Беше осем часа сутринта, време, когато пияниците или се опитват да забравят кои са, или да си спомнят защо са живи. Другите посетители на „Поправения Барабан“ се бяха сгърбили над чашите си около стените и гледаха един орангутан, който играеше на „Варварите Нашественици“ и ревеше от ярост всеки път, когато изгубеше пени.
Хибискус наистина искаше да затваря. От друга страна, щеше да е все едно да взриви златна мина. Единственото, което трябваше да прави, бе да се грижи да поддържа пълен състава на чистите чаши.
— Забрави ли вече? — попита той.
— КАТО ЧЕ ЛИ ЗАБРАВИХ САМО ЕДНО НЕЩО.
— Какво беше то? Ха! Колко глупаво да те питам наистина, след като виждам, че си забравил…
— ЗАБРАВИЛ СЪМ КАК ДА СЕ НАПИЯ.
Барманът погледна към строените една зад друга редици чаши. Имаше чаши за вино. Имаше чаши за коктейли. Имаше бирени халби. Бокали във формата на весели дебелаци. Имаше и една кофа.
— Мисля, че си на прав път — рискува той.
Непознатият вдигна най-последната си чаша и се приближи до машината за „Варварите Нашественици“.
Беше направена от часовников механизъм с усукан и сложен дизайн. Намекваше за много колелца и червееви трансмисии в голямата махагонова кутия под играта, цялата функция на която, като че ли беше да кара редици доста грубо издялани Варвари Нашественици да подскачат и да се клатят по една продълговата авансцена. Играещият, посредством система от лостове и ръчки, движеше един малък самозареждащ се катапулт, който се движеше под Нашествениците. Той изстрелваше малки сачми нагоре. Едновременно с това Нашествениците (посредством механизъм със задържащо колело и предпазител) изстрелваха малки метални стрели. Периодично иззвъняваше звънец и един Нашественик на кон се заклащаше колебливо през горната част на играта, хвърляйки копия. Цялата сглобка дрънчеше и скърцаше непрекъснато, отчасти поради цялата машинария, и отчасти поради това, че орангутанът въртеше с все сила и двете ръчки, като подскачаше нагоре-надолу по педала за Стрелба, и крещеше колкото му глас държи.
— Аз не бих я поставил тук — обади се барманът зад гърба му. — Но посетителите много си падат по нея, нали разбираш.
— ПОНЕ ЕДИН ПОСЕТИТЕЛ, ВЪВ ВСЕКИ СЛУЧАЙ.
— Е, поне е по-добре от ротативката за плодове.
— ДА?
— Той изяде всичките плодове.
Откъм машината долетя яростен писък.
Барманът въздъхна.
— Никога не би си представил, че някой е в състояние да вдигне толкова много шум за едно пени, нали?
Маймуната тръшна еднодоларова монета на тезгяха и си тръгна с две шепи дребни пари. Едно пени в цепнатината отприщи някаква много голяма ръчка; като по чудо всички Варвари се вдигнаха отново на крака и отново подхванаха тромавото си нападение.
— Той си изля чашата вътре — каза барманът. — Може и само така да си въобразявам, но ми се струва, че сега те се клатят малко повече.
Смърт наблюдава играта известно време. Това беше едно от най-депресиращите неща, които някога беше виждал. Нещата така или иначе щяха да стигнат до дъното на играта. Защо трябваше да се стреля изобщо по тях?
— Защо…?
Той размаха чаша срещу насъбралите се пияници.
— ЗНАЕШ ЛИ. ЗНАЕШ ЛИ. ПРОБЛЕМЪТ Е, ЗНАЕШ ЛИ КАКВО Е ТОВА, ДА ИМАШ ТОЛКОВА ДОБРА ПАМЕТ, ТОЧНО ТАКА, ТОЛКОВА ДОБРА, ЧЕ ДА СИ СПОМНЯШ ДОРИ И ТОВА, КОЕТО ОЩЕ НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО? ТОВА СЪМ АЗ. О, ДА. СЪВСЕМ ТОЧНО. КАТО ЧЕ ЛИ. КАТО ЧЕ ЛИ. КАТО ЧЕ ЛИ БЪДЕЩЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА… САМО МИНАЛО, КОЕТО ОЩЕ НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО. И. И. И. ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ ТРЯБВА ДА ПРАВИШ НЕЩАТА. ЗНАЕШ КАКВО ЩЕ СЕ СЛУЧИ И ПАК ТРЯБВА ДА ПРАВИШ НЕЩАТА.
Той огледа лицата наоколо. Хората в „Барабана“ бяха свикнали с алкохолните лекции, но не и с такива.
