Рок-Групата С Камъни В Нея прекара нощта в някакво мъжко общежитие в една уличка, недалеч от Бляскавата Улица, факт, който би заинтригувал четиримата блюстители на нравите на Музикантската Гилдия, седящи пред пианообразната дупка на Фидрова Улица.
Сюзън крачеше през стаите на Смърт и кипеше леко от гняв и съвсем малко от страх, което само засилваше гнева.
Как можеше някой дори само да си мисли така? Как можеше някой да бъде доволен да е само персонификацията на сляпа сила? Е, щяха да настъпят промени…
Баща й се бе опитал да промени нещата, знаеше това. Но само защото е бил, е, ако си говорим честно, малко сантиментален.
Кралица Кели на Сто Лат го беше направила дук. Сюзън знаеше какво означава титлата — „Дук“ означаваше „пълководец“. Но баща й никога с никого не се е бил. Той като че ли беше прекарвал цялото си време в пътувания от един скапан град държава в друг, из целите Равнини Сто, като само си е говорил с хората и се е опитвал да ги накара да си говорят с други хора. Никога никого не беше убил, поне доколкото Сюзън знаеше, макар че веднъж-дваж може и да е нахокал няколко политици до смърт. Това хич не приличаше на работата на пълководец. Откровено, май всичките някогашни малки войни бяха оредели по негово време, но това беше… ами… съвсем не беше горд начин на живот.
Тя мина през залата с пясъчните часовници. Дори и онези на най-горните рафтове затракаха лекичко, докато вървеше покрай тях.
Тя ще спасява животи. Доброто може да се пощади, а лошото — да умира младо. И всичко ще се изравни. Тя ще му покаже. А колкото до отговорността, е… хората винаги са правили промени. Точно в това се изразяваше да си човек.
Сюзън отвори друга врата и прекрачи в библиотеката.
Беше стая, дори още по-голяма от залата с пясъчните часовници. Шкафовете с книги се издигаха като скали; мъгла засенчваше тавана.
Но, естествено, би било детинско, говореше си тя, да си мисли, че би могла да влезе, размахала коса като вълшебна пръчка, и за една нощ да превърне света в по-добро място. Щеше да отнеме известно време. Така че тя трябваше да започне от малкото и здравата да поработи.
Протегна ръка.
— Няма да използвам Гласа — каза тя. — Това е само ненужен драматизъм и наистина е малко глупаво. Просто искам книгата на Имп йе Селин, много ви благодаря.
Около нея работата на библиотеката продължаваше. Милиони книги тихичко продължаваха да се пишат, като създаваха шумолене като от хлебарки.
Спомни си как седи на коляно или, по-скоро, как седи на възглавница върху коляно, тъй като самото коляно беше невъзможно. Как гледа кокален пръст, който следи буквите, които се образуват на страницата. Беше се научила да чете собствения си живот…
— Аз чакам — каза Сюзън многозначително.
Стисна юмруци.
— ИМП ЙЕ СЕЛИН — каза тя.
Книгата се появи пред нея. Едва успя да я улови, преди да изпърполи на пода.
— Благодаря ти.
Запрелиства през страниците на живота му, докато не стигна до последната, и се вгледа. После бързо се върна назад, докато не откри, изрядно записана, смъртта му в „Барабана“. Всичко беше там — всичкото невярно. Той не беше умрял. Книгата лъжеше. Или — и тя знаеше, че това е далеч по-верен поглед върху нещата, — книгата беше правдива, а реалността лъжеше.
По-важно беше, че от момента на неговата смърт, книгата пишеше музика. Страница след страница бяха покрити с прилежни петолиния. Докато тя гледаше, пред погледа й един ключ се изписа в поредица внимателни лупинги.
Какво искаше тази музика? Защо трябваше да спасява живота му?
И беше жизненоважно Сюзън да го спаси вместо нея. Усещаше увереността като сачмен лагер в главата си. Беше абсолютно императивна. Никога не го беше срещала отблизо, не беше разменила и дума с него, той беше просто един човек, но точно него тя трябваше да спаси.
