Къде да спрем?
Тъмна, бурна нощ. Една карета, останала без коне, която натрошава паянтовата безполезна ограда и пада, премятайки се, в урвата. Дори не закача някой стърчащ зъбер, а направо се удря в пресъхналото речно корито някъде далече долу и се разбива на парчета.
Госпожица Батс нервно прелисти страниците на съчинението.
Това беше на шестгодишното момиченце:
Какво Правихме По Време На Ваканцията: Това, Което правих По време на ваканцията, бех при дедо и той си има голем Бел кон и градина дето сичко е Черно. Ядехме Яйце и картофки.
После маслото от фенерите на каретата пламва и тогава следва втора експлозия, от която се изтърколва — тъй като дори и в трагедията съществуват определени шаблони, — едно горящо колело.
И още един лист хартия, рисунка, направена на седемгодишна възраст. Цялата в черно. Госпожица Батс изсумтя. Не че момичето е имало само черен молив. Факт беше, че Куирмския колеж за млади госпожици имаше доста скъпи моливи във всички цветове.
И тогава, след като и последният въглен изцвърчава и се пуква, остава тишината.
И наблюдаващият.
Който се обръща и казва на някого в тъмнината:
— ДА. МОЖЕХ ДА НАПРАВЯ НЕЩО.
И отминава нататък.
Госпожица Батс отново прелисти страницата. Съзнаваше колко е разсеяна и нервна — чувство, споделяно от всеки, който си имаше доста работа с момичето. Хартията обикновено я караше да се чувства по-добре. По можеше да й се има доверие.
После беше дошъл проблемът с… със злополуката.
Госпожица Батс и преди беше съобщавала такива новини. Това беше опасност, която възниква от време на време, щом ръководиш толкова голям пансион. Родителите на много от момичетата често пъти се намираха в чужбина, поради една или друга работа, и понякога това беше точно такава работа, при която шансовете за богато възнаграждение вървят ръка за ръка с рисковете да срещнеш несимпатични хора.
Госпожица Батс знаеше как да се оправя в такива случаи. Беше болезнено, но нещата следваха своя ход. Посрещаха го с шок и сълзи, а след това, в крайна сметка, всичко свършваше. Хората си имаха начини да се справят с това. Съществуваше нещо като сценарий, вграден в човешкото съзнание. Животът продължаваше.
Но детето просто не беше мръднало от мястото си. Не друго, а именно вежливостта му й изкара акъла. Госпожица Батс не беше лоша жена, макар че цял живот се спичаше върху пещта на образованието, но беше съзнателна и много държеше на благоприличието, и си мислеше, че знае как трябва да протече едно такова нещо, затова леко се подразни, че то не става.
— Ъ-ъ… ако искаш да останеш сама, да си поплачеш… — бе подсказала в желанието си да побутне нещата в правилната посока.
— Това ще помогне ли? — я беше попитала Сюзън.
То би помогнало на госпожица Батс.
Единствено бе успяла да каже:
— Чудя се дали наистина осъзнаваш напълно това, което ти казах?
Детето бе останало втренчено в тавана, все едно се опитва да реши някоя сложна задача по алгебра, а после каза:
— Предполагам, че ще го осъзная.
Сякаш вече го е знаела от по-рано и по някакъв начин го е надживяла. Госпожица Батс бе помолила учителите да наблюдават Сюзън внимателно. Бяха й отвърнали, че е трудно, защото…
Чу се колебливо почукване на вратата на кабинета, все едно чукаше някой, който по-скоро би предпочел да не го чуят. Тя се опомни.
— Влез.
Вратата се отвори.
Сюзън никога на вдигаше шум. Всички учители го забелязваха. Обезпокоително е, казваха. Озовава се пред теб, точно когато най-малко я очакваш.
— А, Сюзън — каза госпожица Батс, а по лицето й пробяга скована усмивка, също като нервен тик у разтревожена овца. — Заповядай, седни.
— Разбира се, госпожице.
Госпожица Батс прелисти страниците.
— Сюзън…
— Да?
— Неприятно ми е да го кажа, но явно отново не си била забелязвана в часовете.
— Не разбирам.
Директорката се наведе напред. Чувстваше леко раздразнение от самата себе си, но… имаше нещо откровено неприятно у това дете. От академична гледна точка то беше блестящо по предметите, които й харесваха, разбира се, но точно в това беше проблемът. Тя беше брилянтна по същия начин, по който диамантът е брилянтен — целият в хладни и остри ръбове.