— ВИЖДАШ. ВИЖДАШ. ВИЖДАШ КАК НЕЩО ИЗНИКВА СТРАШНО КАТО АЙСБЕРГ ПРЕД ТЕБ, НО НЕ ТРЯБВА ДА НАПРАВИШ НИЩО СРЕЩУ НЕГО, ЗАЩОТО… ЗАЩОТО… ЗАЩОТО-ТАКЪВ-Е-ЗАКОНЪТ. НЕ МОЖЕШ ДА НАРУШИШ ЗАКОНА. ТР’БВА-ДА-Е-ЗАКОН. ВИЖДАТЕ ТАЗИ ЧАША, НАЛИ? ВИЖДАТЕ ЛИ Я? ТЯ Е КАТО ПАМЕТТА. КОЛКОТО ПОВЕЧЕ СИПВАТЕ В НЕЯ, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ЩЕ ИЗТИЧА ОТ НЕЯ, НАЛИ ТАКА? Т’ВА Е ФАКТ. ВСИЧКИ ИМАТ ТАКАВА ПАМЕТ. Т’ВА Е КОЕТО ПРЕЧИ НА ХОРАТА ДА СЕ… ПОБ… ПОБЪР… ПОБЪРКАТ. С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА МЕН. НА МЕН, СТАРИЯ И НЕЩАСТНИЯ. АЗ ПОМНЯ ВСИЧКО. ТАКА, СЯКАШ СЕ Е СЛУЧИЛО ЕДВА УТРЕ. ВСИЧКО.
Той погледна надолу към чашата си.
— А — рече той, — СТРАННО КАК НЕЩАТА СЕ ВРЪЩАТ ПРИ ТЕБ, НЕ Е ЛИ ТАКА?
Това беше най-внушителният колапс, който барът някога беше виждал. Високият, тъмен непознат падна бавно назад, като дърво. Без сълзливото припадане на колене, без съпътстващото свличане на маса по пътя надолу. Той просто премина от вертикално в хоризонтално положение с едно великолепно геометрично завъртане.
Няколко човека изръкопляскаха, когато той удари пода. После му преровиха джобовете, или поне направиха опит да му преровят джобовете, но не откриха такива. И после го хвърлиха в реката.38
В огромния, черен кабинет на Смърт една свещ гореше, без да се смалява.
Сюзън бясно прелистваше книгите.
Животът не беше прост. Тя знаеше това; но именно Знанието беше това, което вървеше в комплект с работата. Съществуваше простият живот да живееш нещата, но то беше, ами… просто…
Съществуваха други видове живот. Градовете имаха живот. Мравуняците и рояците пчели имаха живот, цялото по-голямо от сбора на частите. Световете имаха живот. Боговете имаха живот, съставен от вярата на техните поклонници.
Вселената танцуваше към живота. Животът беше забележително обикновена стока. На всяко едно достатъчно сложно нещо като че ли той просто му се полагаше, по същия начин, по който всяко едно по-масивно нещо получаваше щедро дял от гравитацията. Вселената притежаваше определена склонност към съзнателност. Това неизменно предполагаше едва доловима жестокост, втъкана в самата материя на време-пространството.
Може би дори и музиката можеше да е жива, ако беше достатъчно стара. Животът е навик.
Хората казваха: „Не мога да си изкарам тая проклета мелодия от главата…“
Не само ритъм, а сърдечен ритъм.
А всяко живо нещо иска да диша.
Диблър, С.С.П.Г. обичаше да става в ранни зори, в случай че му се удадеше да продаде червей на някоя подранила птица.
Беше си поставил бюро в ъгъла на една от работилниците на Чоки. Най-общо, той беше против идеята за постоянен офис. Откъм положителна гледна точка, това го правеше лесно откриваем, но и от отрицателна, това го правеше лесно откриваем. Успехът на търговската стратегия на Диблър зависеше от способността му да намира клиенти, а не от обратното.
Тази сутрин доста голям брой хора го бяха намерили. Много от тях носеха китари.
— Така — каза той на Асфалт, плоската глава на когото едва-едва се виждаше над ръба на импровизираното бюро. — Всичко ли е ясно? Ще ви трябват два дни, за да стигнете в Псевдополис, след което докладваш на господин Клопсток в Бул Пит. И ще очаквам разписки за всичко.
— Да, господин Диблър.
— Добра идея ще е да се махнете за малко от града.
— Да, господин Диблър.
— Казах ли ти вече, че ще искам разписки за всичко?
— Да, господин Диблър — въздъхна Асфалт.
— Тръгвай тогава. — Диблър забрави за трола и направи знак към група джуджета, които търпеливо се мотаеха наоколо. — Така, ей вие, я се приближете насам. Така, значи искате да станете звезди на Музиката С Камъни В Нея, а?
— Да, господине!
