбет видя мощна мъжка маймуна да се катери по един зид към алеята. Опули ѝ се. Беше Barbary Ape.
– Здрасти, приятел – каза тя. – Върнах се.
Първия път, когато посети Гибралтар, дори не бе чувала за маймуните. Просто се бе изкачила на върха да се наслади на панорамата и остана изненадана, когато заедно с група туристи внезапно се озова насред стадо маймуни, които вдигаха шум и се катереха по двете страни на зида.
Беше странно чувство да вървиш по една пътека и изведнъж да те заобиколят дузина маймуни. Лисбет ги наблюдаваше подозрително. Не бяха агресивни. Но пък бяха достатъчно силни да те нахапят смъртоносно, ако ги раздразниш или се почувстват застрашени.
Намери един от гледачите, показа кесията с плодове и попита дали може да ги даде на маймуните. Той каза, че е окей.
Извади едно манго и го постави на зида, близо до мъжката маймуна.
– Закуска – каза, подпря се на стената и захапа ябълка.
Маймунякът се втренчи в нея, оголи зъби и доволен сграбчи мангото.
ПЕТ ДНИ ПО-КЪСНО в четири следобед Лисбет Саландер падна от стола в „Бара на Хари“, в една странична улица на Мейн стрийт, на две пресечки от хотела, в който бе отседнала. След разходката из маймунската планина бе непрекъснато пияна, като обикновено пиеше при Хари О’Конъл, собственик на бара, който говореше с изкълчен ирландски акцент, въпреки че кракът му не бе стъпвал в Ирландия. Хари я наблюдаваше с тревожна физиономия.
Когато преди четири дни следобед поръча първото си питие, той ѝ поиска документ за самоличност, защото изглеждаше значително по-млада от годините, които твърдеше, че е навършила. Знаеше, че се казва Лисбет, и я наричаше Лиз. Обикновено тя идваше следобед, сядаше на висока табуретка най-навътре в бара и се подпираше на стената. После започваше да се налива с бира и уиски.
Когато поръчваше бира, не ѝ пукаше за марката или вида, приемаше всичко, което той ѝ носеше. Когато пиеше уиски, винаги избираше Tullamore Dew, освен веднъж, когато огледа бутилките зад бара и избра Lagavulin. Щом получи чашата, помириса питието, вдигна вежди и пийна една много малка глътка. Остави чашата и се загледа в нея с изражение, което показваше, че гледа на съдържанието като на заплашващ я враг.
Накрая бутна чашата настрани и каза на Хари да ѝ даде нещо, което да не прилича на катран за лодки. Той ѝ наля Tullamore Dew и тя продължи да пие. За четири денонощия изпи около бутилка. Бирите Хари не ги броеше. Бе, меко казано, удивен, че момиче с подобно скромно телосложение може да поеме толкова много, но предположи, че щом ѝ се пие алкохол, ще пие алкохол, независимо дали в неговия бар, или някъде другаде.
Тя пиеше бавно, не разговаряше с никого и не създаваше неприятности. Единственото ѝ занимание освен консумацията на алкохол бе да седи и да си играе с ръчния компютър, който от време на време свързваше с мобилния си телефон. Хари на няколко пъти се опита да завърже разговор, но срещна упорито мълчание. Изглежда, девойката избягваше всякаква компания. На няколко пъти, когато барът се препълваше, тя сядаше на някоя маса на тротоара, а друг път слизаше до един италиански ресторант през две врати, където вечеряше, после се връщаше при Хари и поръчваше още Tullamore Dew. Обикновено напускаше бара към десет вечерта и с несигурна походка поемаше на север.
Точно този ден беше пила много и бързо, по-бързо от предишните дни, и Хари не сваляше будно око от нея. Когато за около два часа изля в гърлото си седем чаши Tullamore Dew, той реши да не ѝ сервира повече алкохол. Но още преди да успее да осъществи решението си, я чу как тупна на земята.
Остави чашата, която се канеше да подсуши, заобиколи барплота и я вдигна.
– Мисля, че ти е достатъчно – каза той.
Тя го погледна с разцентрован поглед.
– Май си прав – отвърна с изненадващо ясен глас.
Подпря се с една ръка на барплота, извади банкноти от джобчето на гърдите си и се залюля към изхода. Той леко я хвана за рамото.