— Пак ли… правиш това? — попита тя. — Обеща ми, че ще престанеш с тези глупости.
— Моля, госпожице?
— Отново се правиш на невидима, така ли е?
Сюзън се изчерви. Същото, само че в по-малко розово, направи и госпожица Батс. Наистина, помисли си тя, това е смехотворно. Противоречи на здравия разум. То е… о, не…
Обърна глава и затвори очи.
— Да? — отвърна Сюзън, тъкмо преди госпожица Батс да изрече: „Сюзън?“
Директорката потрепери. Това беше още едно от нещата, които учителите отбелязваха. Понякога Сюзън отговаряше на въпросите точно преди да й ги зададеш…
Окопити се.
— Но присъстваш в клас, нали?
— Разбира се.
„Смехотворно.“
„Не беше невидимост, говореше си тя. Тя просто се прави незабележима. Тя… кой…“
Съсредоточи се. Беше си написала малка бележка точно за такива случаи и я беше забола върху папката.
Прочете:
Разговаряш със Сюзън Сто Хелит. Опитай се да не го забравяш.
— Сюзън? — осмели се да каже.
— Да, госпожице?
Ако се съсредоточеше, Сюзън седеше пред нея. Ако направеше усилие, чуваше гласа на момичето. Само дето трябваше да се пребори с натрапчивото желание да повярва, че е сама.
— Опасявам се, че госпожица Камбър и госпожица Грегс се оплакаха от теб — успя да изрече.
— Винаги съм в клас.
— Сигурно. Госпожица Трейтър и Госпожица Стамп казват, че те виждат непрекъснато. — Това беше предизвикало голям спор сред учителския състав. — Защото Логиката и Математиката ти харесват, а не обичаш часовете по Език и История, така ли?
Госпожица Батс се съсредоточи. Изключено беше детето да е излязло от стаята. Ако наистина си напрегнеше мозъка, едва-едва успяваше да долови някакъв глас, който казваше:
— Не знам, госпожице.
— Сюзън, наистина е крайно неприятно, когато…
Госпожица Батс млъкна. Огледа кабинета, после погледът й се спря върху една бележка, забучена към листата пред нея. Като че ли я прочете, озадачи се за един миг, след което я нави и я пусна в кошчето за отпадъци. Взе перодръжка и след мигновено вторачване в пространството насочи вниманието си към школските дела.
Сюзън почака учтиво известно време, после стана и напусна колкото се може по-тихо.
Някои неща трябва да се случват преди други неща. Боговете си играят игрички със съдбата на хората. Но първо трябва да поставят всички фигури на игралната дъска и хубаво да се огледат за заровете.
Точно тогава в малката планинска страна Лламедос валеше. Винаги си валеше в Лламедос. Дъждът беше основният експортен продукт на страната. Тя имаше дъждовни мини.
Имп Барда седеше под вечнозеления храст по-скоро по навик, отколкото с някаква истинска надежда, че той ще го предпази от дъжда. Водата просто се процеждаше през острите, покрити с шипове листа и образуваше ручейчета надолу по клонките, така че храстът наистина представляваше един вид концентратор на дъжд. Спорадични буци дъжд се плисваха връз главата на Имп.
Беше осемнайсетгодишен, изключително талантлив и точно в този момент животът му изобщо не беше лесен.
Настрои лирата си, красивата си нова лира, и се загледа в дъжда, а по лицето му се стичаха сълзи и се сливаха с капките.
Боговете обичат такива хора.
Казват, че ако боговете искат да погубят някого, първо му вземат ума. Всъщност, ако боговете искат да погубят някого, те първо му подават еквивалента на пръчка със съскащ фитил и надпис „Компания Акме Динамит“. По-интересно е, а и не отнема толкова много време.
Сюзън тътреше нозе по изпълнените с миризма на дезинфектанти коридори. Не я притесняваше особено какво ще си помисли госпожица Батс. Обикновено не я притесняваше какво ще си помисли който и да било. Не знаеше защо хората забравят за нея, когато си поиска да го направят, а след това като че ли се смущаваха да повдигнат въпроса.
Понякога някои от учителите не успяваха да я видят. Това беше чудесно. Най-често си взимаше някоя книга в клас и кротичко си четеше, докато навсякъде около нея Урокът за Основните Експортни стоки на Клач се случваше на други.
Без съмнение това беше красива лира. Много рядко някой Майстор изработва нещо толкова съвършено, че е невъзможно да си представи подобрение. Не си бе губил времето да я украсява. Би било един вид светотатство.
