ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА Велики четвъртък, 24 март
СОНЯ МУДИГ ОПИТА да позвъни на адвокат Нилс Бюрман три пъти в рамките на половин час. Всеки път чуваше единствено съобщението, че номерът на абоната не може да бъде избран.
В три и половина седна в колата, отиде до Уденплан и позвъни на вратата му – отново без успех. През следващите двайсет минути звъня у съседите в жилищната сграда, за да провери дали някой от тях не знае местонахождението на Бюрман.
В единайсет от общо деветнайсет апартамента нямаше никого. Погледна часовника си. Това несъмнено не бе подходящото време да звъниш от врата на врата. Особено като се има предвид, че всички почиваха за Великден. Обитателите на останалите осем апартамента бяха отзивчиви. Петима знаеха кой е Бюрман – учтивият и възпитан господин от четвъртия етаж. Никой не можеше да ѝ каже къде се намира. Малко по малко Мудиг успя да установи, че Бюрман общува с един от най-близките си съседи, бизнесмен на име Шьоман. У тях обаче нямаше никого, когато позвъни.
Върна се обратно до вратата на Бюрман, отвори тефтерчето си и му остави бележка, в която го молеше да ѝ се обади. Към нея прикрепи визитната си картичка и я пусна през пощенския отвор. Тъкмо да затвори капака, чу телефонът в апартамента да звъни. Наведе се и се заслуша съсредоточено. Прозвучаха четири сигнала. После чу, че се включва телефонният секретар, без обаче да последва каквото и да било съобщение.
Пусна капака на пощенския отвор и се вгледа втренчено във вратата. Не би могла да обясни кое я накара да протегне ръка и да натисне дръжката, но за нейно най-голямо учудване вратата се оказа отключена. Отвори я и погледна в коридора.
– Ехо – извика тя не много силно и се заслуша.
Не долови никакъв шум.
Пристъпи навътре и спря колебливо. Постъпката ѝ можеше да бъде определена като нарушение на личното пространство и свобода. Не разполагаше със заповед за обиск и нямаше никакво право да се намира в апартамента на адвокат Бюрман, въпреки че бе отключено. Соня Мудиг хвърли поглед наляво. Виждаше се част от всекидневната. Точно реши да излезе от апартамента, когато забеляза шкафа в коридора. На него имаше кутия за пистолет „Колт Магнум“.
Изведнъж я обзе неприятно чувство. Отвори джоба на якето си и извади служебното си оръжие, което не ѝ се бе случвало досега.
Свали предпазителя, насочи цевта към пода, приближи се до дневната и погледна вътре. Не забеляза нищо странно, но неприятното чувство се усилваше. След това се върна в коридора и разгледа кухнята. Беше празна. Продължи през един вътрешен коридор и бутна вратата на спалнята.
Адвокат Нилс Бюрман лежеше по очи на леглото. Коленете му опираха в пода. Изглеждаше така, сякаш бе коленичил за вечерна молитва. Беше гол.
Още от мястото си при вратата можеше да разбере, че е мъртъв. Половината му чело бе отнесено от изстрел в задната част на главата.
Соня Мудиг излезе заднешком от апартамента. Продължаваше да държи служебния пистолет в ръка, когато извади мобилния си телефон на стълбището и се обади на криминален инспектор Бублански. Не успя да се свърже с него. Вместо това позвъни на прокурор Екстрьом. Погледна часовника си – показваше 4,18 ч.
ХАНС ФАСТЕ НАБЛЮДАВАШЕ входната врата на жилищната сграда на улица Лундагатан, където бе регистрирана Лисбет Саландер и където следователно се очакваше да живее. Хвърли бърз поглед на Кърт Свенсон, а след това и на ръчния си часовник. Беше четири и десет.
След като получиха кода за външната врата от отговорника за жилищната сграда, успяха да влязат и да поогледат около вратата с табелка „Саландер–Ву“. Не доловиха никакви звуци от апартамента, а и никой не им отвори, когато позвъниха. Върнаха се при колата и застанаха така, че да могат да виждат входа.