Дядо й беше казал, че не трябва да прави такива неща. Какво изобщо знаеше той? Той никога не беше живял.
Блърт Уидаун правеше китари. Това беше кротка, удовлетворителна работа. Трябваха му, на него и на Гибсън — чирака, около пет дена работа, за да направят приличен инструмент, ако дървото беше в наличност и изсъхнало, както трябва. Той беше съвестен човек, който беше отдал много години на усъвършенстването на един вид музикален инструмент, на който самият той не беше посредствен изпълнител.
Според собствения му опит, китаристите се деляха на три категории. Едните, за които той мислеше като за истински музиканти, които работеха в Сградата на Операта или за някой от малките частни оркестри. После, народните певци, които не можеха да свирят, но това не беше проблем, тъй като повечето от тях не можеха и да пеят. И най-сетне идваха… хъм-хъм, — трубадурите и останалите мургави типове, които си мислеха, че китарата, също като червената роза между зъбите, е кутия с шоколадови бонбони и стратегически поставен чифт чорапи — друго оръжие в борбата между половете. Те изобщо не свиреха, с изключение на един-два акорда, но бяха редовни клиенти. Когато скача през прозореца на спалнята, следван по петите от някой ядосан съпруг, нещото, за което любовникът най-малко мисли в този момент, е изоставеният инструмент.
Блърт си мислеше, че ги е виждал всякакви.
Обърнете внимание, най-напред тази сутрин той беше продал няколко китари на някакви магьосници. Което беше необичайно. Някои от тях даже си купиха учебника по китара за начинаещи на Блърт.
Звънецът иззвъня.
— Да… — Блърт погледна клиента, после направи огромно умствено усилие, — господине?
Не беше само коженото палто. Не бяха само гривните с пироните. Не беше само мечът. Не беше само шлемът с шиповете. А беше и кожата, и кабарчетата, и сабята, и шлема. Този клиент просто не може да се впише в категории първа или втора, реши Блърт.
Фигурата стоеше с неуверен поглед, конвулсивно стискаща ръце, очевидно силно затруднена в диалоговите ситуации.
— Т’ва магазин за китари ли е? — попита тя.
Блърт се огледа към стоката, висяща от стените и тавана.
— Ъ. Да? — каза той.
— Иска една.
Колкото до третата категория, този нямаше вид да се затормозява с шоколади или рози. Нито даже със „здрасти“.
— Ъ-ъ… — Блърт грабна една напосоки и я изправи пред него. — Харесва ли ви тази?
— Искам такава, дето свири блам — Блам — бламма — БЛАМ — бламммм — оооиййиеее. Сещаш ли се?
Блърт погледна към китарата.
— Не съм сигурен, че свири така.
Две огромни ръце с черни нокти я измъкнаха от него.
— Ъ-ъ, държите я не както тр…
— Имаш ли огледало?
— Ъ-ъ, не…
Една космата ръка се вдигна във въздуха и после се метна към струните.
Блърт никога не би си пожелал да се повторят следващите десет секунди. На хората трябва да се забрани да причиняват такива неща на беззащитен музикален инструмент. Беше като да си отгледаш малко пони, да го храниш и да му чистиш, както си му е редът, да сплиташ панделки в опашката му, да го водиш сред хубави полета със зайчета и маргаритки и после да видиш как първият му ездач го подкарва с шпори и с камшик.
Главорезът свиреше, все едно търси нещо. Не го намери, но когато и последните нестройни звуци заглъхнаха, лицето му се изкриви в устремното изражение на някой, който възнамерява да продължи да търси.
— Добре, става. Колко? — попита той.
Продаваше се за петнайсет долара. Но музикантската душа на Блърт възнегодува. Отсече.
— Двайсет и пет долара — това беше, което отсече.
— Да, добре. Т’ва ще стигне ли, а?