А и беше нова — нещо необичайно за Лламедос. Повечето от лирите бяха стари. Не че се износваха. Понякога имаха нужда от нова рамка, или гриф, или от нови струни — но самата лира продължаваше нататък. Старите бардове казваха, че колкото по-остаряват, толкова по-добри стават, макар че старите хора като че ли приказват такива работи, без да държат сметка за опита от ежедневието.
Имп дръпна струна. Нотата увисна във въздуха, после отмря. Лирата беше млада и лъскава, а вече пееше като звънче. Даже не смееше да си представи каква ли щеше да стане след сто години.
Баща му бе казал, че това са глупости, че бъдещето е изписано по камъните, а не по нотите. Това беше само началото на скандала.
После беше наговорил разни неща, и той също наговори неща, и изведнъж светът се оказа ново и неприятно място, защото казаното назад не се връща.
Бе му казал: „Ти нищо не знаеш! Ти си един стар глупак! Но аз отдавам живота си на музиката! Много скоро всички ще говорят, че аз съм най-великият музикант на света!“
Глупави думи. Като че ли някой бард го интересуваше нечие друго мнение, освен мнението на другите бардове, които са прекарали цял живот в учене как да слушат музика.
Но изречени въпреки всичко. И ако са изречени с подходящата страст, а на боговете им е доскучало, понякога вселената може и да се пренареди около подобни думи. Словото винаги е притежавало силата да променя света.
Внимавайте какво си пожелавате. Никога не знаете кой ви слуша в този момент.
Или какво ви слуша.
Защото, кой знае, нещо може да се носи през вселените, и няколко думи от неподходящия човек в подходящия момент могат просто да го накарат да свърне от пътя…
Много, много далече, в суматохата на метрополията Анкх-Морпорк за съвсем кратко, по една иначе гола стена, пропълзяха искри и после…
… се появи магазин за старинни музикални инструменти. Никой не забеляза пристигането му. А веднага щом се появи, той винаги си беше стоял все там.
Смърт седеше с празен поглед, подпрял брада с ръце.
Албърт приближи много внимателно.
Смърт дълго се беше чудил в някои от по-интроспективните си моменти — а този беше един от тях, — защо прислужникът му винаги прекосяваше пода по един и същ път.
— ИСКАМ ДА КАЖА — мислеше си той, — КАТО СЕ ВЗЕМЕ ПРЕДВИД РАЗМЕРА НА СТАЯТА…
… който клонеше към безкрайност или толкова близо до безкрайност, че нямаше никаква разлика. Всъщност, беше около една миля. Това е доста за стая, докато безкрайността въобще не можеш да я видиш.
Смърт се беше пообъркал, когато създаде къщата. Времето и пространството са неща, които да манипулираш, а не да им се подчиняваш. Вътрешните измерения се оказаха малко прекалено разточителни. Беше забравил да направи външната част по-голяма от вътрешната. Същото стана и с градината. Когато започна да проявява малко повече интерес към тези неща, си даде сметка за ролята, която хората явно смятаха, че играе цветът за разни представи, като например розите. Но той си ги направи черни. Обичаше черно. Вървеше с каквото и да е. Вървеше с всичко, рано или късно.
Хората, които познаваше — а наистина имаше няколко такива — откликваха по странен начин на невъзможния размер на стаите, като просто не им обръщаха внимание.
Ето например Албърт. Голямата врата се отвори, Албърт прекрачи прага, като внимателно крепеше чинийка и чаена чаша…
… и само миг по-късно той вече беше вътре в стаята, на края на сравнително малкия квадратен килим, който ограждаше писалището. Смърт престана да се чуди как Албърт покрива междинното пространство, когато го осени идеята, че за неговия прислужник междинно пространство просто не съществува…
— Донесох ви чай от лайка, господарю — каза Албърт.
— ХММ?
— Сър?
— ИЗВИНЯВАЙ. МИСЛЕХ. КАКВО КАЗА?
— Чай от лайка?
— АЗ ПЪК СИ МИСЛЕХ, ЧЕ ТОВА Е НЯКАКЪВ САПУН.
— Може да се сложи в сапун или чай, сър — отвърна Албърт. Той беше разтревожен. Винаги се тревожеше, когато Смърт започнеше да мисли за разни неща. Лоша работа беше да мисли за неща. А и той мислеше за тях погрешно.
— КОЛКО ПОЛЕЗНО ПОЧИСТВАТЕ И ОТВЪТРЕ, И ОТВЪН.