По служебния телефон в автомобила получиха информация, че лицето, което наскоро е било добавено в договора за съсобственост върху апартамента на улица Лундагатан в Стокхолм, е някоя си Мириам Ву, родена през 1974 г. Преди това жената бе живяла в близост до площад Санкт Ерик.
Над радиото имаха залепена паспортна снимка на Лисбет Саландер. Фасте отбеляза, че прилича на кучка.
– По дяволите, курвите изглеждат все по-ужасно. Трябва да си съвсем загорял, за да я поискаш.
Кърт Свенсон не каза нищо.
В четири и двайсет им се обади Бублански и им съобщи, че е излязъл от офиса на Армански и е тръгнал към „Милениум“. Помоли Фасте и Свенсон да продължат да чакат на Лундагатан. Лисбет Саландер трябвало да бъде прибрана за разпит, ала прокурорът все още не смятал, че могат да я свържат с убийствата в Еншеде.
– Ясно – рече Фасте. – Според Бубла прокурорът иска да получи самопризнание, преди да издаде заповед за арест.
Кърт Свенсон отново нищо не каза. Двамата лениво наблюдаваха хората, които минаваха наоколо.
В пет без двайсет прокурор Екстрьом позвъни на мобилния телефон на Ханс Фасте.
– Случи се нещо. Намерихме адвокат Нилс Бюрман застрелян в апартамента си. Мъртъв е от поне едно денонощие.
Ханс Фасте се стегна.
– Разбрано. Какво ще правим сега?
– Обявил съм Лисбет Саландер за издирване. Издадена е заповед за задържането ѝ по подозрение в три убийства. Ще вдигнем цялата областна полиция под тревога. Трябва да бъде заловена. Ще я третираме като опасна и евентуално въоръжена.
– Разбрано.
– Ще изпратя един отряд на Лундагатан, за да влязат в апартамента и да го отцепят.
– Разбрано.
– Чували ли сте се с Бублански?
– Той е в „Милениум“.
– И очевидно си е изключил телефона. Можете ли да му се обадите и да го информирате?
Фасте и Свенсон се спогледаха.
– Окей. Въпросът е какво да правим, ако Саландер се появи – рече Кърт Свенсон.
– Приберете я, ако е сама и всичко изглежда спокойно. Ако успее да влезе в апартамента, нека отрядът да нахлуе вътре. Тая мадама е напълно откачена и очевидно е в настроение за убиване. Възможно е да има още оръжия в апартамента.
МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ бе смъртно уморен, когато хвърли ръкописа на бюрото пред Ерика Бергер и седна на стола ѝ за посетители до прозореца срещу улица Йотгатан. Цял следобед бе работил с незавършената книга на Даг Свенсон и се бе опитвал да реши какво ще прави с нея оттук нататък.
Това беше щекотлив въпрос. Даг Свенсон бе мъртъв само от няколко часа, а отговорният му редактор вече се чудеше как да постъпи с журналистическото му наследство. Микаел прекрасно знаеше, че външен човек би сметнал това отношение за цинично и коравосърдечно. Но той самият не мислеше така. Имаше чувството, че се намира почти в безтегловно състояние – особен синдром, който всеки новинар познава и изпитва в кризисни моменти.
Докато другите хора тъжаха, журналистът новинар действаше. Въпреки че членовете на редакционната колегия на „Милениум“ бяха в шок в утрото на Велики четвъртък, професионалният дълг надделя и те настървено се захванаха за работа.
За Микаел това беше напълно естествено. Даг Свенсон бе замесен от същото тесто и би постъпил по аналогичен начин, ако ролите им бяха разменени.
Би си задал въпроса какво би могъл да стори за Микаел. Даг Свенсон оставяше наследство под формата на ръкопис, съдържащ експлозивна история. В продължение на няколко години бе събирал материал и съпоставял факти. Бе вложил в работата си цялата си душа, а сега нямаше да може да доведе започнатото докрай.
Но имаше и нещо още по-важно – беше работил за „Милениум“.
Насилствената смърт на Даг Свенсон и Мия Бергман не можеше да разтърси нацията, както убийството на Улоф Палме например, и следователно нямаше да бъде обявен общодържавен траур. Ала за служителите на „Милениум“ шокът може би беше още по-голям, случилото се ги засягаше лично, а и Даг Свенсон имаше страшно много познати журналисти, които на свой ред щяха да изискват информация.
