Ранна утринна мъгла изпълваше улиците. Около Университета бе като изваяна в причудливи фигури от леката магическа фонова радиация. Странно оформени неща се движеха по влажните павета.
Две от тях бяха Глод и Клиф.
— Така — каза джуджето. — Стигнахме.
Погледна нагоре към една гола стена.
— Знаех си аз! — каза той. — Не ти ли казвах? Магия! Колко пъти сме слушали тази история? Съществува загадъчен магазин, който никой никога не е виждал по-рано, и някой влиза вътре и си купува някоя ръждясала стара антика, а тя се оказва, че е…
— Глод…
— … някакъв талисман или бутилка, пълна с духове, а после, когато изпадне в беда, той се връща там, а магазинът…
— Глод…?
— … загадъчно е изчезнал и се е върнал, в каквото и да е онова измерение, откъдето е дошъл… да, какво има?
— От другата страна на улицата си. Ей тук е.
Глод изгледа кръвнишки голата стена, после се обърна и прецапа през улицата.
— Беше грешка, която всеки може да допусне.
— Ъхъ.
— Но не омаловажава нищо от онова, което казах.
Глод блъсна вратата и, за негова изненада, се оказа, че тя е отключена.
— Вече е два сутринта! Що за музикален магазин е този, който е отворен в два часа сутринта? — Глод драсна клечка кибрит.
Прашното гробище на стари инструменти изплува черно наоколо. Изглеждаше така, сякаш стадо праисторически животни са били уловени в светкавица, след което са се вкаменили.
— Какво е онова, дето прилича на змия? — прошепна Клиф.
— Нарича се Серпент.36
Глод се чувстваше в неловко положение. Беше прекарал по-голямата част от живота си като музикант. Мразеше даже вида на мъртви инструменти, а тези бяха такива. Не принадлежаха никому. Никой не свиреше на тях. Бяха като безжизнени тела, хора без души. Нещо, което бяха съдържали, си беше отишло. Всеки един от тях представляваше един музикант, изпаднал в беда.
В гора от фаготи блестеше сноп светлина. Старата дама спеше дълбоко на стола люлка, с плетка в скута и с шал, преметнат през раменете.
— Глод?
Глод подскочи.
— Да? Какво?
— Защо сме тук? Знаем, че мястото съществува…
— Ето ви, хулигани!
Глод примигна срещу стрелата от арбалет, пернала го по върха на носа, и вдигна ръце. Старицата беше преминала от спящо състояние в стреляща стойка, без явно да премине през никакво друго междинно положение.
— Ами какво да направя? — каза той. — Ъ-ъ… вратата не беше заключена, нали разбирате, и…
— И затова решихте, че можете да ограбите една бедна беззащитна стара жена?
— Съвсем не, съвсем не, всъщност ние…
— Аз принадлежа към Кварталната Клика на Вещиците, така да знаете! Само една моя дума и ще заподскачате насам-натам на един крак и ще търсите някоя принцеса, дето си пада по земноводни…
— Мисля, че с това вече прекали — каза Клиф. Той посегна надолу и огромната му ръка се сви около лъка. Стисна. Парчета дърво изскочиха между пръстите му.
— Ние сме съвсем безобидни — каза той. — Дойдохме заради инструмента, който продадохте миналата седмица на нашия приятел.
— Вие Стражата ли сте?
Глод се поклони.
— Не, гос’жо. Ние сме музиканти.
— От това се предполага да се почувствам по-добре, така ли? За какъв инструмент говорите?
— Една китара.
Старицата наклони глава на една страна. Очите й се присвиха.
— Няма да я взема обратно, така да знаете. — Беше ви продадена честно и почтено. И в добро работно състояние.
— Ние само искаме да научим откъде сте я получили.
— Никога от никъде не съм я получавала — каза старата жена. — Винаги си с била тука. Не духай в това!
Глод за малко не изпусна флейтата, която нервно беше вдигнал от боклука.
— … или ще затънем до колене сред плъхове — продължи старицата. Обърна се отново към Клиф. — Винаги си е била тука — повтори тя.