Един малък рубин се появи някъде откъм джобовете му.
— Не мога да ви разваля за рестото!
Музикантската душа на Блърт все още протестираше, но бизнесменският му разум се намеси и й изви ръцете.
— Но, но, но ще ви дам и учебника си за начинаещи и ремък и няколко резервни струни, а? — попита той. — Има картинки къде да си държите пръстите и всичко останало, става ли?
— Да, добре.
Варваринът си тръгна. Блърт се вгледа в рубина в ръката си.
Звънецът иззвъня. Той вдигна поглед.
Този не беше толкова лош. Имаше по-малко гвоздеи, а шлемът му имате само два шипа.
Блърт сви бижуто в ръка.
— Не ми казвайте, че искате китара? — попита той.
— Ъхъ. Някоя от тия, дето викат уоуиииууииииии-уууииииии-нгнгнгнгнг.
Блърт диво се огледа.
— Ами, ето тази — каза той и грабна най-близкия инструмент. — За ууоуиииууиии не знам, но ето ви и учебника ми и ремък и малко резервни струни, това прави трийсет долара и ще ви кажа какво ще направя, ще хвърля чоп дали да не ви дам струните безплатно, става ли?
— Ъхъ. Ъ-ъ. Имаш ли огледало?
Звънецът иззвъня.
И пак.
Един час по-късно Блърт се облегна на вратата на работилницата си, с маниакална усмивка, изписана на лицето му, и с ръце на колана, за да удържи тежестта на парите в джобовете си, които искаха да му събуят панталона.
— Гибсън?
— Да, шефе?
— Сещаш ли се за китарите, които правеше? Докато се учеше?
— Онези, дето казваше, че звучат като котка, която пикае през зашит задник ли, шефе?
— Изхвърли ли ги?
— Не, шефе. Помислих си: ще ги задържа и когато след пет години време вече мога да правя нормални инструменти, ще ги извадя и хубавичко ще се посмея.
Блърт обърса чело. Няколко дребни златни монети изпаднаха с кърпичката му.
— Просто така, къде си ги сложил?
— Зарязах ги в навеса, шефа. Барабар с онова калпавото дърво, дето ти каза, че имало полза от него като от морска сирена в масов хор.
— Я пак ги извади, чуваш ли? И дървото, и него.
— Но ти каза…
— И ми донеси трион. И после изтичай и ми донеси, уф!, няколко галона черна боя. И малко пайети.
— Пайети, шефе?
— Можеш да ги вземеш от магазина за дрехи на госпожа Космипилитска. И я попитай, дали няма малко от онези лъскавите анкхски камъни. И малко кинкалерия за връзки. О!… и виж дали не може да ни заеме най-голямото си огледало…
Блърт отново си дръпна гащите нагоре.
— И после слез долу на доковете и наеми един трол и му кажи да застане на ъгъла, и ако влезе още някой и се опита да свири… — той млъкна, после си спомни, — „Пътека към Рая“, така мисля казаха, че й било името… да му откъсне главата.
— Не е ли редно първо да ги предупреди? — попита Гибсън.
— Това ще е предупреждението.
Беше час по-късно.
Ридкъли се отегчи и изпрати Тез Ужасния да понаобиколи кухните за нещо за хапване. Пондър и другите двама се занимаваха около стъкленицата, като подмятаха кристални топки и тел. А сега…
Между два пирона на пейка беше опъната жица. Представляваше само едно неясно петно, докато дрънчеше интересна мелодия.
Големи извити зелени линии висяха във въздуха над нея.
— Какво е това? — попита Ридкъли.
— Така изглежда звука — каза Пондър.
— Звукът изглежда — рече Ридкъли. — Е, добре, това е вече нещо. Никога не съм виждал звук да изглежда така. Това е за което използвахте магия, нали? Да гледате звук? Ей, имаме малко хубаво сирене в кухнята, какво ще кажете да идем и да послушаме как мирише?
Пондър въздъхна.
