Сюзън отвори очи. Почувства вятър върху лицето си. От двете й страни имаше ръце. Подкрепяха я, като едновременно с това здраво държаха юздите на бял кон.
Тя се наведе напред. Облаци прелитаха далече долу.
— Добре — каза тя. — А сега, какво става?
Един миг Смърт мълча.
— ИСТОРИЯТА КАТО ЧЕ ЛИ ОТНОВО СЕ ВРЪЩА В РЕЛСИТЕ СИ. ТЕ ВИНАГИ Я КЪРПЯТ. ВИНАГИ СЪЩЕСТВУВАТ НЯКОИ ДРЕБНИ СВОБОДНИ КРАИЩА… СМЕЯ ДА ТВЪРДЯ, ЧЕ НЯКОИ ХОРА ЩЕ ИМАТ МАЛКО ОБЪРКАНИ СПОМЕНИ ЗА НЯКАКЪВ КОНЦЕРТ В ПАРК. НО КАКВО ОТ ТОВА? ТЕ ЩЕ СИ СПОМНЯТ НЕЩА, КОИТО НЕ СА СЕ СЛУЧИЛИ.
— Но те се случиха!
— ВСЕ ЕДНО.
Сюзън се вгледа в тъмния пейзаж долу. Тук-там светеха чифлици и малки села, където хората си гледаха живота, без дори и да помислят за това какво минава там, високо над главите им. Тя им завидя.
— Е — рече тя, — само за пример, нали разбираш… какво ще стане с Групата?
— О, ТЕ МОЖЕ ДА СА НАВСЯКЪДЕ. — Смърт погледна към темето на Сюзън. — ВЗЕМИ МОМЧЕТО, НАПРИМЕР. МОЖЕ БИ Е НАПУСНАЛ ГОЛЕМИЯ ГРАД. МОЖЕ БИ Е ОТИШЪЛ НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ. ХВАНАЛ СЕ Е НА РАБОТА, САМО КОЛКОТО ДА СВЪРЗВА ДВАТА КРАЯ. ЧАКА СГОДНИЯ СЛУЧАЙ. ПОСТЪПИЛ Е ПО СВОЕ МУ.
— Но онази нощ той трябваше да е в „Барабана“!
— НЕ И АКО НЕ ОТИДЕ ТАМ.
— Можеш ли да направиш това? Животът му трябваше да свърши! Ти каза, че не можеш да даваш живот!
— НЕ И АЗ. ТИ БИ МОГЛА.
— Какво искаш да кажеш?
— ЖИВОТЪТ МОЖЕ ДА БЪДЕ СПОДЕЛЕН.
— Но той… изчезна. Не бих казала, че е даже вероятно някога отново да го срещна.
— ЗНАЕШ, ЧЕ ЩЕ ГО СРЕЩНЕШ.
— Откъде знаеш това?
— ВИНАГИ СИ ГО ЗНАЕЛА. ТИ СИ СПОМНЯШ ВСИЧКО. КАКТО И АЗ. НО ТИ СИ ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО И ТВОЕТО СЪЗНАНИЕ ВЪСТАВА ЗАРАДИ ТЕБ САМАТА. НЕЩО МИНАВА, ОБАЧЕ. СЪНИЩА, МОЖЕ БИ. ПРЕДЧУВСТВИЯ. ЧУВСТВА. НЯКОИ СЕНКИ СА ТОЛКОВА ДЪЛГИ, ЧЕ ПРИСТИГАТ ПРЕДИ СВЕТЛИНАТА.
— Мисля, че нищо не разбрах.
— Е, БЕШЕ ДОСТА ДЪЛЪГ ДЕН.
Още облаци минаха отдолу.
— Дядо?
— ДА.
— Ти си се върнал?
— ТАКА ИЗГЛЕЖДА. РАБОТА, РАБОТА, РАБОТА.
— Значи, аз мога да спра? Не мисля, че се справях много добре.
— ДА.
— Но… ти току-що наруши много закони…
— МОЖЕ БИ ПОНЯКОГА ТЕ СА САМО НАПЪТСТВИЯ.
— И все пак моите родители умряха.
— НЕ МОЖЕХ ДА ИМ ДАМ ПОВЕЧЕ ЖИВОТ. БИХ МОГЪЛ ДА ИМ ДАМ САМО БЕЗСМЪРТИЕ. ТЕ НЕ СМЕТНАХА, ЧЕ СИ СТРУВА ЦЕНАТА.