— Тогава слушайте какво ще ви кажа…
Асфалт погледна към парите. Не бяха много, за да изхрани четирима човека няколко дни. Зад гърба му интервюто продължаваше.
— И как се наричате?
— Ъ… джуджета, господин Диблър — отвърна джуджето водач.
— „Джуджета“?
— Да, господине.
— Защо?
— Защото сме такива, господин Диблър — търпеливо обясни джуджето водач.
— Не, не, не. Това не става. Изобщо не става. Трябва да си измислите име с нещо… — Диблър размаха ръце във въздуха, — … с нещо от Музиката С Камъни… уф!… в нея. Не просто „Джуджета“. Трябва да сте… ох, не знам… нещо по-интересно.
— Но ние съвсем определено сме джуджета — каза едно от джуджетата.
— „Ние Определено Сме Джуджета“ — каза Диблър. — Да, това може и да стане. Добре. Мога да ви запиша в „Грозда“ в четвъртък. И за Безплатния Фестивал, разбира се. След като е безплатен, няма да ви се плати, естествено.
— Написали сме ей тази песен — каза главното джудже, с надежда.
— Добре, добре — каза Диблър, докато си драскаше по тефтерчето.
— Казва се „Нещо Ми Е Влязло В Брадата“.
— Хубаво.
— Не искате ли да я чуете?
Диблър вдигна очи.
— Да я чуя? Никога нищо няма да свърша, ако си губя времето да слушам музика. Разкарайте се. До следващата сряда. Следващите! Вие всички троли ли сте?
— Точно така.
В този случай Диблър реши да не се пазари. Тролите бяха доста по-големи от джуджетата.
— Добре. Но трябва да го напишете с „Е“. „Троле“. Така. Изглежда ми добре. „Поправения Барабан“, петък. И Безплатния Фестивал. Нали?
— Написали сме една песен…
— Браво на вас. Следващите!
— Ние сме, господин Диблър.
Диблър се озова срещу Джимбо, Ноди, Краш и Скам.
— И имате наглостта — рече той. — След снощи.
— Малко се разсеяхме — каза Краш. — Чудехме се дали не бихте могли да ни дадете още един шанс?
— Вие казахте, че публиката наистина ни е обикнала — каза Ноди.
— Че ви е отритнала. Казах, че ви е отритнала — каза Диблър. — Двама от вас непрекъснато си гледаха в Учебника по китара на Блърт Уидаун!
— Сменихме си името — каза Джимбо. — Помислихме си, така де, „Умопомрачение“ беше малко тъпо, не е име, което подобава на сериозна банда, която разширява границите на музикалната изразност и определено ще бъде велика един ден.
— Четвъртък — кимна Ноди.
— Така че, сега сме „Смуча“ — каза Краш.
Диблър ги изгледа с продължителен, хладен поглед. Насъскването на кучета срещу вързана мечка, измъчването на бикове, боят с кучета и дрането на живи овце бяха временно забранени в Анкх-Морпорк, макар че Патрицият разрешаваше неограниченото замеряне с гнили плодове срещу всеки, заподозрян, че принадлежи към някоя улична театрална трупа. Може би това беше сгоден случай.
— Добре — каза той. — Можете да свирите на Фестивала. После… ще видим.
В края на краищата, помисли си той, съществуваше възможност да останат живи.
Една фигура се покатери бавно и несигурно навън от Анкх на вълнолома до „Пропадналия Мост“ и се изправи за един миг, докато калта се стичаше от нея и оформи локва под дъските.
Мостът беше доста висок. По него имаше сгради, наредени от двете му страни така, че същинският път беше доста парализиран. Мостовете бяха много предпочитани като място за строеж, тъй като имаха твърде удобна канализация и, разбира се, източник на прясна вода.
В сенките под моста светеше червеното око на огън. Фигурата се помъкна към светлината.
Тъмните фигури около нея се обърнаха и се взряха в мрака, опитвайки се да проумеят същината на непознатия.
— Това е селска каруца — каза Глод. — Мога да позная една селска каруца, като я видя. Даже и ако е боядисана в синьо. И е съвсем очукана.
— Това е единственото, което можете да си позволите — каза Асфалт. — Както и да е, ще сложа прясна слама в нея.
— Аз пък си мислех, че отиваме с пощенската кола — рече Клиф.
— О, господин Диблър казва, че артистите от вашия калибър не е редно да пътуват с едно най-обикновено обществено превозно средство — каза Асфалт. — Освен това, той каза, че вие не бихте желали излишни разходи.
— Какво мислиш, Бъди? — попита Глод.
— Няма значение — неопределено отвърна Бъди.
Глод и Клиф размениха погледи.
