— Не ми харесва това, господин Глод! Не ми харесва!
— Затваряй си устата и карай!
— Но това не е път, по който се очаква да караш бързо!
— Няма значение! Така или иначе, не виждаш къде вървиш!
Каруцата взе един завой на две колела. Започваше да вали сняг — слаб, мокър сняг, който се разтопяваше в момента, в който докоснеше земята.
— Но ние сме се върнали обратно в хълмовете! Това там е пропаст. Ще се преобърнем в нея!
— Искаш Хризопрас да ни залови ли?
— По-живо, по-живо, ясно!
Бъди и Клиф се бяха вкопчили в страничните дъски на каруцата, докато тя се мяташе насам-натам в тъмнината.
— Още ли са зад нас? — извика Глод.
— Нищо не виждам! — изкрещя Клиф. — Ако спреш каруцата, може би ще успеем да чуем нещо.
— Да, но я си представи, че чуем нещо наистина съвсем наблизо?
— Живо, живо, дяяяя!
— Добре, ами какво, ако изхвърлим парите?
— ПЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА?
Бъди погледна навън от каруцата. Тъмнината определено носеше качествата на дере и определено подсказваше за дълбочина. Отстоеше само на няколко крачки отстрани на пътя.
Китарата бръмчеше леко към ритъма на колелата. Той я взе в една ръка. Странно как никога не млъкваше. Човек не можеше да я усмири, даже и като натиснеше струните й здраво с две ръце. Беше опитвал.
До нея лежеше лирата. Струните й бяха съвършено безмълвни.
— Това е тъпо! — изкрещя Глод отпред. — Забави ход! За малко да ни обърнеш!
Асфалт дръпна юздите. Каруцата забави най-сетне и премина в спокоен ход.
— Така е по-добре…
Китарата изпищя. Тонът беше толкова висок, че проряза ушите като игла. Конете се дръпнаха нервно от поводите, след което отново се втурнаха напред.
— Дръж ги!
— Това и правя!
Глод се обърна, вкопчил се здраво в седалката.
— Изхвърли това нещо!
Бъди сграбчи китарата и се изправи, замахвайки с ръка назад, за да изхвърли нещото в дефилето. Поколеба се.
— Изхвърли я!
Клиф се изправи на крака и се опита да вземе китарата.
— Не!
Бъди замахна с нея над главата си и халоса трола брадата, събаряйки го назад.
— Не!
— Глод, забави ход…
А един бял кон ги задминаваше. Закачулена фигура се наклони към тях и сграбчи юздите.
Каруцата удари о камък и полетя във въздуха за един миг, преди да се разбие на пътя. Асфалт чу как подпорите се разцепиха, когато колелата се блъснаха в оградата, видя как ремъкът на хамута се скъса, усети как каруцата се завърта…
… и спира.
Толкова много се случи след това, че Глод никога никому не разказа за усещането, което изпита: че макар, че каруцата съвсем определено се беше вклинила несигурно на ръба на скалата, тя освен това и полетя, премятайки се отново и отново, надолу към скалите…
Глод отвори очи. Образът го теглеше като лош сън. Но той се беше проснал насред каруцата, докато тя се изви на верев, а главата му лежеше на задната дъска.
Гледаше точно в пропастта. Зад него изскърца дърво.
Някой го държеше за крака.
— Кой е? — прошепна той, да не би по-силните думи да изпратят каруцата долу в скалите.
— Аз съм, Асфалт. Кой е този, който ме държи за крака?
— Аз — каза Клиф. — Ти за какво се държиш, Глод?
— Само… за нещо, за което изплъзващата ми се ръка успя да се закачи — каза Глод.
Каруцата отново изскърца.
— Златото, нали? — попита Асфалт. — Признай си. Ти се държиш за златото.
— Идиот такъв! — извика Клиф. — Пусни го, или ще умрем!
— Да пуснеш пет хиляди долара е все едно да умреш — каза Глод.
— Глупак! Не можеш да го вземеш със себе си!