— Аз… струва ми се, че знам какво имат предвид.
— ДОБРЕ ДОШЛА СИ ДА МИ ИДВАШ НА ГОСТИ, РАЗБИРА СЕ.
— Благодаря ти.
— ВИНАГИ ЩЕ ИМАШ ДОМ ТАМ. АКО ГО ИСКАШ.
— Наистина?
— ЩЕ ЗАПАЗЯ СТАЯТА ТИ ТОЧНО ТАКАВА, КАКВАТО СИ Я ОСТАВИЛА.
— Благодаря ти.
— РАЗХВЪРЛЯНА.
— Съжалявам.
— ЕДВА СЕ ВИЖДА ПОДЪТ. БИ МОГЛА МЪНИЧКО ДА Я ПОРАЗТРЕБИШ.
— Съжалявам.
Светлините на Куирм проблеснаха долу. Бинки плавно се приземи.
Сюзън се огледа към тъмните училищни постройки.
— И значи аз… едновременно… съм била и тук през цялото това време? — попита тя.
— ДА. ИСТОРИЯТА НА ПОСЛЕДНИТЕ НЯКОЛКО ДНИ БЕШЕ… РАЗЛИЧНА. ДОСТА ДОБРЕ СЕ ПРЕДСТАВИ НА ИЗПИТИТЕ СИ.
— Наистина ли? Кой се е явил на тях?
— ТИ САМАТА.
— О! — Сюзън сви рамене. — Каква оценка получих по Логика?
— ОТЛИЧНА.
— Е, хайде. Аз винаги съм получавала Превъзходна!
— ТРЯБВАШЕ ТОГАВА ПОВЕЧЕ ДА ПРЕГОВАРЯШ.
Смърт се вдигна на седлото.
— Един момент — рече Сюзън бързо. Знаеше, че трябва да го каже.
— ДА?
— А какво стана с… така де, знаеш… да промениш съдбата на един човек само, означава да промениш света?
— ПОНЯКОГА СВЕТЪТ ИМА НУЖДА ДА БЪДЕ ПРОМЕНЕН.
— О! Ъ. Дядо?
— ДА?
— Ъ… люлката… — започна Сюзън. — Онази долу, в овощната градина. Искам да кажа… много беше хубава. Хубава люлка.
— НАИСТИНА ЛИ?
— Просто бях твърде малка, за да го оценя.
— ТЯ НАИСТИНА ТИ Е ХАРЕСАЛА?
— Имаше… стил. Мисля, че никой никога не е имал подобна.
— БЛАГОДАРЯ ТИ.
— Но… всичко това нищо не променя, нали така. Светът все още е пълен с глупави хора. Те не си използват мозъците. Те като че ли не искат да мислят както трябва?
— ЗА РАЗЛИКА ОТ ТЕБ?
— Аз поне правя усилия. Например… ако през последните няколко дни съм била тук, тогава кой ми е в леглото сега?
— АЗ МИСЛЯ, ЧЕ ТИ ПРОСТО ИЗЛЕЗЕ НАВЪН ЗА СРЕДНОЩНА ЛУННА РАЗХОДКА.
— О! Всичко е наред, тогава.
Смърт се прокашля.
— ПРЕДПОЛАГАМ…?
— Моля?
— ЗНАМ, ЧЕ ТОВА Е СМЕШНО, НАИСТИНА…
— Какво има?
— ПРЕДПОЛАГАМ… ДАЛИ НЕ БИ ЦЕЛУНАЛА СТАРИЯ СИ ДЯДО?
Сюзън се облещи срещу него.
Синият пламък в погледа на Смърт постепенно угасна и щом светлината умря, той така се впи в нейните очи, че ги изсмука в очните ябълки и тъмнината отвъд тях…
… която продължаваше и продължаваше, завинаги. Не съществуваше дума за нея. Дори и „вечността“ беше човешка идея. Даването на име й даваше дължина; честно казано, и то много дълга. Но тази тъмнина беше това, което оставаше, когато вечността свършеше. Там, където живееше Смърт. Сам.
Тя се пресегна, наведе главата му и целуна върха на черепа му. Беше гладък и бял като слонова кост, също като билярдна топка.