— Обзалагам се, че ако ти отидеш да видиш Диблър и му поискаш нещо по-добро, ще го получиш — каза Глод с надежда.
— Има колела — каза Бъди. — Ще свърши работа.
Той се качи на каруцата и седна в сламата.
— Господин Диблър поръча няколко нови ризи — обади се Асфалт, давайки си сметка, че атмосферата не е много весела. — За турнето. Вижте, на гърба пише всяко място, на което ще ходим, не е ли чудесно?
— Да, когато Музикантската Гилдия ни извие вратовете, ще имаме възможност да видим къде сме били — каза Глод.
Асфалт изплющя с бич над конете. Те препуснаха леко с ход, който подсказваше, че възнамеряват да го запазят такъв през целия ден, и никакъв идиот, твърде слаб, че да съумее да използва бича наистина както трябва, няма да може да промени решението им.
— Пу дявулите, пу дявулите! Сифкъвия, викам аз. Пу дявулите. Той има жълто нам’тало, той е значи. Десет хиляди години! Пу дяволите!
— НАИСТИНА?
Смърт се отпусна.
Около огъня седяха половин дузина хора. И се веселяха. Бутилка обхождаше всички по ред. Е, всъщност тя беше половин консервна кутия, а Смърт не беше се ориентирал още какво има в нея или пък в по-голямото тенеке, което вреше на огъня от стари ботуши и кал.
Те не го попитаха кой е.
Никой от тях нямаше име, поне доколкото той можеше да каже. Имаха… прякори, като например Загазващия Кен или Ковчегът Хенри и Мръсния Стар Рон, които подсказваха нещо за това, кои са те, но нищо за това кои са били.
Тенекето стигна до него. Подаде го по-нататък, колкото можа по-тактично и се облегна кротко назад.
Хора без имена. Хора, които бяха невидими, точно колкото и той. Хора, за които Смърт винаги беше свободна алтернатива. Би могъл да поостане тук известно време.
— _Безплатна_ музика — изръмжа господин Клийт. — Безплатна! Що за идиот е тоя, дето прави безплатна музика? Поне си оставяш шапката на земята и караш хората да пуснат някоя излишна монета в нея. Иначе какъв е смисълът?
Той се загледа в листа хартия пред него толкова дълго, че Торбоустия се прокашля учтиво.
— Мисля — рече господин Клийт. — Този нещастник Ветинари. Каза, че зависело от Гилдиите да прилагат законите си…
— Чух, че напускали града — каза Торбоустия. — На турне. Из страната, казаха. Там нашият закон не важи.
— Страната — каза Господин Клийт. — Опасно място е това, страната.
— Тъй — съгласи се Торбоустия. — Има репи, като начало.
Погледът на Господин Клийт се спря върху счетоводните книги на Гилдията. Мина му през ума не за пръв път, че твърде много хора се осланяха на желязото и стоманата, когато златото изковаваше някои от най-добрите възможни оръжия.
— Господин Дауни още ли е шеф на Гилдията на Убийците? — попита той.
Останалите музиканти изведнъж придобиха нервен вид.
— Убийци? — каза Херберт, „господин Клавесинова Стъпка“. — Не мисля, че някой някога е ходил при Убийците. Това е работа на Гилдията, нали така? Не можем да допуснем някоя друга гилдия да се намесва.
— Точно така — каза Торбоустия. — Какво ще стане, ако хората случайно разберат, че сме се възползвали от Убийците?
— Ще се сдобием с доста много нови членове — каза господин Клийт трезво, — и може би ще успеем да увеличим вноските. Ха. Ха. Ха.
— Я чакай малко — каза Торбоустия. — Аз нямам нищо против да се погрижим за хората, които не искат да се присъединят. Това е поведение, което подхожда на гилдията, наистина. Но Убийците… ами…
— Какво ами? — попита господин Клийт.
— _Те убиват_ хора.
— Искаш безплатна музика, така ли? — каза Господин Клийт.
— Е, разбира се, че не искам…
— Не си спомням да говореше така, когато подскачаше нагоре-надолу по пръстите на оня уличен цигулар миналия месец — каза Господин Клийт.
— Е, да, ама то не беше като, ами убийство — каза Торбоустия. — Искам да кажа, че той можеше да върви след това. Е, да пълзи поне. А и можеше да продължи да си изкарва хляба — добави той. — Не с нещо, което изисква употреба на ръцете му, наистина, но…
— А онова момче, дето свиреше на стотинка? Онова, дето изсвирваше по един тон всеки път, когато кихне? Ха. Ха. Ха.
— Да, ама то не е също…
— Знаеш ли го Уидаун, майстора на китари? — попита господин Клийт.
Торбоустия загуби равновесие при смяната на посоката.