– Чакай малко. Какво ще кажеш да идеш в банята, да повърнеш последния алкохол и да поседиш още мъничко в бара. Не искам да те пускам навън в това състояние.
Тя не протестира, когато я заведе в банята. Пъхна пръсти в гърлото си и направи каквото ѝ предложи. Когато отново влезе в бара, той ѝ бе налял голяма чаша сода.
Изпи я цялата и се оригна. Той ѝ сипа още.
– Утре ще се чувстваш кошмарно – каза Хари.
Тя кимна.
– Не е моя работа, но на твое място един-два дена ще си стоя трезвен.
Тя пак кимна. После се върна в банята и повърна.
Остана в бара още някой час, преди погледът ѝ да се проясни дотолкова, че Хари да се осмели да я пусне да си върви. Тя излезе с омекнали крака, тръгна към летището и пое по брега край морето. Разхожда се, докато стана осем и половина и земята престана да се клати. Чак тогава се върна в хотела. Качи се в стаята, изми си зъбите и лицето, смени си дрехите и слезе в бара на хотела във фоайето, където си поръча чаша черно кафе и бутилка минерална вода.
Седеше мълчалива и незабележима до една колона и разглеждаше хората в бара. Видя двойка около трийсетте, увлечена в тих разговор. Жената носеше светла лятна рокля. Мъжът държеше ръката ѝ под масата. През две маси седеше чернокожа фамилия, той с посивяващи слепоочия, тя с красива пъстра рокля в златисто, черно и червено. Имаха две деца малко под пубертета. Огледа и група бизнесмени в бели ризи и вратовръзки, с метнати на облегалките на столовете сака. Пиеха бира. Видя компания пенсионери, без съмнение американски туристи. Мъжете бяха с бейзболни шапки, тениски и свободно падащи панталони. Жените носеха маркови дънки, червени бодита и очила на верижки. Загледа се в мъж в светло ленено сако, сива риза и тъмна вратовръзка, който влезе откъм улицата и взе ключовете си от рецепцията, преди да дойде на бара и да поръча една бира. Тя седеше на три метра от него и се заслуша, когато той извади мобилен телефон и заговори на немски.
– Здравей, аз съм. Наред ли е всичко? Добре върви, следващата ни среща е утре следобед… не, мисля, че въпросът ще се реши… ще остана още поне пет или шест дни и после заминавам за Мадрид… не, няма да се върна у дома преди края на следващата седмица… и аз… обичам те… разбира се… ще се обадя по-късно през седмицата… целувки.
Беше висок метър и осемдесет и пет, на около 50, може би 55 години, рус, с прошарена коса, не много къса, с поувиснала гуша и доста обем около кръста. Все пак добре запазен. Четеше „Файнаншъл Таймс“. Щом си изпи бирата и тръгна към асансьора, Лисбет Саландер се надигна и го последва.
Той натисна копчето за шестия етаж. Лисбет застана до него и опря глава в стената на асансьора.
– Фиркана съм – каза.
Той я погледна.
– Така ли?
– Да. Такава седмица беше! Я да позная. Ти си бизнесмен, идваш от Хановер или някъде от Северна Германия. Женен си. Обичаш жена си. И трябва да останеш тук, в Гибралтар, още няколко дни. Това разбрах от телефонния ти разговор на бара.
Той удивено я погледна.
– Аз съм от Швеция. И изпитвам непреодолима нужда да правя секс. Не ми пука дали си женен и няма да ти искам телефонния номер.
Той вдигна вежди.
– В стая 711 съм, на горния етаж. Смятам да отида в стаята си, да се съблека, да се изкъпя и да легна на леглото. Ако искаш да ми правиш компания, ще почукаш след половин час. Иначе ще заспя.
– Това някаква шега ли е? – попита той, щом асансьорът спря.
– Не. Мързи ме да обикалям кръчмите, за да си хвана някого. Или ще почукаш на вратата ми, или забрави.
След двайсет и пет минути на вратата на хотелската стая на Лисбет се почука. Когато отвори, беше увита в хавлиена кърпа.
– Влез – каза.
Той влезе и с подозрение се огледа.
– Само аз съм.
– На колко си години всъщност?
Тя протегна ръка, взе оставения на бюрото паспорт и му го подаде.
– Изглеждаш по-млада.
– Знам – каза тя, разтвори хавлиената кърпа и я хвърли на един стол.