Сега Микаел и Ерика трябваше да довършат работата на Даг Свенсон и да разследват смъртта му.
– Мога да възстановя текста – рече Микаел. – С Малин трябва да прегледаме книгата ред по ред и да извършим допълнителни проучвания, за да можем да отговорим на евентуални въпроси. До голяма степен можем да следваме личните записки на Даг, но възниква проблем с четвърта и пета глава, които се основават на направените от Мия интервюта, така че не знаем кои са източниците. С малки изключения обаче ми се струва, че бихме могли да използваме бележките в дисертацията ѝ като основен източник.
– Липсва ни последната глава.
– Така е. Аз обаче разполагам с черновата на Даг, а и обсъждахме нещата толкова много пъти, че знам какво точно възнамеряваше да напише. Предлагам да махнем обобщаващата част и да я заменим с послеслов, където ще обясня аргументите му.
– Добре. Искам да видя текста, преди да дам одобрението си за каквото и да било. Не можем да говорим от негово име.
– Няма проблем. Ще напиша главата под формата на мои лични наблюдения и ще я подпиша с моето име. Ще е съвсем ясно, че авторът съм аз, а не той. Ще разкажа как му е хрумнала идеята за книгата и що за човек е бил. И ще завърша с кратко обобщение на казаното от него по време на най-малко дузина разговори през последните месеци. В черновата му има много неща, които мога да цитирам. Мисля, че ще се получи добре.
– По дяволите… Искам да публикувам тази книга повече от всичко друго – рече Ерика.
Микаел кимна. Разбираше я напълно.
– Чула ли си нещо ново? – попита я той.
Ерика Бергер постави очилата си за четене на масата и поклати глава. След това се изправи, наля в две чаши кафе от термоса и седна срещу Микаел.
– С Кристер сме скицирали следващия брой. Включихме две статии, които бяха предвидени за по-следващия, и сме поръчали текстове на колегите на свободна практика. Но въпреки това изданието ще е хаотично, без основна линия.
Двамата поседяха мълчаливо за миг.
– Слушал ли си новините? – попита Ерика.
Микаел поклати глава.
– Не. Но знам какво ще кажат.
– Убийството е новина номер едно, следвана е от инициативата на Центъра[47].
– Което означава, че в страната не се случва абсолютно нищо друго.
– Полицията все още не е разкрила имената на Даг и Мия. Описват ги като „нормална двойка“. Липсва и информация, че ти си ги открил.
– Обзалагам се, че ще направят всичко възможно, за да го скрият. Това поне е в наша полза.
– Защо им трябва да го крият?
– Защото принципно не обичат медийния цирк. Моето име определено има новинарска стойност и следователно полицията смята, че е най-добре никой да не знае, че именно аз съм ги открил. Предполагам, че тази информация ще изтече по някое време през нощта или утре рано сутринта.
– Млад и циничен.
– Вече не сме толкова млади, Рики. Мислех за това, докато ме разпитваха през нощта. Полицайката приличаше на ученичка.
Ерика се разсмя леко. Вярно, че спа няколко часа през нощта, но и тя бе започнала да усеща умора. Скоро напълно изненадващо щеше да влезе в ролята си на главен редактор на един от най-маститите вестници в страната. „Не, сега не е моментът да съобщя тази новина на Микаел.“
– Хенри Кортез се обади преди малко. Някакъв Екстрьом, ръководител на предварителното разследване, е дал пресконференция в три часа – рече тя.
– Ричард Екстрьом?
– Да. Познаваш ли го?
– Доста активен е политически. Медийният шум е гарантиран. Тук не става въпрос за убийството на двама улични търговци в Ринкебю. Историята ще получи голяма публичност.
– Той твърди, че полицията работи по няколко версии и се надява бързо да разреши случая. Но като цяло не каза нищо особено. За сметка на това обаче залата беше препълнена с журналисти.
Микаел вдигна рамене. След това разтърка очи.
– Не мога да забравя как изглеждаше Мия. По дяволите, тъкмо се бяхме запознали.
Ерика кимна мрачно.
– Ще изчакаме и ще видим. Някой проклет луд…
– Не знам. Цял ден мислих за това.
