Главният Ректор си лъскаше жезъла, докато вървеше. Беше изключително хубав жезъл, дълъг шест стъпки и доста вълшебен. Не че той много използваше магия. Според личния му опит, всяко едно нещо, от което не можеше да се отърве човек с няколко удара с дълга шест стъпки дъбова цепеница, най-вероятно беше имунизирано и срещу магия.
— Не мислите ли, че трябваше да доведем старшите магьосници, сър? — каза Пондър, като се мъчеше да не изостава.
— Опасявам се, че да ги поведем с нас в настоящето им състояние на духа, само би направило това, което става сега… — Ридкъли затърси полезна фраза и си хареса една — още по-лошо. Настоях да останат в колежа.
— Ами Дронго и останалите? — попита Пондър с надежда.
— Каква полза от тях в случай на чудотворно разкъсване на измеренията с огромни пропорции? — отвърна Ридкъли. — Спомням си горкия стар господин Хонг. В един момент той приготвяше поръчка от двойна треска и меки грахчета, а в следващия…
— Кабуум? — каза Пондър.
— „Кабуум“? — повтори Ридкъли, проправяйки си път нагоре по претъпканата улица. — Не съм чувал да го казват. По-скоро „Аааааааеррррписък-хрус-хрущене-хрущене-прас“ и градушка от пържена храна. Големия Луд Адриан и приятелите му могат ли да са от някаква полза, когато западат картофите?
— Хм. Най-вероятно не, Господин Ректоре.
— Правилно. Хората викат и тичат насам-натам. Това никога не е помагало много. Джоб, пълен с прилични магии и добре зареден жезъл ще те измъкнат от беда девет пъти от всеки десет.
— Девет от десет пъти?
— Точно така.
— Колко пъти ви се е налагало да им се доверите, сър?
— Ами… с господин Хонг… онази работа с Нещото в гардероба на Касиера… онзи дракон, спомняш си, нали… — Ридкъли задвижи беззвучно устни, докато броеше на устни. — Дотук, девет пъти.
— И стана всеки път, сър?
— Абсолютно! Така, че няма защо да се тревожиш. Сторете път! Минава магьосник.
Градските порти бяха отворени. Глод се наведе напред, когато каруцата изтрополи и влезе вътре.
— Не отивай направо в парка — каза той.
— Но ние закъсняваме — каза Асфалт.
— Това няма да ни забави много. Карай най-напред на Улицата на Изкусните Занаятчии.
— Това е точно на отсрещната страна на реката!
— Важно е. Трябва да вземем нещо.
Хора се тълпяха по улиците. Това не беше необичайно, с тази разлика, че този път повечето от тях се движеха в една и съща посока.
— А ти лягай отзад в каруцата — обърна се Глод към Бъди. — Не искаме млади жени, които се опитват да ти съдерат дрехите, нали така, Бъди…?
Той се обърна. Бъди беше заспал отново.
— Ако говоря за себе си… — започна Клиф.
— Ти имаш само превръзка около слабините — каза Глод.
— Ами, те биха могли да я дръпнат, нали?
Каруцата се запровира из улиците, докато не се озова сред Изкусните Занаятчии.
Това беше улица с миниатюрни магазини. На тази улица на човек можеха да му направят, поправят, измайсторят, възстановят, повторят или изковат каквото си поиска. Във всеки вход светеха пещи; топилни вдигаха пушек във всеки двор. Майстори на сложни часовникови механизми работеха рамо до рамо с оръжейни майстори. Дърводелци работеха врата до врата с хора, които обработваха слонова кост в миниатюрни фигурки, толкова изящни, че използваха крака на скакалци, отлети в бронз, за трион. Поне един на всеки четирима занаятчии правеше сечивата, използвани от останалите трима. Магазините не просто опираха един в друг, те се прескачаха; ако някой дърводелец трябваше да направи голяма маса, той се осланяше на добрата воля на съседите си да му направят място, така че да може да работи в единия й край, докато двама бижутери и един грънчар използваха другия край като пейка. Имаше магазини, където човек можеше да се отбие сутринта да му вземат мярка, а същия следобед да отиде да си прибере готов костюм от метална ризница с допълнителен чифт панталони.