— Има нещо отбелязано с тебешир на нея — каза Глод.
— Винаги е била тук — каза жената. — Откакто имам магазина.
— Кой я е донесъл тук?
— Отде да знам? Никога не ги питам за имената. Хората не обичат такива работи. Просто получават номер.
Глод погледна към флейтата. Имаше жълтеникав етикет, прикрепен към нея, на който беше надраскан номер 431.
Той обходи с поглед рафтовете зад импровизирания тезгях. Видя една розова раковина за тритон. Тя също имаше номер. Прокара език по устните си и посегна…
— Ако надуеш това, най-добре първо си приготви девица, която да принесеш в жертва и един голям казан с хлебни плодове и костенурчо месо под ръка — каза старицата.
До него стоеше тромпет. Изглеждаше удивително чист.
— А това? — попита той. — Сигурно светът ще се свърши, а небето ще се стовари върху ми, ако посегна да посвиря на него, а?
— Много интересно, че ти го казваш — отвърна старата жена.
Глод свали ръка и точно тогава нещо друго улови погледа му.
— Боже мой! — каза той. — Това още ли е тук? Бях забравил за нея…
— Какво е то? — попита Клиф, след това погледна накъдето сочеше Глод.
— Онова?
— Имаме малко пари. Защо не?
— Ъхъ. Може и да е от полза. Но ти знаеш какво каза Бъди. Никога няма да успеем да намерим…
— Това е голям град. Ако не можеш да го намериш в Анкх-Морпорк, значи никъде не можеш да го намериш.
Глод взе половин палка за барабан и замислено погледна към един гонг, наполовина заровен под купчина пюпитри.
— Не би било редно да ви го давам — каза старата жена. — Не и ако не искате още седемстотин седемдесет и седем войни скелети да изскочат от земята.
Глод посочи.
— Ще вземем това.
— Два долара.
— Ей, защо трябва да плащаме нещо? Не е като да е твоя…
— Плати й — рече Клиф с въздишка. — Не се пазари.
Глод подаде парите с неохота, грабна чантата, която старицата му подаде, и надуто излезе от магазина.
— Възхитителна стока имате — каза Клиф, впил поглед в гонга.
Старицата сви рамене.
— Приятелят ми малко се раздразни, защото си мислеше, че вие сте един от онези загадъчните магазини, за които се разправя в народните приказки — продължи Клиф. — Нали знаете: днеска са тука, утре ги няма. Търсеше ви на отсрещната страна на улицата, хаха!
— На мене ми звучи тъпо — каза старицата, с тон, който да прекрати всякакво по-нататъшно непристойно интимничене.
Клиф отново погледна към гонга, сви рамене, и последва Глод.
Жената почака, докато стъпките им заглъхнаха в мъглата.
После отвори вратата и огледа от горе до долу улицата. Очевидно удовлетворена от изобилието пустош, тя се върна на тезгяха си и посегна към една загадъчна ръчка отдолу. За един миг очите й заблестяха в зелено.
— Следващия път ще си забравя и главата — каза тя и дръпна.
Магазинът изчезна. Миг по-късно той се появи отново, на отсрещната страна на улицата.
Бъди лежеше и гледаше в тавана.
Какъв вкус имаше храната? Трудно му беше да си спомни. Беше се хранил през последните няколко дни, със сигурност го беше правил, но не можеше да си спомни вкуса. Не можеше да си спомни нищо, с изключение на свиренето. Глод и останалите звучаха така, сякаш говорят през дебела мъгла.
Асфалт се беше запилял нанякъде.
Той скочи от твърдото легло и се приближи до прозореца.
Сенките на Анкх-Морпорк едва-едва се виждаха на сивата, долнопробна светлина преди разсъмване. През отворения прозорец подухваше лек ветрец.
Когато се обърна, на средата на стаята стоеше млада жена.
Тя приближи пръст към устните си.
— Не се опитвай да крещиш към малкия трол — каза тя. — Вечеря на долния етаж. Пък, така или иначе, той няма да може да ме види.
— Ти моята муза лли си?