— Казаха ми, че продавал китари така, сякаш следващата сряда няма никога да дойде — каза господин Клийт. — Но не виждам никакво увеличение на членската маса, а ти?
— Ами…
— Веднъж щом хората свикнат с мисълта, че могат да слушат музика безплатно, къде ще свърши цялата работа?
Той изгледа ядосано другите двама.
— Н’нам, господин Клийт — рече Стъпката покорно.
— Много добре. А Патрицият се държа иронично с мен — каза господин Клийт. — Няма да го позволя втори път. Сега само Убийците ще се справят.
— Не съм сигурен, че е редно наистина да убиваме хората — твърдоглаво рече Торбоустия.
— Не искам да чуя нито дума повече от теб — каза господин Клийт. — Това е работа на гилдията.
— Да, но това е нашата гилдия…
— Точно така! Затова млъквай! Ха! Ха! Ха!
Каруцата трополеше сред безкрайните зелеви полета, които водеха към Псевдополис.
— И преди съм бил на турне, да ви кажа — обади се Глод. — Когато бях със Снори Снорисказън И Месинговите Му Идиоти. Всяка нощ различно легло. Много скоро забравяш кой ден от седмицата е.
— А кой ден сме днес? — попита Клиф.
— Виждаш ли? А едва-що сме тръгнали на път… какво… три часа? — попита Глод.
— Къде ще спрем довечера? — попита Клиф.
— Скроут — отвърна Асфалт.
— Звучи ми наистина интересно място — каза Клиф.
— Бил съм там и по-рано, с цирка — рече Асфалт. — Той е нищо и никакво градче и има-няма един кон.
Бъди погледна настрани от каруцата, но не си струваше усилието. Богатите наносни Равнини Сто представляваха житницата на континента, но не и вдъхваща страхопочитание панорама, освен ако не си от онези хора, които се вдъхновяват от около петдесет и три вида зеле и осемдесет и един вида боб.
Разположено почти през всяка една миля върху разделените на квадрати поля, се намираше село, а разположени малко по-надалеч, се намираха градовете. Наричаха се градове, защото бяха по-големи от селата. Каруцата мина през няколко от тях. Имаха две улици на кръст, една кръчма, един магазин за семена, една ковачница, една конюшня с име от рода на „КОНЮШНЯТА НА ДЖО“, няколко хамбара, трима старци, седнали пред кръчмата, и трима младежи, мотаещи се пред конюшнята и кълнящи се, че един ден, ама наистина много скоро, ще се чупят от града и ще хванат накъдето им видят очите из широкия свят. Наистина скоро. Тия дни.
— Напомня ти за вкъщи, а? — каза Клиф, като сръга Бъди.
— Какво? Не! Лламедос е целлият в плланини и доллини. И дъжд. И мъглла. И вечнозеллени храсти.
Бъди въздъхна.
— Сигурно си имал страхотна къща там? — попита тролът.
— Просто коллиба — каза Бъди. — Направена от земя и дърво. Е, всъщност от калл и дърво.
Той въздъхна отново.
— Така е на път — каза Асфалт. — Меланхолия. Няма с кого другиго да си поговориш, освен един с друг, знам хора, дето тотално се побър…
— Колко стана вече? — попита Клиф.
— Три часа и десет минути — каза Глод.
Бъди въздъхна.
Те бяха невидими хора, осъзна Смърт. Той беше свикнал с невидимостта. Вървеше в комплект с работата. Хората не го виждаха, докато нямаха друг избор.
От друга страна, той беше антропоморфна персонификация. Докато Мръсния Стар Рон беше човек, поне от техническа гледна точка.
Мръсния Стар Рон си изкарваше криво-ляво прехраната с това да следва хората по петите, докато не му дадяха пари да спре. Освен това имаше и куче, което беше добавило нещо към миризмата му. Беше един сиво-кафяв териер с разпорено ухо и гадни ивици гола кожа. То просеше с една стара шапка между редките си останали зъби, и тъй като хората общо взето даваха на животните онова, което отказваха на човешките същества, то допринасяше значително към трудоспособната сила на групата.
Ковчегът Хенри, от друга страна, си изкарваше хляба като не ходеше никъде. Хората, организиращи важни социални мероприятия, му изпращаха анти покани и малки парични подаръци, за да се застраховат, че той няма да отиде. Така беше, защото ако не го направеха, Хенри имаше навика да се примъкне подкупващо на сватбеното тържество и да покани хората да разгледат забележителната му колекция от кожни заболявания. Освен това имаше кашлица, която звучеше почти материално твърда.
Имаше табела, на която беше написано с тебешир:
Арнолд Странични нямаше крака. Това беше липса, която като че ли не фигурираше много-много сред проблемите му. Той имаше навика да сграбчва хората за коленете и да казва: „Можеш ли да ми развалиш едно пени?“, неизменно облагодетелствайки се от последващото церебрално объркване.