– Какво искаш да кажеш?
– Мия бе застреляна в профил. Видях, че входната рана е отстрани на шията ѝ, а изходната – на челото. Даг беше прострелян отпред в челото с изходна рана на тила. Доколкото мога да преценя, изстреляни са били само два куршума. Това не ми прилича на дело на луд.
Ерика наблюдаваше замислено партньора си.
– Какво се опитваш да кажеш?
– Ако не е дело на луд, то трябва да има мотив. А колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че този ръкопис е дяволски основателен мотив.
Микаел посочи купчината листове върху бюрото на Ерика. Ерика също погледна натам. След това се спогледаха.
– Не е нужно да е свързано със самата книга. Може би са се разровили твърде надълбоко и са успели… Не знам. Някой се е почувствал застрашен.
– И е наел професионален убиец. Мике, това не е американски филм. Книгата е посветена на мъжете, възползващи се от услугите на проститутки. В нея се споменават имената на полицаи, политици, журналисти… Тоест някой от тях трябва да е убил Даг и Мия.
– Не знам, Рики. След три седмици трябваше да отпечатаме най-сериозния материал за трафика на хора, публикуван някога в Швеция.
В този момент Малин Ериксон подаде глава през вратата и каза, че криминален инспектор Ян Бублански иска да говори с Микаел Блумквист.
БУБЛАНСКИ СЕ ЗДРАВИСА с Ерика Бергер и Микаел Блумквист и седна на третия стол до масата при прозореца. Огледа Микаел Блумквист и видя мъж с хлътнали очи и набола еднодневна брада.
– Разполагате ли с нещо ново? – попита Микаел Блумквист.
– Може би. Доколкото разбрах, вие сте открили двойката в Еншеде и сте подали сигнал в полицията вчера вечерта.
Микаел кимна уморено.
– Знам, че сте разказали всичко на дежурния през нощта, но се чудя дали не бихте могли да ми разясните някои детайли?
– Какво искате да знаете?
– Защо сте посетили Свенсон и Бергман толкова късно през нощта?
– Това не е просто детайл, а цял роман – усмихна се Микаел уморено. – Бях на вечеря у сестра си – тя живее в новия квартал край Стекет. Даг Свенсон ми позвъни на мобилния и ми обясни, че няма да може да мине през редакцията на Велики четвъртък, тоест днес, както се бяхме разбрали по-рано. Трябваше да предостави снимков материал на Кристер Малм. Причината бе, че с Мия бяха решили да посетят родителите ѝ за Великден и искаха да заминат рано сутринта. Затова питаше дали не може да мине през нас сутринта. Аз му отговорих, че се намирам съвсем наблизо и няма да ми представлява проблем да се отбия у тях и да взема снимките на път към вкъщи.
– Значи отидохте до Еншеде, за да вземете снимките.
Микаел кимна.
– Можете ли да се сетите за някакъв мотив за убийството на двойката Свенсон и Бергман?
Микаел и Ерика се спогледаха. И двамата мълчаха.
– Какво става? – попита Бублански.
– Ние, разбира се, обсъдихме този въпрос през деня, но не сме напълно единодушни. Или по-точно сигурни. Не искаме да правим необосновани предположения.
– Кажете все пак.
Микаел му представи съдържанието на бъдещата книга на Даг Свенсон и как двамата с Ерика са се чудили дали би могла да съществува връзка между нея и убийствата. Бублански поседя мълчаливо известно време, като се опитваше да смели информацията.
– Значи Даг Свенсон възнамеряваше да разобличи полицаи.
Обратът в разговора изобщо не му харесваше. Вече виждаше как в обозримото бъдеще „полицейската следа“ ще бъде размахвана из медиите и споменавана във връзка с различни тайнствени материали.
– Не – отговори Микаел. – Даг Свенсон възнамеряваше да изобличи престъпници, някои от които се бяха оказали полицаи. Сред тях има и няколко човека от моята професия, журналисти.
– И вие смятате да публикувате тази информация сега?
Микаел погледна Ерика.