Отиде до леглото и отметна завивката.
Той се втренчи в татуировките ѝ. Тя го погледна през рамо.
– Това не е някакъв капан. Аз съм момиче, сама съм и съм тук за няколко дни. Не съм правила секс от няколко месеца.
– Защо избра тъкмо мен?
– Защото ти бе единственият в бара, който изглеждаше, че няма компания.
– Женен съм…
– А и дори не искам да знам кой си или коя е тя. Не искам социологическа дискусия. Искам да се чукам. Съблечи се или се върни отново в стаята си.
– Просто така?
– Защо не? Възрастен си и знаеш какво се иска от теб.
Той размисли за около половин минута. Изглежда, се канеше да си тръгне. Тя седна на ръба на леглото и зачака. Той прехапа долната си устна, после свали панталоните и ризата си и, разколебан, остана по гащи.
– Всичко – каза Лисбет Саландер. – Не смятам да се чукам с някой, дето е по гащи. И ще използваш презерватив. Знам къде съм била аз, но не знам ти къде си бил.
Той събу гащите си, приближи се до нея и сложи ръка на рамото ѝ. Лисбет затвори очи, когато той се приведе и я целуна. Устните му имаха приятен вкус. Тя го остави да легне върху нея в леглото. Тежеше.
ДЖЕРЕМИ СТЮЪРТ МАКМИЛЪН, адвокат, усети как космите на врата му настръхват, когато отвори вратата на кантората си в Бъчанън Хаус, на Куинсуей Кей, над морето. Усети тютюнев дим и чу скърцането на стол. Часът бе малко преди седем сутринта и първата му мисъл бе, че е изненадал някой крадец.
После до ноздрите му стигна аромат на кафе. След няколко секунди колебливо пристъпи прага, премина през антрето и надзърна в своя просторен и елегантно мебелиран кабинет. Лисбет Саландер седеше в офис стола му с гръб към него и с крака, вдигнати на перваза на прозореца. Стационарният му компютър бе включен и тя явно не бе имала никакви проблеми да намери паролата. Нито да отвори сейфа му. На коленете ѝ лежеше разтворена папката със счетоводството му и с най-интимната му кореспонденция.
– Добро утро, госпожице Саландер – каза той накрая.
– Мм – отвърна тя. – Има прясно кафе и кроасани в бюфета.
– Благодаря – каза той и въздъхна, предавайки се.
Беше купил кантората с нейни пари и по нейна заръка, но не очакваше, че ще се появи без предупреждение. Освен това тя сигурно бе намерила и прочела едно гей порносписание, което той криеше в чекмедже на бюрото.
Много неприятно.
Или може би не.
Що се отнася до Лисбет Саландер, тя се държеше отвратително с хората, които я дразнеха, но не обръщаше никакво внимание на хорските слабости. Знаеше, че той само се води хетеросексуален, и бе в течение на мрачната му тайна – привличаха го мъже и след развода преди петнайсет години имаше възможност да реализира най-интимните си фантазии.
Ама че смешно! С нея се чувствам сигурен.
СЛЕД КАТО ТАКА И ТАКА се намираше в Гибралтар, Лисбет реши да посети адвокат Джереми Макмилън, който се грижеше за парите ѝ. Не бе се свързвала с него от края на миналата година и искаше да знае дали не я е разорил по време на отсъствието ѝ.
Но не беше спешно и не затова замина за Гибралтар, щом я освободиха. Направи го, защото изпитваше силна потребност да се махне от всичко, а в това отношение Гибралтар беше идеалното място. Прекара почти цяла седмица в поркане и няколко дни прави секс с германския бизнесмен, който по-късно се бе представил като Дитер. Съмняваше се, че това е истинското му име, но така и не направи проучвания. Той прекарваше дните си по заседания, а вечерите хапваше с нея, преди да се оттеглят в неговата или в нейната стая.
Не беше никак лош в леглото, установи Лисбет. Може би малко несръчен и от време на време ненужно груб.
Дитер изглеждаше истински изумен, че тя така импулсивно и без заобикалки бе поискала секс от натежал немски бизнесмен. Той действително беше женен, не изневеряваше на жена си и не търсеше дамска компания в своите бизнес пътувания. Но когато му се сервира възможност под формата на кльощаво татуирано момиче, не бе издържал на изкушението. Така ѝ каза.