А онзи, когото наричаха Мъжът Патица, имаше патица на главата си. Никой не го споменаваше. Никой не му обръщаше внимание. То като че ли беше дреболия без никакво значение, също като липсата на крака у Арнолд или независимата миризма на Мръсния Стар Рон, или пък вулканичното плюене на Хенри. Но то не спираше да тормози иначе мирното съзнание на Смърт.
Той се чудеше как да зачекне темата.
— В КРАЯ НА КРАИЩАТА — мислеше си той, — ТОЙ ТРЯБВА ДА ЗНАЕ, НАЛИ ТАКА? ТО НЕ Е КАТО ДА ИМАШ МЪХ НА ПАЛТОТО ИЛИ НЕЩО ДРУГО…
По общо съгласие бяха нарекли Смърт господин Скраб39. Той не знаеше защо. От друга страна се намираше сред хора, които биха могли да проведат задълбочен разговор и с вратата. Сигурно бяха си намерили логическо основание.
Просяците прекарваха дните си, бродейки невидими из улиците, където хората, които не ги виждаха, внимателно зачеркваха от маршрута си и им хвърляха някоя и друга монета. Господин Скраб се вписваше много добре. Когато поискаше пари, хората откриваха, че им е невъзможно да кажат не.
Скроут нямаше даже и река. Той съществуваше просто защото имаше толкова много земя, която те чака напред, че трябваше да има и нещо друго.
Имаше две улици на кръст, една кръчма, един магазин за семена, една ковачница, няколко хамбара и, като белег за оригиналност, една конюшня, наречена „КОНЮШНЯТА НА СЕТ“.
Нищо не шаваше. Даже и мухите спяха. Дълги сенки бяха единствените, които бродеха из улиците.
— Струва ми се, ти каза, че това бил нищо-и-никакъв град и имал един кон — рече Клиф, когато спряха на отъпканата, разкаляна земя, която вероятно се величаеше с названието Градски Площад.
— Сигурно е умрял — отвърна Асфалт.
Глод се изправи в каруцата и протегна широко ръце. Изкрещя:
— Привет, Скроут!
Табелката над конюшнята се откачи от последния останал й пирон и тупна в праха.
— Това, което ми харесва в този живот на колела — рече Глод, — е очарователните хора и интересните места.
— Предполагам, че се съживява нощем — каза Асфалт.
— Да — каза Клиф. — Да, това го вярвам. Да. Този ми изглежда точно като град, дето се съживява нощем. Прилича ми сякаш целият град е погребан на кръстопът, забучен на шиш.
— Като говорим за шишчета… — рече Глод.
Погледнаха към кръчмата. Напуканата и олющена табела едва успяваше да предаде думите „Веселото Зеле“.
— Съмнявам се — каза Асфалт.
В сумрачната кръчма седяха хора, потънали в сърдито мълчание. Пътниците бяха обслужени от кръчмаря, поведението на когото подсказваше, че се надява те да умрат в ужасни мъки в мига, в който напуснат сградата. Бирата имаше такъв вкус, сякаш бе щастлива, че ще е съучастник да доведе до такова положение на нещата.
Те се сгушиха на една маса с ясното съзнание, че са привлекли всички погледи върху себе си.
— Чувал съм за подобни места — прошепна Глод. — Влизаш в някое такова градче с име като „Приятелски“ или „Дружелюбност“, а на следващия ден от теб са останали едни оглозгани ребра само.
— Не и от мен — рече Клиф. — Много съм каменист.
— Е, ти ще си в алпинеума тогава — каза джуджето.
Той се огледа към редицата намръщени лица и вдигна театрално халбата си.
— Зелето върви ли добре? — попита той. — Виждам по полето, че е хубаво и жълто. Зрее, а? Т’ва е добре, а?
— Т’ва е Коренова Муха, т’ва е — обади се някой от сенките.
— Добре, добре — каза Глод. Той беше джудже. Джуджетата не се занимаваха със земеделие.
— В Скроут не обичаме цирка — каза друг глас. Беше бавен, дълбок глас.
— Ние не сме цирк — оживено отрече Глод. — Ние сме музиканти.
— В Скроут не обичаме музиканти — каза друг глас.
Тъмнината като че ли се изпълни с нови и нови фигури.
— Ъ… а какво обичате в Скроут? — попита Асфалт.
— Ами — обади се барманът, сега вече само едно очертание в сгъстяващия се мрак, — по това време на годината обикновено си правим барбекю долу в алпинеума.
Бъди въздъхна.
Това беше първият път, когато издаваше някакъв звук, откакто бяха пристигнали в града.