– Не – отвърна Ерика Бергер. – Отделихме цял ден, за да спрем текущата работа по следващия брой. Най-вероятно ще публикуваме книгата на Даг Свенсон, ала първо ще изчакаме да разберем какво се е случило. Освен това книгата трябва да бъде частично преработена. Не възнамеряваме да саботираме полицейското разследване на убийството на двама приятели, ако това ви притеснява.
– Трябва да огледам бюрото на Даг Свенсон, а тъй като това е редакция, извършването на обиск е деликатен въпрос.
– Ще откриете целия материал в лаптопа на Даг Свенсон – рече Ерика.
– Ясно – каза Бублански.
– Прегледах съдържанието на бюрото на Даг Свенсон – рече Микаел. – Извадих някои записки, които разкриват самоличността на източници, желаещи да запазят анонимност. Всичко останало е на ваше разположение. Оставил съм бележка, че нищо от бюрото не трябва да бъде пипано или местено. Има само един проблем – съдържанието на книгата на Даг Свенсон е секретно до момента на публикуването ѝ. Затова не бихме искали ръкописът да попада в полицията, особено като се има предвид, че смятаме да разобличим няколко полицаи.
„По дяволите – помисли си Бублански. – Защо не изпратих някого тук още сутринта?“ След това кимна и смени темата.
– Добре. Има едно лице, което искаме да разпитаме във връзка с убийствата. Имам основания да смятам, че вие го познавате. Интересува ме какво знаете за жена на име Лисбет Саландер.
Микаел Блумквист изглеждаше за секунда напълно озадачен. Бублански забеляза, че Ерика Бергер изгледа остро колегата си.
– Нещо не ви разбирам.
– Познавате ли Лисбет Саландер?
– Да, познавам Лисбет Саландер.
– Откъде?
– Защо питате?
Бублански махна раздразнено с ръка.
– Както ви казах, искам да я разпитам във връзка с убийствата. Откъде я познавате?
– Но… Това е безумно. Лисбет Саландер няма никакво отношение към Даг Свенсон и Мия Бергман.
– Тогава остава тихо и спокойно да го докажем – отвърна Бублански търпеливо. – Но не отговорихте на въпроса ми. Откъде познавате Лисбет Саландер?
Микаел се поглади по наболата брада и разтри очи, докато мислите се щураха в главата му. Накрая погледна Бублански в очите.
– Наех Лисбет Саландер да извърши едно проучване за мен по съвсем друг случай преди две години.
– За какво ставаше въпрос?
– Съжалявам, но стигаме до въпроси, свързани с конституционните права, защитата на източници и т.н. Повярвайте ми. Онова проучване нямаше нищо общо с Даг Свенсон и Мия Бергман. Ставаше дума за съвсем друг случай, който днес е приключен.
Бублански премисли думите му. Не му харесваше твърдението, че има тайни, които не могат да бъдат разкрити дори във връзка с разследване на убийство. Но за момента реши да не настоява.
– Кога видяхте за последен път Лисбет Саландер?
Микаел премисли отговора си.
– Нещата стоят по следния начин. През есента преди две години общувах с Лисбет Саландер. Отношенията ни приключиха по Коледа същата година. След това тя изчезна от града. Не я бях виждал повече от година допреди седмица.
Ерика Бергер вдигна вежди. Бублански предположи, че това е новост за нея.
– Разкажете ми за срещата ви.
Микаел си пое дълбоко въздух и накратко описа случилото се пред входа на жилищната ѝ сграда на улица Лундагатан. Бублански слушаше с растящо удивление. Опитваше се да прецени дали Блумквист си измисля, или казва истината.
– Значи не разговаряхте с нея?
– Не, тя изчезна между сградите в горната част на Лундагатан. Чаках я дълго, но не се появи. Написах ѝ писмо и я помолих да ми се обади.
– И не знаете за съществуваща връзка между нея и двойката в Еншеде?
– Не.
– Добре… Можете ли да ми дадете описание на човека, който я нападна?
– Не много точно. Той я нападна, тя се защити и избяга. Видях го от около четирийсет, четирийсет и пет метра. Бе посред нощ и беше тъмно.
– Бяхте ли в нетрезво състояние?
