Гарванът хъркаше леко върху черепа си и броеше мъртви овце насън.
Смърт на Плъховете влезе през прозореца със завой, удари се в една капеща свещ и се приземи по корем върху масата.
Гарванът отвори едно око.
— О, ти ли си…
После една лапа се обви около крака му, а Смърт на Плъховете скочи от черепа и се скри в безкрайното пространство.
На следващия ден имаше още зелеви поля, макар че пейзажът наистина започна да се променя малко.
— Ей, това е интересно — каза Глод.
— Кое? — попита Клиф.
— Ей там има поле с боб.
Гледаха го, докато се скри от погледа им.
— Колко хубаво от страна на хората да ни дадат всичката тази храна — каза Асфалт. — Няма да ни липсва зеле, а?
— О, я млъквай — сряза го Глод. Той се обърна към Бъди, който седеше, подпрял брадичка с ръце.
— По-бодро, след няколко часа ще сме в Псевдополис.
— Добре — рече Бъди, отнесено.
Глод се качи обратно в предната част на каруцата и придърпа Клиф към себе си.
— Забеляза ли как съвсем се умълчава? — прошепна той.
— Ъхъ. Мислиш ли, че ще е… знаеш… ще е готова, докато се върнем?
— Всичко може да се направи в Анкх-Морпорк — твърдо каза Глод. — Сигурно съм почукал на всяка една проклета врата на Улицата на Изкусните Занаятчии. Двайсет и пет долара!
— Оплакваш ли се? Нали не го плащаш с твой зъб.
И двамата се обърнаха да погледнат към китариста си.
Гледаше някъде над безкрайните поля.
— Тя беше там — промълви той.
Пера кръжаха надолу към земята.
— Не трябваше да ходиш да го правиш — каза гарванът, докато размахваше криле нагоре. — Можеше просто да попиташ.
— ЦЪЪРР.
— Добре, но преди това щеше да е по-добре. — Гарванът разроши крила и се огледа към яркия пейзаж под тъмното небе.
— Значи това е мястото, така ли? — попита той. — Сигурен ли си, че не си и Смърт на Гарваните?
— ЦЪЪРР.
— Формата няма кой знае какво значение. Както и да е, имаш островърха муцуна. Та какво искаше ти?
Смърт на Плъховете сграбчи едно перо и дръпна.
— Добре, добре!
Гарванът погледна към един градински гном. Ловеше риба в декоративно езеро. Рибите бяха скелети, но това като че ли въобще не пречеше на радостта им от живота, или каквото и да беше онова, на което се радваха.
Той изпърха с криле и заподскача след плъха.
Диблър, „Сам-Си-Прерязвам-Гърлото“ се изправи.
Джимбо, Краш, Ноди и Скам го погледнаха с очакване.
— За какво са всичките кутии, господин Диблър? — попита Краш.
— Ъхъ — рече Скам.
Диблър внимателно постави десетата кутия на триножника й.
— Вие момчета, виждали ли сте иконограф? — попита той.
— О, да… искам да кажа, ъхъ — каза Джимбо. — Имат едно малко демонче вътре, дето рисува картини на нещата, които му посочиш.
— Това е същото като него, само че за звук.
Джимбо примижа срещу отворения капак.
— Не виждам никакъв… искам да кажа, не виждам никакъв демон — каза той.
— Това е защото такъв няма — каза Диблър. Това него също го тревожеше. Би бил малко по-спокоен, ако беше видял демон или пък някакъв вид магия. Нещо просто и разбираемо. Никак не му се харесваше идеята да се обърква с наука.
— А сега… „Смуча“… — започна той.
— „Тайнствената Материя“ — каза Джимбо.
— Какво?
— „Тайнствената Материя“ — услужливо повтори Джимбо. — Това е новото ни име.
— Защо сте го променили? Та вие не бяхте „Смуча“ дори и двайсет и четири часа.
— Да, ама си помислихме, че името ни дърпа назад.
