Асфалт отключи вратата и прекрачи в нощта.
— Ей, какво беше това? — попита той.
— Какво какво е било? — попита Диблър.
— Стори ми се, че чух да бягат хора… — Тролът пристъпи напред. Чу се дрънчене. Посегна надолу и вдигна нещо.
— А който и да е изпуснал това…
— Просто някаква си вещ — високо каза Диблър. — Хайде, момчета. Тази вечер няма да се връщате в някакъв си скапан приют. Като за вас е само „Гриц“!
— Това е тролски хотел, нали така? — подозрително попита Глод.
— Само прилича — каза Диблър, размахвайки раздразнено ръка.
— Ей, аз съм бил там веднъж с кабаре! — каза Клиф. — Имат почти всичко! Вода от крановете почти във всяка стая! Говоряща тръба, за да си извикаш поръчката, чак долу в кухнята, и от онези момчета със същински обувки, дето ти го донасят! Техника!
— Поглезете се! — каза Диблър. — Вие, момчета, можете да си го позволите!
— И онова турне, нали? — остро попита Глод. — И него можем да си го позволим, нали така?
— О, ще ви помогна за това — сърдечно каза Диблър. — Утре отивате в Псевдополис, ще отнеме два дена, после можете да се върнете през Сто Лат и Куирм и да сте отново тук в сряда за Фестивала. Това е страхотна идея. Да се даде нещо на обществото, винаги съм бил за това, да се дава на обществото. Много е хубаво за… за… за обществото. Ще се погрижа за цялата организация, докато ви няма, нали така? А после… — Сложи ръка върху раменете на Бъди, а другата — върху главата на Глод. — Генуа! Клач! Хершеба! Химера! Хоуондаленд! Може би дори Уравновесяващия Континент, разправят, че наистина съвсем скоро пак ще го открият, страхотни възможности за точните хора! С вашата музика и моето безпогрешно предприемаческо чувство, светът е като мида в ръцете ни! А сега, можете да вървите с Асфалт, най-добрите стаи сега, всичко за моите момчета и се наспете, без да се тревожите за сметката…
— Благодарим ти — каза Глод.
— … можете да я платите утре сутринта.
Групата с Камъни се помъкна по посока на най-добрия хотел.
Диблър чу как Клиф попита:
— Какво е мида?
— То е като две плочки с утаен калциев карбонат с нещо солено лигаво като риба по средата.
— Звучи вкусно. Не си длъжен да ядеш и онова по средата, нали?
Когато се отдалечиха, Диблър погледна към ножа, който беше взел от Асфалт. Беше обсипан с пайети.
Да. Няколко дни без момчетата да му се мотаят из краката определено беше добър ход.
Кацнал в улука над него, Смърт на Плъховете си забърбори нещо неразбрано.
Ридкъли бавно излезе от „Пещерата“. Само малка купчина използвани билети по стъпалата подсказваше за отминалите часове музика.
Чувстваше се сякаш наблюдава игра, на която не знае правилата. Например, момчето пееше… как беше? „Пощурей Вътре“. Какво, по дяволите, означаваше това? Пощуряване, да, това можеше да го разбере, а в случая с Декана, то беше съвсем точно. „Пощурей Вътре“? Но всички останали като че ли знаеха какво се има предвид. След това пък, доколкото си спомняше, бяха изпели някаква песен да не се стъпва на нечии обувки. Обяснимо, разумно предложение, никой не би искал да го настъпват по обувките, но защо една песен, молеща хората да избягват да правят това, трябва да оказва такова силно влияние, това Ридкъли съвсем не можеше да разбере.
А колкото до момичето…
Пондър дотича, стиснал кутията си.
— Имам я почти цялата, Господин Ректоре! — изкрещя той.
Ридкъли плъзна поглед край него. Там стоеше Диблър, все още стиснал поднос с непродадени „Групата с Камъни“ тениски в ръка.