— Предполлагам, че е най-добре да им покажем какво свирим — каза той. Гласът му прозвуча като струна.
Беше малко по-късно.
Глод погледна към дръжката на вратата. Беше дръжка на врата. Хващаше се с ръка. Но какво трябваше да се случи сега?
— Дръжка на врата — каза той, в случай че това можеше да помогне.
— Предп’л’га съ дъ нъпр’виш н’што с нея — обади се Клиф, някъде близко откъм пода.
Бъди се пресегна покрай джуджето и завъртя дръжката.
— Удивително — каза Глод и залитна напред. Повдигна се от пода и се огледа.
— К’во е т’ва?
— Собственикът на кръчмата каза, че можем да останем тук безпллатно — каза Бъди.
— Ам’че каша — рече Глод. — Я н’кой дъ ми д’н’се мътла и ч’тка нез’бв’но.
Асфалт влезе, олюлявайки се, като носеше багажа в ръце и с торбата с камъните на Клиф в зъби. Пусна всичко на земята.
— Е, беше удивително, господине — каза той. — Начинът, по който просто влязохте в оня хамбар и казахте, и казахте… какво точно казахте?
— Да направим шоуто още тук — каза Бъди, легнал на един сламен матрак.
— Удивително! Сигурно се стичаха от мили наоколо!
Бъди се зазяпа в тавана и изсвири няколко акорда.
— А онова барбекю! — каза Асфалт, все още излъчващ ентусиазъм. — А сосът!
— Гов’дото! — каза Глод.
— Въглищата — промърмори Клиф щастливо. — Около устата му имаше широк черен кръг.
— А кой би си помислил — подхвърли Глод, — че можеш да свариш такава бира от карфиол?
— Страхотен връх имаше отгоре — рече Клиф.
— Страхувах се, че аха! — за малко да загазим, преди да започнете да свирите — каза Асфалт, изтърсвайки дървениците от още един матрак. — Не знам как ги накарахте да се разтанцуват така.
— Да — каза Бъди.
— А даже не ни платиха — промърмори Глод. Тръшна се долу. Скоро след това последва хъркане с леко метален приглас поради ехтенето в каската му.
Когато останалите заспаха, Бъди остави китарата на леглото, отвори тихо вратата, смъкна се тихо на долния етаж и излезе навън в нощта.
Би било хубаво, ако имаше пълнолуние. Или поне сърп. Пълнолуние би било по-добре. Но имаше само полумесец, който никога не се появява в романтичните или окултни картини, въпреки факта, че той всъщност наистина е най-магическата фаза.
Носеше се миризмата на вкиснала бира, на гниещо зеле, жар от барбекю и недостатъчна канализация.
Той се облегна на конюшнята на Сет. Тя леко се раздвижи.
Чудесно беше, когато е на сцена, или, както се беше случило тази вечер, на стара врата от хамбар, върху няколко тухли. Всичко беше в ярки цветове. Усещаше нажежени до бяло образи да се вият из съзнанието му. Тялото му се чувстваше така, сякаш гори, но освен това, което беше важното, сякаш се предполагаше то да гори. Чувстваше се жив.
И тогава, след това, той се почувства умрял.
Все още имаше цвят в света. Различаваше го като цвят, но като че ли носеше тъмните очила на Клиф. Звуците идваха като през памучна вълна. Очевидно барбекюто беше добро, Глод се беше заклел в това; но за Бъди то беше просто мръвка и нищо друго.
Една сянка се раздвижи в пространството между две сгради…
От друга страна, той беше най-добрият. Знаеше го не като някакъв повод за гордост или арогантност, а просто като факт. Усещаше как музиката изтича от него и се прелива в публиката…
— Този ли, господине? — прошепна сянка досами конюшнята, щом Бъди се отдалечи по обляната в лунна светлина улица.
— Да. Първо този и после в кръчмата за другите двама. Даже и големият трол. Има петно на тила.
— Но не Диблър, господине?
— Странно, но не. Не е тук.
— Жалко. Веднъж си купих пирожка с месо от него.
— Това е примамливо предложение, но никой няма да ни плати за Диблър.
Убийците извадиха ножове, остриетата потъмнени, за да избегнат издайническия блясък.
— Бих могъл да ви дам два пенса, господине, ако това би помогнало.
— Със сигурност е съблазнително…
Старши Убиецът се притисна към стената, щом стъпките на Бъди станаха по-ясни.
Той стисна ножа на височината на кръста. Никой, който изобщо знаеше нещо за ножовете, не използваше известния удар от рамо, така любим на илюстраторите. Беше аматьорски и неефективен. Един истински професионалист би замахнал нагоре. Пътят към нечие сърце минава през стомаха му.