— Това е какъвто щеше да е звукът, ако ушите ни бяха очи — каза той.
— Наистина ли? — попита Ридкъли весело. — Удивително!
— Изглежда много сложно — каза Пондър. — Просто, когато го погледнеш от разстояние, а отблизо — много сложно. Почти…
— Живо — каза Ридкъли твърдо.
— Ъъъ…
Беше онзи, известен като Сказ. Изглеждаше около стотина кила тежък и имаше най-интересната пострижка, която Ридкъли някога беше виждал, тъй като се състоеше от един непрекъснат бретон до раменете. Единствено върхът на носа му, който стърчеше, подсказваше на света накъде гледа той. Ако някога на тила му пораснеше цирей, хората щяха да си мислят, че върви с гърба напред.
— Да, господин Сказ? — каза Ридкъли.
— Ъ-ъ. Четох нещо за това веднъж.
— Забележително. И как успя да го направиш?
— Нали знаете Слухтящите Монаси горе в Планините Рамтоп? Те казват, че във вселената съществува и изначален шум. Някакво ехо на някакъв звук?
— На мен ми звучи разумно. Цялата вселена се ражда с един неизбежен силен трясък — отвърна Ридкъли.
— Не е задължително да е много силно — каза Пондър. — Просто трябва да е навсякъде, наведнъж. Прочетох тази книга. Старият Риктор Броителят я написа. Монасите още го слушат, казваше той. Звук, който никога не умира.
— На мен ми звучи много силно — каза Ридкъли. — Трябва да е силен, за да бъде чут на разстояние. Ако вятърът духа в обратната посока, не можеш да чуеш даже камбаните на Гилдията на Убийците.
— Не е задължително да е силен, за да бъде чут навсякъде — каза Пондър. — Поради единствената причина, че точно тогава навсякъде е било на едно място.
Ридкъли го удостои с погледа, с който хората поглеждат фокусника, който току-що е извадил яйце от ухото им.
— Навсякъде е било на едно място?
— Да.
— И тогава къде другаде е било навсякъде?
— И то е било на едно място.
— Същото място?
— Да.
— Свито и събрано, за да стане съвсем малко?
Ридкъли започваше да показва определени симптоми. Ако беше вулкан, туземците, живеещи наоколо, сигурно вече щяха да търсят някоя жертвоготовна мома на разположение.
— Ха-ха! Всъщност може да се каже и че е било свито много голямо — каза Пондър, който винаги оплескваше нещата. — Поради простата причина, че пространството не е съществувало, докато не се е появила вселената, така че нещото, което е съществувало, е било навсякъде.
— Същото навсякъде, което беше и при нас?
— Да.
— Добре. Давай нататък.
— Риктор твърди, че първо се е появил звукът. Един страхотен силен сложен акорд. Най-силният, най-сложният звук, който някога е съществувал. Толкова сложен звук, че не би могъл да го изсвириш вътре във вселената, не повече, отколкото би могъл да отвориш кутия с лоста, който е вътре в нея. Един силен акорд, който… така да се каже… е изсвирил всичко към живот. Започнал е музиката, ако щете.
— Нещо като та-даххх? — попита Ридкъли.
— Предполагам.
— Аз пък си мислех, че вселената е възникнала, защото някой бог е прерязал сватбената лента на някой друг бог и от нея е направил вселената — каза Ридкъли. — Винаги ми се е струвало ясно. Искам да кажа, това е нещо, дето можеш да си го представиш, че се случва.
— Е…
— А сега ти ми разправяш, че някой е надул някаква си голяма свирка и ето ни и нас?
— За някой не знам — отвърна Пондър.
— Шумовете не се правят просто сами, това вече със сигурност го знам — каза Ридкъли.
Отпусна се малко, сигурен в собствения си мозък, че разумът е надделял и потупа Пондър по гърба.
— Нужно е да поработиш малко, момче — каза той. — Старият Риктор беше малко… неразумен, как да ти кажа. Мислеше си, че всичко се свежда до числата.