— Как може то да ви дърпа назад? Та вие не се движите. — Диблър ги изгледа ядосано и сви рамене. — Както и да е, както и да се наричате… искам да изпеете най-хубавата си песен, какво казвам, пред тези кутии. Още не… още не… чакайте малко…
Диблър се отдръпна в най-далечния край на стаята и нахлупи шапка на ушите си.
— Така, можете да започвате.
В блажена глухота той се втренчи в групата за няколко минути, докато тотално спиране на движението не му подсказа, че каквото и да беше това, което извършваха, то вече беше приключило.
После провери кутиите. Жиците вибрираха леко, но почти нямаше никакъв звук.
„Тайнствената Материя“ се скупчи около него.
— Става ли, господин Диблър? — попита Джимбо.
Диблър поклати глава.
— На вас, момчета, ви липсва онова, което е нужно.
— А какво е нужно, господин Диблър?
— Тука вече ме затруднявате. Имате нещо — каза той, при вида на умърлушените им физиономии, — но не много от него, каквото и да е то.
— Ъ… това не означава, че не можем да свирим на Безплатния Фестивал, нали, господин Диблър? — попита Краш.
— Може би — отвърна Диблър, усмихвайки се снизходително.
— Много благодарим, Господин Диблър!
„Тайнствената Материя“ се изнесе на улицата.
— Трябва да се подготвим, ако ще ги сбъркваме на Фестивала — каза Краш.
— Какво, искаш да кажеш… като… да се научим да свирим? — попита Джимбо.
— Не! Музиката С Камъни В Нея просто става. Ако тръгнеш да се учиш, никога никъде няма да стигнеш — каза Краш. — Не, искам да кажа… — Той се огледа. — По-хубави дрехи, като начало. Погледна ли за онези, кожените якета, Ноди?
— Един вид — каза Ноди.
— Какво искаш да кажеш с това „Един вид“?
— Един вид кожа. Отидох до кожарската работилница на Фидрова Улица и те имаха някаква кожа, но е малко… миризлива…
— Добре, можем да се захванем с тях довечера. Ами онези панталони от леопардова кожа, Скам? Спомняш си нали, казахме, че панталони от леопардова кожа е страхотна идея.
Изражение на неясно объркване премина през лицето на Скам.
— Взех едни малко — отвърна той.
— Или си ги взел, или не си — каза Краш.
— Да, но те са малко… — започна Скам. — Виж, не можах да намеря магазин, дето да е чувал за нещо подобно, но, ъ-ъ, нали знаеш оня цирк, дето беше тук миналата седмица? Е, трябваше само да поприказвам с момчето, дето отговаря за тия неща, и, ами, нещо като сделка, и…
— Скам — тихо каза Краш, — какво си купил?
— Погледни го от тази страна — каза Скам с поизпотена веселост, — то е донякъде панталони от леопардова кожа и риза и шапка все от нея.
— Скам — каза Краш, а гласът му — едва чут от смирена заплаха, — ти си купил леопард, нали така?
— Нещо като леопард, да.
— О, божичко…
— Но един вид истински удар за двайсет долара — каза Скам. — Каза, че всичко съществено важно му е наред, тъй каза човекът.
— Тогава защо е искал да се отърве от него? — попита Краш.
— Малко нещо е глух. Не можел да чува звероукротителя, тъй рече.
— Е, не ни върши работа!
— Не разбирам защо. Панталоните ти не трябва да чуват.
— ОТДЕЛЕТЕ ЕДНА МОНЕТА, МЛАДИ ГОСПОДИНЕ?
— Чупка, дядка — небрежно рече Краш.
— КЪСМЕТ.
— Твърде много просяци се навъдиха тия дни, разправя баща ми — рече Краш, когато отминаха. — Той казва, че Гилдията на Просяците трябва да направи нещо по въпроса.
— Но просяците всички принадлежат на Гилдията — обади се Джимбо.
— Е, тогава не трябва да приемат толкова много хора.
— Но това е по-добре, отколкото да ходят по улиците.