Каруцата спря пред малък магазин, Глод скочи от нея и влезе вътре.
Асфалт чу следния разговор:
— Направи ли го?
— Заповядайте, господине. Съвсем точно.
— Ще свири ли? Знаете, че ви казах, че трябва да прекарате две седмици, увити във волска кожа, зад водопад, преди да докоснете някое от тези неща.
— Слушай, господине, за тия пари, застанах под дъжда за пет минути с козя кожа на главата. Само не ми разправяйте, че това не е достатъчно за народна музика.
Чу се приятен звън, който остана за един миг във въздуха, преди да се изгуби в оживената врява на улицата.
— Казахме двайсет долара, нали така?
— Не, вие казахте двайсет долара. Аз казах двайсет и пет долара.
— Тогава един момент.
Глод излезе и кимна на Клиф.
— Добре — каза той. — Кихай.
Клиф изръмжа, но порови един миг някъде из дъното на устата си.
Чуха изкусният занаятчия да казва:
— Какво по дяволите е това?
— Кътник. Трябва да струва най-малко…
— Става.
Глод излезе отново навън с торба, която пъхна под седалката.
— Браво — каза той. — Напред към парка.
Те влязоха през една от задните врати. Или поне се опитаха. Тролите им препречиха пътя. Притежаваха лъскавата мраморна патина на главорезите от основната шайка на Хризопрас. Той нямаше копиеносци. Повечето троли не бяха толкова умни, че да държат копие.
— Т’ва е за групите — каза един.
— Точно тъй — каза другият.
— Ние сме Групата — каза Асфалт.
— Коя? — попита първият трол. — Имам списък.
— Точно тъй.
— Ние сме Групата С Камъни В нея — каза Глод.
— Ха, не сте те. Тех съм ги виждъл. Има там едно мумче с ей тъкъф блясък окулу негу, а кугату свири на китаръ, тя прави…
— Уауауауауауауауаууууммм-ииии-гнгнгн.
— Точно тъй…
Акордът изви над каруцата.
Бъди се беше изправил, китарата в бойна готовност.
— О, уауу — каза първият трол. — Т’ва е удивително! — Той зарови из набедрената си превръзка и извади лист хартия с подгънати краища. — Дали не бихте си написали името, а? Момчето ми Клей, той няма да повярва, че съм видял…
— Да, да — отегчено каза Бъди. — Подай го насам.
— Само че, не е за мене, за сина ми Клей е… — каза тролът, подскачайки развълнувано от крак на крак.
— Как се пише?
— Няма значение, той така или иначе не може да чете.
— Слушайте — каза Глод, докато каруцата затрополи зад кулисите, — някой вече свири. Казах, че…
Диблър се приближи бързешком.
— Защо се забавихте? — попита той. — Скоро е ваш ред! Веднага след… „Мумчетата От Гората“. Как мина? Асфалт, ела тук.
Той дръпна малкия трол в сенките в дъното на сцената.
— Донесе ли ми малко пари? — попита той.
— Около три хиляди…
— Не толкова високо!
— Само го шепна, господин Диблър.
Диблър внимателно се огледа наоколо. Такова нещо като шепот не съществуваше в Анкх-Морпорк, когато замесената сума включваше думата „хиляда“ някъде в себе си; хората можеха да те чуят даже да си помислиш това количество пари в Анкх-Морпорк.
— Внимавай и не откъсвай очи от тях, ясно? Ще има и още преди да е свършил днешният ден. Ще дам на Хризопрас неговите седемстотин долара, а останалите всички са чиста печ… — Той улови малкия мънистен поглед на Асфалт и се опомни. — Естествено, има амортизации… режийни разноски… реклама… маркетингови проучвания… кифли… горчица… в общи линии, ще съм голям късметлия, ако изляза на нула. На практика сам си прерязвам гърлото с тая сделка.