Тя се обърна и се вгледа в сенчестите сгради в опит да скрие смущението си.
— Само се надявам, че не съм забравила да оставя отворен прозорец. — Е, голяма работа? Трябваше да разбере, дори и въпреки, че се ядосваше сама на себе си, че пита. — Виж, там… ъъ, хората, които срещнах… знаеш ли дали някога отново ще ги ви…
Когато се обърна, там нямаше нищо. Бяха останали само няколко следи от копита, които избледняваха върху паветата.
Нямаше отворен прозорец. Тя се приближи към вратата и изкачи стълбите в тъмнината.
— Сюзън!
Сюзън усети как избледнява, за да се защити, по навик. Престана. Нямаше нужда от това. Никога не беше съществувала такава нужда.
Една фигура стоеше в края на коридора, в кръга от светлината на лампата.
— Да, госпожице Батс?
Директорката се вгледа в нея, като че ли я чакаше да направи нещо.
— Добре ли сте, госпожице Батс?
Учителката се окопити.
— Знаеш ли, че минава полунощ? Засрами се! А ти не си в леглото! И това определено не е ученическата ти униформа!
Сюзън наведе поглед. Винаги беше трудно да разбере всяка една дребна подробност. Тя още беше облечена в черната рокля с дантелата.
— Да, точно така. — Тя дари госпожица Батс с топла, приятелска усмивка.
— Е, съществуват училищни правила, знаеш това — каза госпожица Батс, но тонът й беше неуверен.
Сюзън я погали по ръката.
— Аз мисля, че те май са по-скоро само напътствия, а вие? Юлали?
Госпожица Батс отвори и затвори уста. А Сюзън си даде сметка, че жената всъщност е доста ниска. Тя имаше високо поведение и висок глас и висок стил, и беше висока във всяко едно отношение, с изключение на истинския си ръст. Удивително, тя очевидно успяваше да го скрие от хората.
— Но аз най-добре да си лягам в леглото — рече Сюзън, с мозък, който танцуваше по адреналина. — А и вие също. Твърде е късно да обикаляте на течението по коридорите на вашата възраст, не смятате ли? Пък и утре е последният ден. Не искате да изглеждате уморена, когато родителите пристигнат.
— Ъъ… да. Да. Благодаря ти, Сюзън.
Сюзън удостои клетата учителка с още една топла усмивка и се отправи към спалното помещение, където се съблече в тъмното и се пъхна между чаршафите.
Стаята беше тиха, с изключение на шума от девет кротко дишащи момичета плюс ритмичната приглушена лавина, която представляваше заспалата Принцеса Джейд.
И, след малко, шумът от някой, който хълцаше и се стараеше да не бъде чут. Продължи дълго. Имаше много да си наваксва.
Високо над света, Смърт кимна. Човек може да избере безсмъртието, или може да избере човещината.
Всеки трябва сам да го направи.
Беше последният ден от срока и следователно хаотичен. Някои момичета си тръгваха рано, течеше поток от родители от най-различни раси и дума не можеше и да става за каквото и да било учене. Беше общоприето навсякъде наоколо, че правилата са отменени.
Сюзън, Глория и Принцеса Джейд слязоха при цветния часовник. Показваше четвърт час до Маргаритката.
Сюзън се чувстваше изпразнена, но също така натегната като струна. Беше изненадана, че от пръстите й не изхвърчат искри.
Глория беше купила плик с пържена риба от магазина на Трите Рози. Миризма на силен оцет и стабилен холестерол се вдигаше от хартията, без вонята на пържено развалено, която обикновено допълваше познатата картина на продуктите на магазина.
— Баща ми казва, че трябва да се върна вкъщи и да се омъжа за някакъв трол — каза Джейд. — Ей, ако там вътре има някоя хубава рибена кост, тя е за мене.
— Виждала ли си го? — попита Сюзън.
— Не. Но баща ми казва, че имал страхотна голяма планина.
— На твое място, аз не бих се примирила с това — рече Глория през пълна с риба уста. — Това е Векът на Плодния Плъх, в края на краищата. Аз бих тропнала начаса с крак и бих казала „Не“. А, Сюзън?
— Какво? — рече Сюзън, която си мислеше за нещо друго. После, когато й повториха всичко, тя каза: — Не. Аз първо бих погледнала как изглежда. Може пък да е и хубав. И тогава планината е бонус.