— Да, чудесно, Господин Стибънс (млъквай-млъквай-млъквай) — каза той. — Адски хубаво, хайде да се връщаме у дома.
— Добър вечер, Господин Ректоре — каза Диблър.
— А, здрасти, Гърло — рече Ридкъли. — Не те видях там.
— Какво има в тая кутия?
— О, нищо, нищо особено…
— Удивително! — каза Пондър, изпълнен с неконтролираното вълнение на истинския откривател и идиот. — Можем да уловим арраагх арраагх арраагх.
— Божичко, колко съм непохватен! — каза Ридкъли, докато младият магьосник се стискаше за крака. — Ето, дай ми да подържа това съвършено невинно устройство, което е в ръцете ти…
Но кутията се беше изплъзнала от ръцете на Пондър. Падна на улицата, преди Ридкъли да успее да я улови, а капакът отлетя.
Музиката се разля в нощта.
— Как го направихте? — попита Диблър. — Магия?
— Музиката позволява да я уловиш, за да можеш после да я слушаш отново и отново — каза Пондър. — А аз мисля, че вие го направихте нарочно, господин ректоре!
— Да я слушаш отново и отново? — каза Диблър. — Какво, само като отвориш една кутия?
— Да — отвърна Пондър.
— Не — каза Ридкъли.
— Да, можеш — каза Пондър. — Показах ви, Господин Ректоре? Не си ли спомняте?
— Не — каза Ридкъли.
— Всякаква кутия ли? — попита Диблър с глас, задавен от пари.
— О, да, но трябва да опънете жица вътре, за да може музиката да живее някъде и ох! ох! ох!
— Не мога да разбера какво ме прихваща с тези внезапни мускулни спазми — каза Ридкъли. — Хайде, Господин Стибънс, да не губим повече от безценното време на Господин Диблър.
— О, не го губите — каза Диблър. — Кутии, пълни с музика, а?
— Ние ще си вземем тази — каза Ридкъли и я издърпа. — Това е важен магически експеримент.
Той понесе на гръб Пондър, което беше малко трудно, тъй като младежът се беше превил одве и хриптеше.
— Защо ви трябваше да… да правите… това?
— Господин Стибънс, познавам ви като човек, който се опитва да разбере вселената. Ето ви едно важно правило: никога не давай на маймуната ключа към банановата плантация. Понякога можеш да видиш как нещастието просто седи и чака… о, не.
Той пусна Пондър и махна неопределено нататък към улицата.
— Имаш ли някакви теории за това, млади човече?
Нещо златно кафяво и лепкаво гъсто се процеждаше на улицата от нещо, прилично, зад купчините боклук, твърде вероятно, на магазин. Пред погледите на двамата магьосници, издрънча стъкло и кафявото вещество започна да изтича от втория етаж.
Ридкъли пристъпи напред и загреба шепа, отскачайки назад, преди стената да го стигне. Подуши я.
— Да не би да е някоя противна еманация от Подземните Измерения? — попита Пондър.
— Не бих казал. Мирише на кафе — каза Ридкъли.
— Кафе?
— Пяна с аромат на кафе, във всеки случай. Така, а защо имам чувството, че там някъде вътре трябва да има магьосници?
Една фигура изникна, олюлявайки се, от пяната, а от нея капеха кафяви мехурчета.
— Кой върви там? — попита Ридкъли.
— А, да! Някой взе ли номера на онази волска кола? Още една поничка, ако обичаш! — весело каза фигурата и залитна в пяната.
— Това ми заприлича на Касиера — каза Ридкъли. — Хайде, момче. Това са само мехурчета. — Той нагази в пяната.
След един миг колебание Пондър си даде сметка, че на изпитание е честта на младото магьосничество, така че си запробива път след него.
Почти моментално той налетя на някого в мъглата от балончета.
— Ъ, здрасти?
— Кой си ти?
— Аз съм, Стибънс. Дошъл съм да те спася.