Скам, който от цялата група притежаваше най-малкото количество умствена дейност, която да протича между него и истинското наблюдение върху света, се влачеше най-отзад. Изпитваше тягостното чувство, че току-що е минал през нечий гроб.
— Онзи изглеждаше нещо малко слаб — промърмори той.
Останалите не му обръщаха никакво внимание. Бяха се върнали на обичайния спор.
— Писна ми да сме „Тайнствената Материя“ — каза Джимбо. — Глупаво име.
— Наистина, наистина слаб — мърмореше Скам. Прерови си джоба.
— Да, на мен най ми харесваше, когато бяхме „Комуто“ — каза Ноди.
— Но ние бяхме „Комуто“ само за половин час! — каза Краш. — Вчера. Помежду времето, когато бяхме „Мастилените Петна“ и „Оловен Балон“, спомняш ли си?
Скам откри една монета от десет пени и се обърна.
— Трябва да съществува някое хубаво име — каза Джимбо. — Обзалагам се, че ще го познаем, че е хубаво на мига, в който го видим.
— О, да. Е, все пак трябва да се разберем за някое име, за което няма да почнем да се караме само след пет минути — заяви Краш. — Никак не е от полза за кариерата ни, ако хората не знаят кои сме ние.
— Господин Диблър казва, че определено е — рече Ноди. — Да, но тъпан прах не хваща, така казва баща ми — настоя Краш.
— Ето ти, стари човече — рече Скам в дъното на улицата.
— БЛАГОДАРЯ ТИ — каза признателно Смърт.
Скам забърза, за да настигне останалите, които се бяха върнали на темата за леопардите със слухови проблеми.
— Къде го сложи, Скам? — попита Краш.
— Е, нали се сещаш за спалнята ти…
— Как можеш да убиеш леопард? — попита Ноди.
— Ей, имам една идея — мрачно каза Краш. — Ще го оставим да се задуши от Скам.
Гарванът разгледа часовника в коридора с обиграното око на някой, който знае цената на добрата подпора.
Както бе отбелязала Сюзън, не беше толкова малък, колкото изместен в измеренията; изглеждаше малък, но по същия начин, по който нещо много голямо на голямо разстояние изглежда малко — т.е., съзнанието продължава да напомня на очите, че грешат. Но той беше и наблизо. Беше направен от някакво тъмно, почерняло от времето дърво. Имаше махало, което бавно се люлееше.
Часовникът нямаше стрелки.
— Внушително — каза гарванът. — Тази остра коса на махалото. Чудесно изпипано. Много готическо. Никой не би могъл да погледне към този часовник и да не си помисли…
— ЦЪЪРР!
— Добре, добре, идвам. — Гарванът изпърха до една украсена рамка на врата. На нея имаше мотив с черепи и кости.
— Отличен вкус.
— ЦЪЪРР. ЦЪЪРР.
— Е, всеки може да се справи с водопровода, предполагам. — Интересен факт. Ти знаеше ли, че тоалетната всъщност е назована по името на господин Чарлз Тоалетна? Не са много хората…
— ЦЪЪРР.
Смърт на Плъховете бутна голямата врата, водеща към кухнята. Тя се отвори широко със скърцане, но още веднъж нещо не беше съвсем наред. Слушащият изпитваше усещането, че скърцането е добавено от някой, който, чувствайки, че една такава врата, с това обкръжение, е редно да скърца, е добавил такова.
Албърт миеше съдове на каменната мивка и гледаше в нищото.
— О! — каза той, като се обърна, — ти ли си. Какво е това нещо?
— Аз съм гарван — каза гарванът нервно. — По стечение на обстоятелствата, една от най-интелигентните птици. Повечето хора биха казали, че е вид скорец, но…
— ЦЪЪРР!
Гарванът напери крила.
— Тук съм като преводач.
— Той откри ли го? — попита Албърт.
Смърт на Плъховете записука надълго и нашироко.
— Търсих навсякъде. Никаква следа — каза гарванът.
— Тогава значи той не иска да бъде открит — каза Албърт. Той избърса маста от една чиния с шарки на черепи върху нея. — Това не ми харесва.