Смърт отново подпря брадичка с ръце.
— Сър? — рече Албърт, след малко.
— МММ?
— Ще изстине.
— АЛБЪРТ…
— Да, сър?
— ЧУДЕХ СЕ…
— Сър?
— ЗА КАКВО Е ВСИЧКО ТОВА? СЪВСЕМ СЕРИОЗНО? КОГАТО СТИГНЕШ ДО СЪЩИНАТА?
— О! Ъ-ъ. Не бих могъл да кажа, сър.
— НЕ ИСКАХ ДА ГО ПРАВЯ, АЛБЪРТ. ЗНАЕШ ТОВА. СЕГА ВЕЧЕ ЗНАМ КАКВО ИСКАШЕ ДА КАЖЕ ТЯ. НЕ САМО ЗА КОЛЕНЕТЕ.
— Кой, господарю?
Отговор не последва.
Когато стигна до вратата, Албърт погледна назад. Смърт отново се беше втренчил в пространството. Никой друг не можеше да се втренчи като него.
Да не те виждат не беше голям проблем. Далеч по-голямо притеснение бяха нещата, които ТЯ не преставаше да вижда.
Сънищата. Бяха само сънища, разбира се. Сюзън знаеше, че според съвременната теория сънищата са само образи, които съзнанието изхвърля, докато подрежда събитията от деня. Щеше да е по-спокойна, ако поне веднъж събитията от деня включваха летящи бели коне, огромни мрачни стаи и изобилие от черепи.
Добре че поне бяха само сънища. Бе виждала и други неща. Например, никога не споменаваше странната жена в спалнята в нощта, когато Ребека Снел остави един зъб под възглавницата си. Сюзън я видя как влиза през отворения прозорец и застава до леглото. Приличаше малко на млекарка и въобще не беше страшна, въпреки че минаваше през мебелите. От нея се носеше звън на монети. На следващата сутрин зъбът бе изчезнал, а Ребека бе забогатяла с една 50-пенсова монета.
Сюзън мразеше такива неща. Знаеше, че умствено неуравновесени хора разказват на децата за Феята, Която Прибира Зъбчетата, но това не беше достатъчна причина тя да съществува. То предполагаше объркано мислене. Тя не обичаше обърканото мислене, което и без това беше огромно прегрешение при режима на госпожица Батс.
Иначе тук не беше особено зле. Госпожица Юлали Батс и колежката й госпожица Делкрос бяха основали колежа, водени от забележителната идея, че тъй като момичетата и без друго нямат никаква работа, докато някой не се ожени за тях, значи могат да се позанимават малко и да понаучат това-онова.
По света съществуваха цял куп училища, но всички те се ръководеха или от всевъзможни църкви, или от Гилдиите. Госпожица Батс имаше възражения от логическо естество срещу църквите, а пък осъждаше факта, че единствените Гилдии, които считаха, че си заслужава да се образоват момичета, бяха Крадците и Шивачките. Но там навън се намираше един голям и опасен свят и най-добре щеше да е, ако едно момиче се изправи срещу него, въоръжено със сериозни познания по геометрия и астрономия под корсажа си. Тъй като госпожица Батс искрено вярваше, че между момчетата и момичетата не съществуват никакви съществени различия.
Или поне нито едно, за което си струва да се говори.
Във всеки случай нито едно, за което тя би говорила.
И следователно вярваше в това да насърчава логическото мислене и здравословното любознателно съзнание сред поверените й млади госпожици. Що се отнася до мъдростта, това занимание е все едно, да тръгнеш на лов за алигатори в картонена лодка през по-гладен период.
Например когато вирнала трепереща брадичка изнасяше лекция пред училището за опасностите, които ни очакват навън в града, триста здрави любознателни съзнания решиха, че 1) те трябва да бъдат вкусени при първа възможност; а пък логическото мислене се чудеше 2) как точно госпожица Батс бе узнала за тези опасности. А високите, зъбчати стени около двора на колежа изглеждаха твърде елементарни за всеки със свеж мозък, пълен с тригонометрия и с тяло, закалено в здравословни занимания по фехтовка, гимнастика и ледени бани. Госпожица Батс можеше да направи опасността да изглежда наистина интересна.
Както и да е, това беше случката с нощната посетителка. След известно време Сюзън реши, че сигурно си я е въобразила. Това беше единственото логично обяснение. А в тях Сюзън си я биваше.
Казват, че всеки търси нещо.
Имп търсеше място, където да отиде.