— Забележете — каза Пондър, — вселената наистина има ритъм. Ден и нощ, светлина и мрак, живот и смърт…
— Пилешка супа и очистително? — каза Ридкъли.
— Е, не всяка метафора може да бъде причислена съвсем точно към класацията.
На вратата се почука. Влезе Тез Ужасния, като носеше поднос. Следваше го госпожа Уитлоу, икономката.
Ченето на Ридкъли увисна.
Госпожа Уитлоу се поклони.
— Добро утро, ваша светлост — каза тя.
Конската й опашка щръкна нагоре от поклона. Чу се шумолене на колосани фусти.
Ченето на Ридкъли отново се затвори, но само дотолкова, колкото да каже:
— Какво сте направили с вашите…
— Извинете, Госпожо Уитлоу — бързо се обади Пондър, — но дали сте сервирали закуска на някого от факултета тази сутрин?
— Точно така, Господин Стибънс — каза Госпожа Уитлоу. Пищната й и загадъчна пазва се раздвижи под пуловера. — Никой от господата не слезе долу, та затова наредих да им занесат подносите по стаите. Туйто.
Погледът на Ридкъли продължи надолу. Никога по-рано не беше мислил, че Госпожа Уитлоу има крака. Разбира се, на теория жената все трябваше да има нещо, с което да се движи, но… ами…
Но под огромната гъба на фустанелите стърчаха две дундави колена. По-надолу го следваха бели чорапи.
— Косата ви… — дрезгаво започна той.
— Има ли й нещо? — попита госпожа Уитлоу.
— Нищо, нищо — каза Пондър. — Много ви благодаря.
Вратата се затвори след нея.
— Тя щракаше с пръсти, докато излизаше, точно както ти каза — рече Пондър.
— Не беше единственото нещо, което щрака — рече Ридкъли, като още трепереше.
— Видя ли й обувките?
— Мисля, че очите ми сами се затвориха, за да се предпазят от това.
— Ако е наистина жива — каза Пондър, — то тогава тази музика е много заразна.
Тази сцена протичаше в отделението за коли на бащата на Краш, но това беше само ехото на една сцена, разиграваща се из целия град.
Краш не го бяха кръстили Краш30.
Той беше син на един богат търговец на сено и хранителни стоки, но той презираше баща си, затова, че от врата нагоре е съвършено мъртъв, че е напълно погълнат от материални неща, че е лишен от въображение, а и че освен това му отпуска смехотворните три долара седмична издръжка.
Бащата на Краш си беше оставил конете в отделението за коли. В настоящия момент те и двата дружно се опитваха да се притиснат в един ъгъл, след като безполезно се бяха опитали да пробият дупка в стената.
— Мисля, че този път почти успях — рече Краш, докато от покрива се сипеше пепел от сеното, а един дървесен червей побягна да си търси по-добро обиталище.
— Не е… искам да кажа, това не е като звука, дето го чухме в „Барабана“ — критично каза Джимбо. — Малко прилича на него, но не е… но не е същият.
Джимбо беше най-добрият приятел на Краш и искаше да мине и той за разбирач.
— Добър е като за начало — каза Краш. — Така че, ти и Ноди, вие двамата взимате китари. А Скам, ти… ти можеш да биеш барабаните.
— Н’ам как — каза Скам. Той наистина така се казваше.31
— Никой не знае как да свири на барабаните — търпеливо рече Краш. — Няма нищо, което да се знае. Просто ги удряш с палките.
— Ъхъ, ама ако нещо не улуча?
— Ще седиш по-близо. Така — каза Краш и се облегна назад. — А сега… най-важното нещо, наистина най-важното нещо е… как ще се наречем?
Клиф се огледа.
— Е, струва ми се, че гледаме всяка една къща и проклет да съм, ако виждам някъде името Диблър — изръмжа той.