Сюзън се намръщи.
— Мисля, че знам какво имаш предвид — каза тя. — Виждала съм картини. Били са осем, предвождани от… хм… Пъпеш. Предполага се да защитават хората. Ефибианците вярват, че те вдъхновяват музикантите и художниците, но те, разбира се, не съществу… — Тя млъкна и добросъвестно се поправи. — Аз поне никога не съм ги срещала. Аз се казвам Сюзън. Тук съм, защото…
Гласът й заглъхна.
— Пъпеш? — попита Бъди. — Съвсем сигурен съм, че не е билл Пъпеш.
— Все тая.
— Как вллезе тук?
— Аз съм… Слушай, я седни. Така. Ами… нали знаеш как някои неща… като, например, Музите, както ти каза… хората мислят, че някои неща се представляват от хора?
Поглед на поне временно разбиране информира обърканото изражение на лицето му.
— Както Дядо Прасоколледа представллява духа на зимния фестивалл лли? — попита той.
— Точно така. Ами… аз един вид съм от този бизнес — рече Сюзън. — Няма значение какво точно правя.
— Искаш да кажеш, че не си човек?
— О, да. Но аз… съм по работа. Предполагам, че да си мислиш за мен като за Муза, може би не е по-лошо от всичко останало. А аз съм тук, за да те предупредя.
— Муза на Музиката С Камъни В Нея?
— Не съвсем, но, слушай… ей, ама ти добре ли си?
— Не знам.
— Стори ми се много пребледнял. Слушай. Музиката е опасна…
Бъди сви рамене.
— О, искаш да кажеш Гиллдията на Музикантите. Господин Дибллър казва да не се притесняваме за това. Напускаме града за…
Сюзън пристъпи напред и взе китарата.
— Наистина го мисля!
Струните се раздвижиха и изстенаха под ръката й.
— Не я докосвай!
— Тя те е обладала — каза Сюзън, като я хвърли на леглото. Бъди я грабна и изсвири един акорд.
— Знам какво ще кажеш — каза той. — Всички това казват. Другите двама мисллят, че тя е прокллета. Но тя не е!
— Може и да не е проклета, но не е добра! Не тук, не сега.
— Да, но аз се справям с нея.
— Не ти се справяш с нея, а тя с тебе.
— Както и да е, коя си ти, че да ми говориш всичко това? Не съм дллъжен да сллушам напътствия от една фея, дето събира зъби!
— Чуй, тя ще те убие! Сигурна съм!
— Е, може би се предполлага да спра да свиря тогава?
Сюзън се поколеба.
— Ами, не точно… защото тогава…
— Е, не съм дллъжен да сллушам някакви си тайнствени окуллтни жени! Ти може би дори не съществуваш! Така че можеш просто да си отллетиш обратно във въллшебния си замък, ясно лли е?
Сюзън временно беше останала без думи. Беше се примирила с безнадеждната тъпота на по-голямата част от човечеството, особено пък онази част от него, която стоеше на два крака и се бръснеше сутрин, но беше и оскърбена. Никой никога не беше говорил така на Смърт. Или, най-малкото, не за дълго.
— Добре — каза тя, като се пресегна и го докосна по ръката. — Но ти отново ще ме срещнеш, и… и няма много да ти хареса! Защото, нека ти кажа, аз съвсем случайно съм…
Изражението й се промени. Тя усети как все едно полита назад, докато същевременно седеше на същото място; стаята прелетя покрай нея и изчезна в мрака, въртейки се около ужасената физиономия на Бъди.
Тъмнината експлодира и тогава се появи светлина.
Капеща от свещи.
Бъди махна с ръка през празното пространство, където беше стояла Сюзън.
— Още лли си тук? Къде отиде? Коя си ти?
Клиф се огледа.
— Стори ми се, че чух нещо — промърмори той. — Ей, ти нали знаеш, че някои от онези инструменти не бяха просто обикнов…
— Знам — отвърна Глод. — Как ми се искаше да надуя оная тръба за плъховете. Пак огладнях.
— Искам да кажа, че бяха митич…
— Да.