— Хубаво. Накъде е навън?
— Ъъ…
Някъде из облака кафе последваха експлозии и се чу пукване. Пондър примижа. Нивото на мехурчетата спадаше.
Цял куп островърхи шапки се появиха като удавени трупи в пресъхващо езеро.
Ридкъли преджапа, а кафеена пяна се стичаше от шапката му.
— Нещо адски глупаво става тук — каза той, — и аз ще изчакам много търпеливо, докато Деканът не си признае чистосърдечно.
— Не разбирам защо смяташ, че съм бил аз — промърмори една боядисана в кафе колона.
— Е, кой е бил тогава?
— Деканът каза, че кафето трябвало да има пяна — каза едно хълмче пяна, наподобяващо образа на Старшия Кавгаджия, — и той направи някаква проста магия и май ми се струва, че се отнесохме.
— А, значи все пак си бил ти, Декане.
— Да, добре де, ама по чиста случайност — раздразнено отвърна Деканът.
— Измитайте се оттук, всички — каза Ридкъли. — Марш в Университета начаса.
— Искам да кажа, не разбирам защо трябва да приемаш, че съм виновен аз, само защото понякога може случайно на мен да ми се случи да…
Пяната беше намаляла още малко, за да открие чифт очи под шлема на джудже.
— Моля да ме извините — обади се един глас изпод балончетата, — но кой ще плати за всичко това? Всичко четири долара, много ви благодаря.
— Парите са у Касиера — бързо отговори Ридкъли.
— Вече не — каза Старшият Кавгаджия. — Купи седемнайсет понички.
— Захарни? — попита Ридкъли. — Позволили сте му да яде захар. Знаете, че това го прави, така де, малко смешен. Госпожа Уитлоу каза, че ще напусне, ако още веднъж го оставим даже да се доближи до захар. — Той подкара мокрите магьосници към вратата. — Няма проблем, добри ми човече, можеш да ни имаш доверие, ние сме магьосници, ще наредя да ти изпратят парите утре сутринта.
— Ха, и очаквате да ви повярвам, така ли? — рече джуджето.
Беше се оказала дълга нощ. Ридкъли се обърна и махна с ръка към стената. Изпращя октаринов огън и думите „ЗА ТЕП 4 ДОЛЪРЪ“ обгориха и се отпечатаха върху камъка.
— Добре, става, няма проблем — каза джуджето и се гмурна обратно в пяната.
— Не мисля, че госпожа Уитлоу ще се разтревожи — каза Лекторът по Скорошни Руни, докато шляпаха в нощта. — Видях я, заедно с няколко от прислужниците на… ъ-ъ, концерта. Знаете, момичетата от кухнята. Моли, Поли и ъ-ъ, Доли. Те, ами, ъ-ъ, пищяха.
— Музиката не ми се стори чак толкова лоша — каза Ридкъли.
— Не, ъ-ъ, не от болка, ъ-ъ, не бих казал това — каза Лекторът по Скорошни Руни, като започваше да се изчервява, — ами, ъ-ъ, когато младежът си въртеше бедрата като…
— На мен определено ми заприлича на елф — каза Ридкъли.
— … ъ-ъ, струва ми се, че тя хвърли някои от ъ-ъ, долн… нещата си на сцената.
Това смълча даже и Ридкъли, или поне за известно време. Всеки магьосник изведнъж се оказа зает със собствените си лични мисли.
— Какво, госпожа Уитлоу? — започна Катедрата по Неопределени Науки.
— Да.
— Какво, долнит… й?
— Ъ-ъ, така ми се струва.
Веднъж Ридкъли беше виждал простора с прането на Госпожа Уитлоу. Беше го впечатлило. Никога не би повярвал, че на света съществува толкова много розов ластик.
— Как, наистина нейните…? — започна Деканът, а гласът му звучеше сякаш идва от много, много далеч.
— Аз, ъ-ъ, съм съвсем сигурен.