Бъди кимна. По-голямата част от Саторовия Площад беше фасадата на Университета, но оставаше място и за няколко други постройки. Бяха от онези, дето имат по една дузина месингови табелки на вратата. От онези, дето намекват, че дори самото изтриване на краката върху черджето на прага ще ти струва прескъпо.
— Здравейте, момчета.
Обърнаха се. Диблър засия срещу тях над един поднос с — не беше изключено, — наденички и кифли. До него седяха няколко чанти.
— Съжаляваме, че закъсняхме — каза Глод, — но никъде не можахме да открием офиса ви.
Диблър разпери широко ръце.
— Това е моят офис — каза той също толкова необятно. — Саторовия Площад! Хиляди квадратни стъпки площ! Отлични комуникации! Неспирна търговия! Пробвайте тези — добави той, като грабна една от чантите и я отвори. — Трябваше да налучквам с номерата.
Бяха черни и направени от евтин памук. Една от тях беше XXXXL.
— Потник с думи по него? — рече Бъди.
— „Рок-групата с Камъни В Нея“ — прочете Клиф, бавно. — Ей, т’ва сме ние, нали така?
— За какво са ни? — попита Глод. — Ние знаем кои сме.
— Реклама — отвърна Диблър. — Доверете ми се. — Пъхна един кафяв цилиндър в устата си и запали единия край. — Облечете ги довечера. Какъв купон съм ви приготвил!
— Наистина лли? — попита Бъди.
— Точно това казах!
— Не, ти ни попита — каза Глод. — Ние откъде да знаем?
— Т’ва има ли ларви по него? — попита Клиф.
Диблър заговори отново.
— Това е голямо място, страхотна публика ще имате! И ще изкарате… — той погледна към доверчивите им, открити лица, — десет долара над тарифата на Гилдията, какво ще кажете за това?
Лицето на Глод се цепна в огромна усмивка.
— Какво, всеки от нас ли? — попита той.
Диблър ги премери още веднъж с поглед.
— О… не — отвърна той. — Пазарлъкът си е пазарлък? Десет долара помежду ви. Искам да кажа, да говорим сериозно. Вие се нуждаете от излагане.
— Пак тая дума — рече Клиф. — Музикантската Гилдия ще ни сгащи за вратовете.
— Не и на това място — каза Диблър. — Гаранции.
— И къде се намира то? — попита Глод.
— Готови ли сте за това?
Те примигнаха срещу него. Диблър засия и изпусна облак мазен пушек.
— „Пещерата“!
Ритъмът продължаваше…
Разбира се, няма начин да няма няколко мутации…
Гортлик и Хамърджаг бяха автори на песни, а така също бяха и на пълна заплата, като членове на Гилдията. Пишеха песни за джуджета за всякакви случаи.
Някои хора казват, че това не е никак трудно, стига да можеш да си спомниш как се пише „Злато“, но това е малко цинично. Много песни за джуджета32 звучат „Злато, злато, злато“, но всичко се свежда до интонацията; джуджетата имат хиляди думи за „злато“, но ще използват точно една от тях в непредвидения случай, като например, когато видят някое злато, което не им принадлежи.
Имаха малък офис в Улицата на Ламаринения Капак, където седяха от двете страни на една наковалня и пишеха популярни песни, с които копаенето в мината да върви по-леко.
— Горт?
— Какво?
— Какво ще кажеш за тази?
Хамърджаг си прочисти гърлото.
Гортлик задъвка края на композиращия си чук замислено.
— Хубав ритъм — рече той, — но думите трябва да се дообработят.
— Искаш да кажеш с повече злато, злато, злато?
— Мдддаа. Как мислиш да я наречем?
— Ъъ… ъ… ъ… музика за плъхове…
— Защо музика за плъхове?
Хамърджаг изглаждаше озадачен.
— Не бих могъл всъщност да кажа — рече той. — Просто идея, която имах в главата.
Гортлик поклати глава. Джуджетата бяха народ, който задълбава. Знаеше какво обичат.