— ЦЪЪРР.
— Плъхът казва, че не това е най-лошото нещо — преведе гарванът. — Плъхът казва, че вие би трябвало да знаете какви ги върши внучката му…
Плъхът изписука. Гарванът заговори.
Чинията се разби в мивката.
— Знаех си аз! — изкрещя Албърт. — Да го спасява! Тя си няма ни най-малката представа! Така! Аз ще оправя всичко това. Господарят си мисли, че може да офейка, а? Не и от стария Албърт! Вие двамата ме чакайте тук!
В Псевдополис вече бяха разлепили афиши. Новините се движат бързо, особено когато С.С.П.Г. Диблър плаща за конете…
— Привет, Псевдополис!
Наложи се да извикат градската Стража. Трябваше да организират верига с кофи от реката. Асфалт трябваше да застане отвън пред вратата на гримьорната на Бъди с бухалка. С пирон на нея.
Албърт, пред едно парче огледало в спалнята си, яростно си четкаше косата. Беше бяла. Поне някога, много отдавна беше бяла. Сега имаше цвета на показалеца на заклет пушач.
— Това е мой дълг, ето какво е — мърмореше си той. — Не знам какво щеше да прави без мен. Може би той наистина си спомня бъдещето, но винаги го разбира погрешно! О, той може да продължава да се тревожи за нескончаемата действителност, но кой трябва да се оправя с всичко, когато всичко е казано и свършено… Баламата, ето кой.
Той се изгледа бясно в огледалото.
— Така! — рече той.
Под леглото имаше една парцалива кутия за обувки. Албърт я измъкна много, много внимателно и махна капака. Беше наполовина пълна с памучна вълна; сгушен във вълната, като рядко яйце, лежеше пясъчен часовник.
Гравирано върху него, беше името: Алберто Малик.
Пясъкът вътре беше замръзнал, неподвижен, насред падане. В горната половина не беше останало много.
Никакво време не вървеше тук.
Това беше част от Уговорката. Той работеше за Смърт и времето не минаваше, с изключение на случаите, когато се връщаше в Света.
До часовника лежеше парче хартия. Числата „91“ бяха написани най-отгоре, но по-долните числа стигаха чак до дъното на страницата след него. 73… 68… 37… 19.
Деветнайсет!
Трябва да е бил много тъп. Беше оставил живота си да изтече с часове и минути, а напоследък те бяха станали повече. Заради цялата оная разправия с водопроводчика, разбира се. И покупките. Господарят не обичаше да ходи да пазарува. Трудно беше да му се угоди. А и Албърт си беше взимал няколко отпуски, защото беше хубаво да видиш слънцето, каквото и да е слънце, и да почувстваш вятъра и дъжда. Господарят се стараеше, но никога не можеше да ги докара точно така, както трябва. И нормални зеленчуци също не можеше да ги направи като хората. Вкусът им никога не беше като на узрели.
Деветнайсет дни, останали му в света. Но повече от достатъчни.
Албърт пъхна пясъчния часовник в джоба си, облече едно палто и затрополи обратно надолу по стълбите.
— Ти — каза той, посочвайки Смърт на Плъховете, — ти не можеш дори и диря да подушиш от него? Трябва да има нещо. Съсредоточи се.
— ЦЪЪРР.
— Какво каза?
— Каза, че единственото, което може да си спомни, е нещо за пясък.
— Пясък — каза Албърт. — Добре. Добро начало. Ще претърсим всичкия пясък.
— ЦЪЪРР?
— Където и да е Господарят, той ще направи впечатление.
Клиф се събуди от шума на плющене. Фигурата на Глод се беше очертала на утринната светлина и размахваше четка.
— Какво правиш, джудже?
— Накарах Асфалт да донесе малко боя — отвърна Глод. — Тези стаи са истински позор.
Клиф се повдигна на лакти и се огледа.
— Как се нарича цветът на вратата?
— Eau-de-nil.40
— Хубаво.
— Благодаря — каза Глод.