— Да, господин Диблър.
Асфалт надникна иззад края на сцената.
— Кой свири сега, господин Диблър?
— „And You“46.
— Извинете, господин Диблър?
— Само че го пишат „& U“ — каза Диблър. Той се поотпусна и извади цигара. — Не ме питай защо. Подобаващото име за музиканти би трябвало да е нещо като „Блонди и Веселите му Трубадури“. Те добри ли са?
— Вие не знаете ли, господин Диблър?
— Не е това, на което аз викам музика. Когато бях малък, ние имахме хубава музика с истински думи… „Лятото е напращяло, похотливо пее кукувица“, такива ми ти работи.
Асфалт отново погледна към „& U“.
— Е, има ритъм и може да се танцува на нея — каза той, — но не са много добри. Искам да кажа, хората само ги наблюдават. Те не само гледат, когато нашата Група свири, господин Диблър.
— Прав си — Диблър погледна към предната част на сцената. Между свещите стоеше редица музикални кутии.
— Най-добре иди и им кажи да се приготвят. Струва ми се, че тези тука се изчерпват откъм идеи.
— Хм. Бъди?
Той вдигна поглед от китарата си. Някои от останалите музиканти си настройваха техните, но той беше установил, че това на него никога не му е нужно Пък и не можеше, така или иначе. Ключовете не се движеха.
— Какво има?
— Хм — каза Глод. Той махна неопределено към Клиф, който се ухили тъпо и измъкна торбата иззад гърба си.
— Това е… ами, ние си помислихме… така де, всички ние — започна Глод, — че… ами, видяхме я, нали разбираш, и знам, че ти каза, че тя не можела да се поправи, но в тоя град има хора, които могат да направят почти всичко, така че ние поразпитахме, пък и знаехме какво означаваше тя за теб, и тъй като го намерихме оня мъж на Улицата на Изкусните Занаятчии, а той каза, че може би ще успее да я направи, и това му струваше още един зъб на Клиф, но ето ти я, така или иначе, защото ти си прав, ние наистина сме на върха на музикалния бизнес и то е благодарение на теб, така че, това е един вид подарък в знак на благодарност, е, хайде де, дайте му я.
Клиф, който отново беше отпуснал ръка, щом изречението взе да се удължава, побутна торбата към изненадания Бъди.
Асфалт подаде глава през зеблото.
— Вие, момчета, най-добре се качвайте на сцената. Хайде!
Бъди остави китарата. Отвори торбата и започна да тегли ленената обвивка вътре.
— Настроена е и всичко останало — услужливо каза Клиф.
Лирата блесна на слънцето, щом и последната обвивка падна.
— Могат да направят удивителни неща с лепило и материал — каза Глод. — Искам да кажа, знам, че ти каза, че в Лламедос не бил останал никой, който можел да я поправи. Но това е Анкх-Морпорк. Тук можем да направим почти всичко.
— Моля! — каза Асфалт, когато главата му се появи отново. — Господин Диблър казва, че трябва да дойдете, започнаха да хвърлят разни неща вече!
— Аз не разбирам много от струни — мънкаше Глод, — но я пробвах. Звучи… доста хубаво.
— Аз… ъ… не знам какво да кажа — каза Бъди.
Скандирането беше като удари на чук.
— Аз… я спечеллих — каза Бъди от един малък, далечен негов собствен свят. — С песен. „Сиони Бод Да“, така се казваше. Цяллла зима работих върху нея. Цяллата беше за… дома, разбирате ме, налли. И заминаване, виждате лли? И дървета и разни неща. Журито беше… много доволлно. Те казаха, че сллед петдесет години аз може и да разбера наистина музиката.
Той придърпа лирата към себе си.
Диблър си проби път през сбирщината музиканти зад кулисите, докато не откри Асфалт.
— Е? — попита го. — Къде са?
— Просто седят и си говорят, господин Диблър.