Лисбет Саландер хич не се интересуваше какво казва. Не целеше нищо друго освен съживяващ секс, но бе изненадана, че той полага усилия да я задоволи. Чак на четвъртата нощ, последната им заедно, той получи пристъп на панически страх и започна да се пита какво би казала жена му. Лисбет Саландер смяташе, че трябва да си държи устата затворена и да не казва нищо на жена си.
Но не сподели с него мнението си.
Бе зрял мъж и можеше да откаже поканата ѝ. Не беше неин проблем, че изпитва угризения или че възнамерява да признае нещо на жена си. Лежеше с гръб към него и петнайсет минути го слуша, докато накрая раздразнено извъртя очи и го възседна.
– Мислиш ли, че можеш да спреш за малко с твоите страхове и отново да ме задоволиш? – запита тя.
Джереми Макмилън бе съвсем друга история. Той нямаше абсолютно никакво еротично въздействие върху Лисбет Саландер. Беше мошеник. И колкото и да е смешно, външно приличаше на Дитер. Беше на 48 години, чаровен, малко с наднормено тегло и посивяваща тъмноруса къдрава коса, която сресваше назад на високото си чело. Носеше очила с тънки позлатени рамки.
Бе завършил в Оксфорд бизнес право, имаше обещаващо бъдеще и стана партньор в адвокатска кантора, обслужваща големи предприятия и безпарични новозабогатяващи юпита, които се занимаваха с купуване на имоти и данъчно планиране. Прекара осемдесетте години в общуване с богати знаменитости и в непрекъснати купони. Смъркаше кокаин с хора, с които не би желал да се събуди заедно на другия ден. Не стигна до съд, но загуби жена си и двете си деца, уволниха го за несправяне с бизнеса и накрая, примирен, се отдаде на пиянство.
След това обаче изтрезня и засрамен напусна Лондон. Защо избра точно Гибралтар, не знаеше, но през 1991-ва в съдружие с местен юрист отвори скромна кантора, която официално се занимаваше със значително по-безславни счетоводни дела и завещания. Не толкова официално „Макмилън & Маркс“ бяха фирма – пощенска кутия, чрез която перяха пари различни тъмни фигури в Европа. Точно тях избра Лисбет Саландер да стопанисват онези 2,4 милиарда долара, които бе откраднала от разпадналата се империя на финансиста Ханс-Ерик Венерстрьом.
Макмилън без съмнение бе мошеник. Но тя гледаше на него като на своя мошеник и той сам се изумяваше от безупречната си честност към нея. Най-напред Лисбет му възложи проста задача. Срещу скромна сума Макмилън създаде известен брой фирми – пощенски кутии, които тя можеше да използва и в които вложи един милион долара. Свърза се с него по телефона и отначало бе само глас от далечината. Той никога не попита откъде са парите. Правеше онова, което тя искаше, и ѝ вземаше пет процента от сумата. Малко след това тя преведе по-голяма сума пари и ги използва, за да създаде фирмата Wasp Enterprises, чрез която купи право на имот в Стокхолм. С това връзката с Лисбет Саландер започна да става печеливша, макар за него спечеленото все още да бяха джобни пари.
Два месеца по-късно тя внезапно го посети в Гибралтар. Позвъни му и го покани на частна вечеря в стаята си в хотел The Rock, който бе ако не най-големият, то най-изисканият на скалата. Не знаеше какво да очаква, но не бе вярвал, че неговата клиентка ще бъде едно приличащо на кукла момиченце, на вид в началото на пубертета. Струваше му се, че е жертва на някаква мрачна шега.
Но бързо промени мнението си. Странното момиче говореше с него без притеснение, без нито веднъж да се усмихне или да покаже някаква топлота. От нея по-скоро вееше хлад. Остана направо като гръмнат, когато тя за няколко минути разби професионалната светска фасада, постигната от него с толкова усилия.
– Какво искаш? – запита той.
– Откраднах пари – отвърна тя най-сериозно. – Трябва ми мошеник да ги изпере.
Бе се запитал дали не е луда, но се държа учтиво. Онемя, когато тя му каза от кого е откраднала парите, как е станало и колко голяма е сумата. Аферата „Венерстрьом“ бе една от най-горещите теми, обсъждани във финансовия свят.
– Разбирам.
Различни възможности минаха през ума му.