Селската каруца, която го докара през последната отсечка от пътя, сега се отдалечаваше с трясък през полето.
Погледна към пътепоказателя. Едното рамо сочеше към Куирм, другото към Анкх-Морпорк. Знаеше точно толкова, колкото е необходимо да се знае — Анкх-Морпорк е голям град, но построен върху глинеста почва и следователно не представляваше интерес за друидите от семейството му. Имаше три Анкх-Морпоркски долара и малко дребни пари. Май не беше много за Анкх-Морпорк.
За Куирм не знаеше нищо, освен че се намира на брега. Пътят, който водеше към Куирм, не изглеждаше много използван, докато този към Анкх-Морпорк беше здраво отъпкан.
Би било разумно да иде в Куирм, за да усети тръпката на градския живот. Би било разумно да понаучи как градските хора мислят, преди да се отправи към Анкх-Морпорк, за който казваха, че е най-големият град на света. Би било разумно да се хване на някаква работа в Куирм и да понатрупа малко пара. Би било разумно да се научи да ходи, преди да тръгне да бяга.
Здравият разум казваше всичко това на Имп, така че той решително се отправи към Анкх-Морпорк.
Що се отнася до външния вид, Сюзън винаги навеждаше хората на мисли за глухарче, което тъкмо се кани да ти каже колко е часът. Колежът обличаше възпитаничките си в свободни морскосини вълнени роби, които ги покриваха от врата досами глезена — практични, здравословни и хубави като талпи. Талията им се намираше някъде около нивото на коляното. Сюзън започваше да изпълва нейната в съответствие с древните правила, за които колебливо и не много често намекваше по Биология и Хигиена госпожица Делкрос. Момичетата приключваха нейния предмет с неясното чувство, че се предполага да се омъжат за заек. (Сюзън бе излязла от класната стая с усещането, че картоненият скелет на куката в ъгъла прилича на някой, когото познава…)
Но именно косата й караше хората да спират и да се обръщат след нея. Беше чисто бяла, с изключение на един черен кичур. Училищните разпоредби изискваха да е на две плитки, но тя притежаваше неестествената склонност да се разплита и да се развява в предпочитаната от нея самата форма, като змиите на Медуза.2
После идваше и белегът й по рождение, а той беше точно такъв. Личеше си само ако се изчервеше, когато на бузата й се появяваха три бледи линии, и изглеждаше така, сякаш току-що са я шляпнали. В случаите, когато беше ядосана — а тя доста често се ядосваше, на абсолютната глупост на света — те блестяха.
На теория точно по това време имаха Литература. Сюзън мразеше Литературата. Далеч повече й харесваше да прочете някоя хубава книга. Междувременно тя беше отворила „Логика И Парадокси“ от Уълд на чина си и я четеше, подпряла брадичка с ръце.
Даваше наполовина ухо към това, което правеше останалата част от класа.
Беше стихотворение за нарциси.
Очевидно поетът много ги е харесвал.
Сюзън приемаше това със стоицизъм. Живееха в свободна страна. Хората можеха да обичат нарциси, щом така им харесва. Но на тях просто не биваше, според съвсем определеното й и категорично мнение, да им се позволява да хабят повече от една страница, за да го кажат.
Тя се зае отново с образованието си. Според нея училището непрекъснато се опитваше да й се пречка в това.
Около нея неумело разчленяваха виденията на поета с груби сечива.
Кухнята беше построена в същия грандомански стил, както останалата част от къщата. Цяла армия готвачи би могла да се изгуби в нея. Стените в дъното се губеха в сенките, а кюнецът, поддържан тук-таме от обвити в сажди вериги и парчета мазно въже, изчезваше в мрака някъде на четвърт миля над пода. Поне не дразнеше окото на посетителя.
Албърт прекарваше времето си в едно малко, покрито с плочки кьоше, достатъчно голямо, за да побере бюфета, масата и печката. И един стол-люлка.
— Ако някой човек попита: „За какво е всичко това, съвсем сериозно, когато стигнеш до същината?“, той не върви на добре — каза той, докато си свиваше цигара. — Но не знам какво означава това, когато той го казва. Пак някоя от неговите прищевки.
Единственият друг присъстващ в стаята кимна. Устата му беше пълна.
— Цялата онази работа с дъщеря му — каза Албърт. — Искам да кажа… дъщеря? После чу за чираците. Нищо не помогна — реши, че трябва да иде и да си вземе някой! Ха! Само неприятности, това беше. И ти също, като се замислиш… и ти си една от прищевките му. Без да искам да те засегна — добави той, давайки си сметка на кого говори. — Ти поне излезе сполучлив. Добра работа вършиш.