Асфалт се помъчи да се залови за дървото. Каруцата се помести.
— Само след минутка ще е точно обратното — промърмори той.
— И така — каза Клиф, докато каруцата хлътна с още няколко сантиметра надолу, — кой държи Бъди?
Настъпи мълчание, докато тримата брояха крайниците и продълженията си към тях.
— Аз… ъ… мисля, че той може и да е изпаднал — каза Глод.
Прозвучаха четири акорда.
Бъди висеше от едно от задните колела с крака над пропастта и се дръпна конвулсивно, щом музиката изсвири осемтонен риф в душата му.
Никога да не остарее. Никога да не умре. Жив завинаги в този един последен нажежен до бяло момент, когато тълпата пищеше. Когато всяка нота беше сърдечен удар. Да изгори на небето.
Ти никога няма да остарееш. Те никога няма да кажат, че си умрял.
Това е сделката. Ти ще си най-великият музикант на света.
Живей бързо. Умри млад.
Музиката теглеше душата му.
Краката на Бъди се вдигнаха бавно и докоснаха камъка на скалата. Той се закрепи, затворил очи и дръпна колелото.
Една ръка докосна рамото му.
— Не!
Бъди ококори очи.
Обърна глава и се озова лице в лице срещу Сюзън, после погледна нагоре към каруцата.
— Какво…? — попита той, гласът му размазан от шока.
Той отпусна едната си ръка и непохватно затърси ремъка на китарата, като я смъкна от рамото си. Струните извиха от болка, когато той я сграбчи за грифа и я метна в мрака.
Другата му ръка се изплъзна от замръзващото колело и той падна в дефилето.
Последва бяло петно. Той се приземи тежко върху нещо кадифено и с мирис на конска пот.
Сюзън го подкрепи със свободната си ръка, докато караше Бинки нагоре през суграшицата.
Конят слезе на пътя, а Бъди се спусна в калта. Вдигна се на лакти.
— Ти?
— Аз — отвърна Сюзън.
Сюзън извади косата от кобура й. Острието изскочи; снежинките, които падаха върху него, се разсичаха леко на две половини без никаква пауза по пътя им надолу.
— Да вземем приятелите ти, а?
Във въздуха се появи триене, сякаш цялото внимание на света се беше фокусирало. Смърт гледаше бъдещето.
— О, ПО ДЯВОЛИТЕ!
Нещата се разпадаха. Библиотекарят беше направил каквото беше по силите му, но просто кост и дърво само не можеха да понесат такова натягане. Пера и мъниста се завихриха и се приземиха, димящи, на пътя. Едно колело се откъсна от оста си и отскочи нанякъде, пръскайки спици, щом машината се изви почти хоризонтално.
Не направи кой знае каква разлика. Нещо като душа проблесна във въздуха, където преди това бяха липсващите парчета.
Ако човек вземеше светеща машина, после я залееше със светлина, така че да се появят лъчи и бляскави петна, а след това махнеше машината, и оставеше само светлината…
Остана само конският череп. Той и задното колело, което сега се завъртя в разклонени светкавици само от премигваща светлина, и вече тлееше.
Нещото избръмча покрай Диблър, като принуди коня му да го хвърли в канавката.
Смърт беше свикнал да пътува бързо. На теория той вече беше навсякъде, като очакваше почти всичко. Най-бързият начин за пътуване е да си там вече.
Но той никога не беше се движил толкова бързо, като в същото време се движеше толкова бавно. Пейзажът често пъти се беше оказвал замъглено петно, но никога бидейки в същото време едва на една педя от коляното му по завоите.
Каруцата отново се помръдна. Сега дори и Клиф гледаше надолу в тъмнината.
Нещо го докосна по рамото.
— ДРЪЖ СЕ ЗА ТОВА. НО НЕ ДОКОСВАЙ ОСТРИЕТО.
Бъди се наведе край него.
— Глод, ако пуснеш чантата, мога да…
— Хич и не си го помисляй.
— В савана няма джобове, Глод.