— На мен ми звучи опасно — бързо каза Ридкъли. — Може да навреди много сериозно на някого. А сега, всички вие, марш обратно в Университета за по една студена баня.
— Наистина ли…? — попита Столът по Неопределени Науки. По някакъв начин, никой от тях не намираше сили да изостави тази мисъл.
— Я свърши нещо полезно и намери Касиера — скастри го Ридкъли. — И първото нещо, което бих направил на сутринта, е да ви изправя пред Университетската управа, ако простият факт не беше, че вие сте Университетската управа…
Мръсния Стар Рон, професионален маниак и един от най-трудолюбивите просяци на Анкх-Морпорк, примижа в мрака. Лорд Ветинари имаше отлично нощно зрение. И, за нещастие, добре развито обоняние.
— И после какво се случи? — попита той, като се опитваше да държи лицето си отвърнато настрани от просяка. Защото, всъщност, макар че в действителен размер Мръсния Стар Рон беше дребен, прегърбен мъж в огромно, мърляво палто, по миризма той изпълваше света.
Всъщност, Мръсния Стар Рон беше физически шизофреник. Съществуваше Мръсния Стар Рон, а съществуваше и миризмата на Мръсния Стар Рон, която очевидно така се беше развила с течение на годините, че притежаваше отчетлива самоличност. Всеки би могъл да има миризма, която се носи дълго, след като той вече е някъде другаде, но миризмата на Мръсния Стар Рон можеше на практика да пристигне някъде няколко минути преди самия него, за да се разстеле и настани удобно преди да е дошъл стопанинът й. Беше се превърнала в нещо толкова поразяващо, че вече не се долавяше с носа, който се затваряше на секундата за самоотбрана; хората можеха да познаят, че Мръсния Стар Рон се приближава, само по начина, по който ушната им кал започваше да се топи.
— Педали с педали, не така, викам им, да ги… с педалите…
Патрицият чакаше. С Мръсния Стар Рон човек трябваше да остави време на блуждаещото му съзнание да навлезе в същата територия, на която е и езикът му.
— … да ме шпионират с магия, викам им, бобена чорба, глей тук… а после всички танцуваха, така де, а пък после на улицата видях двама от магьосниците и един от тях разправяше нещо да хващали музиката в кутия, а пък на господин Диблър това му се стори интересно, а после кафенето експлодира и всички си се върнаха в Университета… копелета, педераси, да ви го… да видите, дали няма да ви го…
— Кафенето е експлодирало, така ли?
— Разпенено кафе навсякъде, ваше благородие… копел…
— Да, да, и т.н. — каза Патрицият, като махна с тънка ръка. — И това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?
— Ами… копе…
Мръсния Стар Рон улови погледа на Патриция и се опомни. Даже и при неговата силно индивидуализирана нормалност той можеше да разбере кога да не насилва износения си късмет. Миризмата Му се разходи из стаята, докато четеше документи и разглеждаше картините.
— Казват — рече той, — че той побърквал всички жени. — Облегна се напред. Патрицият се облегна назад.
— Разправят, че след като си е размърдал бедрата по оня начин… Госпожа Уитлоу си хвърлила… как му се вика… на сцената.
Патрицият повдигна вежди.
— „Как му се вика“?
— Знаете. — Мръсния Стар Рон размаха ръце неопределено във въздуха.
— Двойка калъфки за възглавници? Два чувала брашно? Някакви много широки крачол… о! Разбрах. Боже мой. Имаше ли нещастни случаи?
— Н’нам, ваша светлост. Но има нещо, което със сигурност знам.
— Да?
— Ъ… Лепкавия Майкъл казва, че ваша светлост понякога плаща за информацията…?
— Да, знам. Не мога да разбера как се разпространяват тези слухове — каза Патрицият, като стана и отвори един прозорец. — Ще трябва да направя нещо по този въпрос.