— И пердетата са добри.
Вратата се отвори със скърцане. Асфалт влезе, с поднос и я ритна след себе си.
— О, съжалявам.
— Ще боядисам и чертата — каза Глод.
Асфалт остави подноса, разтреперан от вълнение.
— Всички говорят за вас, момчета! И казват, че било крайно време така или иначе да построят нов театър. Донесъл съм ви яйца и бекон, яйца и плъх, яйца и кокс, и… и… какво беше… о, да. Капитанът на Стражата казва, че ако още сте в града при изгрев слънце, той лично ще се погрижи да ви погребат живи. Приготвил съм каруцата на задния вход. Млади жени пишат разни неща по нея с червило. Хубави пердета, между другото.
И тримата дружно погледнаха към Бъди.
— Не е помръднал — каза Глод. — Строполи се веднага след шоуто и изгасна като свещ.
— Той наистина много скача снощи — добави Клиф.
Бъди продължи лекичко да хърка.
— Когато се върнем — рече Глод, — трябва да идем някъде хубаво да си починем.
— Точно така — каза Клиф. — Ако се измъкнем живи оттук, ще си облека скалния екип и ще ида на една дълга разходка, и който ми зададе въпроса: „К’ви са тия неща на гърба ти?“, там ще спра и ще остана.
Асфалт надникна към улицата.
— Можете ли да ядете бързо? — попита той. — Защото там отвън виждам някакви мъже в униформи. С лопати.
А там, далеч, в Анкх-Морпорк, господин Клийт беше удивен.
— Но ние те наехме!
— Думата е „ангажирам“, а не „наемам“ — каза Лорд Дауни, шеф на Гилдията на Убийците. Той погледна към Клийт с израз на нескрита неприязън. — За нещастие, обаче, ние не можем повече да приемем вашия договор.
— Те са музиканти. Колко трудно може да е да бъдат убити?
— Моите сътрудници някакси не биха желали да говорят за това — каза Лорд Дауни. — Те като че ли считат, че клиентите са покровителствани по някакъв начин. Очевидно, ние ще ви върнем остатъка от таксата.
— Покровителствани — промърмори Клийт, щом те прекрачиха с благодарност навън през свода на Гилдията на Убийците.
— Е, казах ти на какво приличаше в „Барабана“, когато… — започна Торбоустия.
— Това е просто суеверие — сряза го Клийт. Той вдигна поглед към една стена, където три фестивални плаката гордо развяваха основните си цветове.
— Много глупаво от твоя страна да си помислиш, че ще има някаква полза от Убийците извън града — промърмори Клийт.
— Аз? Аз никога…
— Изкарай ги на повече от пет мили разстояние от един приличен шивач и огледало и от тях нищо не остава — добави Клийт.
Той се вгледа в плаката.
— Безплатно — промърмори той. — Разгласи ли, че всеки, който свири на този Фестивал, на часа изхвърча от Гилдията?
— Да, господине. Не мисля, че това ги безпокои, господине. Искам да кажа, някои от тях се събират заедно, господине. Нали разбирате, те казват, че тъй като има много повече хора, които искат да са музиканти, отколкото ние приемаме в Гилдията, тогава ние трябва…
— Това е саморазправа! — възмути се Клийт. — Сбиране на тълпата, за да наложи със сила неприемливи закони на беззащитния град!
— Проблемът е там, господине — каза Торбоустия, — че ако са много… ако те се канят да говорят с двореца… ами, познавате Патриция, господине…
Клийт кимна мрачно. Всяка една Гилдия беше могъща само дотогава, докогато тя очевидно говореше сама от името на своите избиратели. Той си мислеше за стотиците музиканти, скупчени пред двореца. Стотици музиканти, нечленове на Гилдията…
Патрицият беше прагматик. Той никога не се опитваше да нагласи нещата, които сработват. Нещата, които не работеха, обаче, се чупеха.
Единствената светлинка надежда беше, че те всички бяха твърде заети да се занимават с музика, за да мислят за по-голямата картина. Тя определено беше работила в полза на Клийт.