– Бях малко замаян, но в никакъв случай не бях пиян. Мъжът беше рус с конска опашка. Носеше тъмно, късо до кръста яке. Имаше солидно бирено коремче. Когато се качих по стълбите на Лундагатан, го видях само отзад. Обърна се, когато ме удари. Останах с впечатление, че лицето му е изпито, а очите му – светли и близко разположени.
– Защо не си ми разказал досега? – изстреля Ерика Бергер.
Микаел Блумквист вдигна рамене.
– Случи се точно преди уикенда, а ти замина за Гьотеборг, за да участваш в онова проклето дискусионно предаване. Нямаше те в понеделник, а във вторник се видяхме съвсем за малко. След това вече не беше актуално.
– Но не сте казали на полицията… Въпреки случилото се в Еншеде – констатира Бублански.
– Защо да казвам на полицията? В същия ред на мисли трябваше да съобщя, че хванах един джебчия, докато се опитваше да ме обере на централната станция на метрото преди месец. Не съществува каквато и да било връзка между случилото се на Лундагатан и в Еншеде.
– Но не сте подали информация в полицията за нападението?
– Не. – Микаел се поколеба за миг. – Лисбет Саландер държи изключително на личното си пространство. Обмислях да отида до полицията, но реших, че тя трябва да съобщи за случилото се. Във всеки случай исках първо да говоря с нея.
– Което не се е случило?
– Не съм разговарял с Лисбет Саландер от двайсет и шести декември по-миналата година.
– Защо… връзката ви, ако това е точната дума, приключи?
Погледът на Микаел потъмня. Той претегли думите си за миг, преди да отговори.
– Не знам. Тя прекъсна всякакви контакти с мен напълно внезапно.
– Случило ли се беше нещо?
– Не. Не и ако имате предвид кавга или нещо подобно. Единия ден бяхме добри приятели, на другия не ми вдигаше телефона. След това изчезна от живота ми.
Бублански прецени обяснението на Микаел. Изглеждаше откровено и се потвърждаваше от разказа на Драган Армански от „Милтън Секюрити“ за изчезването ѝ. Нещо се бе случило с Лисбет Саландер през по-миналата зима. Той се обърна към Ерика Бергер.
– Вие познавате ли я?
– Срещала съм я един-единствен път. Бихте ли ми обяснили защо задавате въпроси за нея във връзка с Еншеде? – попита Ерика Бергер.
Бублански поклати глава.
– Има улики, свързващи я с местопрестъплението. Само това мога да кажа. За сметка на това обаче няма да крия, че колкото повече узнавам за Лисбет Саландер, толкова повече се озадачавам. Как бихте я определили като личност?
– В какъв смисъл? – попита Микаел.
– Как бихте я описали?
– В професионален план е една от най-добрите къртици, които съм срещал.
Ерика Бергер погледна Микаел Блумквист и прехапа устни. Бублански бе убеден, че парче от пъзела липсва и че те знаят нещо, което не искат да споделят.
– А като човек?
Микаел остана дълго мълчалив.
– Тя е изключително самотен и странен човек. Асоциален. Не обича да говори за себе си. Същевременно обаче има страшно силна воля. И морал.
– Морал?
– Да. Собствен морал. Не можете да я излъжете да стори нещо против волята си. В нейния свят нещата са „правилни“ или „погрешни“, така да се каже.
Бублански се замисли върху казаното. И Микаел Блумквист я описа по същия начин като Драган Армански. Двама мъже, които я познаваха, бяха единодушни в преценката си за нея.
– Познавате ли Драган Армански? – попита Бублански.
– Срещали сме се няколко пъти. Пихме веднъж бира миналата година, докато се опитвах да открия къде е изчезнала Лисбет.
– И твърдите, че тя е извършвала изключително компетентни проучвания – повтори Бублански.
– Тя е най-добрата, която съм срещал – повтори Микаел.
Бублански забарабани за секунда с пръсти и погледна през прозореца към потока от хора на улица Йотгатан. Чувстваше се странно раздвоен. Документацията от психиатрията, която Ханс Фасте бе получил от Агенцията за контрол на попечителите, постановяваше, че Лисбет Саландер страда от дълбоко психично разстройство, че е склонна към проява на насилие и е почти бавноразвиваща се. Отговорите, които бе получил и от Армански, и от Блумквист, се отличаваха драстично от картината, обрисувана от психичната експертиза, плод на дългогодишни изследвания. И двамата я описваха като странна, но с леко възхищение в гласа.