Ново кимване.
— Той винаги обърква нещата — продължи Албърт. — Там е проблемът. Като когато чу за Новогодишната нощ на прасетата? Спомняш ли си това? Трябваше да направим всичко, дъбовото дърво в саксия, хартиените наденички, вечерята със свинско, той, дето седеше с хартиена шапка на главата и повтаряше „ТОВА ЗАБАВНО ЛИ Е?“ Направих му малко украшение за писалището, а той ми подари тухла.
Албърт поднесе цигарата към устните си. Беше я свил майсторски. Само майстор би могъл да свие толкова тънка, и в същото време толкова влажна цигара.
— Но пък беше хубава тухла, да знаеш. Още я пазя тук някъде.
— ЦЪЪРР — отвърна Смърт на Плъховете.
— Трябва точно да му хванеш чалъма — рече Албърт. — Е, би го направил поне, ако имаше с какво да го направиш. Той винаги пропуска същественото. Как да ти кажа, не може да надживява нещата. Не може да забравя.
Смукна жалкото си произведение така, че чак очите му се насълзиха.
— „За какво е всичко това, съвсем сериозно, когато стигнеш до същината?“ — каза Албърт. — Божичко!
Погледна към кухненския часовник, по някакъв специален човешки навик. Откак Албърт го купи, никога не беше работил.
— Обикновено по това време вече си е вкъщи — каза. — Най-добре да му приготвя подноса. Нямам представа какво може да го е задържало.
Светецът седеше под едно свещено дърво, с кръстосани крака и ръце върху коленете. Очите му бяха затворени, за да може по-добре да се съсредоточи върху Безкрайното, и беше съвсем гол, с изключение на една препаска на слабините, за да покаже презрението си към земните неща.
Пред него имаше дървена купичка.
Осъзна, след известно време, че го наблюдават. Отвори едно око.
На няколко крачки оттам седеше неясна фигура. По-късно той беше сигурен, че фигурата е принадлежала на… някого. Не можеше много да си спомни описанието, но човекът със сигурност трябва да е имал такова. Беше… ами… толкова висок, и някакси… определено…
— ИЗВИНЕТЕ.
— Да, синко? — Сбърчи чело. — Ти си мъж, нали? — добави той.
— ДОСТА ВРЕМЕ МИ ОТНЕ, ДОКАТО ТЕ ОТКРИЯ. НО АЗ СЪМ ДОБЪР В ТАЯ РАБОТА.
— Да?
— КАЗАХА МИ, ЧЕ ЗНАЕШ ВСИЧКО.
Светецът отвори и другото око.
— Тайната на битието е да презреш земните връзки, да скъсаш с химерата на материалната изгода и да търсиш единение с Безкрая — рече той. — И дръж надалеч крадливите си ръце от просешката ми купа.
Гледката на молителя го притесняваше.
— АЗ СЪМ ВИЖДАЛ БЕЗКРАЯ — отвърна непознатият. — НЕ Е НИЩО ОСОБЕНО.
Светецът се огледа.
— Не ставай глупав — рече той. — Не можеш да видиш Безкрая. Щото е безкраен.
— АЗ СЪМ ГО ВИЖДАЛ.
— Е, добре де, и как изглежда?
— СИН Е.
Светецът се размърда притеснено. Не се предполагаше да стане така. Кратко, но красноречиво плещене за Безкрая и многозначително побутване по посока на просешката купа — така се предполагаше да стане.
— Черен е — промърмори той.
— НЕ Е — отвърна непознатият, — КОГАТО СЕ ГЛЕДА ОТВЪН. НОЩНОТО НЕБЕ Е ЧЕРНО. НО ТОВА Е САМО ПРОСТРАНСТВО. БЕЗКРАЯТ, ОБАЧЕ, Е СИН.
— Е, тогава, предполагам, че знаеш и какъв е звукът от плясването на едната ръка? — гадно попита светецът.
— ДА. ПЛ. ДРУГАТА РЪКА ПРАВИ ЯС.
— Ха-ха, не, тук грешиш — рече светецът, вече на по-твърда почва. Размаха кльощава ръка. — Никакъв шум, виждаш ли?
— ТОВА НЕ БЕШЕ ПЛЯСВАНЕ. БЕШЕ САМО МАХВАНЕ.