— Е как тогава са се озовали в някакъв си долнопробен музикален магазин?
— Ти никога ли не си си залагал камъните?
— О, да, разбира се — каза Клиф. — Всички го правят, някой и друг път, знаеш това. Понякога това е единственото, което ти остава, ако искаш да видиш манджа още веднъж.
— Ето ти го. Ти го каза. Това е нещо, което всеки практикуващ музикант прави, рано или късно…
— Да, но нещото, което Бъди… искам да кажа, то е с номер едно…
— Да.
Глод се вгледа в един уличен знак.
— „Изкусните Занаятчии“ — каза той. — Стигнахме. Гледай, половината работилници още са отворени даже и по това време на денонощието. — Той помести торбата. Нещо изпука вътре. — Ти чукаш оттам, аз ще чукам оттук.
— Добре, става… но, искам да кажа, номер едно. Дори и раковината беше с номер петдесет и две. Кой е бил собственикът на китарата?
— Не знам — каза Глод, докато чукаше на първата врата, — но се надявам никога да не се върне да си я потърси.
— А това — каза Ридкъли, — е Ритуалът на АшкЕнт. Съвсем лесно се прави. Но трябва да използвате прясно яйце.
Сюзън примижа.
На пода бяха начертали кръг. Заобикаляха го странни страховити форми, макар че когато си настрои съзнанието тя си даде сметка, че това са най-обикновени студенти.
— Кои сте вие? — попита тя. — Какво е това място? Веднага ме пуснете да си ходя!
Тя понечи да пресече кръга и се удари в невидима стена.
Студентите се бяха втренчили в нея, като някои, които са чували за съществуването на вида „жена“, но никога не са очаквали да се озоват толкова близо до такава.
— Настоявам да ме пуснете да си вървя! — Тя изгледа свирепо Ридкъли. — Ти не си ли магьосникът, когото видях снощи?
— Точно така — отвърна Ридкъли, — а това е Ритуалът на АшкЕнт. Извиква Смърт в кръга и той… а както може да е в този случай, тя, не може да си тръгне, докато ние не й позволим. Тука има много неща в тая книга, изписани със смешни дълги „и“-та, и се разправя за отричания от клетви и тържествени заклинания, но всичко е само заради шоуто, разбира се. Щом веднъж си се озовал вътре, край. Трябва да кажа, че твоят предшественик — ха, ама че майтап! — гледаше доста по-благосклонно на това.
Сюзън го изгледа кръвнишки. Кръгът си правеше номера с представите й за пространството. Изглеждаше крайно нечестно.
— И защо сте ме призовали тогава? — попита тя.
— Така е по-добре. Това по-подхожда на ръкописа — каза Ридкъли. — Ние имаме право да ти задаваме въпроси, ясно ли ти е. А ти трябва да им отговаряш. Честно.
— Е?
— Искаш ли да седнеш? Да пийнеш нещо?
— Не.
— Както предпочиташ. Тази нова музика… разкажи ни за нея.
— Вие сте Призовали Смърт, за да го попитате това?
— Не съм сигурен кого сме призовали — каза Ридкъли. — Наистина ли е жива?
— Аз… така мисля.
— Живее ли някъде?
— Изглежда е живяла в един инструмент, но мисля, че сега се движи из света. Може ли да си вървя?
— Не. Може ли да бъде убита?
— Не знам.
— Трябва ли да бъде тук?
— Какво?
— Трябва ли да бъде тук? — търпеливо повтори Ридкъли. — Дали е нещо, което се предполага да се случва?
Изведнъж Сюзън се почувства важна. Носеха се слухове, че магьосниците са мъдри — всъщност, точно оттам произлизаше и думата37.
Но те питаха нея за разни неща. Те я слушаха. В очите й засия гордост.
— Аз… не бих казала. Озовала се е тук поради някаква злополучна случайност. Това не е подходящият свят за нея.
Ридкъли изглеждаше самодоволен.
— Така си мислех и аз. Не е редно това, казвах. Тя кара хората да се опитват да са неща, които не са. Как можем да я спрем?