Според думите на Блумквист той бе „общувал“ с нея за известен период от време. Това предполагаше, че са имали някакъв вид сексуална връзка. Бублански се чудеше какви закони важат в случаите с лица, поставени под попечителство. Възможно ли бе Блумквист да е извършил нарушение, като се е възползвал от лице в неравностойно положение?
– Как се отнасяхте към недъга ѝ? – попита той.
– Недъг? – попита Микаел.
– Поставянето ѝ под попечителство и психичните ѝ проблеми?
– Попечителство? – възкликна Микаел.
– Психични проблеми? – учуди се Ерика Бергер.
Бублански гледаше удивено ту Микаел Блумквист, ту Ерика Бергер. „Те нищо не знаят. Те всъщност нищо не знаят.“ Изведнъж усети раздразнение към Армански и към Блумквист, но най-вече към Ерика Бергер, с елегантните ѝ дрехи и модерния офис с изглед към улица Йотгатан. „Тя си седи тук и казва на останалите хора какво да мислят.“ Раздразнението му обаче се изля върху Микаел.
– Не разбирам какъв ви е проблемът с Армански – рече той.
– Моля?
– Лисбет Саландер е била редовен посетител на лудницата от юношеските си години насам – рече Бублански накрая. – Една психиатрична експертиза и едно решение на Градския съд я определят като неспособна да се грижи сама за себе си. Поставена е под попечителство. Има доказана склонност към насилие и през целия си живот е имала проблеми с властите. Сега в най-висока степен е заподозряна… за съучастие в двойно убийство. А двамата с Армански говорите за нея, сякаш е някаква принцеса.
Микаел Блумквист седеше напълно неподвижно с втренчен в Бублански поглед.
– Ще го изразя по следния начин – продължи Бублански. – Търсихме връзка между Лисбет Саландер и двойката в Еншеде. Оказа се, че вие, който сте ги открили, сте тази връзка. Бихте ли желали да направите някакъв коментар?
Микаел се облегна назад. Затвори очи и се опита да проумее ситуацията. „Не се връзва. Не е възможно.“ Беше ли способна да извърши убийство? Микаел внезапно си спомни изражението на лицето ѝ, когато преди две години се бе нахвърлила върху Мартин Вангер със стик за голф. „Без съмнение щеше да го убие. Не го стори единствено защото трябваше да ме спаси.“ Несъзнателно прокара пръсти по шията си, където тогава се бе впило бесилото на Мартин Вангер. Ала Даг и Мия… „Няма логика“.
Микаел съзнаваше, че Бублански го наблюдава изключително внимателно. Точно като Драган Армански, и той трябваше да направи избор. Рано или късно щеше да му се наложи да реши в кой ъгъл на ринга да застане, ако Лисбет Саландер бъде обвинена в убийство. „Виновна или невинна?“
Преди да успее да каже нещо, телефонът на бюрото на Ерика иззвъня. Тя го вдигна и подаде слушалката на Бублански.
– Някой си Ханс Фасте иска да говори с вас.
Бублански взе слушалката и изслуша внимателно другата страна. И Микаел, и Ерика видяха как изражението на лицето му се промени.
– Кога влизат?
Тишина.
– Какъв беше адресът…? Лундагатан… Добре, наблизо съм и тръгвам за там.
Бублански бързо се изправи.
– Извинете ме, но трябва да прекъсна разговора. Настоящият попечител на Саландер е открит застрелян, тя е обявена за издирване и е издадена заповед за ареста ѝ по обвинение в три убийства.
Ерика Бергер зяпна. Микаел Блумквист изглеждаше така, сякаш го е ударил гръм.
НАХЛУВАНЕТО В АПАРТАМЕНТА на Лундагатан бе сравнително лесна процедура от тактическа гледна точка. Ханс Фасте и Кърт Свенсон се облегнаха на капака на колата и изчакаха, докато бойците от специалния отряд, въоръжени с автомати, окупираха стълбището и превзеха първия етаж.