— Слушай — каза Диблър. — Чуваш ли тълпата? Те искат Музика С Камъни В Нея! Ако не я получат… най-добре да я получат, ясно? Да оставим очакването да нарасне е много хубаво, но… Искам ги незабавно на сцената!
Бъди се вгледа в пръстите си. После вдигна поглед, с побеляло лице, към останалите групи, които кръжаха наоколо.
— Вие… с китарата — дрезгаво каза той.
— Аз ли, господине?
— Дайте ми я!
Всяка новосформиращата се група в Анкх-Морпорк изпитваше страхопочитание към Групата С Камъни В Нея. Китаристът подаде инструмента си с вида на някой, който подава свят предмет за благословия.
Бъди се вгледа в нея. Беше един от най-добрите образци на Господин Уидаун.
Той дръпна един акорд.
Прозвуча така, както би прозвучало олово, ако на него можеха да се вържат китарни струни.
— Добре, момчета, какъв е проблемът? — попита Диблър, забързан към тях. — Шест хиляди уши отвън чакат да бъдат напълнени с музика, а вие продължавате да си седите тук?
Бъди върна китарата на музиканта и преметна собствения си инструмент на колана. Изсвири няколко ноти, които като че ли присветнаха във въздуха.
— Но аз мога да свиря на нея — каза той. — О, да.
— Така, добре, а сега се качвай горе и свири — каза Диблър.
— Някой друг да ми даде китара!
Музикантите се сбиха кой да му даде. Той издрънка яростно на няколко. Но звукът им не беше просто безжизнен. Ако беше безжизнен, това би било подобрение.
Контингентът на Музикантската Гилдия беше успял да си подсигури територия близо до сцената, посредством простия метод като удряше много силно всички натрапници.
Господин Клийт гледаше намръщено сцената.
— Не разбирам. Това е боклук. Всичко е едно и също. Просто шум. Какво й е толкова хубавото?
Торбоустия, който на два пъти трябваше да се удържи да не затактува с крака, каза:
— Още не сме видели основната група. Ъъ. Сигурен ли сте, че искате да…
— Ние сме в правата си — каза Клийт. Той се огледа към крещящата тълпа. — Ей там има един продавач на хотдог. Някой друг да иска хотдог? Хотдог? — Хората от Гилдията кимнаха. — Хотдог? Така. Това прави три хотд…
Публиката започна да вика и да ръкопляска. Това не беше начинът, по който публиката обикновено аплодира, като се започва от някъде и се разраства нататък, а всички вкупом изведнъж, като всяко едно отделно гърло се отвори в същия миг.
Клиф беше изскочил, препъвайки се, на сцената. Той седна зад камъните си и обърна поглед отчаяно назад към кулоарите.
Глод го последва едва-едва, примигвайки срещу светлините.
И това като че ли беше всичко. Джуджето се обърна и каза нещо, което се изгуби в шума, след което се изправи с неуверен вид, докато виковете постепенно стихнаха.
Бъди се приближи, като се влачеше така, сякаш го бутаха напред.
До този момент Господин Клийт си мислеше, че тълпата крещи. А сега си даде сметка, че това е било просто доволно мърморене в сравнение с това, което става.
То продължи още и още, докато момчето стоеше там, навело глава.
— Но той не прави нищо — изкрещя Клийт в ухото на Торбоустия. — Защо всички му ръкопляскат за това, че не прави нищо?
— Не мога да кажа, сър — отвърна Торбоустия.
Той се огледа към лъщящите, впити, гладни лица, чувствайки се като атеист, който се е натъкнал на Светото Братство.
Аплодисментите продължаваха. Те се удвоиха отново, когато Бъди бавно вдигна ръце към китарата.
— Той не прави нищо! — изкрещя Клийт.
— Здравата ни извози, сър — измуча Торбоустия. — Той не може да бъде обвинен, че свири, без да принадлежи към Гилдията, ако не свири!
Бъди вдигна поглед.
Той се взря в публиката толкова силно, че Клийт изви врат да види какво беше това, дето толкова го гледа това скапано момче.