— Значи не си случил с шивача.
Най-накрая Бъди сграбчи един свободен крак и дръпна. Всички едновременно, скупчвайки се един връз друг, Групата се измъкна обратно на пътя. И се обърнаха, за да се озоват лице в лице срещу Сюзън.
— Бял кон — каза Асфалт. — Черно наметало. Коса. Хм.
— И ти лли я виждаш? — попита Бъди.
— Надявам се, че няма да съжалим, че сме го направили — каза Клиф.
Сюзън вдигна един пясъчен часовник и критично се вгледа в него.
— Предполагам, че вече е твърде късно, за да сключим нещо като сделка? — попита Глод.
— Просто гледам дали сте мъртви или не — каза Сюзън.
— Аз мисля, че съм жив — каза Глод.
— Дръж се здраво за тази мисъл.
Обърнаха се, щом нещо изскърца. Каруцата бавно се плъзна напред и падна в дефилето. Чу се трясък, когато тя се удари в камък насред пътя към дъното, и после едно по-далечно тупване, когато се разби в скалите. Надигна се едно „уууоумпф“ и оранжеви пламъци изригнаха, щом маслото от лампите експлодира.
Изпод останките, провлачвайки огнена диря, се изтърколи горящо колело.
— Ние щяхме да сме там — каза Клиф.
— Мислиш, че може би сега сме в по-добро положение? — рече Глод.
— Да — отвърна Клиф. — Защото не умираме в останките на горяща каруца.
— Да, но това момиче изглежда малко… окултно.
— На мен ми харесва. Пред това да съм жив опечен, предпочитам окултното без да се замисля.
Зад тях, Бъди се обърна към Сюзън.
— Аз… мисля, че го разбрах — каза тя. — Музиката… изкриви историята, струва ми се. Тя не се предполага да е в нашата история. Можеш ли да си спомниш откъде си я взел?
Бъди просто гледаше. Когато привлекателно момиче на бял кон те е спасило от сигурна смърт, не очакваш проверочен изпит по интелигентност.
— Един магазин в Анкх-Морпорк — каза Клиф.
— Загадъчен стар магазин?
— Не по-загадъчен от всички останали. Там…
— Върнахте ли се там? Още ли беше там? На същото място ли беше?
— Да — каза Клиф.
— Не — каза Глод.
— С много интересна стока, която искахте да вземете и да научите повече за нея?
— Да! — казаха Глод и Клиф едновременно.
— О! — възкликна Сюзън. — От онези магазини.
— Знаех си аз, че не е оттук — каза Глод. — Казвах ли аз, че не е оттук? Наистина казвах, че не е оттук. Казвах, че е свръхестествен.
— Аз пък си мислех, че това означава продълговат — каза Асфалт.
Клиф протегна ръка.
— Снегът е спрял — каза той.
— Пуснах я в дефиллето — каза Бъди. — Аз… тя не ми трябваше вече. Сигурно се е разбилла.
— Не — каза Сюзън, — то не е като…
— Облаците… сега те изглеждат свръхестествени — каза Глод, поглеждайки нагоре.
— Какво? Продълговати ли? — попита Асфалт.
Те всички го усетиха… чувството, че стените, ограждащи света, са били съборени. Въздухът забръмча.
— Какво пък е това сега? — попита Асфалт, когато те инстинктивно се сгушиха един в друг.
— Ти трябва да знаеш — каза Глод. — Аз си мислех, че си ходил навсякъде и си виждал всичко?
Бяла светлина изпращя във въздуха.
И тогава въздухът стана лек, бял като лунната светлина, но силен като слънчевата. Носеше се и шум, като бученето на милиони гласове.
Той каза: „Нека ви покажа кой съм аз. Аз съм музиката.“
Торбоустия запали лампите в колата.
— Побързай, човече! — изкрещя Клийт. — Искаме да ги хванем, знаеш това! Ха. Ха. Ха.