– Ти си способен бизнес юрист. Ако беше идиот, никога нямаше да получиш онези задачи, които получи през осемдесетте. Затова пък после се държа като идиот и успя да си докараш уволнение.
Той вдигна вежди.
– За в бъдеще ще бъда единственият ти клиент.
Тя го погледна с очи, изпълнени с най-голямото доверие, което някога бе виждал.
– Имам две изисквания. Едното е никога да не извършваш престъпление или да се замесваш в нещо, което да ни създаде проблеми, нито да привличаш вниманието на властите върху моите предприятия и сметки. Другото е никога да не ме лъжеш. Никога. Нито веднъж. Ако ме излъжеш, преустановяваме бизнес отношенията си незабавно, а ако достатъчно силно ме раздразниш, ще те съсипя.
Тя му наля чаша вино.
– Няма причини да ме лъжеш. Вече знам всичко, което може да се знае за живота ти. Знам какво печелиш в добър месец и какво в лош. Знам какво харчиш. Знам, че парите никога не ти стигат. Знам, че имаш дългове за 120 000 паунда, дългосрочни и краткосрочни, и че непрестанно поемаш рискове и мамиш за пари, за да се справяш с амортизациите. Обличаш се елегантно и се опитваш да вириш нос, но си разорен и не си си купувал ново сако от месеци. Затова пък преди две седмици си оставил едно да му закърпят хастара. Събираше редки книги, но лека-полека ги разпродаде. Предния месец си продал ранно издание на „Оливър Туист“ за 760 лири.
Тя замълча, но го фиксираше с поглед. Той преглътна.
– Миналата седмица успя да направиш един удар. Доста умело измами вдовицата, която представляваше. Прибрал си 6000 лири, които едва ли ще ѝ липсват.
– Но как, по дяволите, си узнала всичко това?
– Знам, че си бил женен, че в Англия имаш две деца, които не искат да те виждат, че след развода си обърнал резбата и днес имаш предимно хомосексуални отношения. Вероятно те е срам от това, защото избягваш педерастките клубове и се стараеш да не те виждат из града с някой от твоите мъжки приятели. Знам и че често пътуваш през границата с Испания да търсиш мъже.
Джереми Макмилън седеше, дълбоко шокиран. Внезапно се ужаси. Нямаше никаква представа как тя се бе добрала до всичко това, но информацията бе достатъчна, за да го унищожи.
– И това, което казвам, е за пръв и последен път. Изобщо не ми пука с кого правиш секс. Не ме касае. Искам да знам кой си, но никога няма да злоупотребя със знанията си. Няма да те изнудвам или заплашвам.
Макмилън наистина не бе идиот. Веднага разбра, че онова, което тя знаеше, само по себе си е заплаха. Тя държеше контрола. За миг премисли дали да не я вдигне и метне през терасата, но се овладя. Никога преди не се бе страхувал толкова.
– Какво искаш? – изцеди най-сетне от устата си той.
– Искам партньорство с теб. Ще преустановиш всякакъв друг бизнес и ще работиш изключително и само за мен. Ще печелиш повече, отколкото някога си сънувал.
Тя обясни какво иска и как трябва да изглежда всичко.
– Искам да съм невидима – обясни тя. – Ти ще се грижиш за бизнеса ми. Всичко трябва да е законно. С какво самата аз ще се занимавам, няма да има нищо общо с теб, нито да е свързано с нашите дела.
– Разбирам.
– Така че ще бъда единственият ти клиент. Имаш една седмица да се отървеш от всичките си клиенти и да престанеш с дребните мошеничества.
Той осъзна също, че е получил предложение, което никога нямаше да се повтори. Размисли шейсет секунди, после прие. Имаше само един въпрос.
– Откъде знаеш, че няма да те измамя?
– Не го прави. Ще съжаляваш през остатъка от жалкия си живот.
Нямаше причини да лъже. Лисбет Саландер му предложи задача, която носеше такъв златен отпечатък, че беше абсурдно да рискува нещо за дребни стотинки. Стига да не задаваше въпроси и да не забъркаше нещо, имаше осигурено бъдеще.
Така че реши никога да не мами Лисбет Саландер.
Стана честен, или поне честен дотолкова, доколкото един печен адвокат може да бъде, когато пере крадени пари в астрономически количества.