Нищо не беше. Част от него беше точно пред сцената. Хората се бяха наблъскали яко навсякъде другаде, но там, точно пред сцената, се намираше малка площ от окосена трева. Тя като че ли приковаваше вниманието на Бъди.
— Ух-ху-ху…
Клийт захлупи ръце на ушите си, но силата на възгласите наоколо накараха главата му да забучи.
И тогава, много постепенно, пласт по пласт, те отмряха. Те отстъпиха пред звука от хиляди хора, които стояха много тихо, което беше някак, помисли си Торбоустия, далеч по-опасно.
Глод погледна към Клиф, който направи гримаса.
Бъди още стоеше, впил поглед в тълпата.
„Ако не засвири — помисли си Глод, — тогава с нас свършено.“
Той изсъска към Асфалт, който се примъкна към него.
— Каруцата готова ли е?
— Да, господин Глод.
— Заредил ли си конете с овес?
— Точно както ми наредихте, господин Глод.
— Добре.
Тишината беше кадифена. И притежаваше същото онова качество на вакуум, което беше налице в кабинета на Патриция и по разни свети места и дълбоки каньони, пораждащо у хората ужасното желание да викат, пеят или изкрещят името си. Беше тишина, която настояваше: изпълни ме.
Някъде в тъмнината някой се закашля.
Асфалт чу името си, изсъскано отстрани на сцената. С крайно нежелание, той се примъкна към тъмнината, където Диблър яростно му правеше знаци.
— Знаеш ли онази чанта? — каза Диблър.
— Да, господин Диблър. Оставих я…
Диблър вдигна две малки, но много тежки торби.
— Метни тези вътре и се приготви да напуснем много бързо.
— Да, точно така, господин Диблър, защото Глод каза…
— Направи го веднага!
Глод се огледа. „Ако захвърля тръбата и шлема и тази метална ризница, може и да успея да се измъкна жив оттук. Какво прави той?“
Бъди остави китарата на земята и се скри в кулоарите. Върна се преди публиката да разбере какво става. Носеше лирата.
Изправи се с лице към публиката.
Глод, който беше най-близо до него, го чу да си мърмори. „Само веднъж? Д’вай? Само още веднъж? И после ще направя каквото поискаш, а? Ще си пллатя.“
От китарата долетяха няколко тихи акорда.
Бъди каза:
— Наистина го мисля.
Последва нов акорд.
— Само веднъж.
Бъди се усмихна на някакво празно пространство сред публиката и започна да свири.
Всяка нота беше рязка като камбана и проста като слънчева светлина — така че в призмата на съзнанието тя се разчупваше и проблясваше в милиони цветове.
Устната на Глод увисна. И тогава музиката се разгърна в главата му. Не беше Музика С Камъни В Нея, макар че тя използваше същите врати. Падането на нотите извикваше спомени от мината, където се беше родил, и за хляба на джуджетата, точно като онзи, дето Мама го беше изчуквала на наковалнята си, и за мига, когато за пръв път беше разбрал, че се е влюбил.47
Спомни си живота в пещерите под Медната Глава, преди градът да го призове, и повече от всичко на света му се прииска да си е у дома. Никога не си беше представял, че хората могат да пеят за дупките.
Клиф остави настрани чуковете. В корозиралите му уши пропълзяха същите ноти, но в неговото съзнание те се превърнаха в каменни кариери и голи бърда. Каза си, докато емоциите изпълваха главата му с дима си, че веднага щом свърши това, се връща обратно да види как е старата му майчица и че никога, никога вече няма да я напусне.
Господин Диблър откри, че собственото му съзнание изхвърля странни и обезпокоителни мисли. Те включваха неща, които не можеш да продадеш и за които не е редно да плащаш…
Лекторът по Скорошни Магии тупна кристалната топка.
— Звукът е малко метален — каза той.
— Дръпни се, не виждам — каза Деканът.
Скорошните Руни пак седна.
Те се вгледаха в малкия образ.