После той си спомни, че онзи, проклетият Диблър беше замесен в случая. Да се очаква, че Диблър няма да помисли за нещо, свързано с пари, беше като да очакваш камъните да не мислят за земното притегляне.
— Ало? Албърт?
Сюзън отвори кухненската врата. Огромната стая беше празна.
— Албърт?
Тръгна нагоре. Там беше собствената й стая, после коридор с врати, които не се отваряха и вероятно никога не са се отваряли — вратите и рамките имаха такъв цялостен вид, сякаш са били отлети наедно. Най-вероятно Смърт имаше своя спалня, макар и да беше пословично известен с това, че никога не спи. Може би просто си лежеше в леглото и си четеше книжка.
Заопитва дръжките на вратите, докато не попадна на една, която се завъртя.
Смърт наистина имаше спалня.
Голяма част от детайлите ги беше докарал на вид. Разбира се. В края на краищата, той виждаше доста спални. В средата на огромния под имаше голям креват с балдахин, макар че когато Сюзън го побутна за опит, се оказа, че чаршафите са твърди като камък.
Имаше огледало в цял ръст и гардероб. Тя погледна вътре, ей тъй за всеки случай, да не би вътре да имаше колекция от плащове, но вътре нямаше нищо друго, освен няколко стари обувки на дъното.41
На една тоалетка се крепяха кана и леген с мотив от черепи и омеги, както и изобилие от бутилки и други неща.
Тя започна да ги вдига, едно по едно. Афтършейв лосион. Помада. Освежител за уста. Чифт четки за коса със сребърни дръжки.
Всичко беше доста тъжно. Смърт явно беше заимствал идеята какво трябва да съдържа тоалетката на истинския джентълмен, без да си зададе един-два фундаментални въпроса.
В крайна сметка тя откри едно по-малко и по-тясно стълбище.
— Албърт?
Най-горе имаше врата.
— Албърт? Има ли някой?
То не си е баш натрисане, ако първо извикам, каза си тя. Отвори вратата.
Това беше много малка стая. Наистина малка. Съдържаше няколко отломки от спална гарнитура и малко, тясно легло. Малък шкаф побираше шепа малки книжки с незаинтригуващ вид. На пода лежеше парче старинна хартия, което, когато Сюзън го вдигна, се оказа изписано с числа, всичките зачеркнати, с изключение на последното, което беше 19.
Една от книгите беше „Градинарство При Трудни Условия.“
Тя слезе обратно в кабинета. Знаеше предварително, че в къщата няма никой. Из въздуха се носеше мъртво усещане.
Същото усещане го имаше и в градините. Смърт можеше да създаде повечето неща с изключение на водопроводна система. Но не можеше да създаде самия живот. Той трябваше да бъде добавен, като маята в хляба. Без него всичко беше красиво нагласено и подредено и скучно, скучно, скучно.
Ето така трябва да е било, помисли си тя. И тогава, един ден, той е осиновил майка ми. Бил е любопитен.
Тя отново пое по пътеката, водеща към овощната градина.
И когато аз съм се родила, Мама и Татко са били толкова уплашени, че съм се чувствала добре тук, че те ме отгледали като… е… Сюзън. Що за име е това за внучката на Смърт? Такова момиче би трябвало да има по-хубави скули, права коса и име с много В-та и Х-та в него.
И там, още веднъж, беше нещото, което той беше направил за нея. Съвсем сам. Изработвайки го цялото по основните закони…
Люлка. Най-обикновена люлка.
Вече нагряваше до червено в пустинята между Клач и Хершеба.
Въздухът затрептя, после се чу пукване. Албърт се появи върху една пясъчна дюна. На хоризонта се виждаше глинено-тухлено укрепление.
— Клачианския Чуждестранен Легион — измърмори той, докато пясъкът започваше своя неумолим напредък в ботушите му.
Албърт се помъкна нататък със Смърт на Плъховете, седнал на рамото му.
Той почука на вратата, от която стърчаха няколко стрели. След известно време се открехна малка преграда.