— Не виждам какво значение има, ако се измъкнат — избоботи недоволно Торбоустия, качвайки се на колата, докато Клийт караше конете да се размърдат с камшика. — Искам да кажа, тях ги няма. Това е единственото, което има значение, нали така?
— Не! Ти ги видя. Те са… душата на цялата тая бъркотия — каза Клийт. — Не можем да оставим това нещо да продължава така!
Торбоустия погледна встрани. Мисълта нахлуваше в съзнанието му, и то не за пръв път, че господин Клийт не е с всичкия си, че той е един от онези хора, които построяват собствената си гореща лудост от трезви и хладни частички. Торбоустия в никакъв случай не беше против фокстрота на пръстите и фандангото на черепите, но той никога не беше убивал, или поне не нарочно. На Торбоустия му бяха дали да разбере, че има душа и, макар че тя имаше няколко дупки по себе си и се беше поокъсала по краищата, той лелееше надеждата, че някой ден бог Рег ще му намери място в небесния оркестър. Човек не получаваше най-хубавите инструменти, ако беше убиец. Най-вероятно трябваше да свири на виола.
— Ами какво, ако просто ги зарежем? — попита той. — Те няма да се върнат…
— Затваряй си устата!
— Но няма смисъл…
Конете се изправиха на задните си крака. Каруцата се залюля. Нещо прелетя като ураган край тях и изчезна в тъмнината, оставяйки линия от сини пламъци, която премига известно време и после изгасна.
Смърт си даваше сметка, че по някое време ще трябва да спре. Но го обземаше и мисълта, че в който и мрачен речник да беше сътворена призрачната машина, думата „забави“ беше точно толкова немислима, колкото и „карай внимателно“.
В самата й природа не беше да намалява скоростта при никакви други обстоятелства, освен драматично пагубните, в края на третия стих.
Това беше проблемът с Музиката С Камъни В Нея. Обичаше да прави нещата по свой си начин.
Много бавно, като още се въртеше, предното колело се издигна над земята.
Абсолютен мрак изпълваше вселената.
Един глас проговори:
— Ти ли си това, Клиф?
— Ъхъ.
— Добре. Това аз ли съм: Глод?
— Ъхъ. Звучи като теб.
— Асфалт?
— Ас’ъм.
— Бъди?
— Глод?
— А… ъъ… дамата в черно?
— Да?
— Знаете ли къде се намираме, госпожице?
Под тях нямаше земя. Но Сюзън не усещаше, че се носи във въздуха. Тя просто стоеше. Фактът, че се намира върху нищо, беше незначителна подробност. Тя не падаше, защото нямаше къде да падне, нито пък откъде.
Никога не беше проявявала интерес към географията. Но изпитваше много силното усещане, че това място няма да бъде открито на нито един атлас.
— Не знам къде са ни телата — каза тя внимателно.
— О, добре — каза гласът на Глод. — Наистина? Аз съм тук, но ние не знаем къде ми е тялото? Ами парите ми?
Някъде далеч в тъмнината се чу шумът от леки стъпки. Те се приближаваха, бавно и устремено. И спряха.
Един глас каза:
— Едно. Едно. Едно, две. Едно, две.
После стъпките отново се отдалечиха.
След малко друг глас каза:
— Едно, две, три, четири…
И вселената се роди.
Не можеше да се нарече голям взрив. Това просто щеше да е шум, и единственото, което този шум можеше да създаде, беше още шум и космос, пълен с произволни частици.
Материята избухна към живот, очевидно като хаос, но всъщност като акорд. Акордът на абсолютната сила. Всичко, цялото накуп, изтичащо в един огромен поток, който съдържаше вътре в себе си, като обърнати надолу вкаменелости, всичко, което щеше да бъде.
И криволичеща през разширяващия се облак, оживяла, онази първа, дива, жива музика.
Тя имаше форма. Имаше ос. Имаше ритъм. Имаше пулс и човек можеше да танцува на нея.
Всичко танцуваше.