Лисбет изобщо не се интересуваше от икономическото си състояние. Задачата на Макмилън бе да пласира парите ѝ и да се грижи кредитните карти, които тя ползва, да имат покритие. Говориха часове наред. Тя обясни как иска да функционират парите ѝ. Неговата работа бе да се погрижи за това.
Голяма част от краденото бе пласирано в стабилни фондове, които я правеха икономически независима за цял живот, дори ако ѝ хрумнеше да води крайно екстравагантен и разпуснат живот. От тези фондове се пълнеха и кредитните ѝ карти.
С остатъка от парите той можеше да играе и инвестира по своя преценка, стига да не влага пари в нещо, създаващо проблеми с полицията под каквато и да е форма. Тя му забрани да се занимава с дребни измами, защото при лош късмет щяха да я поставят под наблюдение.
Оставаше да се уточни какво ще спечели той от бизнеса.
– Плащам ти 500 000 паунда в ценни книжа. Така ще платиш дълговете си и ще ти остане доста отгоре. После ще печелиш пари за себе си. Ще направиш фирма с нас двамата като съдружници. Получаваш двайсет процента от всяка печалба, реализирана от фирмата. Искам да си достатъчно богат, за да не се изкушаваш отново да се захванеш с мошеничество, но не и толкова богат, че да не полагаш усилия.
Той започна новата си работа на 1 февруари. В края на март бе изплатил личните си дългове и стабилизирал частните си финанси. Лисбет настояваше за това – искаше да бъде платежоспособен. През май той прекъсна партньорството си със своя алкохолизиран колега Джордж Маркс, другата половина на „Макмилън & Маркс“. Изпита известно угризение, но бе изключено да намесва Маркс в делата на Лисбет Саландер.
Обсъди нещата с Лисбет, когато тя пристигна в Гибралтар на спонтанно посещение в началото на юли и забеляза, че Макмилън работи в жилището си вместо в кантората.
– Партньорът ми е алкохолик и няма да може да се справи с това. Ще представлява огромен рисков фактор. Но преди петнайсет години, когато дойдох в Гибралтар, ми спаси живота, като ме включи в дейността си.
Тя помисли две минути, изучавайки лицето на Макмилън.
– Разбирам, ти си лоялен мошеник. Вероятно е ценно качество. Предлагам да отвориш малка сметка, с която да се занимава. И да печели няколко хилядарки на месец, за да може да се оправя.
– Това окей ли е за теб?
Тя бе кимнала и бе огледала ергенската му квартира. Макмилън живееше в едностаен апартамент с кухненски бокс на улица, близо до болницата. Единственото приятно нещо бе изгледът. Впрочем в Гибралтар нямаше място без хубав изглед.
– Имаш нужда от офис и ново жилище – каза тя.
– Нямах време.
– Окей.
После му купи кантора от 130 квадрата с малка тераса в Бъчанън Хаус, на Куинсуей Кей, което в Гибралтар определено бе върхът. И поръча на архитект по вътрешно обзавеждане да ремонтира и мебелира помещенията.
МАКМИЛЪН СИ СПОМНИ, че докато беше зает с проучването на документи, Лисбет лично проконтролира инсталирането на алармена система, компютърно обзавеждане и онзи сейф, пред който изненадващо седеше и ровеше, когато той влезе в кантората сутринта.
– В немилост ли съм? – попита.
Тя остави папката, в която се бе задълбочила.
– Не, Джереми, не си в немилост.
– Добре – каза той и донесе кафе. – Имаш способността да изникваш, когато най-малко те очакват.
– Бях заета напоследък. Искам само да обмисля станалото.
– Ако правилно съм разбрал, си преследвана за тройно убийство, застреляли са те в главата и са ти повдигнали обвинения за редица престъпления. Доста се тревожех. Мислех, че си още в пандиза. Избяга ли?
– Не. Призната бях за невинна по всички точки и ме пуснаха. Ти какво си чул?
Той се поколеба за секунда.
– Окей. Без лъжи. Когато разбрах, че си затънала до гуша, наех преводаческо бюро, което проучи подробно всички шведски вестници и ми даваше непрекъснато сведения. Добре съм информиран.
– Ако познанията ти се базират на написаното във вестниците, изобщо не си информиран. Но предполагам си открил някои мои тайни.
Той кимна.
– Сега какво ще стане?
– Нищо. Продължаваме както преди. Нашите отношения нямат нищо общо с проблемите ми в Швеция. Кажи какво се е случило, докато ме нямаше. Държа ли се прилично?