— Какво искаш, офенди? — обади се един глас някъде изотзад.
Албърт вдигна снимка.
— Да си виждал някой, дето не прилича на този? — попита той.
Последва мълчание.
— Тогава нека го кажем така: да сте виждали някой загадъчен непознат, който не говори за миналото си? — попита Албърт.
— Това е Клачианския Чуждестранен Легион, офенди. Хората не говорят за миналото си. Те идват тук, за… за да…
След като паузата се задълбочи твърде много, Албърт го осени идеята, че само от него зависи дали разговорът ще се възобнови отново.
— Забравят?
— Точно. Да забравят. Да.
— Е, да сте имали напоследък някои нови доброволци, които са били малко, нека кажем, странни?
— Може и да сме имали — бавно каза гласът. — Не си спомням.
Преградата се затръшна.
Албърт отново потропа по нея. Преградата се отвори.
— Да, какво има?
— Сигурен ли си, че не си спомняш?
— Да си спомням какво?
Албърт пое дълбоко дъх.
— Настоявам да видя командващия ви офицер!
Преградата се затвори. После се отвори.
— Извинявайте. Оказва се, че аз съм командващият офицер. Вие не сте нито Д’рег, нито Хершебианец, нали?
— Не знаеш ли?
— Аз съм… съвсем сигурен съм, че сме. Веднъж. Знаете как е… глава като… такова, знаете… С дупки на… Сушите марули вътре… ъ…
Чу се шум от дърпане на резета, и една портичка се открехна в по-голямата порта.
Вероятният офицер беше сержант, поне доколкото Албърт беше изобщо запознат с Клачианските чинове. Имаше онзи вид на човек, който, заедно с всички неща, дето не може да си спомни, може да включи сред тях и здравия нощен сън. Ако се сетеше да го направи.
Вътре в крепостта имаше и неколцина други Клачиански войници, седнали или просто изправени. Много бяха превързани, а съществуваше и един доста по-голям брой войници, свлечени или легнали върху отъпкания пясък, които никога повече нямаше да се нуждаят от нощен сън.
— Какво става тук? — попита Албърт. Тонът му беше властнически и сержантът установи, че му отдава чест.
— Нападнаха ни Д’регите — каза той, като леко се олюляваше. — Бяха стотици! Превишаваха ни… ъ-ъ… кое число следва след девет? Има едно в него.
— Десет.
— Десет към един, господине.
— Виждам, обаче, че ти си оцелял — каза Албърт.
— А! Да. Ъ. Да. Ето това усложнява малко цялата работа, всъщност. Ъ. Ефрейтор? Ти си това. Не, ти, точно до него. Онзи, с двете нашивки?
— Аз ли? — каза дребен дебел войник.
— Да. Разкажи му какво се случи.
— О! Добре. Ъ. Ами, копелетата му ни засипаха със стрели, нали така? И по всичко изглеждаше, че с нас е свършено. После някой предложи да изправим телата на стените, заедно с копията и арбалетите им и всичко останало, така че кучите му синове да си мислят, че още се държим…
— Не е оригинална идея, напомням ти — намеси се сержантът. — Прилагали са я десетки пъти.
— Ъхъ — каза ефрейторът сковано. — И те това трябва да са си помислили. И тогава… и тогава… когато те вече галопираха надолу по пясъчните дюни… когато почти вече ни бяха връхлетели, със смях и т.н., викайки разни неща като „пак онзи стар трик“… някой извика „Огън!“, и те стреляха.
— Мъртвите…?
— Аз се включих в Легиона, за да… ъ-ъ… така де, със съзнание… — започна ефрейторът.
— Забравиш? — каза Албърт.
— Точно така. Да забравя. И добре се справях. Но няма да мога да забравя стария ми другар Наджър Малик, целият надупчен със стрели, но как продължава да стреля срещу врага. Не за дълго. Ще се опитам, предупреждавам ви.
Албърт погледна нагоре към стените. Бяха празни.