— Беше плясване. Само дето не използвах двете си ръце. И какво синьо, по-точно?
— ТИ САМО МАХНА. НЕ БИХ КАЗАЛ, ЧЕ ТОВА Е МНОГО ФИЛОСОФСКО. ГЛУПОСТИ.
Светецът погледна надолу по планината. Приближаваха се няколко човека. Имаха цветя в косите и носеха нещо, което много приличаше на купа ориз.
— ИЛИ МОЖЕ БИ EAU-DE-NIL.3
— Виж, синко — припряно рече светецът, — какво точно искаш? Нямам цял ден време.
— О, ДА, ИМАШ. ОТ МЕН ДА ГО ЗНАЕШ.
— Какво искаш?
— ЗАЩО НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СА ТАКИВА, КАКВИТО СА?
— Ами…
— НЕ ЗНАЕШ, НАЛИ?
— Не съвсем точно. Цялата работа се предполага да е загадка, схващаш ли?
Непознатият се втренчи известно време в светеца, карайки човечеца да усети как главата му е станала прозрачна.
— ТОГАВА ЩЕ ТИ ЗАДАМ ЕДИН ПО-ПРОСТ ВЪПРОС. КАК ЗАБРАВЯТ ХОРАТА?
— Забравят какво?
— ЗАБРАВЯТ НЕЩО. ВСИЧКО.
— Ами… то… то става автоматично. — Потенциалните последователи бяха свърнали на завоя по планинската пътека. Светецът бързичко грабна просешката си паница.
— Да кажем, че тази паница е паметта ти — рече той, като я размаха неопределено. — Може да побере само толкова, ясно? Влизат нови неща, така че старите трябва да прелеят…
— НЕ. АЗ ПОМНЯ ВСИЧКО. ВСИЧКО. ДРЪЖКИ НА ВРАТИ. ИГРАТА НА СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ В КОСИТЕ. ЗВУКА ОТ НЕЧИЙ СМЯХ. СТЪПКИ. ВСЯКА МАЛКА ПОДРОБНОСТ. СЯКАШ СЕ Е СЛУЧИЛО ВЧЕРА. ВСЕ ЕДНО СЕ Е СЛУЧИЛО ЕДВА УТРЕ. ВСИЧКО. РАЗБИРАШ ЛИ?
Светецът се почеса по лъскавата гола глава.
— По традиция — каза той, — начините за забравяне включват присъединяване към Клачианския чуждестранен легион, изпиване водите на някаква вълшебна река, дето никой не я знае къде е, и поглъщане на огромни количества алкохол.
— А, ДА.
— Но алкохолът омаломощава тялото и е отрова за душата.
— НА МЕН МИ ЗВУЧИ ДОБРЕ.
— Учителю?
Светецът раздразнено се озърна. Последователите бяха пристигнали.
— Една минутка само, разговарям с…
Непознатият си беше отишъл.
— О, учителю, изминахме толкова много мили… — започна адептът.
— Я млъкни за малко, а?
Светецът протегна ръка, обърнал длан вертикално, и махна няколко пъти. Промърмори нещо под сурдинка.
Последователите размениха погледи. Не бяха очаквали това. Най-сетне, водачът им изцеди капчица смелост.
— Учителю…
Светецът се обърна и го перна през ухото. Шумът, предизвикан от това, съвсем определено беше плясване.
— А! Разбрах! — възкликна светецът. — Така, какво мога да направя за…
Млъкна, щом мозъкът му догони ушите му.
— Какво искаше да каже той с това „хората“?
Смърт замислено крачеше по хълма към мястото, където един голям бял кон кротко наблюдаваше пейзажа.
Рече:
— МАХАЙ СЕ.
Конят внимателно го погледна. Той беше значително по-интелигентен от повечето коне, макар че това не беше трудно постижение. Като че ли разбираше, че нещо не е наред с господаря му.
— МОЖЕ ДА СЕ ЗАБАВЯ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ — каза Смърт.
И пое нататък.
В Анкх-Морпорк не валеше. Това беше голяма изненада за Имп.
Друго нещо, което го изненада, беше, колко бързо летяха парите. До момента беше изгубил три долара и двайсет и седем пенса.
Беше ги изгубил, защото ги остави в една паница пред себе си докато свиреше, както ловецът поставя примамка за да улови патици. В следващия миг, в който погледна надолу, парите бяха изчезнали.
Хората идваха в Анкх-Морпорк, за да си търсят щастието. За нещастие, други хора също си го търсеха.