— Не мисля, че можете. Не е податлива към магия.
— Така. Музиката не е. Каквато и да е музика. Но нещо трябва да може да я спре. Покажи й кутията си, Пондър.
— Ъ-ъ… да. Ето.
Той вдигна капака. Музика, леко метална, но все още отчетлива, изплува в стаята.
— Звучи като паяк, затворен в кибритена кутия, нали? — рече Ридкъли.
— Не можете да възпроизвеждате така музиката върху парче тел в кутия — каза Сюзън. — Противоречи на природата.
Пондър изглежда си отдъхна.
— И аз това казвах — рече той. — Но тя така или иначе го прави. Иска.
Сюзън се вгледа в кутията.
Започна да се усмихва. Без дори следа от веселие.
— Тя разстройва хората — каза Ридкъли. — И… погледни това. — Той измъкна едно руло хартия от плаща си и го разгъна. — Хванахме някакво момче, което се опитваше да го залепи на портата. Надуло розови бузи! Така че взех му го и му казах да се изпарява, което — Ридкъли погледна самодоволно към пръстите си, — както се оказа, беше най-доброто. Разправя за някакъв фестивал на Музиката С Камъни В Нея. Цялата работа ще свърши с чудовища от някое друго измерение, които ще се появят тук, можеш да бъдеш сигурна. Точно това е нещото, дето най-често се случва тук наоколо.
— Моля да ме извините — обади се Големия Луд Адриан, с глас, зареден с подозрение, — не искам да създавам проблеми, нали, но това Смърт ли е или не? Виждал съм картинки, а те не приличат на нея.
— Ние направихме всичко по Ритуала — каза Ридкъли. — И това е което получихме.
— Да, но баща ми лови херинга, ама не намира само херинга в мрежата си — каза Сказ.
— Ъхъ. Тя може да е всеки — каза Тез Ужасни. — Аз си мислех, че Смърт е по-висок и по-кльощав.
— Има нещо момичешко в нея — каза Сказ.
Сюзън ги изгледа.
— Тя дори няма коса — рече Тез.
Сюзън се съсредоточи. Косата се появи в ръцете й, а обрамченото в синьо острие издаде звук като пръст, прокаран по ръба на чаша.
Студентите се изправиха.
— Но винаги съм си мислел, че е време за промяна — каза Тез.
— Така. Крайно време беше и на момичетата да им се даде шанс в някои професии — каза Сказ.
— Не смейте да ми говорите покровителствено!
— Точно така — рече Пондър. — Няма причина защо Смърт да е от мъжки род. Жените могат да са почти толкова добри, колкото и мъжете в работата.
— Много добре се справяш — каза Ридкъли.
Той се усмихна насърчително на Сюзън.
Тя му отвърна. Аз съм Смърт, помисли си тя — в технически смисъл, поне — а това е един стар дебелак, който няма право да ми нарежда каквото и да било. Ще го изгледам яростно, а той много скоро ще разбере сериозността на положението си. И тя го изгледа яростно.
— Млада госпожице — рече Ридкъли, — дали не би искала да закусиш?
„Поправения Барабан“ рядко се затваряше. Някъде около шест сутринта настъпваше временно затишие, но Хибискус оставаше отворен дотогава, докато имаше желаещи да пият.
Някой искаше много да пие. Някой неопределен седеше на бара. От него като че ли изтичаше пясък и, поне доколкото Хибискус можеше да различи, имаше цял куп стрели Клачианско производство, забити в него.
Барманът се наведе напред.
— Срещал ли съм ви преди?
— ИДВАМ ТУК ДОСТА ЧЕСТО, ДА. МИНАЛАТА СРЯДА, НАПРИМЕР.
— Ха! Тогава беше голяма работа. Точно тогава намушкаха горкия стар Винс.
— ДА.
— Ама просеше си го, да се нарича Винсент Неуязвимия.
— ДА. И НЕТОЧНО.
— Стражите казват, че било самоубийство.