Той дръпна ръка назад и се приготви…
Един пясъчен часовник, светещ в бледо синьо, внезапно прелетя пред очите му.
— ЛОРД РОБЪРТ СЕЛАЧИИ? — каза глас досами ухото му. — ТОВА Е ВАШИЯТ ЖИВОТ.
Той примижа. Не можеше да има грешка в името, изписано върху стъклото. Виждаше всяка малка песъчинка, изтичаща към миналото…
Обърна се, погледна към закачулената фигура и си плю на петите.
Помощникът му беше вече на стотина стъпки оттам и продължаваше да набира скорост.
— Извинявай. Кой беше това?
Сюзън пъхна пясъчния часовник обратно в плаща си и разтърси коси.
Бъди се появи.
— Ти?
— Да. Аз — каза Сюзън.
Бъди се приближи с една крачка.
— Пак лли ще се стопиш в нищото? — попита той.
— Не. Всъщност, току-що ти спасих живота, така да се каже.
Бъди се огледа в иначе празната нощ.
— От какво?
Сюзън се наведе и вдигна един почернен нож.
— Може би от това? — каза тя.
— Знам, че вече сме говорилли, но коя си ти? Не си добрата ми фея кръстница, налли?
— Мисля, че тогава щеше да си доста по-стар — натърти Сюзън. Тя отстъпи назад. — И може би доста по-любезен. Виж, не мога да ти кажа повече. Даже не се предполага да можеш да ме видиш. Аз не се предполага да съм тук. Нито пък ти…
— Няма да ми кажеш отново да спра да свиря, налли? — ядосано попита Бъди. — Защото няма да спра! Аз съм музикант! А ако не свиря, какво съм тогава? По-добре да умра! Разбираш лли? Музиката е моят живот!
Той се приближи на няколко стъпки.
— Защо ме преслледваш? Асфаллт каза, че ще има момичета като теб!
— Какво за бога на Диска искаш да кажеш с това „момичета като мен“?
Бъди се поуспокои, но само малко.
— Те преслледват актьорите и музикантите, заради, така де, сллавата и всичко останалло…
— _Слава?_ Някаква си воняща каруца и кръчма, дето мирише на зеле?
Бъди вдигна ръце.
— Сллушай — нетърпеливо каза той. — Справям се чудесно. Работя, хората ме сллушат… Нямам нужда от повече помощ, ясно лли е? Имам достатъчно пробллеми, така че би лли се махналла от живота ми…
Чу се шум от бягащи стъпки и Асфалт се появи с останалите членове на групата след него.
— Китарата пищеше — каза Асфалт. — Добре ли си?
— Най-добре попитай нея — промърмори Бъди.
И тримата погледнаха право в Сюзън.
— Коя? — попита Клиф.
— Тя е точно пред теб.
Глод размаха една набита ръка във въздуха, като пропусна Сюзън на милиметри.
— Може би е от онова зеле — обърна се Клиф към Асфалт.
Сюзън тихичко отстъпи назад.
— Тя е точно там! Но сега се отдаллечава, не я лли виждате?
— Точно така, точно така — каза Глод, хващайки Бъди за ръката. — Сега се отдалечава и прав й път, така че ти тъкмо да дойдеш на себе…
— Сега се качва на коня!
— Да, да, голям, черен кон…
— Бялл е, идиот такъв!
Следи от копита избуяха червени за миг на земята, след което изчезнаха.
— Вече си отиде!
Групата с Камъни В Нея се взря в нощта.
— Да, виждам го, сега след като го каза — рече Клиф. — Това е кон, дето го няма тука, съвсем сигурно.
— Да, това определено е както изглежда кон, който е заминал — внимателно добави Асфалт.
— Никой лли от вас не я видя? — попита Бъди, докато те внимателно го придвижваха обратно през предутринната сивота.
— Чувал съм, че музикантите, наистина добрите музиканти, били преследвани от онези, полуголите млади жени, наречени Музи — каза Глод.
— Като Пъпеш — каза Клиф.
— Ние не им викаме Музи — каза Асфалт, като се хилеше. — Казах ви, когато работех за Берти, Певецът на Балади и Трубадурите му Негодници, събирахме неопределен брой млади момичета, дето висяха наок…
— Удивително как се зараждат легендите, като се замислиш — рече Глод. — Хайде, ела насам, момчето ми.
— Тя беше там — протестира Бъди. — Тя беше там.
— Пъпеш? — попита Асфалт. — Сигурен ли си, Клиф?
— Прочетох го в някаква книга веднъж — отвърна тролът. — Пъпеш. Съвсем сигурен съм. Нещо подобно.
— Тя беше там — каза Бъди.
Или, поне, върху реката.
Четка — Бел.пр.