– Не пия – каза той. – Ако имаш предвид това.
– Не. Частният ти живот не ме засяга, стига да не засяга бизнеса ми. Питам дали съм по-бедна или по-богата от миналата година?
Той дръпна стола за посетители и седна. По някакъв начин изглеждаше без значение, че е окупирала мястото му. Нямаше причини да се бори с нея за престиж.
– Ти ми предостави 2,4 милиарда долара. Вложих 200 милиона във фондове. Каза, че с останалото мога да играя.
– Да.
– Личните ти фондове не са се променили освен лихвата. Мога да увелича печалбата, ако…
– Не ме интересува увеличаване на печалбата.
– Окей. Похарчила си дребна сума. Най-големите разходи са били жилището, което ти купих, и онзи благотворителен фонд, който ти учреди за адвокат Палмгрен. Иначе си консумирала нормално и далеч не разхищаващо. Лихвите бяха добри. Сега са на плюс минус нулата.
– Добре.
– Останалото инвестирах. Миналата година не прибрахме кой знае какви суми. Бях в слаба форма и отделих време за проучване на пазара. Имахме разходи. Едва тази година започнахме да осъществяваме приходи. Докато седеше затворена, прибрахме около седем милиона. В долари.
– От които ти се полагат двайсет процента.
– От които ми се полагат двайсет процента.
– Доволен ли си?
– Спечелих повече от милион долара за половин година. Да. Доволен съм.
– Виж какво… не бъди лаком. Можеш да се оттеглиш, когато решиш, че ти стига. Но все пак продължи да се занимаваш с бизнеса ми по някой и друг час от време на време.
– Десет милиона долара – каза той.
– Какво?
– Щом събера десет милиона долара, ще приключа. Хубаво, че дойде. Имаме доста неща за обсъждане.
– Говори.
Той размаха ръка.
– Това са толкова много пари, че ме хваща страх. Не знам как ще се справя с тях. Не знам нищо повече за целта ти, освен да се печелят повече пари. За какво ще се използват?
– Не знам.
– И аз. Но парите не могат да бъдат самоцел. Това е тъпо. Затова реших да престана, щом събера десет милиона долара. Не искам повече да нося отговорност.
– Окей.
– Преди да спра, искам вече да си решила как си представяш, че ще бъде управлявано това състояние. Трябва да има цел и насоки, или организация, на която да се предоставят.
– Мм.
– Не е възможно за един човек да се занимава с бизнес по този начин. Разделил съм сумата в дългосрочни твърди инвестиции – имоти, ценни книжа и други. Имаш пълно описание в компютъра си.
– Прочетох го.
– Другата половина разиграх в спекула, но трябва да държа толкова много пари, че просто не успявам. Затова основах инвестиционна фирма в Джърси. В момента имаш шестима служители в Лондон. Двама сръчни млади брокери и офис персонал.
– Yellow Ballroom Ltd. Тъкмо се чудех какво ли е това.
– Нашето предприятие. Тук, в Гибралтар, назначих секретарка и един млад многообещаващ юрист… впрочем ще се появят след около половин час.
– Така ли? Моли Флинт, на 41, и Брайън Делани, на 26.
– Искаш ли да се срещнеш с тях?
– Не. Брайън любовник ли ти е?
– Какво? Не.
Той изглеждаше шокиран.
– Никога не смесвам…
– Добре.
– Между другото… не се интересувам от млади момчета… искам да кажа – неопитни.
– Не, повече те привличат момчета с по-грубичко отношение от някой сополанко. Това продължава да не ме засяга, но, Джереми…
– Да?
– Бъди внимателен.
ВСЪЩНОСТ НЕ БЕ ПЛАНИРАЛА да остава в Гибралтар повече от две седмици, за да настрои наново компаса си. Внезапно забеляза, че няма представа с какво да се захване или къде да замине. Затова остана дванайсет седмици. Проверяваше електронната си поща веднъж на ден и послушно отговаряше на имейлите от Аника Джанини в редките случаи, когато адвокатката се обаждаше. Не ѝ съобщи къде се намира. Не отговаряше на никое друго електронно писмо.
Продължи да посещава „Бара на Хари“, но сега влизаше само за една бира по вечерно време. По-голямата част от деня прекарваше в хотел „Дъ Рок“ на терасата или в леглото. Направи още един случаен секс с 30-годишен офицер от британския флот, но беше за една нощ и в общи линии безинтересно преживяване.