Смърт кимна. Да влезеш в „Поправения Барабан“ и да се наречеш „Винсент Неуязвимия“ си беше чисто самоубийство според стандартите на Анкх-Морпорк.
— ТОВА ПИТИЕ ИМА МУХИ В НЕГО.
Барманът примижа срещу него.
— Това не е муха, господине — каза той. — Това е червей.
— О. ТОВА Е ПО-ДОБРЕ, ТАКА ЛИ?
— Предполага се да е там, господине. Мексикалско е, затова. Слагат червей вътре, за да покажат колко е силно.
— ДОСТАТЪЧНО СИЛНО, ЧЕ ДА УБИЕ ЧЕРВЕЙ?
Барманът се почеса по главата. Никога не беше се замислял за това по този начин.
— Това е просто нещо, което хората пият — неопределено каза той.
Смърт взе бутилката и я вдигна до това, което нормално би било нивото на очите. Червеят се завъртя самотно.
— КАК Е? — попита той.
— Ами, нещо като…
— НЕ ПИТАХ ТЕБ.
— Закуска? — каза Сюзън. — Искам да кажа: ЗАКУСКА?
— Трябва да е някъде по това време — каза Главният Ректор. — От толкова отдавна не съм закусвал с очарователна млада жена.
— Боже мой, всички сте толкова еднакво ужасни — каза Сюзън.
— Много добре, зачеркни „очарователна“ — равнодушно каза Ридкъли. — Но врабчетата чирикат в дърветата, слънцето наднича през стената, а на мен ми мирише на готвено, а да ядеш заедно със Смърт е шанс, който не се удава на всекиго. Дали случайно не играеш шах, а?
— Изключително добре — отвърна Сюзън, все още объркана.
— И аз така си помислих. Добре, момчета. Можете да се върнете отново към ръчкането на вселената. Насам, госпожице.
— Не мога да напусна кръга!
— О, можеш, ако аз те поканя. Всичко е въпрос на любезност. Не знам дали някога са ти обяснили цялата концепция?
Той посегна и я хвана за ръката. Тя се поколеба, после прекрачи тебеширената линия. Обзе я леко, тръпнещо чувство.
Студентите припряно отстъпиха назад.
— Продължавайте, заемайте се с работа — каза Ридкъли. — Насам, госпожице.
Сюзън никога не беше изпитвала ефекта от нечий чар. Ридкъли притежаваше доста от него, най-вече съсредоточен в играта на очите.
Тя го последва през моравите към Голямата Зала.
Масите за закуска бяха заредени, но незаети. На големия бюфет му бяха поникнали медни супници като есенни водорасли. Три доста млади прислужнички чакаха търпеливо зад редицата.
— Обикновено се самообслужваме — приказливо обясни Ридкъли, повдигайки капак. — Сервитьори и т.н. вдигат твърде много шу… това е някаква шега, нали?
Той побутна нещото под капака и направи знак към най-близкостоящата прислужница.
— Ти коя си? — попита той. — Моли, Поли или Доли?
— Моли, ваша светлост — каза прислужницата, като направи реверанс и трепереше леко. — Нещо не е наред ли?
— Наред-наред-наред-наред, не-е-наред-наред — повториха другите две момичета.
— Какво е станало с пушената херинга? Какво е това? Прилича на говежда пирожка — каза Ридкъли, докато гледаше момичетата.
— Госпожа Уитлоу даде нареждания на готвача — нервно каза Моли. — То е…
— … ъ-ъ-ъ…
— … то е бургер.
— На мен ми го разправяй — рече Ридкъли. — А защо имаш кошер, направен от коса на главата си, ако мога да попитам? Приличаш на кибритена клечка.
— Моля ви, господине, ние…
— Били сте на концерта на Рок-Музиката С Камъни В Нея, нали?
— Да, господине.
— Ъхъ, ъхъ.
— Вие, ъ-ъ, не сте хвърляли нищо на сцената, нали?
— Не, господине!
— Къде е госпожа Уитлоу?
— Настинала е и е на легло, господине.
— Изобщо не съм изненадан. — Ридкъли се обърна към Сюзън. — Хората ми играят тъпи номера, страхувам се.