Още веднъж Мръсния Стар Рон си напомни, че може и да не е със съвсем здрав разсъдък, но определено не е чак толкова луд.
— И имам и това, ваша светлост — каза той, докато измъкваше нещо от ужасните глъбини на одеждата си. — Пише нещо с букви, ваша светлост.
Беше плакат, в лъскави основни цветове. Не можеше да е много стар, но час или два в ролята на грейка за гърдите на Мръсния Стар Рон, го бяха състарили значително. Патрицият го разгъна с пинцети.
— Т’ва е картина на музикантите — услужливо каза Мръсния Стар Рон, — а това тук е написано. И тук има още нещо написано, глей. Господин Диблър накара Чоки, трола, да ги изрисува, ама аз се лепнах за него и го заплаших, че ще раздуя на всички, ако не ми даде един.
— Сигурен съм, че това е сработило веднага — каза Патрицият.
Той запали свещ и внимателно прочете плаката. В присъствието на Мръсния Стар Рон всички свещи горяха обрамчени със син нюанс към пламъка.
— „Безплатен Фестивал На Рок-Музиката С Камъни В Нея“ — прочете той.
— Това е където не трябва да плащаш, за да влезеш — услужливо каза Мръсния Стар Рон. — Педераси с педераси.
Лорд Ветинари продължи да чете.
— В Хайд Парк. Следващата сряда. Така, така. Обществено открито място, разбира се. Чудя се дали ще се съберат много хора?
— Много, ваша светлост. Останаха стотици, дето не можаха да влязат в „Пещерата“.
— А групата изглежда така, а? — попита Лорд Ветинари. — И се мръщят така?
— Потят се, поне през повечето време, дето аз ги гледах — отговори Мръсния Стар Рон.
— „Бъди Там Или Се Превърни В Правоъгълник“ — прочете Патрицият. — Това трябва да е някакъв окултен код, ти какво ще кажеш?
— Нямам представа, ваш’светлос — каза Мръсния Стар Рон. — Мозъкът ми се забавя, когато съм жаден.
— „Въобще са Невъзможни Да Ги Видиш! И Много Навън!“ — тържествено прочете Лорд Ветинари. Вдигна поглед. — О, съжалявам — каза той. — Сигурен съм, че ще намеря някой, който да ти даде хладна ободряваща напитка…
Мръсния Стар Рон се прокашля. Беше прозвучало като съвършено откровено предложение, но, по някакъв начин, той изведнъж вече изобщо не беше жаден.
— Да не те задържам тогава. Много ти благодаря — каза Лорд Ветинари.
— Ъ-ъ…
— Да?
— Ъ-ъ… нищо…
— Много добре.
Когато Рон вече беше из-„педераси, да ги… педераси“-л по стълбите, Патрицият почука замислено химикалката си върху хартията, и се загледа в стената.
Химикалът продължаваше да подскача върху думата „Безплатен“.
Най-накрая той натисна малък звънец. Млад чиновник подаде глава през вратата.
— А, Дръмнот? — каза Лорд Ветинари, — я отскочи и кажи на шефа на Музикантската Гилдия, че иска да си поговори с мен.
— Ъ-ъ… господин Клийт вече е в чакалнята, ваша светлост — каза чиновникът.
— Дали случайно той не носи някакъв плакат със себе си?
— Да, ваша светлост.
— А много ли е ядосан?
— Точно такъв е случаят, ваша светлост. Става дума за някакъв фестивал. Той настоява да го спрете.
— Виж ти!
— И настоява да го видите незабавно.
— А! Тогава го остави да почака, да речем, двайсет минути, и после го въведи.
— Да, ваша светлост. Непрекъснато повтаря, че иска да знае вие какво правите по въпроса.
— Хубаво. Тогава и аз мога да му задам същия въпрос.
Патрицият се облегна назад. Si non confectus, non reficat. Това беше мотото на рода Ветинари. Всяко нещо ставаше само, ако просто го оставиш да се случи.