— Хубавата музика трябва да има дупка в себе си — каза той. — Нищо не си направил, ако нямаш и дупка.
— А сега се успокойте, успокойте се — каза Диблър. — Това е най-голямото сборище в Анкх-Морпорк, ето защо. Не виждам какъв е проблемът…
— „Пещерата“? — изпищя Глод. — Хризопрас тролът я държи, това е проблемът!
— Разправят, че е кръстник в Брекчия — каза Клиф.
— Е, стига, стига, това не е доказано…
— Само щото е много трудно да докажеш нещо, след като някой ти е издълбал дупка в главата и ти е заровил краката в нея!
— Няма защо да сте толкова предубедени, само защото е трол… — започна Диблър.
— Аз съм трол! Така че мога да съм предубеден срещу тролите, ясно ли е? Той е един долен кучи син! Разправят, че когато намерили бандата на Де Брис, никой от тях нямал никакви зъби…
— Какво е „Пещерата“? — попита Бъди.
— Тролско сборище — каза Клиф. — Разправят…
— Ще бъде чудесно! Защо се притеснявате? — каза Диблър.
— Това е и място за хазарт!33
— Но Гилдията няма да влезе там — каза Диблър. — Не и ако знае какво е добро за нея.
— Но и аз знам какво е добро за мен! — изкрещя Глод. — Това много добре го знам! За мен е добре да не влизам в тролски вертеп!
— В „Барабана“ те замеряха с брадви — каза Диблър убедително.
— Да, но само на майтап. Не се целеха наистина.
— Както и да е — каза Клиф, — само троли и адски глупави млади хора са единствените, които ходят там, щото си мислят, че е много умно да пиеш в тролски бар. Няма да събереш публика.
Диблър се потупа по едната ноздра.
— Вие свирите — рече той. — Ще имате публика. Това е мое задължение.
— Вратите й са прекалено малки за мен, че да ги прекрача! — отяде се Глод.
— Те са огромни — каза Диблър.
— Но за мен не са достатъчно големи, защото ако се опиташ да ме вкараш там вътре, ще трябва да напъхаш и улицата там, с оглед на това, че няма да се откъсна от нея!
— Не, бъди разумен…
— Не! — изкрещя Глод. — И крещя заради трима ни!
Китарата простена.
Бъди я завъртя, докато я намести в ръцете си, и изсвири няколко акорда. Това като че ли я успокои.
— Аз мисля, че ъ-ъ… че на нея идеята й харесва — каза той.
— На нея й харесвала идеята — каза Глод, като малко се поуспокои. — Е, добре. Ами тогава, знаете ли какво правят те с джуджетата, които влизат в „Пещерата“?
— Ние действителлно се нуждаем от парите, а пък и сигурно не е по-злле, отколлкото това, което ще направи Гиллдията с нас, ако свирим някъде другаде — каза Бъди. — А ние трябва да свирим.
Изправиха се, забили погледи един в друг.
— Това, което трябва да направите сега, момчета — каза Диблър, като изпусна клъбце дим, — е да намерите къде да прекарате някъде хубаво и спокойно деня. Починете си малко.
— Адски си прав — каза Клиф. — Никога не съм си мислил, че непрекъснато ще трябва да мъкна тия камъни с мене…
Диблър размаха пръст.
— А! — рече той, — и за това си мислех. Вие не бихте искали да си прахосвате таланта, като мъкнете багаж насам-натам, рекох си. Наех ви помощник. Много е евтин, по един долар на ден, ще ви го удържам направо от надницата, така че вие няма нужда да се тормозите. Запознайте се с Асфалт.
— Кой? — попита Бъди.
— Ас’съм — каза една от чантите до Диблър.
Чантата се отвори малко и се оказа, че въобще не е чанта, а… нещо като смачкана… нещо като подвижна купчина…
Бъди усети как очите му се насълзяват. Приличаше на трол, само дето беше по-нисък от джудже. Не беше по-малък от джудже — това, което на Асфалт не му достигаше на височина, той си го наваксваше на широчина и, докато още сме на темата, на миризма.