— Аз ям само мюсли на закуска — каза Сюзън.
— Има овесена каша — каза Ридкъли. — Приготвяме я за Касиера, защото не го възбужда. — Той вдигна капака на един супник. — Да, още е тук — каза той. — Има някои неща, които Музиката С Камъни В Нея не може да промени, и едно от тях е кашата. Нека ти помогна с черпака.
Те седнаха един срещу друг на дългата маса.
— Е, не е ли хубаво? — попита Ридкъли.
— Ти подиграваш ли ми се? — подозрително попита Сюзън.
— Ни най-малко. Според моя опит, това, което най-вече улавяш в мрежите за херинга, е херинга. Но, ако говоря като смъртен — клиент, както може да се изразиш ти, — любопитно ми е да разбера защо съвсем изведнъж Смърт се оказва просто момиче, вместо одушевената томия, която познаваме и с която сме… сме запознати.
— Томия?
— Друга дума за скелет. Най-вероятно произлиза от „анатомия“.
— Той ми е дядо.
— А! Да, каза го вече. И това е вярно, така ли?
— Звучи малко глупаво, сега, като го казвам на някой друг.
Ридкъли поклати глава.
— Трябва да поработиш моята работа за пет минути. После ще ми разправяш за глупаво — рече той. Извади молив от джоба си и предпазливо повдигна горната половина на кифлата в чинията си.
— В това има сирене — каза той, с обвинителен тон.
— Но той се е запилял някъде и преди да се усетя, вече бях наследила цялата работа. Искам да кажа, не съм се натискала за това! Защо аз? Да трябва да се разхождам наоколо с тази глупава коса… не това исках от живота…
— Е, със сигурност не е нещо, за което ти раздават брошури, за да го избереш като бъдещата си професия — рече Ридкъли.
— Точно така.
— И предполагам, че си обречена на това? — попита Ридкъли.
— Ние не знаем къде е отишъл. Албърт казва, че бил много депресиран от нещо, но не щял да каже какво.
— Боже мой! Какво би могло да депресира Смърт?
— Албърт като че ли смята, че той би могъл да направи нещо… глупаво.
— Боже мой! Не твърде глупаво, надявам се. Нима е възможно това? Би било… мортицид, предполагам. Или цидицид.
За най-голямо удивление на Сюзън, Ридкъли я погали по ръката.
— Но сигурен съм, че всички ние ще си спим по-спокойно по леглата, като знаем, че ти отговаряш — каза той.
— Всичко е толкова мръсно! Добри хора умират глупаво, лоши хора живеят до дълбока старост… всичко е толкова дезорганизирано. Няма никакъв смисъл. Няма никаква справедливост. Искам да кажа, ето го това момче…
— Какво момче?
За ужас и изненада на Сюзън, тя откри, че се изчервява.
— Просто едно момче — каза тя. — Предполагаше се вече да е умряло доста смешно, а аз щях да го спасявам, но тогава музиката го спаси, а сега го въвлича във всякакви неприятности и аз така или иначе трябва да го спася, а не знам защо.
— Музика? — каза Ридкъли. — Да не би да свири на някаква китара?
— Да! Как разбра?
Ридкъли въздъхна.
— Когато си магьосник, развиваш инстинкт за тези неща. — Поразчопли още малко бургера си. — И маруля, неизвестно защо. И едно много, много тънко резенче кисела краставичка.
Остави хляба да падне.
— Музиката е жива — каза той.
Нещо, което през последните десет минути беше чукало настойчиво на вниманието на Сюзън, най-накрая използва ботушите си.
— О, божичко! — каза тя.
— Кой точно е той? — учтиво попита Ридкъли.
— Толкова е просто! Тя попада в капани! Променя хората! Те искат да свирят м… Трябва да тръгвам — припряно каза Сюзън. — Ъ-ъ, благодаря ти за кашата…
— Ти изобщо не си яла — мило отбеляза Ридкъли.
— Не, но… но наистина хубаво я погледах.