А и хората като че ли не искаха бардове, дори и такива, които са спечелили Имеловата награда и стогодишна лира в големия Айстедфод в Лламедос.
Беше открил местенце на един от главните площади, изправи се и засвири. Никой не му обърна внимание, освен че от време на време го избутваха от пътя си, докато бързаха покрай него, за да му свият паницата. Най-после, точно когато започваше да се съмнява дали е взел правилното решение изобщо да идва тук, се приближиха няколко зрители.
— Свири на арфа, Ноби — рече единият от тях, след като известно време погледа Имп.
— Лира.
— Не, честна дума, аз съм… — Дебелият страж се намръщи и погледна надолу. — Цял живот точно това чакаш да кажеш, нали, Ноби — рече той. — Обзалагам се, че си се родил с надеждата, че някой ден някой ще каже „Това е арфа“, за да можеш ти да му кажеш „лира“, за да прозвучи умно или за играта на думи. Е, ха-ха.
Имп спря да свири. Невъзможно беше да продължи, предвид обстоятелствата.
— Наистина е лира — рече той. — Спечелих я на…
— А, ти си от Лламедос, нали така? — попита дебелият страж. — По акцента ти се познава. Много музикални хора са това, лламедосците.
— На мен ми звучи като правене на гаргара с чакъл — каза онзи, идентифициран като Ноби. — Имаш ли разрешително, братле?
— Разрешителлно? — попита Имп.
— Много държат на разрешителните, това, Гилдията на Музикантите — каза Ноби. — И а те хванат да свириш без разрешително, а са ти взели инструмента и са ти го натикали…
— Е, стига, стига — рече другият пазител на реда. — Стига си плашил момчето.
— Ами, нека кажем само, че не е много весело, ако те хванат да свириш на флейта — каза Ноби.
— Но без съмнение музиката е свободна, както е въздухът и небето, налли — каза Имп.
— Само че не и по тези места. Само един мъдър съвет, приятел — каза Ноби.
— Никога не съм чувал за някаква Гиллдия на Музикантите — каза Имп.
— На улица „Ламаринен похлупак“ е — рече Ноби. — Искаш ли да си музикант, трябва да се включиш в Гилдията.
Имп беше възпитан да се подчинява на правилата. Лламедосците бяха хора, които много почитаха закона.
— Веднага ще отида там — каза той.
Стражите го проследиха как се отдалечава.
— Облечен е в нощница — рече Ефрейтор Нобс.
— Плащ като на всички бардове, Ноби — рече Сержант Колън. Стражите отминаха нататък. — Имат дух на бардове, това Лламедосците.
— Колко време му даваш, сержант?
Колън махна с ръка с вялото, въртеливо движение на някой, който прави предварително проверено предположение.
— Два, три дни — отвърна.
Заобиколиха корпуса на Невидимия Университет и поеха по „Гърбините“, прашна малка уличка, по която нямаше много движение, нито амбулантна търговия, и следователно беше много предпочитана от Стражите като място, където да се скрият, да изпушат по един тютюн и да изследват дебрите на съзнанието.
— Нали знаеш сьомгата, сержант — рече Ноби.
— Да, това е риба, която знам.
— Нали знаеш, че продават парченца от нея в консерви…
— Доколкото знам, да.
— Амии… как така всичките консерви са с еднакъв размер? Сьомгата става по-тънка в двата края.
— Интересна забележка, Ноби. Аз мисля…
Стражът се спря и се взря през улицата. Ефрейтор Нобс проследи погледа му.
— Онзи магазин — рече Сержант Колън. — Онзи магазин ей там… там ли беше вчера?
Ноби погледна към лющещата се боя, към малкото потънало в мръсотия прозорче, паянтовата врата.
— Разбира се — каза. — Винаги си е бил там. Там е от години.
Колън пресече улицата и потърка мръсотията. Тъмни сенки едва се виждаха в мрака.
— Е, добре — промърмори. — Само дето… струва ми се… беше ли вчера тук от години?
— Добре ли си, сержант?
— Да вървим, Ноби — каза сержантът, докато се отдалечаваше колкото можеше по-бързо.
— Къде, сержант?
— Където и да е, само не тук.
В тъмните купища стоки нещо усети отдалечаването им.
Един рядко задаван въпрос е къде точно е имала змии Медуза? Окосмяването под мишниците се превръща в още по-смущаващ проблем, когато непрестанно отхапва капачката на дезодоранта.
Цвета на водите на Нил (фр.) — Бел.пр.