След десет минути те установиха това, което Фасте и Свенсон вече знаеха. Никой не им отвори вратата, когато позвъниха.
Ханс Фасте плъзна поглед по дължината на улица Лундагатан, която за огромна досада на пътниците на автобус № 66 бе отцепена от Синкенсдам до църквата „Хьогалдисшюркан“. Един автобус пък бе попаднал между огражденията в хълмистата част и не можеше да мръдне ни напред, ни назад. Накрая Фасте се приближи до един униформен полицай и му нареди да се дръпне настрана и да пусне превозното средство. Голям брой любопитни зяпачи се бяха струпали в горната част на Лундагатан и наблюдаваха суматохата отвисоко.
– Трябва да има и по-лесен начин – рече Фасте.
– По-лесен от какво? – зачуди се Свенсон.
– От това да викаме силите за бързо реагиране всеки път щом трябва да заловим някой хулиган.
Кърт Свенсон се въздържа от коментар.
– Все пак става въпрос за жена с ръст сто и петдесет сантиметра и тегло към четирийсет килограма – рече Фасте.
Не бяха намерили за необходимо да разбиват вратата с чук. Бублански се присъедини към тях, докато чакаха ключарят да отвори и да се дръпне настрана, за да може отрядът да превземе апартамента. Отне им около осем секунди да огледат площта му от четирийсет и пет квадрата и да се убедят, че Лисбет Саландер не се крие нито под леглото, нито в банята, нито в някой гардероб. След това позволиха на Бублански да влезе.
Тримата полицаи се огледаха любопитно наоколо в безупречно чистия и изискано мебелиран апартамент. Мебелите бяха със семпли форми. Кухненските столове бяха боядисани в различни светли пастелни тонове. По стените в стаите висяха художествени черно-бели фотографии в рамки. В антрето имаше етажерка с касетофон с компактдисково устройство и огромна колекция от албуми. Бублански констатира, че тя включва всякаква музика – от хардрок до опера. Всичко бе артистично подредено. Изпипано и с вкус.
Кърт Свенсон огледа кухнята, но не откри нищо забележително. Прегледа голям куп с вестници и провери плота, шкафовете и камерата на хладилника.
Фасте претърси гардеробите и чекмеджетата на шкафа в спалнята. Подсвирна, когато откри белезници и различни сексуални играчки. В един от гардеробите намери цял комплект латексови дрехи от онзи тип, който би накарал майка му да се изчерви само като ги погледне.
– Тук е имало купон – рече той високо и размаха една лачена рокля, която според етикета бе ушита в „Домино Фашън“, каквото и да бе това.
Бублански огледа шкафа в антрето, върху който откри малка купчина неотворени писма, адресирани до Лисбет Саландер. Прегледа ги и установи, че са главно сметки и банкови извлечения. Имаше само едно лично писмо. То бе от Микаел Блумквист. Дотук всичко казано от него се потвърждаваше. След това се наведе и вдигна пощенските пратки, покрити с отпечатъците на специалния отряд, които лежаха на пода под пощенския отвор. Броеве на списание „Тай Про Боксинг“, безплатният вестник „Сьодермалмнют“ и три писма, адресирани до Мириам Ву.
През съзнанието на Бублански премина неприятно подозрение. Той отиде в банята и отвори шкафчето. Откри кутия „Алведон“ и половин туба „Цитодон“. „Цитодон“ се продаваше само с рецепта. Лекарството бе на името на Мириам Ву. В шкафчето имаше само една четка за зъби.
– Фасте, защо на вратата пише Саландер–Ву? – попита той.
– Нямам ни най-малка представа – отвърна Фасте.
– Добре, тогава ще те попитам следното: защо на пода в коридора има поща, адресирана до Мириам Ву, и защо в шкафчето в банята има предписана от лекар туба „Цитодон“, отново на името на Мириам Ву? Защо открих само една четка за зъби? И защо, като се има предвид, че според описанието на Лисбет Саландер тя е съвсем миниатюрна, коженият панталон, който държиш в момента, е за лице, високо най-малко сто седемдесет и пет сантиметра?
В апартамента настъпи кратка тягостна тишина. Кърт Свенсон я наруши.
– По дяволите – рече той.