Той взе купчина нотни листи и заслуша Саламиевата „Прелюдия към Ноктюрно по Тема от Бубла“.
След известно време той вдигна поглед.
— Време е да си тръгнеш — скара се той.
Миризмата се заизмъква навън.
— ЦЪЪРР!
— Не ставай глупав! Единственото, което направих, беше че ги изплаших. Даже не съм ги наранила. Каква е ползата от това да имаш силата, ако не я използваш?
Смърт на Плъховете хвана главата си в ръце. С плъховете34 беше далеч по-лесно.
Диблър, С.С.П.Г. често караше и без сън. По принцип той трябваше да се срещне с Чоки през нощта. Чоки беше голям трол, но като че изсъхваше и се лющеше на дневна светлина.
Останалите троли го гледаха отвисоко, защото той произлизаше от утаечно семейство и следователно беше наистина трол от много долна класа. Той нямаше нищо против. Имаше много дружелюбен характер.
Вършеше странни неща за хора, които се нуждаеха спешно и без усложнения от нещо необичайно, и които дрънчаха от пари. А тази работа беше доста странна.
— Просто кутии? — попита той.
— С капаци — каза Диблър. — Като тази, която съм направил. И малко жица, опъната вътре.
Някои хора биха попитали „Защо?“ или „За какво?“, но Чоки не си изкарваше така парите. Той взе кутията и я запремята насам-натам.
— Колко? — попита той.
— Само десет като за начало — отвърна Диблър. — Но мисля, че после ще станат повече. Много, много повече.
— Колко е десет? — попита тролът.
Диблър вдигна две ръце, с разперени пръсти.
— Ще ги направя за по два долара — каза Чоки.
— Да не искаш сам да си прережа гърлото?
— Два долара.
— Долар за всяка от тези и по долар и половина за следващата партида.
— Два долара.
— Добре, де, добре, по два долара парчето. Това прави всичко десет долара, нали така?
— Така.
— И с това сам си режа гърлото.
Чоки метна кутията настрани. Тя подскочи на пода, а капакът й падна.
Известно време след това едно малко, сиво-кафяво помиярче, което дебнеше да хапне нещо, докуцука в работилницата и поседя, втренчено в кутията.
После се почувства малко идиотски и си излезе.
Ридкъли потропа на вратата на Високо Енергийната Магическа Сграда, точно когато градските часовници отмерваха два часа. Той подкрепяше Пондър Стибънс, който спеше прав.
Ридкъли не мислеше бързо. Но в крайна сметка винаги стигаше дотам.
Вратата се отвори и се показа косата на Сказ.
— Ти с лице към мен ли си? — попита Ридкъли.
— Да, Господин Ректоре.
— Пусни ни да влезем тогава, росата ми влиза през ботушите.
Ридкъли се огледа, докато помагаше на Пондър да влезе вътре.
— Много бих искал да разбера какво е това нещо, дето ви кара да работите по цяла нощ вас, момчета — каза той. — Никога не съм попадал на чак толкова интересна магия, когато бях момче. Иди и донеси малко кафе за Господин Стибънс, ако нямаш нищо против. А после си извикай приятелите.
Сказ се изнесе набързо, а Ридкъли остана сам, ако не се брои спящият Пондър.
— Какво толкова правят? — каза той. Всъщност, никога не се беше опитвал да го разбере наистина.
Сказ бе работил на една дълга маса до стената.
Ридкъли поне разпозна малкия дървен диск. В няколко концентрични кръга по него бяха наредени малки продълговати камъни, а един фенер със свещ беше поставен на въртящо се рамо, така че да може да се движи навсякъде по периферията.