— Това не звучи като Музика С Камъни В Нея — каза Касиерът.
— Затваряй си устата — каза Деканът. Издуха си носа.
Това беше тъжна музика. Но тя развяваше тъгата като бойно знаме. Казваше, че вселената е направила всичко, което е по силите й, но ти все още си жив.
Деканът, който беше толкова впечатлителен, колкото и буца топъл восък, се зачуди дали не може да се научи да свири на хармоника.
Последната нота отмря.
Нямаше аплодисменти. Публиката се отпусна малко, когато всеки един по отделно се върна от какъвто и рефлективен ъгъл да беше заел. Един-двама от тях промърмориха нещо, като: „Да, така е то“, или „И аз, и ти, двамата, братко“. Много хора си издухаха носовете, понякога и върху други хора.
И тогава действителността се завърна обратно, както винаги.
Глод чу Бъди да казва, много тихо:
— Благодаря ти.
Джуджето се наклони настрани и каза, с крайчеца на устата си:
— Какво беше това?
Бъди като че ли се събуди от сън.
— Какво? О! Нарича се „Сиони Бод Да“. Какво мисллите?
— Има… дупка? — каза Глод. — Съвсем определено има дупка.
Клиф кимна. Когато си много, много далеч от старата, родна мина или планина, когато си изгубен сам сред непознати, когато представляваш само една огромна, страшна, болезнена пустота вътре в сърцето си… само тогава наистина можеш да изпееш дупка.
— Тя ни глледа — прошепна Бъди.
— Невидимото момиче? — каза Глод, като се вгледа в голата трева.
— Да.
— А, да. Аз определено не я виждам. Добре. А сега, ако не изсвириш Рок-Музика С Камъни В Нея на часа, ние сме мъртви.
Бъди взе китарата. Струните потрепнаха под пръстите му. Усети как се извисява. Бяха му позволили да я изсвири пред тях. Сега вече всичко останало беше без значение. Каквото и да се случеше след това, то беше несъществено.
— Още нищо не сте чулли — каза той.
Тропна с крак.
— Едно, две, едно, две, три, четири…
Глод има време да разпознае тона, преди музиката да го погълне. Беше го чул едва няколко секунди по-рано. Но сега той вече се люлееше.
Пондър надникна в кутията си.
— Струва ми се, че това го улавяме, господин Ректоре — каза той, — но не знам какво е то.
Ридкъли кимна, после огледа публиката. Тя слушаше, зяпнала с уста. Арфата беше разтърсила душите им, а сега китарата нажежаваше гръбнака им.
А досами сцената имаше празно петно.
Ридкъли закри едното си око с ръка и го фокусира, докато другото не се насълзи. После се усмихна.
Обърна се да погледне Музикантската Гилдия и видя, за свой ужас, че Торбоустия вдига арбалет. Той като че ли го правеше с неохота. Господин Клийт го ръчкаше.
Ридкъли вдигна пръст и като че ли се почеса по носа.
Дори и над звука от свиренето, той чу бръмченето, когато тетивата на арбалета се скъса и, за негова тайна радост, господин Клийт изскимтя, щом единият й край го перна по ухото. Даже не беше си и помислял за това.
— Аз съм само един стар хапльо, това ми е проблемът — каза си Ридкъли. — Ха. Ха. Ха.
— Знаеш ли, това беше изключително добра идея — каза Касиерът, докато миниатюрните образи се движеха из кристалната топка. — Какъв великолепен начин да видиш нещата. Дали не бихме могли случайно да погледнем Сградата на Операта?
— Ами Клуба на Мерзавците на Пивоварна Улица? — попита Старшият Кавгаджия.
— Защо? — попита Касиерът.
— Просто идея — отвърна Старшият Кавгаджия бързо. — Никога по никакъв начин изобщо не съм бил там, нали разбираш.
— Наистина не е редно да правим това — каза Лекторът по Скорошни Руни. — Това действително не е правилна употреба на магическия кристал…
— Аз пък не се сещам за по-добра употреба на магическия кристал — каза Деканът, — от тази да видим хората, които свирят Музика С Камъни В Нея.