Тя изчезна. След известно време Ридкъли се наведе напред и неопределено махна с ръка в пространството, където до преди малко беше седяла, така, за всеки случай.
После бръкна в плаща си и извади плаката за Безплатния Фестивал. Огромни, големи неща с пипала, това беше проблемът. Събери на едно място достатъчно магия и материята на вселената се протърква начаса, точно като някой от чорапите на Декана, които, Ридкъли беше забелязал, бяха в някакви изключително ярки цветове през последните дни.
Той махна с ръка към прислужниците.
— Благодаря ти, Моли, Доли или Поли — каза той. — Можеш да разчистиш това.
— Ъхъ, ъхъ.
— Да, да, благодаря ви.
Ридкъли се почувства съвсем сам. Беше му харесало да разговаря с момичето. Тя като че ли беше единственият човек на това място, който не беше кротък луд, нито съвършено зает с нещо, което той, Ридкъли, не разбираше.
Той се върна обратно в кабинета си, но го разсеяха ударите с чук, идващи от покоите на Декана. Вратата беше открехната.
Старшите магьосници имаха доста големи апартаменти, които включваха кабинет, работилница и спалня. Деканът се беше прегърбил над огнището в работилницата, с маска от опушено стъкло на лицето и с чук в ръка. Беше погълнат от работата. Хвърчаха искри.
Далеч по-похвално, помисли си Ридкъли. Може би това беше краят на цялата тази глупост с Музиката С Камъни В Нея и завръщане към някоя истинска магия.
— Всичко наред ли е, Декане? — попита той.
Деканът вдигна стъклото нагоре и кимна.
— Почти свърших вече, Ректоре — каза той.
— Чух те да удряш чак в края на коридора — рече Ридкъли разговорчиво.
— А! Работя върху джобовете — отвърна Деканът.
Ридкъли го погледна тъпо. Доста голям брой от по-трудните магии изискваха топлина и чукане, но това с джобовете беше нещо ново.
Деканът вдигна във въздуха чифт панталони.
Те не бяха, ако говорим съвсем точно, панталонести като нормалните панталони; старшите магьосници развиваха съвсем определено метър и половина талия и 75 см обиколка на бутовете, което подсказваше за някой, който седи на стена и се нуждае от дружна помощ, за да го сглобят отново. Бяха тъмносини.
— Не удряше тях? — каза Ридкъли. — Да не би госпожа Уитлоу отново да е попрекалила с колосването?
Той се вгледа по-отблизо.
— Ти ги занитваш?
Деканът засия.
— Тези панталони — каза той, — са точно това, което й е нужно.
— Пак ли говориш за Музиката С Камъни? — подозрително попита Ридкъли.
— Искам да кажа, че са хладни.
— Е, по-добре, отколкото тежък плащ в това време — съгласи се Ридкъли, — но… ти няма да ги обуеш сега, нали?
— Защо не? — попита Деканът, докато се измъкваше от робата си.
— Магьосници в панталони? Не и в моя университет! Това е сбъркано. Ще ви се смеят хората — каза Ридкъли.
— Ти винаги се опитваш да ме спреш във всяко нещо, което искам да направя!
— Няма защо да ми говориш с такъв тон…
— Ха, ти никога не слушаш нищо от това, което ти говоря и не виждам защо пък да не нося това, което ми харесва!
Ридкъли огледа свирепо стаята.
— Тази стая е в абсолютен безпорядък! — изрева той. — Незабавно я разтреби!
— Няма!
— Тогава край на Рок-Музиката С Камъни за теб, млади човече!
Ридкъли затръшна вратата след себе си.
Отвори я отново с трясък и добави:
— И не съм ти давал разрешение да я боядисаш черна!
Затръшна вратата.
Отвори я с трясък.
— А и не ти отиват!
Деканът се втурна навън в коридора, размахал чук.
— Говори си каквото си искаш — изкрещя той, — когато след време историята им даде име, те със сигурност няма да бъдат наречени „Панталоните на Главния Ректор“!
Старинен духов инструмент — Бел.пр.
От остарялото маг-ци, букв.: някой, който, по същина, е много умен.