— Как така — попита Клиф, — е толкова нисък?
— Един слон седна на мен — отвърна Асфалт кисело.
Глод си издуха носа.
— Само е седнал?
Асфалт вече носеше тениска с „Групата С Камъни В Нея“. Беше му тясна в гърдите, но пък стигаше до земята.
— Асфалт ще се грижи за вас — каза Диблър. — Няма нещо, което да не знае за шоубизнеса.
Асфалт им се ухили щедро.
— Екстра ще сте си с мен — рече той. — Със сичките съм работил, сичките. Навсякъде съм бил, всичко съм правил.
— Бихме могли да отидем във „Фасадата“ — каза Клиф. — Там е съвсем празно, когато Университетът е във ваканция.
— Хубаво. Имам разни неща да организирам — каза Диблър. — До довечера. „Пещерата“. Седем часа.
Замина си.
— Знаеш ли кое му е смешното? — попита Глод.
— Кое?
— Начинът, по който си пушеше наденицата. Мислиш ли, че знаеше?
Асфалт грабна чантата на Клиф и я преметна с лекота през рамо.
— Да вървим, шефе — каза той.
— Сллон е седналл върху теб? — попита Бъди, докато пресичаха площада.
— Аха. В цирка — отвърна Асфалт. — Чистех им.
— Така лли си се получилл такъв?
— Тц. Не бях такъв, докато слоновете не седнаха върху ми три-четири пъти — каза малкият трол. — Н’нам що. Ей тъй, както си чистя един момент, на следващия вече е тъмно.
— Аз щях да съм напуснал още след първия път, да — каза Глод.
— Тц — каза Асфалт с доволна усмивка. — Не бих могъл да го направя. Шоубизнесът ми е в душата.
Пондър погледна надолу към нещото, което бяха изковали заедно.
— И аз не го разбирам — каза той. — Но… изглежда така, сякаш можем да го хванем на жица, а то кара жицата да свири музиката отново. Прилича на иконограф за звук.
Бяха поставили жицата вътре в кутията, която красиво резонираше. Свиреше същите една дузина тактове, отново и отново.
— Музикална кутия — каза Ридкъли. — Боже мой!
— Това, което бих искал да опитам — каза Пондър, — е да накарам музикантите да свирят пред много такива струни. Може би ще успеем да хванем музиката.
— Защо? — попита Ридкъли. — Защо за всички богове на Диска?
— Ами… ако успееш да събереш музиката в кутии, няма да има нужда повече от музиканти.
Ридкъли се поколеба. Много можеше да се каже по тази идея. Един свят без музиканти определено звучеше привлекателно. Бяха развлечена пасмина по негово впечатление. Доста нечистоплътни.
Поклати глава неуверено.
— Не и тази музика — каза той. — Ние искаме да я спрем, а не да я размножаваме.
— Какво точно не й е наред? — попита Пондър.
— Тя е… ами, не виждаш ли? — каза Ридкъли. — Кара хората да се държат смешно. Да носят смешни дрехи. Да са груби. Да не изпълняват това, което им се каже. Нищо не мога да направя с тях. Не е хубаво. Освен това… спомни си господин Хонг.
— Със сигурност е много необичайно — каза Пондър. — Можем ли да вземем още малко. С учебна цел? Господин Ректоре?
Ридкъли сви рамене.
— Следваме Декана — каза той.
Crash (англ.) — трясък, грохот, катастрофа — Бел.пр.
Scum (англ.) — измет, отрепка — Бел.пр.
Добре де, всички песни за джуджета. С изключение на онази за Хихо.
Хазартът при троловете е по-прост даже и от австралийския хазарт. Една от най-разпространените игри с „Едно Нагоре“, която се състои в хвърлянето на монета във въздуха и обзалагане дали ще падне отново или не.