— Някой ги подреди под строй и всички си тръгнаха в боен марш след това — каза ефрейторът. — А аз току-що излязох навън, за да погледна, и видях само гробове. Трябва да са си ги изкопали един на друг…
— Кажи ми — рече Албърт, — кой е този „някой“, за когото непрекъснато споменаваш?
Войниците се спогледаха.
— Тъкмо за това си говорехме — каза сержантът. — Опитвахме се да си спомним. Той беше в… Ямата… когато започна всичко…
— Висок, такъв ли беше? — попита Албърт.
— Може и висок да беше, може и висок да беше — кимна ефрейторът. — Имаше висок глас, определено. — Той като че ли се изненада от думите, излизащи от собствената му уста.
— Как изглеждаше?
— Ами, имаше… с… и беше май… малко или много…
— Изглеждаше ли… силен и дълбок? — попита Албърт.
Ефрейторът облекчено се ухили.
— Той е — рече той. — Лично… Лично… Бо… Бо… не си спомням много името му…
— Знам, че когато излезе от… — започна сержантът и раздразнено защрака с пръсти, — … нещо, дето го отваряш и затваряш. Направено от дърво. С панти и резета. Благодаря ви. Порта. Точно така… порта. Когато излезе през портата, той каза… какво каза той, ефрейтор?
— Той каза: „И НАЙ-ПОСЛЕДНАТА ПОДРОБНОСТ“, сър.
Албърт огледа укреплението наоколо.
— Значи си е тръгнал.
— Кой?
— Човекът, за когото току-що ми разказвахте.
— О! Да. Ъ-ъ. Дали нямате някаква представа кой беше той, офенди? Искам да кажа, удивително беше… като говорим за поуката…
— Esprit de corpse42 — каза Албърт, който понякога можеше да става и гаден. — Предполагам, че не е споменал къде отива след това?
— Къде кой да отива след това? — попита сержантът, като сбръчка чело в искрен въпрос.
— Забравете, че съм попитал — рече Албърт.
Той огледа за последен път малкото укрепление. Може би в историята на света нямаше да има кой знае какво голямо значение дали то ще оцелее или не, дали пунктираната линия на картата щеше да минава насам или нататък. Точно като Господаря, който си играе с нещата…
Понякога той се опитва да бъде и човек, помисли си той. И цялата я оплесква.
— Продължавай, сержант — каза той и пое към пустинята.
Легионерите го наблюдаваха, докато изчезна сред дюните, след което се заеха да разчистват укреплението.
— Кой мислиш, че беше той?
— Кой?
— Човекът, когото току-що спомена.
— Направих ли го?
— Какво си направил?
Албърт се изкачи на една дюна. Оттук пунктираната линия едва-едва се виждаше, виейки се измамно сред пясъка.
— ЦЪЪРР.
— Ти и аз двамата — отвърна Албърт.
Извади една изключително мърлява кърпичка от джоба си, завърза я във всеки край и си я сложи на главата.
— Така — каза той, но в гласа му пробягна нотка несигурност. — Струва ми се, че в това не сме много логични.
— ЦЪЪРР.
— Искам да кажа, можем вечно така да си го гоним.
— ЦЪЪРР.
— Така че може би е редно да помислим за това.
— ЦЪЪРР.
— Така… ако ти беше на Диска и определено се чувстваше малко кофти, и можеше да отидеш ама абсолютно навсякъде, навсякъде, където си поискаш… къде би отишъл?
— ЦЪЪРР?
— Абсолютно навсякъде. Но някъде, където никой не си спомня как се казваш.
Смърт на Плъховете се огледа в безкрайната, скучна и преди всичко суха пустиня.
— ЦЪЪРР.
— Знаеш ли, мисля, че си прав.
Водата на Нил (фр.) — Бел.пр.
Старите обувки винаги се оказват на дъното на всеки един гардероб. Ако морските сирени имаха гардероби, старите обувки щяха и при тях да се окажат на дъното.
Общ дух, но и букв.: оживяване на телата (фр.) — Бел.пр.