Беше пътнически компютър за друиди, един вид портативен каменен кръг, нещо, което те наричаха „наколенка“. Касиерът веднъж беше поръчал един такъв. На кутията му беше написано „За Свещеника По Бърза Нужда“. Така и не беше успял да го накара да заработи както трябва нито веднъж и сега го използваха да подпира вратата да не се удря в стената. Ридкъли не можеше да разбере какво общо имаха те с магията. В края на краищата, не беше нещо повече от един най-обикновен календар, а човек би могъл да си купи и най-добрия календар само за 8 пенса.
Доста по-озадачаваща беше огромната, внушителна редица на стъклени епруветки отзад. Точно там работеше Сказ; там, където беше седял студентът, имаше отпадъци от огънато стъкло, метални кутии и парчета картон.
Тръбопроводите изглеждаха като живи.
Ридкъли се наведе напред.
Бяха пълни с мравки.
Те пълзяха с хиляди из тръбите и през сложните малки спирали. В тишината на стаята телата им издаваха едва чуто, непрекъснато шумолене.
Точно на нивото на очите на Ректора имаше прорез. Думата „Вътре“ беше записана на лист хартия, залепен за стъклото.
На масата седеше една продълговата карта, която изглеждаше точно в необходимата форма, за да влезе в прореза. По нея бяха перфорирани кръгли дупки.
Първо имаше две кръгли дупки, после ги следваше цял куп кръгли дупки, и после нови две. На нея с молив някой беше надраскал „2х2“.
Ридкъли беше от онези хора, които са в състояние да натиснат всеки лост, само и само за да видят какво ще стане.
Той пъхна картата във видимия отвор…
Последва незабавна промяна в шумоленето. Мравките се завлачиха съсредоточено из тръбите. Някои от тях като че ли носеха семена…
Чу се тих, тъп шум и една карта падна от другия край на стъкления лабиринт.
Имаше четири дупки.
Ридкъли още се взираше в нея, когато зад гърба му се приближи Пондър, като търкаше очи.
— Т’ва е нашият мравешки брояч — каза той.
— Две плюс две е равно на четири — каза Ридкъли. — Виж ти, виж ти, никога не съм го знаел.
— Може да смята и други неща.
— Да не искаш да ми кажеш, че мравките могат да броят?
— О, не. Не и отделните мравки… малко е трудно да се обясни… дупките върху картите, нали разбирате, те блокират някои от тръбите и отпушват други и… — Пондър въздъхна, — ние мислим, че то може би прави и други неща.
— Като например? — настоя Ридкъли.
— Ъ, точно това се опитваме да открием…
— Опитвате се да откриете? А кой го е направил?
— Сказ.
— А сега се опитвате да разберете какво може да прави?
— Ами, струва ни се, че то може би смята доста сложни задачи. Ако успеем да напъхаме достатъчно буболечки вътре.
Мравките продължаваха да пъплят из огромната кристална структура.
— Имах едно нещо с плъх, катеричка или нещо подобно, когато бях малък — каза Ридкъли, като се предаде пред лицето на неразбираемото. — Цялото си време прекарвах с този механизъм. Въртеше се непрекъснато, по цяла нощ. Това е нещо такова, нали?
— Най-най-общо казано — предпазливо каза Пондър.
— Имах и мравешко стопанство — каза Ридкъли, като се отплесна по отдавнашни спомени. — Малките дяволчета никога не успяваха да изорат по права линия. — Той се опомни. — Все едно, извикай другарите си тука.
— Защо?
— За малък урок — каза Ридкъли.
— Няма ли да изследваме музиката?
— Всяко нещо с времето си — отвърна Ридкъли. — Но най-напред, ще говорим с някого.
— С кого?
— Не съм сигурен — каза Ридкъли. — Ще разберем, когато той дойде. Или тя.
Глод огледа апартамента им. Собствениците на хотела току-що си бяха тръгнали, след като бяха минали през всичките „т’ва е прозорецът, наистина се отваря, т’ва е помпата, водата от нея изкарвате с ей тая ръчка тука, т’ва съм аз и чакам малко пари“, както си му е редът.