Разбра, че ѝ е досадно до смърт.
В началото на октомври вечеря с Джереми Макмилън. Бяха се срещали само няколко пъти по време на престоя ѝ. Свечеряваше се и пиеха бяло плодово вино, обсъждайки как да използват милиардите на Лисбет. Внезапно той я изненада, като я запита какво я мъчи.
Тя го загледа и се замисли. След това не по-малко изненадващо за себе си разказа за отношенията си с Мириам Ву, как приятелката ѝ е била малтретирана и почти убита от Роналд Ниедерман. И че грешката е била нейна. Освен поздрав, предаден чрез Аника Джанини, не бе чула и дума от Мириам Ву. А сега тя се бе преместила във Франция.
Джереми Макмилън дълго мълча.
– Влюбена ли си в нея? – запита внезапно.
Лисбет Саландер се замисли над отговора. Накрая поклати отрицателно глава.
– Не. Не съм от този тип, дето се влюбват. Тя беше приятел. И правеше добър секс.
– Няма човек, който да е избягнал влюбването – каза той. – Може да го отречеш, но приятелството е най-обикновената форма на любов.
Тя стъписано го изгледа.
– Ще се разсърдиш ли, ако се намеся?
– Не.
– Заминавай за Париж, за Бога! – каза той.
ЛИСБЕТ КАЦНА на летище „Шарл дьо Гол“ в два и половина следобед, взе автобус до Триумфалната арка и два часа се разхожда. Бродеше из близките квартали и си търсеше свободна хотелска стая. Тръгна на юг, към Сена, и накрая успя да намери място в малкия хотел „Виктор Юго“ на улица „Коперник“.
Взе душ и се обади на Мириам Ву. Срещнаха се към девет вечерта в бар, близо до „Нотър Дам“. Мириам Ву носеше бяла риза и сако. Изглеждаше ослепително. Лисбет веднага се смути. Целунаха се по бузата.
– Съжалявам, че не се обадих и че не дойдох на процеса – каза Мириам Ву.
– Няма нищо. При всички случаи процесът протече при закрити врата.
– Три седмици лежах в болница, а после, когато се прибрах у дома на Лундагатан, всичко бе някакъв хаос. Не можех да спя. Сънувах кошмари за онзи проклет Ниедерман. Звъннах на мама и ѝ казах, че искам да си дойда.
Лисбет кимна.
– Прости ми – каза Мириам.
– Я не ставай идиот! Аз съм тази, която трябва да те помоля за извинение.
– Защо?
– Защото не мислех какво правя. Никога не ми хрумна, че те излагам на смъртна опасност, като ти оставям апартамента, а продължавам да се водя там. Заради мен за малко да те убият. Ще те разбера, ако си ме намразила.
Мириам Ву изглеждаше изумена.
– Въобще не съм мислила за това. Роналд Ниедерман се опита да ме убие. Не ти.
Седяха мълчаливо.
– Така – каза Лисбет накрая.
– Да – каза Мириам Ву.
– Не съм те последвала дотук, защото съм влюбена в теб – каза Лисбет.
Мириам кимна.
– Беше страхотен секс, но не съм влюбена в теб – подчерта Лисбет.
– Лисбет… мисля, че…
– Исках да кажа, че се надявах… о, мамка му.
– Какво?
– Нямам много приятели…
Мириам Ву кимна.
– Ще остана известно време в Париж. Учението ми у дома отиде по дяволите и се записах в университета тук. Ще остана поне една година.
Лисбет кимна.
– После не знам. Но ще се върна в Стокхолм. Плащам наема на Лундагатан и смятам да задържа жилището. Ако си съгласна.
– То е твое жилище. Прави каквото искаш.
– Лисбет, ти си много специална – каза Мириам. – С удоволствие ще продължа да бъда твоя приятелка.
Разговаряха два часа. Лисбет не виждаше причина да крие миналото си от Мириам Ву. Аферата „Залаченко“ бе известна на всички, които имаха достъп до шведски вестник, и Мириам Ву я беше следила с интерес. Лисбет ѝ разказа подробно за случилото се в Нюкварн в онази нощ, когато Паоло Роберто спаси живота ѝ.
После отидоха в студентската стая на Мириам, близо до университета.