Един глас точно в главата на Сюзън каза: „И аз никога няма да умра.“
Тя каза, високо: „Частичка от теб има у всичко, което живее.“
— Да. Аз съм ритъмът на сърцето. Основният ритъм.
Тя още не виждаше останалите. Светлината струеше покрай нея.
— Но той изхвърли китарата.
— Аз исках той да живее за мен.
— Ти искаше той да умре за теб! В останките на каруцата!
— Каква е разликата? Той така или иначе щеше да е умрял. Но да умреш в музика… Хората винаги ще си спомнят песните, които той така и не успя да изпее. А те ще са най-великите песни.
Изживей живота си в един миг.
И после живей вечно. Не изчезвай.
— Върни ни обратно!
— Вие никога не сте напускали.
Тя премигна. Още бяха на пътя. Въздухът просветна и изпращя, и се изпълни с мокър сняг.
Тя се огледа и срещна ужасеното лице на Бъди.
— Трябва да се махаме…
Той вдигна ръка. Тя беше прозрачна.
Клиф почти беше изчезнал. Глод се опитваше да сграбчи дръжката на чантата с парите, но пръстите му се изплъзваха от нея. Лицето му беше изпълнено с ужаса от смъртта или може би от бедността.
Сюзън изкрещя:
— Той те изхвърли! Не е честно!
Пронизваща синя светлина се насочваше по пътя. Никоя каруца не би могла да се движи толкова бързо. Носеше се рев като писъка на камила, която току-що е видяла две тухли.
Светлината стигна до завоя, намали ход, удари се о една скала и скочи в пространството над дефилето.
Остана време точно, колкото един дълбок глас да каже:
— ОХ, ПО Д…
… преди тя да се удари в отсрещната стена в един голям, разширяващ се кръг от пламъци. Кости подскочиха и се отърколиха към речното корито, после утихнаха.
Сюзън се завъртя на мига, готова да замахне с косата. Но музиката беше във въздуха. Нямаше душа, към която да се прицели.
Би могла да каже на вселената: това не е честно. И вселената щеше да каже: О, така ли? Извинявай.
Тя можеше да спасява хора. Можеше да се озовава там точно в решителния момент. А нещо можеше да щракне с пръсти и да каже: не, това трябва да стане така. Нека ти кажа как трябва да бъде. Ето така трябва да стане легендата.
Тя се пресегна и се опита да хване ръката на Бъди. Усещаше я, но само като студенина.
— Чуваш ли ме? — изкрещя тя, надвиквайки триумфиращите акорди.
Той кимна.
— То е… като легенда! То трябва да се случи! А аз не мога да го спра… как мога да убия нещо като музиката?
Тя изтича до края на пропастта. Каруцата беше в пламъци. Те нямаше да излязат от нея. Щяха да са в нея.
— Не мога да го спра! Не е честно!
Заблъска въздуха с юмруци.
— Дядо!
Сини пламъци просветваха на пресекулки по камъните на пресъхналото речно корито.
Малка кост от пръст на ръка се претърколи по камъните, докато не стигна до друга, малко по-голяма кост.
Трета кост се измъкна изпод скала и се присъедини към тях.
В полумрака се носеше дрънчене сред камъните и шепа малки дребни бели форми скачаха и се премятаха из скалите, докато една ръка, показалец, протегнат към небето, не се изправи в нощта.
После дойде серия от по-дълбоки, по-тежки шумове, докато по-дълги, по-големи неща скачаха едно към друго из мрака.
— Аз щях по-добре да го направя! — изкрещя Сюзън. — Каква е ползата от това да си Смърт, ако трябва непрекъснато да се подчиняваш на идиотски правила?
— ВЪРНИ ГИ.
Щом Сюзън се обърна, една кост от ходило подскочи в калта и се шмугна на мястото си, някъде под плаща на Смърт.
Той тръгна напред, дръпна косата от Сюзън и с едно движение я метна над главата си и я стовари върху камъка. Острието се разби.
Той се пресегна и вдигна едно парче. То проблесна между пръстите му като миниатюрна звезда от син лед.