— Да. Има логика. Баща ти не ти ли изпрати снимка? — попита Глория.
— О, да — отвърна Джейд.
— Е…?
— Хм… има някои хубави цепнатини — замислено рече Джейд. — И ледник, който баща ми казва, бил вечен даже и посред лято.
Глория кимна одобрително.
— Изглежда ми добро момче.
— Но аз винаги съм си харесвала Крег от съседната долина. Татко го мрази. Но той работи много и спестява и почти е събрал вече достатъчно за собствен мост.
Глория въздъхна.
— Понякога е трудно да си жена. — Тя сръга Сюзън. — Искаш ли малко риба?
— Не съм гладна, благодаря.
— Наистина е добра. Не е като онази развалената, дето беше.
— Не, благодаря.
Глория я сръга отново.
— Искаш ли тогава да идеш и да си вземеш само за теб? — каза тя, като се хилеше цинично в брадата си.
— Защо да го правя?
— О, само няколко момичета ходиха там днес — каза джуджето. Тя се приближи още повече. — Новото момче, дето работи там — каза тя. — Мога да се закълна, че е елф.
Дръпнаха нещо вътре в Сюзън и то издрънча като струна.
Тя се изправи.
— Значи, това е имал предвид! Неща, които още не са се случили.
— Какво? Кой? — попита Глория.
— Магазинът на Уличката на Трите Рози?
— Точно така.
Вратата към къщата на магьосника беше отворена. Магьосникът беше изнесъл един стол-люлка на входа и спеше на слънце.
На шапката му беше кацнал гарван. Сюзън се спря и го изгледа ядосано.
— А да имаш случайно някаква забележка, която да направиш?
— Гра гра — каза гарванът и напери пера.
— Добре — рече Сюзън.
Тя се приближи, давайки си сметка, че се изчервява. Зад гърба й един глас каза: „Ха!“ — Тя не му обърна внимание.
Сред боклуците в улея нещо неясно се раздвижи. Нещо, скрито от хартия за увиване на риба, продължи:
— СНХ, СНХ, СНХ.
— О, да, много смешно — каза Сюзън.
Тя продължи.
И после се втурна да тича.
Смърт се усмихна, отмести настрани лупата и се отвърна от Света на Диска, за да се озове под наблюдаващия поглед на Албърт.
— САМО ПРОВЕРЯВАМ — каза той.
— Точно така, Господарю — отвърна Албърт. — Оседлал съм Бинки.
— НЕ РАЗБРА ЛИ, ЧЕ ПРОСТО ПРОВЕРЯВАХ?
— Съвсем прав сте, Господарю.
— СЕГА КАК СЕ ЧУВСТВАШ?
— Чудесно, Господарю.
— ОЩЕ ЛИ СИ ПАЗИШ БУТИЛКАТА?
— Да, Господарю. — Тя стоеше на полицата в спалнята на Албърт.
Той последва Смърт навън в обора, помогна му да се качи на седлото и му подаде косата.
— А СЕГА ТРЯБВА ДА ИЗЛИЗАМ — каза Смърт.
— Такива са нещата, Господарю.
— ТАКА ЧЕ, СПРИ ДА СЕ ХИЛИШ ТАКА.
— Да, Господарю.
Смърт излезе навън, но се изненада, че насочва белия кон по пътеката към овощната градина.
Той спря пред едно конкретно дърво и известно време седя, втренчен в него. Най-накрая каза:
— НА МЕН МИ ИЗГЛЕЖДА НАПЪЛНО ЛОГИЧНО.
Бинки се обърна покорно назад и препусна в света.
Земите и градовете му лежаха пред него. Синя светлина гореше по острието на косата.
Смърт усети, че е обект на внимание. Вдигна очи към вселената, която го наблюдаваше с озадачен интерес.
Един глас, който само той чу, каза: „Та значи, бил си бунтовник, малък Смърт? Срещу какво?“
Смърт помисли върху това. Ако съществуваше ядлив и бърз отговор, то той не можа да се сети за него.
Така че не обърна внимание и продължи към животите на човеците.
Те имаха нужда от него.
Някъде, в някой друг свят, далече, далече от Света на Диска, някой нерешително вдигна един музикален инструмент, който отекна към ритъма на душата му.
Тя никога няма да умре.
Няма къде другаде да ходи.