— Е, това вече прекали. Това просто е капакът на всичко, точно така — каза той. — Цяла вечер свирим Музика С Камъни В Нея, а получаваме стая, която изглежда така?
— Уютно е — каза Клиф. — Виж какво, тролите нямат много вземане-даване с превземките в живота…
Глод си погледна в краката.
— На пода е и е меко — каза той. — Колко глупаво да си помисля, че е килим. Някой да ми донесе метла. Не, някой да ми донесе лопата. И чак тогава някой да ми донесе метла.
— И това ще свърши работа — рече Бъди.
Той остави китарата си и се изтегна на твърдата дъска, която очевидно минаваше за едно от леглата.
— Клиф — рече Глод, — може ли да поговорим?
Той посочи с пръст-кебапче към вратата.
Усамотиха се в коридора.
— Става лошо — каза Глод.
— Ъхъ.
— Той вече не казва нито дума, когато не е на сцена.
— Ъхъ.
— Срещал ли си някога зомби?
— Познавам един голем35. Господин Дорфъл в Дългия Хогмит.
— Него? Той истински зомби ли е?
— Ъхъ. Има свето писание на главата, виждал съм го.
— Йок! Наистина? Купувам си наденица от него.
— Все едно… та какво за зомбитата?
— … не си личи по вкуса, аз пък си мислех, че е наистина добър колбасар…
— Какво казваше за зомбитата?
— … странно как можеш да познаваш някого с години, а после изведнъж да се окаже, че краката му са от глина…
— Зомбитата… — търпеливо повтори Клиф.
— Какво? О! Да. Искам да кажа, че той се държи като такъв. — Глод си припомни някои от зомбитата в Анкх-Морпорк. — Или поне така, както се предполага зомбитата да се държат.
— Ъхъ. Знам какво искаш да кажеш.
— А и двамата знаем защо.
— Ъхъ. Ъ-ъ. Защо?
— Китарата.
— О, тя ли. Ъхъ.
— Когато сме на сцена, онова нещо поема властта…
В тишината на стаята китарата лежеше в мрака до главата на Бъди, а струните й нежно вибрираха в тон с гласа на джуджето…
— Тъй, е, какво да правим? — попита Клиф.
— Направена е от дърво. Десет секунди с брадва, и — край на проблема.
— Не съм сигурен. Тя не е обикновен инструмент.
— Когато го срещнахме, беше добро момче. За човек — каза Глод.
— Е, какво да правим? Не мисля, че можем да му я отнемем.
— Може би можем да го заведем при…
Джуджето млъкна. Долавяше неясно ехо към гласа си.
— Това проклето нещо ни слуша! — изсъска той. — Да излезем навън.
В крайна сметка се озоваха на пътя.
— Не разбирам как може да слуша — рече Клиф. — Инструментите са предназначени тях да ги слушат.
— Струните слушат — каза Глод, равнодушно. — Това не е обикновен инструмент.
Клиф сви рамене.
— Съществува само един начин да го разберем — каза той.
Плъховете бяха играли значителна роля в историята на Анкх-Морпорк. Малко преди Патрицият да дойде на власт, имаше ужасно нашествие на плъхове. Градският съвет се справи с него, предлагайки по двайсет пенса за всяка плъхска опашка. Това само за една-две седмици наистина снижи броя на плъховете, и тогава изведнъж се оказа, че хората се трупат на опашка, стиснали плъхове в ръце, градската хазна е пресушена, и като че ли никой нищо не работи. А наоколо все още имаше доста плъхове. Лорд Ветинари беше изслушал спокойно обяснението на проблема, след което го разреши с една паметна фраза, която говореше красноречиво за него самия, за глупостта на държавните помощи, както и за природния инстинкт на всички Анкх-Морпоркианци във всяка ситуация, която предполага пари: „Да се обложат с данъци стопанствата, развъждащи плъхове“.
Според една Еврейска легенда — изкуствено създадено същество чрез кабалистични ритуали — Бел.пр.