— ТОВА НЕ БЕШЕ МОЛБА.
Когато музиката говореше, падащият сняг танцуваше.
— Ти не можеш да ме убиеш.
Смърт посегна към плаща си и извади китарата. Части от нея се бяха отчупили, но това нямаше значение; формата блестеше във въздуха. Струните светеха.
Смърт зае стойка, за която Краш би дал живота си да я постигне, и вдигна една ръка. В пръстите му тресчицата проблесна. Ако светлината можеше да издава звук, той щеше да свети.
„Той искаше да бъде най-великият музикант на света. Трябва да има закон. Съдбата следва своя ход.“
Като никога, Смърт като че ли не се усмихна.
Той свали ръка върху струните.
Не последва звук.
Вместо това се появи прекъсване на звук, краят на един шум, който — Сюзън си даде сметка, беше чувала непрекъснато. През цялото време. През целия й живот. От онези шумове, които никога не забелязва човек, чак докато не спрат…
Струните мълчаха.
Съществуват милиони акорди. Съществуват милиони числа. И всички забравят онова, което е нула. Но без нулата, числата са просто аритметика. Без празния акорд, музиката е просто шум.
Смърт изсвири празния акорд.
Ритъмът се забави. И започна да отслабва. Вселената продължи да се върти, и всеки атом от нея. Но скоро това движение щеше да спре и танцьорите щяха да се огледат наоколо и да се запитат какво да правят след това.
— Не е време за ТОВА! Изсвири нещо друго!
— НЕ МОГА.
Смърт кимна към Бъди.
— НО ТОЙ МОЖЕ.
Той хвърли китарата към Бъди. Тя мина точно през него.
Сюзън се втурна и я сграбчи, после я протегна към него.
— Трябва да я вземеш! Трябва да свириш! Трябва отново да започнеш музиката!
Тя задрънка обезумяла по струните. Бъди потрепери от болка.
— Моля те! — изкрещя тя. — Не изчезвай!
Музиката запищя в главата й.
Бъди успя да улови китарата, но стоеше и я гледаше така, сякаш я вижда за първи път.
— Какво ще стане, ако той не засвири на нея? — попита Глод.
— Всички вие ще умрете при катастрофата!
— И ТОГАВА — каза Смърт, — МУЗИКАТА ЩЕ УМРЕ. И ТАНЦЪТ ЩЕ СПРЕ. ЦЕЛИЯТ ТАНЦ.
Призрачното джудже кихна.
— Плаща ни се за този номер, нали така? — попита то.
— ЩЕ ПОЛУЧИТЕ ВСЕЛЕНАТА.
— А бира безплатно?
Бъди притисна китарата. Погледът му срещна този на Сюзън.
Той вдигна ръка и засвири.
Единственият акорд прозвуча над дефилето, после отекна назад със странна хармония.
— БЛАГОДАРЯ ТИ — каза Смърт. Той пристъпи напред и пое китарата.
Премести се внезапно и разби нещото в една скала. Струните се разкъсаха, а нещо се ускори надалеч, към снега и звездите.
Смърт погледна към останките с известно задоволство.
— Е, ТОВА ВЕЧЕ Е МУЗИКА С КАМЪНИ В НЕЯ.
Той щракна с пръсти.
Луната изгря над Анкх-Морпорк.
Паркът беше пуст вече. Сребърната светлина струеше над изоставената сцена и калта и полуизядените наденички, които маркираха мястото, където е стояла публиката. Тук-там тя проблясваше върху изпочупени музикални капани.
След известно време част от калта се изправи и изплю още кал.
— Краш? Джимбо? Скам? — каза тя.
— Това ти ли си, Ноди? — обади се една тъжна фигура, висяща от една от малкото останали греди на сцената.
Калта извади още кал от ушите си.
— Така! Къде е Скам?
— Струва ми се, че го хвърлиха в езерото.
— Краш жив ли е?
Изпод куп развалини се чу стон.
— Жалко — каза Ноди с чувство.