Мъжът Патица, Ковчегът Хенри, Арнолд Странични, Мръсния Стар Рон, Миризмата на Мръсния Стар Рон и Кучето на Мръсния Стар Рон се придвижваха по крайчеца на тълпата. Придобивките се оказаха изключително добри. Винаги бяха такива, когато се продаваше хотдогът на Диблър. Съществуват някои неща, които хората няма да изядат, дори и под въздействието на Музика С Камъни В Нея. Съществуват някои неща, които дори и горчицата не може да преобрази.
Арнолд събираше остатъците и ги слагаше в една кошница на количката си. Под моста тази вечер щеше да има царско пиршество.
Музиката се беше изляла върху им. Не й обърнаха внимание. Музиката С Камъни В Нея беше материалът на мечтите, а под моста мечти нямаше.
После те се спряха и се заслушаха, щом нова музика се изля над парка и пое всеки мъж, жена и подобен за ръката и ги поведе към вкъщи.
Просяците спряха и се заслушаха, зинали с уста. Някой, който се взираше от лице в лице, ако някой изобщо гледаше към невидимите просяци, би следвало да отвърне очи…
Освен господин Скраб. Там отвръщане нямаше.
Когато групата отново засвири Музика С Камъни В Нея, просяците се върнаха на земята.
С изключение на господин Скраб. Той просто стоеше и гледаше.
Последният акорд прозвуча.
После, когато цунамито на аплодисментите започна да върлува, Групата избяга в тъмнината.
Диблър наблюдаваше щастливо от кулоарите от другата страна на сцената. Малко се беше притеснил в началото, но сега вече всичко си беше наред като по старо му.
Някой го дръпна за ръкава.
— Какво правят те, господин Диблър?
Диблър се обърна.
— Скам, нали?
— Аз съм Краш, господин Диблър.
— Това, което правят, Скам, е, че не дават на публиката това, което тя иска — каза Диблър. — Превъзходна бизнес практика. Почакай докато тя не закрещи, и тогава давай! Ти чакай. Докато тълпата продължава да тъпче с крака, те ще се връщат и ще подскачат. Превъзходна режисура. Когато научиш тези трикове, Скам…
— Краш съм, господин Диблър.
— … тогава може би ще се научиш да свириш Музика С Камъни В Нея, Скам…
— … Краш…
— … не е просто музика — каза Диблър, като измъкна малко памучна вълна от ушите си. — Това са много неща. Не ме питай как.
Диблър запали цигара. От врявата пламъкът на кибрита потрепери.
— Всеки момент — каза той. — Ще видите.
Гореше огън, стъкмен от стари ботуши и кал. Около него се въртеше сива фигура, която развълнувано сумтеше.
— Давай, давай, давай!
— На господин Диблър няма да му хареса това — простена Асфалт.
— По дяволите и господин Диблър — рече Глод, докато издърпваха Бъди в каруцата. — А сега искам да видя тия копита да заискрят, разбираш ли какво искам да кажа?
— Напред към Куирм — каза Бъди, щом каруцата тръгна в движение. Той не знаеше защо. Това просто му се стори правилната посока.
— Не е добра идея — каза Глод. — Хората най-вероятно ще искат да зададат някои въпроси за онази каруца, дето я измъкнах от басейна.
— Напред към Куирм!
— На господин Диблър наистина няма да му хареса това — повтори Асфалт, когато каруцата изскочи на пътя.
— Вече… всеки… момент — каза Диблър.
— Надявам се — рече Краш, — защото те тропат с крака, струва ми се.
Наистина една завеса падна от виковете.
— Вие чакайте — каза Диблър. — Ще улучат точния момент. Няма проблем. Акк!
— Предполага се да си захапете пурата обратно, господин Диблър — хрисимо рече Краш.
И ти (англ.) — Бел.пр.
Още пазеше някъде къса злато.