Една фигура се измъкна от сенките, като шляпаше уморено.
Краш полу-допълзя, полу-изпадна от чакъла.
— Тряпфа дъ приснаетъ — изломоти той, тъй като на някакъв етап от представлението, една китара го беше цапнала през зъбите, — це т’фа беше Мусикъ С Камъни Ф Неъъ…
— Чудесно — каза Джимбо и се смъкна от гредата си. — Но следващия път, покорно благодаря, бих предпочел да опитам секса и наркотиците.
— Татко казваше, че ще ме убие, ако вземам наркотици — каза Ноди.
— Мозъкът ти е на наркотици… — каза Джимбо.
— Не, това е твоят мозък, Скам, ей на тая буца тука.
— О, браво. Благодаря.
— Точно сега най ще подхожда обезболяващо — рече Джимбо.
Малко по-близо до езерото една купчина зебло се плъзна настрани.
— Господин Ректоре?
— Да, господин Стибънс?
— Мисля, че някой ми стъпка шапката.
— Е, и какво?
— Тя още ми е на главата.
Ридкъли се изправи, за да облекчи болката в костите.
— Хайде, момче — каза той. — Хайде да си вървим вкъщи. Хич не съм сигурен, че още се интересувам от музика. Това е свят на херцове.
Една карета трополеше по лъкатушния планински път. Господин Клийт стоеше на капрата и шибаше конете.
Торбоустия се изправи несигурно на крака. Ръбът на скалата беше толкова близо, че се виждаше чак долу в тъмнината.
— Дотук ми дойде от всичко това! — изкрещя той и се опита да хване камшика.
— Млъквай! Никога няма да ги настигнем! — изкрещя Клийт.
— Е и какво от това? Кого го е грижа? На мен тяхната музика ми хареса!
Клийт се обърна. Изражението му беше ужасно.
— Предател!
Дебелият край на камшика уцели Торбоустия в стомаха. Той залитна назад, хвана се за края на каруцата и падна.
Протегнатата му ръка се залови за нещо, което му се стори тънко клонче в тъмнината. Той се залюля диво над пропастта, докато ботушите му не докоснаха скалата, а другата му ръка сграбчи един счупен кол на ограда.
Точно навреме, за да види как каретата продължи право напред. Пътят, от другата му страна, свиваше рязко.
Торбоустия стисна очи и здраво ги държа така, докато и последният писък, грохот и трясък не отмря. Когато отново отвори очи, беше тъкмо навреме, за да види как едно горящо колело подскача надолу по каньона.
— Господ да ме убие — рече той, — ама че късмет, че… имаше… нещо…
Погледът му се премести нагоре. И още по-нагоре.
— ДА. ИМАШЕ, НАЛИ?
Господин Клийт се изправи в останките от каретата. Ясно беше, че тя гори. Какъв късмет имах, помисли си той, че оцелях в това…
Фигура в черен плащ се приближи през пламъците.
Господин Клийт погледна към нея. Никога не беше вярвал в тези неща. Той никога в нищо не беше вярвал. Но ако беше вярвал, би повярвал в някой… по-голям.
Той погледна надолу към това, което беше мислел за свое тяло и си даде сметка, че вижда през него, и че то избледнява. — О, божичко — каза той. — Ха. Ха. Ха.
Фигурата се ухили и замахна с миниатюрната си коса.
— СНХ, СНХ, СНХ.
Много по-късно, хората слязоха долу в каньона и разсортираха останките на Господин Клийт от останките от всичко останало. Не бяха много.
Съществуваха някакви подозрения, че е бил някакъв музикант… някакъв музикант беше избягал от града или нещо… не беше ли така? Или това беше нещо друго? Както и да е, той вече беше мъртъв. Не беше ли?
Никой не забеляза другите неща. И без това в сухото речно корито се струпваше какво ли не. Имаше конски череп, малко пера и мъниста. Както и няколко парчетии от китара, разцепена на две като яйчена черупка. Макар че би било трудно да се каже какво се е пръкнало от нея.